Лидерите на "Колективния запад" и по-специално на европейската му част са се наврели като обезумели хамстери във въртящия се цилиндър и с всичка сила драпат мислейки си, че се движат на някъде, а всъщност стоят на едно и също място, изглежда без дори да забелязват този факт! Ден след ден те събират в столиците на различни европейски държави така наречената "Коалиция на желаещите" и настървено обсъждат какво могат да направят, за да задоволят желанията на ненаситния Зеленски и неговата компания за "гаранции за сигурност", когато се прекрати огъня в Украйна!? Те изглежда дори не си дават труда да разберат какво им казва другата страна - Русия, че за гаранции за сигурност може да се говори, едва когато войната приключи с мирен договор, а щом има мирен договор, то неизбежно ще има и някакви гаранции за безопасността на страните по договора при условие, че те го спазват
В основата на това безумие лежи животинската русофобия на управляващия елит в страните около северния Атлантик, която се поддържа от пропагандата на собствените им СМД, че Украйна "почти печели" войната, а Русия е на прага на финансов и икономически фалит. Аз самият непрекъснато чувствам натиска на пропагандата на СМД благодарение на неуморните усилия на един колега от следването в България, който ежедневно ме затрупва с линкове към публикации на български средства за дезинформация, които с удоволствие описват мнимите победи на ВСУ и трагичното състояние на руската военна машина и икономика. На всеки опит от моя страна да противореча на фалшивите новини и очевидната дезинформация, бившият ми колега отговаря безапелационно, че аз съм "русороб" и "агент на Путлер", чиято единствена цел е да покори Европа!
След последното съвещание на "Коалицията на желаещите" бе тържествено обявено, че тя се състои от 35 държави, от които 26 са се съгласили да предоставят въоръжени сили за опазване на мира, който е далеч от сключване. Интересното е с каква лекота водачите на Коалицията игнорират заявленията на руското правителство, че то по никакъв начин не ще допусне въоръжени сили от чужди държави на територията на Украйна, факт, който е една от основните причини за започването на СВО! При това ръководителите на Коалицията, които се държат за властта в държавите си с последни усилия, абсолютно игнорират факта, че 900000 украинска армия не е в състояние да спре настъплението на руската армия, а армиите на Франция, Германия, Италия, Полша и Великобритания не са в състояние да съберат толкова войници, като при това Полша, Германия и Италия изобщо отказват да предоставят войски за Коалицията, а най-яростните ѝ поддръжници - прибалтийските държавици - с труд могат да съберат 3-4 хиляди души за Коалицията!?
На желаещите да получат истинска информация за състоянието на конфликта в Украйна предлагам следната статия от един много известен западен наблюдател - бивш британски дипломат, който в никакъв случай не е "русороб" и "агент на Путлер":
Euro Elites Are Stuck in Groundhog Day and Need to Do Something Different to Bring Peace to Ukraine
Ian Proud • Saturday, September 6, 2025 • 1,300 Words
Искам да се опитам още веднъж да формулирам вижданията си за стратегията на РФ в конфликта с Украйна.
1. Руското ръководство разбира, че в Украйна то има работа със старо националистическо движение, възникнало още преди Първата световна война в източните провинции на Австро-Унгарската империя като противовес на полския национализъм, господстващ отдавна в тези краища на империята.
2. След разпадането на Австро-Унгарската империя тези области попадат в границите на Полша и украинското националистическо движение се разгръща с пълна сила под ръководството на Степан Бандера и неговите сподвижници. Известни са няколко кланета на поляци, извършени от Бандеровците между двете войни, за което поляците естествено са се отплатили по подходящ начин.
3. След Втората световна война СССР получава областите на Западна Украйна и до 1954 година води борба с УПА (Украинска повстаническа армия), която е военната организация на Бандеровците. През 1954 година Никита Хрушчов решава, че украинските националисти са победени и обявява амнистия за Бандеровците, депортирани в лагерите на Гулаг.
4. След разпадането на СССР, Украйна се обособява като самостоятелна държава с конституция, която я обявява за неутрална и свободна от атомно оръжие страна.
5. В Украйна постепенно се възражда Бандеровския национализъм и в крайна сметка се провежда усилена индоктринация на младежта и изобщо на цялото население в идеите на Степан Бандера.
6. През 2007 година, на сесията на НАТО в Букурещ, организацията взима решение да приеме в бъдеще за членове Украйна и Грузия. Путин обявява, че РФ е против подобно решение. Възражения изказват и Меркел и Оланд.
В процеса на развитието на СВО, руското военно и политическо ръководство разбра, че националистите в Украйна имат силна организация, членовете на която са готови на борба докрай за идеите си. Очевидно, както Западът подкрепяше борбата на Бандеровците до 1954 година, така НАТО вероятно ще ги подкрепя докрай и в бъдеще. По тази причина на ВС РФ е поставена задачата за максимално унищожение на живата сила на ВСУ, докато трае войната, тъй като, когато бъде сключен мира, ВС РФ ще има далеч по-малка свобода в избора на средства за борба с националистите. В резултат на това е възприета и стратегията на изтощение на ВСУ, което по-точно може да бъде характеризирано като унищожение на човешкия ресурс на ВСУ, главно в частта, която е особено силно настроена националистически и която очевидно ще бъде най-активна в борбата срещу Русия в Украйна, или по-точно тази част от територията и населението ѝ, която ще остане като независима държава след сключването на мирния договор! Тази стратегия налага бавно и методично настъпление срещу позициите на ВСУ, предизвиквайки ръководството им към излишни контраатаки и борба до смърт за всеки по-голям град в източна Украйна, което се разглежда от СМД като очевидна слабост на ВС РФ и неспособност да удържи решителна победа над ВСУ! Това се раздува от СМД до невероятни размери и публиката, заедно с някои анализатори, приемат желаното - разгром на Русия - за действително, което напълно удовлетворява политическото и военно ръководство на РФ.
По-долу предлагам на читателите поредното есе на Аурелиен, в което той анализира бъдещата война, стараейки се да отрази нейната чудовищност и нежелателност.
===
War In Our Time? We need the men in white coats.
(Война в наше време? Изглежда имаме нужда от мъже в бели престилки.)
AURELIEN, SEP 3, 2025
Темата за Украйна продължава да се връща в списъка ми с неща, за които да пиша, въпреки че в момента сме в известна пауза и казах почти всичко, което искам да кажа за политиката и стратегията на кризата за момента. Но това, което я принуди да се изкачи начело на опашката от теми, изискващи да пиша за тях, бяха по-малкото събития на място, отколкото нарастващият климат на страх, войнственост и апокалиптично очакване, който сякаш е обхванал западните експерти и политици, независимо от техните политически позиции или симпатии. Смесете това с други експерти, които говорят съвсем спокойно за война с Китай, и мисля, че тук имаме нещо близо до военна психоза, което би могло да доведе до някои много странни и опасни резултати.
Първоначално просто исках да се концентрирам върху крайната дистанция от реалността, която представлява този вид мислене. Що се отнася до това, макар че ще навляза малко в детайли, основната ми теза ще бъде, че идеята за водене на война с Русия или Китай е съблазнителна фантазия за тези, които мислят и се надяват, че Западът може да спечели, и апокалиптична визия за тези, които мислят и се надяват, че Западът ще загуби. Нито едното, нито другото има много общо с реалните военни способности и организация. Така че това есе ще бъде странна смесица, дори за мен, от езотеричен символичен и културен анализ и някои много земни мисли за военните способности и разполагането на войски.
Всички можем да се съгласим, че разговорите за война са навсякъде, дори ако малко хора наистина имат представа за какво говорят (точка, към която се връщам по-долу). Война с Русия, война с Иран, война с Китай, сега чувам дори за война с Венецуела, всички те се обсъждат, както от тези, които агитират за подобни конфликти, така и от тези, които се ужасяват от тях. Сега Западът вече подкрепя едната страна в Украйна, а западните сили вече нападнаха Иран, така че не е ясно дали хората разбират каква би била разликата в случай на „война“. (Всъщност има такава и е много сериозна.) Всъщност, нито поддръжниците, нито противниците изглежда са се замисляли много как всъщност би изглеждала „войната“ и какви биха могли да бъдат нейните практически последици. „Войната“ в този контекст сякаш се е откъснала от всякаква реалност, означаващо, отделено от означаваното, чисто екзистенциална концепция, отразяваща състояние (или дори състояние на духа), а не действително определен набор от обстоятелства.
И така, нека първо разчистим някои от мъртвите клони. Първото нещо, което трябва да се каже, е, че „войната“ вече е остаряла концепция и вече не е суверенно право на държавите. Съгласно Устава на Организацията на обединените нации, умишлените военни действия срещу друга държава или дори заплахата с такива действия са забранени, освен ако не са част от операция, одобрена от Съвета за сигурност. Това не означава, че подобни атаки не се извършват, но означава, че те трябва да използват различни заобикалки и маскировки. Никоя държава вече не се възприема като „във война“ с друга законно, въпреки че политиците и експертите често използват този речник поради небрежност и невежество.
Традиционно да си „във война“ е било правно състояние, което е означавало, че въоръжените ти сили са насочени срещу интересите на враговете ти навсякъде. Така, между 1914 и 1918 г., британски и германски войски са се сражавали помежду си в Африка, а германски подводници са се опитвали да потопят британски кораби по целия свят. Извършвани са въздушни нападения срещу градовете на другата страна. Сега имаме „въоръжен конфликт“, което не е същото като „война“, тъй като е де факто, а не де юре понятие и се прилага, когато са изпълнени определени обективни критерии в определени географски райони. Войните, водени от Запада през последното поколение или около това – дори Ирак 1.0 – са били по-ограничени от това и са се фокусирали предимно върху малки и отдалечени географски райони. Така че резултатът е, че повечето хора, които говорят лекомислено за „война“ днес, нямат представа какво означава тя и сякаш предполагат, че това просто означава, че ще отидем някъде и ще атакуваме хора. Това изглежда не включва мисълта, че те могат да ни отвърнат на удара.
Така че нека вземем кофа със студена вода и да я плиснем върху някои от онези, които се надяват или се страхуват, че ще има „война“ между НАТО и Русия. (Ще стигна до практическите аспекти на подобно развитие по-късно: нека просто приемем, че това теоретично може да се случи.) Естествено възниква въпросът как би изглеждала такава война? Съвсем ясно е, че Западът няма никакви планове за подобна евентуалност, така че нека първо вземем руснаците. Тяхната цел би била да прекратят войната бързо в своя полза, като ударят ключови вражески съоръжения. Те разполагат с ракети с голям обсег и висока скорост, за да направят това, и това би бил предпочитаният от тях вариант. Смята се, че някои западни системи за противоракетна отбрана имат известен капацитет срещу някои руски системи, но това предстои да се демонстрира при оперативни условия в голям мащаб.
И така, какво биха направили руснаците? Ами, те биха ударили правителствени сгради и стратегически, политически и военни щабове. Те биха започнали с щаба на НАТО, с SHAPE в Монс, с центровете на ЕС в Брюксел, с Даунинг стрийт и Елисейския дворец, с Белия дом и Пентагона. Те биха поразили големи авиобази и оперативни военни щабове, както и ремонтни и поддържащи съоръжения и граждански летища, които биха били използвани за разпръскване при криза. Те биха поразили големи пристанища, големи железопътни транспортни възли и съоръжения за производство на електроенергия, както и фабрики за оръжия и боеприпаси. С достатъчно предупреждение щетите върху правителствените функции биха могли да бъдат ограничени чрез разпръскване, но Западът вече не разполага с апарата за военновременна резервираност, който някога имаше. Почти всички тези ракети ще попаднат в целите си.
В допълнение, разбира се, е и икономиката. Всички полети на самолети биха били спрени незабавно, както и почти всички кораби. Дори ако руснаците не третираха корабите, влизащи в западните пристанища, като военна цел, а просто обявяха, че подводниците им ще бъдат в региона, това би спряло търговията напълно, тъй като никой няма да застрахова корабите.
При такива обстоятелства, поразителните концентрации на военни части на НАТО биха били почти без значение. Факт е, че приносът на НАТО в началните етапи на „война“ срещу Русия би се ограничил до евентуални ракетни атаки от въздуха срещу Санкт Петербург и военноморската база в Мурманск, от всички оцелели авиобази в Скандинавия. Но това би било атака в една от най-силно защитените военни зони в света, така че като курс на действие е приемливо само на основание, че няма какво друго да се опита, освен може би неприятни атаки в южната част на страната. Следователно, като цяло, проблемът е, че руснаците могат да навредят на Запада много повече във „война“, отколкото Западът може да нарани руснаците. Защо тогава Западът е обсебен от идеята за война? Мисля, че първо трябва да разгледаме нивото на символа.
Символната функция на очакваната война винаги е била важна. Още през 50-те години на 19-ти век ирландският националист Джон Мичъл въвежда известната фраза „изпрати война в наше време, о, Господи“, надявайки се, че войната ще срине упадъчната, меркантилна британска държава и ще позволи на Ирландия независимост. (Това е често срещано желание: колко хора на Запад се надяваха през 2022 г., че Украйна ще бъде „Виетнам на Русия?“) Историческо клише е, че преди 1914 г. мнозина са гледали на войната абстрактно заради ползите, които тя ще донесе: премахване на остарели и корумпирани политически, икономически и социални системи за някои; осигуряване на приключения и бягство от мечтаната рутина за други. Тези, които се притесняваха от нарастващите вътрешнополитически конфликти или вътрешното напрежение в рамките на многонационалните империи, смятаха, че една добра война може да насърчи единството. (Мнозина получиха това, което искаха, макар и не непременно по начина, по който го искаха: във всеки случай никой не можеше да каже, че резултатите от войната са били незначителни.)
Разбира се, изобретяването на атомните оръжия сложи край на този начин на мислене: очакването за Втората световна война беше травмиращо, а самото преживяване - по-лошо, но появата на ядрените оръжия сякаш бележи края на теорията, че войната някога може да донесе ползи, дори случайни.
Ядрените оръжия не бяха първата технология, за която някои смятаха, че е способна да унищожи човешката раса. Беше време, когато тази роля се играеше от отровен газ, обикновено разпространяван от пилотиран бомбардировач, както е показано в ранните страници на „Последни и първи мъже“ (1930 г.) на Стейпълдън. Но с настъпването на атомната епоха нещо значително се промени и за първи път идеята, че една война може да означава буквалния край на човечеството, изглеждаше силно правдоподобна. Не толкова опустошенията, причинени от първите ядрени оръжия, караха хората да мислят по този начин, колкото фактът, че едно-единствено оръжие може да нанесе толкова много щети. Логично изглеждаше, че оръжие сто или хиляда пъти по-голямо може да унищожи целия свят, ако бъде използвано в гняв. Механизмът, по който би започнала такава война, беше почти без значение: в популярната култура той варираше от луди учени до луди генерали и просто инциденти.
Така че може би не е изненадващо, че почти от самото начало експертите се опитват да ни продадат ядрена война като логична следваща стъпка в Украйна. Може би си спомняте, че през пролетта украинците атакуваха авиобази в Русия, в които се помещаваха самолети, способни да носят ядрени оръжия. Внезапно настъпи паника и сред интернет сайтовете и видеоканалите, които прегледах след това и видях, че „ЯДРЕНАТА ВОЙНА Е НЕИЗБЕЖНА“ и „ОБРАТНО БРОЙНО ОТБРОЙНО ВРЕМЕ ДО ТРЕТА СВЕТОВНА ВОЙНА“ и подобни заглавия. Трябва да се признае, че това отчасти се дължи на кликванията и гледанията в YouTube в интернет, а някои експерти имат (оправдана) репутация на хора, които се вълнуват прекалено много. Имаше и някои по-дълбоки символични модели, до които ще стигна след малко. В действителност руснаците всъщност не реагираха – и със сигурност не срещу цели, които имаха някаква връзка с ядрени оръжия – и в рамките на седмици инцидентът беше забравен. Всъщност едно от подсъзнателните послания от неотдавнашната среща между Тръмп и Путин в Аляска беше, че нито една от страните не се интересува достатъчно от изхода на боевете в Украйна, за да рискува война между тях. И все пак нещо все още се случва под повърхността.
Спомнете си, че ядрените оръжия скоро намериха своето място в популярната култура: често по изненадващи начини. Например, съществуваше (и сега е още по-популярна) субкултура, посветена на идеята, че в забравени периоди от човешката история са водени опустошителни войни, включващи ядрени оръжия, и че далечни спомени за тях са запазени в Стария завет на Библията и в индийски епоси като Махабхарата. Такива теории след това логично се развиват през Атлантида, Книгата на Откровенията, Третия Райх, убийството на президента Кенеди и края на програмата Аполо до Луната. Понякога, от друга страна, извънземните посетители са полезни и носят предупреждения за опасността от ядрени оръжия, както напр. в „Денят, в който Земята спря“ (1951 г.). Няколко кликвания в Google разкриват процъфтяваща субкултура, дори и днес, на НЛО, предупреждаващи Земята за опасността от тези оръжия, или алтернативно, опитващи се да овладеят системи за командване и контрол, за да започнат ядрена война.
Уместното тук е дидактичният, есхатологичен елемент в много от тези истории още от най-ранни времена. Огън ще слезе от небето и ще унищожи нечестивите, се казва в Библията, докато невинните ще бъдат спасени. За ядрените оръжия се говореше в религиозния речник от самото начало и не след дълго след 1945 г. - това беше епоха, когато хората все още ходеха на църква - започна да се прави очевидната връзка между ядрените оръжия и Божия гняв. Всъщност, макар нашата епоха вече да не е библейски грамотна, думи като „апокалипсис“ все още се използват, когато се обсъждат ядрени оръжия. Вероятно затова дори сравнително малкото и примитивни ядрени оръжия от следвоенната епоха все още се смятаха за способни да изпълнят библейската си роля да доведат до края на света.
Божествените намеси под формата на огън от небето, както в горния пример, обикновено бяха наказание за греховно поведение. (В този контекст си припомнете, че Книгата Откровение започва с увещания срещу църквите в Мала Азия за отстъпничество.) Доста бързо след 1945 г. започва да се разпространява идеята, че ядрените оръжия всъщност могат да бъдат форма на възмездие за греховете на човечеството. В периферията на евангелската общност тази идея бързо се разрасна и изглежда е силна и днес. И от най-ранните дни на екологичното движение до наши дни съществува и унищожителна част, която вярва, че управлението на земята от страна на човечеството е толкова непълно, че заслужаваме да загинем като вид, а ядрените оръжия са популярен механизъм за постигането на това. Усещането, че войната може да „избухне“, че след това може да „ескалира“ и накрая да „стане ядрена“, е много силно в популярната култура и едновременно с това избягва досадните дискусии за това кой би започнал такава война (тъй като войните все пак нямат агентивност сами по себе си) и защо някой би решил да използва ядрени оръжия, а също така представя края на света като нещо извън човешкия контрол: достатъчно естествено, като се има предвид, че вдъхновението за този начин на мислене е религиозно. (Писателят на фантастика Норман Спинрад дори написа история, наречена „Голямата светкавица“, където рок група, наречена „Четиримата конници“, предизвиква ядрен апокалипсис).
Небрежното отношение към агентивността на войната в популярната култура, идеята, че войните просто „се случват“ и след това „ескалират“, че могат да избягат от контрол и неумолимо да се насочат към използването на ядрени оръжия, е една от причините за настоящата военна психоза. Проблемът е, че изучаването на доктрините за ядрено освобождаване и веригите за изстрелване (трудно, по очевидни причини) не е толкова интересно или вълнуващо, а малкото хора, които могат да говорят компетентно за тях, обикновено не го правят. Така както обикновено, лошите и сензационни идеи често изместват добрите.
В този контекст на обобщен страх, съчетаването на тези идеи и припомнянето, че „войната“ в този контекст е символична, а не буквална, ни позволява да видим по-ясно съзнателните и несъзнателните мотиви на онези, които одобряват евентуална война или твърдят, че се страхуват от такава. Ще разгледам някои от основните тенденции, приемайки, че в някои случаи те са склонни да се преплитат. (Освен ако не е посочено друго, оттук нататък „война“ се разбира като обща война между САЩ/Европа и Русия или Китай.)
Най-лесният за разбиране случай е при онези, които искат САЩ и НАТО да се „включат“ в боевете в Украйна. Това желание за участие е по същество символично: то има своя краен произход в народните спомени за историята за израилтяните, завладели град Йерихон (Исус Навин, VI, 1-27), където израилтяните марширували около града и след това съборили стените му със звука на рогове. Този тип апокалиптични очаквания за последствията от до голяма степен символични действия оцеляват до наши дни: японският култ „Аум Шинрикьо“ вярвал, че атаката им със зарин в метрото в Токио през 1996 г. на станция, посещавана от държавни служители, ще бъде достатъчна, за да свали правителството. От своя страна, Ал Кайда се надяваше да обезглави политическата, военната и икономическата система на САЩ с един-единствен удар през 2001 г.
Така че разполагането на западни войски срещу Русия по същество би било символично. Самият факт на западна намеса би решил всичко. След може би символична съпротива, руските войски, изправени пред превъзхождащи оръжия, лидерство и обучение, просто биха избягали. Правителството в Москва би паднало и кризата би приключила. Колкото и да изглежда безумно, това е само засилена версия на заблудата от 2023 г., че въоръжените и обучени от Запада украински сили биха могли лесно да победят руснаците. Както ще видим по-късно, малцина от поддръжниците на тази идея имат и най-отдалечена представа за географските и оперативните проблеми, но тъй като по същество си имаме работа с магия, това не е въпросът.
Има и такива, които имат основателни опасения за това какво би означавало участието във война с Русия, дори ограничена, за нашите общества. На Запад сме поколения по-далеч от това да страдаме от практическите последици от войната и нашите общества са много по-разделени и много по-крехки, отколкото са били преди. Идеята, че обществата просто ще се сринат под военно напрежение, е, доколкото мога да преценя, преувеличена, тъй като има дълга история на сътрудничество между народите, за да се справят с бедствия. Също така е вярно, че подобни страхове не са нови: те бяха много широко разпространени през 30-те години на миналия век, когато заплахата беше германската въздушна атака, и разбира се по време на Студената война, когато заплахата беше от ядрени оръжия. Но страхът е поне рационален
Някъде по средата на спора са онези, на които просто им е писнало, които са уморени от политическо лошо управление и корупция, от социалния упадък и нарастващата престъпност, от неизпълнените обещания и услугите в постоянен упадък, от разпадащото се общество, без видим изход. „Просто изгори всичко“ е крайно, макар и разбираемо чувство, което срещаме все по-често в наши дни. Подобно на Травис Бикъл в „Таксиметров шофьор“ те се надяват, че „ще завали истински дъжд и ще отмие цялата тази измет от улиците“. Ако нашите общества са отвъд спасяемите, както някои си мислят, тогава това отношение е съвсем обяснимо.
А някои биха се насладили тайно на това да си представят последствията от въздушна атака, както направи Джордж Боулинг на Оруел преди много време в „Coming Up for Air“ (1939). Да предположим, че ракети са унищожили Уолстрийт или Лондонското Сити? Да предположим, че сред първите жертви са звезди от риалити телевизията, интернет инфлуенсъри, свръхплатени футболисти, рекламни ръководители, търговци на змийско масло с изкуствен интелект, мениджъри на частни капиталови инвестиции... и така нататък. Може би определен брой мъртви мениджъри на хедж фондове и търговци на стоки е, както би го казала Мадлин Олбрайт, цена, която си струва да се плати, за да се отървем от настоящата система. Е, това е гледна точка, но тя предполага нещо по-добро, което да замени това, което имаме, и това не е автоматично така. През 1939 г. Джордж Боулинг (говорейки от името на автора) мрачно предвижда, че след неизбежната война „... ще има много счупени съдове и малки къщи, разкъсани като кашони... Всичко това ще се случи. Всички неща, които имате в съзнанието си, нещата, от които се ужасявате, нещата, за които си казвате, че са просто кошмар или се случват само в чужди страни. Бомбите, опашките за храна, гумените палки, бодливата тел, цветните ризи, лозунгите, картечниците, стрелящи от прозорците на спалните.“
Тези чувства се припокриват и с чувството за много оправдан гняв срещу политическите фигури, които ни доведоха до тази бъркотия, и срещу онези, които са ги насърчавали. Засега това е мнение на малцинство, но с влошаването на ситуацията все повече хора ще започнат да виждат някаква съдбовна справедливост в падането на цяла политическа класа или дори във физическото ѝ унищожение в една всеобща война. Независимо дали приемате здравия разум за глупост, арогантност, привилегии, ненужна враждебност и месианско чувство за мисия, или вярвате в някаква тайна клика, действаща от подземен бункер под щаба на НАТО, която прави планове за война, неизвестни дори на националните лидери, не мисля, че някой би оспорил, че Украйна представлява провал във външната политика от вид и степен, невиждан в съвременната история, и че отговорните трябва да платят за него. Ракетите по Пентагона и Даунинг стрийт 10 може да са един от начините това да се случи, но дори и тогава трябва да сте готови да приемете и (вероятно) половин милион загинали в конфликта, като цената на изгонването на политическата класа и замяната ѝ с... какво точно?
Именно тази склонност към нихилизъм – разбираем продукт на нихилистичната епоха и липсата на каквато и да е очевидна алтернатива на сегашната система – е най-тревожната в тези пламенни представи за война. Нашата политическа класа е отчуждила поданиците си дотолкова, че за някои почти всеки начин за отстраняването им е, поне теоретично, възможен. Но ако помислим за някои от пораженията в съвременната история – да кажем Кримската война или пораженията на Франция през 1870 и 1940 г. – всяко от тях е последвано от национално възраждане или поредица от възраждания. Това обаче изисква широко приета политическа идеология и способност и воля да се учим от грешките и да се възстановяваме. Днес не виждам нищо подобно. Дори резултатът от войната да се ограничи до смазващо западно политическо поражение, без пряко участие на западните сили, политическата касапница сред западните лидери ще бъде впечатляваща. Ако Русия действително използва сила срещу западните страни или интереси, потенциалните политически последици са непредвидими в детайли, но потенциално изключително мрачни. За мен това е сред най-тревожните и най-малко обсъждани потенциални последици от цялата тази ужасна афера.
За някои хора поражението, независимо дали е ограничено до Украйна или всъщност включва „война“ между Запада и Русия, е нещо, което всъщност е желано, в почти патологична степен и почти като вид заслужено наказание. Голяма част от това чувство сякаш идва от Съединените щати, въпреки че оттогава се е разпространило по-широко. Още от войната във Виетнам, а сега и в трето поколение, в САЩ има групи, които ненавиждат собствената си страна, виждат я като източник на всички злини на света и с радост очакват нейното военно поражение и унижение. В Русия за първи път откриха нация, която е способна да направи това (Китай е малко по-различен въпрос). И разбира се, има голям брой хора по света, които биха искали да видят САЩ свалени с една или две степени. Дали си струва да се рискува голяма война, за да се постигне това, с напълно непредсказуеми резултати, е истински въпрос.
Още по-странно е, че в САЩ има много хора, за които поражението и разрухата за Европа са приветствани в резултат на война с Русия. Част от това, разбира се, е желанието за отмъщение, основано на чувство за историческа малоценност и ревност – историята, културата, храната, паметниците – но има и десетилетия на настояване, че САЩ по някакъв начин „защитават“ Европа и че Европа не е благодарна, както и онази непривлекателна арогантност и презрение, които американците от всички политически цветове могат да проявят към по-малките и по-слаби нации, когато маската им падне. Неприличното ликуване на някои коментатори от предполагаемата предстояща разруха на Европа е неприятно за гледане. (Като че ли, мисля, че Европа ще понесе предстоящата буря по-добре от САЩ, но това е друга история.)
И накрая, под напрежението на войната, почти патологичната омраза към Великобритания, която се среща на много места в политическия спектър на САЩ, стана видима. Голяма част от нея е свързана с това, че е била колониално владение на Великобритания, и всъщност никога не съм срещал страна по света, която да е толкова неспособна да се справи с колониалното си минало, колкото Америка. Всъщност САЩ са много по-обсебени от собствения си образ на Британската империя, пълен с митове и погрешни тълкувания на историята и твърдения за продължаващата ѝ сенчеста власт, отколкото самата Великобритания е или някога е била. Така че не е изненадващо, че към периферията на коментарите за Украйна откриваме, че британците са обвинявани за всичко, включително за тайната работа на заден план в продължение на десетилетия или поколения, за да свалят Русия и да разрушат нейната империя, или нещо подобно. (Сталин страдаше от особено вирулентна форма на тази параноя, което го караше да подценява нацистката заплаха.) Преглеждайки набързо секциите с коментари в някои блогове и интернет сайтове, човек се натъква на идеи за Великобритания и нейната роля в света, които изглеждат продукт на положително разстроени умове. (Мисля, че се смях на глас на предположението, че войната е била предизвикана от „цио-нацисткия Лондон“. Но може би всъщност не е чак толкова смешно.)
Така че е ясно, мисля, че военната психоза, която обсъждам, не е едно нещо, а смесица от няколко и е продукт на надежди, страхове и фантазии на различни групи по целия идеологически спектър. „Войната“, за която се надяват, от която се страхуват и просто се приема, че е неизбежна, е по същество символично събитие, а не реално. Не е възможно да се обсъждат сериозно страховете от „случайна“ ядрена война (въпреки че преди няколко години направих колеблив опит), освен да се каже, че те вероятно са силно преувеличени. Възможно е да се направи бърза проверка на реалността на фантазиите на Запада, който се ангажира във „война“ с Русия, и да се демонстрира, че те наистина са фантазии.
Както предположих, никой на Запад изглежда не е успял да обгърне невроните си с реалността каква всъщност би била една „война“. Няколко европейски лидери сякаш го бъркат с идеята за разполагане на някакви „миротворчески сили“ или за „възпиращ контрол“ след прекратяване на огъня. (Бих отбелязал само, че разполагането на военна сила без съгласувана представа какво искате тя да направи, е рецепта за бедствие.) Идеята, че цели в Европа и САЩ биха били бързо унищожени от високоточни и мощни ракети, изстреляни от кораби, самолети и подводници, че Западът има малка защита срещу подобни системи и много ограничена способност да реагира по същия начин, изглежда напълно липсва от апаратите за вземане на решения в западните столици. Но това би била войната и поради географски причини, за Запада би било много трудно и много скъпо да провежда атаки срещу Русия, които биха се равнявали на нещо повече от неприятни и пропагандни удари. (Но цяло поколение западни политици е израснало с идеята, че важен е образът, а не реалността.) Така че всяка „война“, започната срещу Русия, би трябвало да бъде с много ограничен обхват.
И това представлява непосредствен проблем. Първото нещо, от което се нуждаете, за да започнете война, не са войски и оборудване, а цел. Тази цел, както вече обсъдихме, е политическа и обикновено се описва като „крайно състояние“, свързано с реалния свят. Така че „противопоставянето на Русия“ или „демонстрирането на решителност“ или други примери за словесна салата не са цели: тези цели трябва да бъдат осезаеми и измерими. Единствената цел, която виждам, в която има някакъв смисъл, би била да се доведе до падането на настоящото правителство в Русия и замяната му с такова, което иска да бъде приятел с нападателите му. Да, знам, че не звучи много логично, но това е единственото политическо крайно състояние, което би имало някакъв смисъл.
И така, как да направим това? По практически причини директните атаки срещу Русия са изключени, така че идеята германските войски отново да са в обсега на Кремъл трябва да остане в сферата на фантазията. Единственият друг възможен вариант би бил да се нанесе толкова опустошително поражение на Русия в настоящия украински конфликт, че правителството да бъде свалено и на власт да бъде поставено прозападно, което да е готово да прави това, което Западът иска. Струва си да се отбележи, че такъв краен резултат зависи от цяла поредица от последващи политически събития, върху които нямаме контрол, но такова опустошително поражение е вероятно единственият начин, по който подобна последователност може дори да бъде започната. И така, как да го направим тогава?
Предположението би трябвало да бъде, че въвеждането на западни сили би обърнало хода на войната бързо и решително, тъй като западните запаси от боеприпаси и оборудване са ограничени и всяка такава сила може да не е в състояние да участва във високоинтензивни бойни действия повече от няколко дни. Какво би било необходимо? Е, през 2022 г. украинската армия разполагаше с около двадесет оперативни бригади на бойното поле, добре обучени, добре екипирани и с дългогодишен боен опит. Тази сила беше до голяма степен унищожена от неопитна и числено превъзхождана руска армия през първите няколко месеца на войната и е трябвало да бъде възстановена със западно обучение и оборудване няколко пъти. В нито един момент по време на войната украинците не са имали превес и единствената позиция, която са заели, е била, когато руснаците са се отказали от територия, която в този момент не са имали наличните сили да контролират. Оттогава насам техните печалби са ограничени до маломащабни контраатаки, които се случват във всяка война, и повечето от тези печалби са бързо ликвидирани.
Не можем да кажем точно какви сили би могъл да допринесе Западът за „война“ с Русия. Но очевидно е предложена сила от четири до пет бригади в някаква „миротворческа“ или „възпираща“ роля и можем да предположим, че този брой отразява военни съвети за това какво всъщност би било възможно да се разположи. Вероятно това ще бъдат механизирани бригади, т. е. с относително малък брой танкове и скромни количества артилерия, и ще бъдат структурирани и обучени според допусканията и моделите отпреди 2022 г. Те няма да имат интегрирани подразделения за дронове (тъй като такива не съществуват), нито доктрина и обучение за бой в среда, където доминират дронове. Това ще бъде многонационална сила, използваща различно оборудване и (ако скорошният опит е някакъв ориентир) несъвместими радиостанции и логистика. Това ще изисква създаването на нови щабове на оперативно и тактическо ниво и вероятно някакъв вид съвместно командване с Киев. Тя ще трябва да действа в условията на руско въздушно превъзходство, за което в момента не съществува доктрина. Западните самолети биха могли да се опитат да оспорят това въздушно превъзходство, но руснаците разчитат предимно на ракети, за да го постигнат, и е трудно да се види как западните самолети биха могли да действат за какъвто и да е период от време над Украйна, без да понесат огромни загуби.
Има още много какво да се каже, но мисля, че гореизложеното показва, че „войната“ срещу Русия е също толкова фантазия, колкото и всеки друг пример за символична лудост, описан по-горе. Трудността обаче; и може би опасността, идва от факта, че правителствата действително имат силата да започват операции от този вид или поне да се опитват и могат да се убедят от отчаяние, че биха могли да бъдат успешни. Г-н Макрон показа обезпокоителни признаци на подобен вид мислене през последните седмици и френското правителство очевидно сега прави планове за болници, които да приемат стотици хиляди жертви от бъдеща война.
Като кода, би трябвало да е очевидно, че разговорите за „война“ с Китай представляват един вид символична пародия на войната с Русия, която сама по себе си е нещо като пародия. Откровено казано, Западът няма причина за война, няма възможна рационална цел и няма шанс да спечели конфронтация, която действително означава нещо. Предполагам, че е почти възможно Китай да се опита да нахлуе в Тайван и САЩ да почувстват нужда да отговорят, но няма нищо „неизбежно“ в един конфликт. Ние не сме безпомощни жертви на историята и войните не се „случват просто така“.
До известна степен, разбира се, и както често в историята, тези надежди и страхове са символична екстернализация на чувството за криза и разпад на собствените ни общества. Желаем унищожение на това, което мразим и от което се страхуваме, и се страхуваме от унищожение на това, към което сме привързани. Поради тази причина навлизаме в много опасен период, в който хора, които би трябвало да знаят по-добре, може да започнат да смесват фантазиите с реалността и да се държат така, сякаш могат да получат това, което искат, или това, от което се страхуват, само като помислят за него. Може би това, от което се нуждаем, не са повече мъже в униформи, а повече мъже в бели престилки.
---
Абонирайте се за „Trying to Understand the World“
От Аурелиен · Стотици платени абонати
Бюлетин, посветен не на полемика, а на опити да се осмисли днешният свят.
===
Дилетант
Няма коментари:
Публикуване на коментар