Статията "Living with Russia." в блога на Аурелиен е предизвикала много коментари, поради което той публикува ново есе, което е продължение на предишното. Въпреки интересните събития, които се случват в Украйна и в отношенията между САЩ и Русия, аз реших да преведа и второто есе и да го публикувам, тъй като то доразвива картината на политическата импотентност, която е обхванала НАТО, ЕС и изобщо западната политическа система.
---
It Gets Worse. This time, there will be consequences.
(Става по-лошо. Този път ще има последствия.)
AURELIEN, AUG 6, 2025
Публикацията от миналата седмица предизвика голям интерес и много коментари и, както често се е случвало в миналото, коментарите ме накараха да осъзная, че има аспекти от обсъжданото от мен, които може би си струва да бъдат доразвити. Така че ето ни отново тази седмица.
Говорейки за вероятните западни реакции на поражение в Украйна, досега обикновено се концентрирах върху по-„хардуерния“ край, както върху спектъра от потенциални решения, така и върху блестящите идеи за избягване или поне минимизиране на вероятните последици от тези решения. Говорих за много практични въпроси на науката и технологиите, за набирането, обучението и разполагането на военна работна сила, за производството, разполагането и поддръжката на военно оборудване и т. н. Мисля, че моята гледна точка беше достатъчно ясно изказана: няма реалистична възможност за превъоръжаване на Запада сега, независимо от количеството изразходвани пари, нито за оспорване на руското господство в дневния ред за сигурност в Европа. Все още не съм видял никакъв обоснован опит да се покаже, че този аргумент е грешен или неадекватен.
Разбира се, това е само част от историята. Ако международните политически решения се вземаха въз основа на рационален анализ на баланса на обективните сили, светът би бил много по-прост и по-лесен за предвиждане, отколкото е, а теорията за международните отношения може би би била по-полезна. Но всъщност натискът, влияещ върху поведението на правителствата в кризи, се различава изключително много от случай на случай и често има малка връзка с обективните фактори, както сме ги разбирали някога, или дори с факторите, които в ретроспекция считаме за обективно важни. По този начин една от най-често срещаните реакции на историците, ровещи се в документите от миналото, е: „Не е възможно наистина да са си помислили това, нали?“ Ами да, помислили са си именно това.
Ето няколко примера. По време на Испанската гражданска война например британското правителство е обсебено от страха, че този конфликт може да се превърне в голяма европейска война - конфронтация между Съветския съюз, от една страна, и Германия и Италия, от друга, начело на двете враждуващи испански фракции, с британците и французите, заклещени по средата. За да предотврати това, голяма част от дипломатическата му енергия е насочена към опити за установяване на споразумения за ненамеса. Тази загриженост – макар и основната грижа на британската дипломация по онова време – е била мълчаливо изключена от популярните исторически сведения от този период, освен като начин да се омаловажи предполагаемата слабост на западните сили пред лицето на нарастващата фашистка заплаха. Няколко десетилетия по-късно една от основните причини за неуспешната Суецка операция е страхът, че Насър – един от първите „нови Хитлери“, които толкова обсебват западната политическа класа от 1945 г. насам – трябва да бъде свален, за да се избегне подкрепяният от Съветския съюз хаос и насилие, разпространяващи се в цяла Северна Африка. А в края на Студената война си спомням как ме развеждаха из новопостроения щаб на военновъздушните сили в Претория, построен дълбоко под земята и подсилен срещу ядрени атаки, очаквани от съветски и кубински самолети, начело на инвазията в Южна Африка. (с подобни истории мога да продължа още много страници, разбира се.)
В някои случаи са вземани решения, за които дори по онова време е било известно или се е смятало, че са грешни, защото алтернативата е била дори по-лоша. Класически пример е съветската инвазия в Афганистан през 1979 г. Сега знаем, че Политбюро е било дълбоко разделено по въпроса и че евентуалното решение за нахлуване е било разглеждано като по-добрата от две лоши алтернативи. Няколко години по-късно аржентинският режим решава да нахлуе във Фолкландските острови, които с малко търпение аржентинците са щели да си върнат така или иначе, докато британците изпращат военна сила на другия край на света, за да си върнат територии, които са желаели да отдадат. Но двете военни операции са започнати една след друга, защото алтернативата е била първо едното, а после и другото правителство да падне от власт. Нищо чудно, че хората в Уайтхол по онова време са се събирали по коридорите и са се питали: „Това всъщност не се случва, нали?“ Но се е случило.
Впрочем, историческите записи могат да показват странни пропуски на места, където бихте могли основателно да очаквате да намерите обяснения на някои събития. Историците започват да преглеждат досиетата на западните правителства от началото на 90-те години и с изненада установяват, че е имало много малък интерес или дискусия за разширяването на НАТО. Това наистина е отражение на времето: имаше много други по-належащи въпроси, за които да се тревожим, и във всеки случай, с преговорите „2 плюс 4“ деликатната тема за съветските сили, все още разположени в страна от НАТО, и въпросът за бившите съветски ядрени сили в Беларус и Украйна, едва ли стимулираха желание да се ядосват руснаците. О, имаше няколко души с фантазии за придвижване към руската граница, но те не бяха влиятелни. Гледната точка по подразбиране беше: да оставим това, докато се справим с всичко останало, тогава може би ще видим. Разширяването на НАТО впоследствие погълна много време и усилия и се превърна в почти единственото оправдание за продължаващото съществуване на съюза. В един момент, акцентът (почти манията) беше върху технически въпроси като проектите за отбранителна реформа. Въпроси за руските реакции се повдигаха от време на време, но раздразнено се отхвърляха. В крайна сметка, какво можеха да направят руснаците по въпроса? Всъщност, повърхностността на дебатите в организации като НАТО трябва да бъде разкрита, за да се повярва, че е така (има структурни причини за това, но би отнело твърде много време да се спираме на тях тук). По подобен начин дискусиите преди нападението срещу Сърбия през 1999 г. бяха почти изключително за запазване на публичния имидж и доверие в НАТО при условията на нарастваща критика и подигравки.
Споменавам всичко това, защото грешките от миналото често са разумен ориентир за потенциалните грешки в бъдещето. Няма причина да се предполага, че Западът и неговите лидери са по-способни сега за рационален анализ на настоящата ситуация по начина, който предложих миналата седмица, отколкото някога са били в миналото. Не мога да си представя генералния секретар на НАТО да оглежда масата на следващата среща на Атлантическия съвет и да казва с въздишка: „Е, дами и господа, изглежда сме се прецакали. Какво, ако изобщо можем да направим нещо по въпроса?“
Би било интересно да бъда руско подслушващо устройство на подобна среща и имам подозрението какво би могло да чуе това устройство. Като начало, нищо съществено. Основният фокус в обозримо бъдеще ще бъде индивидуалното и колективното повтарящо се самооправдание. Няма шанс за сериозна дискусия или анализ и всеки подобен опит бързо би разкрил непреодолими и опасни разделения по цяла поредица от теми. Така че концентрацията ще бъде върху думите и върху някакъв вид твърдение, което извлича най-доброто от лошо свършената работа и внушава, че ако черното не е бяло, то поне е определен нюанс на сивото. По този начин голяма част от енергията, която би трябвало да се вложи в търсене на решения, ще бъде насочена към игра на думи.
Всички ще се съгласят, че „НАТО е фундаментално важно за нашата колективна сигурност“. Някои ще искат да добавят „продължава да бъде“ преди „фундаментална“, други ще искат да добавят „и ще остане такова“ накрая. Някои ще предпочетат „в обозримо бъдеще“. Новите държави-членки ще искат специално позоваване за тях; други може да са против. Ще трябва да има внимателно преценено позоваване на ангажимента на Съединените щати, като не се казва нито твърде много, нито твърде малко. Ще трябва да има и друго внимателно преценено позоваване на Русия. „Осъдете непровокираното нахлуване“ ще бъде достатъчно лесно, но как да се справим с правителство в Киев, което се е съгласило с руските искания и моли Запада да си тръгне? Какво ще кажете, ако Зеленски вече не е президент? И ще има ожесточени спорове между онези, които искат да направят някакъв вид препратка към това, че Украйна един ден ще бъде член на НАТО, и други, които смятат, не само че времето за подобни твърдения е отминало, но и че това е ненужно провокативно. И така нататък. Дните ще бъдат погълнати от подобни спорове.
О, ще има малко действие, ако може да се нарече така. Ще бъдат сформирани работни групи, които да докладват до 2028 г. под рубриката „По-силно НАТО след Украйна“. Ще има ожесточени дебати относно мандата и допустимите заключения, както и безсмислени спорове относно участието на външни експерти и „гражданското общество“. Ще има театрални и внимателно формулирани декларации за увеличаване на разходите за отбрана, ако може да се намери нещо, за което да се похарчат парите, и обещания с бележки под линия за увеличаване на числеността на силите, ако това е действително възможно. Всичко това може да продължи седмици и дори месеци и няма да доведе до нищо, достойно за ред надгробни плочи. Опасявам се, че точно това ще се случи с посланиците и министрите към края на най-тежката криза, която Западът е познавал от 1945 г. насам.
За да разберем защо е вероятно да стане така, трябва да разгледаме как всъщност се провежда политиката като работа (тя не е „професия“). По същество става въпрос за катерене по мазния стълб, избягване на отговорност за бедствия и поемане на заслуги за успехи. (Да, някога бяхме държавници, но това бе отдавна.) Най-голямото умение за оцеляване е да не се носи отговорност за каквото и да било: много политически проблеми приличат на невзривени бомби и ключът към оцеляването е да не си там, когато те избухнат. Класическият съвременен пример за това кога да се знае, кога да се избяга, е оставката на Дейвид Камерън след фиаското с референдума за Брекзит. Един почтен човек би подал оставка от срам: Камерън подаде оставка, за да избегне поемането на отговорност за хаоса, последвал резултата от референдума, и което е необикновено, направи политическо завръщане като външен министър само няколко години по-късно, танцувайки небрежно върху политическите трупове на своите наследници.
Така че първият приоритет в политиката е личното оцеляване. Дори сега човек си представя, научните асистенти сигурно използват ChatGPT, за да пишат чернови на глави от самооправдаващи се мемоари за Украйна. Не бях аз. Не бях там. Решенията бяха взети от други. Вярвах на това, което другите ми казваха. Виновните трябва да бъдат идентифицирани и накарани да страдат. Можехме ли да знаем? Само да ме бяха послушали. И тогава, разбира се, никой нямаше да чуе тайните ми планове за спечелване на войната. Никой не би могъл да се постарае повече от мен да помогне на Украйна. Само да бяха направили същото и други. Всичко е тяхна вина. И така от известно време публичните инициативи, предлагани от западните лидери, не са предназначени да спечелят невъзможна война, а по-скоро те да се позиционират благоприятно за епичното кръвопролитие, което ще последва. И говорим за политическа кръв, а не за тривиално човешка.
Преди няколко седмици споменах, че най-голямото политическо умение е да можеш да изчакваш "да му дойде времето" и затова западните лидери в момента са обсебени от необходимостта кризата да продължава възможно най-дълго, за да може, когато всичко се разпадне, някой друг да се справи с ужасните последици. На някакво ниво западните лидери разбират, че бъдещето ще бъде много по-лошо от настоящето. Засега всичко е доста вълнуващо и морално приемливо: западните политици могат да си играят на военни лидери и да заемат героични пози без никакъв риск. Но облаците вече се сгъстяват и никой не иска да бъде национален лидер, когато трябва да се вземат трудни и дори унизителни решения. Така че ако нещата могат просто да бъдат проточени още една година, може би осемнадесет месеца, то тогава някой друг ще трябва да събере парчетата. Така или иначе, може да се случи чудо. Ако все още сте сравнително млади като политик, може би не е зле да се откажете сега и да оставите други да се справят с последиците от Украйна, което би било доста добър кариерен ход. Г-н Макрон, от дълбините на своите 20% одобрение в социологическите проучвания, даде да се разбере, че е готов да се завърне и да спаси нацията през 2032 г., когато ще има право да се кандидатира отново за президент.
Важно е също така да се позиционирате правилно по отношение на вашата партия. Сега, когато вече няма съществени политически противоречия, това може просто да означава да сте част от правилната фракция или да следвате модерен в момента дискурс. Но това обикновено означава и да се придържате към правилната страна на влиятелните фигури в партията и да се уверите, че усилията ви не вредят на електоралните шансове на вашата партия. Да бъдете западен национален лидер след две или три години наистина ще бъде много опасно и ако вземете решения за Украйна с резултати, които ще навредят на вашата партия, това може да е краят на кариерата ви, и то доста рязък край.
Сега може би имате неприятното чувство, че нещо липсва в списъка с политически стимули и натиск и бихте били прав. То може да се опише като Външния свят. Най-общо казано, всичко, което току-що описах, предполага, че нещата, които се решават на западните политически форуми, нямат реални последици, ако се объркат. Важните въпроси са кой печели спора, кои институции се укрепват в резултат на това и как резултатите, каквито и да са те, (неизбежно) се представят като успех. Така че ще срещнете хора, които смятат разполагането на НАТО в Афганистан за успех, защото то доказа, че алиансът може успешно да се разполага извън зоната си, че членовете му могат да работят заедно в бойни условия и че е способен да определи последователна военна стратегия. Да, всичко се провали, но не беше наша вина: афганистанците бяха отговорни за това. И така, днес ще намерите хора, които твърдят, че ролята на НАТО в Украйна е била успешна, защото … вижте всички тези нови членове в съюза. Последният път, когато едно правителство наистина беше свалено от външнополитическа криза, създадена от самото него, вероятно беше Суецката криза през 1956 г. и след това Алжир през 1958 г., въпреки че последната беше безнадеждно сложна смесица от вътрешна политика и външен провал. Линдън Джонсън се отказа от опит за втори мандат през 1968 г., но това се дължеше много повече на вътрешната политика на САЩ, отколкото на ситуацията във Виетнам.
Оттогава западните политически лидери се радват на ефективна безнаказаност във всички свои задгранични авантюри и инициативи. Нищо, което правят, в крайна сметка няма значение: те не търпят никакви последствия за това. От това следва, че когато западните лидери заемат пози, заплашват със санкции или военни действия или произнасят враждебни речи, те никога не вземат предвид как биха се чувствали субектите и целите на тези действия, защото в крайна сметка това няма значение. Какво могат да направят те в края на краищата? По-важно е да получите заглавия и кликвания за отправяне на смразяващи кръвта заплахи към Русия, за които знаете, че никога няма да бъдат изпълнени, отколкото всъщност да направите или кажете нещо конструктивно или полезно. Политическите награди отиват при най-непреклонните и най-крайните, а не при най-разумните и най-конструктивните. Всички вкоренени политически системи са склонни към тази слабост, но настоящата западна политическа система, пълна с невежи идеологически клонинги, мърморещи едни и същи баналности, е също толкова сериозен случай, колкото всеки друг в световната история, защото вездесъщото присъствие и силата на единствения западен дискурс правят разумния дебат (или дебат от какъвто и да е вид) ефективно невъзможен. Не мисля, че на този аспект на проблема е обърнато достатъчно внимание: както съм твърдял и преди, има ужасна липса на алтернативен дискурс, който да не е толкова безразсъдно проруски, например, колкото доминиращият дискурс е безразсъдно антируски, а наистина да не е лишен от факти и загриженост за западните интереси.
Следователно, в по-широк смисъл, западната политическа система има напълно сляпо петно относно възможните практически реакции на другите към нейните собствени думи и действия. Те просто не се вземат предвид, защото вземането им предвид би означавало, че има потенциални ограничения върху нашата свобода на действие и следователно върху нашето колективно его, което е нещо, което не сме готови да приемем. Затова ги игнорираме и се изненадваме, когато самолети започнат да се блъскат във високи сгради, например. Спомнете си, че кървавите атаки в Европа през 2015/16 г. в отговор на европейските военни действия срещу Ислямска държава в Сирия не бяха неочаквани и наистина експертите предупредиха европейските държави да бъдат внимателни, но подобни предупреждения въпреки това бяха отхвърлени като „ислямофобия“ и следователно не бяха предприети предпазни действия.
Повече от всяка друга причина, това е причината, поради която Западът ефективно преговаря със себе си от началото на украинската криза, ако не и преди това. Както посочих, цялата сага за разширяването на НАТО се разви без да се вземат предвид действително изразените руски настроения или вероятни руски чувства, и бъдещите историци, мрачно преглеждащи документите от епохата, несъмнено ще бъдат изумени от повърхностността на „дебата“ по тези въпроси, както и по други. Но разбира се, да се вземат предвид потенциалните руски реакции – колкото и да ви се струва, че е било разумно – би означавало да се приемат евентуални ограничения върху свободата на действие на НАТО, които колективното его на организацията и Запада просто не можеха да преглътнат. Кои са руснаците, че да ни казват кой може или не може да се присъедини към НАТО? И изобщо, какво можеха да направят по въпроса те? Така че дори сега „дебатът“ в Брюксел е за това какъв вид мирен договор „ние“ можем да приемем и какъв вид мирен договор „ние“ ще наложим на руснаците. Не сме свикнали съвсем с идеята, че те ще решават, а не ние.
По време на Студената война двете страни трябваше да вземат предвид потенциалните реакции на другата, защото възможните резултати от игнорирането им включваха края на света. През последните тридесет и няколко години това не беше така и резултатите от това, че Западът грешеше, като цяло можеха да бъдат игнорирани. Още по-лошото е, че този период съвпадна с изключителна радикализация и масово засилване на западните идеологии за социален и икономически либерализъм. По време на Студената война диапазонът от политически мнения в западните държави беше много по-широк, отколкото е сега, и само безнадеждни идеолози и политици, които нямаха какво друго да кажат, наистина виждаха конфронтацията в строго идеологически термини. Всъщност бяха вложени много усилия в опитите за изграждане на мостове и дори през 80-те години на миналия век официалната линия беше, че ако започне война, това вероятно ще бъде случайно.
Въпреки настоящото убеждение, че Русия е слаба и залязваща сила, Западът изпитва повече омраза и враждебност към тази страна, отколкото в миналото. Триумфът на нетолерантния социален и икономически либерализъм води до склонност да се третират като врагове и активно да има стремеж за унищожаване на нациите, които не отговарят на този модел. Обсъдих статута на Русия като вид „анти-Европа“ или поне анти-Брюксел, в есе преди време. Русия от известно време е аномалия: държава, която би трябвало да последва гадаренския стремеж към светско, рационалистично, аисторическо, акултурно общество, но необяснимо не го е направила и не проявява интерес да го направи. Такава държава може удобно да бъде представена като мрачна реликва от миналото, на път да се разпадне и несъмнено приютяваща население, което, ако само можеше да изрази мнението си, би поискало общество като нашето. Междувременно бихме могли самодоволно да игнорираме какво всъщност е мислила или правила настоящата управляваща класа на Русия, предполагаемо сенилна, откъсната и репресивна. И тогава се случва Украйна.
Западните елити винаги са били притеснени и нервни за Русия. Това няма много общо с геополитиката или историята, за които те като цяло са дълбоко невежи, а много повече с традиционния троп за варварите от Изтока, с огромния размер и ослепителното разнообразие на страната, както и със странната ѝ историческа смесица от висока култура и брутални репресии. За разрастващите се европейски либерални демокрации от края на деветнадесети век, абсолютната монархия на Русия е била срам: тя е била Саудитска Арабия от онова време, само че много по-голяма и по-могъща. А Революцията, Сталин и ГУЛАГ, както и превземането на Източна Европа след 1945 г. не са направили нищо, за да излъскат имиджа на страната. Но дори и да са имали числеността и географията, се е смятало, че не са имали военните възможности. И тогава се случва Украйна.
Под повърхностната враждебност и презрение след края на Студената война, западните елити винаги са се страхували от Русия, отчасти поради ирационалните мотиви, обсъдени по-горе, отчасти защото се е смятало, че тя има безмилостно и агресивно правителство, въоръжено в края на краищата с ядрени оръжия. В същото време вътрешната динамика на Запада и особено на НАТО, означаваше, че този объркан и противоречив страх не можеше да бъде артикулиран по начин, с който всички биха се съгласили. Въпреки това той бълбукаше под повърхността от Грузия през 2008 г., което изглеждаше като потвърждение на най-лошите страхове, изразени насаме в Брюксел: „Путин“ се опитваше да пресъздаде Съветския съюз, на който някога беше верен слуга. Бунтът в Източна Украйна през 2014 г., очевидно провокиран от Путин в очите на Брюксел, като цяло беше възприеман като потвърждение на тази хипотеза. Споразуменията за прекратяване на огъня и оттегляне, договорени между Киев и бунтовниците и обобщени в Минските „споразумения“, изглежда предлагаха поне малко пространство за глътка въздух за изграждане на отбраната на Украйна, така че тя да може да възпре или, ако е необходимо, да се противопостави на друг опит за руска атака. Но сега тази политика се провали и след Украйна, НАТО се чуди накъде ще се обърне „Путин“? И как да го спрем?
Доколкото е възможно да се опише манталитетът на западната управляваща класа спрямо Русия в момента с някаква яснота, той е странна смесица от безсмислен страх, омраза, недоверие и почти кататонична неспособност да се осмисли бъдещето. Последното е може би най-важното, защото нищо в професионалния опит или пък в образованието на западните владетели не ги е подготвило за ситуация, в която те очевидно са по-слаби военно и икономически от враждебна сила и няма какво да направят по въпроса. Като малко животно, изправено пред непозната заплаха, те не знаят дали да бягат или да се крият. Така че нека накрая разгледаме някои от начините, по които може да се развие тази отровна и нестабилна ситуация.
Доколкото е възможно Западът ще се опитва да запази всичко на словесно ниво, което е най-простото, и да избягва вземането на каквито и да било твърди решения. (Всъщност има сериозни съмнения дали западната политическа система, така както е структурирана в момента, е способна да взема твърди решения.) Както предположих, можем да очакваме облак от думи, предназначени да прикрият липсата на какво да се прави. Добрите стари резервни варианти биха включвали създаването на екип за извличане на поуки или работна група за бъдещето на НАТО, която да разработи нова всеобхватна концепция. Всичко това е правено и преди, особено след 1989 г.: никой сега не си спомня нито една от получените умни идеи, най-вече защото те се свеждаха до „нека продължим да правим това, което винаги сме правили“. Но този път това не е възможно и дори настоящите ни лидери не са достатъчно глупави, за да си помислят, че е така.
Друг добър резервен вариант е преопаковането на съществуващи проекти и планове под нови имена. Повече от двадесет години НАТО работи по проекти за противоракетна отбрана със смесени резултати. Първоначалната идея беше предимно да се защитава от евентуални атаки от Иран или подобни потенциални врагове, но е вероятно целият проект да бъде изтупан от праха, да му бъде дадено ново име и статут и да бъде предлаган на пазара като начин за защита на Европа от новото поколение съветски ракети. Разбира се това е невъзможно, но изглежда добре и повърхностно впечатляващо, ако сте напълно невежи по отношение на ракетните технологии, каквито обикновено са западните лидери. Алтернативата – да признаем, че Европа е беззащитна срещу подобни ракети – е политически невъзможна. И не бих изключил предложение от Брюксел за започване на преговори за забрана на подобни ракети и технологии, като поискаме от руснаците да се откажат от собствените си системи срещу обещанието, че ние няма да разработваме наши собствени, след време. Силите на НАТО ще получат нови имена, ще бъдат насрочени нови учения, ще бъдат назначени нови командири, ще бъдат обявени нови съвместни програми за научноизследователска и развойна дейност, а може би някои от тях дори да бъдат изпълнени.
Всичко това е предназначено да създаде привидност на действие, когато всъщност такова не е възможно. Не казвам това само за да се подиграя, въпреки че малко подигравка може би е уместна тук, а за да посоча, че организация като НАТО, широко разпръсната географски, съставена от държави с различни размери, с изключително различни стратегически ситуации и интереси, ще бъде подведена, както винаги, към най-малкия общ знаменател и ще трябва да се възползва максимално от него. Ако НАТО все още имаше значителни сили, военно-индустриална база, значителни запаси от оборудване и скорошен опит от мащабни операции, тогава ситуацията щеше да бъде по-ясна и щеше да има повече възможности да се намери нещо полезно за правене. Но това не се случва и няма да се случи.
Това вероятно ще провокира изключително опасна и непредсказуема ситуация. В крайна сметка, към страха от Русия се примесва и страхът от празнотата в сигурността в сърцето на Европа, която краят на НАТО би оставил. Проблемът е, че причините, поради които различни европейски държави, особено по-малките, смятат НАТО за полезен за тях, като цяло са взаимно противоречиви и не могат да бъдат формулирани публично. Така че нашето въображаемо руско подслушвателно устройство би чувало отново и отново, че „трябва да покажем на населението си, че НАТО все още е актуално“, дори ако никой не е съвсем сигурен как да го направи такова, а парадите и речите ще постигнат само ограничение. Опасността, разбира се, е някой да направи нещо наистина глупаво.
НАТО никога не е било призовавано да взема наистина критично колективно решение през цялата си история, но дори решения с по-маловажно значение (като разполагането на крилати ракети и ракети „Пършинг“ в Европа през 80-те години на миналия век) са били много разделящи. Кампанията в Косово през 1999 г. почти доведе една много по-малка организация до точката на срив. Шансовете за нещо повече от чисто изпълнителски набор от действия този път са около нула, още повече, че зейналите стратегически различия относно Украйна, които в момента се държат скрити, ще започнат да стават все по-очевидни. И все повече хора с достъп до елита ще започнат да се чудят за какво всъщност е НАТО в такъв случай. Дори сред елитите хората ще започнат да се питат защо, ако САЩ вече не могат да бъдат използвани като политически противовес на Русия (да не говорим за това, че президентът е луд), трансатлантическата връзка трябва да продължи. В този момент играта е почти приключила. А това наистина може да бъде много опасно.
На най-високо стратегическо ниво всички европейски държави имат интерес да не бъдат тормозени или сплашвани от възраждаща се и гневна Русия. Тъй като руснаците ще се стремят да установят нов ред за сигурност в Европа, който да отговаря на техните нужди, това е напълно възможно. Проблемът е, че не всички европейски държави ще се чувстват еднакво загрижени за силна и враждебна Русия: много от тях ще имат други и по-важни приоритети. И дори ако държавите, по-близо до Русия, разбираемо ще се чувстват по-нервни, не е очевидно, че една слаба и разделена група държави може да си окаже голяма взаимна подкрепа и САЩ няма да са в позиция да правят повече от това да жестикулират.
Фактът, че руснаците вероятно нямат териториални намерения в Западна Европа, всъщност прави нещата по-трудни, а не по-лесни. Ако конвенционална военна конфронтация беше вероятна, тогава държави като Полша и Румъния биха могли да увеличат малко силите си и да имат ограничени контингенти от други страни на своя територия. Но дори и тогава, от опита с Украйна е ясно, че руснаците просто биха използвали превъзходството си в ракети и дронове, за да унищожат западните сили, заедно с техните щабове, логистични и ремонтни складове, транспортни системи и правителствени структури, без риск от репресии. Но това не е проблемът: слаба и разделена група от държави с много различни стратегически ситуации и приоритети, разположени на различни разстояния от голяма военна сила, ще трябва да намери някакъв начин да запази колкото е възможно повече от свободата си за политическа маневра. И все пак това почти сигурно ще бъде на национална или поне многостранна основа, просто защото ситуациите са толкова различни. В този контекст не говорим за война, а за използването на военни сили като карти на масата във всеки политически пазарлък. В тази ситуация всяка държава ще има различна колекция от карти. Някои може да нямат никакви.
Така че за страните, граничещи с Русия или близо до нея, изграждането на сухопътни сили до известна степен, а също така и подготовката на отбранителни укрепления би могло да има смисъл като жест в подкрепа на политическата им независимост. Трудно е обаче да се разбере защо Белгия или Португалия трябва да направят същото. По-далечните страни ще искат да инвестират в активи за патрулиране на своите въздушни и морски граници: отново, не за да се бият, а за да осигурят видими индикации за суверенитет. Британските и френските ядрени системи – може би единствените наистина мощни политически фактори в европейската отбрана – ще трябва да играят доста различна роля в бъдеще, но в момента не можем да кажем каква ще бъде тя.
Трудно е да си представим, че нещо от това ще бъде централизирано организирано или изобщо организирано. Някои малки страни ще се насочат към споразумение с Русия, защото го виждат в свой най-добър интерес. Други ще се опитат да запазят повече независимост, може би чрез ad hoc съюзи. НАТО и до известна степен ЕС ще се превърнат в организации-призраци, все по-откъснати от реалните въпроси на сигурността, които все повече ще бъдат ренационализирани.
Такъв преход ще бъде изключително труден и опасен и ще има яростна съпротива срещу него от страна на онези, които не желаят да напуснат страната на фантазиите. Убеждението, че ако само осигурите пари, всичко може да се купи, ще отнеме много време, за да изчезне, както и паралелните фантазии за реиндустриализация и превъоръжаване. Фактът, че американската и европейската оръжейна индустрии просто не могат да произведат това, което може да е необходимо, макар и достатъчно очевиден, все пак ще бъде ужасен шок. Междувременно някои от по-свободните оптимисти ще фантазират за украински правителства в изгнание, които набират наемнически армии или създават партизански сили в Русия: всичко, за да не признаят поражението си. Подобни инициативи биха били изключително опасни и ще трябва да бъдат твърдо ликвидирани.
Вашингтон ще бъде особен проблем тук, защото в политически план това е анархично блато, където всякакви предложения, независимо колко крайни и странни са, могат да бъдат намерени някъде. Има толкова много играчи, толкова много групи по интереси и толкова много пари, че можем да бъдем почти сигурни, че докато студеното и лепкаво осъзнаване на поражението потъва, най-странните и нелепи идеи ще бъдат предложени. Проблемът – и той не е специфичен за руснаците – е склонността на други нации да приемат буквално всичко, което идва от САЩ, и да не успяват да отделят разумно съгласуваните и потенциално приемливи идеи от шлаката и боклука, произведени от идиоти в търсене на финансиране. Има някои доказателства, че руснаците (както и други, трябва да се каже) масово надценяват степента на консенсус и централен контрол във Вашингтон и затова се отнасят сериозно към идеи, които информирани вътрешни хора отхвърлят като боклуци. Така че е много вероятно през следващите няколко години някой стажант в малък мозъчен тръст да измисли хитър план за разполагане на стотици ракети с ядрено въоръжение по руската граница. Планът ще бъде мигновено забравен, но руснаците, както обикновено, прекалено интерпретирайки нещата, вероятно ще се паникьосат.
Нямаме нужда от това. Да преживеем следващите 5-10 години в едно цяло ще бъде предизвикателство и изисква внимателно и обмислено управление на една ядосана, могъща и подозрителна Русия. Сега всичко, от което се нуждаем, е западна политическа класа, способна да направи това. Някаква идея откъде можем да вземем такава?
---
В заключение искам да отбележа, че ако се вгледаме във вътрешнополитическия живот в България, то ще видим колко много нашите политици в поведението си приличат на описаните образи на политическо поведение в есетата на Аурелиен. Това разбира се е много тъжно, но е горчивият факт на днешната политическа обстановка в България.
Дилетант
