Провокации и вероломство

Провокациите и вероломството постепенно се превръщат в характерно поведение за либералните демократи, изповядващи ценностите на евроатлантическото съобщество. Това не би трябвало да ни изненадва, защото тези страни, до голяма степен, са наследници на колониалните империи, установени през миналите столетия, завладявайки редица територии в Африка, Азия и Латинска Америка.

Тези дни се случи "ужасно" събитие, което разбуни рояка от новинари на СМД, както би се разбунил кошер, към който се е приближила мечка! Всъщност горе-долу нещо подобно се бе случило, но само в главите на преститутките от СМД, които си въобразиха, че "руската мечка" е посегнала на "полския мед"!

По време на една от редовните ракетно-дронови атаки на ВС РФ срещу Украйна около двадесетина инертни (невъоръжени) дрона внезапно "нахлуха" във въздушното пространство на Полша! Героите от ПВО на НАТО от Полша и околните страни (чак до Нидерландия, ако не се лъжа) излетяха с най-модерните си самолети (F-35 и F-16) всеки от тях струващ стотина-двеста милиона долара и всеотдайно се нахвърлиха върху нещастното ято пластмасови дронове. От двадесетина дрона бяха свалени 3 или 4 (по-малко от 20%), като за целта бяха използвани ракети AIM-9 Sidewinder. Проблемът е, че изстрелването на една такава ракета струва повече от 400 000 евро, а тя сваля дрон, който струва само няколко хиляди евро!

Украинците все повече и повече разбират, че те са загубили войната и единственият начин да се спасят, е да накарат НАТО да се намеси по-решително в нея. За тази цел те, според мен, са събрали от падналите в Украйна десетки и стотици ruski инертни дронове Гербер каквото могат и са сглобили двадесетина дрона, които са пуснали в посока към Полша. Това изобщо не е трудно, тъй като инертните дронове, като им свърши горивото, вероятно просто планират и кацат, като в много случаи сигурно са в доста прилично състояние.

Целта на украинците при тази провокация е да накарат Запада да повярва, че руснаците се готвят, след като победят Украйна, да продължат победния си марш към Европа. След тази провокация вероятно ще има и други и не е изключено те да са с разузнавателни или въоръжени дронове.

Забележка. Изрично не споменавам дрона, прелетял ден-два след това за малко над част от румънска територия край Дунава, защото там очевидно става дума за "заблуден" руски дрон.

Основната причина, поради която мисля, че става дума за провокация, а не за дронове, които са се отклонили поради средствата за електронно смущение, е разстоянието, на което тези дронове са навлезли в Полша. 320 километра не са шега работа, като се има предвид, че радиусът на действие на този тип дронове е около 700 километра и те вече трябва да са били пролетели една доста голяма част от ресурса си достигайки до полската граница! Очевидно става дума за дронове свежо заредени с гориво и пуснати от Украйна! Друго нещо, което ме кара да мисля, че става дума за провокация, е и факта, че като че ли дроновете са се отклонили общо взето, в една посока, което по мое мнение е странно да е резултат от електронни смущения, като се има предвид, че дроновете са разпределени заедно с ракетите и бойните дронове към различни цели и в различни посоки!

В допълнение искам да посоча следното съобщение, появило се преди провокацията с дроновете в Полша: "Публикация от 08.09.2025 г. в канала „Картел“, предупреждава за подготовката на провокация, включваща изпращането на „псевдоруски“ безпилотни летателни апарати на Запад. Този план беше изпълнен на 10 септември."

Освен това не е ясно каква би била целта на руснаците да изпращат дронове от този безобиден тип към Полша? Да помогнат на поляците да проверят възможностите на противовъздушната си отбрана? То и така на тях им е ясно, че възможностите ѝ не са големи, което в случая се демонстрира от минималният брой свалени дронове (по-малко от 20%). Да се посочва на поляците, че те не са готови за война с Русия, е напълно излишно и глупаво, защото те сами го знаят много добре и категорично отказват да се включват във фантазираните от Макрон и Стармър "мироопазващи сили" от "коалицията на желаещите".

Интересна е високомерната и язвителна реакция на Зеленски на събитието. Той отбеляза: "Ако Полша се изправи пред масивна атака, тя няма да може да спаси народа си. Ние имахме 810 изстреляни дрона срещу нас и свалихме 700. Те имаха 19 - свалиха 4. И ракети дори нямаше." Зеленски очевидно разчита на лековерието на съюзниците си, че украинското ПВО сваля 80-90, че дори и 110% от изстреляните срещу Украйна руски дронове и ракети!? Като съобщават само за случайно поразените жилищни сгради и пострадали мирни жители, а премълчават поразените военни предприятия и складове, комуникационна и енергийна инфраструктура и места с концентрирана жива сила, украинците разчитат, че с помощта на СМД ще убедят съюзниците си в своите непостижими способности на бойното поле! Впрочем, що се отнася до съюзниците им, те изглежда са доста успешни в това си начинание.

Бедата е, че украинците и някои членки на НАТО няма да мирясат, а ще продължат да се опитват да провокират война между НАТО и Русия. От НАТО разбират, че те изобщо не са готови в момента за военна конфронтация с Русия! При това ВСУ все повече и повече се унищожават от руснаците и НАТО няма да може да ги използва при една война, както поради силно намаленият им личен състав, така и поради деморализацията им, която все повече и повече нараства.

Показателна е и реакцията на президента Тръмп на шума около дроновете, "нападнали" Полша. В аналитичното си предаване от 14 септември Александър Меркурис обсъжда писмо на Тръмп до европейските страни членки на НАТО, в което той казва, че европейците не могат да очакват по-силна реакция на САЩ на историята с навлезлите в Полша руски дронове, … докато те не престанат да купуват руски нефт и нефтопродукти и не наложат на Китай и Индия вторични санкции (мита) заради тяхната търговия с руски нефт!? По този начин Тръмп конфронтира блъфа на европейците по въпроса за претенциите им срещу реакцията на САЩ на инцидента, като го обявява за грешка или недоразумение, на което не бива да се отделя особено внимание. В същото време той се опитва да осигури европейските пазари за въглеводороди от американската газова и нефтена добивна индустрия, които между другото едва ли ще имат капацитет да осигурят и европейските нужди, но не биха имали нищо против да сложат някой и друг милиард долари в джобовете си от завишените цени на американския нефт и газ.

В тази връзка е интересна и реакцията на българското правителство!

Някога, по времето на комунизма, имаше един лаф, че "ако на нашите управници им кажат от Москва да пръднат - те ще се насерат!" Сега ми се струва, че на сегашните наши управници, ако им кажат от Брюксел или Вашингтон да пръднат, те не само ще се насерат, но ще бръкнат с пръст в произведената субстанция и гордо ще напишат на най-близката стена "Винаги готови!" ще си оближат демонстративно пръста и ще застанат гордо на почетна стража до надписа! Иначе не мога да разбера защо трябваше да връчват нота на Митрофанова в знак на протест за навлезлите в Полша дронове, при положение, че никой не знае каква е точно причината: грешка, украинска или руска провокация!?

За беда, в процеса на развитие на историята с дроновете се разбра, че една селска къща, за която се твърдеше, че е повредена от паднал дрон, всъщност се оказа, че е повредена от една от онези ракети, дето струват по стотици хиляди долара. В понеделник полският ежедневник „Rzeczpospolita“, позовавайки се на анонимни източници в армията, съобщи, че полска ракета „въздух-въздух“ AIM-120 AMRAAM, изстреляна от изтребител F-16, е паднала върху къщата. Ракетата, чиято стойност военни експерти оценяват на 850 000 евро, е имала дефект в системата си за насочване. Друга система, която е обезвредила бойната глава, за щастие е сработила перфектно, предотвратявайки експлозия. Металната ракета е пробила дупка в покрива и е паднала в стая на горния етаж на къщата. Никой не е пострадал при удара.

Не минаха и няколко дни от историята с ятото дронове, навлезли в Полша, и Естония пропищя, че три руски изтребителя МИГ-31 са нарушили въздушното ѝ пространство и са летели цели 12 минути в него!? Интересно как са се изхитрили руснаците да летят толкова дълго над Естония? Сигурно са си правели кръгчета!

Известно е, че трите прибалтийски републики са най-опасните провокатори в НАТО! Послушайте само Кая Калас и ще разберете какво имам предвид? Литовската военна министърка пък каза, че в бъдеще НАТО просто трябва да сваля руските самолети, за които счита, че са нарушили въздушното пространство на съюза!?

Естонците веднага са поискали да се свика съвещание на страните от съюза по т. 4, която предвижда консултации при заплаха за някоя от страните членки на НАТО. Какво точно е станало е трудно да се разбере. Руснаците твърдят, че не са нарушавали въздушното пространство на Естония, а естонците твърдят, че са го нарушили над някакво ненаселено островче в Балтийско море!? Иди че разбери къде е истината, но така може и война да започне! Най-голяма опасност идва от Калининградска област, която няма граница с Русия и достъпът до която винаги може да се ограничава от прибалтийските управници, които просто ги сърбят ръцете да предизвикат война между НАТО и Русия, без изглежда да мислят по въпроса каква ще бъде съдбата на техните народи в тази война?

По въпроса за вероломството очевидно Израел, а изглежда и САЩ бият всякакви рекорди, поставяни от древността до наши дни. Имам предвид поведението на Израел през последните години, което надминава във вероломство и жестокост даже техните прадеди в библейските времена.

Ще опиша три фатални събития, случили се в Близкия изток в последно време:

1. САЩ подготвят предложение за примирие между Хизбула и Израел, което ръководството на Хизбула се събира, за да обсъди. Точно в този момент Израел атакува централата на Хизбула с цел обезглавяване на организацията. Насрала и редица ръководители на Хизбула загиват! Прилича ли ви това на чиста случайност?

2. В Оман САЩ и Иран преговарят по въпросите на претенциите на САЩ и Израел към Иран за ядрената им програма. Тръмп обявява, че има шансове за съглашение и само ден-два след това Израел започва 12 дневната война срещу Иран, разчитайки, че ръководството на страната се е събрало да обсъди предложенията на САЩ. Опитът за обезглавяване на Иран почти успява! Знаели ли са САЩ за намеренията на Израел и дали не са се опитали да приспят бдителността на Иранските ръководители с приказките за надеждите за успешното решаване на проблемите?

3. САЩ подготвят предложение за мир между Хамаз и Израел, което ръководството на Хамаз се събира в Катар, за да разгледа и тогава Израел използва момента, за да атакуват сградата с ракети в опит да обезглавят ръководството на Хамаз. Отново ли имаме "случайно съвпадение" на събитията или става дума за поредния пример на вероломство?

Въпросът е, може ли да се вярва на САЩ в добросъвестността им като страна в преговори!?

Трябва да се има предвид, че последната атака Израел извършва на територията на Катар, който е домакин на най-голямата военновъздушна база на САЩ в района!

След това събитие, Саудитска Арабия набързо сключи договор за военна взаимна защита с Пакистан. Този договор сигурно се е подготвял от дълго време, но атаката на Израел срещу съюзника на САЩ Катар, който е дал територията си за база на САЩ, разчитайки, че по този начин си осигурява безопасността чрез защитата на най-силната във военно отношение държава на планетата, сигурно ускори решението на саудитските ръководители!?

Очевидно е обаче, че на Израел не може да се вярва! Бъдещите партньори на Израел във всякакви преговори трябва предварително да се запознаят с умозаключенията в Талмуда - една от двете най-свещени книги на юдейската религия! Там ясно се казва, че евреите са богоизбрания народ, а останалите народи са нещо като животни и евреите могат да се отнасят с тях по съответния начин, както си пожелаят! Какъв е начинът ние много добре разбираме от трагедията, която се разиграва пред очите ни в Газа! Всичко си е казано в Талмуда и няма защо да се удивляваме на геноцида в Газа! Господ, според евреите, отдавна е обявил, че подобни "решения" са простени на богоизбрания народ! Спомнете си библейската история за съдбата на Амалек, която Нетаняху, Бен-Гвир и Сматрич призоваваха да сполети и народа на Газа.

Целта на Израел е създаването на Велик Израел, а това означава разрушаването на целостта на държави като Египет, Йордания, Сирия, Ливан и Иран! От изброените преди Иран Израел желае да откъсне територии, а Иран трябва да бъде "разпаднат" на отделни територии, тъй като той представлява най-голяма опасност за амбициите на Израел за Велик Израел! Може би това ще се окаже прекалено голяма лъжица за устата на Израел, но ако това е така, то той върви към поредния погром, който може да се окаже сравним само с онзи от 70-та година на новата ера, когато император Тит разрушава храма на евреите в Ерусалим! Всичко зависи от поведението на либералите-хипокрити около северния Атлантик и от търпението на арабските народи около Израел.

Доклада на комисията на ООН за разследване на геноцида на Израел спрямо палестинците в Газа е публикуван на сайта:

https://www.ohchr.org/sites/default/files/documents/hrbodies/hrcouncil/sessions-regular/session60/advance-version/a-hrc-60-crp-3.pdf

В него се констатират жестоки неща. Ето кратък откъс от констатациите:

"3. В предишните си доклади до Съвета по правата на човека и Общото събрание Комисията установи, че израелските сили за сигурност са извършили престъпления срещу човечеството и военни престъпления в Газа, включително унищожаване, мъчения, изнасилване, сексуално насилие и други нечовешки действия, нечовешко отношение, насилствено преместване, преследване въз основа на пола и гладуване като метод на водене на война. Освен това Комисията установи, че израелските власти (i) са унищожили частично репродуктивния капацитет на палестинците в Газа като група, включително чрез налагане на мерки, предназначени да предотвратят раждаемостта; и (ii) умишлено са наложили условия на живот, предназначени да доведат до физическо унищожение на палестинците като група, като и двете са основни актове на геноцид в Римския статут и Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид („Конвенцията за геноцида“).

Въз основа на напълно убедителни доказателства Комисията установява, че изявленията, направени от израелските власти, са пряко доказателство за геноцидно намерение. Освен това, въз основа на косвени доказателства, Комисията установява, че геноцидното намерение е било единственото разумно заключение, което може да се направи въз основа на модела на поведение на израелските власти. Следователно Комисията заключава, че израелските власти и израелските сили за сигурност имат геноцидно намерение да унищожат, изцяло или частично, палестинците в ивицата Газа."

Нека накратко припомним, че единственият официално и законно признат „геноцид“ след Втората световна война е „клането в Сребреница“, за което се твърди, че е извършено от босненски сърби. При това клане са убити 8000 босненски цивилни, а други над 25 хиляди са насилствено разселени, което е малка капка в сравнение с това, което се случва сега в Газа, със стотици хиляди убити и милиони в процес на разселване. Като се има предвид, че Сребреница е законно обявена за геноцид от Международния съд на ООН, такова би трябвало да е очевидно и решението за Газа.

В светлината на това решение, страхът е обхванал израелските ръководители. Нетаняху отбеляза повратната точка в реч, която се стреми да подготви израелците за нов период на несигурност и мрак, в който Израел ще бъде принуден да издържи дипломатическа изолация на световната сцена, изискваща икономическа „автаркия“, за да се поддържа в бъдещето.

Чуйте внимателно какво казва той: "това не е просто краткотраен период на „черни дни“, който ще бъде преодолян, а дълъг период на изолация, за който Израел ще трябва да преконфигурира цялата си икономика." Най-тревожна за Нетаняху е предстоящата изолация в производството на отбранителна техника, която той предвижда, че ще накара страните да блокират критична военна помощ за Израел за увековечаване на геноцида му срещу палестинците.

Припомнете си, че политиката на „луди кучета“ на Израел напоследък се е отказала от акулата, добавяйки нови страни и военни престъпления към списъка, след като Катар беше бомбардиран, а премиерът на правителството на хусите беше убит при удари срещу Йемен. Като се има предвид, че Израел също така удари флотилията за свобода в тунизийски води, списъкът с страни, които Израел едновременно атакува без последствия, се разшири до Палестина, Ливан, Сирия, Тунис, Ирак, Иран, Катар, Йемен и вероятно други.

Всичко това Израел си позволява поради огромното влияние на израелското лоби в САЩ и Западна Европа, което държи над всеки политически деятел меча, наречен "антисемитизъм", и огромните финансови възможности на израелското лоби, което според някои данни притежава над 50% от световното богатство и владее болшинството от информационните и културните центрове на Запада!

Дилетант

Жертви на собствената си пропаганда

Лидерите на "Колективния запад" и по-специално на европейската му част са се наврели като обезумели хамстери във въртящия се цилиндър и с всичка сила драпат мислейки си, че се движат на някъде, а всъщност стоят на едно и също място, изглежда без дори да забелязват този факт! Ден след ден те събират в столиците на различни европейски държави така наречената "Коалиция на желаещите" и настървено обсъждат какво могат да направят, за да задоволят желанията на ненаситния Зеленски и неговата компания за "гаранции за сигурност", когато се прекрати огъня в Украйна!? Те изглежда дори не си дават труда да разберат какво им казва другата страна - Русия, че за гаранции за сигурност може да се говори, едва когато войната приключи с мирен договор, а щом има мирен договор, то неизбежно ще има и някакви гаранции за безопасността на страните по договора при условие, че те го спазват

В основата на това безумие лежи животинската русофобия на управляващия елит в страните около северния Атлантик, която се поддържа от пропагандата на собствените им СМД, че Украйна "почти печели" войната, а Русия е на прага на финансов и икономически фалит. Аз самият непрекъснато чувствам натиска на пропагандата на СМД благодарение на неуморните усилия на един колега от следването в България, който ежедневно ме затрупва с линкове към публикации на български средства за дезинформация, които с удоволствие описват мнимите победи на ВСУ и трагичното състояние на руската военна машина и икономика. На всеки опит от моя страна да противореча на фалшивите новини и очевидната дезинформация, бившият ми колега отговаря безапелационно, че аз съм "русороб" и "агент на Путлер", чиято единствена цел е да покори Европа!

След последното съвещание на "Коалицията на желаещите" бе тържествено обявено, че тя се състои от 35 държави, от които 26 са се съгласили да предоставят въоръжени сили за опазване на мира, който е далеч от сключване. Интересното е с каква лекота водачите на Коалицията игнорират заявленията на руското правителство, че то по никакъв начин не ще допусне въоръжени сили от чужди държави на територията на Украйна, факт, който е една от основните причини за започването на СВО! При това ръководителите на Коалицията, които се държат за властта в държавите си с последни усилия, абсолютно игнорират факта, че 900000 украинска армия не е в състояние да спре настъплението на руската армия, а армиите на Франция, Германия, Италия, Полша и Великобритания не са в състояние да съберат толкова войници, като при това Полша, Германия и Италия изобщо отказват да предоставят войски за Коалицията, а най-яростните ѝ поддръжници - прибалтийските държавици - с труд могат да съберат 3-4 хиляди души за Коалицията!?

На желаещите да получат истинска информация за състоянието на конфликта в Украйна предлагам следната статия от един много известен западен наблюдател - бивш британски дипломат, който в никакъв случай не е "русороб" и "агент на Путлер":

Euro Elites Are Stuck in Groundhog Day and Need to Do Something Different to Bring Peace to Ukraine

Ian Proud • Saturday, September 6, 2025 • 1,300 Words

https://www.unz.com/article/euro-elites-are-stuck-in-groundhog-day-and-need-to-do-something-different-to-bring-peace-to-ukraine/?utm_source=email&utm_campaign=article

Искам да се опитам още веднъж да формулирам вижданията си за стратегията на РФ в конфликта с Украйна.

1. Руското ръководство разбира, че в Украйна то има работа със старо националистическо движение, възникнало още преди Първата световна война в източните провинции на Австро-Унгарската империя като противовес на полския национализъм, господстващ отдавна в тези краища на империята.

2. След разпадането на Австро-Унгарската империя тези области попадат в границите на Полша и украинското националистическо движение се разгръща с пълна сила под ръководството на Степан Бандера и неговите сподвижници. Известни са няколко кланета на поляци, извършени от Бандеровците между двете войни, за което поляците естествено са се отплатили по подходящ начин.

3. След Втората световна война СССР получава областите на Западна Украйна и до 1954 година води борба с УПА (Украинска повстаническа армия), която е военната организация на Бандеровците. През 1954 година Никита Хрушчов решава, че украинските националисти са победени и обявява амнистия за Бандеровците, депортирани в лагерите на Гулаг.

4. След разпадането на СССР, Украйна се обособява като самостоятелна държава с конституция, която я обявява за неутрална и свободна от атомно оръжие страна.

5. В Украйна постепенно се възражда Бандеровския национализъм и в крайна сметка се провежда усилена индоктринация на младежта и изобщо на цялото население в идеите на Степан Бандера.

6. През 2007 година, на сесията на НАТО в Букурещ, организацията взима решение да приеме в бъдеще за членове Украйна и Грузия. Путин обявява, че РФ е против подобно решение. Възражения изказват и Меркел и Оланд.

В процеса на развитието на СВО, руското военно и политическо ръководство разбра, че националистите в Украйна имат силна организация, членовете на която са готови на борба докрай за идеите си. Очевидно, както Западът подкрепяше борбата на Бандеровците до 1954 година, така НАТО вероятно ще ги подкрепя докрай и в бъдеще. По тази причина на ВС РФ е поставена задачата за максимално унищожение на живата сила на ВСУ, докато трае войната, тъй като, когато бъде сключен мира, ВС РФ ще има далеч по-малка свобода в избора на средства за борба с националистите. В резултат на това е възприета и стратегията на изтощение на ВСУ, което по-точно може да бъде характеризирано като унищожение на човешкия ресурс на ВСУ, главно в частта, която е особено силно настроена националистически и която очевидно ще бъде най-активна в борбата срещу Русия в Украйна, или по-точно тази част от територията и населението ѝ, която ще остане като независима държава след сключването на мирния договор! Тази стратегия налага бавно и методично настъпление срещу позициите на ВСУ, предизвиквайки ръководството им към излишни контраатаки и борба до смърт за всеки по-голям град в източна Украйна, което се разглежда от СМД като очевидна слабост на ВС РФ и неспособност да удържи решителна победа над ВСУ! Това се раздува от СМД до невероятни размери и публиката, заедно с някои анализатори, приемат желаното - разгром на Русия - за действително, което напълно удовлетворява политическото и военно ръководство на РФ.

По-долу предлагам на читателите поредното есе на Аурелиен, в което той анализира бъдещата война, стараейки се да отрази нейната чудовищност и нежелателност.

===

War In Our Time? We need the men in white coats.

(Война в наше време? Изглежда имаме нужда от мъже в бели престилки.)

AURELIEN, SEP 3, 2025

https://aurelien2022.substack.com/p/war-in-our-time?utm_source=post-email-title&publication_id=841976&post_id=172554154&utm_campaign=email-post-title&isFreemail=true&r=1u56vo&triedRedirect=true&utm_medium=email

Темата за Украйна продължава да се връща в списъка ми с неща, за които да пиша, въпреки че в момента сме в известна пауза и казах почти всичко, което искам да кажа за политиката и стратегията на кризата за момента. Но това, което я принуди да се изкачи начело на опашката от теми, изискващи да пиша за тях, бяха по-малкото събития на място, отколкото нарастващият климат на страх, войнственост и апокалиптично очакване, който сякаш е обхванал западните експерти и политици, независимо от техните политически позиции или симпатии. Смесете това с други експерти, които говорят съвсем спокойно за война с Китай, и мисля, че тук имаме нещо близо до военна психоза, което би могло да доведе до някои много странни и опасни резултати.

Първоначално просто исках да се концентрирам върху крайната дистанция от реалността, която представлява този вид мислене. Що се отнася до това, макар че ще навляза малко в детайли, основната ми теза ще бъде, че идеята за водене на война с Русия или Китай е съблазнителна фантазия за тези, които мислят и се надяват, че Западът може да спечели, и апокалиптична визия за тези, които мислят и се надяват, че Западът ще загуби. Нито едното, нито другото има много общо с реалните военни способности и организация. Така че това есе ще бъде странна смесица, дори за мен, от езотеричен символичен и културен анализ и някои много земни мисли за военните способности и разполагането на войски.

Всички можем да се съгласим, че разговорите за война са навсякъде, дори ако малко хора наистина имат представа за какво говорят (точка, към която се връщам по-долу). Война с Русия, война с Иран, война с Китай, сега чувам дори за война с Венецуела, всички те се обсъждат, както от тези, които агитират за подобни конфликти, така и от тези, които се ужасяват от тях. Сега Западът вече подкрепя едната страна в Украйна, а западните сили вече нападнаха Иран, така че не е ясно дали хората разбират каква би била разликата в случай на „война“. (Всъщност има такава и е много сериозна.) Всъщност, нито поддръжниците, нито противниците изглежда са се замисляли много как всъщност би изглеждала „войната“ и какви биха могли да бъдат нейните практически последици. „Войната“ в този контекст сякаш се е откъснала от всякаква реалност, означаващо, отделено от означаваното, чисто екзистенциална концепция, отразяваща състояние (или дори състояние на духа), а не действително определен набор от обстоятелства.

И така, нека първо разчистим някои от мъртвите клони. Първото нещо, което трябва да се каже, е, че „войната“ вече е остаряла концепция и вече не е суверенно право на държавите. Съгласно Устава на Организацията на обединените нации, умишлените военни действия срещу друга държава или дори заплахата с такива действия са забранени, освен ако не са част от операция, одобрена от Съвета за сигурност. Това не означава, че подобни атаки не се извършват, но означава, че те трябва да използват различни заобикалки и маскировки. Никоя държава вече не се възприема като „във война“ с друга законно, въпреки че политиците и експертите често използват този речник поради небрежност и невежество.

Традиционно да си „във война“ е било правно състояние, което е означавало, че въоръжените ти сили са насочени срещу интересите на враговете ти навсякъде. Така, между 1914 и 1918 г., британски и германски войски са се сражавали помежду си в Африка, а германски подводници са се опитвали да потопят британски кораби по целия свят. Извършвани са въздушни нападения срещу градовете на другата страна. Сега имаме „въоръжен конфликт“, което не е същото като „война“, тъй като е де факто, а не де юре понятие и се прилага, когато са изпълнени определени обективни критерии в определени географски райони. Войните, водени от Запада през последното поколение или около това – дори Ирак 1.0 – са били по-ограничени от това и са се фокусирали предимно върху малки и отдалечени географски райони. Така че резултатът е, че повечето хора, които говорят лекомислено за „война“ днес, нямат представа какво означава тя и сякаш предполагат, че това просто означава, че ще отидем някъде и ще атакуваме хора. Това изглежда не включва мисълта, че те могат да ни отвърнат на удара.

Така че нека вземем кофа със студена вода и да я плиснем върху някои от онези, които се надяват или се страхуват, че ще има „война“ между НАТО и Русия. (Ще стигна до практическите аспекти на подобно развитие по-късно: нека просто приемем, че това теоретично може да се случи.) Естествено възниква въпросът как би изглеждала такава война? Съвсем ясно е, че Западът няма никакви планове за подобна евентуалност, така че нека първо вземем руснаците. Тяхната цел би била да прекратят войната бързо в своя полза, като ударят ключови вражески съоръжения. Те разполагат с ракети с голям обсег и висока скорост, за да направят това, и това би бил предпочитаният от тях вариант. Смята се, че някои западни системи за противоракетна отбрана имат известен капацитет срещу някои руски системи, но това предстои да се демонстрира при оперативни условия в голям мащаб.

И така, какво биха направили руснаците? Ами, те биха ударили правителствени сгради и стратегически, политически и военни щабове. Те биха започнали с щаба на НАТО, с SHAPE в Монс, с центровете на ЕС в Брюксел, с Даунинг стрийт и Елисейския дворец, с Белия дом и Пентагона. Те биха поразили големи авиобази и оперативни военни щабове, както и ремонтни и поддържащи съоръжения и граждански летища, които биха били използвани за разпръскване при криза. Те биха поразили големи пристанища, големи железопътни транспортни възли и съоръжения за производство на електроенергия, както и фабрики за оръжия и боеприпаси. С достатъчно предупреждение щетите върху правителствените функции биха могли да бъдат ограничени чрез разпръскване, но Западът вече не разполага с апарата за военновременна резервираност, който някога имаше. Почти всички тези ракети ще попаднат в целите си.

В допълнение, разбира се, е и икономиката. Всички полети на самолети биха били спрени незабавно, както и почти всички кораби. Дори ако руснаците не третираха корабите, влизащи в западните пристанища, като военна цел, а просто обявяха, че подводниците им ще бъдат в региона, това би спряло търговията напълно, тъй като никой няма да застрахова корабите.

При такива обстоятелства, поразителните концентрации на военни части на НАТО биха били почти без значение. Факт е, че приносът на НАТО в началните етапи на „война“ срещу Русия би се ограничил до евентуални ракетни атаки от въздуха срещу Санкт Петербург и военноморската база в Мурманск, от всички оцелели авиобази в Скандинавия. Но това би било атака в една от най-силно защитените военни зони в света, така че като курс на действие е приемливо само на основание, че няма какво друго да се опита, освен може би неприятни атаки в южната част на страната. Следователно, като цяло, проблемът е, че руснаците могат да навредят на Запада много повече във „война“, отколкото Западът може да нарани руснаците. Защо тогава Западът е обсебен от идеята за война? Мисля, че първо трябва да разгледаме нивото на символа.

Символната функция на очакваната война винаги е била важна. Още през 50-те години на 19-ти век ирландският националист Джон Мичъл въвежда известната фраза „изпрати война в наше време, о, Господи“, надявайки се, че войната ще срине упадъчната, меркантилна британска държава и ще позволи на Ирландия независимост. (Това е често срещано желание: колко хора на Запад се надяваха през 2022 г., че Украйна ще бъде „Виетнам на Русия?“) Историческо клише е, че преди 1914 г. мнозина са гледали на войната абстрактно заради ползите, които тя ще донесе: премахване на остарели и корумпирани политически, икономически и социални системи за някои; осигуряване на приключения и бягство от мечтаната рутина за други. Тези, които се притесняваха от нарастващите вътрешнополитически конфликти или вътрешното напрежение в рамките на многонационалните империи, смятаха, че една добра война може да насърчи единството. (Мнозина получиха това, което искаха, макар и не непременно по начина, по който го искаха: във всеки случай никой не можеше да каже, че резултатите от войната са били незначителни.)

Разбира се, изобретяването на атомните оръжия сложи край на този начин на мислене: очакването за Втората световна война беше травмиращо, а самото преживяване - по-лошо, но появата на ядрените оръжия сякаш бележи края на теорията, че войната някога може да донесе ползи, дори случайни.

Ядрените оръжия не бяха първата технология, за която някои смятаха, че е способна да унищожи човешката раса. Беше време, когато тази роля се играеше от отровен газ, обикновено разпространяван от пилотиран бомбардировач, както е показано в ранните страници на „Последни и първи мъже“ (1930 г.) на Стейпълдън. Но с настъпването на атомната епоха нещо значително се промени и за първи път идеята, че една война може да означава буквалния край на човечеството, изглеждаше силно правдоподобна. Не толкова опустошенията, причинени от първите ядрени оръжия, караха хората да мислят по този начин, колкото фактът, че едно-единствено оръжие може да нанесе толкова много щети. Логично изглеждаше, че оръжие сто или хиляда пъти по-голямо може да унищожи целия свят, ако бъде използвано в гняв. Механизмът, по който би започнала такава война, беше почти без значение: в популярната култура той варираше от луди учени до луди генерали и просто инциденти.

Така че може би не е изненадващо, че почти от самото начало експертите се опитват да ни продадат ядрена война като логична следваща стъпка в Украйна. Може би си спомняте, че през пролетта украинците атакуваха авиобази в Русия, в които се помещаваха самолети, способни да носят ядрени оръжия. Внезапно настъпи паника и сред интернет сайтовете и видеоканалите, които прегледах след това и видях, че „ЯДРЕНАТА ВОЙНА Е НЕИЗБЕЖНА“ и „ОБРАТНО БРОЙНО ОТБРОЙНО ВРЕМЕ ДО ТРЕТА СВЕТОВНА ВОЙНА“ и подобни заглавия. Трябва да се признае, че това отчасти се дължи на кликванията и гледанията в YouTube в интернет, а някои експерти имат (оправдана) репутация на хора, които се вълнуват прекалено много. Имаше и някои по-дълбоки символични модели, до които ще стигна след малко. В действителност руснаците всъщност не реагираха – и със сигурност не срещу цели, които имаха някаква връзка с ядрени оръжия – и в рамките на седмици инцидентът беше забравен. Всъщност едно от подсъзнателните послания от неотдавнашната среща между Тръмп и Путин в Аляска беше, че нито една от страните не се интересува достатъчно от изхода на боевете в Украйна, за да рискува война между тях. И все пак нещо все още се случва под повърхността.

Спомнете си, че ядрените оръжия скоро намериха своето място в популярната култура: често по изненадващи начини. Например, съществуваше (и сега е още по-популярна) субкултура, посветена на идеята, че в забравени периоди от човешката история са водени опустошителни войни, включващи ядрени оръжия, и че далечни спомени за тях са запазени в Стария завет на Библията и в индийски епоси като Махабхарата. Такива теории след това логично се развиват през Атлантида, Книгата на Откровенията, Третия Райх, убийството на президента Кенеди и края на програмата Аполо до Луната. Понякога, от друга страна, извънземните посетители са полезни и носят предупреждения за опасността от ядрени оръжия, както напр. в „Денят, в който Земята спря“ (1951 г.). Няколко кликвания в Google разкриват процъфтяваща субкултура, дори и днес, на НЛО, предупреждаващи Земята за опасността от тези оръжия, или алтернативно, опитващи се да овладеят системи за командване и контрол, за да започнат ядрена война.

Уместното тук е дидактичният, есхатологичен елемент в много от тези истории още от най-ранни времена. Огън ще слезе от небето и ще унищожи нечестивите, се казва в Библията, докато невинните ще бъдат спасени. За ядрените оръжия се говореше в религиозния речник от самото начало и не след дълго след 1945 г. - това беше епоха, когато хората все още ходеха на църква - започна да се прави очевидната връзка между ядрените оръжия и Божия гняв. Всъщност, макар нашата епоха вече да не е библейски грамотна, думи като „апокалипсис“ все още се използват, когато се обсъждат ядрени оръжия. Вероятно затова дори сравнително малкото и примитивни ядрени оръжия от следвоенната епоха все още се смятаха за способни да изпълнят библейската си роля да доведат до края на света.

Божествените намеси под формата на огън от небето, както в горния пример, обикновено бяха наказание за греховно поведение. (В този контекст си припомнете, че Книгата Откровение започва с увещания срещу църквите в Мала Азия за отстъпничество.) Доста бързо след 1945 г. започва да се разпространява идеята, че ядрените оръжия всъщност могат да бъдат форма на възмездие за греховете на човечеството. В периферията на евангелската общност тази идея бързо се разрасна и изглежда е силна и днес. И от най-ранните дни на екологичното движение до наши дни съществува и унищожителна част, която вярва, че управлението на земята от страна на човечеството е толкова непълно, че заслужаваме да загинем като вид, а ядрените оръжия са популярен механизъм за постигането на това. Усещането, че войната може да „избухне“, че след това може да „ескалира“ и накрая да „стане ядрена“, е много силно в популярната култура и едновременно с това избягва досадните дискусии за това кой би започнал такава война (тъй като войните все пак нямат агентивност сами по себе си) и защо някой би решил да използва ядрени оръжия, а също така представя края на света като нещо извън човешкия контрол: достатъчно естествено, като се има предвид, че вдъхновението за този начин на мислене е религиозно. (Писателят на фантастика Норман Спинрад дори написа история, наречена „Голямата светкавица“, където рок група, наречена „Четиримата конници“, предизвиква ядрен апокалипсис).

Небрежното отношение към агентивността на войната в популярната култура, идеята, че войните просто „се случват“ и след това „ескалират“, че могат да избягат от контрол и неумолимо да се насочат към използването на ядрени оръжия, е една от причините за настоящата военна психоза. Проблемът е, че изучаването на доктрините за ядрено освобождаване и веригите за изстрелване (трудно, по очевидни причини) не е толкова интересно или вълнуващо, а малкото хора, които могат да говорят компетентно за тях, обикновено не го правят. Така както обикновено, лошите и сензационни идеи често изместват добрите.

В този контекст на обобщен страх, съчетаването на тези идеи и припомнянето, че „войната“ в този контекст е символична, а не буквална, ни позволява да видим по-ясно съзнателните и несъзнателните мотиви на онези, които одобряват евентуална война или твърдят, че се страхуват от такава. Ще разгледам някои от основните тенденции, приемайки, че в някои случаи те са склонни да се преплитат. (Освен ако не е посочено друго, оттук нататък „война“ се разбира като обща война между САЩ/Европа и Русия или Китай.)

Най-лесният за разбиране случай е при онези, които искат САЩ и НАТО да се „включат“ в боевете в Украйна. Това желание за участие е по същество символично: то има своя краен произход в народните спомени за историята за израилтяните, завладели град Йерихон (Исус Навин, VI, 1-27), където израилтяните марширували около града и след това съборили стените му със звука на рогове. Този тип апокалиптични очаквания за последствията от до голяма степен символични действия оцеляват до наши дни: японският култ „Аум Шинрикьо“ вярвал, че атаката им със зарин в метрото в Токио през 1996 г. на станция, посещавана от държавни служители, ще бъде достатъчна, за да свали правителството. От своя страна, Ал Кайда се надяваше да обезглави политическата, военната и икономическата система на САЩ с един-единствен удар през 2001 г.

Така че разполагането на западни войски срещу Русия по същество би било символично. Самият факт на западна намеса би решил всичко. След може би символична съпротива, руските войски, изправени пред превъзхождащи оръжия, лидерство и обучение, просто биха избягали. Правителството в Москва би паднало и кризата би приключила. Колкото и да изглежда безумно, това е само засилена версия на заблудата от 2023 г., че въоръжените и обучени от Запада украински сили биха могли лесно да победят руснаците. Както ще видим по-късно, малцина от поддръжниците на тази идея имат и най-отдалечена представа за географските и оперативните проблеми, но тъй като по същество си имаме работа с магия, това не е въпросът.

Има и такива, които имат основателни опасения за това какво би означавало участието във война с Русия, дори ограничена, за нашите общества. На Запад сме поколения по-далеч от това да страдаме от практическите последици от войната и нашите общества са много по-разделени и много по-крехки, отколкото са били преди. Идеята, че обществата просто ще се сринат под военно напрежение, е, доколкото мога да преценя, преувеличена, тъй като има дълга история на сътрудничество между народите, за да се справят с бедствия. Също така е вярно, че подобни страхове не са нови: те бяха много широко разпространени през 30-те години на миналия век, когато заплахата беше германската въздушна атака, и разбира се по време на Студената война, когато заплахата беше от ядрени оръжия. Но страхът е поне рационален

Някъде по средата на спора са онези, на които просто им е писнало, които са уморени от политическо лошо управление и корупция, от социалния упадък и нарастващата престъпност, от неизпълнените обещания и услугите в постоянен упадък, от разпадащото се общество, без видим изход. „Просто изгори всичко“ е крайно, макар и разбираемо чувство, което срещаме все по-често в наши дни. Подобно на Травис Бикъл в „Таксиметров шофьор“ те се надяват, че „ще завали истински дъжд и ще отмие цялата тази измет от улиците“. Ако нашите общества са отвъд спасяемите, както някои си мислят, тогава това отношение е съвсем обяснимо.

А някои биха се насладили тайно на това да си представят последствията от въздушна атака, както направи Джордж Боулинг на Оруел преди много време в „Coming Up for Air“ (1939). Да предположим, че ракети са унищожили Уолстрийт или Лондонското Сити? Да предположим, че сред първите жертви са звезди от риалити телевизията, интернет инфлуенсъри, свръхплатени футболисти, рекламни ръководители, търговци на змийско масло с изкуствен интелект, мениджъри на частни капиталови инвестиции... и така нататък. Може би определен брой мъртви мениджъри на хедж фондове и търговци на стоки е, както би го казала Мадлин Олбрайт, цена, която си струва да се плати, за да се отървем от настоящата система. Е, това е гледна точка, но тя предполага нещо по-добро, което да замени това, което имаме, и това не е автоматично така. През 1939 г. Джордж Боулинг (говорейки от името на автора) мрачно предвижда, че след неизбежната война „... ще има много счупени съдове и малки къщи, разкъсани като кашони... Всичко това ще се случи. Всички неща, които имате в съзнанието си, нещата, от които се ужасявате, нещата, за които си казвате, че са просто кошмар или се случват само в чужди страни. Бомбите, опашките за храна, гумените палки, бодливата тел, цветните ризи, лозунгите, картечниците, стрелящи от прозорците на спалните.“

Тези чувства се припокриват и с чувството за много оправдан гняв срещу политическите фигури, които ни доведоха до тази бъркотия, и срещу онези, които са ги насърчавали. Засега това е мнение на малцинство, но с влошаването на ситуацията все повече хора ще започнат да виждат някаква съдбовна справедливост в падането на цяла политическа класа или дори във физическото ѝ унищожение в една всеобща война. Независимо дали приемате здравия разум за глупост, арогантност, привилегии, ненужна враждебност и месианско чувство за мисия, или вярвате в някаква тайна клика, действаща от подземен бункер под щаба на НАТО, която прави планове за война, неизвестни дори на националните лидери, не мисля, че някой би оспорил, че Украйна представлява провал във външната политика от вид и степен, невиждан в съвременната история, и че отговорните трябва да платят за него. Ракетите по Пентагона и Даунинг стрийт 10 може да са един от начините това да се случи, но дори и тогава трябва да сте готови да приемете и (вероятно) половин милион загинали в конфликта, като цената на изгонването на политическата класа и замяната ѝ с... какво точно?

Именно тази склонност към нихилизъм – разбираем продукт на нихилистичната епоха и липсата на каквато и да е очевидна алтернатива на сегашната система – е най-тревожната в тези пламенни представи за война. Нашата политическа класа е отчуждила поданиците си дотолкова, че за някои почти всеки начин за отстраняването им е, поне теоретично, възможен. Но ако помислим за някои от пораженията в съвременната история – да кажем Кримската война или пораженията на Франция през 1870 и 1940 г. – всяко от тях е последвано от национално възраждане или поредица от възраждания. Това обаче изисква широко приета политическа идеология и способност и воля да се учим от грешките и да се възстановяваме. Днес не виждам нищо подобно. Дори резултатът от войната да се ограничи до смазващо западно политическо поражение, без пряко участие на западните сили, политическата касапница сред западните лидери ще бъде впечатляваща. Ако Русия действително използва сила срещу западните страни или интереси, потенциалните политически последици са непредвидими в детайли, но потенциално изключително мрачни. За мен това е сред най-тревожните и най-малко обсъждани потенциални последици от цялата тази ужасна афера.

За някои хора поражението, независимо дали е ограничено до Украйна или всъщност включва „война“ между Запада и Русия, е нещо, което всъщност е желано, в почти патологична степен и почти като вид заслужено наказание. Голяма част от това чувство сякаш идва от Съединените щати, въпреки че оттогава се е разпространило по-широко. Още от войната във Виетнам, а сега и в трето поколение, в САЩ има групи, които ненавиждат собствената си страна, виждат я като източник на всички злини на света и с радост очакват нейното военно поражение и унижение. В Русия за първи път откриха нация, която е способна да направи това (Китай е малко по-различен въпрос). И разбира се, има голям брой хора по света, които биха искали да видят САЩ свалени с една или две степени. Дали си струва да се рискува голяма война, за да се постигне това, с напълно непредсказуеми резултати, е истински въпрос.

Още по-странно е, че в САЩ има много хора, за които поражението и разрухата за Европа са приветствани в резултат на война с Русия. Част от това, разбира се, е желанието за отмъщение, основано на чувство за историческа малоценност и ревност – историята, културата, храната, паметниците – но има и десетилетия на настояване, че САЩ по някакъв начин „защитават“ Европа и че Европа не е благодарна, както и онази непривлекателна арогантност и презрение, които американците от всички политически цветове могат да проявят към по-малките и по-слаби нации, когато маската им падне. Неприличното ликуване на някои коментатори от предполагаемата предстояща разруха на Европа е неприятно за гледане. (Като че ли, мисля, че Европа ще понесе предстоящата буря по-добре от САЩ, но това е друга история.)

И накрая, под напрежението на войната, почти патологичната омраза към Великобритания, която се среща на много места в политическия спектър на САЩ, стана видима. Голяма част от нея е свързана с това, че е била колониално владение на Великобритания, и всъщност никога не съм срещал страна по света, която да е толкова неспособна да се справи с колониалното си минало, колкото Америка. Всъщност САЩ са много по-обсебени от собствения си образ на Британската империя, пълен с митове и погрешни тълкувания на историята и твърдения за продължаващата ѝ сенчеста власт, отколкото самата Великобритания е или някога е била. Така че не е изненадващо, че към периферията на коментарите за Украйна откриваме, че британците са обвинявани за всичко, включително за тайната работа на заден план в продължение на десетилетия или поколения, за да свалят Русия и да разрушат нейната империя, или нещо подобно. (Сталин страдаше от особено вирулентна форма на тази параноя, което го караше да подценява нацистката заплаха.) Преглеждайки набързо секциите с коментари в някои блогове и интернет сайтове, човек се натъква на идеи за Великобритания и нейната роля в света, които изглеждат продукт на положително разстроени умове. (Мисля, че се смях на глас на предположението, че войната е била предизвикана от „цио-нацисткия Лондон“. Но може би всъщност не е чак толкова смешно.)

Така че е ясно, мисля, че военната психоза, която обсъждам, не е едно нещо, а смесица от няколко и е продукт на надежди, страхове и фантазии на различни групи по целия идеологически спектър. „Войната“, за която се надяват, от която се страхуват и просто се приема, че е неизбежна, е по същество символично събитие, а не реално. Не е възможно да се обсъждат сериозно страховете от „случайна“ ядрена война (въпреки че преди няколко години направих колеблив опит), освен да се каже, че те вероятно са силно преувеличени. Възможно е да се направи бърза проверка на реалността на фантазиите на Запада, който се ангажира във „война“ с Русия, и да се демонстрира, че те наистина са фантазии.

Както предположих, никой на Запад изглежда не е успял да обгърне невроните си с реалността каква всъщност би била една „война“. Няколко европейски лидери сякаш го бъркат с идеята за разполагане на някакви „миротворчески сили“ или за „възпиращ контрол“ след прекратяване на огъня. (Бих отбелязал само, че разполагането на военна сила без съгласувана представа какво искате тя да направи, е рецепта за бедствие.) Идеята, че цели в Европа и САЩ биха били бързо унищожени от високоточни и мощни ракети, изстреляни от кораби, самолети и подводници, че Западът има малка защита срещу подобни системи и много ограничена способност да реагира по същия начин, изглежда напълно липсва от апаратите за вземане на решения в западните столици. Но това би била войната и поради географски причини, за Запада би било много трудно и много скъпо да провежда атаки срещу Русия, които биха се равнявали на нещо повече от неприятни и пропагандни удари. (Но цяло поколение западни политици е израснало с идеята, че важен е образът, а не реалността.) Така че всяка „война“, започната срещу Русия, би трябвало да бъде с много ограничен обхват.

И това представлява непосредствен проблем. Първото нещо, от което се нуждаете, за да започнете война, не са войски и оборудване, а цел. Тази цел, както вече обсъдихме, е политическа и обикновено се описва като „крайно състояние“, свързано с реалния свят. Така че „противопоставянето на Русия“ или „демонстрирането на решителност“ или други примери за словесна салата не са цели: тези цели трябва да бъдат осезаеми и измерими. Единствената цел, която виждам, в която има някакъв смисъл, би била да се доведе до падането на настоящото правителство в Русия и замяната му с такова, което иска да бъде приятел с нападателите му. Да, знам, че не звучи много логично, но това е единственото политическо крайно състояние, което би имало някакъв смисъл.

И така, как да направим това? По практически причини директните атаки срещу Русия са изключени, така че идеята германските войски отново да са в обсега на Кремъл трябва да остане в сферата на фантазията. Единственият друг възможен вариант би бил да се нанесе толкова опустошително поражение на Русия в настоящия украински конфликт, че правителството да бъде свалено и на власт да бъде поставено прозападно, което да е готово да прави това, което Западът иска. Струва си да се отбележи, че такъв краен резултат зависи от цяла поредица от последващи политически събития, върху които нямаме контрол, но такова опустошително поражение е вероятно единственият начин, по който подобна последователност може дори да бъде започната. И така, как да го направим тогава?

Предположението би трябвало да бъде, че въвеждането на западни сили би обърнало хода на войната бързо и решително, тъй като западните запаси от боеприпаси и оборудване са ограничени и всяка такава сила може да не е в състояние да участва във високоинтензивни бойни действия повече от няколко дни. Какво би било необходимо? Е, през 2022 г. украинската армия разполагаше с около двадесет оперативни бригади на бойното поле, добре обучени, добре екипирани и с дългогодишен боен опит. Тази сила беше до голяма степен унищожена от неопитна и числено превъзхождана руска армия през първите няколко месеца на войната и е трябвало да бъде възстановена със западно обучение и оборудване няколко пъти. В нито един момент по време на войната украинците не са имали превес и единствената позиция, която са заели, е била, когато руснаците са се отказали от територия, която в този момент не са имали наличните сили да контролират. Оттогава насам техните печалби са ограничени до маломащабни контраатаки, които се случват във всяка война, и повечето от тези печалби са бързо ликвидирани.

Не можем да кажем точно какви сили би могъл да допринесе Западът за „война“ с Русия. Но очевидно е предложена сила от четири до пет бригади в някаква „миротворческа“ или „възпираща“ роля и можем да предположим, че този брой отразява военни съвети за това какво всъщност би било възможно да се разположи. Вероятно това ще бъдат механизирани бригади, т. е. с относително малък брой танкове и скромни количества артилерия, и ще бъдат структурирани и обучени според допусканията и моделите отпреди 2022 г. Те няма да имат интегрирани подразделения за дронове (тъй като такива не съществуват), нито доктрина и обучение за бой в среда, където доминират дронове. Това ще бъде многонационална сила, използваща различно оборудване и (ако скорошният опит е някакъв ориентир) несъвместими радиостанции и логистика. Това ще изисква създаването на нови щабове на оперативно и тактическо ниво и вероятно някакъв вид съвместно командване с Киев. Тя ще трябва да действа в условията на руско въздушно превъзходство, за което в момента не съществува доктрина. Западните самолети биха могли да се опитат да оспорят това въздушно превъзходство, но руснаците разчитат предимно на ракети, за да го постигнат, и е трудно да се види как западните самолети биха могли да действат за какъвто и да е период от време над Украйна, без да понесат огромни загуби.

Има още много какво да се каже, но мисля, че гореизложеното показва, че „войната“ срещу Русия е също толкова фантазия, колкото и всеки друг пример за символична лудост, описан по-горе. Трудността обаче; и може би опасността, идва от факта, че правителствата действително имат силата да започват операции от този вид или поне да се опитват и могат да се убедят от отчаяние, че биха могли да бъдат успешни. Г-н Макрон показа обезпокоителни признаци на подобен вид мислене през последните седмици и френското правителство очевидно сега прави планове за болници, които да приемат стотици хиляди жертви от бъдеща война.

Като кода, би трябвало да е очевидно, че разговорите за „война“ с Китай представляват един вид символична пародия на войната с Русия, която сама по себе си е нещо като пародия. Откровено казано, Западът няма причина за война, няма възможна рационална цел и няма шанс да спечели конфронтация, която действително означава нещо. Предполагам, че е почти възможно Китай да се опита да нахлуе в Тайван и САЩ да почувстват нужда да отговорят, но няма нищо „неизбежно“ в един конфликт. Ние не сме безпомощни жертви на историята и войните не се „случват просто така“.

До известна степен, разбира се, и както често в историята, тези надежди и страхове са символична екстернализация на чувството за криза и разпад на собствените ни общества. Желаем унищожение на това, което мразим и от което се страхуваме, и се страхуваме от унищожение на това, към което сме привързани. Поради тази причина навлизаме в много опасен период, в който хора, които би трябвало да знаят по-добре, може да започнат да смесват фантазиите с реалността и да се държат така, сякаш могат да получат това, което искат, или това, от което се страхуват, само като помислят за него. Може би това, от което се нуждаем, не са повече мъже в униформи, а повече мъже в бели престилки.

---

Абонирайте се за „Trying to Understand the World“

От Аурелиен · Стотици платени абонати

Бюлетин, посветен не на полемика, а на опити да се осмисли днешният свят.

===

Дилетант

Прекратяване на огъня? Може, но след подписването на мирен договор!

През последните три седмици "Средствата за масова дезинформация" (СМД) се постараха да създадат впечатление за "исторически промени" в отношенията между САЩ и РФ по въпросите за войната в Украйна. Всичко започна като че ли от последното, а сега вече предпоследното, решение на Тръмп за драстична промяна на отношението на САЩ към Русия поради непреклонността ѝ да отстъпи на исканията на колективния Запад и Украйна: да се признае за победена в Украйна, да отстъпи от всички завладени украински територии, да предаде на Международния съд в Хага президента си Путин и всички, които Западът пожелае да обвини във военни престъпления и престъпления срещу човечеството и със свалена шапка и коленичила да чака решенията на хуманния Запад за това, какво трябва да заплати за възстановяването на Украйна?! Предполага се разбира се, че Израел с помощта на хуманния Запад по това време вече ще е унищожил и/или изселил палестинците от ивицата Газа, та Западът ще може да отдели цялото си великодушно внимание към Русия!

Горното словоизлияние, разбира се, преразказва емоционално очакванията на Запада след обещаните от Тръмп "вторични санкции" срещу Русия и нейните помагачи Китай, Индия и други "непослушни" държави, които си позволяват да закупуват руски въглеводороди и по този начин да подкрепят финансово руската военна машина.

Оказа се обаче, че Китай в отговор на вече повишените американски вносни мита обяви ограничения на износа за САЩ и ЕС на редкоземни метали, а Индия веднага насрочи посещения на Моди в Китай, покани Путин на посещение в Индия и изпрати икономическа и военна делегации в Русия, показвайки, че няма никакво намерение да отстъпи пред натиска на Дон Тръмп!

Изправен пред политически провал, Тръмп изпрати спешно вълшебника Уиткоф (Witkoff) в Москва и ето че той "извади заека от цилиндъра си" и се завърна с новината, че Путин се е съгласил на среща с президента Тръмп в Аляска!

Зеленски веднага обяви, че и той ще отиде в Аляска, но гласът му остана "глас в пустиня", както и воплите на видните европейски политици, че и те искат да отидат в Аляска.

И така на 15 август - очевидно без необходимата предварителна подготовка - в Аляска се срещнаха Тръмп и Путин, които кой знае защо бяха придружени от големи икономически и военни делегации!? Наличието на тези делегации възбудиха подозренията на СМД и наивните им читатели, че сигурно през последните седмици са се провеждали дълбоко законспирирани консултации между САЩ и Русия с цел сключване на някакъв таен договор за съвместна експлоатация може би на Арктика или нещо подобно!

Срещата на двамата президенти продължи почти 3 часа, като на света бе демонстрирано топло посрещане на Путин от Тръмп и съвместно непродължително пътуване в президентския "Звяр", с оживен разговор между Путин и Тръмп, наблюдаван от света през прозорците на "Звяра"!

След срещата, на която присъстваха само външните министри и съветниците Ушаков и Уиткоф, Тръмп и Путин казаха по няколко думи на събраните журналисти и с това срещата приключи!

Твърдението в СМД бе, че са постигнати важни резултати по украинския въпрос и, което е най-важно, Тръмп обяви, че той се отказва от искането си за сключване на незабавно примирие по фронтовете, а така също и от планираните "жестоки санкции" срещу РФ и нейните непослушни съюзници Китай и Индия!

На 18 август президентът Тръмп прие в Белия дом Зеленски и "европейските му бавачки", за да ги информира какво е решено на срещата в Аляска и какво се очаква от тях в близкото бъдеще! Контрастът между посрещането на Путин в Аляска и посрещането на Зеленски и компания в Белия дом бе потресаващ, но аз няма да го коментирам, защото ми е болно да си мисля докъде са го докарали първите ръководители на някогашните велики европейски империи, които владееха допреди по-малко от столетие света!?

Зеленски и "високопоставените му бавачки" представляваха доста тъжна картина в Белия дом, но те и не заслужават повече, защото са превърнали Европа в посмешище за целия свят!

Междувременно в западните СМД започнаха безкрайни гадания за това какво точно е решено в Аляска? По надолу аз ще се спра само на най-важните "партенки", които се разпространяват в СМД.

Ройтерс публикува "предложенията" на Путин за Украйна, представени на Тръмп на срещата на върха, които по информация от агенцията са получени от "източници близки до Кремъл", без разбира се да се споменават имена и други подробности около тези загадъчни източници:

.

• Не се планира прекратяване на огъня преди подписване на пълно споразумение за мир.
• Въоръжените сили на Украйна ще се изтеглят от Донецка и Луганска област.
• Русия ще замрази фронтовите линии в Херсонска и Запорожка област.
• Връщане на контрола на завладените от ВС РФ райони в Сумска и Харковска области обратно на Украйна.
• Официално признаване на суверенитета на Русия над Крим.
• Отмяна на поне част от санкциите срещу Русия.
• На Украйна ще бъде забранено да се присъедини към НАТО.
• Путин изглежда е бил отворен към това Украйна да получи определени гаранции за сигурност.
• Официален статут на руския език в някои части на Украйна или в цяла Украйна, както и възстановяване на правата на Руската православна църква да функционира свободно в страната.

Най-впечатляващото твърдение е, че Русия е готова да направи отстъпки, като се откаже от завладяването на останалата част от незавладяните Запорожие и Херсон в замяна на получаването на целия Донецк и Луганск. Фронтовата линия в Запорожие и Херсон ще бъде замразена там, където е сега.

Ако това е вярно, очевидно става дума за огромна отстъпка от по-ранните искания на Русия. Трудно е да се повярва обаче, че това е така, защото Путин вече е подписал в руската конституция договорите за административните граници както на Запорожие, така и на Херсон и следователно няма реален механизъм за изоставяне на тези незавладяни части. Освен това отстъпката за замразяване на фронтовата линия в Херсонска и Запорожка области срещу отстъпване на ВСУ от укрепените Славянск - Краматорск - Константиновка - Покровск без сключен мир означава по същество примирие и замразяване на конфликта в стила на ситуацията Северна Корея - Южна Корея, което руската страна нееднократно е заявявала, че е недопустимо за нея решение!

Настоява се, че този път твърденията не са от медиите и техните измислени „източници“, а директно от делегацията на Тръмп!

Ако това е така, то една от възможностите е Уиткоф и компания да действат двулично, за да поддържат аурата на „успех“ в продължаващите усилия на Тръмп. Една от теориите е, че Тръмп и Путин са сключили тайна сделка, за да се преструват, че Русия е готова на отстъпки и да хванат Зеленски в капан, с цел да го накарат да изглеждат, заедно с Европа, като противници на мира, така че Тръмп да може да упражни по-голяма политическа свобода на действие, като им прехвърли отговорността за продължаването на конфликта.

Друга възможност е Русия да знае, че тези териториални размени ще се проточат толкова дълго време, че Путин ще може да се преструва на готов за определени „отстъпки“, разбирайки, че те никога няма да се реализират по различни причини: от една страна, Зеленски се счита от Русия за юридически нелегитимен, дори да подпише каквото и да било споразумение, което би предполагало от руска страна, че всяко финализиране на споразуменията така или иначе ще трябва да изчака юридически приемлив наследник. В такъв случай Русия може би е уверена, че ще е заела повечето от спорните региони в центъра на „отстъпките“.

Тъй като Путин е силно „легалистичен“ лидер, е трудно да си представим, че той едновременно отменя две съществуващи правни реалности – легитимността на Зеленски и конституционността на административните области Херсон и Запорожие. Просто има твърде много пресилени „отстъпки“, за да си представим, че Русия ще отстъпи по всички тях, което включва неща като демилитаризация и денацификация, които не бяха споменати в дискусиите. По-маловажни въпроси като защитата и кодификацията на руския език в украинските региони бяха споменати от пресата, което би означавало, че другите въпроси не са изобщо обсъждани. Това очевидно изглежда като един "твърде далечен мост".

Забележка. Терминът "твърде далечен мост" е алюзия на една неуспешна десантна операция на съюзниците в тила на германската армия през Втората световна война, целяща превземането на един мост над Рейн, намиращ се далеч в тила на немците, за да не могат те да го взривят!

И така, ако става дума за "твърде далечен мост", какво точно се случва тук?

Единственото логично обяснение е: Русия знае, че така или иначе никога не може да се постигне споразумение с Украйна по териториалните въпроси и затова печели време, като се преструва, че прави отстъпки, за да повлияе на миротвореца и да прехвърли отговорността върху Украйна и Европа. Защо не може да се постигне споразумение? Самият Зеленски отново заяви, че никаква незавладяна земя не може да бъде отстъпена, както е залегнало в украинската конституция. Преди това той многократно е заявявал, че демилитаризацията също определено е изключена. Сега европейските „партньори“ отново потвърдиха намерението си незабавно да разположат войски на територията на Украйна след прекратяване на военните действия.

„Коалицията на желаещите“ обяви готовност да разположи войски в Украйна след прекратяване на огъня.

„Те (участниците в коалицията) за пореден път подчертаха готовността си да разположат сили за сигурност след прекратяване на военните действия, както и да помогнат за осигуряване на сигурността на въздушното и морското пространство на Украйна, както и възстановяване на въоръжените сили на Украйна“, се казва в изявлението след срещата на коалицията.

В съобщението се посочва също, че разполагането на войски ще бъде част от гаранциите за сигурност, насърчавани от САЩ.

„Лидерите също така приветстваха ангажимента на президента Тръмп да предостави на Украйна гаранции за сигурност, в чието осигуряване „Коалицията на желаещите“ ще играе важна роля чрез Многонационалните сили в Украйна и други мерки“, съобщи коалицията.

Това би означавало офанзивни войски на НАТО директно на границата на Русия, което противоречи на една от основните причини на Русия да води този екзистенциален конфликт. Така че очевидно тук нещо се случва: или тези доклади и изявленията на Уиткоф са измислици, или Русия и САЩ реализират някакъв план.

По мое мнение СМД отново се упражняват в създаване на суматоха, целяща да демонстрира ненадеждността на Русия и Путин като партньори в преговорите по въпросите за мира в Украйна!

Руската страна нееднократно, преди преговорите и след преговорите в Аляска, настоява, че основата за решаването на конфликта са отразени в доклада на Путин пред колегията на Министерството на външните работи на РФ от 14 юни 2024 година. В този доклад ясно и точно са отразени условията за прекратяването на военните действия в Украйна.

Удивлението на Запада от нежеланието на Русия да се съгласи на прекратяване на огъня като условие за започването на преговори е неуместно, тъй като именно по този начин беше прекратена войната във Южен Виетнам през 70-те години на миналия век. Преговорите между САЩ и Виетнам се водеха в Париж, докато военните действия във Виетнам продължаваха с по-висока или по-ниска интензивност, като САЩ дори продължаваше да бомбардира Северен Виетнам и околните държави, когато считаше, че това е в интерес на военните действия срещу Виетконг.

Накратко казано ВС РФ понастоящем са в настъпление, което нараства по мощ и успех и няма никакви основания да се смята, че Путин ще го спре в името на създаването на една язва на западната граница на РФ, която винаги може да бъде активирана, когато Западът реши, че е достатъчно готов във военно отношение да прекърши военната мощ на Русия!

Предложенията на РФ за решаването на конфликта са ясни и недвусмислени. Русия цели създаването на стабилни мирни отношения в Европа и едва ли ще се съгласи да се откаже от предимствата си във военно отношение, които в момента са неоспорими. Истанбулските споразумения от 2022 година съдържат необходимите гаранции на Украйна и разиграването на различните карти, които Зеленски се опитва да импровизира, целят преди всичко неговото и на неговата банда политическо и физическо оцеляване след приключването на конфликта. Покровителите му от Западна Европа се заблуждават дълбоко, ако смятат, че те са в състояние да окажат някаква реална военна съпротива на Русия в близките 5-10 години, поради което трябва да вземат това, което им се предлага сега, защото след половин до една година условията за мир в Украйна ще бъдат далеч по неизгодни за тях! Войната на изтощение в Украйна продължава и ВС РФ ще я продължава докато ВСУ не се разпадне, което може вече да стане във всеки момент. Заблудата, че руската армия се задъхва и руската икономика едва издържа на напрежението на войната е за сметка на Запада и вярата в този мит ще направи катастрофата в Украйна още по ужасна!

Дилетант

За войната в Украйна и бъдещото съжителство с Русия в Европа (продължение)

Статията "Living with Russia." в блога на Аурелиен е предизвикала много коментари, поради което той публикува ново есе, което е продължение на предишното. Въпреки интересните събития, които се случват в Украйна и в отношенията между САЩ и Русия, аз реших да преведа и второто есе и да го публикувам, тъй като то доразвива картината на политическата импотентност, която е обхванала НАТО, ЕС и изобщо западната политическа система.

---

It Gets Worse. This time, there will be consequences.

(Става по-лошо. Този път ще има последствия.)

AURELIEN, AUG 6, 2025

https://aurelien2022.substack.com/p/it-gets-worse?utm_source=post-email-title&publication_id=841976&post_id=170200161&utm_campaign=email-post-title&isFreemail=true&r=1u56vo&triedRedirect=true&utm_medium=email

Публикацията от миналата седмица предизвика голям интерес и много коментари и, както често се е случвало в миналото, коментарите ме накараха да осъзная, че има аспекти от обсъжданото от мен, които може би си струва да бъдат доразвити. Така че ето ни отново тази седмица.

Говорейки за вероятните западни реакции на поражение в Украйна, досега обикновено се концентрирах върху по-„хардуерния“ край, както върху спектъра от потенциални решения, така и върху блестящите идеи за избягване или поне минимизиране на вероятните последици от тези решения. Говорих за много практични въпроси на науката и технологиите, за набирането, обучението и разполагането на военна работна сила, за производството, разполагането и поддръжката на военно оборудване и т. н. Мисля, че моята гледна точка беше достатъчно ясно изказана: няма реалистична възможност за превъоръжаване на Запада сега, независимо от количеството изразходвани пари, нито за оспорване на руското господство в дневния ред за сигурност в Европа. Все още не съм видял никакъв обоснован опит да се покаже, че този аргумент е грешен или неадекватен.

Разбира се, това е само част от историята. Ако международните политически решения се вземаха въз основа на рационален анализ на баланса на обективните сили, светът би бил много по-прост и по-лесен за предвиждане, отколкото е, а теорията за международните отношения може би би била по-полезна. Но всъщност натискът, влияещ върху поведението на правителствата в кризи, се различава изключително много от случай на случай и често има малка връзка с обективните фактори, както сме ги разбирали някога, или дори с факторите, които в ретроспекция считаме за обективно важни. По този начин една от най-често срещаните реакции на историците, ровещи се в документите от миналото, е: „Не е възможно наистина да са си помислили това, нали?“ Ами да, помислили са си именно това.

Ето няколко примера. По време на Испанската гражданска война например британското правителство е обсебено от страха, че този конфликт може да се превърне в голяма европейска война - конфронтация между Съветския съюз, от една страна, и Германия и Италия, от друга, начело на двете враждуващи испански фракции, с британците и французите, заклещени по средата. За да предотврати това, голяма част от дипломатическата му енергия е насочена към опити за установяване на споразумения за ненамеса. Тази загриженост – макар и основната грижа на британската дипломация по онова време – е била мълчаливо изключена от популярните исторически сведения от този период, освен като начин да се омаловажи предполагаемата слабост на западните сили пред лицето на нарастващата фашистка заплаха. Няколко десетилетия по-късно една от основните причини за неуспешната Суецка операция е страхът, че Насър – един от първите „нови Хитлери“, които толкова обсебват западната политическа класа от 1945 г. насам – трябва да бъде свален, за да се избегне подкрепяният от Съветския съюз хаос и насилие, разпространяващи се в цяла Северна Африка. А в края на Студената война си спомням как ме развеждаха из новопостроения щаб на военновъздушните сили в Претория, построен дълбоко под земята и подсилен срещу ядрени атаки, очаквани от съветски и кубински самолети, начело на инвазията в Южна Африка. (с подобни истории мога да продължа още много страници, разбира се.)

В някои случаи са вземани решения, за които дори по онова време е било известно или се е смятало, че са грешни, защото алтернативата е била дори по-лоша. Класически пример е съветската инвазия в Афганистан през 1979 г. Сега знаем, че Политбюро е било дълбоко разделено по въпроса и че евентуалното решение за нахлуване е било разглеждано като по-добрата от две лоши алтернативи. Няколко години по-късно аржентинският режим решава да нахлуе във Фолкландските острови, които с малко търпение аржентинците са щели да си върнат така или иначе, докато британците изпращат военна сила на другия край на света, за да си върнат територии, които са желаели да отдадат. Но двете военни операции са започнати една след друга, защото алтернативата е била първо едното, а после и другото правителство да падне от власт. Нищо чудно, че хората в Уайтхол по онова време са се събирали по коридорите и са се питали: „Това всъщност не се случва, нали?“ Но се е случило.

Впрочем, историческите записи могат да показват странни пропуски на места, където бихте могли основателно да очаквате да намерите обяснения на някои събития. Историците започват да преглеждат досиетата на западните правителства от началото на 90-те години и с изненада установяват, че е имало много малък интерес или дискусия за разширяването на НАТО. Това наистина е отражение на времето: имаше много други по-належащи въпроси, за които да се тревожим, и във всеки случай, с преговорите „2 плюс 4“ деликатната тема за съветските сили, все още разположени в страна от НАТО, и въпросът за бившите съветски ядрени сили в Беларус и Украйна, едва ли стимулираха желание да се ядосват руснаците. О, имаше няколко души с фантазии за придвижване към руската граница, но те не бяха влиятелни. Гледната точка по подразбиране беше: да оставим това, докато се справим с всичко останало, тогава може би ще видим. Разширяването на НАТО впоследствие погълна много време и усилия и се превърна в почти единственото оправдание за продължаващото съществуване на съюза. В един момент, акцентът (почти манията) беше върху технически въпроси като проектите за отбранителна реформа. Въпроси за руските реакции се повдигаха от време на време, но раздразнено се отхвърляха. В крайна сметка, какво можеха да направят руснаците по въпроса? Всъщност, повърхностността на дебатите в организации като НАТО трябва да бъде разкрита, за да се повярва, че е така (има структурни причини за това, но би отнело твърде много време да се спираме на тях тук). По подобен начин дискусиите преди нападението срещу Сърбия през 1999 г. бяха почти изключително за запазване на публичния имидж и доверие в НАТО при условията на нарастваща критика и подигравки.

Споменавам всичко това, защото грешките от миналото често са разумен ориентир за потенциалните грешки в бъдещето. Няма причина да се предполага, че Западът и неговите лидери са по-способни сега за рационален анализ на настоящата ситуация по начина, който предложих миналата седмица, отколкото някога са били в миналото. Не мога да си представя генералния секретар на НАТО да оглежда масата на следващата среща на Атлантическия съвет и да казва с въздишка: „Е, дами и господа, изглежда сме се прецакали. Какво, ако изобщо можем да направим нещо по въпроса?“

Би било интересно да бъда руско подслушващо устройство на подобна среща и имам подозрението какво би могло да чуе това устройство. Като начало, нищо съществено. Основният фокус в обозримо бъдеще ще бъде индивидуалното и колективното повтарящо се самооправдание. Няма шанс за сериозна дискусия или анализ и всеки подобен опит бързо би разкрил непреодолими и опасни разделения по цяла поредица от теми. Така че концентрацията ще бъде върху думите и върху някакъв вид твърдение, което извлича най-доброто от лошо свършената работа и внушава, че ако черното не е бяло, то поне е определен нюанс на сивото. По този начин голяма част от енергията, която би трябвало да се вложи в търсене на решения, ще бъде насочена към игра на думи.

Всички ще се съгласят, че „НАТО е фундаментално важно за нашата колективна сигурност“. Някои ще искат да добавят „продължава да бъде“ преди „фундаментална“, други ще искат да добавят „и ще остане такова“ накрая. Някои ще предпочетат „в обозримо бъдеще“. Новите държави-членки ще искат специално позоваване за тях; други може да са против. Ще трябва да има внимателно преценено позоваване на ангажимента на Съединените щати, като не се казва нито твърде много, нито твърде малко. Ще трябва да има и друго внимателно преценено позоваване на Русия. „Осъдете непровокираното нахлуване“ ще бъде достатъчно лесно, но как да се справим с правителство в Киев, което се е съгласило с руските искания и моли Запада да си тръгне? Какво ще кажете, ако Зеленски вече не е президент? И ще има ожесточени спорове между онези, които искат да направят някакъв вид препратка към това, че Украйна един ден ще бъде член на НАТО, и други, които смятат, не само че времето за подобни твърдения е отминало, но и че това е ненужно провокативно. И така нататък. Дните ще бъдат погълнати от подобни спорове.

О, ще има малко действие, ако може да се нарече така. Ще бъдат сформирани работни групи, които да докладват до 2028 г. под рубриката „По-силно НАТО след Украйна“. Ще има ожесточени дебати относно мандата и допустимите заключения, както и безсмислени спорове относно участието на външни експерти и „гражданското общество“. Ще има театрални и внимателно формулирани декларации за увеличаване на разходите за отбрана, ако може да се намери нещо, за което да се похарчат парите, и обещания с бележки под линия за увеличаване на числеността на силите, ако това е действително възможно. Всичко това може да продължи седмици и дори месеци и няма да доведе до нищо, достойно за ред надгробни плочи. Опасявам се, че точно това ще се случи с посланиците и министрите към края на най-тежката криза, която Западът е познавал от 1945 г. насам.

За да разберем защо е вероятно да стане така, трябва да разгледаме как всъщност се провежда политиката като работа (тя не е „професия“). По същество става въпрос за катерене по мазния стълб, избягване на отговорност за бедствия и поемане на заслуги за успехи. (Да, някога бяхме държавници, но това бе отдавна.) Най-голямото умение за оцеляване е да не се носи отговорност за каквото и да било: много политически проблеми приличат на невзривени бомби и ключът към оцеляването е да не си там, когато те избухнат. Класическият съвременен пример за това кога да се знае, кога да се избяга, е оставката на Дейвид Камерън след фиаското с референдума за Брекзит. Един почтен човек би подал оставка от срам: Камерън подаде оставка, за да избегне поемането на отговорност за хаоса, последвал резултата от референдума, и което е необикновено, направи политическо завръщане като външен министър само няколко години по-късно, танцувайки небрежно върху политическите трупове на своите наследници.

Така че първият приоритет в политиката е личното оцеляване. Дори сега човек си представя, научните асистенти сигурно използват ChatGPT, за да пишат чернови на глави от самооправдаващи се мемоари за Украйна. Не бях аз. Не бях там. Решенията бяха взети от други. Вярвах на това, което другите ми казваха. Виновните трябва да бъдат идентифицирани и накарани да страдат. Можехме ли да знаем? Само да ме бяха послушали. И тогава, разбира се, никой нямаше да чуе тайните ми планове за спечелване на войната. Никой не би могъл да се постарае повече от мен да помогне на Украйна. Само да бяха направили същото и други. Всичко е тяхна вина. И така от известно време публичните инициативи, предлагани от западните лидери, не са предназначени да спечелят невъзможна война, а по-скоро те да се позиционират благоприятно за епичното кръвопролитие, което ще последва. И говорим за политическа кръв, а не за тривиално човешка.

Преди няколко седмици споменах, че най-голямото политическо умение е да можеш да изчакваш "да му дойде времето" и затова западните лидери в момента са обсебени от необходимостта кризата да продължава възможно най-дълго, за да може, когато всичко се разпадне, някой друг да се справи с ужасните последици. На някакво ниво западните лидери разбират, че бъдещето ще бъде много по-лошо от настоящето. Засега всичко е доста вълнуващо и морално приемливо: западните политици могат да си играят на военни лидери и да заемат героични пози без никакъв риск. Но облаците вече се сгъстяват и никой не иска да бъде национален лидер, когато трябва да се вземат трудни и дори унизителни решения. Така че ако нещата могат просто да бъдат проточени още една година, може би осемнадесет месеца, то тогава някой друг ще трябва да събере парчетата. Така или иначе, може да се случи чудо. Ако все още сте сравнително млади като политик, може би не е зле да се откажете сега и да оставите други да се справят с последиците от Украйна, което би било доста добър кариерен ход. Г-н Макрон, от дълбините на своите 20% одобрение в социологическите проучвания, даде да се разбере, че е готов да се завърне и да спаси нацията през 2032 г., когато ще има право да се кандидатира отново за президент.

Важно е също така да се позиционирате правилно по отношение на вашата партия. Сега, когато вече няма съществени политически противоречия, това може просто да означава да сте част от правилната фракция или да следвате модерен в момента дискурс. Но това обикновено означава и да се придържате към правилната страна на влиятелните фигури в партията и да се уверите, че усилията ви не вредят на електоралните шансове на вашата партия. Да бъдете западен национален лидер след две или три години наистина ще бъде много опасно и ако вземете решения за Украйна с резултати, които ще навредят на вашата партия, това може да е краят на кариерата ви, и то доста рязък край.

Сега може би имате неприятното чувство, че нещо липсва в списъка с политически стимули и натиск и бихте били прав. То може да се опише като Външния свят. Най-общо казано, всичко, което току-що описах, предполага, че нещата, които се решават на западните политически форуми, нямат реални последици, ако се объркат. Важните въпроси са кой печели спора, кои институции се укрепват в резултат на това и как резултатите, каквито и да са те, (неизбежно) се представят като успех. Така че ще срещнете хора, които смятат разполагането на НАТО в Афганистан за успех, защото то доказа, че алиансът може успешно да се разполага извън зоната си, че членовете му могат да работят заедно в бойни условия и че е способен да определи последователна военна стратегия. Да, всичко се провали, но не беше наша вина: афганистанците бяха отговорни за това. И така, днес ще намерите хора, които твърдят, че ролята на НАТО в Украйна е била успешна, защото … вижте всички тези нови членове в съюза. Последният път, когато едно правителство наистина беше свалено от външнополитическа криза, създадена от самото него, вероятно беше Суецката криза през 1956 г. и след това Алжир през 1958 г., въпреки че последната беше безнадеждно сложна смесица от вътрешна политика и външен провал. Линдън Джонсън се отказа от опит за втори мандат през 1968 г., но това се дължеше много повече на вътрешната политика на САЩ, отколкото на ситуацията във Виетнам.

Оттогава западните политически лидери се радват на ефективна безнаказаност във всички свои задгранични авантюри и инициативи. Нищо, което правят, в крайна сметка няма значение: те не търпят никакви последствия за това. От това следва, че когато западните лидери заемат пози, заплашват със санкции или военни действия или произнасят враждебни речи, те никога не вземат предвид как биха се чувствали субектите и целите на тези действия, защото в крайна сметка това няма значение. Какво могат да направят те в края на краищата? По-важно е да получите заглавия и кликвания за отправяне на смразяващи кръвта заплахи към Русия, за които знаете, че никога няма да бъдат изпълнени, отколкото всъщност да направите или кажете нещо конструктивно или полезно. Политическите награди отиват при най-непреклонните и най-крайните, а не при най-разумните и най-конструктивните. Всички вкоренени политически системи са склонни към тази слабост, но настоящата западна политическа система, пълна с невежи идеологически клонинги, мърморещи едни и същи баналности, е също толкова сериозен случай, колкото всеки друг в световната история, защото вездесъщото присъствие и силата на единствения западен дискурс правят разумния дебат (или дебат от какъвто и да е вид) ефективно невъзможен. Не мисля, че на този аспект на проблема е обърнато достатъчно внимание: както съм твърдял и преди, има ужасна липса на алтернативен дискурс, който да не е толкова безразсъдно проруски, например, колкото доминиращият дискурс е безразсъдно антируски, а наистина да не е лишен от факти и загриженост за западните интереси.

Следователно, в по-широк смисъл, западната политическа система има напълно сляпо петно относно възможните практически реакции на другите към нейните собствени думи и действия. Те просто не се вземат предвид, защото вземането им предвид би означавало, че има потенциални ограничения върху нашата свобода на действие и следователно върху нашето колективно его, което е нещо, което не сме готови да приемем. Затова ги игнорираме и се изненадваме, когато самолети започнат да се блъскат във високи сгради, например. Спомнете си, че кървавите атаки в Европа през 2015/16 г. в отговор на европейските военни действия срещу Ислямска държава в Сирия не бяха неочаквани и наистина експертите предупредиха европейските държави да бъдат внимателни, но подобни предупреждения въпреки това бяха отхвърлени като „ислямофобия“ и следователно не бяха предприети предпазни действия.

Повече от всяка друга причина, това е причината, поради която Западът ефективно преговаря със себе си от началото на украинската криза, ако не и преди това. Както посочих, цялата сага за разширяването на НАТО се разви без да се вземат предвид действително изразените руски настроения или вероятни руски чувства, и бъдещите историци, мрачно преглеждащи документите от епохата, несъмнено ще бъдат изумени от повърхностността на „дебата“ по тези въпроси, както и по други. Но разбира се, да се вземат предвид потенциалните руски реакции – колкото и да ви се струва, че е било разумно – би означавало да се приемат евентуални ограничения върху свободата на действие на НАТО, които колективното его на организацията и Запада просто не можеха да преглътнат. Кои са руснаците, че да ни казват кой може или не може да се присъедини към НАТО? И изобщо, какво можеха да направят по въпроса те? Така че дори сега „дебатът“ в Брюксел е за това какъв вид мирен договор „ние“ можем да приемем и какъв вид мирен договор „ние“ ще наложим на руснаците. Не сме свикнали съвсем с идеята, че те ще решават, а не ние.

По време на Студената война двете страни трябваше да вземат предвид потенциалните реакции на другата, защото възможните резултати от игнорирането им включваха края на света. През последните тридесет и няколко години това не беше така и резултатите от това, че Западът грешеше, като цяло можеха да бъдат игнорирани. Още по-лошото е, че този период съвпадна с изключителна радикализация и масово засилване на западните идеологии за социален и икономически либерализъм. По време на Студената война диапазонът от политически мнения в западните държави беше много по-широк, отколкото е сега, и само безнадеждни идеолози и политици, които нямаха какво друго да кажат, наистина виждаха конфронтацията в строго идеологически термини. Всъщност бяха вложени много усилия в опитите за изграждане на мостове и дори през 80-те години на миналия век официалната линия беше, че ако започне война, това вероятно ще бъде случайно.

Въпреки настоящото убеждение, че Русия е слаба и залязваща сила, Западът изпитва повече омраза и враждебност към тази страна, отколкото в миналото. Триумфът на нетолерантния социален и икономически либерализъм води до склонност да се третират като врагове и активно да има стремеж за унищожаване на нациите, които не отговарят на този модел. Обсъдих статута на Русия като вид „анти-Европа“ или поне анти-Брюксел, в есе преди време. Русия от известно време е аномалия: държава, която би трябвало да последва гадаренския стремеж към светско, рационалистично, аисторическо, акултурно общество, но необяснимо не го е направила и не проявява интерес да го направи. Такава държава може удобно да бъде представена като мрачна реликва от миналото, на път да се разпадне и несъмнено приютяваща население, което, ако само можеше да изрази мнението си, би поискало общество като нашето. Междувременно бихме могли самодоволно да игнорираме какво всъщност е мислила или правила настоящата управляваща класа на Русия, предполагаемо сенилна, откъсната и репресивна. И тогава се случва Украйна.

Западните елити винаги са били притеснени и нервни за Русия. Това няма много общо с геополитиката или историята, за които те като цяло са дълбоко невежи, а много повече с традиционния троп за варварите от Изтока, с огромния размер и ослепителното разнообразие на страната, както и със странната ѝ историческа смесица от висока култура и брутални репресии. За разрастващите се европейски либерални демокрации от края на деветнадесети век, абсолютната монархия на Русия е била срам: тя е била Саудитска Арабия от онова време, само че много по-голяма и по-могъща. А Революцията, Сталин и ГУЛАГ, както и превземането на Източна Европа след 1945 г. не са направили нищо, за да излъскат имиджа на страната. Но дори и да са имали числеността и географията, се е смятало, че не са имали военните възможности. И тогава се случва Украйна.

Под повърхностната враждебност и презрение след края на Студената война, западните елити винаги са се страхували от Русия, отчасти поради ирационалните мотиви, обсъдени по-горе, отчасти защото се е смятало, че тя има безмилостно и агресивно правителство, въоръжено в края на краищата с ядрени оръжия. В същото време вътрешната динамика на Запада и особено на НАТО, означаваше, че този объркан и противоречив страх не можеше да бъде артикулиран по начин, с който всички биха се съгласили. Въпреки това той бълбукаше под повърхността от Грузия през 2008 г., което изглеждаше като потвърждение на най-лошите страхове, изразени насаме в Брюксел: „Путин“ се опитваше да пресъздаде Съветския съюз, на който някога беше верен слуга. Бунтът в Източна Украйна през 2014 г., очевидно провокиран от Путин в очите на Брюксел, като цяло беше възприеман като потвърждение на тази хипотеза. Споразуменията за прекратяване на огъня и оттегляне, договорени между Киев и бунтовниците и обобщени в Минските „споразумения“, изглежда предлагаха поне малко пространство за глътка въздух за изграждане на отбраната на Украйна, така че тя да може да възпре или, ако е необходимо, да се противопостави на друг опит за руска атака. Но сега тази политика се провали и след Украйна, НАТО се чуди накъде ще се обърне „Путин“? И как да го спрем?

Доколкото е възможно да се опише манталитетът на западната управляваща класа спрямо Русия в момента с някаква яснота, той е странна смесица от безсмислен страх, омраза, недоверие и почти кататонична неспособност да се осмисли бъдещето. Последното е може би най-важното, защото нищо в професионалния опит или пък в образованието на западните владетели не ги е подготвило за ситуация, в която те очевидно са по-слаби военно и икономически от враждебна сила и няма какво да направят по въпроса. Като малко животно, изправено пред непозната заплаха, те не знаят дали да бягат или да се крият. Така че нека накрая разгледаме някои от начините, по които може да се развие тази отровна и нестабилна ситуация.

Доколкото е възможно Западът ще се опитва да запази всичко на словесно ниво, което е най-простото, и да избягва вземането на каквито и да било твърди решения. (Всъщност има сериозни съмнения дали западната политическа система, така както е структурирана в момента, е способна да взема твърди решения.) Както предположих, можем да очакваме облак от думи, предназначени да прикрият липсата на какво да се прави. Добрите стари резервни варианти биха включвали създаването на екип за извличане на поуки или работна група за бъдещето на НАТО, която да разработи нова всеобхватна концепция. Всичко това е правено и преди, особено след 1989 г.: никой сега не си спомня нито една от получените умни идеи, най-вече защото те се свеждаха до „нека продължим да правим това, което винаги сме правили“. Но този път това не е възможно и дори настоящите ни лидери не са достатъчно глупави, за да си помислят, че е така.

Друг добър резервен вариант е преопаковането на съществуващи проекти и планове под нови имена. Повече от двадесет години НАТО работи по проекти за противоракетна отбрана със смесени резултати. Първоначалната идея беше предимно да се защитава от евентуални атаки от Иран или подобни потенциални врагове, но е вероятно целият проект да бъде изтупан от праха, да му бъде дадено ново име и статут и да бъде предлаган на пазара като начин за защита на Европа от новото поколение съветски ракети. Разбира се това е невъзможно, но изглежда добре и повърхностно впечатляващо, ако сте напълно невежи по отношение на ракетните технологии, каквито обикновено са западните лидери. Алтернативата – да признаем, че Европа е беззащитна срещу подобни ракети – е политически невъзможна. И не бих изключил предложение от Брюксел за започване на преговори за забрана на подобни ракети и технологии, като поискаме от руснаците да се откажат от собствените си системи срещу обещанието, че ние няма да разработваме наши собствени, след време. Силите на НАТО ще получат нови имена, ще бъдат насрочени нови учения, ще бъдат назначени нови командири, ще бъдат обявени нови съвместни програми за научноизследователска и развойна дейност, а може би някои от тях дори да бъдат изпълнени.

Всичко това е предназначено да създаде привидност на действие, когато всъщност такова не е възможно. Не казвам това само за да се подиграя, въпреки че малко подигравка може би е уместна тук, а за да посоча, че организация като НАТО, широко разпръсната географски, съставена от държави с различни размери, с изключително различни стратегически ситуации и интереси, ще бъде подведена, както винаги, към най-малкия общ знаменател и ще трябва да се възползва максимално от него. Ако НАТО все още имаше значителни сили, военно-индустриална база, значителни запаси от оборудване и скорошен опит от мащабни операции, тогава ситуацията щеше да бъде по-ясна и щеше да има повече възможности да се намери нещо полезно за правене. Но това не се случва и няма да се случи.

Това вероятно ще провокира изключително опасна и непредсказуема ситуация. В крайна сметка, към страха от Русия се примесва и страхът от празнотата в сигурността в сърцето на Европа, която краят на НАТО би оставил. Проблемът е, че причините, поради които различни европейски държави, особено по-малките, смятат НАТО за полезен за тях, като цяло са взаимно противоречиви и не могат да бъдат формулирани публично. Така че нашето въображаемо руско подслушвателно устройство би чувало отново и отново, че „трябва да покажем на населението си, че НАТО все още е актуално“, дори ако никой не е съвсем сигурен как да го направи такова, а парадите и речите ще постигнат само ограничение. Опасността, разбира се, е някой да направи нещо наистина глупаво.

НАТО никога не е било призовавано да взема наистина критично колективно решение през цялата си история, но дори решения с по-маловажно значение (като разполагането на крилати ракети и ракети „Пършинг“ в Европа през 80-те години на миналия век) са били много разделящи. Кампанията в Косово през 1999 г. почти доведе една много по-малка организация до точката на срив. Шансовете за нещо повече от чисто изпълнителски набор от действия този път са около нула, още повече, че зейналите стратегически различия относно Украйна, които в момента се държат скрити, ще започнат да стават все по-очевидни. И все повече хора с достъп до елита ще започнат да се чудят за какво всъщност е НАТО в такъв случай. Дори сред елитите хората ще започнат да се питат защо, ако САЩ вече не могат да бъдат използвани като политически противовес на Русия (да не говорим за това, че президентът е луд), трансатлантическата връзка трябва да продължи. В този момент играта е почти приключила. А това наистина може да бъде много опасно.

На най-високо стратегическо ниво всички европейски държави имат интерес да не бъдат тормозени или сплашвани от възраждаща се и гневна Русия. Тъй като руснаците ще се стремят да установят нов ред за сигурност в Европа, който да отговаря на техните нужди, това е напълно възможно. Проблемът е, че не всички европейски държави ще се чувстват еднакво загрижени за силна и враждебна Русия: много от тях ще имат други и по-важни приоритети. И дори ако държавите, по-близо до Русия, разбираемо ще се чувстват по-нервни, не е очевидно, че една слаба и разделена група държави може да си окаже голяма взаимна подкрепа и САЩ няма да са в позиция да правят повече от това да жестикулират.

Фактът, че руснаците вероятно нямат териториални намерения в Западна Европа, всъщност прави нещата по-трудни, а не по-лесни. Ако конвенционална военна конфронтация беше вероятна, тогава държави като Полша и Румъния биха могли да увеличат малко силите си и да имат ограничени контингенти от други страни на своя територия. Но дори и тогава, от опита с Украйна е ясно, че руснаците просто биха използвали превъзходството си в ракети и дронове, за да унищожат западните сили, заедно с техните щабове, логистични и ремонтни складове, транспортни системи и правителствени структури, без риск от репресии. Но това не е проблемът: слаба и разделена група от държави с много различни стратегически ситуации и приоритети, разположени на различни разстояния от голяма военна сила, ще трябва да намери някакъв начин да запази колкото е възможно повече от свободата си за политическа маневра. И все пак това почти сигурно ще бъде на национална или поне многостранна основа, просто защото ситуациите са толкова различни. В този контекст не говорим за война, а за използването на военни сили като карти на масата във всеки политически пазарлък. В тази ситуация всяка държава ще има различна колекция от карти. Някои може да нямат никакви.

Така че за страните, граничещи с Русия или близо до нея, изграждането на сухопътни сили до известна степен, а също така и подготовката на отбранителни укрепления би могло да има смисъл като жест в подкрепа на политическата им независимост. Трудно е обаче да се разбере защо Белгия или Португалия трябва да направят същото. По-далечните страни ще искат да инвестират в активи за патрулиране на своите въздушни и морски граници: отново, не за да се бият, а за да осигурят видими индикации за суверенитет. Британските и френските ядрени системи – може би единствените наистина мощни политически фактори в европейската отбрана – ще трябва да играят доста различна роля в бъдеще, но в момента не можем да кажем каква ще бъде тя.

Трудно е да си представим, че нещо от това ще бъде централизирано организирано или изобщо организирано. Някои малки страни ще се насочат към споразумение с Русия, защото го виждат в свой най-добър интерес. Други ще се опитат да запазят повече независимост, може би чрез ad hoc съюзи. НАТО и до известна степен ЕС ще се превърнат в организации-призраци, все по-откъснати от реалните въпроси на сигурността, които все повече ще бъдат ренационализирани.

Такъв преход ще бъде изключително труден и опасен и ще има яростна съпротива срещу него от страна на онези, които не желаят да напуснат страната на фантазиите. Убеждението, че ако само осигурите пари, всичко може да се купи, ще отнеме много време, за да изчезне, както и паралелните фантазии за реиндустриализация и превъоръжаване. Фактът, че американската и европейската оръжейна индустрии просто не могат да произведат това, което може да е необходимо, макар и достатъчно очевиден, все пак ще бъде ужасен шок. Междувременно някои от по-свободните оптимисти ще фантазират за украински правителства в изгнание, които набират наемнически армии или създават партизански сили в Русия: всичко, за да не признаят поражението си. Подобни инициативи биха били изключително опасни и ще трябва да бъдат твърдо ликвидирани.

Вашингтон ще бъде особен проблем тук, защото в политически план това е анархично блато, където всякакви предложения, независимо колко крайни и странни са, могат да бъдат намерени някъде. Има толкова много играчи, толкова много групи по интереси и толкова много пари, че можем да бъдем почти сигурни, че докато студеното и лепкаво осъзнаване на поражението потъва, най-странните и нелепи идеи ще бъдат предложени. Проблемът – и той не е специфичен за руснаците – е склонността на други нации да приемат буквално всичко, което идва от САЩ, и да не успяват да отделят разумно съгласуваните и потенциално приемливи идеи от шлаката и боклука, произведени от идиоти в търсене на финансиране. Има някои доказателства, че руснаците (както и други, трябва да се каже) масово надценяват степента на консенсус и централен контрол във Вашингтон и затова се отнасят сериозно към идеи, които информирани вътрешни хора отхвърлят като боклуци. Така че е много вероятно през следващите няколко години някой стажант в малък мозъчен тръст да измисли хитър план за разполагане на стотици ракети с ядрено въоръжение по руската граница. Планът ще бъде мигновено забравен, но руснаците, както обикновено, прекалено интерпретирайки нещата, вероятно ще се паникьосат.

Нямаме нужда от това. Да преживеем следващите 5-10 години в едно цяло ще бъде предизвикателство и изисква внимателно и обмислено управление на една ядосана, могъща и подозрителна Русия. Сега всичко, от което се нуждаем, е западна политическа класа, способна да направи това. Някаква идея откъде можем да вземем такава?

---

В заключение искам да отбележа, че ако се вгледаме във вътрешнополитическия живот в България, то ще видим колко много нашите политици в поведението си приличат на описаните образи на политическо поведение в есетата на Аурелиен. Това разбира се е много тъжно, но е горчивият факт на днешната политическа обстановка в България.

Дилетант