На
22 юни 2015 година се събрахме в една кръчма
до ЦИИТ. То май стана нещо като традиция,
всяка година на тази дата да се събират
хората от ЦИИТ, които са работили в
областта на телеобработката. Миналата
година по същото време пак имаше подобно
събиране, а ако не се лъжа и по-миналата
година колегите са се събирали, но тогава
ние с Юлия не сме си били в България.
Та
да си дойдем на думата. Събирането
започна от 18 часа и продължи чак до 23
часа. Беше много хубаво. Аз имах глупостта
да си поръчам тройка кебапчета. Като ми
ги донесоха, се оказа, че са поне по 30
сантиметра дълги! Нямаше как, насилих
се и ги изядох с две големи бири. Дойде
ми много. Имах чувството, че госпожата
ме гледа с върховно неодобрение и мислено
ме нарича с името на легендарния Борко
Гьорков от Годеч, за който ми е разказвано
в моменти на критика, че нямал мярка на
яденето си!
Та
пак да се върна на думата си, че май
отново се отвлякох по странични обяснения.
Много беше радостно да се видим с толкова
живи и здрави колеги! Малко понапълнели,
поостарели, но иначе бодри и весели.
Пият и си хапват с удоволствие, а това
е най-важното на нашата възраст – да
изпитваш удоволствие от всяко нещо,
защото купонът тече и всеки момент може
да свърши!
Та
към 23 часа почнахме да се разотиваме и
ние предложихме на Томи и Ганчо да ги
закараме до тях. Те лекомислено приеха
и четиримата се натоварихме на Реното
на снахата. Тръгнахме по Цариградското
и тъкмо когато на четвърти километър
въртяхме на колелото към Студентски
град и Дианабад, моторът на Реното
изведнъж заглъхна и то спря! Замириса
на бензин и когато Юлия завъртя отново
ключа, под колата рукна бензин като от
помпа на бензиностанция! На младини в
такива случаи вдигах капака и гледах
откъде тече и се опитвах да поправя
повредата, но сега не мога да гледам,
защото не виждам, а и съвременните коли
са толкова сгъчкани с всякакви датчици,
маркучи, тръби и тръбички под капака,
че много често човек не може да се оправи
кое какво е, накъде отива и за какво
служи?!
Слава
Богу, че Томи е по-съвременен човек, та
има "смарт" телефон с интернет
достъп. Той го извади и набързо намери
номера на някаква пътна помощ. Обадихме
се и те обещаха да изпратят репатратор,
както се казвало на български.
Запалихме
с Томи по цигара (естествено от неговите,
защото аз от десетилетия не пуша или
по-точно пуша, само когато силно ми
замирише на цигари). Ганчо се метна на
един автобус и си замина. Аз с тъга си
мислех, че само преди един ден по подобен
начин беше се "напикал" и Бабуса.
Оказа се, че се е спукал маркуча на
обратната връзка след бензиновата
помпа. За щастие това стана в Годеч,
доста близо до сервиза на Пейчо –
братовчеда на Юлия, а сега бяхме посредата
на нищото или по точно в кръговото под
Цариградското шосе!
След
около двадесетина минути дойде и
репатраторът. Момчето качи бабуса на
платформата. Ние с Юлия седнахме в
кабината, а Томи остана да си хване
такси.
Оказа
се, че пътната помощ в България в известен
смисъл е по-уредена от тази в Калифорния.
Момчето каза, че ще ни закара на някакъв
денонощен сервиз, където вероятно ще
ни оправят колата, защото по всичко
личеше, че проблемът отново е маркуч.
Тръгнахме
по Цариградското към Горубляне. По едно
време репатраторът отби из някакви
сокаци и тръгна из Дружба по улици с
огромни дупки. Юлия ми прошушна да не
би да стане, както когато ни ограбиха
(история, за която вече съм писал в
блога)!? Аз я успокоих, че този път
прекалено много хора знаят къде сме, но
по реакцията ѝ личеше, че съвсем не е
убедена, че това ще ни помогне.
Най-накрая
спряхме пред някаква промишлена
постройка. Шофьорът извика "Данчо,
Данчо!". След малко Данчо се появи.
Обяснихме му какво е станало. Той отвори
капака на колата и след малко артистично
изпсува по адрес на някакви специалисти.
Аз нали съм си любопитен му поисках да
се поизясни и той обясни, че последният
"специалист", който е работил по
колата, не се е постарал да подсигури
маркуча за бензина да е здраво фиксиран
към двигателя. Аз с удоволствие му
обясних, че специалистът е от сертифициран
сервиз на Рено, и Данчо го изпсува още
веднаж, както ми се стори, с далеч
по-голямо удоволствие!
И
така, приключението ни завърши към 24
часа с 50 лева дебит, като 40 бяха за
репатратора, а 10 успяхме да напъхаме в
ръката на съпротивляващия се Данчо,
който твърдеше, че сме го обиждали, като
му плащаме за такава дреболия! Оказва
се, че все още има и такива хора като
Данчо, които не искат да им се плаща за
дреболии!?
Прибрахме
се ободрени от чистия въздух на вечерна
София и гушнахме възглавниците.
На
другия ден станахме към 8 часа, пихме по
едно кафе и започнахме да товарим Бабуса
за Годеч. Качихме се и докато Юлия караше,
аз звъннах на Томи да ни чака пред тях,
за да му предадем торбата, която си беше
забравил вечерта в Реното.
Тъкмо
свърши опашката на новия и модерен възел
на алея Яворов и Симеоновското шосе и
на Бабуса му "почервеня" таблото.
Някакви юнаци задумкаха по прозорците,
викайки, че от мотора се вдига пушек, и
изобщо по всичко личеше, че отново имаме
произшествие. Юлия успя да отклони в
страничното платно на алея Яворов в
посока към Цариградското и спря точно
след спирката на автобуса. Слязохме и
отворихме задния капак. От мотора
наистина се издигаше нещо средно между
пара и пушек, но на бензин не миришеше.
Отворихме капака на мотора, но на бензин
все още не миришеше. Пипнах с пръст
мотора и си близнах пръста (мой метод
за установяване на степен на замърсяване
и характера на замърсяването). Моторът
беше влажен и пръста – сладък, което ми
подсказа, че в случая имаме работа с теч
на антифриз. Веднага ми мина най-лошата
мисъл, че се е спукал блока на двигателя
и изтича антифриз. Все пак реших да не
се кося предварително, защото можеше
отново да е някакъв маркуч.
Обадихме
се на братовчеда Пейчо от Годеч и той
като ни чу, че Бабусът отново се е счупил,
му прилоша. Каза, че веднага тръгва с
репатратора и ние започнахме да потропваме
с крака, защото беше доста студено. След
малко дойде и Томи, за да си прибере
чантата, и реши да мръзне солидарно с
нас и да ни прави компания.
След
час дойде и Пейчо и много бързо беше
определена причината за проблема –
водната помпа. Ние нямахме спомени да
сме сменяли водна помпа на Бабуса, но
изглеждаше невероятно той да е изкарал
с оригиналната водна помпа цели 26 години!
Тази
последна автомобилна неприятност, а
през последния месец само Пейчо беше
теглил Бабуса от София до Годеч 3 пъти,
ми напомни една от първите ни автомобилни
неприятности в Америка.
Беше
през 1986 година. От няколко месеца вече
бяхме в Калифорния, живеехме тримата
със стотина долара за храна на месец и
бяхме натрупали над 2000 долара заеми от
Б., за да си купим кола, да си прекараме
телефон и за други важни и необходими
неща. Това беше един стар Меркури Линкс
(по европейски Форд Ескорт), който беше
на 5-6 години.
По
едно време Юлия установи, че му "чезне"
охладителната течност. След кратка
инспекция аз установих, че около
гарнитурата на капака на клапаните е
влажно и реших, че трябва да я сменим.
Купихме нова и една вечер аз се запретнах
да я сменям. Подобна операция до онзи
момент не бях правил, но по онова време,
както се казва "акъл не ми пречеше и
багаж не ми тежеше", та смелостта ми
беше голяма.
Тъкмо
бях свалил капака на клапаните и слагах
гарнитурата, когато Юлия дойде в гаража
и ми каза, че В. се обадил от UCLA
(University of California, Los Angeles), че си е загубил
ключа от мотора и моли да отидем да го
приберем.
Заедно
монтирахме обратно всичко, метнахме се
на Линкса и се запътихме към UCLA.
Трябва да отбележа, че по онова време
ние живеехме на около 25 километра от
въпросния университет и до него трябваше
да пътуваме на север по магистрала 405.
Както
си пътувахме по магистралата и аз се
кефех на добре свършената работа,
изведнъж таблото на Линкса почервеня
поне с три лампи! Веднага викнах на Юлия
да спира. Тя ми обърна внимание, че сме
на магистралата и няма къде да спрем,
но аз я прикомандих да спира в резервното
платно колкото може по скоро!
Спряхме
и слязохме от колата. Вдигнахме капака
на мотора и от него изригна облак пара.
След кратка инспекция установих, че се
е скапала водната помпа. Това беше повече
от лоша новина, защото по това време ние
бяхме на социална помощ от 700 долара
(купони за храна и кеш), а само квартирата
ни струваше 500 долара! Сетих се и за
нещастния В., който ни чакаше в центъра
на L.A. и нямаше никакъв
начин да му кажем какво е станало!
Реших,
че нямаме никакъв друг изход освен да
бутаме Линкса до следващия изход на
магистралата. Юлия отвори вратата при
шофьора и започна да бута колкото може
и да управлява. Аз се напънах откъм
капака и също забутах. На това място
магистралата имаше съвсем слаб наклон
нагоре, но ние успяхме да се преборим с
гравитацията и Линксът полека-лека
тръгна. Нямате си представа какъв ужас
е човек да е на американска магистрала
от поне 5 ленти в едната посока, по които
плътно една след друга се носят коли
със скорост от поне 90 километра в час!
Бученето беше невъзможно а чувството,
че някой автомобил ще ни блъсне и ще ни
направи на пух и прах беше толкова силно,
че аз с велико усилие на волята се
въздържах да не зарежа колата и да
побягна към мантинелата. Какво е изпитвала
Юлия не знам, но сигурно е било много
по-страшно от мен, защото тя буташе и
едновременно управляваше с полуотворена
врата точно от страната на трафика.
Бутахме
около десетина минути, които ми се
сториха часове. Най-накрая наклонът на
автострадата се измени и колата тръгна
почти сама. В този момент пред нас спря
една кола и от нея слезе пътникът, който
седеше до шофьора. Той дойде и ни попита
дали се нуждаем от помощ и ни каза, че
ако излезем на изхода, който се виждаше
напред, ще намерим един голям паркинг,
на който можем да оставим колата. Той
ни предложи след това да ни закара за
където сме тръгнали, ако това е възможно.
Постъпихме
така както ни беше предложил човека.
Когато паркирахме Линкса на въпросния
паркинг, се качихме на колата, от която
така великодушно ни бяха предложили да
се възползваме. Оказа се че жената, която
караше, и мъжът бяха професори в UCLA
и даже познаваха В., който по това време
учеше социология в университета. Бедата
беше, че колата беше открита и още с
потеглянето ние буквално замръзнахме
от вятъра, защото бяхме и потни от
бутането. Хората ни предложиха одеяла
да се завием, а аз просто седнах на
земята, защото на седалката беше ужасно
студено. Оттогава ненавиждам откритите
коли и не мога да разбера какво намират
хората в тях!?
Най-после
стигнахме до мястото, където ни чакаше
В. и му обявихме печалната истина, че
сега и тримата сме в центъра на L.A.
в 12 часа през нощта, без пукната стотинка
и съответно без никаква възможност да
се приберем! Тогава В. предложи да се
обадим на Б. и да го помолим да дойде и
да ни спаси. Беше толкова късно, че беше
светотатство да будим човека, който
живееше поне на 20 километра от нас, но
нищо друго не ни оставаше! Алтернативата
беше да се свием при бездомните и да
прекараме нощта сред наркоманите и
пияниците.
Обадихме
се на Б. по телефона с последните стотинки,
които имахме и той, за негова чест,
веднага каза, че ще дойде. След около 40
минути той се появи, натовари ни на
колата си и ни откара до нас.
На
следващия ден Б. ни даде колата си да се
опитаме да си приберем Линкса. Вече
бяхме взели адреса на Сарко, един арменец
автомонтьор в даунтаун L.A.
Отидохме тримата с Юлия и В. до колата.
Сипахме вода и с няколко почивки се
добрахме до Сарко. Оставихме Линкса в
сервиза и се отправихме да приберем
мотора на В. Той се поразрови наоколо и
си намери ключа, паднал
до бордюра почти под предната гума.
Прибрахме се с убеждението, че все пак
и нас някой ни пази, след като успяхме
да се справим с тази ужасна ситуация.
Скоро
се обади Сарко, че ни се е повредила
водната помпа. Той знаеше, че сме трагично
бедни и ни взе само 240 долара за нова
помпа и ремък. Парите разбира се ни ги
даде Б., като нов заем към останалите
заеми, които му дължахме и се надявахме
един ден да му изплатим.
Тази
история си спомнихме с Юлия, когато се
добирахме с градски и междуградски
транспорт до Годеч.
Ако
се интересувате какво става с Бабуса в
момента, мога да рапортувам, че отново
е в сервиза на Пейчо. Този път проблемът
е сложен: липса на мощност, когато Бабусът
е на бензин, и непрекъснато превключване
на клапана, който пуска газта към
двигателя. Тези два проблема правят
Бабуса неизползваем в момента, а Пейчо
генерира варианти за причините на
проблема и ги тества вече втори ден!
Разказвач
