Един ден през юни Тери ми се обади по телефона от Калифорния и някак между другото ме попита дали ще му дадем Бабуса да отиде с децата до Италия. Аз не очаквах подобен въпрос и след кратка пауза започнах да му обяснявам, че напоследък Бабусът се поврежда през ден и че в момента е без бензинов резервоар, което правеше далечни пътувания неразумни, да не кажем невъзможни. Тери обаче е от онези хора, които, като си намислят нещо, трудно се отказват от него. Той започна да настоява, че до идването им в България има още двадесетина дена и че това е достатъчно време за оправяне на Бабуса. Обясних му отново, че не става дума за конкретната предстояща поправка, а за упоритата тенденция на Бабуса да се поврежда всяка седмица. Тери изобщо не реагира на тази ми забележка! Аз полуотстъпих, като поставих условието да пътуваме и ние с тях, и предложих да отидем до Сицилия. За беда Тери прие. Той каза, че това не е лоша идея и ми обясни, че Ева имала конференция в Неапол и че сме щели да я вземем и да направим една обиколка из Италия. Аз пак му обърнах внимание на плачевното състояние на Бабуса, но това изобщо не го трогна!
В интерес на истината, аз не исках да му даваме буса по две причини. Първо, неговото техническо състояние беше крайно ненадеждно и той можеше да се повреди безвъзвратно всеки момент, а ако това станеше някъде из Европа, изобщо не беше ясно какво щяхме да правим? Второ, Тери по необясними причини имаше тенденцията почти всеки път, когато кара Бабуса в градски условия, да го поожулва оттук-оттам. За съжаление предложението на Тери ме изненада, а когато съм изненадан, аз невинаги успявам да взема разумни решения!
На следващия ден Тери се обади отново и ме информира, че Ева предложила майка ѝ и нейният съпруг да дойдат с нас на пътуването! Тази приятна новина означаваше, че Бабуса ще трябва да кара осем пътника, ако броим и децата, като при това той имаше седалки само за 7 души, а беше лицензиран да кара май само 5 души. Тези ограничения изобщо не направиха впечатление на Тери!
Аз казах на Юлия за ангажиментите, които бях поел пред Тери. След това покорно изслушах моите възражения от нейните уста и ѝ обясних, че ако иска, може да се обади на Тери и да му откаже! Аз бях вече обещал и макар че бях изключително притеснен за интегритета на Бабуса, винаги бях мечтал да отида до Сицилия и бях склонен да поемем риска. У Юлия също надделя авантюризма и след като ми каза, че нямам акъл, тя се зарови в интернета да търси резервоар. Набързо намери някакъв в Германия или в Англия, който по описание трябваше да бъде като този на Бабуса, и го поръча. Оказа се, че пратката щеше да дойде в периода от 30-ти юни до 6-ти юли, което правеше цялата авантюра много критична във времето, тъй като Тери пристигаше на шести, а на седми искаше да тръгваме!
Започна едно тормозно чакане, защото около два-три дена нямаше никакви известия от изпълнителите на поръчката. Най-накрая получихме информация, че резервоарът е "тръгнал от склада" и до 30-ти юни отново нямаше никаква информация за пратката. След време ни се обадиха от "Спийди", че ще ни докарат резервоара на трети. На братовчеда Пейчо беше известено, че ще трябва да е готов за спешна инсталация. И наистина, когато ни докараха резервоара, Пейчо беше готов. Тук разбира се възникна проблемът, който се опасявах, че ще възникне! Резервоарът, който по описание трябваше да е за нашия бензинов Бабус, се оказа, че е за дизелов Бабус, макар и от същата марка, модел и година (VW T2, 1989 година)! Все пак, слава Богу, че се намираме в България, а не в Щатите или Германия, и че Пейчо е братовчед на Юлия, защото иначе трябваше да връщаме резервоара и да поръчваме нов! След няколко часова борба, Пейчо се обади по телефона, че резервоарът е монтиран и можем да вземем колата от сервиза.
Междувременно бяхме намерили средната седалка и чичо Любо (чичо на Юлия), след няколкочасова борба успя да направи необходимите приспособления за монтирането ѝ и да я монтира. Работата е там, че аз я бях свалил преди години и по моите спомени бях запазил крепежните елементи. Оказа се обаче, че наистина съм запазил, но само някои от тях и при това от тези, които намерих, не ставаше ясно как точно е била закрепена пустата седалка!?
Все пак ние бяхме готови овреме с Бабуса и на седми юли към 9 часа сутринта се озовахме в София, за да натоварим останалата част от екипажа. Тя се състоеше от Тери, Карина и Адриан, Таня (майката на Ева) и Елѝ (съпругът на Таня). Ева трябваше да замине вечерта със самолет за конференцията в Неапол, където ние също, ако дадеше Господ и благоволеше Бабуса, трябваше да се озовем на 10 юли. След кратка суматоха, свързана с товарене на багажа и пътниците, ние тръгнахме към Калотина. Близо до граничния пункт заредихме до дупка резервоарите за бензин и газ.
На границата разбрахме, че имаме "малък проблем"! Тери нямаше пълномощно от Ева и не можеше да изведе децата от България! Оказа се обаче, че той не може да ги изведе с българските паспорти, но с американските може!? Разбира се американските паспорти той беше оставил в София, за да не му ги откраднат някъде по пътя! Слава Богу, че Ева беше все още в София. Звъннахме ѝ по телефона и след час тя пристигна със спасителните паспорти. Минахме границата без проблеми и запрашихме към Дубровник, където се канехме да пристигнем ... когато благоволеше да ни закара Бабуса.
По едно време ми замириса на бензин. Притеснен, че Бабусът ни готви нов номер, аз си мълчах, надявайки се, че става дума за мои обонятелни халюцинации! В един момент обаче Таня и Елѝ обявиха почти в хор, че им мирише на бензин. Аз също си признах и Тери спря на най-близкото удобно място. Изсипахме се като пилци от Бабуса и го наобиколихме зяпайки под него да видим откъде тече. Юлия почти веднага откри, че тече до самия бензинов резервоар. Тери легна под колата и установи, че бензин тече от един пластмасов разклонител-тройка, към който бяха закачени три маркуча. По-нататъшните изследвания установиха, че едната от тръбичките на разклонителя се е пукнала в мястото на съединението с останалите тръбички. Тери се завъртя наоколо и след малко дойде с една дебела клечка, с която заклини пукнатата тръбичка, така че течът спря. След този ремонт в типично български стил, се качихме на Бабуса и отново тръгнахме.
Спряхме на един малък сервиз, но майсторът ни каза, че не може да ни помогне, защото нямал нужната част. Бяхме все още на петдесетина километра от Калотина, но решихме, че повредата е достатъчно дребна, за да ни спре в устрема ни към Дубровник. Разчитахме, че все някъде по пътя ще намерим сервиз на VW, в който да ни помогнат. С благодарност към Пейчо си помислих, че ако той не беше монтирал едно реле, което да изключва бензиновата помпа, когато сме на газ, нямаше да можем дълго да караме с теч в бензинопровода. Преди релето да се появи, бензиновата помпа работеше през цялото време, дори и когато карахме на газ, а циркулацията на бензин осигуряваше охлаждането ѝ.
След като излязохме от магистралата при Крушевац, пътуването стана доста тягостно. Бабусът нямаше климатик или, както аз ДЕБЕЛАШКИ се шегувах, климатикът ни беше отвън и работеше само при отворени прозорци. След Крушевац пътят минава по обикновено междуградско шосе, през градове и села. Той не е от най-добро качество и е с непрекъснати ограничения на скоростта. Освен това беше вече към 14 часа и беше горещо. Решихме, че е време за обяд и спряхме край една кръчма. Рекламната ѝ табела гордо обявяваше на света, че това е кръчмата на Марко Боженич! Марко събра две маси заедно на сянка и ние се настанихме около тях. Той започна да ни декламира менюто си. Аз и Тери си поръчахме по 60 грама сливовица и по една шопска салата. Останалите също си поръчаха салати и различни разхладителни питиета. Поръчахме и килограм и половина месо на скара (в Сърбия печено и скара се поръчва в грамове или килограми), като обяснихме на Марко да не смесва свинско с телешко и агнешко, тъй като Елѝ беше религиозен и спазваше изискванията на юдеизма за "чиста" храна. Скоро се появиха и ракиите, салатите и другите питиета. Не след дълго дойде и скарата. Наядохме се като попски чада на задушница и си поръчахме по едно кафе, а за децата по един сладолед. Цялата сметка излезе 25 евро, което беше прекрасно, като се имаше предвид количеството и качеството на храната. Мислите за цените, които ни очакваха в братските Хърватия и Италия, също ни караха да се отнасяме с умиление към кръчмата на Марко!
С тъга в сърцето се напъхахме в Бабуса, който беше придобил температурата на работеща фурна за подгряване на храна. Отново тръгнахме. Тери предложи брилянтната идея да минем на бензин, защото установихме, че макар и по малко, бензинът все пак си изтичаше от пукнатината и го губехме безвъзвратно. Речено-сторено, но започнахме усилено да следим за бензиностанция, която да продава газ. Както се очакваше, не всички бензиностанции имаха газ, но щом намерихме такава, веднага заредихме резервоара докрай.
Минахме Кралево. До Чачак все още бяхме на пътя, по който някога бяхме минавали на път за фестивала в Гуча. Започна да се захлажда и това облекчи "температурното ни положение". По сумрак пресякохме границата с Босна и Херцеговина. Пътят стана забележимо по-лош. На места имаше ремонти и пускаха колите ту в едната посока ту в другата. Да не говорим, че той се виеше като змия по дефилето на Дрина, като от едната страна беше реката, а от другата - отвесни склонове! Към 21 часа стигнахме Вишеград. Отседнахме в хотел "Андричев конак". Необходимо ми беше известно време да съобразя, че хотелът е кръстен на Иво Андрич. Той се намираше в непосредствена близост до историческия "Мост над Дрина". Самата река се плискаше на два-три метра под площадката на хотелския ресторант, в който седнахме да вечеряме. Хапнахме, пийнахме и отидохме да спим. Таня и Елѝ останаха да пият вино и да се любуват на гледката - реката, моста и планините наоколо! По едно време даже имало фойерверки, вероятно стандартна атракция за околните ресторанти. Всичко изглеждало много романтично и красиво!
Сутринта станахме, закусихме и се поразходихме по моста над Дрина. Реката беше доста широка, с брегове, облицовани с камък. Вероятно изкуствени прагове създаваха бентове, в които скачаха големи риби.
Яхнахме Бабуса и продължихме към Дубровник. Пътят беше много тежък. Завой след завой, разбит асфалт и тук-там ремонти. Най-после излязохме от планините, или по-точно, навлязохме в една широка долина. Стигнахме до едно много голямо езеро, където спряхме да похапнем, защото децата започнаха да нервничат. Беше много красиво и времето беше хубаво - слънчево, но не много горещо.
По едно време започнахме да се притесняваме, че в бензиностанциите, покрай които минавахме, не се продаваше газ, но скоро и този проблем бе решен.
Най-после стигнахме границата с Хърватия. Както и преди две години, когато ходихме до Сан Себастиан, имаше доста голяма опашка от коли. Времето беше станало доста горещо, защото бяхме слезли на стотина-двеста метра надморска височина. Бавното придвижване беше пагубно за ефективността на нашия "кондиционер" (климатик) и ние бяхме потънали в пот. Най-накрая минахме границата и след малко от високите брегове на Хърватско се разкри невероятно красивата гледка на Адриатика. Спряхме да се полюбуваме на гледката, а след това Тери зададе адреса на квартирата, където трябваше да отседнем, на GPS-а и отново тръгнахме.
За мое удивление устройството се справи със задачата и ни докара точно пред квартирата. Тя се оказа в един блок на около километър от стените на Дубровник. Взехме си по един душ, поочовечихме се и, по съвета на хазяйката, отидохме в отсрещния ресторант, където си поръчахме килограм и половина риба, пържени картофи и бира. Цената беше към 90 евро, което по думите на хазяйката било евтино в сравнение с цените в стария град, нещо в което не се съмнявах, имайки предвид опита си от предишното минаване през Дубровник.
След вечеря тръгнахме към града, но аз, Юлия, Тери и децата спряхме на един публичен "амфитеатър" да гледаме мача от европейското, ако не се лъжа Франция-Германия, а Таня и Елѝ продължиха към града. Купихме си бири и други питиета и се разположихме да гледаме мача. След като той свърши, се върнахме в квартирата и се отдадохме в "прегръдките на Морфей".
На другия ден отидохме в града. Тери не беше идвал в Дубровник от времето на емиграцията ни, т. е. от 1985 година. Той не помнеше почти нищо от града, освен че ядохме кебапчета и пържени картофи в едно ресторантче на площадката на едни стълби, до самия градски площад. Разбира се и той, и ние не можахме да разпознаем мястото, където бяхме яли тези пусти кебапчета, които тогава ни се бяха сторили едва ли не най-вкусното нещо на света.
Тери, децата, Таня и Елѝ отидоха на тур по крепостните стени на града. Юлия и аз се мотахме по уличките и пийнахме по кафе за по 6 евро! Най-после се събрахме с останалите и седнахме да хапнем пица. Цените бяха ужасни, но нямаше какво да се прави!
Към 17 часа се прибрахме в квартирата, за да предадем ключовете на стопанката. След това отидохме на пристанището да се редим за ферибота. Той беше чак към 21 часа, но нямаше какво да правим през останалото време. На пристанището бяхме първи и се скапахме от чакане. Най-накрая товаренето на ферибота започна. Потеглихме по тъмно. Светлините на града и върховете на заобикалящите го планини постепенно изчезваха назад в сумрака. Само аз изявих желание да наемем каюта. Юлия категорично отказа, защото “ѝ било потиснато в каютите", а те в интерес на истината бяха дълбоко в търбуха на кораба, където беше и шумно, и задушно. От кабина се отказаха и останалите и аз, волю-неволю, трябваше също да се откажа. Късно вечерта всички се натъркаляха по пода да спят. Някои по-предвидливи пътници си носеха леки пластмасови надуваеми дюшеци и леки завивки, което им позволяваше да си осигурят някакъв комфорт. Юлия се погрижи за децата, които си наредиха по два-три стола и легнаха на тях, а моя милост не мигна цяла нощ, въпреки че опитвах най-различни варианти на акомодация. Все едно, не можах да мигна нито за минутка, а на сутринта ме болеше и врата, и главата!
Рано сутринта на 10 юли пристигнахме в Бари. Изкарахме Бабуса от ферибота и тръгнахме към Неапол. В Дубровник не бяхме заредили газ и затова спирахме на всяка бензиностанция да се опитваме да заредим. Оказа се, че на много станции няма газ и по едно време даже започнахме да се притесняваме, но стигнахме до едно Esso, където най-после заредихме. Иначе пътуването мина без проблеми. Наоколо се редяха блокове с жито, царевица, лозя и градини с плодови дръвчета. Всичко беше обработено, подредено и оградено.
Пристигнахме в Неапол към 15 часа. GPS-ът отново се прояви положително и ни откара без проблеми до хотела, в който беше отседнала Ева. Не знаехме дали имаме резервации и се поинтересувахме за места в хотела. Казаха ни, че срещу 165 евро на стая можем да получим две стаи. Решихме да почакаме Ева. Когато тя дойде се оказа, че тя е резервирала стаи чрез hotel.com за по 100 евро на стая! От рецепцията се нацупиха, защото решиха, че сме си направили резервацията след като сме разбрали от тях, че имат свободни места, но нямаше какво да правят и ни дадоха ключовете.
Изкъпахме се, починахме си от дългото пътуване и от безсънната нощ. Към 18 часа излязохме да се поразходим из града. Все още беше много горещо и задушно.
В Неапол бяхме идвали за пръв и последен път през 1978 година, когато бяхме с Юлия на екскурзия с кораб от Орбита. Тогава също беше горещо и задушно и Неапол изобщо не ми хареса! Движението беше ужасно, миришеше на бензинови пари и Везувий почти не се виждаше от смога. Сега въздухът беше по-чист, видимостта беше значително по-добра, но горещината и задухата си бяха досадни. Изобщо за пенсионери като нас с Юлия септември и октомври са много по-добри месеци за екскурзии, особено в Италия и Испания!
Тръгнахме в посока към морето. Минахме през красиви площади, украсени със статуи на велики хора, богове, конници и коне. Изглежда в града имаше някакъв празник, защото с всяка измината минута тълпата на улицата нарастваше все повече и повече. Стигнахме почти до морето. Намерихме едно симпатично ресторантче и решихме да вечеряме в него. Останалите от компанията си поръчаха "морски дарове", а аз и децата си поръчахме спагети. Всичко "поляхме" с вино и бира. По едно време започнаха да гърмят и трещят фойерверки. Пукотията беше невероятна. Не се чуваше нищо друго освен свистенето и избухването на ракетите. Най-накрая, може би след половин час, цялата тупурдия спря и ние отново можехме да си чуем приказката.
Към 22 часа решихме да се прибираме. Оказа се, че сме се отдалечили доста от хотела. Адрианката се измори и накрая Тери го носеше на рамене, а Карина безропотно се движеше с възрастните без да проявява каквито и да е капризи. Стигнахме до хотела, пуснахме кондиционерите и се хвърлихме в леглата.
На сутринта станахме, закусихме в хотела, платихме и се натоварихме на Бабуса да отиваме към развалините на Помпей. В последния момент преди да тръгнем, Ева ни помоли да почакаме малко и изчезна някъде. Таня ни каза, че наблизо имало сладкарница, в която Ева си била набелязала няколко вида "пастички", както тя обичаше да се изразява гальовно. След петнадесетина минути тя се появи с една кутия и доволна седна в Бабуса на определеното ѝ място. Аз като кавалер си бях разпънал един походен стол, който си носех от България и седях в него срещу нея. Тери потегли, но след няколко минути се наложи да спре внезапно. Спирането беше неочаквано за Ева и кутията с пастичките изхвърча от ръцете ѝ и те се пръснаха по пода, между нея и мен. Наложи се да спираме, за да почистим неудачната покупка. Скръбта на Ева по пропилените пастички беше очевидна и неизмерима. Аз бях доволен, че поне не стигнаха до мен, защото ако ми се бяха изсипали в полата, щеше да е много досадно!
В Помпей вече бяхме ходили с Юлия през 1978 година, когато още виждах хубаво, и затова не изпитвах особено желание да скитам из развалините на града. По всичко личеше, че оттогава разкопките са се разширили неимоверно много. Бяха разкрити много нови обекти: амфитеатър, бани, храмове, други обществени сгради и частни домове. Броят на разкритите при разкопките публични домове, разбира се, се беше увеличил. В края на краищата Помпей е бил курортен град и проституцията е била една от важните му индустрии. Аз, Юлия и децата поскитахме из развалините и решихме, че сме видели достатъчно. Отидохме в едно ресторантче близо до "Порта марина" и седнахме да чакаме останалите. Скоро се появи Елѝ. Децата обявиха, че са гладни. Ние си поръчахме по бира и зяпахме наоколо. От морето подухваше ветрец, бяхме на сянка и се чувствахме прекрасно! След час-два се появиха Ева и Таня, а след още половин час отнякъде изникна и Тери. Поискахме сметката и келнерът ни каза, че дължим 29 евро. Аз го заподозрях, че ни менти и казах на Юлия да поиска квитанция. Тогава той ни представи квитанция за ... 36 евро!? Платихме си безропотно и си тръгнахме.
Качихме се на Бабуса и потеглихме на юг към Сицилия. Трябваше да гоним Вила Сан Джовани, градът на месинския проток от страната на Апенинския полуостров, откъдето тръгваха фериботите за Месина. Пътят от Неапол до там беше близо 400 километра. През по-голямата си част той се виеше покрай бреговете на полуострова, високо в планините, и представляваше непрекъснат низ от шеметно високи естакади, следвани от тунели. Отляво нагоре се издигаха скалисти планински вериги, а някъде долу се синееше морето. Беше подобно на магистралата на север от Генуа - също толкова величествена и страшна!
Изминавахме километър след километър, а по бензиностанциите никъде не се продаваше газ. Започнахме силно да се притесняваме. Представях си как свършваме газта, идва пътна помощ, взима колата, а пътниците оставаме на магистралата, защото няма къде да ни натоварят! На всяка станция, на която спирахме, ни обясняваха, че след 50 или 70 километра има бензиностанция, в която сигурно ще намерим газ, но тази спасителна бензиностанция все не се явяваше и не се явяваше. Най-накрая заредихме 15 литра бензин и превключихме от газ на бензин. Продължихме с тайната надежда, че скоро ще стигнем станцията-фантом. Вече се беше стъмнило и скоро щеше да започва финалния мач на европейското първенство между Франция и Португалия. Решихме да спрем в един хотел близо до пътя, да си починем, да вечеряме, да гледаме мача и да получим по-точна информация за това къде можем да намерим газ или сервиз на VW.
Хапнахме хубави пържоли, пийнахме вино, гледахме мача и си легнахме уморени от впечатления, преживявания и притеснения.
На другия ден ни казаха, че сервиз на VW наблизо няма, но на 4-5 километра има станция, на която се продава и газ и бензин! Със затаено дълбоко недоверие ние се качихме на Бабуса. Този път се оказа, че наистина намерихме газ. Заредихме до край и продължихме към Вила Сан Джовани. Там пристигнахме преди обяд, наредихме се на опашката за ферибота и след 20 минути вече пресичахме Месинския проток, който в южната си част е широк около 16 км, а в северната - само 3 км. Където го пресичахме ние широчината му не беше повече от 5-6 километра, така че след двадесетина минути бяхме в Месина.
Сицилия има триъгълна форма, поради което някога се е наричала Тринакрия. Северният и южният бряг са приблизително дълги по около 280 км, а източния - около 180 км. Тя е автономна област на Италия с площ 25,711 кв. км и малко над 5 милиона население.
Данни за човешка активност в Сицилия съществуват от над 10000 години преди новата ера (п.н.е.). От преди 700-ната година п.н.е. на острова има данни за 3 финикийски града и една дузина гръцки градове. Сицилия е присъединена към Рим през 242 година п.н.е., след победата на Рим над Картаген през Първата пуническа война. След падането на Римската империя през пети век от новата ера Сицилия е била последователно под властта на вандалите, източните готи, византийците и Сицилианския емират. По-късно тя е завладяна от норманите и до присъединяването ѝ към Неаполитанското кралство е независимо кралство.
Сицилия става част от Италия през 1860 година в резултат на "Експедицията на хилядата", както се е наричал бунтът на Джузепе Гарибалди. На референдум през 1946 година Сицилия получава автономия.
Островът е доста планински, като по северното му крайбрежие планините са високи близо 2000 метра, а по южното - около 1000 метра. Горите му са изсечени още по римско време, за да се осигури обработваема земя, и сега в централната и югозападната части няма никакви гори, а в северна Сицилия са останали само 3 гори, които са обявени за национални паркове.
Нашата първа цел беше Палермо - столицата на Сицилия, който се намираше на близо 250 км от Месина. Пътят до там е хубава магистрала и затова ние взехме разстоянието за около 3 часа. Опитахме се да зададем адреса на квартирата си в Палермо на GPS-а, но той твърдеше, че такъв адрес не съществува! Наложи се, когато пристигнахме в Палермо, да спрем и да се обадим на хазяите да дойдат да ни заведат до квартирата. Когато се огледахме къде сме спрели, се оказа, че се намираме ... пред сервиз на VW! Сервизът беше вече затворен, но божията намеса беше безапелационна! Очевидно на другия ден сутринта ние щяхме да цъфнем в сервиза, за да си оправим най-после теча на бензин!
Хазяинът дойде и ние тръгнахме след колата му. Оказа се, че квартирата е в едно градче до Палермо, почти на самия бряг на морето. Според мен всички брегове на Сицилия са високи и скалисти. Къщата, в която се намираше квартирата ни, беше буквално вкопана в склона на един хълм, като холът и едната спалня излизаха на голяма тераса с изглед към морето, а другите 2 спални бяха на по-ниско ниво и също излизаха на тераса. Стаите не бяха големи, но имаха кондиционери и отделни бани, което в жегата и задухата на сицилианското лято бяха като благословени дарове от боговете! Всичко това струваше около 300 евро за две нощи, което съвсем не беше толкова лоша цена.
Взехме си по един душ и тръгнахме да търсим къде да хапнем. Седнахме в един ресторант близо до морето. Предлагаха се много и разнообразни ястия на солени сицилиански цени. Поръчахме си паста, "морски дарове" и вино. Беше доста задушно, макар че бяхме навън.
Хапнахме добре за скромната цена от около 240 евро! Ева, Таня и Елѝ останаха да си допиват виното, а шофьорите (Тери и Юлия), аз и дечицата се върнахме в квартирата да спим.
На другата сутрин хазяите ни бяха донесли някакви закуски. Направихме си кафе, хапнахме и Юлия, Тери и аз заминахме за сервиза на VW. Не бяхме съобразили да му запомним координатите на GPS-а, но Тери прояви изключителното си чувство за ориентация и намерихме сервиза без проблем. Той беше нов и много добре обзаведен. Казаха ни, че до половин час ще ни поправят колата. Ние седнахме на едни разкошни кожени кресла и зачакахме. Мина половин час, мина час, минаха час и половина, но не се случи нищо, което да напомня работа около буса! Най-после Тери се осмели да попита и се оказа, че всеки момент очакват частта от ... склада! Скоро частта дойде и след 5 минути Бабусът беше готов. Обясниха ни, че пластмасовият разклонител, който беше протекъл, не бил устойчив на бензин и затова се е счупил! За цялото удоволствие ни взеха 70 евро! Малко скъпичко, но затова пък вече можехме да караме без да се оглеждаме за газ на всяка бензиностанция.
Върнахме се в квартирата. Натоварихме бандата и тръгнахме към Палермо. С голям труд намерихме място за паркиране. При маневрите Тери поизкриви малко единия калник, но Юлия вече го беше поожулила преди два дена, така че рано или късно щяхме да посетим Ванката Вангелов за поредните "козметични изчиствания" на фасадата на Бабуса.
Взехме си билети за автобусната обиколка на града. Гидът не беше многословен, но получихме необходимата ориентировъчна информация за историята и архитектурните забележителности на града.
Палермо е разположен в басейна на три реки: Papireto, Kemonia и Oreto. Днес първите две реки са изцяло покрити от улици и сгради, но се чувства, как улиците и сградите следват някогашните им корита. Арабите през 9-ти век са нарекли този район "Conca d'Oro", което вероятно се превежда като Златен басейн или нещо подобно. Палермо е заобиколен откъм сушата с планини, а към Тиренско море излиза на залив, естествено пригоден за пристанище. Даже отделните райони на града са отделени един от друг със скалисти хълмове, разклонения на планините. Най-известната планина около Палермо е Монте Пелегрино, която се издига самотно встрани от другите, но се вижда от целия град. Тя е възпята през 19-ти век от Гьоте.
Следите от човешки поселения на територията на Палермо датират от преди 10000 години, за което свидетелстват намерени в района пещерни рисунки. Предполага се, че първите заселници са дошли от Каталуния, на Иберийския полуостров. По-късно финикийците (734 г. п.н.е.) поставят основите на града, наследник на който днес е Палермо. До началото на Първата пуническа война (265 г. п.н.е.) Сиракуза и Палермо враждуват, но се обединяват, за да противостоят на Рим. Това разбира се не помага и през 254 г. п.н.е. Палермо е превзет от Рим.
В Палермо, както и в цяла Сицилия, има едно невероятно преплитане на процъфтявалите в миналото култури: гърко-римска, византийска, арабска и норманска. Това се вижда в архитектурата на църквите и дворците останали от миналото. Характерни представители на това архитектурно преплитане са Катедралата на Палермо, Капела Палестина - параклисът на Двореца на Норманите, църквата "Свети Джон от ордена на отшелниците", разположена близо до Площада на Норманите, и многобройните други църкви и дворци в града.
Палермо става столица на Сицилия още по времето на господството на арабите. Когато островът е превзет за християнството от Роджер I, градът става столица на кралство Сицилия. Крал Роджер II създава една процъфтяваща пъстра в етническо отношение държава, в която господства законност и ред.
След като приключихме с автобусния тур, отидохме на една уличка, която ни беше препоръчана от гида като старинната търговска улица на града, където имаше и много ресторантчета с традиционна сицилианска храна. Седнахме да обядваме. Тери и аз си поръчахме някакво ядене, което представляваше оризова топка (подобна на голямо кюфте) напълнена с всякакви вкусотии. Поръчахме си по две топки, но за щастие келнерката не беше направила заявката към кухнята коректно и когато отишла да я оправи, било вече късно, та получихме само по една топка. Оказа се, че тя е толкова голяма и хранителна, че ние бяхме доволни от грешката на келнерката, защото щяхме да се озорим, ако трябваше да изядем две порции. Името на ястието беше някакво полуарабско-полуиталианско и естествено аз веднага го забравих!
По-нататък продължихме разходката си из града пеша. Всъщност ние имахме намерение отново да хванем туровия автобус, но поради разногласия в мненията на коя точно спирка да го хванем, последният автобус ни отмина точно когато бяхме между две спирки!
Аз от много години мечтаех да посетя два града в Сицилия - Палермо и Сиракуза. Очарованието ми от Палермо беше подпалено от книгата "Гепардът" от Джузепе Томазо ди Лампедуза, херцог на Палермо, която бях прочел малко след като тя беше публикувана след смъртта на автора (това е единствената му книга). Тази книга съм прочел преди повече от 50 години и не помня нищо конкретно от нея, но тя съществува в съзнанието ми като някакво светло кълбо от смътни и изключително приятни спомени на естетическа наслада!
В процеса си на скитане по улиците на Палермо ние се озовахме в един парк в центъра на града, в който се намира известен голям фонтан с изключително много прекрасни статуи на голи жени и мъже и изобщо всякакви творения на скулптурното изкуство. В момента около фонтана се монтираха сцени, високоговорители и друга апаратура. Очевидно се готвеше някакъв концерт. Беше вторник, 12 юли, и явно ставаше дума за техен празник, тъй като беше средата на седмицата, а не уикенд!
Спомних си за последните терористични атентати из Европа и се зарадвах, когато решихме да не оставаме на празненството, а да се отправяме към Бабуса. Минахме през един супермаркет и си закупихме продукти и алкохол, за да си хапнем и пийнем в квартирата. Натоварихме се като магарета и едвам се дотътрихме до буса. Той не беше откраднат, нито пък ударен от друга кола. Нямахме и квитанция за глоба под чистачките, с други думи денят имаше всички шансове да свърши като един прекрасен и успешен ден.
В квартирата се разположихме на горната тераса и любувайки се на Тиренско море се отдадохме на пируване. Беше горещо, но от време на време от морето подухваше свеж ветрец и животът ни изглеждаше вкусен и приятен!
На другата сутрин станахме и закусихме. Скоро дойде хазяйката и ѝ предадохме ключовете на квартирата. Яхнахме Бабуса и се отправихме към Агридженто. Трябваше да прекосим острова в един преход от около 120 км. Пътят не беше хубав. Всъщност това беше първият и последен лош път в Италия, по който ни се наложи да пътуваме. На места беше тесен и завоест, на други имаше участъци в ремонт, където движението се пускаше ту в едната, ту в другата посока. Пейзажът представляваше долини и хълмисти полета, засети с житни култури. Изглежда неслучайно Сицилия се е считала за житницата на Рим.
Беше много горещо и бавното движение ни убиваше. В продължение на три часа се варихме в собствената си пот.
За да определи маршрута ни в Сицилия, Ева попитала един колега италианец: "Кое място в Сицилия човек трябва задължително да посети?" Той ѝ отговорил: "Долината на храмовете". По тази причина на 13 юли ние се движехме по пътя към Агридженто, където се намираше въпросната "долина".
Агридженто е бил основан на плато, намиращо се над морето и в съседство с реките Хицас и Акрагас, оградено от север от скалист рид, което му е осигурявало доста добра естествена защита. Основаването на града датира от 582-580 година п.н.е. и се приписва на гръцки колонисти от Джела. Първоначално градът се е наричал Акрагас. Той придобива богатство и значение по време на управлението на тираните Таларис и Терон. Синът на Терон обаче е свален и Акрагас е обявен за демокрация. Предполага се, че по това време Акрагас е имал около 100000-200000 жители!? Акрагас запазва неутралитет през войната между Атина и Сиракуза по време на Пелопонеските войни. По-късно градът е превзет (406 година п.н.е.) и разорен от Картаген, след което никога не успява да достигне предишното си ниво на благоденствие и величие.
По време на Първата пуническа война Рим обсажда Акрагас през 262 година п.н.е. и го превзема през 261 година, след което продава в робство цялото му население. През Втората пуническа война (218-201 г. п.н.е.) Акрагас отново страда и в борбата между Рим и Картаген. През 210 година отново е превзет от Рим и е преименуван на Агридженто. По време на римското владичество градът отново процъфтява.
Пристигнахме близо до мястото където трябваше да ни се намира квартирата, но GPS-ът отново обяви, че адресът, който му задаваме, не съществува. Наложи се да позвъним на хазяина и той дойде да ни отведе до квартирата. Тя се оказа наблизо.
Квартирата представляваше една къщичка с две стаи и хол на самия бряг на морето. В едната стая имаше двойно легло, в другата - 3 легла и в хола - един разтегателен диван. Общо взето имаше легла за 6+ души, но когато хазяинът видя, че имаме и две деца обяви, че трябва да му дадем още 300 евро за децата, защото те не били в първоначалната заявка. Като се има предвид, че вече бяхме платили 700 евро се получаваше, че за 3 нощи трябваше да платим 1000 евро! (Срещу 300 евро за две нощи в Палермо!) При това, както скоро разбрахме, в стаите нямаше кондиционери и в къщичката имаше само една баня, която по-скоро беше тоалетна и като баня почти не можеше да се използва, защото нямаше подходящо разположен отводнителен канал! Тери каза на хазяина, че ние се отказваме от квартирата и ще си търсим друго място за спане. Разбрахме се, че до 2 часа ще напуснем къщата или ще му се обадим, че приемаме искането му. Тъкмо почнахме да си търсим хотел по интернета и сицилианецът звънна по телефона. Каза, че е готов и на 200 евро доплащане. Това си беше живо изнудване, защото той не предлагаше никакви допълнителни акомодации за децата. След кратко съвещание помежду си, ние решихме да приемем предложението му, главно защото ни мързеше да се разправяме да търсим хотел. Къщичката имаше покрита тераса, на която имаше още два дивана и Тери и Ева обявиха, че ще спят на тях.
Привечер тръгнахме да търсим ресторант. Оказа се, че ние не сме точно в Агридженто, а в Порто Емпедокле. (Градчето е пристанището на района.) Порто Емпедокле е кръстен на древногръцкия философ Емпедокъл, който е живял в Акрагас.
Намерихме ресторант на крайморската улица. Той не беше нещо особено, но и другите наоколо не се отличаваха от него. Поръчахме си пици, паста, морски дарове, бира и обичайното за Таня и Ева вино. Яденето не беше нищо особено, но затова пък беше скъпо! Платихме общо към 150 евро, което вече приемахме като нормална цена за Сицилия.
Върнахме се в къщичката и се разпределихме по леглата. Сутринта, както се очакваше, единствената тоалетна доведе до изчакване, но скоро опашката се разнесе.
Тери отиде да купува храна. Върна се с хляб, консервирани меса, домати, краставици и кашкавал. Внезапно се появи и хазяина с торба закуски! Той и сина му се заеха с някакви дейности около едни резервоари, които стояха в края на двора.
Този ден решихме да посветим на отдих. Тери замина за пристанището да купи риба. Донесе три килограма риба и голямо количество скариди. Купихме и други продукти, бира и вино. Някакви предишни туристи бяха забравили бутилка хърватска сливова, която бе приобщена към алкохолните ни авоари. Оформяше се ден на почивка и пируване.
В двора на къщичката имаше няколко плавателни съда за водни спортове. Тери скоро се отправи към морето, нарамил една дъска, на която можеше да се стои и да се гребе с гребло. След половин час плавателна авантюра из залива, той се върна и каза, че било удоволствие, но се обърнал два пъти и му омръзнало. Следващият опит за воден спорт щеше да се проведе с един двуместен пластмасов каяк, който се намираше под навеса до гребната дъска. Бях изкомандван да хвана кърмата и да следвам Тери, който грабна носа на лодката, за да я отнесем до морето. Там бях опакован с една спасителна жилетка и ми беше наредено да седна на първата седалка с гребло в ръце. Казах на Тери, че седалката е много висока и лодката е нестабилна. Беше ми обяснено, че се лигавя и че трябва да се стегна и да си спомня миналото, в което бях тренирал гребане (преди около 55-60 години)! Аз си замълчах, но около минута след като Тери седна на втората седалка и започнахме да гребем, една вълна ни обърна и аз забодох нос в пясъчното дъно. След кратка борба със следващите вълни и лодката, която безмилостно ме блъскаше в слабините и други не особено отговорни места по тялото, аз се стабилизирах на крака и помогнах на Тери да овладеем непослушния плавателен съд. Тери отстъпи пред молбите ми да се откажем от водните спортове за днес и да отложим тази активност за утре. Последва плуване на Тери по залива с някакво парче пластмаса, което приличаше на отрязана дъска за сърфиране (този плавателен съд май се нарича “бъгиборд“). Следващите жертви на морската активност на Тери бяха Адриан и Карина. Адриан не обичаше да влиза в морето и се наложи с него да се водят дълги преговори, които завършиха с леко насилие от страна на Тери, но след като Адрианката беше вкаран във водата, той промени мнението си и заедно с Карина си поиграха във водата под зоркото око на Тери.
Обядвахме спагети, които си сварихме от запасите в къщичката. Налягахме под балдахините из двора. Таня, Ева и Елѝ тръгнаха към някаква бяла скала, за която пишеше в интернета, че е местна природна забележителност и се върнаха чак след 3-4 часа, като крачкомерите им бяха измерили, че са изминали около 12 километра!?
Привечер опекохме рибата и скаридите на скара. Хърватската сливова, която Тери беше намерил в къщичката, се оказа много квалитетна и вървеше добре със салатата. Отворихме бутилките с вино и си направихме разкошно пиршество с рибата, скаридите и печените картофи.
Налягахме по леглата и диваните в къщичката и на терасата. Тази вечер беше по-прохладна и липсата на кондиционери не ни тормозеше особено много.
Късно през нощта изпитах желание да ползвам тоалетната. Станах и отидох до нея, но установих, че няма вода! Реших да се въздържа от употребата ѝ и се върнах да спя. Сутринта вече не можех повече да се въздържам от употребата на тоалетна, но се оказа, че вода все още няма. Наложи се Юлия да носи вода с кофа от морето, което беше доста неудобно и конфузно. Скоро всички станаха и проблемът с липсата на вода започна да става нетърпим. По едно време се появи хазяина и след малко водата тръгна. Оказа се, че в двора има няколко големи резервоара за вода, които бяха свързани с помпа към един друг резервоар, който пък захранваше водната система на къщичката. Проклетият сицилианец пускаше помпата, за да напълни резервоара на къщичката, а след това правеше така, че тя да не се пуска от механизма с поплавъка, който следеше нивото на водата в резервоара. Проклетникът беше определил какво количество вода според него ще ни е нужно и ние трябваше да се съобразяваме с неговите желания и изчисления!
Оправихме се как да е и тръгнахме да разглеждаме "Долината на храмовете". Решихме, както винаги, да се възползваме от услугите на тур с автобус. Бяхме научили откъде и в колко часа тръгва автобусът от Порто Емпедокле и се явихме там навреме. Чакахме половин час, чакахме час и най-накрая на билетното гише ни казаха, че днес било много ветровито и май автобуси няма да има!?
Тери и Ева се върнаха в къщичката да вземат таблет с интернет-флашка и след кратка консултация с интернета се ориентирахме кое къде е и се натоварихме на Бабуса. Стигнахме до "Долината на храмовете", която всъщност не е никаква долина, а е едно ветровито плато, издигащо се високо над морето и ограничено от вътрешността на острова с планински рид. На платото са разположени 7 древни храма в дорийски стил, които са частично възстановени. Районът е обявен за обект на световното културно наследство. Най-добре са се съхранили два подобни един на друг храма, единият от които е посветен на богинята Юнона Ласиния, а другият на Конкордия. Последният е особено добре запазен, защото в края на шести век от новата ера е бил превърнат в християнска църква. Останалите храмове са силно разрушени от земетресения и разграбени за строителен материал. Най-внушителен всред тях е бил храмът на Зевс Олимпийски, построен около 480-та година п.н.е. в чест на битката при Химера, в която дорийските гърци разбиват Картаген и с това осигуряват в следващите 70 години мирно съвместно съществуване и процъфтяване на финикийските и гръцки колонии в Сицилия. Счита се, че храмът никога не е бил напълно завършен и неговото строителство е било прекратено след завладяването на Акрагас през 406 година п.н.е. от Картаген. По-късно материал от храма на Зевс е бил използван за строежа на пристанището на Порто Емпедокле. В "долината" са били построени и храмове на Хефест, Херакъл, Есклепий и на Кастор и Полукс.
Докато се разхождахме по платото, духаше ужасен вятър, който гонеше облаци пясък в очите, ушите и устата на туристите. По едно време фамозната ми плантаторска каска беше отвята към пропастта, но Юлия успя самоотвержено да я догони. Като ми я върна, тя заяви с непреклонна увереност, че следващия път няма да се мръдне да я гони. Помислих малко и се сетих какво да направя. От джоба си извадих няколко телчета, каквито по традиция винаги носех в себе си, вързах ги едно за друго, а след това вързах подбрадника на каската за илика на ризата си. Това изглежда реши въпроса, защото до края на разходката вятърът не успя нито веднъж да събори каската ми.
Дечицата скачаха като козлета по камъните на развалините. В един момент видяхме и едно истинско козле със странно навити на спирала рога, което спокойно пасеше неизвестно какво сред камънака. Изобщо разходката беше приятна, макар и доста трудна, като се имаха предвид вятъра и пресечения терен на платото.
Когато огледахме всички камънаци, паднали и все още стърчащи колони в "долината", както и остатъците от средновековни крепостни стени и порти, ние се качихме на Бабуса и отидохме в самия Агридженто. Спряхме на един площад и тръгнахме да обикаляме из стария средновековен град с тесни стръмни улички и извисяващи се над тях старинни сгради. Той е построен на склоновете на хълм и някои от уличките представляват на практика стълбища от една към друга улица, разположена напряко на склоновете. Разгледахме църквата Санта Мария де Гриси, която е построена върху стар древногръцки храм (откъдето идва и "де Гриси"). Стигнахме чак до градската катедрала, а когато тръгнахме да се връщаме, се удивихме на туристическата си издръжливост, защото се оказа че сме преодолели доста стръмни улички и стълбища, които свързват улиците, опасващи склона на хълма, върху който е разположен градът.
Прибрахме се привечер в къщичката. Оказа се, че отново няма вода. След малко се зачу шумът на идващата вода и аз щастливо обявих на Юлия, че водата е дошла. Юлия ме погледна пренебрежително и ми заяви, че водата идва, защото тя я е пуснала! Оказа се, че когато хазяинът и синът му бяха "действали около резервоарите" в двора, Юлия ги е наблюдавала внимателно и е разбрала как се пуска помпата и респективно водата в къщичката!
Приготвихме си набързо вечеря с продуктите, които ни бяха останали от предишния ден и с тези, които бяхме докупили в Агридженто. Направихме си прощална вечеря и легнахме да спим. На другия ден ни чакаше път до последния град на нашата екскурзия - Сиракуза.
Станахме както обикновено към 8 часа. Събрахме си багажа и изчакахме мафиота да дойде да му предадем ключовете и къщичката. Канехме се да го оплюем в интернета за изнудването му и за режима на водата, който ни беше наложил.
Качихме се на Бабуса и тръгнахме към Сиракуза. Имаше два възможни пътя към великия град на древността. Единият минаваше край морето, а другият вървеше през вътрешността на Сицилия. Ние решихме да тръгнем по този край морето. Отначало пътят беше много живописен. Отдясно се синееше морето, а отляво се издигаха крайбрежните планински вериги на Сицилия. В един момент обаче маркировката, указваща, че пътуваме към Сиракуза, внезапно свърши! Ние се зачудихме какво да правим и пуснахме GPS-а, като му зададохме адреса на хотела в Сиракуза, в който имахме запазени места. Неочаквано за всички устройството бодро и уверено ни поведе ... през вътрешността на острова. Пътят беше много живописен. В един момент се оказа, че пътуваме напряко по склона на една калдера (кратер на изгаснал вулкан). Отляво, на около 200-300 метра в бездната, се виждаше тучна котловина със селца, плодови и маслинени градини, а отдясно още малко нагоре се виждаше ръбът на калдерата.
Не след дълго стигнахме до покрайнините на Сиракуза. GPS-ът продължаваше уверено да ни насочва и скоро се озовахме пред хотела. Отначало той ни се стори малко овехтял и опърпан, но когато влязохме в стаите се оказа, че те са напълно прилични - имаше кондиционери, бани и сравнително удобни легла. Имахме две запазени стаи. Едната беше с едно двойно и две единични легла и в нея се настанихме ние - Тери с децата, Юлия и аз, а в другата имаше едно двойно и едно единично легло, където се настаниха Таня, Ева и Елѝ.
След като се поочовечихме в хотела - душ, за да измием пясъка, който се беше набил навсякъде по нас докато се разхождахме из Долината на храмовете и който не бяхме измили благодарение на водния режим на мафиота от Емпедокле; нови чисти дрехи; кратка почивка в кондиционираните стаи - ние излязохме да се поразходим из града. Времето не беше много горещо. След известно време стигнахме до един парк, в който имаше много археологически обекти, но те бяха вече затворени за посещение, та ги оставихме за утре.
Беше 16 юли - рожденият ден на Тери. Той навършваше 43 години и трябваше да се намери подходящ ресторант, за да се отпразнува датата. В един момент се намерихме на един мост, който свързваше остров Ортеджия, на който е основана Сиракуза, с останалата част на града. На самия остров имаше много разнообразни и хубави ресторанти. Набелязахме си един и се настанихме на една голяма маса. Поръчахме си много и разнообразни яденета: салати и ракийки, пържоли и други блюда с по-изискани имена, вино и бира. Изобщо всеки си поръча каквото му душа иска. След съответните тостове, които бяха приложими за подобно празненство, започнахме да се храним. Междувременно ресторантът, който при пристигането ни беше почти празен, се напълни с италианци и чужденци. Напълниха се и съседните ресторанти, а по улиците се разхождаха тълпи от хора.
Към 22 часа Юлия, Тери, децата и аз си тръгнахме, а останалата част от компанията продължи да празнува! Оказа се, че хотелът е много близо до острова и пристанището. Скоро се озовахме в стаята си и се натъркаляхме по леглата - Тери с децата на двойното, а Юлия и аз - на единичните.
На другия ден - 17 юли - обитателите на нашата стая се събудихме рано и след като закусихме тръгнахме да разглеждаме археологичните и архитектурни забележителности на Сиракуза. Мисля, че тук му е мястото да разкажа с няколко думи за историята на този велик град на древността.
Сиракуза е основана през 734 или 733 година п.н.е. от гръцки заселници от Коринт и Тенеа. Градът е основан на остров Ортеджия, който е разположен във великолепния за пристанище залив, около който днес се разполага модерна Сиракуза. По-късно градът създава редица колонии в Сицилия и за известно време в древността е най-мощният и процъфтяващ град на Средиземно море. Първоначалните основатели на града го управляват дълго време, но са свалени от граждани от по-долните слоеве на населението. Те са върнати на власт от Джило (тиран на Джела) през 485-та година п.н.е. Джило става и деспот на Сиракуза. Той, в съюз с Терон от Агридженто, побеждава Картагенския генерал Хамилкар в битката при Химера и по този начин утвърждава позициите на Сиракуза за следващите 70 години. В чест на тази битка е бил изграден храм на Атина, на мястото на който се намира днешната градска катедрала. Счита се, че в околностите на Сиракуза през 415-та година п.н.е. са живели близо 250 000 души, а самият град тогава е имал толкова население колкото и Атина.
По време на Пелопонеските войни, Атина се опитва да покори Сиракуза, за да задуши икономически Спарта, като я лиши от житото на Сицилия. Експедицията завършва с пълно поражение за Атина, благодарение на изкусната съпротива на сиракузците и подкрепилите ги незначителни контингенти от Спарта, както и на липсата на единно ръководство на експедицията. В резултат експедиционните сили са напълно разгромени, Атина загубва голяма част от флотата си, а оцелелите нападатели са продадени в робство. Твърди се, че атиняните загубват около 10000 хоплити и 30000 обучени морски гребци. Загубата на гребците, свободни атински граждани, е била много по-важна от загубата на корабите. Нови кораби са били бързо построени, но гребците е трябвало да бъдат заменени с необучени роби, които в допълнение не са участвали с ентусиазъм в останалите битки със Спарта и нейните съюзници.
След победата на Сиракуза, следва дълъг период на алтернативно сменящи се демократични и деспотични режими, на войни и икономически разцвет, като Сиракуза дълго време остава свободна и непокорена от Картаген, нейният основен противник. През 275-та година п.н.е., Хиеро II взима властта в Сиракуза и установява 50 годишен период на разцвет и благоденствие. Той разширява амфитеатъра на града, приема закони "Lex Heronica", които Рим по-късно запазва и поставя в основата на управлението на провинция Сицилия. по времето на Хиеро живее и работи и най-известният в света сиракузец Архимед. Наследникът на Хиеро разваля съюза с Рим и се обръща за помощ към Картаген, който по това време е във война с Рим (Втора пуническа война). Рим обсажда Сиракуза в продължение на 3 години и най-накрая консул Марселас успява, благодарение на предателство, да превземе града. По време на обсадата загива и Архимед, който играе важна роля в отбраната на града, изобретявайки различни бойни машини.
През 878 година Сиракуза е превзета от арабите и за столица на новооснования арабски емират е избран Палермо, с което в известен смисъл приключва водещата роля на Сиракуза в историята на Сицилия. Властта на арабите продължава близо 150 години. Катедралата на града е превърната в джамия, а сградите на остров Ортеджия постепенно се променят в арабски архитектурен стил. Въпреки всичко градът остава културен и търговски център. През 1038 година византийският генерал Маниакис превзема Сиракуза и слага край на арабското господство. Към края на века на острова идват норманите и възстановяват катедралата в Сиракуза, построяват редица църкви и укрепления.
Ние решихме да не се възползваме от автобусен тур и се отправихме направо към археологичния парк, който бегло бяхме посетили предния ден. Този път обектите в парка бяха отворени и ние разгледахме гръцкия и римския амфитеатър, развалините на храмовете и древни гробници, разкрити в едни скали. Посетихме и т. нар. "Ухо на Дионисий", което представлява една доста голяма пещера с висок таван и забележителна акустика. Казват, че някога тя се е използвала за затвор, а акустиката е помагала на пазачите да подслушват разговорите на затворниците.
В парка имаше и технологичен музей на открито, посветен на Архимед, в който се излагат най-различни открития и изобретения на великия сиракузец. Показани са балисти и други "оръдия" за обстрел, параболични огледала, направени от полирани медни листове, с които според легендата Архимед е заслепявал римските войници, обсаждащи Сиракуза, и най-различни други машини от древността.
По едно време си включих мобилния телефон и видях, че ме търсила племенницата ми Анета. Имах и SMS от Нина, в който пишеше да се обадя на Анета. Звъннах ѝ и тя разплакана ми каза, че баба ѝ, т.е. майка ми, е много зле, изпаднала е в безсъзнание и в хосписа са я поставили на системи. Опитах се да я успокоя, защото майка ми беше зле от доста време и беше неизбежно рано или късно положението й да се влоши и тя дори да се спомине. Приключих разговора и както си вървяхме по една улица изведнъж започнаха да звънят много камбани. Мина ми през ума, че може би майка ми в този момент е починала! Наистина след двадесетина минути Анета ми звънна още по-разстроена и каза, че току-що са и позвънили от хосписа и са ѝ казали, че майка е починала! Опитах се да я успокоя. Казах ѝ, че на другия ден тръгваме обратно за България, но ще ни трябват два дни, за да се приберем. Разбрахме се за някои формалности, които тя трябваше срочно да придвижи, и приключихме разговора.
Смъртта на майка ми не беше нещо неочаквано. Тя беше навършила 93 години и в началото на 2016 година падна в банята и си счупи таза. В “Пирогов“ я оперираха и казаха, че операцията е успешна, но тя никога не можа вече да стане или може би не пожела да стане. Залежа се и макар че беше под квалифицирани медицински грижи, състоянието и непрекъснато се влошаваше и тя видимо деградираше в психическо и физическо отношение. Най-после се беше случило неизбежното и животът ни трябваше да продължава ... докато същата участ не ни сполетеше и нас! Молех се само, когато този момент дойде, да не е толкова дълъг и мъчителен както беше при нея!
Рано след обяд хапнахме в една вегетарианска закусвалня и си тръгнахме към хотела да подремнем. По пътя срещнахме Ева, Таня и Елѝ, които най-накрая се бяха излюпили от леглата си. Те ми поднесоха съболезнованията си. Казахме им къде сме били и какво сме гледали и се разбрахме да се видим привечер пред хотела.
Както се бяхме уговорили, към 19 часа всички се срещнахме пред хотела и тръгнахме на разходка. Отново отидохме на острова и го обиколихме почти целия. Правихме снимки на различни красиви старинни сгради, църкви, фонтани, улички и площадчета. Скоро улиците отново се изпълниха с хора. Седнахме в една пицария, хапнахме пица и пийнахме бира за "Бог да прости" майка ми. По едно време Тери си тръгна с дечицата, защото и на него, и на тях им се приспа. Скоро си тръгнахме и ние с Юлия, а другите както винаги останаха да се забавляват! Казах им, че утре ставаме рано и да не си мислят, че ще спят като днес!
На другия ден станахме рано. Безмилостно събудихме обитателите на другата стая, закусихме и към 8 часа се натоварихме на Бабуса, който до момента се беше представил почти блестящо, но на който му предстоеше да измине още поне 1000 километра до България.
Тръгнахме към Месина, пресичайки острова. По едно време в далечината се извиси вулканът Етна, който се намира близо до източното крайбрежие и се издига на 3329 метра височина, близо до Катания. Етна е един от най-активните вулкани в света и от върха му кротко струеше дим.
В Месина стигнахме рано преди обяд. Скоро се натоварихме на ферибот и след тридесетина минути слязохме на континента. Трябваше да решаваме накъде да тръгнем - към Бари или към Бриндизи. Оказа се, че пътят е един и същ и само стотина километра преди края се разклонява за единия или другия град. Набрахме на GPS-а да ни води в Бриндизи, защото фериботите за Игуменица, Гърция, тръгваха от пристанището му по-късно, а и бяха повече на брой, което ни даваше по-големи шансове да пристигнем навреме, за да хванем поне един от тях.
Пътувахме мълчаливо, всеки съсредоточен в мислите си главно защото жегата продължаваше да ни мъчи, а и умората от дългото пътуване си казваше думата. Пътят беше нормален. През по-голямата част беше магистрала, която кой знае защо беше безплатна? По едно време нагазихме в незавършен участък на магистралата и решихме, че това е причината за авантата.
В Бриндизи стигнахме преди 6 часа, т. е. за първия ферибот до Игуменица. Скоро след нас се нареди опашка от коли с български цигани и циганки, които вероятно се връщаха за отпуска в родината. По едно време до нас се доближи един нашенец и направо заяви на Юлия, че при пристигането ни в България е готов да ѝ брои 2000 евро за Бабуса! Юлия му каза, че той е може би стотния човек, който ѝ предлага да го купи. В същото време Адрианката задърпа баба си за ръката, за да привлече вниманието ѝ. Когато тя се обърна към него, той недвусмислено ѝ заяви "Баба! Не! Не! Не!" Юлия го успокои, че нямаме намерение да продаваме буса!
Скоро ни свалиха от превозните средства и в тях останаха само шофьорите, за да ги вкарат в търбуха на ферибота. Ние се насочихме към ескалаторите на кораба, които вкарваха в него непрекъснат поток от пътници. До сега не се бях качвал на толкова голям кораб. Точно преди ескалатора един от служителите буквално ме грабна за ръцете и не ме пусна докато не стигнах до горната площадка. Никакви протести от моя страна не помогнаха. След малко Тери ми разказа как същия служител се борел с един 250-килограмов български дебеланчо, който едвам влизал в ескалатора, а моят приятел го подпирал с всички сили да не падне по стълбите! Явно този служител отговаряше за успешното качване на инвалидите и си гледаше работата много старателно и стриктно.
Този ферибот наистина беше далеч по-комфортен от онези, в които бяхме пътували досега. В салоните му имаше кожени канапета, на които при силно желание можеше даже и да се спи. Около нас се установиха няколко дамски компании от циганки, които работеха в Италия и се връщаха в отпуск. Те си разправяха разни истории от работата и се майтапеха една с друга. По едно време чук как една разправяше на колежките си как уморила един старец, когото гледала, а друга се възмути и я обвини, че заради такива като нея им е трудно да си намират работа като гледачки на възрастни хора!
Таня, Ева и Елѝ изчезнаха някъде на палубата, вероятно да пушат, а ние с Юлия, Тери и децата се разпределихме на няколко канапета, стараейки се да запазим колкото се може повече място за през нощта.
Корабът тръгна. Вечеряхме в един от ресторантите му. Болшинството от пътниците си разтвориха сандвичи и други храни, които си бяха приготвили за из път. След час-два публиката постепенно се разпредели по салоните и започна да се готви за сън. Юлия пое грижа за децата. Аз легнах на едно канапе. То беше не повече от 1.50 м дълго, та не ми беше много удобно за спане, но някак измъчих нощта на него.
В Игуменица пристигнахме към 5 часа сутринта. Ферибота набързо изплю колите и камионите от търбуха си. Пътниците сръчно се натовариха по коли, микробуси и автобуси и пирът опустя. Ние тръгнахме след един тир, като разчитахме, че той ще ни изкара на магистралата. Спряхме на една бензиностанция да налеем газ, но се оказа, че тя е свършила. Спряхме на друга, но резултатът беше същия. Най-накрая наляхме бензин и потеглихме по магистралата. Тери караше с умерена скорост, защото му бях казал поне десетина пъти, че в Гърция глобите са ужасно високи. Към 8:30 спряхме на една бензиностанция, където заредихме с газ и закусихме, а след това продължихме без спиране до българската граница.
Преминахме границата към обяд. Решихме да отидем до Мелник да обядваме, както бяхме направили преди двадесетина години при докарването на Бабуса от Германия. Отклонихме се към Мелник. Пътят си беше същият, какъвто го помнех от по-рано – леко разбит и на вълни, но не особено опасен за пътуване. Пристигнахме, спряхме до един ресторант, поръчахме си ядене и пиене. Докато чакахме поръчката се любувахме на скалите и природата на Мелник. Слава Богу Бабусът беше издържал цялото пътуване и, ако изключим проблема с резервоара, се беше представил превъзходно. Бях изпълнил и поредната мечта на моето детство – да посетя Сиракуза, мястото на едно от важните събития от времето на Пелопонеските войни, за които бях чел толкова много, и Палермо, за което бях чел в "Гепардът". От тази книга не помнех нищо конкретно, но ми беше оставила неизличима представа за Сицилия в съзнанието!
Разказвач
