1. Петербург
От около две
години ме завладя желанието за пътуваме
от Петербург до Москва с кораб по Нева,
Ладожкото и Онежкото езера, Волга и
разните канали, които свързват тези
водни пътища. Преди повече от половин
век, по време на студентските години в
Ленинград, аз кой знае защо все бързах
да се върна в България при всяка
възможност. Липсата на любознателност
през ония години ми е доста непонятна,
но така или иначе по време на следването
си в СССР аз посетих малко места и
причината за това бяха не само трудностите,
които създаваше режима за пътуване на
чужденците във вътрешността на страната,
но и необяснимо силната ми носталгия
по България.
Опитите ми
да вляза във връзка с туристически
агенции в България, които предлагат
по-различни от традиционните турове до
Петербург и Москва, се увенчаха с пълен
неуспех. Контактите ми по телефона с
агенциите възбуждаха удивление от
желанието ми да пътувам от Петербург
до Москва с кораб, а на ел-писмата въобще
не ми се отговаряше. Очевидно служителите
в туристическите агенции считаха, че в
Русия може да се пътува само с влак,
автобус и самолет и нямаха представа
за възможностите за речни турове!?
Най-накрая,
при един съвсем случаен разговор в
Калифорния с една дама от арменски
произход, разбрах, че тя е правила тура
"Золотое Кольцо" с кораб по старинните
градове около Москва, и агентката, с
която е работила, сигурно ще може да ни
организира желания тур и на нас. Така
научих ел-адреса на Юлия Попова
(star-travel@bk.ru). Писах ѝ, и след кратък диалог
за изясняване на възможности, цени и
период от време за пътуването, които
бяха необходими за Юлия Попова да ни
изготви предложение, ние приехме следната
програма за пътуването:
- на 1 юли -
полет от София със самолет за Москва;
- през нощта
на 1 срещу 2 юли - пътуване със спален
вагон от Москва до Петербург;
- от 2 до 5 юли
- престой в Петербург;
- от 6 до 12 юли
- пътуване с кораб по Балтийско-Волжския
воден път;
- на 12 срещу
13 юли - преспиване в Москва;
- на 13 юли -
полет от Москва за София.
Забележка.
Тук трябва да обърна внимание на възможни
бъдещи пътешественици с кораби по Русия,
че този вид туризъм е доста популярен
и е необходимо поне 3-4 месеца предварително
резервиране на местата на корабите.
След уточняване
на програмата всичко тръгна като по мед
и масло. Юлия Попова ни резервира места
на кораба "Лебедово езеро" и ние ѝ
преведохме пари за пътуването. По-късно,
като наближи времето на пътуването, ние
изпратихме пари и за билети за самолет
и спален вагон от Москва до Петербург.
Самолетните билети можеше да си купим
и сами, но не ни се разправяше. Юлия
Попова ни предложи да ни уреди и
медицинската застраховка, но ние решихме
този въпрос да си движим сами, като за
целта ползвахме една българска компания.
Мога определено да кажа, че парите, които
ни поискаха за услугите (включващи и
получаването на руски визи) бяха доста
много и следващия път вероятно ще се
опитаме да си свършим тези услуги сами.
На 1 юли, ние
станахме към 6 часа сутринта в Годеч,
взехме автобуса в 7 и към 8:30 бяхме на
аерогара София. Натоварихме се на
самолета и към 13:30 часа бяхме на
Шереметиево. Там ни чакаше Юлия Попова
със Сергей (съпруга ѝ). Качихме се на
колата им и те ни закараха до едно от
предградията на Москва, което се нарича
Митище. Там посетихме един голям търговски
комплекс, където имаше много магазини
и заведения за хранене. Юлия Попова ни
препоръча едно с типично руска храна.
Аз си спомних, че някога много обичах
"окрошка" (супа от квас с краставички
и други зеленчуци) и си поръчах една
порция. За съжаление някога си е за
някога, но сега ми беше необходимо
огромно усилие и навиците на "добро
прасе", за да си изям окрошката. Юлия
Попова ме успокои, че окрошката я правят
кой както знае и както може и не е
задължително окрошката в Митище да
прилича по вкус на окрошката в "Сивата
кобила" в Ленинград преди повече от
50 години. Хапнахме и блинчики, които
напълно отговаряха по вкус на спомените
ми и даже бяха доста по-вкусни.
Искам да
отбележа, че първите ни впечатления от
Шереметиево, както и от Митище край
Москва бяха в абсолютен дисонанс със
спомените ми от многобройните командировки
в СССР през 70-те и 80-те години на миналия
век. Нищо не беше същото. Всичко се беше
променило невероятно. Антируската
пропаганда, както в САЩ, така и в България,
ни беше подготвила за една страна от
третия свят и може би затова първоначалното
впечатление беше зашеметяващо!
Паспортният
контрол на аерогарата не се отличаваше
от този по европейските летища и беше
доста по-експедитивен от този по
американските. Митническата служба
така и не разбрахме кога преминахме,
нещо което някога беше голямо преживяване
поради безцеремонността на служителите,
които с настървение търсеха храни, за
да ги конфискуват с най-голямо удоволствие.
Пътят до Москва представляваше огромна
магистрала тук-там граничеща с жилищни
комплекси от нови прекрасни блокове по
20 - 30 етажа с приветливо оформени градинки
и паркинги с най-съвременни коли. По
магистралата имаше задръствания, но те
не бяха по-големи от тези в Париж или
Лос Анжелис.
От Митище
Юлия Попова ни придружи в електричката
до Ленинградската гара и даже искаше
да остане с нас до тръгването на влака,
но ние успяхме да я разубедим, че това
е абсолютно безсмислено, като се има
предвид, че беше събота и трябваше да
се мота с нас по гарата цели 4 часа. Аз
от своя страна съжалих, че по носталгични
причини бях пожелал да пътуваме със
спален вагон цяла нощ вместо със
супербързите влакове, които пътуваха
от Москва до Петербург за 3 - 4 часа. Такъв
влак щеше да ни позволи да видим по-добре
промените по пътя.
На Ленинградската
гара, както и на всички останали гари,
се влиза през специални детектори за
оръжие и взрив, също като на аерогара.
Освен контролната система от този тип
на главния вход на гарата през подобна
система се минава и за да се излезе на
пероните! Спомних си, че преди няколко
години на една от московските гари имаше
бомбен атентат и очевидно поуките от
този атентат бяха взети доста сериозно.
С Юлия отидохме
в един ресторант на гарата и си поръчахме
бира и ядене. Обслужването беше перфектно,
яденето вкусно и бирата хубава. Цената
беше като в България.
Дотук всичко
изглеждаше много подредено и чисто, а
от типичното лошо обслужване, което
някога ненавиждах, не беше останала и
следа.
Когато наближи
времето за влака, ние излязохме на перона
и се ужасихме! Целият перон беше пълен
с ... китайци! Когато успяхме да си пробием
път и да се доберем до вагона си – той
също беше пълен с китайци! Китайските
туристи бяха нахлули и окупирали цялата
Ленинградска гара. В купето китайците
учтиво ни предложиха да спим на долните
легла, но аз настоях да си спя на горното
легло очевидно заблуждавайки се, че все
още притежавам силата и гъвкавостта на
20 годишен младеж! Оказа се, че това далеч
не е така и аз с мъка се изкачих на леглото
си. Китайците от нашето купе се договориха
с едни рускини от съседното купе и
направиха размяна, като си се събраха
в другото купе с китайци.
Сутринта
станахме рано. Не мога да кажа, че бяхме
спали особено добре, но все пак си бяхме
починали и бяхме относително бодри.
На Московската
гара в Петербург веднага забелязахме
Валера всред морето от китайци. Прегърнахме
се както си му е реда и се отправихме
към дома му в Колтуши – предградие на
Петербург. Той ни настани във втория си
апартамент, който изглежда пазеше само
за гости.
След като си
оставихме багажа, решихме –
по мое настояване – първия ден да
посетим общежитието където бяхме живели
(аз до 1967 година), а след това и ЛЕТИ,
който вече се наричаше по друг начин.
Качихме се
на колата с Валера и през задръстванията
по магистралите се добрахме първо до
общежитието на "Първи Мурински
проспект дом 1". Входът му си беше
същият като преди 52 години. На мястото
на охраната, където някога до едно бюро
седеше Кузма Матвеич, сега се намираше
стъклена будка с една дама, която
най-благосклонно ни пусна в общежитието,
като разбра, че сме от България и че аз
съм живял в общежитието преди повече
от 50 години. Качихме се до стая №101,
където бяхме живели с Валера, Алик, Данчо
и Боб Юсим. Посетихме кухнята, в която
си бяхме готвили толкова пъти, спомнихме
си къде кой е живял, включително и тези
колеги, които вече ги нямаше между
живите, като Боби Спасов, Иван Батов,
Слава Пятлин и разбира се си спомнихме
за Наиф Алдабак Руда, дирите на когото
бяхме загубили още през 60-те години, за
което особено и не съжалявахме.
След общежитието
заминахме към ЛЕТИ. Минахме по Гренадирския
мост, пресякохме Карповка и тръгнахме
пеша покрай Ботаническата градина. По
този път бях минавал стотици пъти за
лекции и изпити, но сега всичко изглеждаше
доста променено. Решетката на оградата
на Ботаническата градина май си беше
същата, но бреговете на реката бяха
по-култивирани, тротоарите и уличното
платно бяха в много добро състояние. По
платното на улицата доста по-често от
някога безшумно профучаваха нови коли,
а хора, както и преди половин век, почти
не се виждаха.
ЛЕТИ се беше
разраснал неимоверно. Имаше нови корпуси,
но аз пожелах Валера да ми покаже само
някогашните. Минахме по познатите
коридори на стария корпус. Спряхме се
на площадката, на която някога се
продаваха книги и отново разгледахме
портретите на великите хора, учили се
в института или преподавали в него.
Спомените нахлуваха в главата ми като
непрекъснат поток и аз си спомних дори
първия път, когато влязох в института
с документите за прехвърляне от Харковския
ХИГМАВТ. Сега коридорите бяха тихи и
безлюдни, защото беше неделя, а и
ваканционно време. Всичко беше чисто,
приветливо и с много добър външен вид.
На другия
ден тръгнахме с Валера на разходка из
града. Първо посетихме магазина на
фирмата "Императорски фарфор",
където имаше изложба на експонати от
Ермитажа, а също така се продаваха и
сервизи, произведени от фирмата. Аз не
влязох в изложбата, защото хем е опасно
да не бутна нещо, хем е безсмислено да
се плаща за вход при положение, че няма
да мога да видя експонатите. Юлия обаче
влезе и след около час се появи
тържествуваща с един пакет, в който беше
опакован някакъв, по нейните думи,
"прекрасен сервиз за чай".
След
"императорския фарфор" отидохме
в центъра на Петербург, където обиколихме
разните забележителности, за които в
съзнанието ми все още бяха останали
спомени. Юлия беше много доволна от
чистата и спретната обстановка: поддържани
тротоари и сгради, доста нови коли, които
не бълват въглеводородни фракции на
нефта, така характерни за транспорта в
София.
Времето беше
доста променливо. Ту грееше слънце, ту
росеше и през цялото време духаше доста
силен и не особено топъл вятър.
Вечерта бяхме
на гости у Валера, където съпругата му
Нина ни беше приготвила разни руски
специалитети, на които се насладихме с
няколко чашки водка, а после пийнахме
и вино.
На другия
ден отидохме с Юлия на самостоятелна
разходка из града. Въпреки не особено
благоприятното време, ние се поразходихме
отново из центъра, като аз се опитвах
да насочвам Юлия по спомени. Оказа се,
че няма генерални промени, всички сгради
са си по местата, както си ги спомнях,
само дето се бях заблудил за местоположението
на Аничковия мост, та така и не можахме
да минем по него. За пръв път влязох в
Казанския събор, който някога беше
"Музей на атеизма", а сега си беше
станал действаща църква. Юлия щракаше
с фотоапарата и по някое време обяви,
че ѝ трябва нова батерия. Сменихме
батерията, но изглежда, че "новата"
се беше поразредила, та след десетина
двадесет снимки и тя "сдаде багажа".
За щастие имах още една батерия, която
издържа до края на разходката.
На следващия
ден се бяхме записали за екскурзия до
Пушкино – бившото "Царско село".
Първоначално екскурзията ни трябваше
да започне в 10:30, но я сменихме за екскурзия
от 12:30. Това имаше и предимството, че
щяхме да влезем в двореца на Екатерина
без да чакаме на опашка, а на опашките
за двореца се чакало по 2-3 часа.
В уреченото
време взехме автобуса от Гостинния
двор. Докато пътувахме (почти около час)
екскурзоводът ни обясни програмата,
разказа ни историята на Пушкино, което
вече беше квартал на Петербург, а когато
стигнахме до двореца, ни беше обяснено,
че за обратния път ще се срещнем на
същото място в 17 часа, за да можем да се
доберем в 18 до Гостинния двор.
Бяхме вече
в парка на двореца и се отправихме към
него. Влязохме вътре, нахлузихме
терлиците, за да не нараним паркетите,
и тръгнахме да разглеждаме. Скоро се
загубихме от групата, но това не ни
притесни, защото знаехме къде и кога
трябва да се срещнем за връщане. Когато
минавахме през янтарната стая, ни направи
впечатление, че групите имаха водачи,
които си мърмореха нещо под носа, а
зяпачите слушаха внимателно с някаква
слушалка в ушите и някакво малко
устройство в ръка. Усетихме, че нещо не
е наред и след като приключихме обиколката
започнахме да разпитваме какви са тези
устройства? Оказа се, че сме изпуснали
много важен и съдбовен момент при
разглеждането на двореца – не си бяхме
взели устройства, с които да чуваме
обясненията на гидовете.
Взехме си
такива устройства и отново тръгнахме
да разглеждаме. Този път всичко беше
наред. Гидът обясняваше подробно коя
зала за какво е, кога е направена, кой е
бил архитектът, какви са картините и
как са изглеждали баловете на Елизавета
и Екатерина Велика. В янтарната стая
разбрахме, кога и как е реставрирана.
(По време на окупацията оригиналната
янтарна стая е била демонтирана от
нацистите и е била изнесена извън СССР.)
Янтарните панели никога не са били
намерени и най-накрая, преди двадесетина
години, е започнало възстановяването
на стаята по документация и снимки.
Научихме, че
оригиналната янтарна стая е била
направена от янтар, подарен на Петър I
Велики от пруския крал Фридрих Вилхелм,
баща на Фридрих II Велики. Юлия се изхитри,
въпреки забраната, да снима стаята с
айфона си, който се справи прекрасно с
нивото на осветлението и направи доста
добър видео клип и снимки.
Най-после,
след втората обиколка на двореца,
приключихме с разглеждането и излязохме
да разглеждаме парка. Юлия продължаваше
да се възхищава от двореца и обяви, че
паркът на Версай е по-хубав от този на
Екатерининия дворец, но самият дворец
е много по-хубав от Версай.
За съжаление
разглеждането на парка беше съпроводено
с почти непрекъснат дъждец, който в един
момент достигна интензивност, която не
можехме повече да толерираме. Последните
20 минути преди 17 часа прекарахме в
сладкарницата, до която трябваше да се
срещнем с гида, за да поемем обратния
път към града. Стана 17 часа, стана 17:15, а
след това и 17:30, а от гида и групата ни
нямаше и следа. Нещо повече, започна да
вали все по-силно и по-силно. Явно нещо
нередно беше станало и ние се бяхме
откъснали безнадеждно от групата.
Чудехме се какво да правим и аз предложих
на Юлия да се доберем по някакъв начин
до последната станция на метрото. В този
момент Юлия забеляза едно ново Subaru
Forester, което спря наблизо с подозрителна
табелка "такси", написана доста
прилично на парче картон. Притичахме
под дъжда до колата и попитахме шофьора,
който приличаше поне на инженер, ако не
и на научен сътрудник, и го попитахме
колко ще ни струва да ни закара до
последната станция на метрото. Той
отсече, без много да му мисли: "1000
рубли". Ние трескаво засмятахме на
ум и установихме, че става дума за около
15 долара. Не знаехме колко далеч е метрото
и дали сумата е резонна, но вече бяхме
мокри като кокошки и решихме, че не сме
в позиция да избираме. Качихме се в
колата и потеглихме. За щастие метрото
не беше много близо, а и дъждът се усилваше
все повече и повече, та вече си мислехме,
че направо сме "ударили шестица от
тотото" с това "такси"! Като
стигнахме до станцията на метрото, си
платихме хилядарката и побягнахме към
сушината.
По-нататък,
до станцията, където Валера трябваше
да ни чака, се добрахме без проблеми. На
станцията обаче се повтори историята
от предния ден, когато поради
неразбирателство, се чакахме с Валера
около един час от двете страни на един
и същ ъгъл като всеки се чудеше къде е
другият. Този път уж се бяхме разбрали
добре, но Валера взел, че звъннал на
туристическата агенция, която организираше
тура ни, и от там му казали, че автобусът
на нашата група се бил повредил и групата
щяла да тръгне чак към 18 часа от двореца,
вместо към 17. По тази причина Валера
отишъл и си седнал в колата да ни чака.
По някое време все пак решил да се
поразходи и така се срещнахме, след като
ние вече бяхме почнали да позамръзваме
от студения вятър.
На 5 юли
вечерта имахме прощална вечеря с Валера
и Нина. Пийнахме си и стана дума за
приватизацията на апартаментите в Русия
през 90-те години. Тук ще спомена за
информация на младежта, че в СССР
практически нямаше частни апартаменти,
а всички бяха държавни, като хората
плащаха смешни сметки за наеми,
електричество, газ, отопление и вода.
По тази причина никой не си гасеше
лампите и не се грижеше да си поправя
чешмите, защото разходите се начисляваха
на глава, таксите бяха минимални, а за
поправките се грижеха специални държавни
фирми. През 90-те години се взима решение
за приватизиране на квартирите, като
по този начин хората ще трябва да поемат
сами разходите за ютилити и ремонти.
Самите апартаменти се приватизират без
пари, като се оказва, че въпреки всичко
няма голям наплив от желаещи да станат
собственици на жилищата, в които живеят.
По този начин и Валера с Нина се сдобиват
безплатно с втори апартамент, тъй като
по онова време са имали две големи деца
и им е бил даден още един апартамент.
Сега синовете им са възрастни хора със
семейства и деца и си имат къщи и отделни
апартаменти, а Валера и Нина си имаха
апартамент за гости! Разбрахме, че общата
сума за наем и всички останали разходи
за апартамент, които плащат хората,
които не са пожелали да си приватизират
жилищата, са от порядъка
на 150 долара на месец!
Самите Валера
и Нина са пенсионери от петнадесетина
години (мъжете доскоро се пенсионираха
на 60 години, а жените на 55) и продължават
да работят. Тъй като работят в Академията
на науките, но не са академици или
член-кореспонденти, то заплатите не са
им особено високи, но с пенсиите и с
минималните разходи за ютилити живеят
доста добре. Работните им места са по
на около 5 минути път пеша от дома им, а
апартаментите им се намират в прекрасен
парк, който принадлежи на отделението
по Физиология на Академията на науките.
Това е института на първия руски Нобелов
лауреат – Павлов, на който в парка е
издигнат паметник. Алеите и тротоарите
в парка са в доста занемарено състояние,
което силно контрастира на състоянието
на улиците извън територията на института,
но вътре сградите, които посетихме, са
в отлично състояние, което показва, че
Академията няма достатъчно пари за
всичко, но поддържа условията за работа
на добро ниво.
На 6 юли се
поразходихме из парка в Колтуши. Купихме
няколко кутии със сельодка, хайвер и
други лакомства и се отправихме с колата
на Валера към речната гара да търсим
"Лебедово езеро", за да продължим
пътуването си.
(Следва)
Разказвач
