"Краят на историята" или краят на неолибералната демокрация?

През 1992 година издателството "Free Press" публикува книгата на Francis Fukuyama озаглавена "The End of History and the Last Man", която е развитие на идеите от есето му "The End of History", публикувано през 1989 година във външнополитическото списание „The National Interest”.

В книгата Фукуяма развива тезата, че с победата си в Студената война над комунистическата идеология, господстваща в СССР, западната либерална демокрация се легитимира като венец в развитието на политическата идеология в човешката история, с което настъпва и "Краят на историята", т. е. достигнат е краят на историческата идеологическа еволюция на човешкия род, а с това и универсализацията на западната либерална демокрация като висша форма на управление на политическия, икономическия и социалния живот.

В книгата си Фукуяма развива четири основни концепции:

1. Историята трябва да се разглежда като еволюционен процес.

2. "Краят на историята" не означава край на историческите събития.

3. Съществува известен песимизъм относно бъдещето на човечеството, като се имат предвид проблемите му с овладяването и контролирането на технологичното развитие.

4. "Краят на историята" означава либералната демокрация да възтържествува като универсален модел на управление. Няма да има прогрес от либерална демокрация към алтернативна система на управление.

От тогава се случиха много неща и както се казва "изтече много вода". Преди всичко "либералната" идеология мутира в "неолиберална". За много хора е загадка каква е точно разликата между либерализма и неолиберализма и аз ще се опитам с няколко думи да дам пояснения по въпроса.

Според моето разбиране на дефиницията на либерализма, в морален аспект той е основан на хуманните идеи на християнството и следва от земната мисия на Христос да поеме върху себе си греховете на хората, сочейки пример за живот, посветен на любовта към ближния и грижа за благоденствието на страдащите.

В икономически аспект либерализмът насърчава освобождаването от ограничения на индивидуалната свобода, основаваща се на свободна конкуренция, саморегулиращ се свободен пазар и златото като основа на валутната система.

В политически аспект либерализмът се базира на вярата в прогреса, природната доброта на човешката раса и автономността на индивидуума със защитени политически и социални права.

Либерализмът признава важната роля на държавата за решаването на социалните, расовите и други проблеми, които по една или друга причина съществуват в човешкото общество.

Неолиберализмът е форма на либерализма, която безусловно подкрепя индивидуалната икономическа свобода и свободния пазар. Основни цели на неолиберализма са приватизация и дерегулация. Модерната политико-икономическа теория на неолиберализма пропагандира: свободна търговия в глобален мащаб; свобода на движението на стоки, капитали и хора; приватизация на индустрията, обслужването, селското стопанство, медицинското и социалното осигуряване; минимална интервенция на държавата в бизнеса; намаляване на обществените разходи за социални цели и т. н.

Вижда се, че неолиберализма обръща далеч по-голямо внимание на свободата на индивидуума да напредва в икономическо и социално отношение, отколкото на отговорността му за икономическото и социално благоденствие на неговите събратя. Според мен основната причина за това е, че в развитието на теорията и практиката на неолиберализма основна роля играят представителите на англосаксонския протестантски елит, за които – въз основа на протестантската етика – икономическият успех на личността е дар от Бога за нейните превъзходни лични качества като трудолюбие, постоянство, пестеливост и разумно отношение към семейството и себеподобните (т. е. към онези индивидууми, които демонстрират подобни богоугодни качества).

Ако разгледаме по-важните събития, станали в света след публикуването на "Краят на историята ...", може би ще успеем да си обясним защо светът се разви по път, далеч по-различен от този, предначертан му от Фукуяма, и се стигна до провал на либералнодемократичния идеологически модел.

Разпадането на СССР и на социалистическия лагер е едно от най-значимите политически събития в съвременната история на човечеството. То доведе до драстичното зачеркване от бъдещето на политико-икономическото развитие на света на един експеримент, провеждането на който бе съпроводено с неимоверни човешки жертви, но който също така издигна една изостанала страна до ранга на глобална суперсила, както във военно, така и до голяма степен в икономическо отношение.

Ликвидирането на експеримента се осъществи под надзора на "прелатите на църквата на либералната демокрация" с цената на загубата на огромно материално богатство и мизерията на милиони човешки същества! Резултатът от прехода от тоталитарния социализъм към либералната демокрация е повече от мизерен. Само в няколко страни от СССР и бившия социалистически лагер бе установено нещо подобно на либерална демокрация, като тези страни постепенно се "свличат в пропастта на авторитарната контролирана демокрация". Повече от половината от страните, наследнички на съветската империя, си останаха тоталитарни държави, каквито си бяха.

Икономиката на бившите социалистически страни беше подложена на грабителска приватизация, като най-модерните предприятия бяха изкупени от външни корпорации, а останалите, поради естествената липса на вътрешни капитали, бяха продадени на безценица на безскрупулни елементи от държавната номенклатура.

Отварянето на границите на страните от бившия социалистически лагер и СССР доведе до гигантско изтичане на интелектуален потенциал от тези държави, което ги обрече на дълговременно, ако не и на перманентно, положение на колониална периферия на развитите страни на Запада.

В същото време единствената останала световна суперсила реши, че е получила възможност за безразделно господство в света. Тя се опита да моделира света по собствената си идеология или по-точно по идеологията, която би утвърдила господството на управляващата я олигархия за следващото столетие. Използвайки събитията от 11 септември 2001 г. в Ню Йорк, като съвременен Пърл Харбър, военно-промишленият комплекс на САЩ започна "Глобална война срещу терора" (ГВТ), която официално целеше "либерализацията и демократизацията" на страни, богати с природни ресурси, но много далеч по национален опит и традиции от идеите на либералната демокрация. Резултатът от този опит за социално инженерство е загубата на трилиони долари, гибелта на милиони хора по света и тълпи от мигранти, напиращи по сухопътните граници на Европа, търсейки спасение от мизерията на войната! В същото време финансово-промишлената олигархия на САЩ, в преследването на по-големи печалби, постепенно ликвидира индустриалната база на страната, изнасяйки редица производства в страни с по-евтина работна ръка, с по-ниски изисквания за безопасност на труда и липсващи или силно занижени екологически регулации на производството.

"The United States Has Passed a Point of no Return." By Andrew J. Bacevich

Великото възмездие - поглед назад от средата на столетието.

http://www.informationclearinghouse.info/51992.htm

Европейският съюз със своите наднационални структури като че ли в най-висока степен отговаряше на амбициите на идеолозите на "неолибералната демокрация". Създавайки директиви и закони, бюрокрацията в Брюксел непрекъснато ограничава правата на националната държава, като в същото време осигурява свободата на движение на частния капитал във и извън Съюза, както и свободното движение на работната сила вътре в рамките на ЕС. Последното доведе до перманентно изтичане на интелектуална енергия във вид на икономически мигранти от по-слабо икономически развитата периферия на Съюза към по-силно развитите райони, което им осигурява превъзходство в следващите етапи на развитие на науката и икономиката. "Наливането" на финансови средства в периферните държави на ЕС не може да се използва ефективно главно поради липсата както на умни и образовани политици и държавни ръководители, така и на квалифицирана и интелектуално издигната работна ръка, която непрекъснато "изтича" към развитите райони на Съюза.

В крайна сметка провалът на либералната или по-точно на неолибералната демокрация изглежда очевиден. Причината за това според мен е, че експериментът се провеждаше от световната финансова и корпоративна олигархия преди всичко в интерес на нейните печалби и господство. Осигурявайки свободно придвижване по света на капитали и производствени мощности, олигархията си осигури най-изгодни условия за експлоатация на глобалната работна сила и огромен пазар на произвежданите стоки. Защитата на държавата в областта на условията за труд и екологията беше заобиколена, оспорвана или просто ликвидирана. В резултат на това днес няколко десетки от най-богатите хора по света притежават толкова богатства, колкото притежава половината от населението по земята.

Идеологическата безпътица на неолибералните демократи е очевидна. Те може би наистина се оказаха в края на идеологическата си еволюция, но нерешените социални, екологични и политически проблеми тежат като непоносимо бреме на управляващия истаблишмънт на колективния Запад. САЩ се разтърсват от политически, социални и расови напрежения. Европейският съюз, който изглеждаше като идеалния субект на либерално-демократическата идея на Фукуяма, е изправен пред първото напускане на организацията на една от най-развитите страни в съюза, а част от бившите социалистически страни неудържимо се свличат в пропастта на авторитаризма.

Провалът на политико-икономическата идеология на либералната демокрация поставя на дневен ред нуждата от нова доктрина, която да насочва народите в тяхното политическо, икономическо и социално развитие. В тази насока като че ли започва да се проявява нарастващата икономическа мощ на Изтока, който предявява претенции да поеме инициативата от Запада за бъдещия прогрес на човечеството.

"Brzezinski's Warning to America" By Mike Whitney

Либералният световен ред, който господстваше от края на Втората световна война е в състояние на бърз колапс.

http://www.informationclearinghouse.info/51430.htm

След войната Япония изобрети икономическия модел на т. н. “state-guidedmarket capitalism", което ще рече "Държавно ръководен пазарен капитализъм". Когато СССР и социалистическия лагер се разпаднаха, японците предложиха на държавите от провалилия се "реален социализъм" да се възползват от техния опит за развитие, но новоизлюпените демократи предпочетоха либералния модел на Запада. Японският модел вече бе възприет от

Южна Корея и останалите "азиатски тигри". Този икономически модел на развитие позволи на тези страни да ликвидират своята колониална икономическа изостаналост и да се превърнат във водещи икономически сили в района си.

През 90-те години Международният валутен фонд (МВФ) успя да убеди тези държави да отворят финансовите си системи за западните банки, което позволи на финансовите спекуланти на "неолибералния демократичен финансов модел" да нахлуят в техните финансови системи и да предизвикат азиатската финансова криза от края на 90-те години.

Най-голямото разочарование на пропагандаторите на либерално-демократичната идея е Китай. Използвайки самозаблудата на либералните демократи, че икономическата демократизация и развитието на частната инициатива неизбежно ще доведе и до политическа либерализация, колективният Запад с ентусиазъм се запретна да помогне в изграждането на икономиката на един, както се надяваха, нов демократичен Китай с безкрайни възможности за експлоатация на евтина работна ръка и огромен пазар.

Ръководството на Китайската комунистическа партия (ККП) стимулираше ентусиазма на либералните демократи, стараейки се да модернизира и развие икономиката на страната, внимателно избирайки от идеологията на либералните демократи тези елементи, които осигуряваха ефективно социално и икономическо развитие и управление на държавата. Ръководството на ККП осигури механизъм на смяна на личностите на върха на управленческата пирамида в Китай. То разви концепцията на Мао за "връзката на масите с Партията", стимулирайки творческите възможности и ентусиазма на широките народни маси, вслушвайки се в техните искания и предложения, осигурявайки ефективна обратна връзка за корекция на управленческите си решения. Постепенно се допусна развитието на частни предприятия и неправителствени организации (НПО), като дейността на последните внимателно се насочва към решаването на социалните и организационни проблеми на общественото развитие.

Специфичното за китайския икономически модел е, че 80% от банките са контролирани от държавата, както и структурообразуващите корпорации. На практика държавата, чрез банковата си система, финансира основната част от индустрията, с което гарантира финансовата ѝ стабилност. С други думи държавата е източник на парите (тя ги печати) и може да реорганизира или ликвидира всяка една фирма или бизнес, изпаднали във финансови проблеми, в зависимост от това кое е от по-голяма полза за обществото. В същото време ККП осигурява възможността за възникване и процъфтяване на частни предприятия и корпорации, с което ККП гарантира възможността за най-активната и творческа част от населението да достигне завидни материални успехи. Друга важна особеност на китайския модел на икономическо развитие е, че ККП допуска и дори приветства чужди инвестиции в икономиката на страната, но при условие, че китайският бизнес участва в управлението на съвместните предприятия и китайската страна има достъп до използваните технологии.

Ползвайки се от техническото "knowhow" на Запада, ККП вече стимулира активното развитие на изследователската и научна дейност както в държавните, така и в частните корпорации. Например в проклетата от правителството на Тръмп корпорация "Huawei" почти половината от служителите се занимават с научнотехническо развитие, в резултат на което корпорацията заема водещо място в телекомуникационната индустрия, а Китай е вече на първо място в света по брой на научни публикации и патенти.

"Neoliberalism Has Met Its Match in China" By Ellen Brown

Вместо да се опитваме да разрушим китайската икономическа система, може би би било по-полезно да се опитаме да приложим по-ефективните ѝ индустриални и финансови решения;

http://www.informationclearinghouse.info/52075.htm

Забележка. Много полезна информация за особеностите на китайската икономическа, социална и политическа система се съдържа в книгата:

"The Dictator's Dilemma: The Chinese Communist Party's Strategy for Survival" By Dickson, Bruce J.

През последните 20 години Русия решително се отклони от пътя на неолибералната демокрация, която през 90-те години за кратко време беше възприета от истаблишмънта на прехода. Причината е, че, изпълнявайки съветите за реформи на своите западни ментори, Йелцин и неговата команда доведоха страната до опасността пред разпад и неизбежно слизане от пиедестала ѝ на велика сила дори в регионален мащаб. Достигна се дотам, че наскоро президентът на Руската федерация Владимир Путин, в едно свое интервю във Financial Times, обяви на всеослушание смъртта на неолиберализма като политическа идея и форма на държавно управление! За мен обаче все още си остава загадка какъв е моделът на икономическо, социално и политическо развитие, избран от днешния истаблишмънт на Русия.

"Is Vladimir Putin right about the death of liberal democracy?" by Paul Thomas

https://www.noted.co.nz/currently/world/vladimir-putin-death-liberal-democracy-is-he-right/

Известна светлина по въпроса за пътя на развитие на Русия, избран от днешното ѝ ръководство, хвърля много интересното интервю на Александър Дугин пред "Нова телевизия“:

“Мозъкът на Путин” в "Ничия земя" (07.10.2017)

https://www.vbox7.com/play:6216703935

Дилетант

Пътувания: От Петербург до Москва с кораб. 2. Пътуване с "Лебедово езеро"

(Продължение)

На речната гара бързо намерихме кораба "Лебедово езеро". Той вече поглъщаше в търбуха си пътниците, влачещи куфари на колелца. Някои водеха за ръка деца. Простихме се с Валера и се присъединихме към върволицата пътници.

Аз бях избрал "Лебедово езеро" между множеството туристически кораби, плуващи по Волго-Балтийската водно-транспортна система по две доста различни причини. Едната беше малко смешна, а другата имаше историческа основа.

Смешната причина е, че когато чуя "Лебедово езеро" винаги си спомням с удоволствие първо за пародията на танца на четирите лебеда, изпълнена от Боби Спасов, Боби Гълъбов, Митко Баев и Румен Патрашков на един от фестивалите на художествената самодейност на българските студенти в Ленинград. Особено силно ми се е запечатал в паметта финалът на танца, когато четиримата, добре окосмени, доста осезаемо различаващи се на ръст, но иначе облечени с безупречни "лебедови балетни костюми" балетисти, се устремиха ветрилообразно към публиката. Когато всички с ужас очакваха те да се сгромолясат от сцената в прегръдките на журито, "лебедите" замряха на края ѝ за няколко секунди в стойка тип "везна"! Публиката посрещна изпълнението им с възторг, но журито се оказа разделено – част харесваше идеята и изпълнението, а друга част се притесняваше, че пародията може да бъде приета "зле от съветските другари"!? Както виждате българската политическа несигурност и желание да не обидим "началниците" не се е променила с настъпването на демокрацията. Някога се притеснявахме за мнението на "идеологическите си партньори", а днес – за мнението на "демократическите си партньори". Във всеки случай името "Лебедово езеро" винаги възбужда у мен най-приятни чувства, а мелодията от танца на четирите лебеда е любимата ми мелодия, която често си тананикам.

Втората причина е свързана с това, че в програмата на "Лебедово езеро" влизаше посещение на крепостта Шлиселбург, където е убит цар Иван VI, за чието съществувание много от читателите вероятно не са и чували.

Фоайето на "Лебедово езеро" приличаше на фоайето на неголям, но хубав хотел. Подът беше покрит с мрамор, а на рецепцията няколко девойчета учтиво и експедитивно приемаха документите на пътниците и им връчваха ключовете за кабините, заедно с малка книжка, описваща програмата на пътуването, стандартните и платените екскурзии, с точното им разписание по дни и часове.

Корабът се отдели от пристана в Петербург в точно определеното време и заплува на изток по Нева към началото ѝ, където тя се изливаше от Ладожкото езеро при град Шлиселбург.

Тук ще избързам малко и ще разкажа за някои технически данни на кораба, които всъщност научихме към края на пътуването, когато капитанът, както си му е реда, покани пътниците да посетят на групи мостика, за да се запознаят с параметрите на кораба и неговото управление. Тогава разбрахме, че корабът е построен в ГДР. Дължината му е 130, а ширината му е 15 метра. Той "гази" 3 метра, а водоизместимостта му е близо 7000 тона. За пътуването от Петербург до Москва "Лебедово езеро" щеше да изразходва 160 тона гориво. За възрастта си, която очевидно беше повече от 30 години, корабът беше в изключително добро състояние. Той имаше два ресторанта, бар, няколко зали за различни художествени мероприятия, сауна и други удобства. Всички помещения бяха климатизирани. На носа и кърмата, а също така и отстрани на етажите, имаше палуби с шезлонги и скамейки, където пътниците можеха да седнат и да се любуват на бреговете, по които се редуваха гори, поляни, малки селца и градчета.

Кабината ни беше малка, но добре планирана и устроена. В нея имаше две легла, хладилник, масичка, телевизор, гардероб и тоалетна с душ.

Разстоянието от Петербург до Шлиселбург е около 45 км и корабът го измина за малко повече от 2 часа. Когато достигнахме целта си, се оказа, че аз трябваше да направя малка корекция в историческите си познания. Оказа се, че крепостта, за която винаги съм знаел, че се казва Шлиселбург, всъщност се казва Орешек! Тя е построена от Новгород през 1300 година на остров Ореховец на входа на Нева. Шлиселбург е град, основан на брега на реката през 1323 година от шведите под името Ньотеборг, когато се сключва договор между Новгород и Швеция, известен като Ореховецкия (Ньотеборгски) договор. Малко по-късно Швеция окупира крепостта Орешек и тя се превръща в основна опора на контрола на шведите над достъпа до Финския залив и Балтийско море от страна на Русия.

През 1702 година, по време на Великата северна война, Ньотеборг е превзет от руснаците и цар Петър Велики го преименува на Шлиселбург, което буквално означава "ключова крепост", оценявайки високо стратегическото му значение за бъдещата териториална експанзия на Русия. При превземането на крепостта особено много се отличава поручик Александър Меншиков, приятел на Петър от детинство, който по-късно играе голяма роля в развитието на Русия, проявявайки забележителна корумпираност, съчетана с големи организационни способности, смелост и патриотизъм!

На излизане от кораба ни осведомиха, че нашата група има номер 12 и по-нататък, при всички екскурзии трябва да се придържаме около гида със съответната табелка. Корабът пристана на остров Ореховец и ние покорно се стълпихме около нашия гид. Тя ни поведе из крепостта, обяснявайки ни къде какво се намира или се е намирало в миналото. Разбрахме, че след превземането на крепостта от Петър, тя е служела главно като затвор за политическите врагове на режима.

Най-известният затворник от онова време е бил цар Иван VI (1740 - 1764), който е бил правнук на Иван V, който пък първоначално, в края на XVII век, е бил ко-император заедно с Петър I. Когато Иван умира (той е бил доста слабоват и болнав), Петър става император-самодържец. Има една особеност, която обрича на нещастия потомците на Иван V, а именно, че бащата на Иван и Петър - Алексей, е бил женен два пъти. Иван е от първата му жена, която е била от рода Милославски, а Петър е от втората му жена - Наталия, която е била от рода Наришкини. Милославски са били привърженици на старото в русия, а Наришкини са били за отваряне към Европа. Тук няма да се спирам на борбите между старото и новото в Русия по онези времена, но в крайна сметка фракцията на Наришкини побеждава и наследниците на короната по линия на Милославски са обречени на изчезване. Последният в тази линия е Иван VI, който прекарва последните 8 години от краткия си живот в Орешек. Тъй като след смъртта на Петър има няколко преврата, Екатерина II, която също идва на власт с преврат, заповядва на командира на охраната на Иван, да го убие, дори ако получи заповед за освобождаването му, подписана лично от нея! Наистина млади офицери се опитват да направят преврат, но когато отиват в крепостта да освободят законния според тях цар, командирът на охраната изпълнява стриктно заповедта на императрицата и пробожда Иван VI с шпагата си, след което отчаяните ръководители на преврата се самоубиват.

Друг известен затворник е бил Александър Улянов, брат на Ленин, който е бил обесен в крепостта след неуспешен заговор за убийството на император Александър III.

По време на Втората световна война немците превземат град Шлиселбург, но не успяват да превземат крепостта Орешек, която остава под контрола на Съветската армия и осигурява достъпа до обсадения Ленинград по Ладожкото езеро.

След разглеждането на крепостта ние се прибрахме на кораба и той заплува по Ладожкото езеро към устието на река Свир.

Ладожкото езеро е най-голямото езеро в Европа и третото по големина езеро в Русия след Байкал и Каспийско море. Неговите физически размери са наистина внушителни: дължината му от север на юг е 219 км, максималната му ширина е 125 км, максималната му дълбочина е 230 м, площта му е 18300 кв.км, водният му обем е 838 кубически км, площта на басейна му е 282700 квадратни км. В него се втичат четири големи реки: Сяс, Волхов, Свир и Вуокса, а изтича само Нева, която е най-пълноводната река в Европа.

Нощта на 6 срещу 7 юли щяхме да плаваме по Ладожкото езеро, като на другия ден сутринта ни предстоеше акостиране в Лодейное поле, което се намираше на река Свир.

На вечеря се запознахме с нашите сътрапезници Валера и Галина, които живееха в Южносахалинск. Те бяха на около 60 годишна възраст и много се зарадваха като разбраха, че сме българи. Оказа се, че България е била първата държава, в която те преди години са излезли в чужбина. Оттогава те бяха посетили много страни в Европа и Азия, но твърдяха, че никъде не са яли по-вкусни домати, краставици и чушки от българските! Ние ги уверихме, че никъде, дори и в България, няма вече да ядат тези вкусни домати, чушки и краставици, защото днес те дори в България са рядкост! Разочарованието на двамата беше голямо. Те си спомняха българските консерви, кашкавал и сирене, но ние ги "успокоихме", че и тези неща са вече рядкост в България. Спомените им за текстилните произведения и по-специално за българските детски дрехи, с които бяха отгледали трите си деца, също щяха да останат спомени от старото време.

Поинтересувах се с какво се занимават двамата сахалинци. Валера се беше пенсионирал като подполковник от противопожарната служба и понастоящем работеше в охраната на нефтените заводи в Сахалин, а Галина също беше пенсионерка и работеше като готвачка в една детска градина. Пенсиите им не бяха големи, но със заплатите, които получаваха, те можеха да си позволят да пътуват често по света, защото разходите им за вода, електричество и отопление бяха смешно малки.

Валера и Галина имаха три деца, които също живееха на Сахалин. Всички работеха. Работа имаше достатъчно и дори има гастарбайтери от Китай и Корея, които били много добри работници.

Стана дума за демографския проблем на Русия, за който аз бях чел доста в Средствата за масова дезинформация (СМД). Валера каза, че този проблем практически вече е решен. Младите семейства получават за новородените деца по 500000 рубли (близо 8000 долара), което вече дава добри резултати макар и главно в малките градчета и селца. В големите градове като Москва и Петербург тези пари са доста, но в едно малко градче или селце с тях младите могат да си построят къща и да си купят кола, а в големите градове ще им стигне само за кола! По тази причина раждаемостта се е увеличила главно в провинцията, но това също е от полза. Освен това има сериозен приток на украинци, а така също и на граждани от руски произход от бившите съветски републики.

На другия ден се качихме на автобуси и посетихме Александър Свирския манастирски комплекс. Пътят беше хубав и извиваше в гората и по хълмовете около река Свир.

Манастирът е основан от Александър Свирский през 1487 година. Александър е бил монах във Валаамския манастир (Валаам е остров на Ладожкото езеро). Той основава манастира на мястото, където му се явила Светата Троица и му наредила да построи две дървени църкви, посветени на Светата Троица и на Преображение Христово. Александър умира през 1533 година и е канонизиран през 1547 година. Един от параклисите на събора Василий Блажени на Червения площад в Москва е посветен на него. Той е погребан в преображенския комплекс, където и до ден днешен се погребват братята монаси.

Манастирът се състои от два комплекса: Светотроицкия и Преображенския. Манастирът е преминал през много турболенции през вековете. През смутните времена (началото на XVII век) той е бил три пъти разрушаван от шведите, но всеки път е бил възстановяван. Златният му век е бил през XVII век, когато е получавал дарения от Романови и известни боляри.

През 1918 година манастирът е бил разтурен от болшевиките. Част от монасите са били разстреляни, а част са избягали. Помещенията му са били използвани за складове, казарми и затвор. През 1997 година манастирът е възстановен, а през 1998 година в него са били върнати мощите на свети Александър Свирский. Реставрацията на сградите му продължава и до ден днешен, като целта е той да бъде възстановен в автентичния си блясък и величие.

Природата около манастира е много красива и девствена. Преди да тръгнем обратно с автобусите ни беше дадена възможност да се поразходим в околността.

Автобусите ни откараха до кораба, който вече беше преминал през двата шлюза на река Свир и ни очакваше в Свирстрой.

Следващата ни спирка беше в ранния следобед в Мандроги. Предвиждаше се да има малък пикник и затова трябваше да изчакаме с обяда до 14:30. Когато пристанахме на пира, видяхме наблизо огромен дървен навес, под който имаше наредени дървени маси и столове. Няколко барбекюта димяха вкусно под навеса, излъчвайки главозамайваща миризма на шашлик. Порциите бяха големи, но хубавата бира и различните безалкохолни питиета помогнаха за усвояването им.

Под навеса имаше и малка естрада, на която свиреше трио в съпровод от записи на ударни инструменти. Певицата имаше хубав и силен глас, а компаньоните ѝ бяха майстори на баяна и балалайката. Те изпълняваха с еднаква лекота както руски народни мелодии, така и класически произведения. За пръв път от повече от 60 години чух песента "Рябина", която някога, в прогимназията, изпълняваха в дует Лили Михайлова и Лили Симеонова. Тази песен още от тогава ми беше станала любима, за което може би не малка роля играеше и юношеското ми обожание към Лили Михайлова, която тогава даже нямах смелост да заговоря.

Когато свършихме с обяда, Юлия закупи дискове с изпълнение на състава и излязохме навън да търсим гида си. Скоро групата се събра и с бърз ход се отправихме към останалите обекти. След десетина минути стигнахме до езеро, което преминахме с помощта на първобитен сал. Той имаше в средата си един дънер с напречна греда. Младеж въртеше гредата в кръг навивайки едно въже, което ни придърпваше към отсрещния бряг.

На другия бряг навлязохме в гората, където имаше "изложба" от прекрасно изработени дървени фигури на различни герои от руския фолклор. Там бяха Кашчей Безсмъртни, Соловей Разбойник, Баба Яга и фигури на всякакви горски разбойници, духове и вампири.

Следваше неголяма зоологическа градина, в която бяха събрани животни, характерни за местната природа. Юлия особено се зарадва на росомахата, която виждаше на живо за пръв път.

Когато свършихме да разглеждаме зоологическата градина, се върнахме на другия бряг на езерото, като младежът този път въртеше дънера в противоположната посока.

Следващия обект бяха няколко магазинчета за сувенири. Особено впечатляващо беше магазинчето с произведения от стъкло. По думите на Юлия в него се предлагаха неща не по-малко красиви и изящни от онези, които преди години бяхме видели в един подобен магазин във Венеция.

Времето напредваше неумолимо, а на нас ни предстоеше още да посетим музея на водката. Наложи се през него да преминем като вихрушка и аз успях да дегустирам само две от безброй разнообразните водки. Девойчето на щанда ми предложи с всяка от чашките по парченце кисела краставичка, което беше проява на истински вкус и разбиране от нейна страна. Стените на музея бяха покрити с бутилки от най-различна форма и етикети, съдържащи предполагам най-различни водки.

На кораба се върнахме запъхтени и пълни с впечатления. С екскурзиите за деня беше приключено и ни предстоеше плаване по Онежкото езеро до остров Кижи.

Сутринта на 8 юли "Лебедово езеро" акостира на остров Кижи. На пира се присъединихме към гида с номер 12 и тя ни поведе да гледаме постиженията на дървената архитектура на Севера.

Посетихме една много красива и старинна църква, за която се твърдеше, че е построена без нито един железен гвоздей. Когато преди години се наложило да я реставрират, била разработена специална система с хидравлични крикове, с която я повдигали и постепенно подменяли пояси от конструкцията ѝ, които се нуждаели от замяна.

След църквата посетихме няколко дървени къщи, "иззидани" от цели стволове на дървета и положени хоризонтално в стените им. Къщите бяха големи, по на два етажа. На долния етаж са живеели животните и са се намирали различните работилници, а на горния – хората, като по този начин се е използвала най-ефективно топлината през студените зими. Къщите имаха по няколко стаи, в които са живели разширени семейства от баби и дядовци, синове и дъщери, внуци.

Върнахме се на кораба и той отплува към Петрозаводск – столицата на Карелия. Когато към 16:30 достигнахме до града, валеше лек дъждец и ние решихме да не ходим на тази екскурзия. Разбира се дъждът спря и времето, макар и мрачничко, все пак беше сухо, но групите вече бяха заминали.

На 9 юли достигнахме до изхода от Онежкото езеро или по точно до устието на река Ковжа. Предстоеше ни екскурзия по Витегра, където щяхме да посетим музея на водните пътища на Севера. Започна да вали ситен дъждец и ние си купихме чадър от рецепцията на кораба. До музея дойдохме почти сухи. Там ни показаха макети и карти на огромната система от водни пътища: реки, езера, канали и шлюзове, които свързваха Петербург с Москва и дори със Северно море. Демонстрираха се експонати, илюстриращи живота на хората по тези земи през вековете. Имаше различни препарирани животни от Севера, тъй като именно ценните им кожи, заедно с риболова и дърводобива, са осигурявали основните доходи на населението по тези места.

След като излязохме от музея установихме, че дъждът продължава да вали, но разпънахме чадъра и бодро продължихме с групата към някаква старинна църква. Разгледахме я и нея, но, когато излязохме на улицата, видяхме, че вече вали повече отколкото можехме да толерираме. Решихме да приключим с туристическите обекти и се понесохме с пълна скорост назад към кораба. Дъждът изглежда реши да ни накаже за малодушието и заваля още по-силно.

На кораба пристигнахме мокри като кокошки. Влязохме в кабината си и проснахме дрехите по всички възможни места да съхнат. Взехме си по един горещ душ и се завряхме под завивките с надежда, че няма да простинем.

Станахме само за обяд да хапнем и отново се сгушихме в пазвите на Морфея.

На 10 юли вече се намирахме в Рибинското море, което всъщност не беше никакво море, а един огромен язовир с дължина над 100 и ширина около 50 километра. Там посетихме град Череповец. Той е възникнал като манастирско средище през XIV век, но постепенно се е разраснал и през 1772 година е бил обявен от Екатерина II за град. В него е роден и живял художникът Верещагин, който е бил в България по време на освободителната Руско-турска война и е рисувал картини от войната. Верещагин загива през Руско-японската война на Далечния Изток, заедно с адмирал Макаров, когато броненосецът Петропавловск се натъква на японска мина и само за няколко минути отива на дъното с целия си екипаж.

Къщата на Верещагини е превърната в музей, който посетихме. Беше интересно да се разгледа руска дворянска къща с оригиналната ѝ мебелировка. Гидът разказа за историята на семейство Верещагини и за художника – най-известният член на семейството, както и за живота на дворяните преди революцията. Посетихме и Историческо-етнографския музей, в какъвто беше превърната "Усадьба Гальских" – дворянско имение на един хълм в града.

Градът се е развил много силно по време на кмета Иван Милютин, който е бил много предприемчив човек. Той построил училища, развил индустрията и успял да използва доброто положение на града, за да го развие като транспортен възел. След революцията в града е построен голям металургичен комбинат, който използва желязната руда и въглищата от северните райони на Европейската част на Русия. Заводът дълго време е бил нерентабилен и успява да преодолее този проблем, едва когато затваря цикъла си на производство.

Следващата спирка след Череповец беше Углич, в който пристигнахме на 11 юли. Този град е известен със смъртта на княз Димитрий, невръстният син на Иван IV Грозни. Когато Иван Грозни умира, болярският съвет назначава Борис Годунов за регент на невръстния княз. Димитрий е изпратен да живее в крепостта Углич заедно с майка си. Според легендата, един ден в двореца пристигнала група конници от Москва и убили княз Димитрий в двора на крепостта. Местните хора, като разбрали за престъплението, заловили каквито московци им попаднали и за отмъщение ги убили. Била създадена комисия за разследване на случая, начело с Василий Шуйски, която установила, че... като отивал на църква с майка си, княз Димитрий получил пристъп на епилепсия, паднал на стълбите и се наръгал на ножа си!? Гражданите на Углич били жестоко наказани за убийството на московците, а Борис Годунов станал цар! С това приключило царуването на Рюриковата династия.

Борис Годунов бил доста грамотен владетел, но не царувал дълго. Започнали години на мор и глад. Годунов умрял и с това започнали така наречените "Смутни времена", по време на които се появяват един след друг двама Лъже-Димитриевци, които твърдели, че князът се бил спасил и че всеки един от тях е именно спасилият се княз. Първият Лъже-Димитрий даже става цар за кратко време. Съдбата и на двамата претенденти естествено е била трагична. В междуособиците се намесват и поляците, които превземат Москва (сюжетът на операта „Иван Сусанин“ описва именно този период от руската история). Смутните времена приключват едва когато болярите и народът издигат Михаил Романов на престола, като наследник най-близък до Рюриковци и до родословната линия на Иван Грозни.

От крепостта на Углич не е останало много, но се твърди, че се знае точно сградата, в чийто двор е загинал малолетният княз Димитрий. Ние посетихме мястото и изслушахме разказа за смъртта на последния Рюрикович, с което и завърши серията от екскурзии по време на пътуването ни с "Лебедово езеро".

Разходихме се по улиците на Углич. Градчето наистина беше приветливо и добре уредено. Купихме два-три сувенира и няколко парчета шоколад, с който Углич се славел, и се върнахме на кораба.

Вечерта на кораба се развихри голям купон. Той започна със специална вечеря в присъствието на капитана. Дамите облякоха балните си рокли, мъжете се облякоха с хубави костюми и по ресторантите, бара, залите и палубите започна голямо тържество. Ние с Юлия не разполагахме с други дрехи освен с тези, с които ходехме всеки ден, и по тази причина се въздържахме от участие в тържеството.

На другия ден в 12 часа по обяд пристигнахме на Северната Речна гара в Москва. От там взехме автобус до Шереметиево и с един шатъл се добрахме до хотела, който любезната Юлия Попова ни беше резервирала още преди да тръгнем от Петербург.

На сутринта станахме в 5 часа, закусихме в ресторанта и отново с шатъла се добрахме до терминала, където към 8 часа вече бяхме в самолета за София. След около час чакане в самолета ни казаха да се върнем на аерогарата и да чакаме по-нататъшни разпореждания. Явно имаше някакви проблеми със самолета. След още един час престой в терминала ни натовариха на друг самолет и този път излетяхме благополучно за София. След близо 3 часа полет кацнахме в София и с това приключи нашето пътуване до Русия.

Впечатленията ни от Русия са прекрасни, до известна степен вероятно защото пропагандата на СМД ни беше подготвила за една неуредена държава с недоволни и бедни хора. Истината беше много по-различна. Руснаците не правеха впечатление нито на недоволни, нито на бедни. Улиците и тротоарите, където и да минахме, бяха чисти и в много по-добро състояние, отколкото улиците и тротоарите в българските градове. Старите блокове изглеждаха чисти и стегнати, а новото строителство се състоеше във високи блокове с елегантна архитектура и стандартно остъклени балкони, оформени в съответствие с общия архитектурен вид на сградата. Около блоковете имаше хубави алеи, тревни площи и площадки за деца. Паркингите бяха добре оформени и поддържани, а предполагам, че имаше и подземни паркинги.

Автомобилният парк беше далеч по-нов от този в България, а по тротоарите никъде не видяхме паркирани коли. Магазините бяха пълни с всякакви стоки: хранителни, облекла и и електронна техника. Даже обслужването беше на доста добро ниво. Допреди 35 години посещавах непрекъснато Москва по работа, защото бях представител на България в една работна група по Единната система електронно изчислителни машини. В сравнение с онези времена Русия днес е просто неузнаваема. Тогава, мога да кажа, руснаците живееха по-лошо от българите, но днес с тъга констатирам, че българите живеят по-лошо и по-бедно от руснаците!

Някога, по време на една от командировките ми, един руснак ми беше изложил теорията си, че в стремежа си да развива и подобрява живота на останалите народи в СССР, комунистическата номенклатура практически обрича на бедност руснаците. Аз знаех, че останалите народи на Съюза живеят повече или по-малко по-заможно от руснаците, но си смятах, че думите му са продиктувани от великоруски шовинизъм. При това пътуване обаче разбрах, че той изглежда е бил прав.

Според един естонец от Талин, с който се запознахме на кораба, руснаците днес живеят не по зле, а може би по-добре от естонците, а преди тридесетина години гражданите на прибалтийските републики са живеели далеч по добре от руснаците, за което аз имах и собствени наблюдения. Демографската криза в Прибалтика и Украйна е не по-малко страшна от тази в България. Според естонеца, около една трета от населението на Естония, при това най-образованата и активна част, е емигрирала на Запад. В момента има голяма емиграция в Естония от млади украинци, които очакват по 1000 евро на месец социални помощи, но като не ги получат, продължават на Запад!

Финалът на пътеписа ми се получи в малко миньорен тон, но изглежда много неща не вървят добре не само в България. Знам, че и в Русия не всичко е прекрасно, но контраста от спомените ми и очакванията от пропагандата в СМД вероятно направиха впечатленията ни по-розови от действителността, но прогресът на Русия наистина е впечатляващ.

Послепис

Като доказателство за правилността на песимистичните ми възгледи за положението в България, в петък на 2 август през нощта над Годеч премина буря. Електричеството в целия град спря и го нямаше цяла нощ. Ние имахме ток до сутринта в събота поради магарешкия ми инат в борбата с ЧЕЗ за ефективно използване на фотоволтаичната ни система, която завърши безуспешно. В резултат на това ние си инсталирахме батериен блок към панелите.

В събота сутринта токът спря за малко и при нас, но когато се появи слънцето, се появи и токът.

Полека-лека в отделни части на града електричеството беше пуснато, но вече е късния следобед в неделя и все още нямаме интернет и телевизия, защото сървърите на кабелната компания са в центъра на града, а там все още нямало ток. Причината, няма да ми повярвате, е, че когато служителите на ЧЕЗ дошли да оправят мрежата, възмутено казали на един гражданин, чиято вишня се оказала на пътя на електроснабдителната мрежа, че докато не си оправи вишната те няма да възстановят мрежата!?

Не съм голям привърженик на Слави, но съм съгласен с него че "Нема такава държава!".

В Калифорния служителите на електрическата компания периодически оглеждат линиите дали не са застрашени от клоните на дървета. Наскоро ние им обърнахме внимание, че една елха в двора ни се е доближила застрашително до електрическата линия и те ни предложиха или да ѝ прережат върха или изобщо да я отрежат. Ние избрахме второто и след няколко дена дойдоха двама юнака с необходимите машини, отрязаха елхата, нарязаха дънера и клоните ѝ, прибраха всичко и си заминаха без да ни поискат и стотинка!

Тези дни пък трябваше да платим 400 лева за нови водомери в апартамента в Студентски град, защото старите били вече по на 10 години и трябвало да се сменят!?

Пак в Калифорния водомери, електромери и газомери си сменят съответните компании, а в България – гражданите трябва да си плащат за поддържане на част от техническата инфраструктура на частните компании!?

Чудя се защо ресторантите не започнат да искат на клиентите да си носят прибори, чинии и паници? Впрочем скоро може и това да стане, защото "Нема такава държава!", поне в Европа няма, а в Африка може и да има!

Разказвач