Много пъти съм се опитвал да си представя геополитическото бъдеще в Европа след войната между Русия и Украйна. Нееднократно съм писал, че победата на Русия вероятно ще бъде фатална и за ЕС и за НАТО, но след това въображението ми е изневерявало и не съм можел да си представя отношенията между победеният Запад и победителката Русия! Причината не е толкова в потенциалната непримиримост на Русия, а в неспособността на Запада да понесе една толкова безусловна военна загуба, колкото се оформя да се случи в края на така наречената "Специална военна операция"!
Винаги съм гледал на точка 5 от договора на НАТО с голямо подозрение и имайки предвид действителният ѝ текст съм се чудел на наивността на населението на по-малките държави в периферията на Европа, които считат, че тя им гарантира някаква сигурност!? Удивлявал съм се и на радостта при приемането на нови незначителни държави в съюза, тъй като броят на участниците в един военен съюз в никакъв случай не увеличава силата му, а в болшинството случаи само увеличава ентропията и неспособността за взимане на решения! Географската раздробеност на НАТО, произтичаща от многобройното количество страни членки и раздробеността на инфраструктурата на съюза винаги са ме карали да бъда скептичен за неговите военни възможности, дори ако приемем че САЩ са готови да се посветят напълно на една бъдеща военна активност на съюза, особено ако населението на САЩ не чувства, че неговото бъдеще и благосъстояние зависят от това участие!
Наскоро получих в електронната си поща есето на Аурелиен, един фамозен западен журналист, който пише всяка седмица в блога си статии на различни исторически, морално-етични и геополитически теми, посветени изцяло на настоящото развитие и бъдещите отношения между Русия и Запада след завършване на конфликта в Украйна. Считам, че материалът съдържа задълбочен анализ на бъдещото развитие на конфликта и неговия неизбежен край, и този анализ ще бъде полезен за всеки читател, имащ възможността да се запознае с есето на Аурелиен, което прилагам по-долу в превод от английски.
---
Living With Russia.
The alternative is what, exactly?
(Да живеем с Русия.
Каква е алтернативата на това?)
AURELIEN, JUL 30, 2025
През последната година или две написах няколко есета, опитвайки се скромно да надникна в света след Украйна, включително едно за политическите последици от поражението и едно за трудността и последиците от руска „победа“. Бях много критичен към неспособността на Запада да разбере и да реагира на случващото се, но не казах много за това, какви възможности все още биха могли да бъдат практически отворени за Запада и особено за Европа, когато дойде време да започнем да събираме парчетата и да почистваме кръвта.
Разбира се, всички си спомняме старото клише за това, че прогнозите са трудни, особено за бъдещето. Днес вместо прогнозиране, ще предложа структуриран подход към този проблем, който може да помогне за намаляване на крайната несигурност. Първата стъпка е да се разделят всички съответни фактори на неща, които вече са се случвали или могат да се считат за такива: неща, чиято обща схема на развитие е сравнително ясна, но където има място за дебат за това какво точно може да се случи и всичко останало.
Като обмислим внимателно първите две категории, по принцип можем да намалим останалите до по-управляеми пропорции. След като направим това, можем да разгледаме какво пространство за маневриране всъщност може да има Западът и евентуално да определим няколко реалистични възможности.
И така, къде сме сега? Бих предложил да има поне четири неща, които трябва да считаме за фиксирани. Някои от тях може да изненадат някои от вас.
Първото е размерът и мощта на руската армия, както и индустриалната и научна база, която я поддържа. Казано по-просто (и да повторя още веднъж), във време, когато Западът до голяма степен се отказа от способността си за сухопътна/въздушна война с тежка техника, руснаците запазиха своята. Няма магия в този избор: руската традиция е тази на сухопътната война и те имат важни сухопътни граници, които трябва да защитават. Това означаваше, че те запазиха значителна армия, а също така запазиха наборната военна служба, за да могат да произвеждат голям брой обучени войници. Тяхното оборудване беше оптимизирано за видовете войни, които очакваха да водят, а структурата и доктрината на тяхната армия (макар че това е сложна тема) останаха много по-близки до модела на Студената война, отколкото тези на Запада. Тяхната отбранителна промишленост остана под държавен контрол и като цяло страната запази традиционния си акцент върху науката, технологиите и инженерството. Тя също така работеше усилено, за да остане стратегически независима, доколкото е възможно. Освен това, Русия е огромна и разнообразна страна, със сухопътни комуникации с голяма част от света и впечатляващи залежи от суровини, освен всичко друго.
Нищо от това няма да се промени. Това означава, че руското военно превъзходство над Запада не е бъдеща заплаха или опасност, която трябва да се избягва, а е настояща реалност и поради причини, които ще разгледаме след малко, е малко вероятно да се промени в подходящ времеви мащаб. Както и в предишни есета, искам да подчертая разликата между оръжейните системи и действителните възможности. Оръжейните системи сами по себе си са безполезни, ако не ви предоставят възможността да правите това, което искате. Следователно, истинският въпрос е дали оръжейните системи, с които разполага една армия, ѝ позволяват да изпълнява възложените ѝ задачи. Така че морските (и особено подводните) възможности на Запада са много добри и вероятно по-добри от тези на Русия. Но няма очевидна перспектива за морски конфликт с Русия. По същия начин западните ядрени системи, макар и вероятно по-малко модерни от тези на Русия, със сигурност са адекватни, но ядрените системи не се бият помежду си и поне в момента няма признаци, че нациите са достатъчно луди, за да се включат в ядрена война. Ако разгледаме действителните задачи, които могат да бъдат възложени на военните, руснаците имат много по-големи възможности да изпълняват задачите си, отколкото нашите военни.
Също така не е полезно да се сравняват директно характеристиките на руската и западната техника, както правят военните маниаци. Вероятно е поне някои западни изтребители да превъзхождат поне някои руски изтребители, но това първо трябва да се коригира по брой и възможности на основното въоръжение, а след това да се разгледа в контекста на реалните операции, които не са за рицарски битки между отделни самолети, а по-скоро за контрол на въздушното пространство. В момента руснаците могат ефективно да контролират въздушното си пространство много по-лесно от Запада, като използват ракети, а не бойни самолети. Същото важи и за сравненията танкове срещу танкове, друг любим вариант на военните маниаци. (Битката танкове срещу танкове в Украйна е изключително рядка.)
Второто е политическата, военната и интелектуалната инфраструктура в подкрепа на военния капацитет. Това е малко по-сложно, така че бъдете търпеливи. Войната в Украйна се води от около 700-800 хиляди руски войници със значителна административна, логистична и командна инфраструктура в тила, със съоръжения за възстановяване на загубите и ремонт на това, което не може да бъде поправено на място, разполагане на ново и модифицирано оборудване, лечение на тежко ранени, организиране на безкрайния поток от персонал и логистика в двете посоки, набиране, обучение, разполагане и освобождаване на огромен брой персонал, разработване и снабдяване с ново оборудване и модификации и подобрения, адаптиране на доктрина и тактика, събиране на разузнавателна информация за врага и планиране на бъдещи операции и изготвяне на планове за действие при извънредни ситуации. Освен всичко друго, такава война се нуждае и от стратегическо и оперативно ръководство на високо ниво, както и от тясна интеграция с разузнавателните и дипломатическите служби.
Такава инфраструктура в момента изобщо не съществува на Запад. Дори ако една магическа фея би предоставила на западните държави десет пъти повече военно оборудване с висока интензивност, отколкото имат сега, и дори ако мобилизационните пунктове бъдат препълнени с човешки вълни от доброволци, няма да има инфраструктура, която да превърне каквото и да е от това в бойни съединения, камо ли да може да ги поддържа. Русия призовава приблизително 300 000 наборници годишно на два етапа и напоследък приема 30-40 000 доброволци на месец. За разлика от тях, Обединеното кралство набира 12-15 000 военни годишно, а САЩ - около 50-60 000. Тези две ситуации просто не са сравними и разбира се, руснаците имат една-обединена инфраструктура, докато Западът има десетки. Руснаците също така имат добре установени и отработени линии за снабдяване, водещи на запад към всеки потенциален конфликт. Западът сега няма нищо подобно.
Руснаците също така притежават доктрината, обучението и опита в командването на много голям брой войски на така нареченото оперативно ниво на война, което се отнася до военното планиране и концепциите на високо ниво, предназначени за постигане на стратегическата политическа цел. Руснаците, ученици на Клаузевиц, винаги са били добри в това. Един от начините да се мисли за това на практика е да се приеме, че в Украйна има руски генерали, които командват сили с размерите на цялата германска армия и докладват на свой ред на офицер с още по-високи отговорности. Не мисля, че има надеждна информация нито за числеността на войските в Украйна, нито за руските бойни порядки, но е достатъчно да се каже, че руснаците действат в мащаб и със сложност, които никоя западна армия не би знаела как да постигне, дори ако войските и техниката се появят внезапно. Нещо повече, западните военни ще трябва да развиват тези организационни и интелектуални способности колективно, докато руснаците по дефиниция са една сила, която прави едно и също нещо. Това няма да се промени.
Разбира се, да знаеш как да правиш това на теория е само част от него: необходим е и практически опит в маневрирането и борбата с масивни сили, който руснаците имат, а Западът – не. Западът може все още да изучава теорията във военните си академии, но разликата между теорията и практиката е причината военните да правят грешки, когато започне война. Германците направиха грешки в Полша през 1939 г. и се поучиха от тях. Руснаците направиха грешки във Финландия през 1940 г. и се поучиха от тях. На армиите от 1914 г. им отне може би година, за да разберат естеството на войната, която водеха, и още няколко години, за да започнат да намират отговори на проблемите, които тя поставяше. Те можеха да направят това, защото имаха населението и военната и индустриална база, за да издържат в дългосрочен план. Западът днес няма тези неща. Руснаците направиха редица грешки в първите месеци на войната в Украйна, но имаха способността да се учат от тях и да правят промени и подобрения. Западът не демонстрира, че има тази способност. Западът е в капан - в ситуация на Параграф 22: единственият начин да се придобие опит от това ниво на водене на война е чрез практикуване, но практикуването би унищожило силите, които Западът всъщност има, без шанс да може да ги замени. Това няма да се промени.
Третият е географската реалност. Русия е огромна страна със сухопътни комуникации с повечето части на света. В случай на конфликт с която и да е държава от НАТО, тя може бързо да премести сили там, където те са необходими, по сигурни вътрешни комуникационни линии и до голяма степен без заплаха от нападение. Русия също така има пространството да концентрира големи сили с цел сплашване, ако не непременно за бой. Това няма да се промени. Западните сили са разпръснати навсякъде: помислете за момент за логистичните и други предизвикателства, свързани с довеждането на испански сили в Румъния или италиански сили в Балтика, на дълги разстояния, предимно по море и с постоянна заплаха от нападение. Символична бригада в Полша за определен период е едно. Цялата френска армия, разположена по полетата в Естония, е нещо съвсем различно. Освен това Русия може да държи много големи сили в близост до границите на НАТО толкова дълго, колкото пожелае. НАТО не може да направи обратното. В по-широк смисъл географската разпръснатост означава политическа слабост. Членството в НАТО, от Португалия до Исландия и Турция, ограничено от географията и граничещо с Русия, които никога не са били планирани, сега има малко общи интереси. Състоящ се предимно от малки държави с много ограничени военни сили и подчинен на принципа, че с аритметичното увеличаване на броя на членовете, потенциалът за разединение се увеличава геометрично, НАТО е съюз, който напоследък стана още по-фрагментиран, отколкото беше. Това няма да се промени.
САЩ сега нямат сериозни сухопътни бойни сили в Европа. Те имат една-единствена бронирана дивизия в САЩ, която на теория би могла да бъде доведена до оперативна готовност и изпратена през Атлантика, но това би отнело месеци или дори години и няма къде да я сложат. В Европа има американски самолети и те биха могли да бъдат подсилени до известна степен при криза, но е трудно да се види как биха могли да бъдат ефективни срещу многопластовата противовъздушна отбрана, която Русия притежава. Във всеки случай идеята за предно базиране на военни части по време на Студената война беше, че при криза и война те ще бъдат подсилени от мобилизирани резерви. Дори и да съществуваха такива резерви (което е трудно да си представим, че някога биха съществували), няма административна и физическа инфраструктура, която да ги доведе до мястото, където биха били необходими. В криза Русия би могла да мобилизира армията си и да премести части сравнително бързо, използвайки вътрешните си комуникационни линии. Представете си обаче за момент да се опитате да призовете и изпратите стотици хиляди резервисти от Франция и Германия в Румъния, с цялото им оборудване. Ето защо повърхностните изчисления на общия размер на западните и руските военни сили напълно пропускат същината. Освен това е лесно да се види, че политическа криза в Швеция и някои заплашителни звуци от Русия биха могли да доведат до мащабни и скъпи движения на войски на север в отговор на страхове, които в крайна сметка се оказват безнадеждно преувеличени. Има ограничение за броя пъти, в които НАТО може да играе тази игра, докато Русия с вътрешните си комуникационни линии може да продължи да я играе много по-дълго време. Нищо от представеното по-горе не може и няма да се промени.
И накрая, има постоянни промени във военните технологии. Под „постоянни“ нямам предвид, че технологията ще остане същата завинаги или че ще бъде толкова важна, колкото е в момента, завинаги; имам предвид, че тя вече е изобретена и следователно ще бъде постоянно достъпна. Има две технологии, които са по-специално важни тук. Първата обикновено се нарича „дронове“, но е по-сложна от това. Няколко различни технологии, обединени заедно, позволяват на автономни, но свързани в мрежа дистанционно управляеми летателни апарати да атакуват цели с голяма прецизност на разстояние от километър или два до няколкостотин километра отвъд фронтовата линия, като това разстояние се увеличава непрекъснато. Малките, евтини дронове могат да бъдат насочвани към целите си ръчно. Дроновете с по-голям обсег могат да бъдат изпращани независимо, да използват сензорите си за откриване и атакуване на цели в програмиран ред и да споделят данни за насочване с други дронове или самолети. Дроновете могат да се използват за патрулиране и разузнаване, както и за атакуване на други дронове, а така също и за объркване на вражеската отбрана. Това има две основни последици.
Първата е, че бойното поле става много по-прозрачно. Изненадата, макар и не невъзможна, стана много по-трудна, освен на ниско ниво и при специални обстоятелства, като например украинската атака срещу Курск. Концентрациите на сили могат да бъдат забелязани бързо (например чрез инфрачервени лъчи) и тази способност се подобрява непрекъснато. Другото е, че дроновете също доведоха до революция в точността. Руснаците сега ги използват в координация с ракети, за да атакуват много прецизни цели далеч зад фронтовата линия, като по този начин най-накрая сбъднаха мечтите на ентусиастите на въздушната мощ преди сто години. През Втората световна война точността на бомбардировките просто не беше достатъчна, за да обезоръжи дадена държава от въздуха: днес, с дроновете, нещата стават точно така.
Резултатът от тези две развития е по принцип в полза на защитата, защото атакуващият е този, който трябва да се движи и да се излага. Подозирам, че не съм първият, който забеляза преди няколко години, че бойното поле в Украйна не прилича толкова много на Западния фронт от Първата световна война. В онази епоха проблемът за атакуващия е бил да пресече откритата земя между фронтовите линии на двете страни, преди защитникът да може да се появи, да разположи отбраната си и да доведе подкрепления. Бодлива тел и други укрепления направиха задачата на нападателя още по-трудна. Намерените решения – пълзящи баражни прегради, бронирани машини, тактики за инфилтрация – имат своите аналози и днес, но дори и в края на войната ролята на нападателя беше все още по-трудна. Имайте предвид обаче, че говорим само за тактическо ниво и само за защитник в подготвена позиция с укрепления. Само защото силите на НАТО, нахлули във Финландия, може би стратегически се защитават, не им дава никакви специални предимства. Всъщност, мрежовите разузнавателни дронове могат да осигурят предимство, което всеки нападател винаги е искал: да знае кои атаки са успешни и следователно трябва да бъдат подсилени и кои се провалят. В момента руснаците имат значително предимство в тези технологии и имат предимството, че споделянето на данни в рамките на една сила е много по-лесно от споделянето на данни между много сили. Това няма да се промени.
Втората технология е тази на високоточните и много бързи ракети. Това е област, в която руснаците са се специализирали от края на 40-те години на миналия век (те са откраднали много от учените и голяма част от технологиите на германската програма V2) и продължават да я усъвършенстват, както и свързаните с нея технологии за противоракетна отбрана. Западът не е наблягал толкова много на ракетите, предпочитайки пилотирани самолети и за двете цели. Резултатът е, че днес Русия разполага с арсенал от много точни ракети, които могат да бъдат изстрелвани от земя, от кораби или от самолети и да бъдат използвани заедно с дронове. Западът има ограничени възможности срещу някои от тези ракети, но изглежда, че руснаците вече са успели да преминат съответния технологичен праг за производство на ракети, срещу които по принцип няма възможна защита, поради скоростта, с която пристигат.
Възможно е в някакъв хипотетичен момент в бъдещето, използвайки технологии, които все още не са измисляни, да се унищожат тези ракети в броя, необходим за предотвратяване на сериозна атака, но на практика ситуацията няма да се промени. Подобно на дроновете, такива ракети сега са изключително точни и ефектът на всяка ракета върху целта ѝ е силно зависим от тази точност, защото мощността на експлозивната бойна глава намалява много бързо с разстоянието. По този начин, при определени обстоятелства, съвременните високоскоростни високоточни ракети могат да постигнат ефекти, които само тактически ядрени оръжия са могли да постигат в миналото. Това означава, че високоточни атаки могат да се извършват на разстояния от стотици километри, използвайки ракети, които по принцип не могат да бъдат прихванати. Това най-накрая ще даде на страните възможностите, за които застъпниците на пилотираните бомбардировачи са мечтали през 20-те години на миналия век. Това е технология (всъщност поредица от технологии), която не може да бъде деизобретена (uninvented) и която ще има трансформативен подход към бойните действия и управлението на кризи.
Нека сега се обърнем към елементи от бъдещето, където има някакво основателно съмнение относно това какво може да се случи. Едно такова е слабата и почти мистична вяра в идеята за западно превъоръжаване. Вече направих няколко пренебрежителни забележки относно тази възможност и посветих няколко есета на това защо наборната военна служба няма да бъде въведена отново и следователно защо западните въоръжени сили никога не могат да бъдат значително по-големи, отколкото са сега. Няма да се спирам на всичко това отново. Ще се спра само на няколко точки, по които има основателно място за несъгласие, макар и не много. Първата е практическият ефект, ако изобщо има такъв, от обявленията за големи увеличения на разходите за отбрана от страна на някои западни сили. Тук най-очевидният момент е, че можете да купите само това, което е налично за закупуване. Изглежда се предполага, че тези пари ще бъдат похарчени за оборудване или, по-разговорно, за „оръжия“, но оръжията са безполезни без хора, обучени да ги използват.
Освен това „оръжията“ изискват поддръжка, а поддръжката изисква повече хора. Ако някога сте виждали да се транспортира боен танк, ще знаете, че той се движи на огромно ремарке, управлявано от някой с обучението и опита да маневрира с шестдесет тона танк и десет тона превозно средство, без да удари нищо. Имате нужда и от тези хора и наистина, въпреки всички фантастични приказки за милиарди и милиарди от тази или онази валута, никой никога не е успял да обясни как хората, които в момента не са мотивирани да се присъединят към армията, изведнъж ще станат толкова мотивирани и то в много голям брой. Предполагам, че намерението е проблемът да се прехвърли на консултантска компания за набиране на персонал. Но реалността е, че „присъединете се към Бундесвера, обучавайте се и прекарайте остатъка от ангажимента си, седейки на поле в Полша, напивайки се вечер и биейки се с банди полски скинхедс“ няма да проработи добре като лозунг за набиране на персонал. Всъщност няма причина да се предполага, че западните сили ще могат да увеличат значително размера си, независимо колко пари се харчат, и има много причини да се мисли, че няма да го направят. А без резерви западните армии ще бъдат крехки институции, унищожени след няколко дни сражения.
Втората възможност е, че по някакъв начин и с достатъчно финансови стимули, западните технологии биха могли да произведат оборудване в брой и с качество, за да направят нещо за справяне с настоящия дисбаланс. Разбира се, това зависи от способността за набиране или мобилизиране на военен персонал в брой, за който сега може само да се мечтае, а току-що видяхме колко е трудно това. Но може ли въпреки това да е вярно, че обещаното наскоро огромно увеличение на търсенето на военни услуги би могло по някакъв начин да се превърне в поне скромно общо увеличение на способностите?
Първото нещо, което трябва да се каже, е, че вероятно бихте могли да си купите път към сравнително пълно набиране на персонал от съществуващата ви структура. Финансовите стимули могат да постигнат известен резултат, изглежда дори само защото е доказано, че финансовите демотивиращи фактори, като например ниските заплати, правят обратното. Така че рязкото увеличение на заплатите вероятно би довело до повече кандидати, но не непременно подходящи. В зависимост от страната, има цял набор от потенциални трикове, които могат да се приложат – от безплатно университетско образование до разрешаване на бивши затворници да служат, премахване на изискванията за националност или други пречки и накрая просто понижаване на стандартите за здраве и физическа подготовка за прием, на базата на това, че с достатъчно усилия почти всеки може най-накрая да бъде достатъчно годен за служба. Казвам „почти“, защото новобранците с диабет или Long Covid (наред с много други примери) може просто да са твърде трудни за привеждане в съответствие със стандарта.
На практика, попълването на западните армии до сегашните им предвидени места може да е най-доброто, на което може да се надяваме, и това би действало като вид проверка на реалността на максимално ниво до това, което може да се постигне, дори с безумни суми пари. Могат да се наложат строги задължения за резервистите, за да се изтласкат още няколко души от системата в краен случай. И това е всичко. Но със сигурност можете да си купите оборудване? В крайна сметка, със сигурност колкото повече плащате, толкова повече получавате?
Разбира се, това е постижимо само до известна степен. Има определени видове оборудване, които са сравнително лесни за експлоатация (например логистични превозни средства), чиито запаси биха могли да се държат в резерв срещу повреди и вражески действия във военно време, защото отзованите резервисти биха могли да ги шофират, или цивилни шофьори биха могли да бъдат мобилизирани съгласно законодателството за извънредни ситуации. По същия начин, ако загубите танк, защото дрон е взривил веригите, или двигателят се повреди, танк в резерв може да е добра идея. След това преминавате към нива на запасите: боеприпаси, разбира се, но също и консумативи за превозни средства, резервни вериги за танкове и естествено дронове. Наличността на самолети никога не е стопроцентова и възможността да се използват някои от резервите би помогнала за поддържането на високия им брой. Но отново да кажа, с пари може да се купи само определено количество.
Проблемът е, че светът не е магазин на Amazon и парите не могат да създадат капацитет или обучена работна сила, камо ли суровини, където няма такива. Неотдавнашен доклад на Европейската комисия посочи тревожно високия дял на вносните материали в европейските въоръжения, вариращи от експлозивни компоненти до специални стомани и сплави и електронни възли. Европа е изцяло зависима от вноса на 19 критични материала, използвани в производството на отбранително оборудване, а най-важният доставчик е Китай. Най-тревожното е, че Европа внася сравнително малко истински суровини, изкопани от земята за отбранителни стоки: в много случаи тя внася преработени и полуготови материали, самите те съставени от сплави, композити и др., произхождащи от различни страни. Теоретично би било възможно, на огромна цена, да се създадат цели нови индустрии в западните страни (САЩ са в също толкова лошо състояние), за да се произвеждат например полуготови суровини. Но никакви пари не могат да осигурят на Запада минерални залежи, които той не притежава и които са податливи на всякакви възможни смущения, както природни, така и политически.
Дните, когато отбранителните компании „произвеждаха“ отбранително оборудване, отдавна отминаха. В днешно време отбранителните компании най-добре се описват като „системни интегратори“, които вземат подкомплекти, навигационни и контролни системи, оръжия и системи за управление на огъня, наред с други, и ги интегрират във функционална система, която се променя постепенно с течение на времето, тъй като компонентите се обновяват. Това води до множество единични точки на повреда, и не непременно по злонамерени причини. Например, конструктор на възли за колесници може вече да работи с пълен капацитет, за да снабдява клиенти по целия свят.
Отбраната стана жертва на пазарния неолиберализъм. Толкова много е било възложено на подизпълнители, външни изпълнители и офшорни компании, че сглобяването на оръжейни системи сега е въпрос на главозамайваща сложност, включваща много доставчици и държави. И както видяхме, не е непременно основният внос толкова важен, колкото доставчикът на суровини за подизпълнителя, а в някои случаи системните интегратори в отбраната може дори да не знаят кой е той. Гарантирането на веригите за доставки, не само за оборудване, но и за резервни части и боеприпаси, е достатъчно трудно така или иначе. Масовото разширяване на изискванията го прави експоненциално по-трудно.
Всичко това може да изглежда странно. Военнопромишленият комплекс не приветства ли войните и превъоръжаването? Няма ли фирмите в него да се борят помежду си за нови, сочни договори? Е, до определен момент, когато става въпрос за заемане на свободния капацитет с внедряването постепенно на ново производство. Но дори и тогава, докато по време на Студената война отбранителните компании често бяха национализирани или силно зависими от държавните продажби, сега те са управлявани от всеобхватната психотична мания за печалбите през следващите три месеца. Ръководството може да реши, че дори скромните усилия за набиране на допълнителен персонал, връщане в експлоатация на производствените линии и търсене по света на увеличени доставки на подвъзли и компоненти не могат да бъдат оправдани пред акционерите. Отбранителните компании печелят пари от дълги периоди на мир, когато търсенето е стабилно, производството може да се прогнозира години предварително и планираните модификации се извършват редовно. В края на краищата няма нищо по-изгодно от продажбата на резервни части за една година за оборудване, което е в експлоатация вече двадесет години. Спекулативните инвестиции в нови фабрики, обучението на нова работна сила, намирането на нови източници на доставки, разработването на нови технологии за продукти, които може никога да не работят и може никога да не бъдат купени, са абсолютна отрова за днешните, завладени от MBA (Masters of Business Administration) ръководствата на корпорациите.
Третата възможност е за внезапно избухване на единство и решителност сред западните сили, изправени пред възраждаща се Русия, и система за планиране, способна да превърне тази политическа воля в логични и свързани инициативи. Дори самото предположение за подобно нещо може би е повод за подигравки, предвид объркването, безпорядъка, паниката, аматьорството и невежеството през последното десетилетие, да не говорим за липсата на каквато и да е визия за бъдещето, колкото и повърхностна и противоречива да е тя. Както вече казах, единствената политика, обединяваща Запада в момента, е сляпата вяра и отказът да се съзерцава реалността, с надеждата, че някак си, по някакъв начин, ще избегнат последствията от натрупаните си грешки в отношенията с Русия от края на Студената война насам. Когато тази последна надежда изчезне, най-вероятният резултат не е мрачна колективна решимост за оцеляване, а по-скоро подхранваща лудост, в която нация ще се обръща срещу нация, политик срещу политик и експерт срещу експерт, всички търсейки да се оневинят и да намерят някой, когото да обвинят. Светът, да речем, през 2026 г. ще бъде толкова далеч отвъд това, което западните правителства са способни да разберат и с което са способни да се справят, че резултатът ще бъде институционална парализа и един вид колективен нервен срив. О, ще има оглушителни изявления на неподчинение и призиви за единство и решителност, но тези чувства ще бъдат насочени към западната общественост, а не към Русия, която няма да им обърне внимание, защото не са подкрепени с нищо.
Последната възможност – или всъщност несигурност – е степента, до която руснаците са готови да възобновят нормалните отношения след края на войната. Странно е, че в някои среди изглежда съществува убеждението, че руснаците ще дойдат на Запад със смирение, ако не и на колене, молейки за прошка и търсейки повторно приемане в Международната система (™). Не мога да си представя откъде идват подобни убеждения. Руснаците ще бъдат доминиращата военна сила в Европа, Западът ще бъде неспособен на сериозна военна съпротива, а САЩ на практика ще бъдат извън играта. Това не означава, че руснаците следователно ще искат да се разширяват военно на Запад, въпреки че мисля, че не е безопасно да се предположи, че те ще го направят в конкретни случаи, ако смятат, че това е от съществено значение за тяхната сигурност. (Дори най-антизападните, проруски коментатори, според мен, са твърде склонни да дават на руснаците предимството на съмнението в такива случаи.) Това, което е налице тук, не е бъдещото териториално разделение на Украйна, нито точните обстоятелства около края на войната там. Това е политическата и военна конфигурация на Европа за следващите 25-50 години и осигуряване на руското господство в Европа по такъв начин, че да не възникне никаква бъдеща заплаха за Русия. Не мога да се преструвам, че психоанализирам руския характер, но след това, през което са преминали в продължение на много поколения, е вероятно те да са готови да прибегнат до крайни мерки, ако сметнат за необходимо. В исторически план руснаците са предпочитали твърдата сила пред меката сила: според формулировката на Макиавели, те предпочитат да бъдат страхувани, пред това да бъдат обичани, ако това са единствените две възможности.
До известна степен руското поведение ще бъде повлияно от по-широки съображения в международната политика. Те няма да считат създаването на благоприятно впечатление на Запад за важно, но ще обърнат известно внимание на страните от БРИКС и други, за да избегнат да изглеждат като заплаха или поредната изгряваща империалистическа сила. Те ще се стремят да засилят влиянието си в Общото събрание на ООН и в различни международни организации, както и с Африканския съюз и АСЕАН, не защото виждат тези организации като особено значими сами по себе си, а като начин за разпространение на власт и влияние в международен план.
Ако приемем горния анализ, тогава оставащите несигурности по същество се разделят на два вида. Първият е степента, до която западните лидери могат действително да приемат позиция на военна малоценност и политическата уязвимост, която идва с нея, не като теоретична възможност, а като реалност, с която трябва да се живее. Вторият е ефектът върху европейски институции като НАТО и ЕС, който вероятно ще бъде траен, но чийто край може да бъде хаотичен и дори насилствен. След поколения проповядвания и инструктажи на света какво трябва да прави, е разумно да се опасяваме, че западната политическа система просто ще се разпадне под подобни натоварвания.
В един момент Западът ще трябва да се откаже от гневните си жестове, самодоволното си възмущение и нелепите си искания и да започне да обмисля как да живее с Русия. И това ще бъде при техните условия. Какъв друг избор има? Западът е изправен пред много по-мощна, гневна и потенциално отмъстителна Русия, която е жертвала животи и пари в преследване на това, което вижда като свои основни интереси за сигурност. Такива нагласи ще продължат дълго време и ние трябва да започнем да ги отчитаме отсега. Това означава, както предложих, сдържана, неконфронтационна политика спрямо Русия, насочена към запазване на националния суверенитет и политическата независимост, доколкото е възможно.
Това също така ще премести баланса на военната сила на Запада обратно към Великобритания и Франция, като единствените две европейски ядрени сили. Страни като Германия и Полша, които се стремят да разширят конвенционалните си сили, губят време и пари отвъд много ограничена точка. В миналото имаше основателен аргумент, че малките страни със способни армии биха могли да наложат цена на нашественика, непропорционална на всичко, което може да се спечели. Това вече не е вярно. Въоръжените сили на тези две страни, включително щабовете, сборните пунктове, военните пристанища, летищата и складовете за доставки и ремонт, биха могли да бъдат унищожени от ракети с голям обсег за броени часове, без да е възможен никакъв отговор. Теоретично, руските дронове биха могли да преследват и унищожат всеки един танк и бронирана машина в Бундесвера или полската армия без възможност за ответен удар.
Така че вероятните последици включват мащабно разместване на картите на Запад и връщане към политиките за национална отбрана и ad hoc съюзи. Вероятно е някои от по-новите членове на НАТО и ЕС просто да бъдат оставени на произвола на съдбата: така или иначе няма какво да се направи за тях. Не е добра перспектива за някои, без съмнение, но такава, за която трябва да започнем да мислим още отсега. Каква е алтернативата на всичко това?
[Автор: Aurelien; Превод от английски: Diletant43]
