И Юлия, и аз, винаги сме си мечтали да отидем до Перу, да посетим Куско, Мачу Пикчу и джунглата на Амазония. Най-накрая, през май-юни 2006 година се организирахме и заминахме: Тери, Ева, Юлия и аз. Маршрутът ни включваше Лима, Куско, Мачу Пикчу и Икитос. Юлия имаше някакъв колега от работата, който беше от Перу и се казваше Иван, а брат му се казваше Игор. Баща им навремето учил медицина в СССР и там си харесал тези типично руски имена. Този колега на Юлия ни препоръча една травел-агентка перуанка, която живееше в Лос Анжелис (ЛА) и ни организира пътуването директно чрез перуанска туристическа компания, което се оказа доста по-евтино от американските компании. При това обслужването, което ни беше осигурено, беше прекрасно. Ние заминавахме два дена по-рано, като щяхме да се оправяме в Лима сами, но там трябваше да се свържем с туристическата агенция и те да ни поемат за останалата част от пътуването.
Пътувахме с LAN, консорциум на националните латиноамерикански аеролинии. На LAX (Los Angeles International), което е международното летище на ЛА, се появихме привечер и се качихме без премеждия на самолета за Лима. Пътуването протече без проблеми. Късно през нощта кацнахме в Лима. Там отнякъде се материализира Игор, който беше пътувал в същия самолет. Той ни даде адреса на хотела, в който трябваше да отседнем. Помогна ни да си наемем таксѝ – всъщност частна кола на някакъв инженер, който подработваше през свободното си време като таксист. Колата беше Рено, средна големина, но багажът ни не можа да се събере целия в багажника и ние се натъпкахме в колата полузатрупани от куфари и чанти.
Тръгнахме и докато се измъкнем от летището, претоварената кола пъшкаше и тракаше по "бъмповете", поставени за ограничаване на скоростта. Всеки "бъмп" ме пробождаше в сърцето, защото си представях, че колата ще се счупи и ние ще се окажем кой знае къде, на милостта на местните професионални таксисти, които вероятно щяха да бъдат по-безмилостни в пазарлъка от нашия инженер-таксист.
Най-после излязохме от района на летището и се понесохме по някаква магистрала. Попитах семейството каква е гледката наоколо и те ми казаха "Като в циганската махала в София!" Това те смятаха за достатъчна информация, но аз бях виждал циганската махала в София вероятно преди 30 години и техните думи не ми обясняваха почти нищо. Попитах за по-подробни разяснения и от това, което ми обясниха разбрах, че става дума за бараки, построени от всякакви подръчни материали, боклуци и изобщо за занемарени бедни квартали.
Пристигнахме в хотела. Там веднага ни настаниха в доста прилични стаи с всички необходими удобства за нашия иначе скромен вкус и изисквания. Легнахме и поспахме няколко часа, след което станахме, закусихме в хотела и си поискахме карта на Лима. Дадоха ни няколко информационни буклета и един сравнително подробен план на града с означени забележителности.
Първата ни работа беше да намерим агенцията, за да си получим плана за пътуването и купоните за различните мероприятия. Агенцията се оказа сравнително близо до хотела, при това в посока към центъра. Тръгнахме пеша. Беше събота сутринта и по улиците все още нямаше много хора. Градът донякъде напомняше безлюдна европейска столица. По-късно, когато наизлязоха повече хора, атмосферата се промени, стана по-шумна и весела.
Намерихме агенцията и от там получихме необходимата документация за нашето пътуване: купони, дати и часове на полетите, обекти, които ще посетим и интифа, как да разпознаем гидовете, които трябваше да ни посрещат. От тях също взехме информация за музеите в Лима и за другите забележителности на града. Най-накрая приключихме с организационния етап от пътуването и излязохме на улицата.
Вече беше обяд и наоколо гъмжеше, вреше и кипеше от хора, облечени по най-разнообразен начин: имаше такива като нас – очевидни туристи, имаше други с градски, почти официални дрехи – както изглежда жители на столицата, имаше и такива с национални или полунационални носии – изглежда хора от околната провинция. Изобщо имаше всякакви – бедни, богати и средни – пълен спектър от перуанци, други латиноамериканци и туристи като нас.
По улицата се движеше невъобразимо множество от превозни средства, като ту тук, ту там до тротоара спираше някакъв микробус, от него изскачаше човек и започваше да ръкомаха и да вика нещо на испански. Тогава към микробуса се устремяваше тълпа хора, които кой знае как се натъпкваха вътре и той тръгваше нанякъде, почти опрял ресори до паважа. След време се усетихме, че това бяха маршрутни таксѝта, а викащият човек обявяваше на околното множество следващите спирки.
От туристическите материали, които взехме от хотела и агенцията, разбрахме, че Лима е основана на 18 януари 1535 година от самия Франциско Писаро. Отначало тя е била столица на испанското вицекралство, на което първият вицекрал е бил Писаро.
След освободителната война, когато Перу получава независимост, Лима става столица на Перу, а независимостта му се провъзгласява от известния генерал Сан Мартин, когато губернаторът на Лима отваря вратите на града пред революционните войски, дошли от Аржентина и Чили. От същите материали разбрахме, че Националният университет Сан Маркос е основан на 12 май 1551 година и е най-старият и непрекъснато функциониращ университет в Латинска Америка.
Самата Лима е на брега на Тихия океан, в долините на 3 реки. Ние попаднахме в Перу през май-юни, което означаваше – в началото на техния зимен период. Времето в Лима никога не става много горещо, макар че градът е в субтропичния климатичен пояс. Причината за това са студените течения край бреговете на Тихия океан. Въздухът е влажен, вали рядко, но често сутрин падат гъсти мъгли и изобщо крайбрежната част на Перу, където е разположена и Лима, има пустинен характер.
Лима на няколко пъти е била разрушавана от земетресения, като последното май е било през 1940 година. Сега улиците са широки и кръстосват града по добре планиран начин.
Къде с питане, къде гледайки по картата, ние се отправихме към центъра на града. Най-после се добрахме до него. Там се издигаше катедралата на Лима, манастирът Свети Франциск (двете са свързани с подземни катакомби), президентският дворец и други импозантни обществени сгради. На площада изригваха освежителни струи вода от красиви фонтани, а хубаво облечени хора се разхождаха и туристи снимаха с настървение всяка сграда от всеки възможен ъгъл. Разбира се и ние не останахме по-назад. Снимахме се пред паметници, фонтани и други забележителности.
Най-накрая се уморихме и започнахме да гледаме къде да хапнем. Не, че нямаше ресторанти, но не знаехме нищо за местната кухня и се опасявахме да не попаднем на някои особени храни, които да се окажат непривлекателни за нашето въображение и вкус. В един момент видяхме ресторант, който по всичко личеше, че е за риба. Ентусиазирано нахълтахме в него и се оказа, че не сме сбъркали. Нещо повече, мога да кажа, че направо случихме, защото никога през живота си до този момент не бяхме яли по-хубави рибни ястия отколкото в този ресторант!
Когато приключихме с ресторанта, вече се смрачаваше и ние продължихме разходката, като полека-лека се ориентирахме в посока към хотела. В един момент попаднахме в един хубав парк, в който имаше танцувални площадки. Оркестри свиреха валсове, танга, фокстроти, а и музика от 60-те и 70-те години. Хубаво облечени мъже и жени танцуваха на площадките. Беше много красиво и елегантно и ние дълго време стояхме и гледахме двойките, които безшумно кръжеха в полумрака под дискретното осветление на танцувалните площадки.
Късно вечерта се прибрахме в хотела изморени, но доволни от първия ни ден в Перу.
На другия ден решихме да посетим един от музеите в Лима. В града има много музеи с местно изкуство от времето преди инките, от периода на империята на инките, от испанското владичество и от годините на независимостта. Ние си избрахме един музей, който беше от тип антропологичен музей и имаше експонати, свързани с историята на населението отпреди империята на инките, та горе-долу до наши дни. Взехме си гид и тя ни разказа надълго и нашироко за историята на местните племена. Според испанските хроники областта около Лима се е казвала Итсхима – по името на племената, живеещи в нея. Още преди завладяването на района от инките през XV век по тези места е имало някакъв оракул, който се е казвал Лимак, което означавало "говорящ" на местното наречие Квечуа. Испанците разрушили храма на оракула и на негово място построили църква, но името останало и постепенно се наложило като име на района, а по късно и на града, който първоначално е бил кръстен "Град на кралете" от Писаро. В един момент гидът ни остави, защото приключихме с експозицията, и ние набързо направихме снимки на някои от експонатите, което разбира се не беше разрешено.
След музея отидохме на брега на океана, разходихме се и обиколихме някои магазини за сувенири.
Вечеряхме отново риба, прибрахме се в хотела и си поръчахме такси за другия ден, защото трябваше да заминаваме рано за Куско.
Сутринта станахме рано и таксито ни закара на летището. Там минахме проверките без проблеми, хапнахме набързо и се качихме на самолета за Куско.
Юлия беше до прозореца и ахкаше и охкаше от красотата на Андите, когато летяхме над тях, а може да се каже, че над Андите летяхме през цялото време на полета до Куско, който се намира на близо 3400 метра височина, в долината на реката Ватанай. Особено впечатляващо беше, че от страната на Тихия океан Андите бяха голи и скалисти, а от страната на континента те бяха покрити с зеленото покривало на джунглата.
На летището ни посрещна нашият гид, когото веднага разпознахме по дъсчицата с нашата фамилия, която беше закачил на гърдите си. Той ни натовари на един микробус и се понесохме към хотела. По пътя ни беше изнесена първата лекция за Куско.
Територията на Куско в началото на X век била населена от племената Килке, които даже построили крепостта Саксайванан за охрана на поселищата в района. През XIII век областта била завладяна от инките, които организирали на това място своята столица. Куско се намира в долина и околните височини достигат до 4000 метра, а на няколко десетки километра се намира и връх, висок близо 6000 метра, ако не ме лъже паметта. Според легендите градът бил построен от Сапа Инка Пачакути, който изглежда е започнал създаването на империята. Идването на конквистадорите в империята на инките съвпада със започването на междуособна война, което много спомага за завладяването ѝ. Испанците влезли в Куско на 15 ноември 1533 година, а Франциско Писаро влязъл в града на 23 март 1534 година. Скоро Мацу Инка Юпанкуи, предводител на Сапа инка, вдига въстание и даже превзема Куско през 1536 година, но го задържа само за няколко дена, след което въстанието е потушено, до голяма степен с помощта на дребната шарка, срещу която местните народи нямали имунитет.
Хотелът, в който ни откараха, беше построен наскоро на един от склоновете на долината на Куско. Той се състоеше от няколко неголеми сгради, разположени сред нещо като парк с фонтанчета, стълби и беседки. Това може да се струва на някого много романтично, но когато се намираш на повече от 3400 метра височина скоро стълбите започват да ти изглеждат като непреодолими препятствия. От парка и стаите се откриваше невероятна гледка към града, която вечерта беше направо фантастична и незабравима.
Гидът ни обяви, че останалото време през този ден е за лична разходка из града. Ние си оставихме багажа в стаите и излязохме да се разхождаме. Оказа се обаче, че разходката из Куско е доста съмнително удоволствие. Улиците в града са павирани с камъни, останали вероятно още от инките, и почти всички са с голяма денивелация, а като правило тротоарите са със стъпала. Не след дълго ние трябваше да спираме на всеки десетина стъпала, за да си поемем въздух, който все повече и повече не ни достигаше.
Иначе всичко изглеждаше много романтично и красиво - колониалната испанска архитектура се примесваше естествено и елегантно с по-съвременна архитектура. Скоро обаче не ни беше до архитектурата и решихме да влезем в някой ресторант да обядваме. Това разбира се не беше проблем. В туристически град като Куско е пълно с ресторанти и ние набързо се смотахме в един, щастливи, че ще можем да поседим. Тери както винаги остана верен на изследователския си дух в областта на храненето и си поръча морско свинче. Ние като по-консервативни си поръчахме по една пържола от алпака и само се молехме морското свинче да не си личи явно, а да прилича повече на пържола. Когато ни донесоха яденетата, изобщо не поглеждахме към чинията на Тери и само го попитахме как е на вкус? Той не беше във възторг, но и ние много не ахкахме и не охкахме от нашите яденета. Изобщо, накратко казано, яденето в Куско не ни направи приятното впечатление, с което останахме от Лима! Кой знае, може би просто не бяхме попаднали на хубави ресторанти.
След като се наобядвахме тръгнахме полека-лека към хотела, който беше доста по-нависоко от ресторанта. Вървяхме бавно, като непрекъснато почивахме. Най-после се добрахме до хотела и във фоайето си взехме по една чаша чай от листа на кока. Той трябваше да облекчи страданията ни от височината, но аз и Юлия не почувствахме никакво облекчение Всъщност Юлия се чувстваше далеч по-зле от мен и решихме да си ходим в стаята да почиваме.
На другата сутрин се събудихме рано и Юлия обяви, че почти не е спала, боли я страшно глава, умира от студ и перисталтиката на червата ѝ е спряла напълно. (Как беше достигнала до извода за перисталтиката не знам, но и не питах.) Обадихме се на рецепцията да повикат лекар. Те изобщо не се удивиха, а казаха, че докторът ще дойде след двадесетина минути. Той наистина дойде много бързо, като че ли ни беше чакал да го повикаме. Прегледа Юлия и обяви това, което и очаквахме, а именно, че тя страда от височинна болест. Нивото на кислород в кръвта ѝ не беше много ниско, но Юлия по начало страда от "Средиземноморска анемия" и вероятно по тази причина се чувстваше по-зле от нас. Лекарят ѝ удари някаква инжекция и каза, че скоро ще се почувства по-добре.
Наистина скоро Юлия се пооживи и ние започнахме да я кандардисваме да дойде с нас на тура, който влизаше в програмата ни. Тя най-накрая склони и ние всички заминахме за рецепцията, където вече ни чакаше гидът.
Натоварихме се на микробуса с още няколко туристи и започнахме да обикаляме из града и околностите. Слизахме да разглеждаме църкви и други забележителности от колониалната епоха. Разгледахме Конвента и църквата Ла Мерсед. Те също, както и двореца на архиепископа, бяха построени върху основите и с материалите от старинни постройки на инките. Видяхме камъка на дванадесетте ангела и изобщо, както изглежда, всички по-големи забележителности на Куско.
Докато бяхме в града, Юлия слизаше и обикаляше с нас, но когато излязохме извън града, т.е. по склоновете наоколо, височинната отново я хвана и тя си оставаше в микробуса, но това не беше бог знае каква загуба за нея, защото ние слизахме, за да се катерим по руините, останали от инките, а това означаваше да се катерим по стъпала, високи по половин метър. Изобщо в един момент започнах да си мисля, че съвсем не е било лесно да си инка по тези планини!
Показаха ни и ферма за морски свинчета - същите тези морски свинчета, които по нашите краища се използват за медицински изследвания, в Перу се отглеждат за ядене. Фермата представляваше няколко бараки с клетки като тави, в които наредени като риба в консервна кутия кротко стояха морски свинчета и ядяха усърдно някакви боклуци. След посещението на фермата аз твърдо реших в никакъв случай да не опитвам този перуански деликатес.
На едно място микробусът спря при една оградена поляна. На нея имаше няколко вайкуни, алпаки и лами. Вайкуните бяха много страхливи и не допускаха никого до себе си. Те имат изключително фина вълна, но живеят на полудиви стада, които местните жители по някакъв начин успяват да сгащят някъде веднаж годишно, за да ги острижат. Алпаките бяха много приятни животни. Те са по-големи от нашите овце и вълната им също е много хубава, но не толкова мека като на вайкуните. Тя стои щръкнала и алпаките приличаха на големи таралежи, само дето бодлите им бяха меки и приятни. Ламите бяха доста недружелюбни. Една най-безцеремонно наплю един турист, който мирно се опитваше да я погали, а една друга – кой знае защо – се вгледа в Ева и се устреми към нея и Ева, която се страхува от всякакви диви животни, ужасена побягна.
Обикаляхме из града и околностите почти цял ден, но понеже бяхме с транспорт, това не беше много уморително. Най-накрая се прибрахме в хотела да се готвим за другия ден, когато трябваше да ходим до Мачу Пикчу.
Сутринта на деня определен за Мачу Пикчу станахме особено рано, тъй като от Куско до тази забележителност пътуваше само един влак, който отиваше сутринта и се връщаше вечерта по единичната железопътна линия. Отначало трябваше да преодолеем един склон, който се издигаше до 4000 метра над морското равнище и беше толкова стръмен, че влакът пътуваше на зиг-заг, като в края на всеки зиг спираше и машинистът отиваше на опашката, която ставаше начало за изкачването по зага. По този фамозен начин пътувахме около час и половина, докато се изкачим на билото, а след това влакът се юрна надолу от другата страна с пълна скорост. Скоро от лявата ни страна се появи една невероятно пълноводна и широка река, която се казваше Урубанба. Покрай тази река пътувахме още около 2 часа. Все повече и повече слизахме надолу и растителността в долината на реката придобиваше тропически характер. Най-накрая достигнахме до градчето Aguas Calientes, над което по склоновете на планината се намираше Мачу Пикчу.
От Aguas Calientes се качихме на автобуси, които с мъка ни изкараха за около двадесетина минути по един, виещ се като змия път до Мачу Пикчу. Комплексът се намира на 2430 метра височина, което очевидно беше в диапазона, който Юлия толерираше, така че проблеми с височинната нямахме. От автобусите ни пое новият гид – един много информиран пенсиониран учител по история, който беше писал книга за Мачу Пикчу и изглежда знаеше всичко, което можеше да се знае за тази природна и историческа забележителност.
Той ни разказа за различните версии за предназначението на Мачу Пикчу: лятна резиденция на императора, място за заточение на благородни затворници, санаториум на инките, селскостопанска опитна станция и т.н. Очевидно все още учените не бяха достигнали до единно мнение по въпроса. Освен това ни разказа, с известна неприязън за "откривателя" на Мачу Пикчу - професорът от Йейл Hiram Bingham, който всъщност търсел града Вилкабанба – последното убежище на инките. До Мачу Пикчу го завел единадесетгодишният Паблито Алварез и така на 24 юли 1911 година светът научил за това забележително място. Нашият гид особено подчертаваше, че американецът нищо не е открил, защото местното население винаги е знаело за съществуването на комплекса. Освен това той особено се дразнеше от факта, че Бингъм е изнесъл много предмети от Мачу Пикчу в САЩ, според него незаконно, като и до ден днешен се водят спорове между американците и перуанците къде трябва да се пазят тези археологически съкровища.
Комплексът е построен около 1450 година, общо взето по времето на Пачакутек Инка Юпанкуи (1438 - 1471) и Тупак Инка Юпанкуи (1472 - 1493), но след около 100 години, когато идват испанците, той е изоставен и по тази причина е изпаднал в забвение до 1911 година. Мачу Пикчу е построен в класически инка стил от полирани камъни. Трите най-забележителни структури са: Интихуанатне, Храмът на слънцето и Стаята на трите прозореца. Те са разположени в свещената част на комплекса.
След като свършихме с разглеждането, гидът ни предложи да си купим по един екземпляр от неговата книга и ние се подчинихме. Помотахме се още малко из комплекса, за да се полюбуваме на невероятната гледка към долината на реката и околните планински склонове. След това се натоварихме на автобусите и се върнахме в Aguas Calientes, където ни очакваше обяд. След обяда се качихме на влака и заминахме обратно към Куско. В този момент започнаха моите стомашни проблеми, заради които прекарах една от най-кошмарните нощи през живота си.
Докато стигнахме Куско, аз вече бях посетил тоалетната на влака поне 3 пъти. Когато се прибрахме в хотела, аз трябваше да ходя в нея всеки час (просто човек можеше да си сверява часовника по мен). От мен течеше червена вода и нищо друго. Перисталтиката на червата ми беше спряла напълно. Опитах се да спя, но изпитвах невероятен студ. Непрекъснато сънувах кошмари, ако изобщо можеше да се говори за сън, защото аз по-скоро се намирах в полусънно и полусъзнателно състояние. Времето до сутринта ми се стори един безкраен кошмар. Най-накрая трябваше да ставаме, за да летим за Лима и от там за Икитос. За щастие нито един от отрязъците на този път не продължи повече от час-два, като практически по всяко време аз се стараех да бъда на не повече от десетина метра от тоалетна.
До ден днешен не мога да си обясня какво стана с мен онази нощ? Вярно е, че не спазвах правилото да не пия вода от хотелската чешма, макар че това правех много рядко. Общо взето имам две теории: едната е, че се бях заразил от някаква стомашно-чревна бактерия, а другата е, че от височината стените на кръвоносните съдове в червата ми са увеличили пропускливостта си и кръв е започнала да сълзи в стомашно-чревния ми тракт. За подобно явление съм чел (ако не се лъжа то се нарича едема), че се получава при големи височини в мозъка и/или в белите дробове, но не бях чувал да става и в стомашно-чревния тракт. Каквото и да е станало, то започна да намалява щом слязохме в Лима и се прекрати окончателно когато пристигнахме в Икитос, който е само на няколкостотин метра височина над морското равнище, даже преди да започна да взимам хапчета срещу разстройство.
От Куско до Лима и от Лима до Икитос летяхме над Андите и Юлия гледаше от прозореца на самолета като омагьосана. Когато наближихме долината на Амазонка, под нас се разтвори невероятно количество канали със зелени островчета между тях, и ни взе известно време да съобразим, че това всъщност е Амазонка.
В Икитос пристигнахме след обяд. Когато излязохме от самолета по стълбата, нас ни блъсна стена от пара, толкова влажен беше въздуха. В града стана още по-тежко да се диша, защото към влагата се примесиха и дизеловите и бензинови изпарения от безкрайното множество моторизирани триколки, които очевидно играеха роля на таксита и които се носеха, на пръв поглед безразборно, по улиците. Прежурящото слънце правеше обстановката още по-нетърпима, но нашият гид ни посрещна с кондициониран микробус, така че страданията ни не бяха нетърпими.
Настаниха ни за една нощ в най-добрия хотел в града, който наистина беше хубав, с широки фоайета, фонтанчета и уютно уединени места с кожени кресла и дивани, където човек можеше да си отдъхне. Регистрацията мина бързо и се качихме по стаите си. Те също бяха доста хубави, приятни и прохладни. На другия ден трябваше да ставаме по тъмно, за да слезем по Амазонка на около 30 километра надолу по течението, до лоджа, в който трябваше да прекараме 3 дни.
Излязохме навън да се поразходим, но меракът за разходка ни мина бързо под натиска на прежурящото слънце, влагата и миризмата на нефтени продукти, която изригваше от ауспухите на местните превозни средства. Тери и Ева заминаха да поразгледат града, а ние се върнахме в хотела, не на последно място и поради заплахата, която все още чувствах, да се отдалечавам от места с тоалетни.
Тери и Ева се върнаха след час, носейки ни по един сладолед, който бяха купили на улицата. Бяха се возили и на триколка-такси и не намираха преживяването за особено романтично.
На другия ден станахме по тъмно и във фоайето вече ни чакаше гид от лоджа. Натоварихме се на автобуса и скоро се отзовахме на пристанището на Икитос, където се прехвърлихме на едно корабче, подобно на автобус със седалки от двете страни на прохода. Моторите скоро забучаха и ние се понесохме по течението на реката. Гидът ни разправи, че Икитос е свързан с останалата част на Перу само със самолети, а по Амазонка, през дъждовния сезон, когато водата е висока, до него идват даже океански параходи от Атлантическия океан, които докарват всичко необходимо за живот, което не може да се добие наоколо. През сухия сезон, през който бяхме попаднали в Икитос и ние, когато нивото на реката спада с около десетина метра, корабите от Атлантика не могат да го достигнат и тогава градът живее от докараните по-рано храни и стоки.
Икитос се разраснал бурно преди Първата световна война, когато се разгоряла треската за естествен каучук. Тогава от Андите дошли и индианци, които имали съвсем различен начин на живот от местните индианци. Когато треската за естествен каучук приключила поради откриването на изкуствения каучук, Икитос започнал да умира и сега съществува просто като център на този район. Безработицата в града е около 40% и притежателят на лоджа, в който щяхме да отседнем, е един от най-големите работодатели в района. Той е американец, по професия археолог от Аризона, който преди години дошъл на екскурзия по тези места. Природата му харесала и той закупил на безценица няколко участъка земя. Сега притежаваше пет лоджа, като този, в който щяхме да отседнем беше най-добре оборудван, а останалите бяха в процес на постепенно развитие. По-късно, в бара на лоджа, се запознахме с въпросния американец. Той беше много симпатичен човек и даже понякога помагаше в обслужването на туристите в столовата. Поради природното си любопитство, което аз считам за любознателност, аз започнах да разпитвам аризонеца какво може да прави един археолог в Аризона? От него научих, че всеки път, когато някаква територия се определя за строителство, то археолози трябва да проучат дали това не е бивше индианско гробище или някаква свещена индианска земя, защото в такъв случай строителството, а и каквато и да е промяна в природата на тази територия, е забранена.
След около петдесетина минути пътуване по един от ръкавите на Амазонка, ние спряхме на пристана на лоджа. Настаниха ни в по едно бунгало, което имаше баня, климатик, легла и изобщо мебел като в най-приличен хотел. В лоджа имаше столова с бар и изобщо много хубава макар и не дотам разнообразна храна. Всяка сутрин имаше богата закуска, обяд с избор от няколко яденета и вечеря в същия дух, като яденето беше без пари и на корем. За съжаление питиетата в бара не бяха на корем, но не бяха и скъпи.
Всяка вечер в бара се появяваше едно животинче, наречено "кинкачу", като се твърдеше, че такива имало и в Тексас, но там ги наричали "huney bear". Това животинче попаднало в лоджа, защото останало без майка и се приютило някъде по тъмните дупки, защото то е нощно животно, но всяка вечер излиза да се забавлява в бара, като скача по хората, а те го милват и закачат. Казаха ни, че не бива да се снима срещу животинчето, защото могат да му се повредят очите, но отвреме-навреме тук-таме проблясваха светкавици, като туристите се стараеха това да не става, когато животинчето гледа към фотоапаратите. То беше голямо колкото малка котка, но невероятно гъвкаво и човек оставаше с впечатление, че вместо кости има гумени пръчици, толкова гъвкаво и бързо беше то в движенията си.
На територията на лоджа имаше и тапир, също осиротял и приютен да живее. Имаше и едно голямо пиле с червена, триъгълна човка, което се катереше по дърветата като си помагаше с крила. То установи, че Ева се плаши от него и я дебнеше, когато излиза от столовата, да я "атакува" като се устремяваше към нея с леко разперени крила. Ева моментално изчезваше обратно откъдето е излязла, а пилето търпеливо се мотаеше наоколо, чакайки я да се появи отново.
Една сутрин забелязахме на едно от близките дървета, доста високо, да виси някаква "торба". Когато излязохме от закуска установихме, че "торбата" се е вдигнала с около половин метър по-високо. Тери се вгледа по-внимателно и обяви, че това не е никаква торба, а е ленивец. Този ленивец вися целия ден на дървото, като се качваше все по-високо и по-високо.
При едно от пътуванията из околните селища на индианците, видяхме един индианец, който имаше като домашни животни ленивец и анаконда. Той ги показваше на туристите, а те му даваха по някой и друг долар за правото да погалят тези мили животни!
Въздухът гъмжеше от всякакви мушици, бръмбари и пеперуди. По дърветата скачаха и се премятаха малки маймунки, а игуаните от всякакъв размер нямаха брой. Видяхме какаови дървета, диви банани, хлебни дървета, нещо като грейпфрути, махагон и изобщо много различни видове други дървета, животни и птици.
В района нямаше пътища, а целият транспорт се извършваше с лодки по безбройните ръкави на Амазонка. Всеки ден домакините ни товареха на лодки и ни развеждаха наоколо: до села на индианци, да ловим риба, да гледаме как играят розовите делфини и т.н. Връчваха ни по един дъждобран, защото периодически валеше дъжд, като при това, ако около нас в радиус от 100 метра валеше, то по-нататък грееше слънце и на още 400 метра можеше да се види друго петно, където също валеше дъжд и т.н. Въпреки всичко се водеше, че това е сухия сезон, а и нивото на реката беше с около десетина метра по ниско от обикновено. Поради големите колебания в нивото на реката "пристаните" на индианските селища представляваха няколко плаващи греди свързани с дъска към брега. Непрекъснатите превалявания правеха земята разкаляна на около един сантиметър дълбочина, но на местните хора това не им правеше впечатление, защото те си ходеха боси и голи до кръста. Не си спомням през цялото време на престоя си да сме видели дори един камък. Където имаше настилки на пътеки или мостчета, те бяха от полуобработени дървени греди и гредички.
Индианците бяха най-различни по бит. Тези, които си бяха местните речни индианци, се занимаваха с риболов и преживяваха от плодовете на реката. Тези пък, които бяха дошли по време на каучуковата треска от планините, почти не се занимаваха с риболов, а ходеха на лов из джунглата с известните тръби, от които можеха с духане да изстрелват стрели. Фактът, че се бяха преселили да живеят около Амазонка преди повече от 80 години, не беше променил бита им.
В селата видяхме едни малко странни кокошки. Странното беше, че краката им бяха доста по-дълги от краката на нашите кокошки. Те щъкаха между къщите, които не бяха оградени по никакъв начин. Тук-таме голи до кръста жени бяха клекнали до огньове, на които вряха котли или тенджери с някакви яденета и човек имаше чувството, че цялото село като че ли е едно семейство. По селата имаше дълги постройки тип бараки, за които ни казаха, че са местните училища. Всички къщи бяха вдигнати на около метър-два над земята, поставени на кокили като къщичката на баба Яга. Те бяха отворени от едната страна и по скоро имаха вид на навеси. По всичко личеше, че електричество няма, а и едва ли можеше да се прекара по тези безбройни острови. Мисля си, че единствената възможност за електрификация би била чрез фотоволтаични панели, но през 2006 година тези неща изглежда се считаха за лукс в джунглата на Амазонка.
Децата си бяха издълбали улеи от кал по бреговете на реката и се пързаляха голи като на воден парк. Аз веднага си спомних за ужасите, които бях чел за пираните и как те могат да опоскат скелета на голямо животно само за няколко десетки минути, но децата изглежда не бяха чели тези истории и юнашки се пързаляха, цопвайки в реката очевидно без капка страх, че ще бъдат изядени!
В този рай прекарахме три дни, а на четвъртия рано сутринта станахме и се натоварихме на същото корабче, което ни беше докарало. Още беше тъмно, а корабчето се понесе на пълен ход нагоре по реката. Спомних си, че бях чел как по реките плуват дънери, натежали от водата и по тази причина плуващи под повърхността. Вслушвах се с напрежение дали няма да се чуе тъп удар от сблъскване на корабчето с такъв пън и по едно време той се чу и корабчето се разтресе. Помислих си къде ли се намират спасителните пояси на тази черупка, но черупката продължи да се носи с бясна скорост нагоре по реката като че ли нищо не е станало. Изглежда така и беше. Нищо не беше станало и след около час ние акостирахме на пристанището в Икитос. Там ни чакаше автобус. Натоварихме се на него и скоро се озовахме на аерогарата. Там ни чакаше разочарование. В Лима имаше мъгла и нито един от самолетите за Икитос не беше излетял. Кога те щяха да излетят оттам не беше ясно, но Икитос можехме да напуснем само с един от тези самолети. За щастие самолетът ни за ЛА беше вечерта и имахме възможност да закъснеем поне 12-14 часа.
Откараха ни в хотела, в който бяхме преспали на пристигане. Там се разположихме във фоайетата заедно с останалите пътници, чакащи за Лима.
Самолетите от Лима започнаха да пристигат едва към обяд и докато разтоварят, натоварят и заредят, стана 3-4 часа след обяд. Най-после към 6 часа излетяхме и след около 2 часа вече чакахме на опашката за нашия самолет за ЛА. Така както се чудех какво ще правим на летището в Лима около 12 часа, се оказа, че прослувутата мъгла в Лима се погрижи да не се чудим какво да правим в Лима, а да се чудим какво да правим в Икитос.
Пътуването до ЛА мина без проблеми. Пристигнахме пълни със спомени за прекрасната екскурзия.
Разказвач