Най-после, към края на септември 1986 година, нашите перспективи за намиране на работа започнаха да се проясняват. Нещо неопределено се движеше в Департамента по обработка на данни в Градския съвет на Лос Анжелис (ДОД ГС ЛА). Разбира се като във всяко държавно учреждение и тук едно след друго следваха замразяване на назначенията и никой не ни се обаждаше със седмици. Това естествено ни изнервяше и ние постепенно започнахме да губим надежда, че "тази врата" ще се отвори за нас.
Изведнъж, един ден, НТ, когото Юлия все още караше на работа като частен шофьор срещу заплащане, което ни стигаше само да компенсираме общите си разходи за бензин, ми съобщи тържествуващо, че ми е уредил интервю в компанията, в която беше контрактор в момента. Компанията се казваше Systemhouse, беше канадска и се занимаваше със системна интеграция – точно това, което ние твърдяхме, че сме правили едва ли не цял живот! Интервюто ми трябваше да се състои след един ден в закусвалнята от веригата на Carl's Jr., намираща се до изчислителния център на County of LA.
Както си му е реда, по правилата за подготовка за интервю, разпитах НТ по-подробно за компанията и за това какво точно са намерили в мен от резюмето ми? Той ми каза, че те търсят спешно програмист, който да знае PL/1 и по възможност Assembler за големи машини IBM. Фирмата в момента разработваше система за контрол на заповедите за арест, издадени в County of LA. Познанията на НТ за проекта се простираха горе-долу дотук и аз започнах с нормалните притеснения пред всяко интервю, припомняйки си всички интервюта до момента и неудачните отговори и даже постъпки, които ги бяха провалили.
Спомних си как отивайки на интервю в ААА (нещо като нашия Туринг клуб), аз излязох навън с апликацията, която ми бяха дали да попълвам, защото във фоайето, където чаках, ми беше малко тъмничко. Това се оказа фатална постъпка и когато се върнах с попълнената апликация, секретарката ми я грабна от ръцете и каза да си ходя веднага. В погледа ѝ се четеше някакъв тих ужас и тя изглеждаше силно обезпокоена! Като се прибрах в къщи, агентът ми се обади да ме пита: "Защо си излязъл навън с апликацията и си седнал на стълбите да я попълваш?" Аз му отговорих, че ми е било тъмно вътре и той ми каза, че от прозорците ме видял този, който трябвало да ме интервюира и много се уплашил!?!
По тази причина и канцелирали интервюто. НТ след това ми обясни, че в Америка имало много откачени и като ме видели, че излизам да попълвам документите отвън, от ААА вероятно са си помислили, че съм един от тях! Лично аз не мога да си обясня мотивите им, но за съжаление интервюто се беше провалило, а ААА се оказа нелошо заведение за работа. Десетина години по-късно, Юлия, при едно от нейните прозрения в бъдещето, според което следваше, че ѝ предстои съкращение, си намери работа именно в ААА, където поработи щастливо над 10 години до пенсия и при това наистина получи пенсия, която е една прилична добавка към нормалната ѝ федерална социална пенсия.
Един друг път пък имахме интервюта и аз, и Юлия, на едно и също място. Какво съм говорил, какво съм правил не знам, но интервюиращите бяха заявили на агента, че очевидно Юлия е по-добрия специалист от двамата, но ще изчакат да минат и другите интервюта, за да решат дали да я вземат! Подобно заявление потресе и мен, и Юлия, и тя каза, че тези са някакви идиоти и тя няма да отиде там даже и да я одобрят! Интересното беше, че в тази компания май всичките шефове в ДОД бяха жени, или поне тези, които ни интервюираха бяха жени. Аз подозирам, че в процеса на интервюто им бях казал, че шефката ми в България е била жена (Веселина Владова) и изглежда им го бях казал по начин, който ги беше навел на мисълта, че не съм в особен възторг от нейните качества като ръководител или нещо в този дух.
И така, в уречения ден и в уречения час – някъде към 17 часа – аз се появих във въпросния Carl's Jr. Разбира се отидохме по-рано с Юлия и направихме рекогносцировка, за да проучим откъде се влиза, откъде се излиза, къде са щандовете, касите и тоалетните та да не взема от притеснение да направя някоя глупост. В уречения час в заведението влязоха двама души, облечени в джинси и тениски, а единият даже беше по джапанки. Аз се изправих до масата, до която седях, и ги загледах очаквателно. Оказа се, че това наистина бяха моите хора. Те се приближиха, запознахме се и те отидоха да си купят нещо за ядене, като ме попитаха дали не искам нещо и аз? На мен в момента гърлото ми беше пресъхнало от притеснение, въпреки кòлата, която пиех, и само отрицателно поклатих глава, но за всеки случай промучах и едно "No".
Докато те се върнаха, аз се пооправих и реших да взема инициативата, като им покажа колко много знам за компанията им. Аз разбира се не знаех почти нищо, защото и НТ не знаеше почти нищо, но успях да кажа няколко думи. След това единият от двамата, който беше изглежда шефа и се казваше Патрик Смит, започна да ми обяснява за проекта и какво точно очакват от мен. Другият човек си ядеше кротко бургера и ме гледаше внимателно.
В процеса на обясненията за проекта разбрах, че той ще ползва системата за база данни IMS, за която аз твърдях в резюмето си, че съм голям специалист. Даже бях измислил, че съм правил два-три проекта с IMS, но познанията ми в България се основаваха преди всичко на това, че в моята секция в ЦИИТ преди години бяхме правили проучвателна тема по IMS и аз бях попрегледал ръководствата по системата. Освен това в САЩ също бях посветил една-две седмици на четене на ръководствата по системата. Вече бях имал 2 неуспешни интервюта по IMS, които бях анализирал и си бях извлякъл необходимите поуки, а именно, да не се задълбочавам по системата, а да гледам да мина с по-повърхностни въпроси.
Пат Смит спомена, че току-що се е завърнал от конференция на IBM по IMS и аз се хванах като удавник за сламка за тази тема. Започнах да го разпитвам за конференцията, за перспективите на IMS, за бъдещето ѝ като се има предвид ориентацията в индустрията към релационните бази данни и т. н. Пат се оказа много приказлив и надълго и нашироко ми отговори на всички въпроси. В един момент се изплаших да не се получи това, което изглежда често ставаше по интервютата ми, а именно интервюиращите да останат с впечатление, че аз много приказвам и се пиша, че много знам, а може би просто много приказвам, за да не се разбере колко не знам!
В крайна сметка те си изядоха бургерите и разговорът постепенно затихна. Помислих си, че ще ми кажат, че ще ме имат предвид и като приключат интервютата с останалите кандидати, ще ми съобщят резултата. Това често беше начинът за учтив отказ и научен от миналото, аз не очаквах много повече. За мое велико учудване, Пат ме попита кога мога да започна работа? Аз му отговорих, че от следващия понеделник, след което те станаха и ми пожелаха "Довиждане до понеделник!". Аз бях толкова изненадан, че за една бройка да не се ръкувам с тях на раздяла. Те излязоха и секунди след това отнякъде се материализира Юлия. Лицето ѝ изразяваше безпокойство и въпрос. Аз ѝ казах, че като че ли този път съм взел интервюто, но тя се разядоса на уклончивостта ми и аз си припомних разговора ни на стълбите пред Сан Марко във Венеция преди малко повече от година! Разказах ѝ какво точно са ми казали и тя ми каза, че "Значи всичко е наред!"
Взехме НТ от работа, купихме бутилка вино (за повече нямахме пари) и отидохме у Б. да отпразнуваме добрата новина.
Следващият понеделник тръгнах на работа. Във вторник ми се обадиха от ДОД ГС ЛА да ме питат кога мога да започна работа? Аз им казах, че вече работя. Те ме попитаха къде и аз им обясних. Пожелаха ми всичко най-хубаво, но след час ми се обади шефа на отдела, в който трябваше да работя. Той надълго и нашироко ми обясни какви бенефити ще имам, ако постъпя на работа при тях, и колко е важно това за човек с проблеми в зрението, които имах аз. Говорихме надълго и нашироко и аз му разказах колко дълго съм търсил работа и колко съм благодарен на тези хора, че са ме взели! Той беше изненадан от мотивите ми за благодарност и ми обясни, че в Америка е опасно човек да проявява подобна благодарност и лоялност, която демонстрирах аз. Обясни ми, че ако ми се влоши зрението, Systemhouse ще ме уволнят без да им мигне окото, а при тях ще имам възможност да работя, дори ако съвсем си загубя зрението, защото ще ме трудоустроят и т.н. Много по-късно разбрах колко наивен и идеалистичен съм бил в разбиранията си и колко прав е бил този човек, но тогава проявих типичната си самоувереност, граничеща на моменти с инат, и не го послушах!
За съжаление съдбата още веднаж ми предложи възможност да се уредя на сигурна държавна служба, този път в Департамента по обработка на данни в County of LA. Но аз отново отказах, този път поради това, че намирах работата си в Systemhouse за много интересна и отново поради чувство за лоялност! Изглежда на съдбата най-накрая ѝ омръзна да ми предоставя шансове за сигурна и стабилна работа и вдигна ръце от мен. В края на краищата стана това, което хората от LA ми бяха предсказали, но вече никой не ми предложи никакви шансове!
Ако аз се оказах в големия процент от хората, които си намират работа чрез препоръка на човек, работещ в съответната фирма, то Юлия се оказа от този незначителен процент хора, които си намират работа от обявленията.
Това стана около 20 дена след като аз започнах работа. Чрез някакво обявление една агентка на име Джини се свърза с Юлия и я изпрати на интервю в Computax. Там Юлия я интервюирал някакъв Джо. Ставало дума за работа с PL/1 и Natural. В един момент Юлия си признала, че няма много голям опит с Natural (истината беше, че Юлия никога не беше програмирала на Natural), но че тя много бързо навлиза в работата и сигурно ще научи това, което не знае. Тук Джо и отговорил, че "Тя преди всичко трябва да научи по-добре английски!". В този момент Юлия разбрала, че всичко е загубено, и както се казва "ѝ паднало пердето". Тя попитала Джо той какъв е по произход. Той ѝ отговорил, че е роден в Америка, но че по принцип е от полски произход. Тогава Юлия го попитала кой е дошъл първи от рода му в Америка? Джо бил доста озадачен от тази линия на въпроси, но отговорилѝ че баба му и дядо му дошли най-напред. Тогава Юлия го попитала дали те са знаели английски като са дошли и Джо ѝ отговорил, че не са знаели и че баба му изобщо никога не е научила английски! Тогава Юлия победоносно нанесла последния си удар със следните думи:
"Ето Джо, те не са знаели английски, но някой е бил достатъчно благороден да им даде шанс! Сега ти си на мястото на този човек и имаш възможност да ми дадеш шанс на мен!"
Този довод изглежда сразил съмненията на Джо и той казал на Юлия:
"Добре! Ще те взема на работа. Ще ти дам шанс!"
Когато Юлия дойде да ни вземе с НТ от работа и ни разказа цялата история, тя беше особено горда и бих казал, че и до ден днешен се гордее с постъпката си. За мен винаги остана малка загадка как е могла да съчини подобно емоционално изказване на английски, но очевидно беше импровизирала брилянтно и напълно си беше заслужила работата!
Този път купихме водка, Юлия направи салата и отпразнувахме последната победа!
За по-малко от месец и двамата си бяхме намерили работа. Заплатите ни не бяха особено големи и даже Юлия получаваше с хиляда долара повече от мен, но това нямаше никакво значение. Както бе казал Остап Бендер: "Ледът се пука, господа съдебни заседатели!"
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар