През декември 2007 година Юлия внезапно обяви, че трябва да отидем на екскурзия до Чили! Аз се опитах да получа някакви разяснения относно генезиса на това желание и тя ми обясни просто и ясно, че цял живот е мечтала да посети Чили! Очевидно фактът, че аз досега не бях разбрал за тази кристална мечта на нейното детство, си беше чисто мой проблем и вероятно типична проява на съпружеска незаинтересованост към мечтите на нежната половина на семейството.
По това време, при нас в LA за няколко месеца беше дошла Нина, сестрата на Юлия. Тя щеше да бъде един от участниците в пътешествието. Предложих и на Жени Ставрева, ако иска да ни придружи и тя прие с възторг. По този начин се оформи нашата група от 4 души и аз започнах да търся контакти с туристически агенции, които да уредят пътуването. Потърсих агентката, която ни беше уредила пътуването до Перу, но се оказа, че тя се е преквалифицирала в осигурителен агент и вече не работеше на старото място, а и на това място се оказа, че се намира някакъв друг бизнес и изобщо след няколко дневни опити аз реших да хвана "бика за рогата" и изпратих електронно писмо до Посолството на Чили в САЩ с молба да ми предложат някаква туристическа агенция. Отговорът не закъсня. Служителката ми обясняваше, че по принцип те нямали право да предлагат агенции, но тя ще направи изключение за нас и ми изпращаше адреса и телефона на "Mundo tour", които биха могли да организират пътуването ни.
Свързах се с тях по Интернет и с няколко електронни писма уточнихме маршрута и периода на екскурзията. Преведох им пари и ето че на 23 февруари 2008 година, в събота, трябваше да заминаваме за Сантяго. Полетът беше с LAN, имаше престой в Лима и продължаваше близо 13 часа. Затова пък струваше по около 1200 долара на човек. Колко струваха останалите разходи не помня, но ми се струва, че общо пътуването излизаше около 2500 долара на човек и това беше доста приемлива цена за двуседмична екскурзия до Чили, която при това включваше и вътрешен полет със самолет.
И така, на избрания ден към 13 часа, ние излетяхме от LAX за Сантяго – Чили, като по пътя трябваше да спрем за около един час в Лима – Перу. Полетът мина без проблеми.
В Сантяго, на граничния контрол, като видяха американските ни паспорти поискаха по 120 долара на човек за визи. Аз обаче се усетих овреме и попитах колко се плаща за визи на български граждани. Оказа се, че за българи визите са безплатни. Ние моментално прибрахме американските паспорти и извадихме българските. Всъщност това направихме само аз и Юлия, защото Нина изобщо няма американски паспорт, а на Жени и беше изтекъл срока на българския. Тя много се възмути от несправедливостта на съдбата, но нямаше какво да прави и си плати за немарливостта.
На изхода от митницата ни посрещна представител на Мундо тур. С един микробус той ни откара до хотела. Беше 5 часа сутринта в неделя. Регистрирахме се и отидохме по стаите да дремнем до обяд, а след това излязохме да хапнем и да се поразходим из града.
Този ден ни беше свободен от мероприятия и ние го използвахме да си починем от полета и да поразгледаме града. Сантяго много приличаше на европейски град, но едновременно с това съхраняваше и типичната латиноамериканска веселост и безгрижие. Централните му улици бяха широки с хубави и добре поддържани сгради. Имаше много паркове с хубави скулптури, някои от които бяха създадени от известни световни скулптори. Правеше впечатление, че чилийците не жалеха много медта, защото имаше решетки на огради, декоративни саксии, вази и други улични украшения, направени от мед и месинг. Изглежда не случайно Чили се славеше с богатствата си от медна руда.
Гражданите по улиците бяха добре облечени. Поне там, където ние се движехме, не видяхме бедни и окъсани хора. Всичко излъчваше една скромна заможност и достойнство. Привечер по страничните улици засвириха музиканти и ние след известно лутане се спряхме на един ресторант с градина, където весели хора, млади и стари, слушаха жив оркестър, пиеха бира и си хапваха.
Поръчахме си и ние по една халба бира и пържени картофи, но скоро ни дойде апетита и си поръчахме още бира и вечеря. По едно време отнякъде се появи един оркестър, който посвири малко и замина да свири на съседния ресторант. Всичко беше толкова чисто, спокойно и приветливо, а яденето вкусно, че направо не ни се тръгваше към хотела.
На другия ден имахме тур с автобус из града. Започнахме от хълма Санта Лучия, в полите на който конквистадорът Дон Педро де Валдивия е основал града през 1541 година и го е нарекъл Santiago del Nuevo Extremo. На хълма, на една сцена в крепостта, един малък състав периодически драматизираше главните моменти от основаването на града и ние бяхме зрители на поредното представление.
Сантяго е разположен на реката Мапочо и това му придава красотата, която е характерна за градовете на реки. Пътувайки с автобуса минахме през най-хубавите части на града, където красиви хасиенди от колониалния период се съчетават по елегантен начин с модерни сгради от стъкло и стомана.
Разходихме се на Плаза ди Армас, която е заобиколена от катедралата и сгради от XVIII век. Видяхме и президентския дворец Ла Монеда, където е загинал президента Алиенде по време на преврата на генерал Пиночет. Посетихме комплекса на църквата Сан Франциск и конвента, които са от XVI век.
След екскурзията с автобус обядвахме и решихме отново да се поразходим пеша. Този път се отправихме към хълма Сан Кристобал, който се издига на единия бряг на Мапочо. Хълмът и местността наоколо са принадлежали някога на фамилията Сан Кристобал, където те са експлоатирали каменна кариера, но сега е място на парк, зоологическа градина, плувни басейни и зъбчата железница. На върха на хълма има статуя на Богородица, която е разперила ръце, като че ли иска да литне.
До статуята се добрахме със зъбчатата железница и след като направихме съответното количество снимки, решихме, в момент на умствена слабост, да слезем до града пеша! Изобщо не подозирахме, че това което ни изглежда толкова близко от хълма, че можеш да го пипнеш с ръка, може да се окаже толкова безнадеждно далече. Отначало вървяхме по пътеките надолу из парка бодро и ентусиазирано. След около час обаче, вече бяхме потънали сред дърветата и не виждахме нищо освен хълма зад нас и фигурата на Богородица, безнадеждно протегнала ръце към небето. Мина още час и нашите Калифорнийски крака, свикнали на не повече от 100-200 метра непрекъснат ход, започнаха да загубват чувствителност и да натежават застрашително. Не се виждаше никаква надежда за какъвто и да е транспорт, а и хора се срещаха много рядко. По едно време отнякъде се появиха двама полицаи на огромни коне и ние ги попитахме колко е далече до метрото, което по картата на Юлия трябваше отдавна да сме достигнали. Полицаите ни обнадеждиха, че метрото е на петнадесетина минути. Ние продължихме обнадеждени, но скоро някой подхвърли, че не ги попитахме дали не става дума за галоп с кон, а не пеша?
Най-накрая измежду дърветата изникнаха къщи и улици и скоро се отзовахме на една станция на метрото. Беше час пик, хората излизаха от работа и метрото беше претъпкано, отново преживявания нехарактерни за нашите изнежени Калифорнийски фигури, но ние си припомнихме борческото минало в България, изпъчихме гърди, изправихме рамена и не се дадохме на чилийците.
Най-накрая стигнахме нашата спирка, която беше доста далече от хотела, но все пак беше далеч по-близко до него от Богородицата на хълма Сан Кристобал. Отидохме си по стаите и вирнахме крака за отмора. След това взехме по един душ и се подготвихме за новата разходка из вечерния Сантяго. Този път обаче не ходихме далече, а седнахме в градината на най-близкия ресторант на традиционната халба бира и пържени картофи, докато ни дойде музата за вечеря. По едно време отново мина някакъв оркестър, след това друг и трети. Градът живееше и се забавляваше юнашки!
На другия ден, след закуска, отново попаднахме под грижите на гид от Мундо тур, който този път щеше да ни води по околните лозя и винарни.
Тук му е мястото да кажа няколко думи за общото разположение на Сантяго. Той се намира по средата на Чили, от гледна точка на посоката север-юг и по средата от гледна точка на посоката изток-запад. На изток от него, на около стотина километра, са Андите, където има места, дето може да се карат ски почти цяла година. На запад от Сантяго, до Тихия океан, има също около стотина километра, където пък има многозвездни курорти с прекрасни плажове и други красоти. Около Сантяго в долината между Андите и ниските крайбрежни вериги от хълмове е централната долина, където е пълно с лозя, винарни и ферми за мляко с мирно пасящи крави.
Докато пътувахме с микробуса, гидът ни разправяше за природата, историята и хората на района. Оказа се, че винарството е започнало да се развива сравнително скоро, горе-долу от началото на XX век, че и по-късно. Решението за това е било съвършено съзнателно държавно решение, защото умни хора установили, че климатът е много подходящ за лозарство. Чилийците повикали специалисти от Европа за технолози по винарство и агрономи по лозята. Приспособили старите хасиенди за винарни, закупили бъчви от САЩ и Канада, а апаратура от страните на Северна Европа и започнали да се занимават с лозарство и винарство. Естествено, като умни и предприемчиви хора, подели и организирана рекламна атака, за да докажат на света, че Чилийските вина не са по-лоши от френските, а в добавък са и по-евтини.
По едно време микробусът ни спря пред една арка, която маркираше входа на винарната, която щяхме да разглеждаме. Там ни чакаше един файтон с огромни коне, които – след като се натоварихме – зашляпаха с копита по павираната с калдъръм алея. Минахме през цялата технологична линия, с огромни бъчви и най-модерна измерителна апаратура и тръбопроводи за вино с електронни клапани. Всичко беше автоматизирано - от пресите за изстискване на гроздето, до контрола на ферментацията и последващото стареене на виното. За най-голямо наше удивление разбрахме, че бъчвите трябвало да се сменят с нови всеки 3-4 години и че най-хубавите бъчви се произвеждали в Канада, а в Норвегия, Швеция и Германия се произвежда най-модерната апаратура за производство на вино! Любопитното е, че с изключение на Германия, останалите изброени държави не са известни с каквото и да е винопроизводство.
Технологът, който ни развеждаше, ни разказа за виното Кармене, което напоследък започна да се появява по магазините в LA. Сорта, от който то се получавало, дълго време смятали за мерло и виното също се считало за мерло. Един от технолозите, които дошли от Франция, обаче му се вгледал и решил, че това май не е мерло. Направили генетично изследване и се оказало, че това е един сорт, наречен Carmener, който е бил разпространен във Франция до края на XIX век, но когато лозята в Европа започнали да измират от филоксера, този сорт изчезнал и не могли да го спасят. Междувременно той бил пренесен в Чили, но това било забравено и там той продължавал да се отглежда, като го смятали за мерло.
След разходката из винарната разбира се ни заведоха до магазина, където имаше вина и ракии (Писко), за да си купим, ако искаме, по някоя и друга бутилка. Очаровани от романтичната история за възраждането на сорта Кармене, ние си купихме по една бутилка именно от него, а ракиите оставихме за по-късно.
След разглеждането ни заведоха в ресторанта на винарната, където имаше прекрасни яденета и вино горе-долу на корем, но ние се държахме прилично и пийнахме само по една, а аз две чаши. В ресторанта се запознахме с едни шотландци, които пътуваха по света с кораб и сега бяха пристигнали в Чили. Мъжът се бил разболял от рак и не му предвиждали да живее много, но той неочаквано се подобрил и заедно с жена си решили да пообиколят света. Купили си билети за търговски кораб и обикаляли където и той обикаля. Оказа се, че това било възможно. На почти всеки търговски кораб имало по няколко каюти за пътници и даже не било много скъпо. Те вече бяха ходили по западното крайбрежие на Африка, до Бразилия и Аржентина, минали през Магелановия проток и сега бяха в Чили. Ние с Юлия бяхме направо захласнати от тази възможност, но катастрофата с италианския пътнически кораб "Коста Конкордия" преди година-две значително охлади ентусиазма на Юлия и аз се съмнявам, че ще мога да го подпаля отново!
Във всяка от винарните, които посетихме, имаше и нещо като музей, в който се представяха експонати от по-стари винарски технологии. Те бяха интересни, но съвременните технологии наистина правеха голямо впечатление.
Докато пътувахме обратно към Сантяго, видяхме далечни пушеци и попитахме гида дали това не са пожари. Той потвърди, но ни сащиса със заявлението, че пожарникарите в Чили са доброволци!?! Даже било много почетно да си пожарникар и хората с голям ентусиазъм участвали в организацията. Естествено държавата поемала разходите по материалната част, но хората тренирали, дежурели и участвали в борбата с пожарите на чисто доброволни начала!
На другия ден си събрахме багажа и се разделихме със Сантяго на път за Виня дел Мар. Това е едно курортно градче с много хотели, плажове и магазини, но без някакви особени забележителности. Впрочем близо до него се намира Валпарайсо, който наистина е едно бижу и може да се счита, че е най-красивото нещо наоколо! В деня на пристигането се разходихме по крайбрежния булевард на Виня и се любувахме на огромното количество малки и по-големи яхти, паркирани по кейовете.
На другия ден една госпожица ни пое с един микробус и ни откара до Валпарайсо. Той е разположен на бреговата ивица и на няколко почти отвесни хълма, които надвисват над крайбрежния булевард и сградите, сгушени около пристанището. Пристанището обаче е огромно и ако не се лъжа е най-голямото пристанище на Чили.
Хълмовете са изключително живописни и по тях човек пряко може да се изкачи или само по стълби, или с асансьори, или със зъбчата железница. Достъпът с превозни средства става по едни серпантинно виещи се пътища. Къщи има по самите склонове на хълмовете, като те от едната страна са вградени в скалите на хълмовете, а от другата гледат все по-нашироко и по-нашироко към пристанището и океана.
На един от хълмовете се намира една от къщите на Пабло Неруда, наречена "Sebastiana", която беше и основния обект на нашето посещение във Валпарайсо. След като я разгледахме, гидът ни каза, че можем да се върнем с нея, а ако искаме можем да се поразходим из града. Жени обяви, че е чела за някаква улица близо до "Sebastiana", където известни художници, когато посещавали Неруда, рисували по стените на къщите по тази улица различни скици и картини. Гидът ни потвърди, че има такава улица и ни обясни как можем да я достигнем, след което се качи на микробуса и замина. Ние уж по описанието ѝ се насочихме към въпросната улица. Слизахме надолу и се качвахме нагоре по стълбища, асансьори и улици. Дори на няколко пъти питахме хората за пътя и те много учтиво ни обясняваха накъде да ходим, но за съжаление правеха това на испански, език, от който ние знаехме точно толкова, колкото да се заблудим от описанията. Най-накрая, напълно трупясали, вече почти решихме да се опитаме да се приберем във Виня дел Мар, когато Юлия обяви, че ние май сме дошли отново до къщата на Неруда. Точно в този момент до нас спря един много познат микробус и от него се изсипа група туристи с госпожицата, която преди около два часа ни беше служила като гид! Тя като ни видя зяпна и онемя за известно време, а ние виновно започнахме да ѝ обясняваме, че все още търсим въпросната фамозна улица. Тя се хвана за корема и щеше да се спука от смях, но ние и се примолихме отново да ни покаже как да се доберем до тази пуста улица. Тя ни натовари на микробуса и каза на шофьора да ни закара до улицата, докато тя разглежда къщата с групата и отново ни пожела успех! Този път вече нямаше геле. Шофьорът ни стовари в единия край на улицата и ни пожела всичко най-хубаво.
По стените на къщите на улицата наистина имаше около десетина рисунки, всяка подписана от известен художник. Впрочем на мен ми бяха известни само двама-трима от тях, а и техните имена вече съм забравил, така че ми се струваше, че нашето упорство да видим тази улица имаше по-скоро символичен характер, отколкото някаква реална стойност.
След улицата отидохме да изядем за награда по един сладолед в една от сладкарниците, разположени по стените на хълмовете, и се полюбувахме напълно заслужено на залязващото над Тихия океан слънце, което беше позлатило хълмовете, корабите в пристанището и водите на океана!
Слязохме как да е до крайбрежната улица и попитахме с кой автобус да стигнем до Виня. Оказа се, че трябва да сменяме автобус и изглежда по лицата ни се е било изписало истинско разочарование и даже уплаха, защото човекът, когото питахме, изчака с нас автобуса и ни предаде на шофьора с указания за нашето назначение. Шофьорът пък ни стовари на спирката, където трябваше да сменяме автобус и там ни предаде на друг човек, който ни натовари на следващия автобус и обясни на неговия шофьор къде да ни свали. И така по етапен ред се отзовахме във Виня дел Мар, почти пред хотела, в който бяхме отседнали.
Похапнахме, пийнахме си порцията бира и отидохме да спим, защото едва се държахме на краката си след търсенето на злополучната улица.
На другия ден отново се натоварихме на микробуса, задминахме Валпарайсо на юг и отидохме до Isla Negra, където се намира друга къща на Неруда (той има 3 къщи в Чили). В нея се намира колекцията му от рострални фигури от кораби и най-различна меморабилия, която той е събирал през живота си. Оказа се, че Пабло Неруда е бил близък приятел с Есенин и има много предмети и писма от големия руски поет. Къщата беше на самия бряг на океана, изглеждаше доста добре, както архитектурно, така и от гледна точка на поддръжка. В нея имаше събрани стотици предмети, събирани от писателя през годините: фигурки, маски, оръжия, писма от различни известни хора и какво ли не друго.
На следващиа ден пътувахме обратно за Сантяго откъдето взехме самолет и отлетяхме на юг към "Езерния район" (Region de los Lagos). Полетът трая около 2 часа и кацнахме в Порто Монт.
Езерният район е една изключително красива област в Чили, намираща се непосредствено на север от Патагония. Той се пресича от множество реки, има много езера, в които се оглеждат действащи вулкани. Склоновете им са покрити с гори, а градчетата имат често архитектурата на немските градчета в Европа. Причината за това е, че в края на XIX век Чили се нуждаела от емигранти и представители на правителството заминават за Германия, където предлагат на потенциалните заселници земя, животни за обработката ѝ и строителни материали и пари, за да си построят жилища. Много немци приемат условията и се заселват в южната част на Чили, поради което много от градчетата в езерния район имат подчертано немска архитектура и характер.
В Порто Монт за пръв път имахме проблеми с Мундо тур. Те ни настаниха в един хотел, който определено не беше хубав. Стаите меришеха на мухъл и бяха доста неприветливи. Когато на втория ден обаче обявиха, че ни местят в други стаи, които се оказаха дори по-лоши, ние вдигнахме бунт и възмутени посетихме местния клон на Мундо тур. Аз, по стара привичка за такива протести обявих, че няма да напуснем офиса, докато не ни поставят в нормален хотел. Отначало се опитаха да ни забълбукат с разни обяснения, но ние бяхме непреклонни и след като ни заплашиха, че ще ни струва по-скъпо, ни преместиха в един от най-хубавите хотели на града. Оказа се, че за това не ни взеха нито стотинка повече и нашето подозрение беше, че ние по начало трябваше да бъдем в този хотел, но по неизвестни причини местният клон на Мундо тур ни беше настанил в другия. За съжаление това се случи на третия ден от престоя ни в Порто Монт, но както се казва: "По-добре късно, отколкото никога!".
Иначе екскурзията вървеше нормално. Вечерта след пристигането в Порто Монт ние попаднахме в едно от добрите заведения за ядене, където на всяка маса в средата имаше по един висок стъклен цилиндър с деления, пълен с бира и с кранче на дъното. Всеки си получаваше халба и си наливаше колкото си иска бира. В заведението се сервираше едно блюдо, което представляваше един голям керамичен гювеч с пържени картофи и всякакви меса, от които участниците в пиршеството на масата си взимаха каквото искат и когато искат. При поискване от участниците, цилиндърът се допълваше с бира, а гювечът – с картофи или с парчета месо (телешко, свинско, риба, раци и т.н.). На нас това заведение много ни хареса и ние го посещавахме почти всяка вечер до края на престоя си в Порто Монт. Понякога то беше препълнено и се налагаше да се почака, но си струваше, защото храната беше хубава, бирата също и цената беше напълно приемлива.
На следващия ден след пристигането ни в Порто Монт, нас ни натовариха на един микробус и ни откараха на север във Валдивия. Този град е основан от известният ни вече дон Педро де Валдивия през 1552 година, т.е. единадесет години след като същият е основал Сантяго. Градът е един от най-красивите в Чили. Със своята немска архитектура от XIX век, испански фортове от 17 и 18 векове, разположени на устията на реките, около които се намира градът със старинната си архитектура и пазар, Валдивия е безспорно едно бижу в огърлицата от прекрасни градчета по крайбрежието на Езерния район.
Гидът, който ни придружаваше до Валдивия, беше един начетен млад човек, който ни разказа много за историята на Чили. Интересна беше историята на индианците мапоче, които дълго време не искали да се подчинят на испанските завоеватели, като по едно време направили невъзможна комуникацията по суша между Сантяго и градовете на юг от него. Наложило се испанците да водят преговори с тях, като им предоставили специални права, за да получат право за сухопътен достъп до юга на страната.
На другия ден след Валдивия заминахме на юг с автобус, след което се натоварихме на един ферибот и пресякохме океанския канал между континента и най-големия остров в Чили. На този остров, в градчето Кастро, свършваше Панамериканската магистрала, която тръгва от Ванкувър в Канада, минава покрай цялото крайбрежие на двете Америки и свършва на този остров. В главното градче на острова имаше пазар, на който можеше да се купят най-различни неща за спомен от Чили. Жени през цялото време обръщаше специално внимание на пазарите, защото търсеше изгодни покупки на "лапис лазули". Това е синя скала, съставена от няколко различни минерала, като Лазурит, Содалит, каолин, Калцит и Пирит. Цветовете на този камък варират, но за най-добро качество се смята наситеното тъмносиньо с бели петна. Този камък съдържа пигмента, който до XIX век се е използвал от художниците за рисуване на морето и небето. Лапис лазули се среща доста често в Чили, а хобито на Жени по това време беше в областта на приложните изкуства. Тя закупуваше всеки лапис, който ѝ харесваше и ѝ се виждаше на сметка. Този камък е бил много почитан в древността като камък на мъдростта и основно се е доставял от Афганистан.
Интересното беше, че по целия път до острова имаше почти непрекъсната колона от огромни камиони, които най-накрая разбрахме, че карат сьомга от сладководните рибарници навътре в континента към рибарниците на острова, като с това заместват нормалната миграция на тази риба от сладководните басейни, където тя се излюпва и расте първоначално, към океана, където в нормалния си цикъл на живот израства до възраст, в която в естествения си жизнен цикъл трябва да се върне в реките където се е излюпила, за да си хвърли хайвера преди да умре. Последното разбира се не става, защото, когато сьомгата достигне необходимото тегло в огромните метални клетки, които представляват рибарниците в океана, тя бива хваната, разфасована, опушена и изобщо приготвена по най-различните начини, по които се приготвя сьомгата.
Разбрахме, че Чили е втората страна след Норвегия по производство на ... Атлантическа сьомга!
На другия ден посетихме градчето Осорно, където на улица Макена има 6 къщи от XIX век със типичен немски стил, с галерии на горните етажи, гледащи към улицата, които са обявени за национални архитектурни обекти. След това по собствена инициатива посетихме езерото Ланкюхуе около което се намират градчетата Порто Варас, Порто Охтай и Фрутиллар. Последното градче е известно с ежегодният си фестивал на класическата музика, който се провежда през лятото, но не по времето, когато ние го посетихме. Влиянието на немската архитектура личи навсякъде: в църквите, дървените къщи с балкони с лалета, които напомнят архитектурата на Централна Европа. За Централна, но и за Източна Европа ни напомниха и няколкото цигански лагери (катуни), които видяхме по бреговете на езерото. Едни циганки даже напираха да гадаят на Юлия, но подозирайки нечисти намерения от тяхна страна, тя се опита да им откаже, а когато това не стана с добро, възприе застрашителна поза и успя да ги изплаши и отблъсне.
Над всичко това се издига вулкана Осорно, чиито димящ, правилен конус се оглежда в езерото. Ние се качихме на един междуградски автобус, който свързва селищата около езерото и пътувахме с него около 30-40 минути, но разбрахме, че езерото е прекалено голямо, за да го обиколим за времето, което ни оставаше този ден и затова слязохме на една спирка горе-долу по средата на нищото, където изчакахме един автобус да ни прибере обратно до Порто Варас, откъдето взехме друг автобус до Порто Монт.
На другия ден ни откараха с автобус до езерото Lago de Todos los Santos или с други думи Езерото на всички светии, което се намира в националния парк Висенте Розалес. Изумрудните води на езерото са заобиколени от скалисти ридове и върхове, по склоновете на които растат гори с огромни дървета. По езерото пътувахме с кораб, който след около час плаване ни откара до един много красив хотел-ресторант в Пуерто Пеулла, на източния бряг на езерото, в който обядвахме. Там наблизо имаше красиви водопади. Част от пътниците в кораба продължиха с автобуси към Аржентина, защото се оказа, че границата е доста близо и това е един от пунктовете свързващи Чили и Аржентина. След като се поразходихме по брега на езерото и се полюбувахме на водопадите, всички останали пътници се натоварихме на кораба, а след това на автобусите и се прибрахме обратно в Порто Монт.
Това беше последният ден от пътуването ни из Чили. Разбрахме, че са необходими отделни екскурзии за северната част (пустинята Атакама), Езерния район и отделно за Патагония, където има разкошни национални паркове с вековни гори, езера и реки.
От Порто Монт летяхме до Сантяго, а там трябваше да убием няколко часа на аерогарата докато дойде време за самолета ни до LA.
По едно време Юлия, Жени и Нина обявиха, че един младеж се държи много странно и започнаха да го подозират, че е терорист! Нина и Жени заминаха на разузнаване със задача да видят какво толкова гледа в компютъра си. След малко те се върнаха и с тревога обявиха, че той разглежда някаква карта! Аз се опитах да се пошегувам, че това навярно е картата на местността, над която трябва да взриви самолета ни, но всички единодушно обявиха шегата ми за пълна безвкусица и аз побързах да замълча и да престана да се правя на много умен. За съжаление младежът се качи на нашия самолет и моите компаньонки още известно време преживяваха и се страхуваха, докато не ги налегна умората и не задремаха по креслата.
Полетът до LA мина без проблеми и се завърнахме обогатени от спомени и впечатления от Чили, в която човек трябва да пътува поне месец, за да види една по-значителна част от природата на тази невероятно дълга, тънка и красива страна.
Разказвач
