Емиграция: Пчели, мед, медовина и ракия

Беше събота вечер. Иван и Венетка организираха малко парти в квартирата си в Ървайн. Ние пристигнахме по-рано от останалите. Когато се качихме по външната стълба до терасата пред апартамента на нашите приятели, видяхме един кашон в ъгъла, над който се виеше рояк пчели. Отворихме входната врата и тържествено, но с леко безпокойство в гласовете, обявихме на Иван, че рояк пчели се е настанил в кашона на балкона му. Иван се захили доволен и ни обясни, че "мухата" се обесила на една от гредите по обяд и той я прибрал в кашона. Обезпокоени ние му казахме, че това е опасно, защото пчела може да ужили някой американец от комплекса и те ще си имат неприятности, но Иван махна пренебрежително с ръка.

Скоро дойдоха и другите гости. Иван грабна тепсията с кюфтетата и замина за обществената скара да ги пече.

Салатката беше вече готова и компанията се разположи около масата. В очакване на кюфтетата си наляхме по чашка ракия. Скоро се появи и Иван. Той беше майстор готвач и ние се наслаждавахме на аромата на кюфтетата, но продължихме с ракията, за да има възможност и той да си оправи градуса, преди да минем към кюфтетата, бирата и виното.

Разговорите се лееха като пълноводна река, но с приближаването на края на вечерта реката постепенно се разделяше на отделни потоци и поточета, които на моменти забързваха и се разпеняха, а на моменти спираха в спокойните вирове на мълчанието, при което една или друга група млъкваше, за да могат участниците да съберат мисли и да намерят руслото на следващата тема за разговор.

Мен обаче все повече и повече ме бъзгаше темата за пчелния рояк. Предполагах, че регулациите в градчетата на Южна Калифорния вероятно забраняваха отглеждането на пчели по дворовете, но нашият двор беше голям и сигурно можеше да скрием някъде един кошер. Все пак не посмях да излезна с предложение пред семейството за осиновяване на пчелите и си наложих да забравя пакостната си идея.

Когато си тръгвахме, Тери отиде при кашона и попита Иван какво смята да прави с рояка. Той вдигна рамене и каза, че не е мислил по въпроса. Тогава Тери внезапно изказа мисълта, която ме тормозеше:

"Имаш ли нещо против, ако вземем този рояк?"

Иван се ентусиазира и каза, че той също си е помислил за нас, но не е смеел да ни предложи тази идея. Тогава Тери каза, че ще види какво може да направи. Юлия моментално се възпротиви, защото предполагаше, че не беше разрешено да се гледат пчели в градските дворове, а аз предпазливо подкрепих идеята, при условие че намерим кошерище и подходящо място в двора, където да го скрием.

На другия ден Тери се разтърси по интернет и изписа едно кошерище от... Канада. След няколко дена кутията пристигна и Тери замина за Ървайн да прибере рояка. По това време броят на пчелите вече беше понамалял, но Тери все пак докара рояка в кошерището, където имаше и рамки с восъчни пити също от Канада.

За съжаление кошерът не оживя и ние се оказахме с празно кошерище, пълно с празни восъчни пити на цена близо 100 долара. Докато се чудехме какво да правим с кошерището, ето че в него се настани нов рояк и ние доволни го скрихме зад будката с помпата и филтъра на басейна. Суматохата около новия рояк продължи още няколко дена, през които Тери заварѝ от тръби поставка за кошера и постави краката ѝ в консервни кутии със старо моторно масло, за да не влизат мравки, които вече щъкаха наоколо да прибират труповете на умрелите пчели.

Постепенно интересът към кошера замря. Минаха два-три месеца и един ден Тери, въоръжен с маска и опушвачка, отиде да провери питомците си. Върна се тържествуващ и съобщи, че почти всички пити са пълни или с пило или с мед! Новината го ентусиазира и след няколко дена той докара 4 кошерища и една ръчна центрофуга за мед, закупени от някакъв румънец, който си продавал къщата и трябвало да ликвидира пчеларството.

Скоро се оказа, че близо до нас има магазинче за пчеларски принадлежности и няма нужда да се закупуват неща чак от Канада. Сдобихме се с жица от кантал и устройство за монтиране на восъчните пити на рамките. Имахме вече пет кошера по на два етажа и когато през есента започнахме да вадим мед, реколтата беше умопомрачителна! За един уикенд събрахме около 50 килограма мед и аз се зачудих какво ще го правим. Започнахме да ядем мед на закуска, на обяд и на вечеря, но запасите видимо не намаляваха.

На следващата година вадихме мед още два пъти и трябваше да купуваме кофи, където да го държим.

На по-следващата година отново вадихме мед и запасите ни надхвърлиха 300 килограма. Положението започна да става неудържимо. Ако продължаваше така, скоро трябваше да освободим цяло помещение за медохранилище.

Тук обаче природата се намеси. Ние не полагахме никакви грижи за кошерите и един ден Юлия обяви, че от един от тях излитат някакви пеперуди и не се виждат никакви пчели. Оказа се, че кошерът беше превзет от някакви паразити и почти във всички килийки се бяха настанили лаврите на някакви гадни насекоми. След това забелязахме, че в един от кошерите крилата на пчелите са особени по форма и не приличат на крилата на нормалните пчели. По това време вече бяхме станали членове на пчеларската дружинка в Ориндж каунти. Посъветвахме се с колегите и един от тях, най-известният и популярен пчелар на име Лу, ни каза, че трябва да дадем на кошера антибиотик.

Лу беше възрастен човек, вероятно към седемдесетте, който се отзоваваше на повиците за помощ от всички пчелари. Той дойде и приложи необходимото лечение на кошера. Попитах го какво можем да правим с меда и той ни каза, че ако искаме можем да си правим медовина! Аз бях чел по книгите, че през средновековието се е пиела медовина, но нямах никаква представа как се прави това питие. Лу ни каза, че през есента в дружинката ще има уикенд, в който ще ни обучи как да правим медовина.

Аз се разтърсих по интернет и намерих описание как се прави медовина, но намерих и реклами за материали: гроздов сок, мая и други необходими неща за правене на вино. Намерих и адреса на един магазин недалеч от нас, който продаваше най-различни материали, необходими за правене на вино, медовина и бира. Един ден се отнесохме с Юлия до този магазин и закупихме гроздов сок, дрожди, тапи, ферментатори и всякакви други материали и уреди за правене на вино и медовина. Аз реших да увеличим двойно количеството на виното, като добавим към разтвора мед в съответната пропорция, разтворен във вода.

Както се казва: "Речено, сторено!" След два-три дни в банята вече бълбукаха две кофи, оборудвани като ферментатори и пълни с измислената от мен смес от каберне сувиньон и мед. Заложих и една кофа само с мед, разтворен във вода за медовина.

След месец вече имахме резултат. Кабернето не стана лошо. Имаше аромат на мед и вкус на каберне, така че ставаше за пиене. Медовината обаче не ни хареса. Не че беше лоша на вкус, но просто вкусът не ни допадна.

По това време започна да пропада и нашата пчеларска ферма. Една от причините за това беше африканизацията на пчелите в южните щати на страната. За да се разбере за какво става дума, ще си позволя малко отклонение.

Преди двадесетина-тридесет години един бразилски професор решил да направи експеримент като кръстоса африкански пчели с известната ни европейска пчела. Желанието му за този експеримент се базирал на факта, че африканските пчели били по-производителни на мед от европейските. От друга страна обаче африканските пчели са и доста по-агресивни от европейските, което очевидно е едно нежелано качество. Агресивността на африканските пчели се изразява в това, че когато усетят, че са атакувани, те се вдигат масово в защита на кошера и преследват нападателя си на стотици метри и дори на километър от кошера.

Та този професор внесъл няколко рояка от Южна Африка и започнал експериментите си. Един прекрасен ден обаче един или няколко рояка (разказвам историята по спомен, та не гарантирам за точността на информацията) избягали от лабораторията на свобода! Оказало се, че африканските пчели били много жизнени и добре се чувствали в климата на Южна Америка. Те започнали да се кръстосват с местните европейски пчели, но агресивността си предавали на новото поколение. Нещо повече, новите пчели-майки, които се излюпвали в кошерите от пчели-майки, оплодени от африканизирани търтеи, се оказало, че имат с ден-два по-къс инкубационен период, поради което африканките се излюпвали преди европейките, а който е запознат с биологията на пчелите знае, че майката, която се излюпи първа, става господар на кошера и следващите излюпени майки биват убити.

И така, пчелите в Бразилия започнали да се африканизират. Африканизацията започнала да се движи на север, минала през цяла Южна Америка, през Централна Америка и Мексико и африканизираните пчели се появили в един момент в Тексас. Движението им на север обаче се прекратило поради факта, че новата порода пчели издържат по-малко на студ, но затова пък те започнали да се придвижват на запад. Минали през Ню Мексико и Аризона и най-накрая се появили в Калифорния. Медиите разбира се започнаха да следят миграцията им с най-голямо внимание и с огромно удоволствие раздухаха до невъзможност два-три случая на преследване на заподозрени нападатели (хора и животни) от разярени рояци пчели! Тези сензации внесоха смут в душата на Юлия, а трябва да си призная, че и аз изтръпвах при мисълта, че и нашите пчели ще се африканизират.

Междувременно пчелите масово се давеха в басейна и отвреме-навреме, докато плувах, някоя полуудавена нещастница се забиваше в носа или челото ми. Отначало това водеше до болезнени възпаления на ужиленото място, но след време организмът ми изглежда свикна и аз понасях ужилванията без особени сътресения. Представях си каква ще бъде реакцията на някой от съседите, ако го ужили пчела и той разбере, че тя е дошла от нашия двор! Най-малкото ни очакваше посещение на служител от градския съвет, а не е изключено и от адвоката на съседа!

Първата африканизация на кошер стана с един, който бяхме дали на Жени да го гледа в двора на другата ни къща, където тя живееше със семейството на брат си. Постепенно тревата около кошера израсна много висока и Юлия реши да я окоси. Докато тя вилнееше в задния двор с косачката, на мен ми беше възложено да окастря една смокиня, която се беше разперила нахално в предния двор. Както честно и почтено си режех клоновете от смокинята в кофата за органични отпадъци, изведнъж една пчела се блъсна най-безпардонно в челото ми. Мина ми през ума, че това ми прилича на предупредителна атака срещу заподозрян нападател на кошера, но той беше на двадесетина метра от мен в задния двор и затова реших, че става дума за самодейна или заблудила се пчела. След минута в челото ми се блъснаха още три пчели, а една се оплете в остатъците от коса на главата ми. Спрях да се разправям с клоните от смокинята и то точно навреме, защото Юлия се появи на вратата на къщата и изкрещя да се прибирам веднага. Побягнах панически, а около главата ми се виеха вече 4-5 пчели. Влязохме и двамата в къщи и Юлия ми разказа, че както си косила около кошера от него излетял рояк побеснели пчели и се насочили към нея. Тя веднага зарязала косачката и побегнала да се скрие в къщата. Сетила се за мен и изтичала в предния двор, където видяла рояк пчели да се насочват към мен и ми извикала да се прибирам.

Събрахме се с Жени, Юри и Катя на военен съвет. В задния и предния двор се носеха рояци побеснели пчели, които търсеха на кого да си изкарат яда. Бяхме обсадени и беше невъзможно да направим нищо. Опасността беше, че пчелите можеха да ужилят някой минувач, но пешите минувачи в Анахайм са такава рядкост, че за щастие никой не мина, докато пчелите не се поуспокоиха.

Звъннахме на един член на дружинката, за който знаехме, че събира пчелни рояци да си прави пчелин. За щастие той си беше в къщи. Обяснихме му с две-три думи какъв ни е проблемът и той обеща да дойде веднага, но като се има предвид, че той живееше на поне 10-15 километра от къщата, то сигурно той нямаше да се появи по-рано от 30-40 минути.

Пчелите вече се бяха поумирили и Юлия отиде до съседа Ричард, за да види как е положението при него. След десетина минути се върна и в очите ѝ се четеше тих ужас. Разказа, че като влязла у Ричард видяла, че лицето му е червено и подуто. Тя изказала предположението, че е изгорял на слънцето, но Ричард и обяснил, че изобщо не ставало дума за изгаряне на слънцето, а като си пиел бирата на двора го връхлетял отнякъде рояк пчели и докато се прибере го нажилили по главата. Юлия изтръпнала от ужас, защото като нищо Ричард можеше да ни съди, а като се има предвид, че той е доста беден, то току-виж, че се полакоми за компенсация за "болки и страдания". Слава Богу, че Ричард, бързайки да се скрие от пчелите, изобщо не видял откъде идват и си мислел, че някъде на тавана му има див кошер.

В сметение и страх зачакахме дали някой друг от съседите не е пострадал, но никой не се обяви, а скоро дойде и познатият от дружинката с някакво измислено от него устройство, което се състоеше от една голяма прахосмукачка, приспособена така че с нея да засмуква пчелите от кошера в една клетка със ситна мрежа. След около час и половина всички пчели бяха изсмукани от кошера, но наоколо летяха доста от охраната, които нямаше как да приберем. За щастие Ричард не се появи, за да разбере каква е тази суматоха в нашия двор и така и не разбра завалията, че ние бяхме основната причина за жестокото нападение на пчелите!

Така се разделихме с още един от кошерите си.

Няколко месеца след историята в къщата, която давахме под наем на Жени, установихме че и един от нашите кошери се е африканизирал. Този път ни помогна Лу, който дойде една късна вечер, опакова внимателно кошера с найлон и му напомпа циановодород. Алтернативата беше да сменим царицата с нова европейска, но опитът ни да направим това завърши с неуспех, защото гадините успяха да убият европейката и отново си завъдиха африканка.

Разбира се и двата унищожени кошери бяха пълни с мед и ние добавихме към запасите си още стотина килограма, защото тези кошери бяха триетажни и бяха бъкани с мед.

Един ден като гледах растящата стена от кофи, пълни с мед, се запитах дали не можем да си направим медовина, а след това от нея да си дестилираме ракия? Идеята ме завладя, но никога не се бях занимавал с подобна дейност, а бях чувал, че трябва да се отстрани от дестилата метиловият алкохол. Освен това нямахме и дестилационен апарат. Започнах да търся по интернета, но цените на дестилаторите бяха високи, а и предлаганите апарати бяха за полупромишлени цели. Междувременно заложих около 50 литра медовина и се опитах да подпаля интереса на Тери, който беше безспорния майстор в семейството. Той се ентусиазира и се зае да конструира и изработи дестилатор. Аз пък се впуснах в търсене по интернета и от една статия, която ми намери професор Иво Христов, дойдох до заключението, че ако дестилирам алкохол, получен от ферментация на воден разтвор на мед, не би трябвало да имам метилов алкохол в дестилата.

Скоро дестилатораът беше готов, изцяло конструиран и изработен от Тери. В него можеше да дестилираме до 25 литра, което впоследствие се оказа малко, но иначе машината работеше безупречно.

От първите 50 литра медовина получихме към 10 литра перфектна ракия. Слава Богу, че бяхме намерили приложение на огромните количества мед, които вече се бяха събрали. Оказа се обаче, че на този свят нищо хубаво не може да е много! След две-три години медът приключи и то главно защото приключи и нашата пчеларска дейност.

След африканизацията на двата кошера ние останахме само с два кошера. За съжаление една съседка ни изчисли, че имаме пчели, и на няколко пъти ни предупреди да ги махнем. Ние се опитахме да ги крием по най-различни начини, но тя винаги установяваше, че не сме ги ликвидирали. Един ден на вратата ни звънна една млада мексиканка, облечена с някаква униформа. Тя ни се представи, че е от "контрол за вредители: животни и насекоми" и ни каза с много строг глас, че има оплакване от нас, че държим в двора си пчели. Пожела да ги види къде са, а след това каза, че ни дава 3 дена срок да се отървем от тях! Отгоре на всичко, като си тръгваше, забеляза, че кофата ни за боклук стои полуприкрита зад едни храсти на домашния паркинг. Служителката каза, че трябва да разкараме и кофата! По регулации кофата не бива да се вижда от улицата, с други думи трябваше да си я сложим в задния двор или в гаража.

Веднага се свързахме с Лу и на другия ден той пристигна, натоварихме кошерите и ги откарахме на едно скривалище, което той беше осигурил за дружинката точно за такива случаи като нашия.

Както беше обещала, служителката от съвета пристигна след три дни и се увери, че кошерите ги няма. Кофата обаче не беше забравила и след кратко оглеждане на предния двор я намери по-добре прикрита в храстите. Каза ми веднага да я махна и аз като примерен гражданин, който знае, че последиците за подобно хитруване с властите обикновено струват по няколкостотин долара, преместих кофата в гаража.

След две-три седмици отново изкарахме кофата в храстите, но проклетата мексиканка ни изпрати писмено предупреждение с напълно конкретна глоба, ако не махнем кофата от предния двор на къщата! Ясно беше, че се беше заяла и трябваше да се подчиним. Все пак ни беше пожалила, а не ни беше глобила веднага заради кофата!

Вече нямаме мед за ракия, защото, останали без стопани, двата кошера умряха след година. Ние обаче започнахме да си варим ракия от най-различни плодове. Оказа се, че от портокали става хубава ракия, а ракия става и от смокини, макар че има доста странен вкус, с който може да се свикне. Правим ракия и от един местен плод, който е подобен на сливи, но има много семки и е трудно да се подготвя и изстисква за сок, тъй като дава сравнително нисък рандеман.

Сега непрекъснато кроим планове къде бихме могли да скрием кошери? Една от идеите е да ги прикрием по някакъв начин на покрива на къщата. Според Лу, ако кошерите са над 3 метра над земята, пчелите рядко слизат ниско и не безпокоят хората наоколо. За да се реализира този план обаче, трябва да се изчака смяната на покрива, която общо взето предстои и тогава да се измисли някаква скрита площадка, на която да се поставят няколко кошера. Изобщо българинът е неуморим, особено когато трябва да се измисли как да се наруши някое разпореждане на властите – горе-долу по принципа на Нане Вуте: "Они не могат да ми кажат какво мога и какво не мога да правя!"

Разказвач

Пътувания: До Мавриций и обратно

През лятото на 2012 година командировката на Тери в Париж приключваше и ние всички решихме да се наградим с почивка до някое екзотично място. Предишната година бяхме ходили до Малдивите и екзотиката на островите в Индийския океан ни беше завладяла напълно. На домашния съвет, обсъждащ въпроса за почивката, аз предложих... Мадагаскар или Мавриций.

Аз имам обичая, като ми попадне някъде хубава статия за интересни за посещение места, да си я запазвам. По този начин си бях запазил една статия за Мадагаскар и една за Мавриций. Предложението ми беше посрещнато с известна изненада и недоумение, поради което аз обещах да изпратя по интернета (днес всичко става по интернета, дори и между хора, живеещи в един и същ апартамент) въпросните статии на участниците в домашния съвет.

След като изпратих статиите Мадагаскар беше отхвърлен по няколко причини. Едната се коренеше в хипохондрията на някои членове на семейството, а другата в основата си имаше високите цени, които се оказаха по различните курорти на Мадагаскар. Оказа се, че на Мадагаскар има опасност от малария и някои други неприятни тропически заболявания. Освен това цените на хотелите, заедно с разходите за достигането им, предполагаха по-дебели кесии от нашите. Самият аз също имах резерви относно Мадагаскар, защото, ако не ме лъжеше паметта, след като бях чел статията бяха минали 2-3 години и на острова беше станал преврат или нещо подобно.

Мавриций обаче беше одобрен и Ева се запретна да търси deal. След време бяхме информирани, че практически имаме готова резервация за хотел Le Mauricia и самолетни билети: заминаване на 7 юни и връщане на 17 юни. С билетите за самолет обаче имаше един малък трик, който правеше пътуването до Мавриций доста продължително и не особено приятно.

Работата беше там, че билетите бяха с 300 евро по-евтини (на човек), но затова пък удължаваха пътуването с около 8 часа. С няколко думи: от Париж се тръгваше за Лондон, някъде към един-два часа след обяд; след пристигането в Лондон се чакаше на летището около 6 часа, след което се вземаше самолет обратно до Париж; два часа след пристигането в Париж се вземаше самолета за Мавриций, до който полетът траеше над 12-13 часа! Все пак неудобството на пътуването ни спестяваше около 1800 евро, а тази сума съвсем не е за изхвърляне. Аз съм чувал за приказката, че "времето е парѝ", но според мен тя важи при условие, че през това време можеш да изкараш парѝ, а ако това не е възможно, то времето не е парѝ, а само време!

И така, най-накрая дългоочакваният ден дойде, ние нарамихме багажа и се понесохме към метрото на Сен Жермен. Основният проблем беше, че отново бяхме нарамили надувната лодка, която ни вършеше толкова добра работа на Малдивите, но която тежеше над 20 килограма. За щастие този път служителите на Парижкото метро не стачкуваха и ние се добрахме до летище „Де Гол“ напълно по разписание. Качихме се на самолета и след по-малко от час вече бяхме в Лондон.

Решихме по-голямата част от шестте часа до обратния полет да прекараме в един ресторант на аерогарата. Заседнахме в ресторанта с по една-две бири и прилично ядене и между приказките не забелязахме как прелетя времето.

Около 2 часа преди новия полет, аз започнах да подканвам да отиваме на чек-ин, но Тери ми направи забележка да престана с тези пенсионерски навици – с предварително ходене по аерогарите. Аз гордо се отядох, че благодарение на навиците си досега нямам случай да съм изпуснал самолетен полет, но това не помогна и ние престояхме в ресторанта още 40-50 минути.

Най-накрая Юлия се намеси в спора на моя страна и Тери кандиса. Събрахме багажа и се появихме на мястото за чек-ин за нашия полет. Тук за съжаление започнаха нашите непредвидени проблеми!

Когато си дадохме паспортите на деска, служителката ни каза, че паспорта на Карина (внучката ми) изтича след един месец и според регулациите те не могат да я пуснат!?! Оказа се, че младата част на семейството са знаели, че паспорта на детето изтича, но са смятали, че тъй като той е валиден още цял месец, то няма никакъв проблем! Да ама не! По регулации паспортът трябва да е валиден за следващите 6 месеца, за да те приемат в която и да е държава. Аз знаех, че има някакъв подобен срок, но мислех, че е по-малък, което в случая не беше от значение.

В нашето сплотено семейство възникна голяма суматоха. Оказа се, че българският паспорт на Карина изобщо е изтекъл, поради което Ева го беше оставила в Париж. Аз заявих, че просто няма смисъл да пътуваме, но малодушието ми беше посрещнато на нож и младите се втурнаха към най-близкия телефон да звънят на българското и на американското посолство, за да питат за колко време може да се издаде нов паспорт. Американците мрънкаха, че това може да заеме от един до няколко дена, но българите в Лондон ни заявиха мъжки, че ако утре, в петък, се появим със стария паспорт и снимки, то ще ни издадат паспорт още същия ден! Бедата обаче беше, че българският паспорт на Карина беше останал ... в Париж!

Аз и Юлия бяхме изкомандвани да вземем Адриан с нас и да заминаваме за Мавриций, а Тери, Ева и Карина щяха да дойдат, щом уредят паспорта на Карина.

В този момент Адриан (внукът) нададе страхотен рев за майка си, но Юлия го нарами, тримата си „чеквахме“ багажа и се понесохме към проверката. Там обаче стана друго нещастие. В суматохата аз забравих да извадя компютъра си от раницата, което се оказа, че е едва ли не наказуемо прегрешение! По тази причина раницата ми беше сложена на една опашка заедно с раниците и чантите на други подозрителни личности, а ние с Юлия и кански ревящият Адриан бяхме поставени да седим на едни столове и да чакаме реда си на опашката на раниците. Естествено времето си вървеше без да се съобразява с нашите проблеми и по всичко личеше, че нашият самолет трябва скоро да излита! По едно време в далечината се появи една запъхтяна стюардеса и започна да вика имената ни. Ние ѝ се обадихме и ѝ обяснихме ситуацията. Тя се разтича и скоро нашата раница се оказа в началото на опашката. Естествено в нея нямаше нищо подозрително и служителите ми събраха съдържанието ѝ в една полиетиленова торба и така ние, в съпровод на стюардесата, Юлия с кански ревящият Адриан в ръцете и аз с празна раница в една ръка и чувал с компютър и други техники в другата, се понесохме по коридорите на летището.

Когато стигнахме до нашия гейт, се оказа, че вече не пускат! Стюардесата отново се разтича и ни пуснаха. Когато стигнахме до самолета, чувствахме как недоброжелателните погледи на останалите пътници се впиваха в лицата и гърбовете ни, но за щастие никой нямаше свръхестествената сила да ни разкъса или изпепели с поглед!

Седнахме на местата си и изведнъж Адриан млъкна! Освен дето млъкна, което беше добре, той легна на земята под стола и заспа! Това последното не беше добре, защото когато най-накрая нашия самолет тръгна да влиза в опашката за излитане, стюардесата, минавайки да провери как са се вързали пътниците с коланите, се ужаси, като видя, че Адрианката спи като бебенце на земята, под седалката. Тя ни инструктира най-безапелационно да го вдигнем на стола и да го вържем. Юлия я предупреди за последствията, но правилата са си правила! Естествено Адрианката се вбеси от разбуждането и от ограниченията върху свободата му да спи където си поиска и отново нададе кански рев. Както на нас, така и на пътниците наоколо ни беше вече все едно и се правехме, че не става нищо особено.

Докато ни чакаше самолетът си беше загубил мястото в опашката за излитане и това доведе до закъснение с около 45 минути, което пък породи проблеми на някои пътници за връзки с други самолети и т.н. и т.п.

Най-накрая, след едни безкрайни 45 минути полет, ние кацнахме отново в Париж. Щом кацнахме, Адриан реши, че е ревал достатъчно и млъкна! Слязохме на летището, намерихме гейта, откъдето трябваше да излетим за Мавриций и се отпуснахме абсолютно изтощени в креслата за чакане. Слава Богу, че Ева се беше сетила да ни даде мобилния си телефон, та имахме връзка с останалата част на семейството. След малко се обади Тери, който вече пътуваше с влака под Ла Манш към Париж, за да вземе стария български паспорт на Карина. Пожелахме му успех и зачакахме излитането. Очевидно спестените 1800 евра от сделката с билетите бяха на път да се стопят, но какво да се прави?

Натоварването на самолета към Мавриций мина без проблеми и това започна да насажда лека надежда, че нещастията ни са вече в миналото.

Пътуването над Африка и западния Индийски океан мина успешно и без никакви проблеми. В самолета имаше доста празни места. На средната редица, аз намерих близо до нас един цял празен ред и се опитах да спя, но аз съм малко махнаджия на леглата и след като в продължение на 2 часа не можах да заспя, предоставих реда на Юлия, която дремеше до Адриан на стола. Самият Адриан се беше свил на стола като кученце и спеше непробудно. Юлия легна на празните кресла и по думите ѝ е успяла да поспи добре.

Най-накрая наближихме Мавриций. През цялото време мен ме мъчеше мисълта как ще се доберем до хотела, който беше на северния край на острова, докато летището беше на южния му край. Между летището и хотела имаше повече от 80 километра и макар, че в статията пишеше, че имало градски транспорт и можело лесно да се вземе евтино такси, аз се отнасях скептично към подобни заявления. Юлия се разговори в самолета с един маврицианец, който ни обеща, че племенникът му ще ни закара за около 300 долара до хотела! Не знам за какви ни мислеше този маврицианец, но за 300 долара аз бях готов да ходя пеша (майтапя се разбира се). Ние любезно взехме телефона на племенника на нашия познат и обещахме, че ще помислим. Той пък каза, че племенникът му може да се съгласи и на по-малко, но ние трябва да говорим с него.

Най-накрая полетът свърши и ние кацнахме на летището в Мавриций. Взехме си багажа и отидохме да пием по едно кафе и да хапнем по един кроасан. Адрианката се беше превърнал от злото ревящо дете от вечерта в най-доброто и послушно дете на света, което разбираше само от една-две думи, когато разбира се знаеше думите, защото той все още имаше да живее 2.5 месеца до третия си рожден ден.

С Юлия решихме, че е безсмислено да наемаме такси или да търсим градски транспорт, защото след два дена трябваше да срещаме Тери, Ева и Карина и затова решихме, че е най-разумно да наемем кола.

Намерихме офисите на фирмите за коли под наем и започнахме преговори. Отначало те вървяха доста безнадеждно. Един млад усмихнат маврицианец от Euro Car, ни каза че можем да наемем компактна кола за 50 долара на ден. Проблемът не беше толкова в доларите, но в размера на колата. Ние бяхме само трима, но имахме два огромни куфара, единият от които беше с лодката. Само след два дена обаче щяхме да станем шест души и, макар в бройката да влизаха две деца, то багажа ни щеше да се увеличи с още 3-4 куфара, което означаваше, че компактната кола няма да може да ни докара до летището в деня на заминаването.

Моите и на Юлия обяснения за нашето положение оказаха влияние на младия и симпатичен човек, а най-вероятно имаше и други неща, които му оказаха влияние, и след около петминутен разговор, той сподели, че има един приятел, който може да ни даде седемместна кола под наем за 40 долара на ден! Ние го помолихме да ни свърже с него и той му звънна по мобилния телефон и ни помоли да почакаме приятеля му отвън.

След десетина минути се появи един голям Нисан-комби и от него изскочи един също много весел и засмян маврицианец. Ние огледахме колата. Тя беше на 180 000 километра, но иначе изглеждаше доста запазена, като се изключат гумите, които бяха идеално изгладени от шарки, но конците все още не се виждаха. Оказа се, че младият и симпатичен човек иска по 50 долара на час и аз започнах малък пазарлък, по време на който се спряхме на 450 долара за 10 дена. Младият човек ни поиска номера на кредитната карта и необходимите данни, но обеща, че няма да ни чарджва преди да му върнем колата. Нас малко ни притесни това, че ни взе данните от картата, но всъщност ние взимахме колата и трябваше да оставим нещо в залог.

Сделката приключи, младежът ни обясни как да стигнем до хотела си, разбрахме се къде ще се видим след 10 дена и той изчезна.

Натоварихме багажа, Юлия седна зад кормилото, което в колите на Мавриций е от дясната страна (по английски тертип), включи двигателя и потеглихме. Естествено почти веднага се объркахме. Причините бяха много: и дясното движение, и не особено добрата маркировка, особено като се има предвид, че не знаехме и накъде точно трябва да вървим. По-лошото обаче беше, че малко след като потеглихме замириса силно на феродо! И двамата с Юлия се направихме за известно време, че не ни мирише, но най-накрая си признахме, че и двамата чувстваме миризмата. Започнахме да гадаем дали са спирачки или, не дай боже – съединител! Полека-лека се изнервихме както поради загубването, така и поради миризмата и аха да се скараме, но успяхме да се поуспокоим. Спряхме на едно-две места да питаме за пътя. Никой не знаеше точно къде се намира хотелът ни, но знаеха, че е някъде на север.

Най-накрая, с питане и разпитване, излязохме на единствената магистрала на острова, която беше към 70 километра дълга и вървеше север-юг. Около магистралата се виждаха безкрайни тръстикови полета. Неслучайно в пътеводителите пишеше, че захарната тръстика е основната селскостопанска култура на Мавриций и осигурява огромна част от националния продукт на острова. Тук-там по пътя се срещаха спретнати, но не особено богати градчета и селца.

Магистралата свършваше в покрайнините на град Сен Луис. Когато тя свърши, ние замалко да се загубим пак, но с питане успяхме да намерим правилния път и скоро се озовахме пред портала на хотела. Пуснаха ни на паркинга и Юлия отиде да урежда регистрацията. След малко се върна. Всичко беше минало успешно и в ръцете си държеше ключовете от стаите. В този момент обаче, нещо я подтикна да премести колата, около която доста осезаемо миришеше на феродо! Тя седна зад кормилото, включи двигателя, но се оказа, че лоста на скоростите не мърда! Шокът ни беше голям. Аз също се опитах да размърдам лоста, натискахме спирачки, амбреаж, газ и въобще всичко което можеше да се натиска и мърда, но лостът за скоростите стоеше непоколебимо на едно място!

Решихме да се настаним в стаите и след това да видим какво да правим. Отидохме до тях, отворихме, разгледахме ги и общо взето ни харесаха. След това звъннахме на Тери в Лондон и разбрахме, че паспорта изглежда ще стане навреме и в неделя сутрин ще пристигнат на Мавриций. След като се успокоихме по този въпрос, започнахме да звъним на приятния млад човек, който ни беше дал колата. Аз се опасявах, че може и да не го намерим, но не се оказах прав. Той се обади, силно се изненада от това, което му обяснихме и ни каза, че колата е в прекрасно състояние и ние навярно не можем да се оправим с нея! Той ни даде няколко съвета от „шамански“ тип, като например да натиснем 4 пъти спирачката, да плюнем веднъж през рамо, да натиснем два пъти амбреажа и чак след това да се опитаме да размърдаме лоста на скоростите, или нещо подобно на тази последователност. Ние най-добросъвестно изпълнихме неговите съвети в най-различни варианти, но резултатът винаги беше един и същ - лостът не мърдаше!

При следващото обаждане, той не отговори веднага, но ние бяхме настойчиви и когато отговори Юлия го предаде на едно момче от рецепцията на хотела, на което той също обясни заклинанията, които трябваше да изгонят злия дух, вселил се в Нисана. Нищо не се получи и момчето от хотела му каза, че по всичко личи, че съединителят или нещо по скоростната кутия се е повредило и той трябва да дойде да си прибере колата и да ни осигури друга кола. Ние следяхме със затаен дъх преговорите и си отдъхнахме, когато онзи обеща да дойде на другия ден, т. е. в събота, с друга кола от същия тип. Това беше важно, защото в неделя трябваше към осем часа да бъдем на летището, за да посрещнем останалата част от нашата банда.

Слава Богу, в събота към 2-3 часа след обяд приятният младеж се появи с един друг Нисан от същия модел, но вече на 221 235 километра и с толкова изхабени гуми, както и повредения. За щастие новият още по-стар Нисан работеше безупречно и с това, слава Богу, проблемите ни на Мавриций като че ли свършиха.

Междувременно ние се бяхме притеснили, че сме дали номера на кредитната си карта на любезния младеж и решихме да канцелираме картата, като я обявим за изгубена. Проблемът ни беше в това, че човекът можеше да чарджва картата за разходите по ремонта и след това трябваше да се разправяме с банката да се канцелира транзакцията!

След като в петък към 4 часа след обяд се справихме с проблема с колата, или по-точно имахме вниманието на хотелската администрация и обещанието на собственика на колата да докара нова кола, започнахме да се оглеждаме къде сме и какво представлява хотелът. Обстановката определено ни хареса. Хотелът беше 4 звезди, стаите бяха в ниски постройки сред много зеленина, цветя и тропически дървета. Ние имахме нещо като апартаментче с две стаи, кухничка и нещо като хол. Бяхме на приземния етаж и пред френските прозорци можеше да се излезе на малки тераски с чадър, масичка и столове.

Скоро дойде и време за вечеря. Тя, както и закуската, беше включена в сметката и беше богата и пребогата. Имаше риби и месо, приготвени по най-различен начин, кроасани и вкусни хлебчета, най-различни сладкиши и безалкохолни напитки и всичко това на корем! Ресторантът на хотела беше на няколко нива, като залите бяха с открит изглед към океана и по-специално към живописния залив, на който се намираше хотела. През цялото време от океана подухваше лек прохладен бриз.

На партера, преди стълбите към ресторанта, имаше щандове, където всеки ден различни търговци предлагаха сувенири: украшения, текстил, дърворезба и всякакви предмети от местния бит. Юлия веднага завърза приятелство с местните продавачи, които се опитваха да ѝ продадат какво ли не, но тя безгрижно им обясни, че нищо не разбира от скъпоценни, полускъпоценни камъни и изобщо от украшения, и по тази причина можеше да ги възнагради за усилията им само с благи приказки. Маневрата ѝ беше много сполучлива и тя до края на почивката остана в най-добри приятелски отношения с продавачите.

На другия ден (събота) се запознахме с едно семейство руски евреи от Южна Африка – Михаил и Рина Пинчевски. Те бяха очаровани от послушанието на Адриан, който в сравнение с тяхната внучка бил истинско ангелче! В интерес на истината трябва да призная, че след последното реване, когато не му позволиха да спи на земята в самолета, Адриан се превърна в най-доброто дете, което бяхме виждали до този момент през целия си живот! Миша Пинчевски знаеше безбройно количество вицове и ги бълваше почти непрекъснато. Те имаха туристически бизнес, а самият Миша беше гид, поради което знаеше много за Южна Африка и забележителностите ѝ. Той така хубаво ни разправяше за красотите на тази страна, че ние решихме непременно да я посетим. Аз по принцип бях решил да не ходя в Африка поради различните и опасни болести, но Мишата ми каза, че малария и подобни неприятни болести има само в някои райони и там може и да не се ходи.

В събота ходихме до океана, който всъщност беше на двадесетина метра от стаята ни, но се къпахме само в басейните.

В неделя станахме в 6 часа и заминахме да посрещаме другата половина от групата. Колата се държа много прилично и въпреки непрекъснатото старателно душене от наша страна, не се забелязваха никакви подозрителни миризми.

Тери, Ева и Карина пристигнаха навреме. Пихме по едно кафе и се понесохме обратно към хотела. Този път не се загубихме и пристигнахме преди обяд.

Следващите 7 дена прекарахме много добре. Оказа се, че в хотела водните колела, уинд-сърфовете, платноходките и изобщо всичко, което не се нуждае от двигател е безплатно. Безплатен беше и превозът до местата за гмуркане, ако не се използва акваланг. Изобщо за Тери това беше рай и единственият минус беше, че залудо бяхме влачили лодката, като при това на Лондонското летище и бяхме загубили греблата.

През седмицата ходихме до Сан Луис, столицата на Мавриций, до една ботаническа градина, до ферма за крокодили, където имаше и нещо като зоологическа градина и до една дестилаторна за ром. При дестилаторната пробвахме няколко вида ром и си купихме по едно шише от най-препоръчваните два вида ром. Във фермата за крокодили пък освен крокодилите имаше и огромни костенурки, които приличаха на огромни дървени чинии разхвърляни по една поляна. Качихме Адриан на една от костенурките, но той не беше във възторг от авантюрата, а и костенурката уж не усещаше товара, но в един момент се раздвижи, явно притеснена от нашето нахалство и ние трябваше да свалим Адрианката от нея.

На Мавриций температурата на въздуха е винаги около 28 градуса. Водата също изглеждаше да е толкова. Плажувахме около басейните, но всеки ден ходехме да караме водни колела и тогава се мокрехме и в океана. Тери от сутрин до вечер висеше по сърфовете или яхтите. По времето, когато бяхме на острова, започваше дъждовният сезон и два-три пъти валя по около двадесетина минути, но това не ни наруши настроението.

Най-накрая почивката свърши. Самолетът ни беше привечер. Тръгнахме по-рано и посетихме някои исторически места в южната част на острова. По-специално отидохме до Grand Port, където през 1810 година французите са спечелили една от малкото морски битки срещу англичаните по време на Наполеоновите войни. Все пак след 3 месеца те е трябвало да подпишат договор за капитулацията и Мавриций станал част от Британската империя.

Изобщо Мавриций най-напред е бил открит вероятно от арабите. След това португалците го открили отново през 1507 година. Той бил абсолютно безлюден, но гъмжал от додо - една птица, вероятно от вида на гълъбите, която загубила способността си да лети и имала доста големи размери. Островът гъмжал от додовци, които нямали никакви естествени врагове и затова изглежда и престанали да летят. След идването на хората обаче, глупавите додо се оказали беззащитни и за тяхно нещастие доста вкусни, защото само след 80 години те били напълно изтребени. Сега птицата додо е изобразена на герба на Мавриций, вероятно като символ на посмъртната ѝ реабилитация.

Португалците не проявили интерес към заселване на острова и това след време направили холандците (1638 г.), които го кръстили на принц Maurice van Nassau, откъдето идва и сегашното име на острова – Мавриций. Холандците изоставили острова през 1710 година и 5 години след това на него се появили французите, които го прекръстили на Isle de France. След като островът преминал към Британската империя през 1810 година, той отново станал остров Мавриций.

Основните езици, които се говорят на острова, са английски, френски и креол. Болшинството от хората обаче говорят основно креол и поназнайват английски и френски. В парламента основно се говори английски, но е допустим и френски. Все пак нямаше проблем да се разбираме, когато трябваше да намерим нещо или да питаме за нещо. Островът е придобил окончателно независимост от Великобритания през 1992 година.

Предадохме колата на любезния млад маврицианец когато и както се бяхме уговорили. Платихме му кеш, защото бяхме канцелирали картата и не желаехме да му даваме номера на друга карта. Той мърмореше нещо за проблема с предишната кола и с половин уста ни обвиняваше за повредата ѝ, но ние му казахме твърдо, че това си е негов проблем.

По време на обратния полет на един човек му стана лошо и трябваше да кацнем в Найроби, където го свалиха и го откараха в болница. Това удължи пътуването ни с около три часа, защото трябваше да дъмпваме гориво над океана, за да намалим теглото на самолета и да можем да кацнем в Найроби. За съжаление това стана през нощта и не можахме да видим нищо от Кения. Иначе обратният полет беше спокоен, но малко по дълъг (близо 18 часа) заради болния пътник.

Кацнахме в Париж и според билетите ни трябваше да летим до Лондон, откъдето да вземем самолет обратно за Париж. За щастие в Париж трябваше да сменяме не само самолета, но и летището, което ни позволи да прекратим полета си и да избегнем ненужния полет до Лондон и обратно.

Въпреки проблемите, които имахме с паспорта на Карина и с колата в Мавриций, това пътуване и прекарването на този прекрасен остров ще запомним завинаги като едно вълнуващо и приятно приключение.

Разказвач