Пътувания: До Мавриций и обратно

През лятото на 2012 година командировката на Тери в Париж приключваше и ние всички решихме да се наградим с почивка до някое екзотично място. Предишната година бяхме ходили до Малдивите и екзотиката на островите в Индийския океан ни беше завладяла напълно. На домашния съвет, обсъждащ въпроса за почивката, аз предложих... Мадагаскар или Мавриций.

Аз имам обичая, като ми попадне някъде хубава статия за интересни за посещение места, да си я запазвам. По този начин си бях запазил една статия за Мадагаскар и една за Мавриций. Предложението ми беше посрещнато с известна изненада и недоумение, поради което аз обещах да изпратя по интернета (днес всичко става по интернета, дори и между хора, живеещи в един и същ апартамент) въпросните статии на участниците в домашния съвет.

След като изпратих статиите Мадагаскар беше отхвърлен по няколко причини. Едната се коренеше в хипохондрията на някои членове на семейството, а другата в основата си имаше високите цени, които се оказаха по различните курорти на Мадагаскар. Оказа се, че на Мадагаскар има опасност от малария и някои други неприятни тропически заболявания. Освен това цените на хотелите, заедно с разходите за достигането им, предполагаха по-дебели кесии от нашите. Самият аз също имах резерви относно Мадагаскар, защото, ако не ме лъжеше паметта, след като бях чел статията бяха минали 2-3 години и на острова беше станал преврат или нещо подобно.

Мавриций обаче беше одобрен и Ева се запретна да търси deal. След време бяхме информирани, че практически имаме готова резервация за хотел Le Mauricia и самолетни билети: заминаване на 7 юни и връщане на 17 юни. С билетите за самолет обаче имаше един малък трик, който правеше пътуването до Мавриций доста продължително и не особено приятно.

Работата беше там, че билетите бяха с 300 евро по-евтини (на човек), но затова пък удължаваха пътуването с около 8 часа. С няколко думи: от Париж се тръгваше за Лондон, някъде към един-два часа след обяд; след пристигането в Лондон се чакаше на летището около 6 часа, след което се вземаше самолет обратно до Париж; два часа след пристигането в Париж се вземаше самолета за Мавриций, до който полетът траеше над 12-13 часа! Все пак неудобството на пътуването ни спестяваше около 1800 евро, а тази сума съвсем не е за изхвърляне. Аз съм чувал за приказката, че "времето е парѝ", но според мен тя важи при условие, че през това време можеш да изкараш парѝ, а ако това не е възможно, то времето не е парѝ, а само време!

И така, най-накрая дългоочакваният ден дойде, ние нарамихме багажа и се понесохме към метрото на Сен Жермен. Основният проблем беше, че отново бяхме нарамили надувната лодка, която ни вършеше толкова добра работа на Малдивите, но която тежеше над 20 килограма. За щастие този път служителите на Парижкото метро не стачкуваха и ние се добрахме до летище „Де Гол“ напълно по разписание. Качихме се на самолета и след по-малко от час вече бяхме в Лондон.

Решихме по-голямата част от шестте часа до обратния полет да прекараме в един ресторант на аерогарата. Заседнахме в ресторанта с по една-две бири и прилично ядене и между приказките не забелязахме как прелетя времето.

Около 2 часа преди новия полет, аз започнах да подканвам да отиваме на чек-ин, но Тери ми направи забележка да престана с тези пенсионерски навици – с предварително ходене по аерогарите. Аз гордо се отядох, че благодарение на навиците си досега нямам случай да съм изпуснал самолетен полет, но това не помогна и ние престояхме в ресторанта още 40-50 минути.

Най-накрая Юлия се намеси в спора на моя страна и Тери кандиса. Събрахме багажа и се появихме на мястото за чек-ин за нашия полет. Тук за съжаление започнаха нашите непредвидени проблеми!

Когато си дадохме паспортите на деска, служителката ни каза, че паспорта на Карина (внучката ми) изтича след един месец и според регулациите те не могат да я пуснат!?! Оказа се, че младата част на семейството са знаели, че паспорта на детето изтича, но са смятали, че тъй като той е валиден още цял месец, то няма никакъв проблем! Да ама не! По регулации паспортът трябва да е валиден за следващите 6 месеца, за да те приемат в която и да е държава. Аз знаех, че има някакъв подобен срок, но мислех, че е по-малък, което в случая не беше от значение.

В нашето сплотено семейство възникна голяма суматоха. Оказа се, че българският паспорт на Карина изобщо е изтекъл, поради което Ева го беше оставила в Париж. Аз заявих, че просто няма смисъл да пътуваме, но малодушието ми беше посрещнато на нож и младите се втурнаха към най-близкия телефон да звънят на българското и на американското посолство, за да питат за колко време може да се издаде нов паспорт. Американците мрънкаха, че това може да заеме от един до няколко дена, но българите в Лондон ни заявиха мъжки, че ако утре, в петък, се появим със стария паспорт и снимки, то ще ни издадат паспорт още същия ден! Бедата обаче беше, че българският паспорт на Карина беше останал ... в Париж!

Аз и Юлия бяхме изкомандвани да вземем Адриан с нас и да заминаваме за Мавриций, а Тери, Ева и Карина щяха да дойдат, щом уредят паспорта на Карина.

В този момент Адриан (внукът) нададе страхотен рев за майка си, но Юлия го нарами, тримата си „чеквахме“ багажа и се понесохме към проверката. Там обаче стана друго нещастие. В суматохата аз забравих да извадя компютъра си от раницата, което се оказа, че е едва ли не наказуемо прегрешение! По тази причина раницата ми беше сложена на една опашка заедно с раниците и чантите на други подозрителни личности, а ние с Юлия и кански ревящият Адриан бяхме поставени да седим на едни столове и да чакаме реда си на опашката на раниците. Естествено времето си вървеше без да се съобразява с нашите проблеми и по всичко личеше, че нашият самолет трябва скоро да излита! По едно време в далечината се появи една запъхтяна стюардеса и започна да вика имената ни. Ние ѝ се обадихме и ѝ обяснихме ситуацията. Тя се разтича и скоро нашата раница се оказа в началото на опашката. Естествено в нея нямаше нищо подозрително и служителите ми събраха съдържанието ѝ в една полиетиленова торба и така ние, в съпровод на стюардесата, Юлия с кански ревящият Адриан в ръцете и аз с празна раница в една ръка и чувал с компютър и други техники в другата, се понесохме по коридорите на летището.

Когато стигнахме до нашия гейт, се оказа, че вече не пускат! Стюардесата отново се разтича и ни пуснаха. Когато стигнахме до самолета, чувствахме как недоброжелателните погледи на останалите пътници се впиваха в лицата и гърбовете ни, но за щастие никой нямаше свръхестествената сила да ни разкъса или изпепели с поглед!

Седнахме на местата си и изведнъж Адриан млъкна! Освен дето млъкна, което беше добре, той легна на земята под стола и заспа! Това последното не беше добре, защото когато най-накрая нашия самолет тръгна да влиза в опашката за излитане, стюардесата, минавайки да провери как са се вързали пътниците с коланите, се ужаси, като видя, че Адрианката спи като бебенце на земята, под седалката. Тя ни инструктира най-безапелационно да го вдигнем на стола и да го вържем. Юлия я предупреди за последствията, но правилата са си правила! Естествено Адрианката се вбеси от разбуждането и от ограниченията върху свободата му да спи където си поиска и отново нададе кански рев. Както на нас, така и на пътниците наоколо ни беше вече все едно и се правехме, че не става нищо особено.

Докато ни чакаше самолетът си беше загубил мястото в опашката за излитане и това доведе до закъснение с около 45 минути, което пък породи проблеми на някои пътници за връзки с други самолети и т.н. и т.п.

Най-накрая, след едни безкрайни 45 минути полет, ние кацнахме отново в Париж. Щом кацнахме, Адриан реши, че е ревал достатъчно и млъкна! Слязохме на летището, намерихме гейта, откъдето трябваше да излетим за Мавриций и се отпуснахме абсолютно изтощени в креслата за чакане. Слава Богу, че Ева се беше сетила да ни даде мобилния си телефон, та имахме връзка с останалата част на семейството. След малко се обади Тери, който вече пътуваше с влака под Ла Манш към Париж, за да вземе стария български паспорт на Карина. Пожелахме му успех и зачакахме излитането. Очевидно спестените 1800 евра от сделката с билетите бяха на път да се стопят, но какво да се прави?

Натоварването на самолета към Мавриций мина без проблеми и това започна да насажда лека надежда, че нещастията ни са вече в миналото.

Пътуването над Африка и западния Индийски океан мина успешно и без никакви проблеми. В самолета имаше доста празни места. На средната редица, аз намерих близо до нас един цял празен ред и се опитах да спя, но аз съм малко махнаджия на леглата и след като в продължение на 2 часа не можах да заспя, предоставих реда на Юлия, която дремеше до Адриан на стола. Самият Адриан се беше свил на стола като кученце и спеше непробудно. Юлия легна на празните кресла и по думите ѝ е успяла да поспи добре.

Най-накрая наближихме Мавриций. През цялото време мен ме мъчеше мисълта как ще се доберем до хотела, който беше на северния край на острова, докато летището беше на южния му край. Между летището и хотела имаше повече от 80 километра и макар, че в статията пишеше, че имало градски транспорт и можело лесно да се вземе евтино такси, аз се отнасях скептично към подобни заявления. Юлия се разговори в самолета с един маврицианец, който ни обеща, че племенникът му ще ни закара за около 300 долара до хотела! Не знам за какви ни мислеше този маврицианец, но за 300 долара аз бях готов да ходя пеша (майтапя се разбира се). Ние любезно взехме телефона на племенника на нашия познат и обещахме, че ще помислим. Той пък каза, че племенникът му може да се съгласи и на по-малко, но ние трябва да говорим с него.

Най-накрая полетът свърши и ние кацнахме на летището в Мавриций. Взехме си багажа и отидохме да пием по едно кафе и да хапнем по един кроасан. Адрианката се беше превърнал от злото ревящо дете от вечерта в най-доброто и послушно дете на света, което разбираше само от една-две думи, когато разбира се знаеше думите, защото той все още имаше да живее 2.5 месеца до третия си рожден ден.

С Юлия решихме, че е безсмислено да наемаме такси или да търсим градски транспорт, защото след два дена трябваше да срещаме Тери, Ева и Карина и затова решихме, че е най-разумно да наемем кола.

Намерихме офисите на фирмите за коли под наем и започнахме преговори. Отначало те вървяха доста безнадеждно. Един млад усмихнат маврицианец от Euro Car, ни каза че можем да наемем компактна кола за 50 долара на ден. Проблемът не беше толкова в доларите, но в размера на колата. Ние бяхме само трима, но имахме два огромни куфара, единият от които беше с лодката. Само след два дена обаче щяхме да станем шест души и, макар в бройката да влизаха две деца, то багажа ни щеше да се увеличи с още 3-4 куфара, което означаваше, че компактната кола няма да може да ни докара до летището в деня на заминаването.

Моите и на Юлия обяснения за нашето положение оказаха влияние на младия и симпатичен човек, а най-вероятно имаше и други неща, които му оказаха влияние, и след около петминутен разговор, той сподели, че има един приятел, който може да ни даде седемместна кола под наем за 40 долара на ден! Ние го помолихме да ни свърже с него и той му звънна по мобилния телефон и ни помоли да почакаме приятеля му отвън.

След десетина минути се появи един голям Нисан-комби и от него изскочи един също много весел и засмян маврицианец. Ние огледахме колата. Тя беше на 180 000 километра, но иначе изглеждаше доста запазена, като се изключат гумите, които бяха идеално изгладени от шарки, но конците все още не се виждаха. Оказа се, че младият и симпатичен човек иска по 50 долара на час и аз започнах малък пазарлък, по време на който се спряхме на 450 долара за 10 дена. Младият човек ни поиска номера на кредитната карта и необходимите данни, но обеща, че няма да ни чарджва преди да му върнем колата. Нас малко ни притесни това, че ни взе данните от картата, но всъщност ние взимахме колата и трябваше да оставим нещо в залог.

Сделката приключи, младежът ни обясни как да стигнем до хотела си, разбрахме се къде ще се видим след 10 дена и той изчезна.

Натоварихме багажа, Юлия седна зад кормилото, което в колите на Мавриций е от дясната страна (по английски тертип), включи двигателя и потеглихме. Естествено почти веднага се объркахме. Причините бяха много: и дясното движение, и не особено добрата маркировка, особено като се има предвид, че не знаехме и накъде точно трябва да вървим. По-лошото обаче беше, че малко след като потеглихме замириса силно на феродо! И двамата с Юлия се направихме за известно време, че не ни мирише, но най-накрая си признахме, че и двамата чувстваме миризмата. Започнахме да гадаем дали са спирачки или, не дай боже – съединител! Полека-лека се изнервихме както поради загубването, така и поради миризмата и аха да се скараме, но успяхме да се поуспокоим. Спряхме на едно-две места да питаме за пътя. Никой не знаеше точно къде се намира хотелът ни, но знаеха, че е някъде на север.

Най-накрая, с питане и разпитване, излязохме на единствената магистрала на острова, която беше към 70 километра дълга и вървеше север-юг. Около магистралата се виждаха безкрайни тръстикови полета. Неслучайно в пътеводителите пишеше, че захарната тръстика е основната селскостопанска култура на Мавриций и осигурява огромна част от националния продукт на острова. Тук-там по пътя се срещаха спретнати, но не особено богати градчета и селца.

Магистралата свършваше в покрайнините на град Сен Луис. Когато тя свърши, ние замалко да се загубим пак, но с питане успяхме да намерим правилния път и скоро се озовахме пред портала на хотела. Пуснаха ни на паркинга и Юлия отиде да урежда регистрацията. След малко се върна. Всичко беше минало успешно и в ръцете си държеше ключовете от стаите. В този момент обаче, нещо я подтикна да премести колата, около която доста осезаемо миришеше на феродо! Тя седна зад кормилото, включи двигателя, но се оказа, че лоста на скоростите не мърда! Шокът ни беше голям. Аз също се опитах да размърдам лоста, натискахме спирачки, амбреаж, газ и въобще всичко което можеше да се натиска и мърда, но лостът за скоростите стоеше непоколебимо на едно място!

Решихме да се настаним в стаите и след това да видим какво да правим. Отидохме до тях, отворихме, разгледахме ги и общо взето ни харесаха. След това звъннахме на Тери в Лондон и разбрахме, че паспорта изглежда ще стане навреме и в неделя сутрин ще пристигнат на Мавриций. След като се успокоихме по този въпрос, започнахме да звъним на приятния млад човек, който ни беше дал колата. Аз се опасявах, че може и да не го намерим, но не се оказах прав. Той се обади, силно се изненада от това, което му обяснихме и ни каза, че колата е в прекрасно състояние и ние навярно не можем да се оправим с нея! Той ни даде няколко съвета от „шамански“ тип, като например да натиснем 4 пъти спирачката, да плюнем веднъж през рамо, да натиснем два пъти амбреажа и чак след това да се опитаме да размърдаме лоста на скоростите, или нещо подобно на тази последователност. Ние най-добросъвестно изпълнихме неговите съвети в най-различни варианти, но резултатът винаги беше един и същ - лостът не мърдаше!

При следващото обаждане, той не отговори веднага, но ние бяхме настойчиви и когато отговори Юлия го предаде на едно момче от рецепцията на хотела, на което той също обясни заклинанията, които трябваше да изгонят злия дух, вселил се в Нисана. Нищо не се получи и момчето от хотела му каза, че по всичко личи, че съединителят или нещо по скоростната кутия се е повредило и той трябва да дойде да си прибере колата и да ни осигури друга кола. Ние следяхме със затаен дъх преговорите и си отдъхнахме, когато онзи обеща да дойде на другия ден, т. е. в събота, с друга кола от същия тип. Това беше важно, защото в неделя трябваше към осем часа да бъдем на летището, за да посрещнем останалата част от нашата банда.

Слава Богу, в събота към 2-3 часа след обяд приятният младеж се появи с един друг Нисан от същия модел, но вече на 221 235 километра и с толкова изхабени гуми, както и повредения. За щастие новият още по-стар Нисан работеше безупречно и с това, слава Богу, проблемите ни на Мавриций като че ли свършиха.

Междувременно ние се бяхме притеснили, че сме дали номера на кредитната си карта на любезния младеж и решихме да канцелираме картата, като я обявим за изгубена. Проблемът ни беше в това, че човекът можеше да чарджва картата за разходите по ремонта и след това трябваше да се разправяме с банката да се канцелира транзакцията!

След като в петък към 4 часа след обяд се справихме с проблема с колата, или по-точно имахме вниманието на хотелската администрация и обещанието на собственика на колата да докара нова кола, започнахме да се оглеждаме къде сме и какво представлява хотелът. Обстановката определено ни хареса. Хотелът беше 4 звезди, стаите бяха в ниски постройки сред много зеленина, цветя и тропически дървета. Ние имахме нещо като апартаментче с две стаи, кухничка и нещо като хол. Бяхме на приземния етаж и пред френските прозорци можеше да се излезе на малки тераски с чадър, масичка и столове.

Скоро дойде и време за вечеря. Тя, както и закуската, беше включена в сметката и беше богата и пребогата. Имаше риби и месо, приготвени по най-различен начин, кроасани и вкусни хлебчета, най-различни сладкиши и безалкохолни напитки и всичко това на корем! Ресторантът на хотела беше на няколко нива, като залите бяха с открит изглед към океана и по-специално към живописния залив, на който се намираше хотела. През цялото време от океана подухваше лек прохладен бриз.

На партера, преди стълбите към ресторанта, имаше щандове, където всеки ден различни търговци предлагаха сувенири: украшения, текстил, дърворезба и всякакви предмети от местния бит. Юлия веднага завърза приятелство с местните продавачи, които се опитваха да ѝ продадат какво ли не, но тя безгрижно им обясни, че нищо не разбира от скъпоценни, полускъпоценни камъни и изобщо от украшения, и по тази причина можеше да ги възнагради за усилията им само с благи приказки. Маневрата ѝ беше много сполучлива и тя до края на почивката остана в най-добри приятелски отношения с продавачите.

На другия ден (събота) се запознахме с едно семейство руски евреи от Южна Африка – Михаил и Рина Пинчевски. Те бяха очаровани от послушанието на Адриан, който в сравнение с тяхната внучка бил истинско ангелче! В интерес на истината трябва да призная, че след последното реване, когато не му позволиха да спи на земята в самолета, Адриан се превърна в най-доброто дете, което бяхме виждали до този момент през целия си живот! Миша Пинчевски знаеше безбройно количество вицове и ги бълваше почти непрекъснато. Те имаха туристически бизнес, а самият Миша беше гид, поради което знаеше много за Южна Африка и забележителностите ѝ. Той така хубаво ни разправяше за красотите на тази страна, че ние решихме непременно да я посетим. Аз по принцип бях решил да не ходя в Африка поради различните и опасни болести, но Мишата ми каза, че малария и подобни неприятни болести има само в някои райони и там може и да не се ходи.

В събота ходихме до океана, който всъщност беше на двадесетина метра от стаята ни, но се къпахме само в басейните.

В неделя станахме в 6 часа и заминахме да посрещаме другата половина от групата. Колата се държа много прилично и въпреки непрекъснатото старателно душене от наша страна, не се забелязваха никакви подозрителни миризми.

Тери, Ева и Карина пристигнаха навреме. Пихме по едно кафе и се понесохме обратно към хотела. Този път не се загубихме и пристигнахме преди обяд.

Следващите 7 дена прекарахме много добре. Оказа се, че в хотела водните колела, уинд-сърфовете, платноходките и изобщо всичко, което не се нуждае от двигател е безплатно. Безплатен беше и превозът до местата за гмуркане, ако не се използва акваланг. Изобщо за Тери това беше рай и единственият минус беше, че залудо бяхме влачили лодката, като при това на Лондонското летище и бяхме загубили греблата.

През седмицата ходихме до Сан Луис, столицата на Мавриций, до една ботаническа градина, до ферма за крокодили, където имаше и нещо като зоологическа градина и до една дестилаторна за ром. При дестилаторната пробвахме няколко вида ром и си купихме по едно шише от най-препоръчваните два вида ром. Във фермата за крокодили пък освен крокодилите имаше и огромни костенурки, които приличаха на огромни дървени чинии разхвърляни по една поляна. Качихме Адриан на една от костенурките, но той не беше във възторг от авантюрата, а и костенурката уж не усещаше товара, но в един момент се раздвижи, явно притеснена от нашето нахалство и ние трябваше да свалим Адрианката от нея.

На Мавриций температурата на въздуха е винаги около 28 градуса. Водата също изглеждаше да е толкова. Плажувахме около басейните, но всеки ден ходехме да караме водни колела и тогава се мокрехме и в океана. Тери от сутрин до вечер висеше по сърфовете или яхтите. По времето, когато бяхме на острова, започваше дъждовният сезон и два-три пъти валя по около двадесетина минути, но това не ни наруши настроението.

Най-накрая почивката свърши. Самолетът ни беше привечер. Тръгнахме по-рано и посетихме някои исторически места в южната част на острова. По-специално отидохме до Grand Port, където през 1810 година французите са спечелили една от малкото морски битки срещу англичаните по време на Наполеоновите войни. Все пак след 3 месеца те е трябвало да подпишат договор за капитулацията и Мавриций станал част от Британската империя.

Изобщо Мавриций най-напред е бил открит вероятно от арабите. След това португалците го открили отново през 1507 година. Той бил абсолютно безлюден, но гъмжал от додо - една птица, вероятно от вида на гълъбите, която загубила способността си да лети и имала доста големи размери. Островът гъмжал от додовци, които нямали никакви естествени врагове и затова изглежда и престанали да летят. След идването на хората обаче, глупавите додо се оказали беззащитни и за тяхно нещастие доста вкусни, защото само след 80 години те били напълно изтребени. Сега птицата додо е изобразена на герба на Мавриций, вероятно като символ на посмъртната ѝ реабилитация.

Португалците не проявили интерес към заселване на острова и това след време направили холандците (1638 г.), които го кръстили на принц Maurice van Nassau, откъдето идва и сегашното име на острова – Мавриций. Холандците изоставили острова през 1710 година и 5 години след това на него се появили французите, които го прекръстили на Isle de France. След като островът преминал към Британската империя през 1810 година, той отново станал остров Мавриций.

Основните езици, които се говорят на острова, са английски, френски и креол. Болшинството от хората обаче говорят основно креол и поназнайват английски и френски. В парламента основно се говори английски, но е допустим и френски. Все пак нямаше проблем да се разбираме, когато трябваше да намерим нещо или да питаме за нещо. Островът е придобил окончателно независимост от Великобритания през 1992 година.

Предадохме колата на любезния млад маврицианец когато и както се бяхме уговорили. Платихме му кеш, защото бяхме канцелирали картата и не желаехме да му даваме номера на друга карта. Той мърмореше нещо за проблема с предишната кола и с половин уста ни обвиняваше за повредата ѝ, но ние му казахме твърдо, че това си е негов проблем.

По време на обратния полет на един човек му стана лошо и трябваше да кацнем в Найроби, където го свалиха и го откараха в болница. Това удължи пътуването ни с около три часа, защото трябваше да дъмпваме гориво над океана, за да намалим теглото на самолета и да можем да кацнем в Найроби. За съжаление това стана през нощта и не можахме да видим нищо от Кения. Иначе обратният полет беше спокоен, но малко по дълъг (близо 18 часа) заради болния пътник.

Кацнахме в Париж и според билетите ни трябваше да летим до Лондон, откъдето да вземем самолет обратно за Париж. За щастие в Париж трябваше да сменяме не само самолета, но и летището, което ни позволи да прекратим полета си и да избегнем ненужния полет до Лондон и обратно.

Въпреки проблемите, които имахме с паспорта на Карина и с колата в Мавриций, това пътуване и прекарването на този прекрасен остров ще запомним завинаги като едно вълнуващо и приятно приключение.

Разказвач