Новата "Желязна завеса"

Преди близо 70 години Уинстън Чърчил произнесе във Фултън – САЩ знаменитата си реч, с която провъзгласи падането на "желязна завеса" над Европа. Тогава ставаше дума за раздела между държавите в Западна Европа и държавите, попаднали под властта на СССР.

Преди 25 години тази желязна завеса рухна и погреба лагера на реалния социализъм под тежките си драперии. Тогава някои политолози на Запад провъзгласиха "края на историята", считайки, че от онзи момент започва победоносният ход на западната демокрация, която ще донесе навсякъде по света прогрес и благоденствие.

Днес малко хора си спомнят за тези "пророчества", които много бързо бяха изхвърлени на бунището на историята не без съдействието на самите пророци.

Сега отново се издига нова "Желязна завеса", но тя е вече много по-голяма и обгражда много по-големи пространства, отколкото някогашната Желязна завеса. Без да претендирам, че ще започна обхождането на тази Желязна завеса от най-важното място, ще си позволя да очертая нейните приблизителни граници.

През последните 35 години, в Китай се проведе една технологична и политическа еволюция, която доведе до това, че другата голяма държава освен СССР, в която господстваха, поне официално, идеите на социализма и марксизма, успя да достигне до невероятни висоти в развитието си. В това ѝ помогна капитализмът, за който, ако не се лъжа, Ленин беше казал, че ще продаде на комунистите въжето, на което ще бъде обесен!

Залисани в стремежа си да ограничат и ликвидират СССР и неговия "социалистически лагер", както и опиянени от печалби, Западът и САЩ помогнаха да се роди новото "чудовище", с което техният модел на капитализъм трябва да се пребори. Именно това "чудовище", наречено Китай, трябва да усмири и победи западната демокрация, като го обгради с новата Желязна завеса!

Днес митът за борбата между две идеологии – капиталистическата и комунистическата – е забравен и се говори преди всичко за геополитически влияния, империи и господство. Именно това е целта на новата Желязна завеса – ограничаването на геополитическото влияние на Китай върху света в полза на геополитическото влияние на САЩ и по подразбиране на западната демокрация.

На изток от Китай трасето на новата желязна завеса се определят от така нареченият Trans Pacific Partnership (TPP), който договор трябва да запази влиянието на САЩ в редица важни страни около Тихия океан, като например: Колумбия, Перу, Чили, Филипините, Бруней, Япония, Австралия  и други (общо 12 страни). TPP е икономическа организация, която трябва да изолира, доколкото е възможно, икономическото влияние на Китай в района около Тихия океан и поне на първо време да осигури за САЩ бариера за нарастващото влияние на Поднебесната империя в този район.

Заедно с икономическите мерки, насочени за ограничаване на влиянието на Китай, САЩ се стремят да си осигурят и военни бази в района и военни съглашения със страни, които се чувстват застрашени от нарастващата военна мощ на Китай. От особена важност за САЩ е и промяна на военната доктрина на Япония, която по конституция от края на Втората световна война не може да участва във никакви военни действия, освен за защита на собствената си територия. В това отношение за САЩ е важно да си осигурят "непотопяеми самолетоносачи" около Китай. Съществена задача е да се осигури участието на противоракетната защита на Япония като преден пост на противоракетната защита на САЩ.

За политиката на САЩ, целяща ограждането на Китай със "санитарен кордон" от държави, които да поддържат тесни военни връзки със САЩ, спомага и агресивната политика на Китай в Южнокитайско море, която силно тревожи останалите страни от крайбрежието му.

На запад новата Желязна завеса достигна до границите на бившата СССР и дори навлезе в тях с присъединяването на бившите прибалтийски републики на СССР към НАТО.

Първоначално разрухата на държавността в Русия подхранваше илюзиите, че ще бъде възможно новата желязна завеса да мине поне по южните граници на Русия, но арогантността на Запада, който не пожела да отреди място на Русия като равноправен партньор на САЩ в света, доведе до събуждането на националистическите сили в страната, начело на които застана Владимир Путин. Оказа се, че той си има своя концепция за бъдещото устройство на света, която предвижда съюз на Русия с ЕС в едно икономическо пространство от Лисабон до Владивосток. В това пространство Русия и ЕС трябваше да играят основна роля, конституирайки бъдещи полюси на световната многополюсна система на сътрудничество, в която на САЩ, Китай, Индия и Бразилия се отреждаше ролята на равноправни полюси. Очевидно тази концепция на Путин не се оказа по вкуса на САЩ и те се опитаха чрез "цветните революции" да обградят Русия със враждебни държави, разчитайки, че олигарсите в страната ще окажат натиск върху Путин да изостави амбициите си за Русия като велика сила и да се примири с васална роля на страната под егидата на САЩ. В тази светлина трябва да се разглеждат и събитията на киевския Майдан в края на 2013 и началото на 2014 година. Отговорът на Путин обаче беше безапелационно "не" на опита за въвличане на Украйна в лоното на НАТО. За мен остава загадка защо Западът не можа да предвиди реакцията на Путин, но така или иначе тя беше безапелационна и се наложи борбата за трасето на новата Желязна завеса да се прехвърлят частично в областта на икономическите и финансови санкции и противостоене с Русия. Тук Западът отново недооцени обстановката и потенциала, както на Русия, така и на останалия свят, за икономическа съпротива. В крайна сметка по всичко личи, че Желязната завеса ще преминава през Украйна, тъй като едва ли може да се разчита, че Русия ще отстъпи Украйна на НАТО.

Колкото и спорът за Украйна да е опасен за световния мир поради това, че в него се конфронтират две ядрени сили, той все пак до голяма степен е локализиран на територията на Украйна. Неговото решение, ако не се дойде до ядрена война, ще се сведе или до разделянето на страната или до превръщането ѝ в буферна федерация, или конфедерация на границата между Запада и евразийското пространство.

Много по-далеч от решение обаче е въпросът за традиционната територия на конфронтация между Изтока и Запада, а именно Близкия и Средния изток.

Опитът на САЩ и НАТО да превърнат Близкия и Средния изток в "демократично пространство" по подобие на своя модел на демокрация, както и трябваше да се очаква, се провали с гръм и трясък. Причината за това е, че западната демокрация е плод на специфично политическо и икономическо развитие на базата на еволюцията на западното християнство. Средновековната история на Европа с нейните стогодишна, тридесетгодишна и седемгодишна война, както и революциите в Англия, Франция и Русия, не са били само обикновени социални и политически катаклизми, а уроци по икономика и социално устройство, които са оставили дълбок отпечатък в съзнанието на народите на Европа. По времето на тези уроци Близкият и Средният изток са спели дълбок политически сън и съответно не са имали възможността да изоставят старото и да научат нищо ново.

Започналата след 11 септември 2001 година от САЩ глобална война срещу терора (ГВТ), се характеризира с типичния за тази империя симплистичен подход към събитията в света. След "победата" си в Студената война, САЩ решиха, че всеки истински или въображаем опит за посегателство срещу прерогативите им на световна суперсила трябва да бъде смазан с подавляваща военна мощ. На този подход стана жертва Афганистан с крехките си опити за секуларна централизирана власт от средата на XX век. След това дойде редът на Ирак, където с една ненужна война беше ликвидиран опита посредством автократично секуларно управление да бъде ликвидиран постепенно племенния и религиозно-сектантски характер на обществените отношения. След това дойде редът на Либия, която от относително процъфтяваща тоталитарна държава беше превърната в бойно поле на племенна и религиозна война. По същия път върви и Сирия, където си дават сражение амбициите на местните велики сили: Турция, Иран, Саудитска Арабия Египет и Израел. Жертвата този път е автократичният секуларен режим на Асад в Сирия, който – къде с терор, къде със социални и икономически лостове – се опитваше да изгради от религиозния миш-маш на страната някакво подобие на национална кохезия, способна да удържи религиозните различия в рамките на една секуларна държава. Под предлог за създаването на демокрация по западен образец САЩ и ЕС използваха възникналите поради няколкогодишна суша икономически напрежения за стимулиране на бунт срещу режима, който трябваше да се оглави от "умерени" прозападни политици. На практика обаче този бунт се превърна в религиозна война между шиитския и сунитския клон на исляма.

Саудитска Арабия се опасява, че потенциалното споразумение между САЩ и Иран по въпроса за развитието на ядрените му амбиции може да доведе до загубата на ролята на Саудитска Арабия като основен съюзник и опора на САЩ в Персийския залив. Сериозен намек за това е и отказът на крал Салмон да присъства на предстоящата среща в САЩ между президента Обама и ръководителите на сунитските арабски страни от Персийския залив.

Турция и султан Ердоган кроят свои планове за възраждане на влиянието на страната в Арабския свят, което носи името "неоотоманизъм". Засега изглежда като че ли Турция и Саудитска Арабия си сътрудничат тясно в борбата срещу Асад в Сирия, но когато Дамаск падне под ударите на сунитския фундаментализъм, ще си проличи доколко това сътрудничество е било плод на временни политически сметки и доколко – опит за стратегическо сътрудничество на двете сили в района.

Иран се чувства застрашен от сунитския фундаментализъм и в тази връзка се счита отговорен за различните секти на шиизма в района. За страната е от изключителна важност запазването на шиитското управление в Ирак, на режима на Асад в Сирия и стратегическия достъп до Хизбула в Ливан.

Египет с основание се опасява за целостта и кохерентността на обществения живот в страната от възраждането на движението на "ислямските братя".

Интересна е ролята, която Израел играе в разрушаването на реда в Близкия Изток, установен от споразуменията Сайкс-Пико от края на Първата световна война. През 1982 година излиза една програмна статия за политиката на Израел, озаглавена: "Стратегия за Израел през 80-те години" написана от Одед Йилон. Според Йилон, за да оцелее, Израел трябва да стане регионална имперска сила, като предизвика разделението на целия район на малки държавици чрез разпадането на околните арабски държави... По този начин ционистите разчитат, че тези религиозно-сектантски държавици ще станат сателити на Израел и по този начин ще легитимират неговото съществувание като балансираща сила в района. Понастоящем Израел очевидно подкрепя бунтовниците в Сирия, включително и силите на Ал-Нусра, която организация претендира, че е клон на Ал-Кайда в Сирия. По всичко личи, че Израел по някакви причини счита, че идеологията на фундаменталния сунизъм е по-малко опасна за страната от идеологията на шиизма!?

В резултат на всички тези противоречиви амбиции на околните сили в района на Арабския полуостров, Междуречието и Сирия се разгръща титанична борба, която води до страдания за милиони хора, които се мятат безпомощно в мрежите на религиозни и геополитически катаклизми от непозната мощ.

Глобалната война срещу терора превърна една малка и със сравнително ограничено влияние организация, наречена Ал-Кайда, в раково образование, чиито метастази днес се разпространяват в целия ислямски свят. В допълнение на Ал-Кайда и нейните метастази се появи и ново раково образование, наречено Ислямска държава (ИД), което на свой ред метастазира в ислямския свят. От двете организации само ИД проявява държавнообразуващи тенденции, но тя е в сериозно противоречие с амбициите на Саудитска Арабия за господство в света на суните и тепърва ще видим кой ще е победителят от тяхната бъдеща директна конфронтация.

Очевидно югозападната граница, по която трябва да мине Желязната завеса, далеч не е фиксирана и още дълго време ще остане неопределена, създавайки изключително сериозни мигрантски проблеми за южните и югоизточните граници на ЕС. Съществува сериозна тенденция за присъединяването на Иран към оста Русия-Китай, но това едва ли ще спомогне за определянето на трасето на Желязната завеса през Близкия и Средния изток, защото районът ври и кипи от противоречия, които засега изглеждат неразрешими.

Въпросът за южното трасе на Желязната завеса е също нерешен. Там се намират две големи държави - Пакистан и Индия. Те са в исторически конфликт, който продължава повече от половин век. Пакистан проявява тенденции за увеличаване на сътрудничеството си с Китай, а Индия и Китай имат сериозни локални противоречия, които обаче не са неразрешими по принцип и вероятно както Русия, така и Китай, ще приложат сериозни усилия за привличане на Индия към евро-азиатското пространство. Трудността тук е в размера на Индия и неизбежните ѝ амбиции за бъдеща световна роля. Като се има предвид обаче, че амбициите на Русия и Китай не са за пряко имперско господство, а за установяването на многополюсен свят, то не е изключено Индия да намери своето място в геополитическата схема и да получи своето удовлетворение. Във всеки случай Индия няма да се превърне в гранична държава, осигуряваща изолацията на Китай. Тя е прекалено голяма и многообразна в културно отношение, за да играе подобна едностранна роля в плановете на претендента за глобална империя – САЩ.

В рамките на така описаното Евразийско пространство Китай вече започва да прилага своите огромни финансови и икономически ресурси за осигуряване на инфраструктурата на това пространство. Създадената наскоро Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ) има за цел да канализира ресурсите на района и да осигури достъпа до тях в рамките на общността. Целта е също така тази инфраструктура да достигне до границите на ЕС, за която и Китай и Русия имат амбициите рано или късно да се присъедини към Евразийското пространство. Фактът, че редица важни страни от ЕС, като Великобритания, Германия, Франция и други, въпреки натиска на САЩ, се присъединиха към АБИИ като страни учередителки е дълбоко тревожен за САЩ. Съществува сериозна опасност Международната банка и Международният валутен фонд, които са основните инструменти за финансово господство на САЩ в света, да бъдат маргинализирани и постепенно да загубят ролята си, която им е отредена от световния финансов капитал.

Парадът в Москва на 9 май по недвусмислен начин показа подкрепата, която Китай има намерение да оказва на Русия в бъдеще. Макар и да не взема официално становище по въпроса с кризата в Украйна, поведението на Китай и демонстративното участие на представителна част на Китайската армия в парада на Червения площад показаха, че Поднебесната империя е направила своя избор. Присъствието на представител от най-високо ниво от Индия и участието на индийска военна част в парада също е доста индикативно. С упоритостта си на капризни деца правителствата на западните страни, начело със САЩ, за пръв път от години се отказаха да присъстват на традиционния парад на Червената армия и с това нанесоха непоправим удар на надеждите си да настроят руския народ срещу Путин.

Понякога се питам защо се харчат милиони и милиарди за "мисловни институти", които толкова често раждат политически недоносчета, каквито неизбежно ще се окажат, както цялата авантюра с преврата на Майдан в Киев през 2014 година, така и революциите на "арабската пролет"? Имам чувството, че геополитическите стратези в САЩ и васалите им в ЕС са изпаднали в шизофреничното състояние на дърводелеца, който във всеки проблем вижда пирон, за който единственото решение е в чука! Очевидно днешният свят изисква далеч по-сложни модели от тези, изградени в "мисловните институти" на Запада, по които се определят неговите симплистични реакции. "Железните завеси" са реликви от миналото и тяхната ефективност днес е повече от съмнителна!

Дилетант