4.
По "пътя на Сантяго" („Камино де
Сантяго“/„Пътя на Свети Яков“)
На
следващия ден Иво трябваше да се връща
в Лисабон, за да хване самолета за София
през Виена. Ние пък тръгнахме по "пътя"!
Сутринта,
когато станахме рано-рано от сън, Иво
вече беше заминал. Ние си стегнахме
багажа. Оставихме картата-ключ на масата,
както ни беше казал Педро, нарамихме
раниците, огледахме стаите да не сме
забравили нещо и излязохме в коридора.
Асансьорът не работеше и слязохме пеша.
Излязохме в предверието, между входната
врата на блока и масивната желязна
решетка, която отделяше едно малко
пространство от улицата. С изненада
установихме, че вратата на масивната
решетка не може да се отвори, въпреки
неистовото натискане на копчетата!
Понечихме да се върнем в блока, но и
входната му врата се беше затворила зад
нас! Нямаше никакво копче за аларма, а
ние бяхме забравили картичката с телефона
на Педро на масата в апартамента!
Започна
да ни обзема лека паника. Не че имаше
някаква особена причина за това, но
бяхме затворени в едно пространство от
около 8 квадратни метра, като в клетка,
а ръмеше лек дъждец. След малко от
входната врата на блока излязоха някакви
поляци и докато им обясним какво става,
излязоха още един-двама души. Вратата
обратно към входа на блока се затвори
безмилостно и ние всички се оказахме в
"клетката" като някакви заложници.
Най-накрая се разбра, че някой от
"заложниците" има картичка с
телефона на офиса. Звъннахме, обяснихме
си проблема и скоро довтаса един юнак
и ни отвори. Той се извини и ни обясни,
че е станала авария в охранителната
система на комплекса.
4.1.
Ден първи по "пътя"
Тръгнахме
с бодра стъпка към метрото, както се
полагаше на хора, на които им предстоеше
да изминат поне едно 20 км през този ден.
Ръмеше лек дъждец, но прогнозите бяха
за хубаво време. Спряхме в едно кафене
да изпием по кафе и да изядем по един
кроасан, а след това се качихме на влака
на метрото, който щеше да ни откара на
около 20 километра до Повоа де Варжин,
където е началото на "пътя" от
Порту.
Слязохме
в Повоа де Варжин и орловото око на Юлия
веднага забеляза две девойчета, които
по всичко личеше, че са пилигрими.
Тръгнахме след тях, но те много бързо
изчезнаха напред. Започнахме да питаме
минувачите за "пътя", докато видяхме
един офис, от табелата на който разбрахме,
че е свързан с "пътя". Влязохме
вътре и събрахме още информация, карти
и т. н. Разбрахме, че оттук тръгват два
от трите клона на "Португалския път"
– крайбрежният и централният. Освен
това разбрахме, че "пътят" е маркиран
със стрелки, представляващи стилизирано
изображение на морска раковина.
Излязохме
от офиса и скоро попаднахме на една
спирка на автобус, където видяхме
девойчетата и едно семейство по-възрастни
шотландци. Девойчетата казаха, че те ще
вървят по "централния път", а
шотландците пък щяха да вземат автобус
до Валенца, където се събирали трите
клона на "Португалския път" и оттам
щели да продължат пеша. (От Валенца до
Сантяго оставаха още около 130 км, точно
тези километри, за които ни беше говорил
Педро Сантуш.) Шотландците ни се похвалиха,
че са ходили в Несебър и че там било
много хубаво и евтино.
Ние
решихме да тръгнем по крайбрежния път
и да ходим поне първия ден, за да видим
как ще се почувстваме. Първият ден
трябваше да вървим до Esposende – около
двадесетина километра.
Тръгнахме
бодро. Излязохме на брега на океана и
закрачихме по една крайбрежна улица.
Океанът бучеше спокойно и вълните му
се разбиваха в недалечния вълнолом
отляво. Курортисти лежаха по плажа,
макар че подухваше не дотам топъл вятър.
Юлия внимателно следеше за стрелките,
указващи "пътя". Когато минавахме
известно време без стрелки, започвахме
да се притесняваме и търсехме минувачи
да питаме накъде да вървим.
Скоро
крайбрежната улица свърши и излязохме
на някакво шосе. В един момент стрелките
ни отклониха по пътека край океана. Пред
нас се гънеха безкрайни дюни обрасли
тук-там с трева. Пътеката се превърна в
безкрайно дървено мостче с перила,което
минаваше над дюните. Пустите му португалци,
бяха оставили толкова много дюни
незастроени и неасфалтирани! Даже дървен
материал похарчили за екопътека, вместо
да го изнесат за горене в Турция или
Гърция! Рядко някой ни изпреварваше, но
и ние почти никого не задминавахме. Беше
очарователна тишина, нарушавана само
от далечния шум на прибоя и редкия крясък
на някоя морска птица. На екопътеката
чухме за пръв път и традиционния поздрав
на "пътя": "Bon camino!", който си
разменяха пилигрими и местни жители по
пътеката при среща. Това ми напомни за
някогашните поздрави по българските
пътища: "Добра среща!" или "Добра
стига!" и отговора: "Дал Бог добро!"
По
едно време срещнахме някаква странна
жена, която обяви, че знае английски!
Юлия започна продължителен разговор с
нея за "пътя". Според мен жената не
знаеше нищо освен, че в момента сме на
него. В разговора тя употребяваше по
две-три английски думи на всеки десетина
португалски. Въпреки всичко Юлия учтиво
продължаваше да я разпитва за подробности
за хотелите и хостелите по "пътя"!
Способността на Юлия да завърже разговор
с всекиго винаги ме беше удивлявала, но
този път тя надхвърли всичките ми
очаквания! Най-накрая жената ни поиска...
пари! Не беше ясно за какво, но Юлия ми
изпразни джобовете от центове с различна
деноминация и ѝ ги връчи. Слава Богу, че
не се бръкна в кесията за нещо по-голямо!
Най-накрая
стигнахме до едно ресторантче на брега
на океана. Беше вече обяд. Бяхме минали
към 7-8 километра. Раниците ни ставаха
все по-тежки и по-тежки. Спряхме да
обядваме. Поръчахме си по един стек,
бира, кафе и по една тортичка. Стекът
беше разкошен и толкова голям, че Юлия
не можа да изяде нейния докрай, а аз
трябваше да се понасиля за моя. Тортичките
бяха вкусни, но толкова големи, че решихме
в бъдеще да си взимаме една за двамата.
Целият обяд ни струваше под 25 евро.
Този
ресторант беше в градчето "А Вер-о-Мар"
(A Ver-o-Mar). След него "пътят" продължи
още малко покрай океана, а след това
зацепи към вътрешността. С това започнаха
и нашите проблеми.
По-нататък
вървяхме не по екопътека, а по тесни
пътища из полето, по които непрекъснато
минаваха камиони и ние трябваше да се
свиваме на банкета. Минавахме през една
голяма долина, която вероятно някога е
била блатиста и е отводнена. Пътят
вървеше по дига, а наоколо, около 5 метра
по-ниско, се простираха безкрайни
парникови градини.
Чувствахме
се ужасно. Камионите и тракторите с
ремаркета профучаваха край нас и всеки
път замирахме от страх някой да не ни
отнесе. Почти нямаше кого да питаме
колко остава до Esposende. Тогава когато
срещнехме някого пък получавахме
най-противоречиви отговори като 2
километра, 5 километра, 10 километра или
срещахме неразбиращи погледи. Този
феномен продължи чак до Сантяго де
Компостела, така и не разбрахме в какво
се състоеше проблемът – ние ли не питахме
правилно или хората не знаеха!?
Бедата
беше, че много рядко срещахме хора, които
знаеха английски, а в Португалия и по
късно в Испанска Галиция не се научихме
да произнасяме правилно имената, дори
когато ги имахме написани.
В
късния следобед излязохме на някакъв
селски път, по който имаше огромни локви
от неотдавнашните дъждове. Докато ги
форсирахме лазейки по гористите скатове
около пътя, край нас "прелетя" едно
немкинче по фланелка, шорти, сандали и
малка раничка на гърба. Като ни видя как
се мъчим, то ни предложи да ни помогне,
но с какво то можеше да помогне на двама
почти 100 килограмови юнака, така и не
разбрахме. Ние ѝ благодарихме и девойчето
"отлетя" така бързо, както и
"прилетя", като ни остави да пуфкаме
и пафкаме, лазейки по склоновете около
локвите.
По
едно време, вече напълно изнемощели,
ние се добрахме до въпросното градче
Esposende или по-точно до Апулия – някакво
предградие на Esposende...
или
нещо подобно на това. Така и не разбрахме
колко километра сме минали този ден, но
бяхме вървели почти непрекъснато в
продължение на 7-8 часа. Решихме да легнем
да спим, а на другия ден да се възползваме
от идеята на шотландците и да се доберем
до Валенца с автобус, където се събираха
трите лъча на "Португалския път на
Сантяго".
4.2.
Втори ден по "пътя", но с автобус
На
другия ден станахме и взехме градския
автобус до автогарата на Esposende. Там се
наложи да чакаме цели 3 часа автобуса
до Валенца.
Във
Валенца тръгнахме да търсим хотел.
Намерихме един хостел за пилигрими, но
трябваше да спим в стая с още тридесет
души. Продължихме да търсим хотел. Тогава
разбрахме и за пилигримските паспорти.
Те осигуряваха 50% намаление в хостелите
(по 5 евро на вечер), но трябваше да се
подпечатват по църкви и хостели. Решихме
да минем и без паспорти. По този начин
си спестявахме търсенето на места по
пътя, където да ни ги подпечатват –
нещо, което неизбежно щеше да ни натовари
още повече.
Във
Валенца тръгнахме да търсим къде да
вечеряме. Във всеки ресторант, в който
влизахме, ни казваха, че не сервират, и
още нещо, в което постепенно започнахме
да улавяме думата "седем" на френски.
Аз най-накрая се осмелих да попитам един
келнер дали няма предвид седем часа и
той ми отговори утвърдително. Слава
Богу, разбрахме, че ресторантите започват
да сервират вечеря след 7 часа! Тогава
попитахме какво имат за ядене в момента.
Той ни каза "муелас" или нещо
подобно. Ние се престрашихме и си
поръчахме една порция "муела", по
една бира и хлебче. След малко ни донесоха
поръчаното. Оказа се, че това било пилешки
воденички! Те бяха приготвени с прекрасен
сос (португалските сосове са много
вкусни), та ние буквално си облизахме
палците, а бирите изобщо не усетихме
как се изнизаха в гърлата ни!
Прибрахме
се в хотела доволни от яденето и отпочинали
от ходенето, макар и уморени от пътуването.
На другия ден ни предстоеше вторият ден
на ходене по "пътя" и затова си
легнахме да спим, както се казва, с
кокошките.
4.3.
Трети ден по "пътя"
Сутринта
станахме рано, закусихме в хотела и
тръгнахме. На рецепцията ни посъветваха
да тръгнем по някакъв пряк път, който
започваше точно на отсрещната страна
на улицата пред хотела. Пътят беше малко
стръмничък и минаваше през някаква
крепост, а след това и по стръмните
улички на старата част на града. Явно
беше по-пряко, а и скоро попаднахме на
стрелките за "пътя" и видяхме
събратя пилигрими.
След
тридесетина минути стигнахме до един
мост, който минаваше над голяма река.
Решихме, че това е реката Миньо (Rio
Miño).
След още тридесетина минути навлязохме
в градчето Tui.
То
е типично средновековно градче – с
тесни улици и издигащи се от двете им
страни гранитни стени на къщите. Улиците
се виеха и криволичеха нагоре, докато
най-накрая се озовахме на старинен
площад с катедрала и няколко магазинчета.
Имаше и туристически офис, в който
влязохме да питаме за "пътя на Сантяго"
и най-вече да получим отговор на въпроса,
който ни мъчеше най-много, а именно дали
има хотели по селищата из целия път или
само в градчетата, означени като спирки
между етапите на "пътя". За съжаление
служителката отново не знаеше отговора
на този въпрос!
Тръгнахме
надолу по криви, тесни улички покрити
с гранитни павета излъскани от вековете
и стълбища с по няколко стъпала. На едно
място видяхме странно съоръжение, което
наподобяваше каменна вана. От едната ѝ
страна в нея се изливаше поточе, като
малко водопадче, а от другата водата
изтичаше с друго водопадче. Няколко
жени перяха на тази вана. Юлия започна
да ги снима, но те запротестираха и Юлия
престана. Тя все пак вече беше направила
няколко снимки.
Пътят
ни след Туи минаваше по дъното на една
долина. От двете ни страни се издигаха
склоновете на планини. От 11 часа нататък
от околните планини започнаха да се
чуват взривове. Изглежда там имаше
гранитни кариери и до към 14 часа взривовете
продължиха, все едно че в планините се
водеха люти битки. По пътя навсякъде
личеше, че гранитът е в изобилие по тези
места. Къщите бяха големи и просторни,
направени от гранитни блокове, оградите
на дворовете бяха високи като крепостни
стени и също бяха направени от гранит.
Там, където можехме да хвърлим поглед
в някой двор, се виждаше, че е чисто и
подредено.
По
дъното на долината и по по-полегатите
склонове се виждаха лозя и масиви от
царевица. Тук-там имаше градини от
смокини и други плодни дървета, но
основното бяха лозя.
Една
група испанки-пилигримки, с които се
застигахме и задминавахме, ни "осиновиха".
Те отвреме-навреме правеха набези по
лозята и като ги настигнехме, ни даваха
грозде. То беше много сладко, но явно
предназначено за вино, защото зърната
му бяха дребни и имаше доста семки. При
една от срещите с испанките те бяха
"нападнали" една градина със смокини
и ни дадоха по няколко огромни и много
сладки и сочни смокини, а след някое
време, при следващата среща с тях, ни
дадоха и по блокче шоколад!
В
един момент Юлия внезапно обяви, че сме
на "римски път от XIX век!“ След като
преодолях изненадата си от подобен
факт, обясних на Юлия, че римски път от
XIX век не може да съществува. Тя помисли
малко и се съгласи с мен, но въпреки
всичко настояваше, че стои пред надпис,
на който пише "Roman way XIX"! Беше мой
ред да се замисля и накрая си спомних,
че май римляните са номерирали пътищата
си и ние се намирахме на път номер 19! С
това загадката се разреши и ние продължихме
по-нататък.
Беше
доста горещо и от нас се лееше пот като
от водопад. Нямаше чешми с вода за пиене
и ние започнахме да пием от тази, която
си носехме. Най-накрая, към 13 часа
достигнахме до някакво заведение. В
него се бяха разположили пилигрими.
Всички ядеха единственото ядене –
сандвич от половин франзела хубав хляб
и хубава пържола. Естествено всеки
държеше в другата си ръка чаша бира и
жадно се хидратираше или по-точно се
"бирираше"!
В
заведението имаше хора от всякакви
националности. Запознахме се с двойка
хомосексуалисти от Маями – единият
кубинец, а другият венецуелец. Юлия кой
знае защо ги попита дали са гледали
републиканските дебати и кого са харесали
най-много? Те ѝ отговориха, че най-много
им е харесала Карли Фиорина, на което
Юлия отговори, че нищо не разбират и че
Карли е "въздух под налягане". Те
малко се сащисаха, защото на американци
не се говори така прямо, но Юлия вече ги
беше зарязала и водеше разговор с двама
англичани. Жената беше за трети път по
"пътя", а мъжът за втори!? Аз за една
бройка да ги попитам защо им е да ходят
по толкова пъти, но се въздържах, защото
Юлия вече водеше оживен разговор с
някакви немци и им обясняваше къде в
Германия сме били и къде не!
Най-накрая
си изядохме сандвичите и се хидратирахме
с по две бири. Нарамихме раниците, които
през втората половина на деня започваха
много бързо да натежават, и отново поехме
по "пътя". Целта ни беше O
Porriño, а от Валенца до него имаше над
20 км.
Пътят ни вървеше ту
по шосета, ту по пътеки през гори между
огромни дървета, ту между лозя и градини
или по тесни каменни улички между високи
гранитни огради, зад които понякога се
виждаха големи, разкошни каменни къщи.
Всеки
срещнат, а такива случаи ни се предоставяха
по веднъж на половин час, питахме още
колко остава до О Пориньо. Казваха ни
най-различни неща: ту че има още 6 км, ту
че са останали още 2 км, ту че след 11 км
ще достигнем градчето! Продължаваше
същата непонятна история! Не можехме
да разберем дали тези хора не ни разбират
или се майтапят с нас!?
По
едно време навлязохме в промишлената
част на О Пориньо. Късно след обяд Юлия,
която ме водеше, хванала една пръчка за
единия край, а аз – за другия, обикновено
започваше да ми сигнализира, че много
бързам като тръскаше пръчката напред-назад.
Аз ѝ обяснявах, че не аз бързам, ами тя
бави. Тя обаче казваше, че няма значение,
но да си съобразявам крачката по нейното
темпо!
В
О Пориньо се готвеха някакви тържества.
В центъра се издигаха естради и се
провеждаше маратон. На нас всичко ни
беше все едно, само да намерехме някъде
хотел! Намерихме един с 4 звезди, но там
нямаше места. Девойчето на рецепцията
ни попита дали имаме нещо против 3 звезден
хотел? Едва се въздържах да не кажа, че
три- и двузвездните хотели са ми любимите,
особено що се отнася до цените! Девойчето
вдигна телефона. В първия вече нямаше
места, но във втория се намери една стая.
Слава Богу хотелът не беше далече. След
питане и ръкомахане успяхме да рекрутираме
едно момиче, което охраняваше пътя на
маратона, да ни заведе до хотела. Особен
стимул за тази ѝ благородна постъпка
послужи факта, че аз почти се напъхах в
краката на един от маратонците и едва
не го спънах!
Влязохме
си в стаята и легнахме на креватите.
Краката ни пулсираха като че ли някой
ги беше свързал към електричество с
ниска честота. Така пролежахме около
половин час, докато се съвземем. След
това си свалихме дрехите, които от
кристализиралата сол на потоците пот,
бяха придобили формата и твърдостта на
средновековни брони. Взехме по един душ
и постепенно започнахме да чувстваме,
че отново оживяваме и в нас се пробуждат
човешки желания за стекове и студена
бира!
Излязохме
да търсим ресторант. Градът вреше и
кипеше от деца на велосипеди и скейтбордове.
Родителите им седяха около масите в
ресторантите и пиеха бира и вино. От
естради и високоговорители се чуваше
музика. Явно градчето имаше някакъв
празник, но нямаше как да разберем какъв,
а може би просто в събота е винаги такава
веселба?
Поръчахме
си вечеря. Донесоха ни първо бирата и
докато се усетихме тя свърши. Поръчахме
нови бири. Дойдоха и картофите със
стековете. Хапнахме му здравата! По едно
време Юлия се вгледа в градския часовник
и ме попита колко е часа? Аз моментално
извадих от показанията на ръчния си
часовник 2 часа и ѝ казах колко би трябвало
да бъде по португалско време. Юлия ми
каза, че градският часовник е само с
един час по-назад от моя! Настъпи кратко
смущение в моята глава и най-накрая
промърморих, че може би сме вече в
Испания! Така се и оказа. Кога бяхме
пресекли границата не ни стана ясно, но
най-вероятно това бе станало още при
Туи, защото след това забелязахме
покачване на цените на храната и бирата!
Върнахме
се в хотела и се предадохме в прегръдките
на Морфей.
4.4.
Четвърти ден по "пътя"
На
другия ден аз без да искам събудих Юлия
в 6 часа испанско време. Просто след
дълги разсъждения обърках сметките на
разликите във времената между България
(по което време беше настроен часовникът
ми), Испания и Португалия! За тази си
трансгресия получих остра критика, след
което Юлия се обърна на другата страна
и отново заспа. Умствените ми усилия
обаче ме бяха разсънили и аз така и не
успях да заспя повече.
Станахме
към 7 часа и се приготвихме за път.
Раницата беше претъркала рамото на
Юлия. Аз открих че имам още два мехура,
по един на всеки крак, в допълнение на
мехурчето на малкото пръстче на десния
ми крак! Това бяха предвестници на
сериозни проблеми и ние се опитахме да
вземем мерки, за да не се влоши положението
ни. Налепихме лепенки по мехурите на
краката ми. Юлия си омота някакво шалче
около нараненото място. Нарамихме
раниците и напуснахме хотела.
Оказа
се, че в О Пориньо заведенията не сервират
преди 8 часа и се наложи малко да почакаме
със закуската.
Тръгнахме
на път след обичайното кафе и кроасан.
В О Пориньо беше много свежо и безлюдно
в ранната неделна сутрин. Прекрасно
поддържаните централен площад с някакъв
замък и градската катедрала, както и
отлично павираните с гранит улици и
тротоари изглеждаха като на картинка
в детска книжка! Внимавахме да не изпуснем
указателните стрелки за "пътя" и
поехме курс към Редондела, която беше
на около 15 километра.
Пътуването
протичаше както обикновено. Към 11 часа
"битките" по хълмовете около нас
отново започнаха.
По
пътя не срещнахме нито една кръчма, нито
пък закусвалня или ресторант. Нямахме
никакво ядене и се наложи да използваме
водата си пестеливо, за да не останем
без никаква вода. Носехме около 1.5 литра
вода, която се свърши в ранния следобед
и след това жаждата започна да ни мъчи.
Аз
имах достатъчно време да размишлявам
над съдбата ни и дефинирах понятието
„естествена индивидуална скорост"
или накратко ЕИС. Това беше скоростта,
с която всеки човек се движи, когато не
се старае да се контролира. По-нататък
установих, че ЕИС на Юлия е малко по-ниска
от моята, примерно с около 200-300 метра на
час, но това налагаше тя да ме тормози
с непрекъснатите си изисквания за
корекция на моята ЕИС, което се изразяваше
с грубо тръскане напред-назад на пръчката,
с която ме водеше! Казах ѝ за моите
"теоретични разработки", но тя не
прояви интерес към тях, може би защото
беше вече следобед и ние и двамата
страдахме от жажда и глад. Случайните
смокиня или чепка грозде ни засищаха
слабо и аз се чудех на непредприемчивостта
на испанците! Изглежда китайците още
не се бяха добрали до Галиция, иначе не
можех да си обясня очевидната липса на
хранителни заведения по "пътя"!
Най-после
навлязохме в Редондела. Градчето беше
по-малко от О Пориньо, защото имаше само
един хотел, който при това беше затворен!
Централният
хостел беше вече пълен, но ни казаха, че
наоколо имало други, частни хостели и
ние тръгнахме да ги търсим. Попитахме
една жена накъде да вървим. Тя ни обясни,
естествено на испански или галицийски.
Ние, считайки, че сме разбрали, тръгнахме
отново, но тя ни спря с груби крясъци!
Очевидно отчаяна от нашата тъпота,
жената ни показа с жестове да я следваме
и ни заведе почти до вратата на един
хостел.
Вратата
му беше заключена, но на нея имаше бележка
с телефон, на който да звъннем. Набрахме
номера и ни се обади някакъв мъж, който
поназнайваше английски, и каза да чакаме
да ни отворят вратата. След малко една
жена наистина я отвори и ние се качихме
по тясна вита стълба до третия или
четвъртия етаж. Там в една тясна стаичка
ни взеха по 10 евро и ни отвориха една от
вратите, които окръжаваха стаичката.
Влязохме в друга стаичка, в която имаше
натъпкани 4 двуетажни легла и друга
врата към тераса с въжета за простиране
на пране.
Ние
с Юлия заехме едно от двуетажните легла
– тя на долното, аз на горното, и започнахме
да си разопаковаме багажа.
След
това посетихме общата тоалетна-баня-умивалня.
Оказа се, че хостелът има кухничка и
автоматична пералня. Постепенно започнаха
да прииждат и други пилигрими и стаичките
с двуетажните легла се запълваха доста
бързо. Общо нашият хостел вероятно
побираше към 30-40 души в 4-5 стаи.
Ние
полежахме малко да се свестим, след
което предложих на Юлия да се опитаме
да направим резервация на хотел в
следващото селище, в което трябваше да
спрем. Колкото и да е странно, в хостела
имаше Интернет, който даже беше използваем.
Резервирахме си място в следващото
градче и излязохме да търсим ресторант
да вечеряме.
Беше
към 18 часа и в ресторантите все още не
се сервираше топла храна. Като разбрахме
тази местна особеност, решихме да седнем
в един на сандвичи и бира.
Скоро
се появиха едни поляци – младеж и девойче
студенти – и ги поканихме при нас. Бяхме
се запознали с тях по пътя и им поръчахме
сандвичи и бира. Те бяха от Вроцлав,
където Юлия преди почти 40 години беше
ходила в командировка за един месец и
затова чувстваше, че са ѝ сродни души!
Тези деца бяха тръгнали пеша от ...
Лисабон! За двадесетина дена те бяха
изминали около 400 километра и изглеждаха
свежи като че ли вчера са слезли от
самолета!
Аз
им се пожалих за моите мехури на краката
и момичето, като ми видя туристическите
обувки, заключи с абсолютен професионализъм,
че всички пилигрими, които ходят с
обувки, си "заработват" мехури! Тя
каза, че те винаги ходят със сандали.
Тогава аз си помислих, че и римските
легионери са ходили със сандали и това
явно не е било случайно. Тя потвърди, че
краката трябва да бъдат максимално
свободни, за да се проветряват хубаво
при дълго ходене.
Пожалвахме
се и че багажът ни е много тежък. Децата
си умряха от смях, като разбраха, че
имаме по 6 комплекта бельо, а Юлия даже
си бе взела 3 панталона! Те казаха, че
имат по 3 комплекта бельо и се перат в
хостелите. Ние вече бяхме забелязали,
че пилигримите често вървяха с фланелки,
гащи и чорапи, проснати да съхнат върху
раниците им!
С
полячетата си приказвахме за много
неща. Обсъдихме и въпроса с мигрантите.
Те не осъдиха позицията на правителството
си, че не иска да приема мигранти.
Единодушно решихме, че проблемът на
Европа с мигрантите е много сериозен!
Към
20 часа ресторанта започна да сервира и
топла храна, но ние вече се бяхме наяли
със скъпи и не особено хубави сандвичи.
Бяхме изпили и по две бири и аз с тъга
си мислех, колко ли пъти ще ставам нощес
да се блъскам по кюшетата до тоалетната?
Ако не дай си боже и съседите ми в хостела
също са прекалили с бирите, то можеше
да се наложи да чакаме и на опашка.
Разделихме
се с поляците. Настояхме ние да платим
сметката, която се оказа близо 100 евро.
Бедата беше не толкова, че е висока, а
че за тези пари бяхме пили само посредствена
бира и бяхме яли скапани сандвичи, но
затова пък си бяхме направили хубава
приказка.
В
хостела цареше бурен живот. Пред
автоматичната пералня се беше образувала
опашка от пилигрими с вързопи дрехи,
които чакаха да ги перат. В кухнята се
варяха макарони и други лесни за
приготвяне яденета. Хора щъкаха
насам-натам и интернета едвам поемаше
наплива на потребители.
Легнахме
да спим. Леглото се клатеше застрашително
при всяко мое помръдване. Юлия ме заплаши,
че ако продължавам да се въртя в леглото,
ще я хване морска болест, но аз така си
спях. Всяка нощ се завъртах от една
страна на друга поне по четири пет пъти.
4.5.
Пети ден по "пътя"
Как
да е спахме, а на сутринта набързо си
стегнахме раниците. Мехурите на краката
ми се бяха спукали и сменихме лепенките.
За съжаление имахме някакви лепенки с
общо назначение, които на практика почти
не помагаха. Стъпвах като в паници и
изобщо не знаех как ще мина следващите
20 километра до Понтеведра?
Излязохме
от хостела и се отправихме по "пътя".
Трябваше да отидем до центъра, за да
закусим, но решихме, че и по пътя ще
намерим къде да хапнем. Този ден изглежда
щяхме да вървим по доста пресечена
местност. Самата Редондела е на хълм и
отначало започна едно яко изкачване по
уличките ѝ. Никъде не се виждаха нито
ресторанти, нито закусвални, нито пък
други някакви магазини. Изобщо в
градчетата в Галиция, през които бяхме
минали, този тип бизнеси се намираха в
центъра и извън центъра имаше само къщи,
улици и нищо друго!
Най-после,
след около час ходене, на един кръстопът
видяхме някаква малка закусвалня.
Купихме си по едно кафе с кроасан,
починахме си и продължихме. Аз продължавах
да ходя като в паници и не можех да си
представя как ще издържа до края?
По
едно време, след около 30 минути ходене,
настигнахме едни немци, с които се бяхме
запознали по пътя. Случайно стана дума
за моите проблеми с краката и немецът
пожела да види какво е положението? То
беше "мътно и кърваво"! Под стария
мехур на десния ми крак, който бяхме
спукали с Юлия, се образуваше нов мехур.
Немецът обработи раната с някаква
течност от аптечката си, лепна ми една
лепенка специално за такива рани и ми
даде още три лепенки, заедно с кутия,
която можеше да използвам в някоя аптека,
за да си купя такива лепенки. Обух си
отново обувките, благодарихме на хората
и тръгнахме.
"Немецът
си е немец" – си мислех аз. "Подготвил
се е за всичко с ум и разум, а ние бяхме
тръгнали по български – без много да
му мислим, с надеждата, че все някак ще
се оправим!"
Отначало
не почувствах особена промяна, но скоро
болките ми намаляха и стана възможно
да ходя по-спокойно. При следващата
почивка Юлия ми обработи и друг един
мехур, който се беше спукал и имаше
опасност да се образува на негово място
нов.
Пътят
този ден беше особено труден. Изкачвания
се редуваха със слизания, като на едно
място слизането беше толкова стръмно,
че отначало Юлия обяви, че колената ѝ
няма да издържат, но всичко мина успешно.
Дълго време никъде не срещнахме ресторант
с някакво ядене и се задоволихме с
няколко смокини, малко грозде и по две
диви ябълки, които едвам успяхме да
сдъвчем.
Взривовете
по околните планини продължаваха, както
си му е реда – от към 11 до към 14 часа.
Най-накрая,
към 14 часа, стигнахме до едно заведение,
където се бяха разположили няколко
пилигрима на някакви пластмасови столове
и маси, направени от празни макари от
кабели с грубо обработени гранитни
плочи върху тях. Всички пиеха вино.
Спряхме и ние. Питахме има ли нещо за
ядене и жената на собственика ни донесе
една чиния с нарязани домати, лук, сирене
и някакъв долнопробен салам. Взехме си
аз – кола, а Юлия – вода и се нахвърлихме
на яденето.
До
нас се настани една нахална котка, която,
ако не ѝ давах от сиренето или салама,
се изправяше на задни крака и започваше
да ме драска по коляното! Дойде и едно
куче, но по всичко личеше, че котката е
"алфа" животното в йерархията на
двора, защото кучето се държеше на
почетно разстояние от нея. Все пак то
се оказа доста претенциозно, защото
когато Юлия му хвърли парченце хляб, то
само го помириса и с презрение се оттегли!
Скоро
останахме само ние и когато и ние си
тръгнахме, собственикът започна да си
затваря портата. Тогава разбрахме, че
това беше някакъв предприемчив селянин,
който отваряше двора си за час-два да
нахрани и напои някой и друг пилигрим
и след това затваряше! Ясно беше и защо
се предлагаше вино, а не бира! Човекът
продаваше собственото си вино. Юлия му
каза на смях "А сега е време за сиеста,
нали?", но той и отговори, че тръгва
да бере грозде!
Продължихме
към Понтеведра. Според селянина, при
когото хапнахме, до градчето оставаха
5-6 километра, но това се оказаха от онези
километри по "пътя", които се
разтягаха и умножаваха както си искат.
Мина час, а след това два. Често ни
задминаваха трактори с ремаркета, пълни
с грозде. Явно цялото население се беше
нахвърлило на гроздобера. Тук-там се
виждаха работилници, в които се мелеше
грозде в огромни съдове.
Най-накрая
навлязохме в покрайнините на града.
Вървяхме по някаква широка и, както ни
се стори, безкрайна улица. По нея се
движеха само коли и рядко в далечината
се забелязваше някой и друг човек, който
докато го приближехме, се скриваше в
някоя портичка или пряка.
Най-после
стигнахме до едно малко заведение,
където няколко пилигрима пиеха бира.
Попитахме един местен за хотела, като
му показахме адреса. Той, след като се
почеса по тила, започна да ни дава някакви
обяснения, от които разбрахме, че трябва
да стигнем до една железопътна станция
и там да питаме отново. Бяхме толкова
капнали, че даже не спряхме да пием бира.
Вървяхме
още половин час, но не стигнахме до
никаква станция. Най-накрая някакви
туземци ни казаха да свием наляво след
една пряка и след известно време ще
стигнем до заветната станция. Така и
направихме, но от станцията нямаше и
следа!
По
едно време ми хрумна брилянтната идея
да помолим някой да повика такси. Спряхме
пред една къща и попитахме стопанката
може ли да повика такси, но тя разбра,
че питаме къде има таксита и започна да
ни обяснява. Очевидно лицата ни са
изразявали такава безнадеждна
безнадеждност, че един неин познат, с
когото тя си говореше преди да се спрем
да я питаме, ни предложи да ни заведе до
станцията за таксита.
Оказа
се, че това е всъщност автобусна станция,
където имаше и стоянка за таксита.
Благодарихме на спасителя си, взехме
едно такси и след десетина минути бяхме
пред хотела. Добре, че не го търсихме
сами, защото сигурно нямаше да стигнем
живи до него!
Влязохме
си в стаята и се хвърлихме в леглата.
Трябваше ни почти час да се свестим.
Положението
с моите крака беше неудържимо и затова
Юлия отиде да ми купи лепенки и да вземе
нещо за храна.
След
като тя се върна имахме кратък военен
съвет и аз обявих, че утре, ако съм жив,
ще ходя за последен път. Резервирахме
хотел в Caldas de Reis, след което аз си свалих
лепенките от мехурите, взех си един душ
и Юлия ми лепна нови лепенки. Тя също се
подложи на интензивно хигиенизиране,
след което хапнахме, изпихме бутилка
вино и заспахме.
4.6. Шести ден по "пътя"
През
следващия ден не се случи нищо особено.
Вървяхме по "пътя", задминаваха ни
пилигрими, а и ние задминавахме някои
от тях. Гърмежите отново започнаха към
11 и приключиха към 14 часа. Мехурите по
краката ми започнаха да ме безпокоят
по-малко. Фактът, че това беше последния
ден на ходенето по мъките всъщност ми
повиши настроението към края на деня и
аз даже започнах да се чувствам малко
нещастен, че пътуването приключваше и
аз не бях издържал до край. Този ден
щяхме да изминем поредните 20 километра.
Оставащите два маршрута май бяха 18 и 25
километра.
В
хотела в Калдас де Реис, след обичайната
реанимация, си запазихме стая в B&B
(Bed and Breakfast) в Сантяго де
Компостела за следващите 4 дни. Обърнахме
се към услугите на B&B, защото цените
на стаи в хотелите, в които имаше места,
се движеха от 500 до 2000 евро за 4 нощувки!
За 2-3 дена имаше свободни стаи и в
по-евтини хотели, но аз кой знае защо
бях решил, че в Сантяго трябва да прекараме
3 пълни дни!? Стаята в B&B след всичките
такси и данъци се оказа, че ни излезе по
45 евро на вечер, но това го разбрахме
едва когато се настанихме на следващия
ден. Изглежда, че резервацията на B&B
по интернета налагаше допълнителни
разходи в полза на агенцията, които
водеха до поскъпване на стаите поне с
20 %.
Поръчахме
си и билети за самолет: от Сантяго до
Мадрид за 27 септември, а от Мадрид до
София за 28 септември. Проблемът беше,
че самолетът от Сантяго пристигаше в
Мадрид в 23 часа, а от Мадрид за София
излиташе в 19:30 часа. По тази причина не
можехме да направим този преход в един
ден. За съжаление, когато решихме да
съкратим пътуването, не съобразих, че
вероятно щеше да бъде по-удобно да
пътуваме от Сантяго де Компостела до
Мадрид с влак! Тогава сигурно можеше да
направим прехода до София и за един ден.
Билетите
ни за връщане от Лисабон на 6 октомври
изгаряха, но нямаше смисъл да се мотаем
из Испания още 8 дена.
4.7.
Сантяго де Компостела и А Коруня (A
Coruña)
В
Сантяго пристигнахме към 12 часа, но
собственичката на стаята междувременно
ни беше изпратила SMS с молба да не идваме
преди 17 часа и ние не можехме да направим
нищо друго освен да приемем!
Направихме
си една лека разходка из стария град с
раници на гърба. Хапнахме в едно заведение
някаква постна супа, в която плуваха
2-3 парчета картофи, няколко бобчета и
зелена маса, която Юлия обяви за спанак,
но след това се отказа от мнението си.
Супите бяха по 3.50 евро за около 200
милилитра "гола вода", но носеха
претенциозното име "Галицийски
бульон"! Бирата, която кой знае защо
също си взехме, струваше пак по толкова.
След този мизерен постен обяд направо
си останахме гладни, но след час гладът
ни се притъпи и престанахме да го
чувстваме.
Отново
взехме такси, за да не се мотаем по
улиците. Оказа се, че откъдето се качихме
на таксито до квартирата ни си има
градски автобус, но кой да ни каже?
Висяхме
пред блока, в който се намираше квартирата
почти 3 часа, но нямаше какво да се прави!?
С нашите раници, които вече ненавиждахме,
щеше да бъде мъчение да се разхождаме
из града.
Хазяйката
не дойде и в 17 часа, та ѝ звъннахме по
телефона да питаме какво става. Тя се
обади запъхтяна и каза, че е на една
минута от блока. Наистина след малко по
улицата се появи една тичаща млада жена,
която започна да ни се извинява още
преди да си е поела дъх. На нас ни стана
жал за нея, особено като разбрахме, че
е пианистка!
Качихме
се на четвъртия етаж на блока пеша,
защото нямаше асансьор, и се нанесохме.
Стаята беше по-лоша от всички, в които
бяхме спали до момента с изключение на
хостела, но това вече не беше важно.
Юлия
отиде да купи нещо за ядене и бутилка
вино. Хапнахме и след кратко колебание
решихме да не ходим никъде, а да си
починем преди разглеждането на Сантяго
де Компостела, което трябваше да започнем
на следващия ден.
На
другия ден излязохме от квартирата към
10 часа. Взехме автобус до центъра. Както
всички градове в Галиция, така и Сантяго
се намираше на хълмове и за да стигнем
до централния площад, трябваше да се
изкачим по едни стълби. Оказа се, че
влязохме първо в пазара на града. Там
се продаваха всякакви зеленчуци, различни
видове месо и много и най-различни риби.
Цените на рибата се движеха от 6 до 15
евро на килограм в зависимост от вида
ѝ. Все пак беше доста по-евтино например
от един от пазарите в Париж, където
рибата започваше от петнадесетина евро
и достигаше до 60 евро за килограм!
Закусихме
на някакъв щанд на крак и продължихме
по средновековните улички на града.
Минавахме покрай църкви и старинни
конвенти. Голяма част от минувачите
бяха пилигрими и всички се насочвахме
към огромната катедрала, където бяха
мощите на Свети Яков.
Когато
излязохме на площада, видяхме поне трима
души, които предлагаха квартири на
такива като нас. Имаше и различни
музиканти, които свиреха на гайди, китари
и даже на някакъв странен инструмент,
който така и не разбрах откъде се е взел?
Юлия ми го описа като тиган с дупка по
средата и гофриран капак!? Това изобретение
обаче издаваше много приятни звуци и
хората се бяха стълпили около него и
пускаха по някое и друго евро в паничката
на музиканта.
Влязохме
в катедралата, където вече беше започнала
служба. Пееше хор, акомпаниран от орган.
Свещеници, облечени в разкошни одежди,
четяха някакви молитви и хората бяха
насядали кой където може.
Юлия
ме остави до една колона и замина на
разузнаване. След малко се появи, снимайки
неистово наляво и надясно и ми каза, че
пред една портичка има опашка и вероятно
чакат да минат покрай мощите на светеца.
Наредихме се и ние на опашката. Стигнахме
до една доста тясна врата, след която
имаше стълби надолу. След стълбите в
ляво имаше помещение, в което се виждаше
някакъв каменен постамент, върху който
се намираше сребърен ковчег. Вероятно
в него и бяха мощите на светеца.
Качихме
се по другите стълби към изхода и с това
приключи задължителната финална част
на нашето поклонение.
Помотахме
се още малко из катедралата, като Юлия
продължаваше да снима каквото ѝ падне
и излязохме навън на площада. Седнахме
на едни стълби. След малко Юлия стана и
започна да обикаля наоколо, завързвайки
разговори с разни пилигрими от цяла
Европа.
Дойде
време за обяд. Цените в ресторантите
бяха доста солени. Нямаше нищо по-евтино
от 15 евро. Полека-лека започнахме да се
придвижваме към един от изходите на
площада. Тръгнахме по една уличка,
изпълнена с магазинчета за сувенири,
ресторанти и кафенета. Към края ѝ
намерихме едно малко турско ресторантче,
където предлагаха яденета на тема "дюнер
кебап". Решихме да обядваме в него.
Цените и на яденето, и на бирата бяха
приемливи. Качеството и вкуса на яденето
беше прекрасно! Следващите дни, когато
се разхождахме из Сантяго, винаги
обядвахме в това заведение.
На
другия ден взехме, пак от площада, едно
"влакче", което представляваше
няколко открити вагончета, теглени от
джип. Една жена беше гид и ни разправяше
на испански и английски покрай какви
забележителности минаваме, кога и от
кого са строени и така нататък.
След
това се разходихме отново, като минахме
и през забележителностите, които бяхме
разгледали от влакчето. Попаднахме в
двора на Историческия университет на
Сантяго. Там имаше нещо като изложба на
снимки и схеми от местата, където
сътрудници на университета са правили
разкопки. От изложбата разбрах, че Ърбал
в Иракски Кюрдистан е най-старото
населено място на земята или по-точно
населеното място, в което са открити
най-старите археологически пластове с
останки от човешка цивилизация!
Установихме,
че, както изглежда, и около Сантяго има
каменоломни, защото от 11 до 14 часа кънтяха
същите взривове, както по време на цялото
ни ходене по "пътя".
На
третия ден решихме да отидем до А Коруня
– град на брега на океана. Той се намираше
на около 60 километра от Сантяго и до
него стигнахме с влак. Влакът беше
прекрасен. В един момент даже се движеше
с близо 200 км/час.
В
А Коруня стигнахме към обяд, защото
тръгнахме към 10:30. От гарата взехме
автобус и след десетина минути се
озовахме на една широка крайбрежна
улица. Тя вървеше по брега на един голям,
дълбоко врязан в сушата залив. От другата
страна на залива брегът се издигаше
високо и в него дълбоко се врязваха
неголеми фиорди.
Обядвахме
в един хубав и неочаквано евтин ресторант,
който се намираше едва ли не в центъра
на крайбрежната улица.
След
това направихме една продължителна
разходка по брега на залива. Крайбрежната
улица беше много широка и с огромни
площи, предназначени за пешеходци, без
движение на превозни средства. Семейства
с деца се разхождаха, рибари хвърляха
безуспешно, но упорито, въдици с надежда,
че някоя заблудена риба ще се хване.
Стигнахме
почти до входа на залива, където се
издигаха крепости, охранявали в миналото
залива и пристанището.
Час
и половина преди заминаването на нашия
влак започнахме да търсим автобусната
линия, с която бяхме дошли от гарата до
пристанището. За известно време ни обзе
паника, защото не можехме да намерим
спирките за обратната посока. Не можехме
да намерим и човек, който да знае
достатъчно добре английски, за да му
обясним проблема си. Досетихме се, че в
обратната посока автобусите пътуваха
по паралелни улици, които са по-навътре
в града, но не можехме да ги открием.
Най-накрая попаднахме на един възрастен
господин с добър английски, който беше
така любезен дори да ни придружи до
най-близката спирка на автобуса в посока
към гарата. В крайна сметка всичко
завърши щастливо. Стигнахме до гарата
около 40 минути преди заминаването на
влака и без проблеми се ориентирахме
за перона. Имахме и време да похапнем в
една закусвалня.
Влакът
дойде, ние се качихме и след по-малко от
час бяхме в Сантяго. Беше вече доста
късно – към 21:30 часа.
Започнахме
да търсим спирката на нашия автобус.
Намерихме я с питане и гадаене, но на
нея нямаше никакви хора. Беше уикенд и
не бяхме сигурни до колко часа вървят
автобусите. Питахме този и онзи от
редките минувачи, но дълго време нямахме
твърди уверения, че автобусите все още
вървят. Най-после някакъв минувач ни
разясни, какво точно означава информацията
по пилоните на спирките, която беше
доста символична. Разбрахме, че нашият
автобус току-що е потеглил от крайната
си спирка и скоро ще дойде и при нас.
Наистина скоро го видяхме в далечината,
но точно в този момент на спирката спряха
два туристически автобуса, които
започнаха да разтоварват пътници за
близкия хотел. Ние изпаднахме в паника,
че автобусът ни няма къде да спре и може
да си замине, както понякога правеха
автобусите, когато няма пътници за
слизане или качване. След кратко колебание
се затичахме с Юлия към нашия автобус,
който беше спрял зад туристическите
автобуси. Шофьорът ни отвори вратите и
ние панически се хвърлихме вътре. Оказа
се, че безпокойството ни е било напразно,
защото след като туристическите автобуси
се изтеглиха, нашият си спря честно и
почтено където трябваше, но ние бяхме
чакали вече почти час и бяхме ужасно
изнервени!
Пристигнахме
в квартирата и се хвърлихме в леглата
превъзбудени от впечатления и преживявания.
4.8.
Завръщане в София
Предстояха
ни два дни на безплодно висене по летищата
на Испания.
Квартирата
трябваше да напуснем по обяд, но самолетът
ни излиташе от Сантяго почти в 22 часа и
трябваше по някакъв начин да "убием"
10 часа из града и на аерогарата.
Поразходихме
се за последен път из града, но този път
аз бях с "любимата" раница на гръб.
На Юлия подобно удоволствие ѝ беше
спестено. От Сантяго купихме една много
хубава пазарна чанта на колела. Раницата
на Юлия се побираше прекрасно в нея
заедно с други "дреболии", които
нормално висяха по нас.
В
Мадрид пристигнахме в 23 часа. Едвам
намерихме стая в хотел от веригата
"Ибис", който беше близо до летището.
Беше много късно, шатълите бяха
преустановили да пътуват до този хотел
и взехме таксѝ за 20 евро.
Настанихме
се в хотела и се въргаляхме в леглата
до 10 часа на следващия ден, защото
самолетът ни до София тръгваше към 19:30
и нямаше никакъв смисъл да ходим до
Мадрид. Слава Богу, че в Сантяго се бяха
съгласили да ни "букват" багажа до
София и с нас беше само пазарската чанта
на колела с най-необходимите ни тоалетни
принадлежности.
В
София прилетяхме без проблеми към 23
часа, взехме такси и доволни и щастливи
си легнахме най-накрая в собствените
легла.
Авантюрата
ни беше частично удовлетворителна,
поради моите досадни проблеми с обувките,
но иначе преживяванията щяха да си
останат завинаги!
Тук
искам да споделя изводите, до които
стигнах след нашето кратко пътуване,
за да може бъдещи ентусиасти да се
възползват от нашия скромен опит.
1.
Маршрутът на "пътя" от Португалия
не е особено труден нито пък прекалено
дълъг за хора от почти всяка възраст и
възможности. От Порту до Сантяго са
около 250 км. Те спокойно могат да бъдат
преминати за около 15 дена. Дължината на
маршрута от Валенца е около 135 км и може
да бъде преминат за не повече от 7 дена.
2.
Обувките са от особена важност за
успешното преминаване по "пътя".
Най-добре е човек да ходи със здрави
сандали, които позволяват добро
проветряване на краката. Може да се ходи
и с маратонки или туристически обувки,
но е желателно те да са добре разработени
и да са пробвани поне в 2-3 дневен преход
по планински пътеки.
3.
Човек не бива да си взема повече от 3
смени бельо, тънък пуловер, леко яке или
винтяга, дъждобран и шапка с козирка.
4.
Винаги трябва да се тръгва с 1 до 1.5 литра
вода в лека пластмасова манерка. Добре
е да се носи някакъв сандвич, вафли или
шоколад, тъй като по "пътя" рядко
се срещат закусвални, ресторанти и
изобщо места, където може нещо да се
хапне или пийне.
5.
Необходимо е човек да си носи малка
аптечка с аспирин, аналгин, пакет с
лепенки за мехури по краката, кислородна
вода и йод. Ние имахме аспирин и аналгин,
но нямахме лепенки, което не ми позволи
да предотвратя появата на мехури. В един
момент това направи ходенето ми толкова
трудно, че ако не беше спасителният
немец, сигурно щяхме да се откажем
по-рано от маршрута.
6.
Предполагам, че наличието на "smart"
телефон с GPS и достъп до интернет ще бъде
от особена полза за информация за пътя
и местоположението на пилигрима. Подобна
техника значително ще намали досадната
зависимост от "информацията" на
местните жители за пътя и, което ми се
струва най-важно, за това, колко остава
до края на прехода и къде се намира
хотелът или хостелът, в който пилигримът
иска да отседне?
Разказвач
