четвъртък, 22 октомври 2015 г.

Пътувания: Португалия – Лисабон, Порту и "Пътят на Сантяго" (начало)

1. Подготовка на пътуването

Не си спомням вече кога и как някой ми пусна мухата за "пътя на Сантяго". Аз не бях чувал за такова нещо и се порових в интернета. Там открих, че става дума за Свети Джеймс Велики, един от дванадесетте апостоли, брат на апостол Йоан и първият апостол, загинал за вярата!

Забележка. Подозирам, че на български Яго ще трябва да е Яков или нещо подобно, но знанията ми за светците са доста ограничени и дори не знам имената на всичките дванадесет апостола.

Между нас да си остане, никога не бих допуснал, че Яго на испански ще отговаря на Джеймс на английски, но това се дължи преди всичко на моята необразованост в областта на лингвистиката! Впрочем, до сега никой не ми е отговорил правилно на въпроса кой съответства на Сантяго в англосаксонския свят. Обикновено ми отговарят Джейкъб и страшно се учудват, когато тържествуващо им кажа, че не са прави и че отговорът е Свети Джеймс! Всъщност, ако се направят няколко лингвистични преобразования, ще се окаже, че Джеймс и Джейкъб май са едно и също име, но да не се задълбочавам повече в тези разсъждения, че сигурно ще се изложа.

В началото на ограничените си проучвания по въпроса за Сантяго, прочетох някаква легенда, че през 811 година един овчар в Галиция (тази дето е в Испания, а не украинската или малоазиатската) видял падаща звезда и тръгнал към мястото, където му се сторило, че тя е паднала. Звездата, разбира се, не открил но открил старо римско гробище, а там - гроба и мощите на Сантяго!?

Мен ако ме питате, цялата тази история ми изглежда малко съмнителна, но местният епископ Теодомир и крал Алфонсо II веднага се хванали за нея. Така възникнал град Сантяго де Компостела, което ще рече "Сантяго в полето на звездата". Така възникнал един важен "туристически обект" за европейското християнство. Твърди се, че в Средновековието Сантяго де Компостела е бил третият по важност обект за поклонничество в християнския свят след Йерусалим и Рим!

За Сант Яго е известно, че е обезглавен в Йерусалим от Ирод Агрипа. Твърди се, че той емигрирал в Испания след смъртта на Христос, където проповядвал и покръствал нови християни. По-късно се завърнал в Йерусалим. Там той продължил да проповядва и покръства нови християни, за което и бил обезглавен, както се твърди, лично от Ирод. Учениците му решили да пренесат мощите на светеца в Испания, но корабокруширали някъде около Галиция. Ковчегът на светеца потънал, но чудотворно се появил след време на брега, обрасъл с раковини! (По тази причина раковината е нещо като символ на Сантяго.) От там изглежда мощите му били пренесени на мястото, където било съдено да възникне Сантяго де Компостела. По всичко личи, че те били тайно заровени там, за да чакат звездата, която да посочи на овчаря местоположението им!?

Исторически е известно, че от IX век е започнало посещението на пилигрими на мястото, където се намират днес мощите. В Европа се оформили около дузина маршрути, по които пилигримите се събирали, за да се пазят от разбойници и други подобни експроприатори, които в онези тъмни времена оперирали по пътищата на Европа. Има маршрут от Лондон, от Париж, от Гренобъл, от Кьолн и т. н. Аз се поинтересувах за най-краткия и се оказа, че той е от Порту, Португалия.

Ето значи какъв е генезисът на екскурзията, която пропагандирах през последните 2-3 години и за която не намерих други желаещи освен Юлия! Никой не се хвана на въдицата да ходи пеша около 250 километра, за да посети някакви мощи на светец, па бил той и един от най-близките сподвижници на Христос. Ако потенциалният рекрут за пътуването беше по-откровен, то той обикновено ми казваше, че не съм с всичкия си. В останалите случаи се мъчеше да намери някакви по-любезни причини за отказа си, като например възраст, състояние на стави (коленни и бедрени), сърдечни проблеми, заетост с внуци и други подобни банални причини.

Съвсем случайно реших да си опитам късмета с моя приятел от детинство Иво. Той категорично отказа да ходи пеша по "пътя", но се съгласи да участва в началото на пътуването, което предвиждаше 4 нощи престой в Лисабон и 3 нощи в Порту. Той пое и задачите по резервиране на билети за самолет и хотели в двата града.

За начална дата на експедицията беше определен 10 септември. За ходене по "пътя на Сант Яго" предвиждах 18 дена, което по моите сметки тогава означаваше поне по 18 километра ходене на ден с предвидени 2-3 дена престой в Сантяго де Компостела. Тези ми планове претърпяха тотално преосмисляне, когато тръгнахме по маршрута, но за това, когато му дойде времето! (По едно време имах намерение да планирам така, че в Сантяго да бъдем на 25 юли, когато е денят на Сантяго в католическия календар, но някой ми обърна внимание, че на тази дата "само ние ще липсваме" в града и аз се съгласих, че доводът е сериозен и вероятно за нашите цели всеки ден от годината е еднакъв, стига да не вали и да е що-годе топло!)

Към десети времето на заминаване започна да се приближава с все по-нарастваща скорост. Няколко дни преди заминаването отидохме с Юлия и си купихме по една силно оскъпена раница от един спортен магазин на Дондуков. Вкъщи започнахме да пълним раниците с бельо и други, както се оказа, излишни и ненужни неща. Раниците ни натежаха до към петнадесетина килограма и в мен се загнезди притеснението, че май прекаляваме с някои неща, но на пеша екскурзия не бях ходил от близо 45 години и бях загубил всякаква представа какво ще ни трябва по пътя и какво – не.

Два-три дни преди пътуването на Юлия ѝ се инфектира едно старо гнездо на възпаление на венеца, с което нашият зъболекар се бореше от известно време. Аз започнах да се притеснявам, че всичко ще пропадне. Юлия посети извънредно зъболекаря и той ѝ предписа антибиотик и някакво друго лекарство, което тя трябваше да почне да взема, ако антибиотикът не помогне.

На 10 септември се появихме на летище София с раници на гърба, където се срещнахме с Иво. Аз бях си обул туристическите обувки "Катапилър", които най-после щях да използвам по предназначение, но Юлия не пожела да си обуе нейните, а тръгна с някакви маратонки. Това беше съдбоносно и глупаво решение от моя страна, което щеше да изиграе огромна роля за моя комфорт при пътуването, особено при пешия му етап.

Качихме се на самолета до Виена, а от там на самолет на португалските авиолинии до Лисабон. В града пристигнахме в ранния следобед, защото местното време е с два часа по-назад от българското.

2. Лисабон - история и забележителности

На аерогарата в Лисабон видяхме някакви нашенци, които ни информираха за системата на метрото, как се купуват билети, колко струват и така нататък. Как да е се оправихме в метрото и слязохме на спирката, името на която ни бяха изпратили от хотела, резервиран от Иво.

Като излязохме от метрото, Иво си извади GPS-а за колата, който си беше взел и набра адреса на хотела. Проклетата машина обаче изобщо не пожела да ни каже накъде да вървим, защото кой знае по каква причина беше решила, че се намираме в София на улица Раковски, където живее Иво!? Всички опити да я накараме да вземе новите координати, където се намирахме в момента, и да ни каже накъде да вървим, се оказаха безуспешни!

Принудихме се да подходим по първобитния начин на пред-GPS епохата, т. е. с питане. За съжаление, португалците имат малко специфичен начин на произнасяне на редица звукове, който ние не владеехме, така че се наложи просто да им показваме адреса, както е написан и след това да се мъчим да схванем какво ни обясняват. Слава Богу на няколко пъти намерихме хора с приличен английски и след около половин час се добрахме до хотела. Още по това време аз разбрах, че раниците май са ни малко тежки за преходите, които планираме, но вече не можеше да се направи нищо.

Хотелът се оказа старичък, но стаите ни не бяха лоши. Имаше си баня и нещо като килер-гардероб. Бедата обаче беше с интернета! При резервацията ни обещаваха, че ще имаме достъп до него, но когато включихме машините се оказа, че Ивовата изобщо не се свързва, а таблетът на Юлия едвам крета. Иво се наложи да търси връзка из хотела и най-накрая я установи на стълбите при рецепцията, където в следващите няколко вечери прекарваше седнал на едно стъпало с нетбук в скута. Хич не му беше удобно, но нямаше какво да се прави. Най-странното беше, че в коридора, на около 4 метра от вратата на нашите стаи имаше рутер на хотелската мрежа, и даже на всеки етаж имаше още по един, но връзката беше лоша и това си е то.

Вечерта същия ден излязохме да вечеряме и намерихме наблизо някакъв ресторант, който ни препоръчаха от хотела. Яденето не беше лошо. Юлия и аз си взехме печена риба меч, а Иво си взе някакъв стек. Поръчахме си и бира. Цените бяха поне два пъти по-високи от тези в България. Една малка бира например струваше към 4 евро, а яденетата ни струваха над десет евро, факт, с който трябваше да се примиряваме през следващите дни.

На следващия ден купихме от хотела билети за автобусите, които обикаляха по различни маршрути из града. Имаше три линии автобуси: синя, червена и жълта. Ние си взехме билети за синята и червената, като решихме, че това ще ни е достатъчно за трите дни, с които разполагахме в Лисабон. Купихме си и билети за автобус, който трябваше да ни закара до едно курортно селище на юг от реката Тагос, която при Лисабон е много широка и се влива в океана в един огромен залив, където е и пристанището на Лисабон.

Отначало взехме синята линия, а след като пропътувахме по нея се качихме и на автобус от червената линия.

Минахме покрай най-забележителните места в града. Видяхме интересните в архитектурно отношение сгради на Лисабонското Експо от 1998 година, интересни модерни жилищни сгради, замъци и църкви от средновековието и величествената река Тагос. Юлия особено се възхищаваше на хубавите балкони с ковано желязо, които можеше да се видят навсякъде из града.

Минахме покрай стадиона за борба с бикове, който оригинално е бил построен през 1890-1892 година по подобие на стадиона в Мадрид и е в стил, напомнящ арабската архитектура от времето на арабското владичество над полуострова. Той е обновен през 2006 година със средства на ЕС и сега се използва за най-различни мероприятия, като концерти и т. н.

Видяхме замъкът "Свети Георги" и Лисабонската катедрала, която е била разрушена по време на Лисабонското земетресение 1755 г. и след това е била възстановена. В тях са открити следи от финикийски керамика и други археологични предмети, които говорят за контакти на местното население с Леванта от най-стари времена (поне от 1200 години преди новата ера).

В автобусите даваха слушалки, а при всяка седалка имаше букса, където човек можеше да си включи слушалките. Почти през цялото време ни свиреха португалска музика. При всяка забележителност музиката прекъсваше и диктори обясняваха на различни езици накратко историята на съответния обект. Всеки можеше да се включи към езика, който разбира: английски, немски, френски, руски, португалски, испански и други. Времето беше прекрасно. Автобусът спираше близо до всяка забележителност и желаещите можеха да слязат и да разгледат обекта, като вземат следващия автобус от същата спирка или от някоя друга спирка наблизо.

Тук му е мястото да разкажа с няколко думи за историята на Лисабон.

Лисабон е разположен на устието на реката Тагос (на португалски „Тежу“ – Tejo [ˈtɛʒu] ), която се оказа, че е най-дългата река на Иберийския полуостров. На мястото на града от древни времена (приблизително 1800 години преди новата ера) е имало келтски селища, а през 800-600 година преди новата ера в района се заселили финикийски и гръцки колонисти. По-късно по тези места се заселват последователно картагенци, римляни, визаготи и маври.

Рим превзема Олисипо (старо име на Лисабон) по време на Втората пуническа война. По време на гражданските войни от времето на Марий и Сула и след това по тези земи се установява Квинтас Сарториус (любимият ми римски генерал) и почти основава независима от Рим република на полуострова.

След падането на Рим в Иберийския полуостров нахлуват последователно редица германски племена. Визаготите създават на полуострова кралство, което се установява някъде към 500 година от новата ера. По това време Лисабон запада силно и се превръща в жалко селище.

В 711 година маврите нахлуват на Иберийския полуостров и през 714 година превземат Лисабон. След завладяването на полуострова от маврите Лисабон отново се разраства и става център на морска търговия. Той е многократно по-голям от Лондон и Париж по онова време, които са били жалки селца в сравнение с него.

Започналото бурно развитие на Лисабон, се дължало на местоположението му, което било много удобно за търговските връзки на маврите с районите по Атлантическото крайбрежие на Европа и Северна Африка. Първоначално днешна Португалия станала част от емирата в Кордова, който по късно се обявява за халифат.

Християнски войски под командата на Алфонсо I превземат Лисабон през 1047 година, а през 1256 Алфонсо III премества столицата си от Куимбра и Лисабон става столица на Португалия.

През XV и XVI векове, по времето на великите географски открития, Португалия създава огромна задморска империя и неимоверно много забогатява от новите си завоевания в Азия, Африка и Южна Америка. По това време е построен и манастира Jeronimos (Жеронимуш) и близката кула Belem, като символ на могъществото на Португалия.

Особено важна роля в морските успехи на Португалия изиграва принц Хенрих Навигатора, който всъщност не е бил никакъв навигатор, нито пък мореплавател, но финансирал много мореплаватели, като те били длъжни да му предоставят подробни доклади и географски карти с данни за пътуванията си. Благодарение на това португалците много систематично проучили западните брегове на Африка и открили пътя покрай нос Добра Надежда към Индийския океан (Бартоломео Диас). Благодарение на тази организация през 1498 година Вашку да Гама извършил историческото си пътуване до Индия. Неговото пътуване и други открития на португалските мореплаватели от онова време са увековечени от Луис Ваз да Камоес в поемата му "Os Lusiadas" (Лузитанците - коренното население на Португалия), която в португалската литература заема място, подобно на Омировите "Илиада" и "Одисея" или на вергилиевата "Енеида".

На 12 септември осъществихме пътуването си до Кашкаиш - курортно градче на север от устието на Тагос. По пътя минахме покрай замъци и крепости, които някога са охранявали входа към Тагос и пристанището на Лисабон. В Кашкаиш видяхме прекрасни хотели, на които всеки следващ етаж беше по-широк от долния и по този начин хотелите приличаха на обърнати пресечени пирамиди. Заливът на Кашкаиш беше пълен с яхти и платноходки, които се плъзгаха по повърхността му като ефирни птици, гонени от лекия бриз. По плажовете мързелуваха и се наслаждаваха на хубавото време многобройни курортисти.

Третия ден, 13 септември, посветихме на свободно ходене и зяпане из града.

Посетихме базиликата "Естрела", единствената църква в света, посветена на "свещенното сърце на Христос". Тя се оказа недалеч от хотела. Базиликата е много красива. Тя е построена в стил неокласически барок. Започната е през 1779 и е завършена през 1790 година по заповед на кралица Мария I по случай раждането на сина ѝ, в изпълнение на обета ѝ. В църквата има много скулптури, но особен интерес представлява сцената на раждането на Христос с над 500 различни фигури от корк и теракота.

След това се качихме на автобус 727 и отидохме до манастира Jeronimos. Покрай него бяхме минавали няколко пъти с автобусите и си го бяхме набелязали за специално посещение. Оказа се обаче, че манастирът е отворен от 14 часа и трябваше, заедно с няколкостотин други туристи, да убием някак 2 часа. Слава Богу, че беше по обяд и ние набързо се напъхахме в един ресторант. Това беше разумен ход, защото много туристи след това се щураха наоколо с надеждата, че някъде ще се освободи място да хапнат нещо.

Когато наближи 14 часа, ние се пристроихме към опашката за билети и влязохме в манастира, който наистина е величествен.

След началното му построяване, което така и не разбрах кога е станало, манастирът е бил ремоделиран многократно, но архитектите, отговарящи за тези работи, са положили голямо старание да запазят архитектурната хармония на комплекса. Едно от ремоделиранията се е наложило да бъде направено след Великото Лисабонско земетресение през 1755 година, когато манастирът се е отървал с незначителни разрушения.

В манастира има зала (Sala da Capitulo) с изключителна архитектура. Целите ѝ стени са покрити с разнообразни барелефи. В тази зала е погребан Alexandre Herculano. Гробът му е изваян от Eduardo Augusto da Silva и е поставен в залата през 1888 година. Херкулану е известен поет, новелист, журналист, политик и историк. Той се смята за основоположник на португалската историография.

В същата зала са гробниците на Вашку да Гама и Луис Ваз де Камоес, които са поставени там през 1898 година в чест на 400 годишнината от пътуването на Вашку да Гама и откриването на пътя до Индия за европейците. Гробниците на двамата велики португалци са изваяни от известния скулптор Кошта Мота.

В манастира се намират и гробниците на много други португалски поети, писатели и забележителни личности.

Когато излязохме от манастира, навън валеше "ситен дъжд като маргарит". Пред една сладкарница на площада се виеше дълга опашка от туристи. Оказа се, че те чакаха за някакви сладкиши, които се правели в една тамошна пекарна по рецепта от хиляда осемстотин и някоя си година. Ние явно се бяхме минали, защото, когато пристигнахме в манастира към 12 часа, опашката беше мижитурна, но ние не искахме да си разваляме обяда и затова не влязохме в сладкарницата, макар че имаше малка дискусия по въпроса. Сега, под дъжда, беше изключено да се строим и да чакаме и ние с досада се отказахме от забележителното удоволствие на тези сладкиши.

В автобуса някаква българка предложи на Иво място на празната седалка до нея. Слязохме заедно с нея близо до хотела и решихме да отидем и да пием по кафе. Оказа се, че в неделя, към 5 часа след обяд, в Лисабон е почти невъзможно да се намери отворено кафене!? Все пак накрая намерихме някаква сутеренна дупка, която минаваше за кафене и се разприказвахме с нашенката. От нея научихме две неща, които ще споделя тук.

Първо, след като случайно стана дума, че и в Португалия има много китайски магазини и други бизнеси, тя ни каза нещо, което не гарантирам, че е вярно, но много ме впечатли.

Тя твърди, че Китай е дал много изгодни заеми на Португалия, при условие, че Португалия разреши на китайски граждани да отварят бизнеси в страната при уговорка, че в тях се продават само стоки, произведени в Китай или Португалия! Данъците, които дължат на португалската държава, те плащат на Китай за погасяване на португалските заеми. На самите пък китайци китайското правителство е отпуснало заеми, които те си му изплащат според условията на заемите. Ако това е вярно, то вече не се учудвам на вълната от китайски бизнеси, които залива Европа!

Второто интересно нещо е, че тя разсея една дълбока заблуда, която се беше загнездила в нас от самото ни пристигане.

Нашият хотел се намираше почти в центъра на Лисабон до един голям и красив кръгъл площад. На него се издигаше статуята на един човек. На паметника имаше надпис "Marques De Pombal". До едната страна на площада опираше хубав голям парк. По причина на неграмотност и непонятна заблуда, ние решихме, че паметникът е на английския крал Едуард VII, а "Marques De Pombal" е името на скулптора изваял паметника!? Освен това бяхме под очевидно погрешното впечатление, че площадът и паркът носят името на въпросния крал Едуард!?

Българката разсея дълбоката ни заблуда, с която вероятно щяхме да си останем, като ни каза, че площадът се казва "Marques De Pombal" и е кръстен на министър-председателя на Португалия по времето на Великото Лисабонско земетресение, а че на Едуард VII е кръстен парка, който опира в площада!? Както вероятно се досещате и паметникът също беше на Маркиз де Помбал. Все пак тя се заблуждаваше по въпроса кога е станало Великото Лисабонско земетресение и твърдеше с изключително упорство, че то е станало през 1775 година! Аз се опитах да ѝ променя мнението по въпроса, но тя се заинати и така си остана с грешната дата в главата.

За Великото Лисабонско земетресение бях чел още преди 55 години, но и до ден днешен помня описанието как корабите в пристанището са били изхвърлени на десетки и стотици метри по хълмовете на града и как в земята са се отворили пукнатини, широки до 5 метра, поглъщайки хора, къщи и изобщо всичко, което е попадало в тях. Според описанията на очевидци отначало морето се е отдръпнало навътре и любопитните, вероятно все още са били останали такива, се събрали да гледат дъното на залива, покрито с кораби и корабни останки, когато след около 40 минути е налетяло първото цунами, а след него са пристигнали още две по малки вълни. Сега, ходейки по тези хълмове, отново преживях потресението, което някога ме беше впечатлило от това фантастично природно бедствие. В допълнение на разрушенията от земетресението и цунамите почти веднага възникнали пожари, които в продължение на около 5 дни поглъщали каквото е останало от града.

Счита се, че 85% от Лисабон са били разрушени, като в това число влизат множество дворци, библиотеки и наскоро откритата опера, която е била погълната от пожарите. Изчезнали са в разрушенията, в наводненията и пожарите много картини на Тициан, Рубенс и Караваджо. Изчезнали са и безценни документи от периода на великите географски открития, както и документи, свързани с пътуването на Вашку да Гама.

Развалините на конвента Карно са запазени до ден днешен, за да напомнят на лисабонците за великото нещастие, сполетяло града през 1755 година.

Лисабонското земетресение е станало в събота, на 1 ноември 1755 година около 10:40 часа, точно по време на празника на Вси светии, и е било с магнитуд 8.5-9. Епицентърът му е бил на около 200 километра навътре в океана, в посока запад-югозапад от нос Свети Винсент. Цунамито, предизвикано от земетресението, е достигнало чак до Британските острови. Жертвите от земетресението само в Лисабон се оценяват на около 10 000 до 100 000 души. Както се вижда, броят на жертвите е в доста широк диапазон, но изглежда на никой не му е било до това да ги брои!

Кралското семейство на Жозеф I не е пострадало от земетресението, тъй като една от дъщерите му пожелала да изкарат празника на Вси светии извън града и цялото кралско семейство напуснало Лисабон рано сутринта на 1 ноември!

След земетресението кралят развил клаустрофобия и до края на живота си не смеел да стои под покрив, поради което кралското семейство не възстановило двореца до смъртта му и живеело в комплекс от палатки и павилиони на хълмовете на Ajuda. Едва след смъртта на краля дъщеря му, Мария I, построила кралски дворец на мястото на палатковия лагер в Ajuda, което е предградие на Лисабон.

Министър-председателят Маркиз де Помбал, който оцелял, веднага поел управлението и организацията на спасителните и възстановителните работи в Лисабон и другите части на страната, засегнати от земетресението. Когато попитали маркиза "какво да се прави", той отговорил "погребвайте умрелите и лекувайте оцелелите"! Де Помбал мобилизирал пожарната да гаси пожарите, армията – да разравя развалините и да охранява града. Били издигнати бесилки, на които безмилостно бесели всички заловени в мародерство. Армията мобилизирала всички способни за труд да участват в почистването на развалините. Де Помбал наредил труповете да се натоварят на баржи и въпреки протестите на католическата църква, че те трябва да бъдат погребвани както му е реда, властите започнали да ги извозват към океана, пред устието на Тагос и да ги погребват във морските дълбини, за да се избегнат епидемии в града.
Благодарение на решителността на Маркиз де Помбал и взетите бързи мерки градът бил спасен от епидемии.

На 4 декември същата година, архитектът Мануел да Мая предложил 5 плана за възстановяване на града, от изоставяне на сегашното му място и построяването му на ново място, до доразрушаване на развалините и построяване на нов град с широки улици, планиран за бъдещо удобство за развитие. Кралят и маркизът приели последния план и така от развалините само след година започнал да израства новият Лисабон с просторни площади и широки и прави улици.

Фактът, че почти всички църкви били разрушени, предизвикал смут в душите на правоверна католическа Португалия, че земетресението е божие наказание за греховете на нацията, но другият факт, че кварталът с проститутките почти не бил засегнат, послужил като контрааргумент на подобни инсинуации.

Великото земетресение в Лисабон е оказало голямо влияние на прогресивната интелигенция в Европа през XVII век. Расин използва темите на земетресението в "Кандид", Русо пише за него, подчертавайки отрицателните последствия за човечеството от големите градове и т. н.

3. Порту

На 14 септември станахме рано, приготвихме си багажа и напуснахме хотела. Взехме си такси до гарата, за да не се лутаме като мигранти по улиците, и за по-малко от 10 евро стигнахме до гарата, от която ни предстоеше да вземем влака за Порту. Влакове до втория по големина град в Португалия имаше всеки час и ние си взехме билети за най-близкия по време. За пътуването от около 300 км. билетите ни струваха по тринадесетина евро на човек, което отчиташе и статуса ни на пенсионери.

Вагоните на влака бяха много чисти и спретнати. Седалките приличаха на седалки в самолет.

Влакът пътуваше през малки градчета и полета, насадени с лозя и царевица. Тук-таме се виждаха палми и маслинени дървета. Юлия каза, че на моменти местността изглеждала полупустинна. Океанът не се виждаше и вероятно трасето на линията минаваше през вътрешността на страната.

Порту стигнахме за около 3 часа. На гарата се качихме безплатно на друг влак за една спирка, за да сме по-близо до хотела. От там взехме такси и за около 6 евро се оказахме пред хотела, който всъщност представляваше някакъв наскоро построен блок. Огледахме се наоколо за офис, но не забелязахме такъв. Тъй като бяхме пристигнали по-рано от определеното време, решихме, че Педро Сантуш, с когото Иво си беше разменил няколко писма по електронната поща с цел уточняване на времето на нашето пристигане и как да стигнем до хотела, все още не е дошъл.

На няколко крачки от вратата на блока имаше закусвалня. Влязохме в нея с намерение да обядваме. Оказа се, че те имат само един обяд: супа, месо с картофи, кафе и вино на корем и всичко това за 6 евро! Поръчахме си обяда и изпратихме SMS на Педро, че сме пристигнали и го чакаме пред хотела. След малко пристигна SMS от него, че и той е пред хотела, но не ни вижда. Иво излезе да се срещне с него и като се върна ни каза, че всъщност до входа на блока има офис, който ние не сме забелязали. Педро му казал да си ядем спокойно и като свършим да му се обадим.

Като свършихме с яденето, ние отидохме в офиса, където Педро ни каза, че апартаментчето не било почистено хубаво и той наредил да го почистят отново, поради което трябвало да почакаме още час.

Ние си оставихме багажа и излязохме да се разходим. В този момент по улицата, която беше леко наклонена (Порту също беше разположен на хълмове като Лисабон) се зачу тропане на обувки. Към нас се движеше тълпа младежи и девойки облечени в черно! Момичетата бяха с черни обувки, черни поли, черни сака и бели блузки и бяха наметнати с черни пелерини. Младежите бяха с черни обувки, черни панталони, черни сака и бели ризи с черни връзки и също бяха наметнати с черни пелерини! Тълпата премина покрай нас като табун черни коне тропайки с копита по паважа. Когато се върнахме по-късно в офиса, ние попитахме Педро какви бяха тези хора и той ни обясни, че това били студенти от местния университет! Това ни направи голямо впечатление, защото младите хора изглеждаха много спретнати в униформите си, а Иво даже констатира, че девойчетата изглеждали много добре в черно!

След като пихме по още едно кафе в една сладкарница и изядохме по една от великолепните португалски сладки ние се върнахме при Педро Сантош, който ни заведе в апартамента. Той беше много спретнат и чист. Състоеше се от стая с две легла, хол с диван, който се разтягаше и ставаше на двойно легло и кухненски бокс с електрическа печка, микровълнова печка, мивка и шкафове със съдове и автоматична пералня. Интернетът беше почти великолепен. Иво можеше да си седи на дивана и да скита по него, а не да седи по стъпалата като бездомно куче пред ресторант! Всичко това за скромната сума от 210 евро за три нощи!

Иво се разболяваше с шеметна скорост и даже изпадна в паника. Купи си лекарства и започна да се тъпче с тях. Юлия и аз отидохме на пазар и купихме хляб, кашкавал, салам, домати и задължителната бутилка вино. Когато се върнахме от пазар, си починахме и си направихме малко пиршество. През деня беше започнало да вали и перспективата за утре изглеждаше доста мокра.

На следващия ден, 15 септември, ми беше рожденият ден. Навън валеше ужасно. Иво чудотворно беше оздравял и не го свърташе на едно място. Той реши да излезе да напазарува нещо за ядене и пиене. След десетина минути се върна мокър почти от глава до пети. Каза, че навън духал ужасен вятър (по-късно чухме, че на моменти вятърът достигал до 35-50 км/час). Чадърът му, още при излизането на улицата, моментално се обърнал и изобщо от него нямало никаква полза, защото капките летели почти хоризонтално.

Между другото, вчерашния ден Педро Сантош компрометира целият ми рисърч по въпроса за дължината на "пътя" от Порту. Той каза с типичната му хиперактивна нотка в гласа, че пътят е само 130 километра и може да се мине спокойно за 10 дена! Излизаше, че аз бях планирал съвършено излишно 18 дена за път! Гледайки дъжда, си помислих, че този ден е загубен за нас и може би не е зле да се опитаме да си резервираме още един ден в хотела. За съжаление, а както се оказа по-късно, за щастие, а още по-късно отново за съжаление, това беше невъзможно.

Към обяд излязохме от хотела с намерение да намерим ресторант, в който да отпразнуваме рождения ми ден. Дъждът продължаваше да вали като из ведро, а вятърът да духа неистово, обръщайки чадърите ни. Нямаше как, мушнахме се във вчерашната закусвалня. Този път за второ имаше пържола. Иначе другите неща бяха същите: крем супа от тиква, кафе и вино на корем. Ние се разположихме на една маса. Отказахме супите, но пържолите приехме с удоволствие, както виното и кафето. Поръчахме си някакъв крем за десерт, който на вид изглеждаше много хубав, но се оказа, че изобщо не е сладък, а даже имаше някакъв странен вкус! После си поръчахме и по една торта за оправяне на вкуса, която за разлика от крема беше хубава.

Времето продължаваше да се държи отвратително, поради което и за вечеря използвахме закусвалнята, където отново изядохме по една пържола.

На другия ден продължаваше да вали, но далеч по тихо и елегантно. Нямаше го и отвратителният вятър, който беснееше вчера. Юлия и аз отидохме в центъра, където по думите на Педро можеше да намерим офис, в който да ни дадат подробна информация за "пътят".

Намерихме офиса и там потвърдиха първоначалните ми проучвания за дължината на "пътя" – 250 км от Порту до Сантяго. Очевидно Педро имаше доста смътна представа за тази забележителност на района. Впрочем по-късно се оказа, че той в известен смисъл бил прав за разстоянието!

Върнахме се в хотела и заедно с Иво тръгнахме да разглеждаме Порту. Впечатлението ни беше, че Порту е един много спретнат, чист и хубав град. Да си призная, според мен, Порту има най-гладките и поддържани тротоари от всички градове, които съм посещавал. Нито една счупена плочка, нито една дупка или бабуна!

В Порту, както и в Лисабон, има три туристически автобусни линии за разглеждане на забележителностите: синя, червена и жълта. Ние се качихме на автобус от синята. Дъждът ту ръмеше, ту спираше и слънцето срамежливо поглеждаше между облаците. Минахме покрай църкви, замъци и паркове. Пътувахме покрай реката Douro, на която десният бряг е по-висок и е изпъстрен със скъпи вили и къщи, накацали една над друга като бели птици. Центърът на Порту е обявен от ЮНЕСКО за обект на световното културно наследство през 1996 година и наистина си го заслужава. След пътуването с автобуса посетихме градската катедрала и се разходихме из центъра.

Името на Португалия всъщност е дошло от Порту. От някогашното Portus Cale, станало Portucale, а от там и Португал.

За съжаление лошото време не ни позволи да разгледаме хубаво Порту и аз с удоволствие бих го посетил отново.

(Следва)

Разказвач

1 коментар:

  1. Тео, интересно е.
    Очаквам продължение.
    С пожелание за здраве и творческо вдъхновение,
    Цаня

    ОтговорИзтриване