Тази година (2015), около двадесетина дни
след като се завърнахме от България,
получих по електронната поща писмо от
китаеца Джак, за когото вече съм писал в
"Историята на един китаец". Той се
осведомяваше за здравето ни и питаше
къде се намираме в момента? Стана ми
малко неудобно, че не му бях писал, че
сме вече в Щатите и моментално му
отговорих с кратко описание на нашето
положение за момента, пресилвайки малко
проблемите, които се бяха натрупали по
време на отсъствието ни от САЩ. Обещах
му тържествено, че щом като минат
новогодишните празници, ще му се обадя
да се видим.
Той ми отговори, че чака с нетърпение
да ни заведе на японски ресторант, а аз
веднага запротестирах, че този път ще
плащаме ние. Джак се съгласи и с това
приключи взривообразната комуникационна
активност между нас в очакване на
новогодишните празници.
Към средата на януари, след като снахата
приключи с две публикации, които
подготвяше за докторската си, Юлия се
поосвободи от грижите за внуците и аз
изпратих електронно писмо на Джак с
покана да се уговорим за вечерята.
Отговорът беше бърз и кратък. От мен се
искаше да предложа ден. Предложих ден
и възможен час, след което получих
електронно писмо с адреса на ресторанта
"Торос суши". Думата "Торос"
ми напомняше за Испания и Мексико, а
Джак беше обещал японски ресторант, но
адресът беше в Алхамбра – крепост на
източноазиатското присъствие в Лос
Анджелис, та реших да не любопитствам
повече.
Часът на срещата беше определен за 18:30
и ние с Юлия си направихме сметката, че
от нас до ресторанта бихме могли да
стигнем за около 45 минути. Към 17:40 в
уречения ден, ние се натоварихме на
хондата, набрахме адреса на GPS-а и се
понесохме.
Подозренията ми, че "часът пик" ще
ни изиграе лоша шега се оправдаха почти
веднага. Опитът ни да не слушаме съветите
на устройството, да караме по магистралите
с надежда, че по този начин ще "бием
трафика", почти веднага се оказа
безуспешен. Прекият булевард през
планината, по който си мислехме, че ще
излъжем съдбата, се оказа също толкова
задръстен, както вероятно бяха и
магистралите по това време.
След като изминахме около четвърт от
разстоянието до ресторанта (около
десетина километра) за 30 минути, аз
получих SMS от Джак, че той вече е при
ресторанта! Звъннах му в отговор и го
излъгах, че ни остават още двадесетина
минути път и, че ще позакъснеем малко.
Опасенията ми бяха, че ще закъснеем поне
половин час от уреченото време, но не
можеше да кажа на човека, че след 30 години
в "град Южна Калифорния" ние можем
да допуснем такава огромна грешка в
преценката си за трафика!
Почти в 19 часа се намирахме вече пред
ресторанта и аз отново звъннах на Джак,
за да разбера къде е той. Той ми отговори,
че е в ресторанта и само след секунди
ухилената му физиономия се появи на
вратата на "Торос суши".
Прегърнахме се и усетих, че от него лъха
на уиски, което означаваше, че той не си
беше пилял времето напразно, докато ни
чакаше.
В ресторанта Джак ни заведе до масата
си. Там ни посрещна синът му, който много
учтиво и възпитано се здрависа с нас и
ни се представи. Ние го бяхме виждали
преди години, когато си учеше уроците
под зоркото око на една китайка, студентка
от UCLA (University of California,
Los Angeles), която Джак и жена му бяха
наели да помага и контролира обучението
на децата им.
На масата скромно стоеше една бутилка
уиски, за която Джак гордо ми каза, че е
от най-хубавото в ресторанта, че е „сингъл
молт“ и веднага ми наля една чаша с
малко лед в нея. Седнахме с Юлия и опитах
уискито. То наистина беше много хубаво,
но удоволствието ми от него се свиваше
като сираче в ъгъл при мисълта за цената
на бутилката! Прогоних лошите си мисли
и реших, да не мисля нито за секунда за
пари, а да се наслаждавам на яденето и
пиенето!
Тъкмо се бяхме разположили с Юлия на
столовете си около масата и едно младо
маце ни донесе по една малка паничка с
някакво ядене. По наше искане ни донесоха
вилици и лъжици, защото с тояжките нямаше
начин да се справим.
Аз набодох субстанцията в паничката,
отхапах част от нея и реших, че става
дума за някакъв китайски или японски
зеленчук, който леко хрускаше между
зъбите ми. Джак услужливо ме информира,
че ям медуза!?! Вече беше късно за учтива
реакция от типа на: "Аз не обичам много
медузите!", съпроводена с учтив отказ
от това блюдо. Жребият беше вече хвърлен
и аз с весела усмивка казах, че за пръв
път ям медуза, и че я намирам за много
по-привлекателна сготвена, отколкото
жива! Доядох и остатъка в блюдцето, който
всъщност беше още две хапки и гаврътнах
малко уиски.
В интерес на истината трябва да призная,
че медузата по консистенция, а вероятно
и по вкус нямаше нищо общо с живите
медузи. За последен път реших, че човек
никога не трябва да казва никога за
някакво ядене, защото не знае как животът
ще го изненада!?
След медузата последваха поне двадесетина
блюда с най-различни морски животинки.
Аз юнашки запивах порциите, които никога
не надвишиха три парченца от въпросната
животинка, с уиски и след известно време
дори страхът ми, че могат да ми сервират
морска краставица се изпари. Да си
призная морските краставици ме отвращаваха
само с външния си вид, защото ми приличаха
на прясно произведено л***о, но предполагах,
че тъй като не мога да ги видя, то вероятно
няма и да разбера, ако ми сервират подобно
лакомство.
По едно време ни донесоха по една раковина
от среден размер и Джак ме осведоми, че
в нея има супа. Предполагам, че супата
беше направена от тялото на квартиранта
на раковината, но това блюдо беше някъде
12-то или 15-то по ред и по това време аз
бях изпил достатъчно уиски, за да ми е
все едно от какво е супата. Единствената
досада беше, че лъжичката, с която ме
бяха снабдили учтивите домакини на
ресторанта, не проникваше много добре
през естествения отвор на раковината,
поради което не можех да се добера до
нещо, което чувствах, че се крие в дупката!
След кратка борба се предадох и само
след секунди паничката изчезна от
масата.
Ядохме и раци, които бяха много вкусни,
но ако някой ме беше предупредил, че ми
е сервиран рак, сигурно щях да се откажа
учтиво от удоволствието. Бедата беше,
че раците бяха сварени, както изглеждаше,
в "броните" си и макар те да бяха
поразчупени, все пак достъпът до месото
не беше много удобен за един човек, който
не вижда. Борих се както можех и оглозгах
хитинената броня, доколкото ми позволяваха
приборите, с които бях снабден, но
чувствах, че са останали вкусни парченца
месо, които не можех да "изчисля"
как да ги достигна и затова трябваше да
се откажа от тях. В домашна обстановка
бих си позволил да си помогна с голи
ръце и "изсмукване", но в ресторанта
такъв израз на липса на възпитание беше
недопустим!
Общо взето през цялата вечеря, която
продължи около два часа, ни бяха поднесени
близо 20 блюда. Всяко едно от тях беше,
както ми се стори, в индивидуално оформена
чинийка. Някои от чинийките бяха кръгли,
други квадратни, трети правоъгълни,
четвърти ромбоидни, а някои имаха форма
на по-големи или по малки цървулчета!
Размерите им се движеха от размера на
пепелник до размера на малка чинийка и
аз през цялото време се удивлявах на
формализма на японците, които изглежда
отдаваха голямо внимание на обичаи и
етикет.
Наскоро бях прослушал няколко книги за
Япония, включително и една доста голяма
историческа книга "Таико", в която
се описваше живота на най-известния
японски държавник и пълководец Хидейоши,
живял през втората половина на XVI век,
непосредствено преди ерата на шогуна
Токугава. Животът на Хидейоши наистина
е забележителен, защото той се издига
от бедно сираче до върха на властта в
Япония, която по онова време е раздирана
от граждански войни. Хидейоши, благодарение
на военния си и политически талант,
успява да победи отделните военни
лордове и да постави началото на 250
години мир в Япония. В книгата се описваха
доста подробно ритуалите за пиене на
чай, хранене и пиене на саке, та донякъде
бях подготвен за ресторанта. Аз горещо
препоръчах книгата на сина на Джак,
който учеше, ако не се лъжа, социология,
една от онези науки, за които един друг
китаец беше казал преди години на Юлия,
че това са специалности за богати хора!
Тази мисъл той беше изразил пред Юлия
в отговор на тюхкането ѝ,
че Челси Клинтън се е записала да учи
история и на Юлия не ѝ
беше ясно какво ще работи Челси като
завърши тази специалност!?!
В края на вечерята ни донесоха... супа!
Тя беше от някакви много дълги макарони
и Юлия се ужаси при мисълта как ще ги
ям. Оказа се, че за мен вече не можеше да
има никакви препятствия. Аз сръчно
напъхвах десетина сантиметра от
макароните в устата си, срязвах ги със
зъби и ги поглъщах, след което повтарях
процедурата със следващите десетина
сантиметра и така нататък. Впечатлението
ми беше, че всеки макарон беше поне по
един метър дълъг, но това е само
впечатлението ми, а иначе измервания
не съм правил!
Докато ядяхме блюдата с различни морски
животинки, на масата се водеше оживен
разговор. Уискито все повече и повече
си казваше думата и езиците ни с Джак
се развързваха все повече и повече. Юлия
почти не пиеше, защото беше шофьор, но
на нея не ѝ беше
необходимо да пие, за да си развързва
езика. Синът на Джак не пиеше или от
скромност, или поради това, че вероятно
също трябваше да кара кола.
Разказахме за строителните си неволи
и успехи в България, за пътуването си
по "пътя на Сантяго", за плановете
си за бъдещи дейности в България.
Неколкократно отправихме покани към
Джак да ни посети в Годеч и в София, като
му обещахме тур из България. Питахме
Джак за султана на Бруней и той ни каза,
че той не бил идвал вече втора година,
защото гейовете протестирали и го
тормозели заради това, че не ги признавал
в Бруней! Иначе бизнесът на Джак със
спортната зала вървял добре. Жена му
управлявала печатницата, която вероятно
се беше поразрастнала, защото Джак, на
въпроса ни как върви бизнесът, отговори,
че госпожата го управлява и вече не
работи персонално на фронт-деска, а е
наела хора, както за машините, така и за
работата с клиентите. Оказа се, че братята
на жена му, които навремето с невероятна
азиатска упоритост и пестеливост бяха
изучили печатното дело и бяха основали
печатницата, са починали от рак без да
оставят наследници и сега бизнесът беше
станал част от владенията на разширеното
семейство на Джак и жена му.
Ястията най-накрая свършиха и дойде
време да си изберем десерт. Аз отново,
за кой ли път, наруших клетвата си да не
си купувам за десерт в ресторант сладолед
и си поръчах една порция. Причината за
подобно мое отношение към сладоледите
в ресторантите е, че там те винаги са
поне на едно ниво по-ниско по качество
и вкус от сладоледите от магазините, но
струваха много по-скъпо.
В един момент разговорът заглъхна, което
обикновено става, като дойде време за
плащане. Аз прошушнах на Юлия с коя карта
да плаща, но тя ми прошушна в отговор,
че Джак вече е платил... 600 долара!?! От
тях 77 долара бакшиш и 523 долара за яденето
и пиенето!
Аз внимателно се възмутих пред Джак, че
се бяхме уговорили да платим ние, но той
безгрижно ми отговори, че ние ще платим
следващия път и че за него е било истинско
удоволствие да се срещнем и да си
поговорим!
Юлия беше видяла, че келнерите в ресторанта
ни гледат като писани яйца и попита Джак
колко често идва в този ресторант?
Отговорът беше: "Поне веднъж седмично.".
Набързо умножих 52 седмици по 600 долара,
но докато сработи аритмометъра ми, се
усетих, че той вероятно не яде всеки път
по за 600 долара. Попитах го как е избрал
цялото това множество от яденета, а той
ми каза, че не е избирал нищо, а че това
е "Omakase", което ще рече, че това е
избора на шефа на ресторанта! Попитах
Джак колко яденета имаше в менюто, но
той ми каза, че не знае и че изобщо
бройката е различна и я определя шефът
в зависимост от кефа си!
От ресторанта излязохме към 9:45. Чувствахме
се прекрасно нахранени, а аз бях във
силно весело настроение от изпитото
уиски.
Простихме се с Джак и сина му. Качихме
се на колата и се отправихме към къщи.
Мислех си, че вероятно това е първото
ми и последно "Omakase", защото при
тази цена дори на ум не би ми дошло да
си поръчам подобно разнообразие от
морски животинки за ядене.
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар