Глобализация: дефицити и дългове, Тръмп и Китай

В процеса на развитието на капитализма икономическата мощ стана по-важна от политическата, а след това мощта на банкерите и инвестиционните авантюристи стана по-важна от мощта на традиционните индустриалци. Вече не е изгодно да бъдеш Хенри Форд, а ФИНАНСИСТ и финансов авантюрист или валутен спекулант. В съответствие с предсказанията на Маркс, капитализмът достигна до стадия в който парите се печелят най-лесно и най-много чрез манипулация на... пари и еквивалентните им ценни книжа. Именно в това се изразява неолибералната идея на глобализацията, която позволява безпрепятственото движение на капиталите по целия свят в търсене на най-бързи и най-лесни печалби.

В тази връзка е особено показателна фаустовската сделка, която Бил Клинтън направи с финансовата олигархия в САЩ, като дерегулира дейността ѝ в отплата на обещанието ѝ да подкрепи политически спасяването на социалните програми на държавата: социалното осигуряване (social security) и медицинското осигуряване за възрастните, инвалидите и най-бедните (medicare и medicate).

Освободени от рамките и ограниченията на държавните регулации, приети още от времето на Великата депресия, финансовите олигарси от двете страни на Атлантика изградиха огромна пирамида от частни капитали, инвестирани във финансови деривати и "ценни книжа", чието неизбежно срутване доведе до Великата рецесия от 2008 година.

Неспособни да разберат машинациите на "финансовите вълшебници" и загубили моралното си право да управляват съобразно с принципите на капитализма, според които този, който е направил опасни и необмислени инвестиции, трябва да фалира, политиците спасиха финансовата олигархия от банкрут и на практика замениха капитализма с банкрутокрация, при която голяма част от икономическата дейност се свежда до движение на огромни количества дългове по света в гонитба за извличане на печалби от трудовите маси! Социализацията на финансовите загуби и приватизацията на печалбите се превърна в основен принцип на функциониране на съвременния капитализъм. Именно по този начин може да се характеризира например "спасяването" на Гърция, при което стотици милиарди се измъкнаха от джобовете на данъкоплатците в Европа и потънаха в джобовете на почти фалиралите "финансови вълшебници" от Париж, Франкфурт, Лондонското Сити и Уолстрийт. При това Гърция загуби 25% от брутния си национален продукт и макар че се предвижда към средата на тази година да приключи с "оздравителната терапия" на европейските и международните финансови организации, изобщо не е ясно кога и как Гърция ще върне огромните си дългове!?

Във връзка с горното любознателните читатели могат да прочетат следната книга:

“Adults in the Room: My Battle With the European and American Deep Establishment” by Yanis Varoufakis

Предисторията на съвременната криза на капитализма обаче започва с гениалната идея на Никсън и Кисинджър да противопоставят Китай на СССР и по този начин да натоварят и без това претоварената с военни разходи съветска икономика с потенциалната заплаха за СССР от Изток. По-късно последва войната в Афганистан и в края на краищата стана невероятното, което никой не беше очаквал да стане – при опит да се самореформира СССР се срути! Немалка роля за това изиграха и идеалистичните разбирания за целите на "икономическите вундеркинди" от САЩ и Запада, чиито съвети реформаторите около Горбачов възприеха като доброжелателен опит за помощ по пътя на страната към пазарна икономика, демокрация и благоденствие за народите на СССР.

Захласнати от неочаквания си успех с премахването на "Империята на злото" мозъчните тръстове и военните стратези на САЩ замечтаха за още едно "Американско столетие" – век на пълно господство на САЩ над една наистина световна империя, в която не трябваше да се допусне никой – нито държава, нито група държави – да достигнат икономическа и военна мощ, която дори да се доближи до мощта на Американската империя!

Залисани в разграждането на СССР и убедени в интелектуалното си превъзходство над останалите народи по света, стратезите на новото американско столетие не обърнаха внимание на политиката на Китай, който предложи на американските индустриалци и финансисти огромни маси евтина работна ръка и безкрайния пазар на милиард човешки същества, зажаднели за блестящите творения на западния технологически и технически гении срещу едно на пръв поглед тривиално условие: във всяко новооткрито предприятие Китайската държава или китайските предприемачи да участват, получавайки достъп до заветното "knowhow" на Запада! Ограничени от традиционния си расизъм по отношение на китайските кули, внасяни само преди десетилетия в САЩ, подобно на вноса на африкански негри преди повече от столетие, идеолозите на новата световна империя нито за момент не помислиха, че може би светът се е променил и тяхната представа за "животноподобните китайски кули" да са безнадеждно остарели!? Във всеки случай износът на технологии и производствени мощности към Китай и Югоизточна Азия бързо се превърна в бурен поток от инвестиции, който отнасяше безнадеждно индустриалната база на икономическата мощ на САЩ. Воплите на оставащите без работа американци потъваха сред обещанията на икономистите за нови, високоинтелектуални професии, които неизбежно трябваше да заменят работата в заводите, които се изнасяха в чужбина. Никога няма да забравя пресконференцията на прессекретаря на Рейгън, който на въпроса "Дали не е опасно да се изнася производството на чипове в Тайван?" заяви, че "В съвременния свят няма никакво значение кой какви чипове (електронни или картофени) произвежда!?". В края на краищата важни са печалбите и кой ги получава?

Новите интелектуални професии наистина се появиха, но толкова бързо нараснаха изискванията за тях, че нямаше достатъчно американци, които да отговарят на изискванията за тези професии. Тогава Капитаните на новите индустрии започнаха да внасят кадри от други страни, а не след дълго установиха, че при съвременните комуникации дори не е необходимо да внасят нужните кадри, а просто могат да ги експлоатират в родните им страни при това за далеч по малко пари! В резултат на драстичните промени на трудовия пазар в САЩ доходите на средната класа "замръзнаха" на нивото от преди поне две десетилетия, но доходите на богатите и свръхбогатите продължиха да нарастват с невиждани в историята темпове. Според редица икономисти разликата между бедни и богати в САЩ е достигнала до нивото от началото на двадесетия век! Рано или късно това трябваше по някакъв начин да получи изява в политическия живот на страната. Очевидно двете национални партии се бяха превърнали в две крила на партията на олигархията и появата на национален лидер с изявен национал-популистки профил беше неизбежно. Такъв лидер се оказа Доналд Тръмп.

Една от основните идеи на политико-икономическата платформа на Тръмп бе, че търговският дефицит на САЩ с нейните големи партньори (например $69 милиарда с Мексико, $336 милиарда с Китай и т. н.) са доказателство за несправедливостта на съществуващият световен икономически ред по отношение на САЩ, което намалява "величието" на страната в съвременния свят!

Повечето съвременни икономисти обаче не споделят подобно едностранчиво мнение по въпроса за търговските дефицити изобщо, както и по въпроса за конкретните дефицити на САЩ с нейните главни икономически партньори. Нещо повече, съществува мнение, че търговските дефицити на САЩ са тясно свързани, и дори нещо повече – следствие – от факта, че американската валута, доларът, е световна резервна валута!

Формално погледнато САЩ например получават от Мексико стоки с реална потребителска стойност, като авокадо, домати, автомобили и много други стоки срещу – фигуративно казано – тонове парчета специална зелена хартия, която, грубо казано, САЩ си е извоювала правото да печати в отплата за реалните стоки, които получава! При това страните, които имат положителен търговски баланс със САЩ, трябва да направят нещо с "хартията", която получават от САЩ в замяна на своите истински стоки, ако не искат тя постепенно, поради непрекъснато увеличаващото ѝ се количество, да загуби стойността си! В резултат тези страни и гражданите им купуват акции на фирми в САЩ, облигации на американското правителство, недвижима собственост в САЩ, инвестират средствата от положителния си търговски баланс в предприятия в САЩ, а също така и по целия свят!

Между другото, ако страната, която има търговски дефицит с партньорите си, реши да намали данъците на населението си, то тя ще остави повече пари в ръцете на това население, което неминуемо ще доведе до повишаването на търговският ѝ дефицит, защото населението ще има повече пари да похарчи за стоки, които трябва да бъдат произведени или внесени отвън. С други думи намаляването на данъците от Тръмп през миналата година е много вероятно да доведе до увеличаването на търговския дефицит на САЩ!

Твърдението на Тръмп, че търговските дефицити на САЩ са довели до загубата на работни места в страната са верни само донякъде, тъй като част от парите, похарчени за внесени от чужди държави стоки, са реинвестирани в САЩ в предприятия, които са довели до създаването на нови работни места. Реинвестираните долари от търговските дефицити на САЩ водят до увеличаване на чуждите инвестиции в страната, до намаляването на лихвения процент при инвестиране в имоти и производствени мощности, както и разбира се при закупуването на внесени и произведени в страната стоки.

Казаното дотук се отнася и до търговския дефицит на САЩ с Китай. През последните десетилетия правителството на Китай срещу получените от САЩ долари закупуваше държавни облигации на правителството на САЩ в особено големи размери. Част от приходите от търговския дисбаланс през последните години започнаха да се влагат и в имоти, предприятия и фирми в САЩ, което в една или друга степен има положително влияние върху икономиката на страната. Проблемът обаче е в хегемонистичните амбиции на САЩ, за които закупуването от Китай на фирми в страната и в други страни по света представлява недопустимо нарастване на влиянието на Китай и сериозна заплаха за влиянието на САЩ в света.

Неизбежно възниква въпросът "Все пак дали търговският дефицит на една страна е положителен фактор за нейното благосъстояние или не е?"

Отговорът е доста двусмислен. Дали ефектът от дефицита е положителен или отрицателен за страната зависи от това какво се прави с парите, върнати в САЩ като инвестиции в резултат на дефицитите и на факта, че доларът е световна резервна валута. Ако инвестициите се използват за модернизиране на инфраструктурата на страната, за създаването на условия за бъдещ икономически и научен прогрес, то дефицитът може да играе полезна роля в икономиката на САЩ. Ако обаче инвестициите се използват за ненужни разходи, които не спомагат за бъдещето на икономическото развитие на страната, то дефицитът няма положителна роля и неизбежно може да доведе до сериозни икономически проблеми в бъдещето и дори до сериозни финансови сътресения.

Фактът, че американската национална валута е едновременно и световна резервна валута, означава, че тя се използва за транзакции по целия свят, които транзакции при това могат да нямат нищо общо със САЩ или с икономиката на САЩ. Това създава възходящ натиск върху стойността на долара, което от своя страна прави стоките произведени за експорт в САЩ по-скъпи и по-неконкурентоспособни. Накратко казано, $500-милиардният дефицит на САЩ съвсем не е задължително да е резултат от лоши търговски договори и споразумения на Съединените щати с техните търговски партньори, а до голяма степен е следствие от ролята на долара като световна резервна валута. Този феномен даже има свое име – "Дилемата на Трифин (Triffin) – по името на икономиста Роберт Трифин, който още в средата на XX век предупреждава, че страната чиято валута е световна резервна валута, трябва да поддържа постоянни търговски дефицити, за да се избегне замразяване на световната икономика и дефлация поради липса на средства за разплащане в световен мащаб. Това, според Трифин, от своя страна неизбежно ще води до периодически финансови катаклизми в тази страна! С други думи, ако Тръмп иска да ликвидира търговските дефицити на САЩ, то той трябва сериозно да преосмисли фундамента на съвременната световна финансова система!

От казаното дотук следва, че използването на долара като световна резервна валута неизбежно застрашава конкурентоспособността на американската експортна индустрия. Не може да се отрече обаче, че използването на долара като световна резервна валута има и огромно положително влияние върху ролята на САЩ в света:

1. Нестихващ поток от инвестиции, които поддържат високи цени на акциите на американската борса и ниско ниво на лихвения инвестиционен процент. За съжаление същите тези процеси водят и до периодични "финансови мехури" в различни клонове на икономиката.

2. Благодарение на използването на долара като световна резервна валута САЩ имат далеч по-големи възможности да се борят с финансовите катаклизми, които между другото често са резултат именно от използването на долара за спекулативни цели поради особеното му положение в света.

3. САЩ имат недостижимата за останалите страни възможност да финансират своята "военна машина", превишавайки многократно финансовите разходи на потенциалните си противници за въоръжения и поддръжка на военни контингенти по целия свят.

4. САЩ могат да си позволят да водят локални войни навсякъде по света, които през последните десетилетия струват повече от 5 трилиона долара, без дори да се притесняват, че тези войни са абсолютно безрезултатни и представляват чиста загуба за бюджета на страната! Тяхната цел е преди всичко демонстрация на военното превъзходство на САЩ и способността им да проектират своята сила и влияние върху всяка точка на света!

5. САЩ, благодарение на позицията на долара като световна валута, контролират световната банкова система и центровете на финансови транзакции, поради което могат да си позволят да налагат финансови и икономически санкции на други, малки и големи държави и организации, когато считат, че това е в техен политически интерес! Правителството на САЩ може да "откъсне" от световната банкова система всяка банка, която си позволява да не изпълнява решения на американските власти! По този начин САЩ утвърждават екстериториалността на своята съдебна система в света.

До голяма степен статусът на САЩ като световна суперсила се дължи на господството на националната ѝ валута като световна валута. Това ѝ осигурява сравнително стабилни финанси, способността безнаказано да реализира големи и постоянни бюджетни дефицити и възможността да финансира непомерно скъпа и до голяма степен неособено ефективна военна машина, заплащайки всичко с търговски дефицити на практически всички високоразвити икономики в света.

На практика дебатът около търговският дефицит на САЩ е дебат около това, което прави всъщност САЩ велика сила!

Бедата е, че Китай проявява все по-големи и по-големи амбиции за достойно място в центъра на световната политика. За постигане на целите си Китай планира невиждани досега инвестиции в областите на международната финансова помощ, на международната безопасност, на развитието на комуникационната, пътната и енергийната инфраструктура в света, а също и в развитието на най-напредничави технологии като изкуствен интелект и т. н. Докато САЩ намаляват финансовите си плащания към ООН, Китай увеличава своите плащания особено за мироподдържащите сили на организацията, засилвайки участието си в акциите срещу тероризма, пиратството и разпространението на ядреното оръжие. САЩ излезе от Парижкия договор за климата, но Китай веднага се обяви за водач в тази област, намалявайки драстично инвестициите си в замърсяващите атмосферата въглищни централи и увеличавайки инвестициите си в областта на производството и използването на средствата за добив на възстановяеми източници на ток. Само в областта на инфраструктурните проекти на "Копринения път" Китай ще инвестира близо един трилион долара, което е 7 пъти повече от средствата, изразходвани от САЩ след Втората световна война в рамките на "Плана Маршал" (130 милиарда днешни долари)!

Китай преговаря с поне 16 държави за създаването на всеобхващащо регионално партньорство – зона за свободна търговия, която изключва САЩ. Тази зона Китай предложи през 2012 година в противовес на опитите на САЩ за създаване на Trans-Pacific Partnership (TPP). Ако съгласието за тази идея бъде постигнато, което се очаква през следващата година, то това ще бъде най-големият търговски блок по население в света!

Инициативата "Китай 2025" има за цел в следващите 7 години Китай да придобие независима елементна база в областта на електрониката и да стане водеща сила в най-напредничавите направления на науката и техниката.

С активното си участие в международните икономически и хуманитарни проекти и организации Китай цели да разбие влиянието на Запада върху тях, като по този начин се превърне в арбитър за това кое е добро и кое е зло в света – правото, за което досега винаги са претендирали САЩ и техните западни съюзници.

Дистанцията между САЩ и Китай се скъсява все повече и повече. През 2000 година икономиката на САЩ е представлявала 31% от световната икономика, а икономиката на Китай е представлявала само 4% от световната икономика. Днес икономиката на САЩ е 24%, а тази на Китай - 15%. При това, ако брутният национален продукт на Китай и САЩ се сравнява по паритета на цените в двете страни, то китайската икономика скоро ще превъзхожда икономиката на САЩ, а някои икономисти дори считат, че тя вече я превъзхожда!

Миналата година допитване на Pew Research Center, направено в 37 страни, е установило, че 28% от запитаните имат по-голямо доверие на президента на Китай Си Дзинпин, отколкото на президента на САЩ Тръмп (22%) като международни лидери. Повишеното доверие в положителната роля на Китай в света е резултат от активната роля на Китай в световната икономика и е особено характерно за развиващите се страни на Азия, Африка и Латинска Америка.

През последните десетилетия на икономическото си развитие Китай избягваше да се противопоставя пряко на САЩ и да предявява претенции за водещи позиции в световната политика, спазвайки съвета на Дън Сяопин "Крий силата си и изчаквай своето време!". На последния конгрес на Китайската комунистическа партия Си Дзинпин обяви, че е настъпила зората на новото време, в което Китай трябва да се доближи до центъра на световната сцена. Той обяви, че Китай ще представи алтернатива на Западното общество, създавайки условия за благоденствието на всички граждани. На практика Китай счита за възможно да изгради общество, което СССР и Социалистическият лагер не успяха да изградят – общество на всеобщо благоденствие и прогрес!

Именно в обсъжданите досега аспекти трябва да се разглежда обявяването на "митническа война" от Тръмп срещу Китай и останалите партньори на САЩ. Това е война на САЩ за защита на нейната хегемония в света. Може би времето за тази война да е минало, но по всичко личи, че САЩ не желае да се предаде без бой. Все пак САЩ са относително най-изолирани от шокове в съвременната търговска система. Експортът представлява само 12% от брутния вътрешен продукт на САЩ срещу 31% за Канада, 37% за Мексико и 44% за ЕС. По този показател САЩ е на последно място всред 35-те страни на OECD (Organisation for Economic Co-operation and Development). Експортът на Китай за САЩ надвишава 500 милиарда долара срещу 130 милиарда долара експорт на САЩ за Китай. Това говори за големи възможности на САЩ да упражняват натиск върху техните търговски партньори и особено върху Китай!

Остава открит въпросът дали Тръмп е най-подходящият човек да води войната за запазване на хегемонията на САЩ. Истината е обаче, че Тръмп е човекът, който имаше дързостта да поведе тази борба, която по мое мнение доста отдавна е загубена поради развитието на капитализма в неговото естествено направление към замяна на демокрацията с плутокрация. Нека не забравяме, че още в древна Гърция един от великите философи беше прозрял цикъла на управление, свеждащ се до последователността "демокрация - плутокрация - тирания".

Дилетант

До Германия за кола

Както е известно на читателите на блога, миналата година, на връщане от Фрайбург, „Бабусът“ сдаде багажа и се наложи (за кой ли път) братовчедът Пейчо да ни кара с репатрака от Калотина до Годеч. Още тогава решихме, че Бабусът трябва да бъде пенсиониран и да си купим някоя по-нова кола. Проучването продължи дълго и мъчително, но бе облекчено от няколко пътувания с таксита до аерогара София и обратно, които през последните години бяхме предприемали като неизбежен край или начало на пътуванията ни от и до Америка. Тези пътувания като правило извършвахме с таксита VW Caddy, които привлякоха вниманието ми с една много удобна особеност. Задните им врати се плъзгаха, с което много се облекчаваше излизането и влизането ми в тези коли, което, трябва да призная, се затрудняваше в болежки на различни елементи от ходовия ми механизъм. От казаното по-горе навярно се досещате, че в избора си на кола се насочихме към VW Caddy. Друга важна особеност, която ни привлече в този модел на VW, е огромното му багажно пространство, което за селяни като нас беше фактор от особено значение.

Тази година, като се върнахме от Америка, започнахме активно да се занимаваме с проучване на автомобилния пазар в България и установихме, че в сегмента на търговията с използвани коли се предлагат изключително дизелови машини. Продавачът в сервиза на VW ни обясни, че немците усилено се освобождавали от дизеловите си коли, поради опасността от ограничения за движението им в Германия и тези коли неизбежно се насочвали към колониите в Източна Европа. Ние си бяхме решили да търсим бензинова машина с фабрично инсталирана установка за пропан-бутан или метан, но същият продавач ни обезкуражи, като ни обясни, че такива машини пък изобщо не получавали! Тогава ние решихме да преминем към изпълнението на "План-Б", т. е. да заминем за Германия и да си купим кола от там.

Речено-сторено! Аз имам един колега от следването, Боб Юсим, който живее в Бремен и който преди повече от двадесет години ни помогна да си купим Бабуса. Свързах се с него и той прие с радост (истинска или подправена – не знам), но той е руски евреин, а руснаците, като правило са много гостоприемни и с удоволствие се навиват да им гостуваш, особено след като не сте се виждали от години. Свързах се с него, разбрахме се той да следи сайтовете за коли с определените от мен характеристики и си поръчахме билети с Ryanair. Билетите ни бяха доста евтини - по 42 Евро - и трябваше да летим на 22 май.

В уречения ден се явихме на летището и получихме първия "студен душ". Оказа се, че Юлия не е прочела внимателно ел-съобщението, с което ни уведомяваха за успешното закупуване на билетите. Там пишело, че трябва да се регистрираме онлайн за полета най-късно до два часа преди полета, ако не искаме да си платим на щанда по 55 евро на калпак за регистрация!? Оставаха ни още 30 минути до фаталните два часа и ние панически започнахме опити да влезем в страницата на Ryanair, за да се регистрираме. Естествено, както можете да се досетите, това се оказа невъзможно и в сайта успяхме да влезем едва когато фаталните два часа започнаха да текат! Накратко, платихме си по 55 Евро и си чеквахме раниците. Уведомиха ни, че няма да ни ги приемат веднага на багаж, както аз си мислех, че следва от написаното в ел-съобщението, а трябва да си ги отнесем до гейта, където да ги предадем за багаж! Някой може да си помисли, че бедата не е голяма, но аз, заблуден от текста, че багажа ни ще бъде приет в товарния отсек на самолета, си бях сложил едно ножче от типа "швейцарски военен нож" и една ножичка "солинген" в раницата. Когато служителят от охраната ги видя при проверката на багажа, очите му светнаха с неприкрита алчност и той каза, че ги конфискува! Аз му обясних, че раницата ми ще бъде приета за багаж на гейта, но той с неприкрито удоволствие ми отговори, че до гейта аз ще представлявам опасност за пътниците и неговият дълг не му позволява да ме остави с това опасно оръжие в салоните на аерогарата?! Не исках да споря с него, че до момента аз, по неговата логика също съм представлявал опасност за пътниците на аерогарата! С други думи бяхме полети с втория "студен душ" за тази сутрин, който ни струваше нови стотина лева! Предполагам, че не си мислите, че служителят ми даде някакъв документ за конфискуваните вещи!?

С това неприятните ни преживявания приключиха, но това ние разбрахме значително по-късно – когато пристигнахме в Бремен, а междувременно душите ни се терзаеха в очаквания на нови неприятности и съмнения, че пътуването започва с лоши предзнаменования!

До Хамбург не се случи нищо лошо. Слязохме на летището, където едни българи от Бремен любезно ни изчакаха да си получим багажа и ни заведоха с метрото до гарата, от която взехме влака за Бремен. Нашият iPhone както винаги изпадна в стрес от промяната на средата и отказа да работи, но българите ни услужиха с техните телефони, та се обадихме на Боб, че сме във влака и да ни чака на гарата в Бремен.

Когато слязохме в Бремен и се простихме с нашите любезни ангели-хранители, на перона се появи и Боб. Прегърнахме се, констатирахме, че не сме се променили през последните 20 години, което кой знае колко отговаряше на истината, и се отправихме към колата му? Скоро бяхме у тях, където ни посрещна жена му Маша с подредена маса със салати, бърбън, вино и плод. Хапнахме добре, спомнихме си младините, които се губеха повече от 55 години в миналото, и седнахме пред компютъра да търсим кола.

Както вече бяхме почувствали още от България, в района на Бремен бензиновите Кадита с газ бяха рядкост на пазара за използвани коли. Преди близо месец бяхме забелязали едно. Юлия даже беше влязла във връзка с дилъра Рене, но Кадито подозрително се държеше на пазара и не се даваше на купувачите, нито пък Рене му намаляваше цената, а и ние бяхме загубили интерес към него. Бензинови обаче се намираха, но в далеч по-малки количества от дизеловите. Набелязахме няколко реклами и започнахме да се обаждаме по телефона. Както и преди 20 години, немският на Боб беше доста примитивен. Това създаваше проблеми, защото някои кореспонденти се държаха доста нелюбезно с него поради лошия му немски. Това е доста характерно за западняците, които кой знае защо считат, че всички по света трябва да знаят точно техния език!?

Тук искам да направя едно "лирично отстъпление" в изложението си и да изясня някои особености на пазара за използвани коли.

Преди да решим да отидем до Германия, за да си купим кола, ние доста подробно се запознахме с пазара за използвани коли в България. Забелязахме една "странна особеност" на този пазар!? Коли, произведени в началото на XXI век, бяха навъртели като правило по 130000-140000 километра, но ако се погледнеха сайтовете в Швейцария и Германия, подобни коли обикновено се обявяваха на по 240000-250000 километра!? Очевидно пътуването до България им се отразяваше изключително благоприятно и те се подмладяваха с поне сто хиляди километра, а може би и повече!!! Този удивителен факт на подмладяване също повлия на решението ни да си купим колата от Германия въпреки очевидните неудобства от пътуването до там и обратно, да не говорим за неудобството, което щяхме да причиним на Боб, занимавайки го с търсене на подходяща кола. Между другото, Юлия се заприказва с един нашенец в самолета към Бремен и той я осветли допълнително по въпроса за "подмладяването" на колите, които се предлагат на българския пазар. Цената за връщане на километража била около 40-50 евро!?

Накратко, на 22 май си набелязахме няколко кандидати за сделка и се отправихме към пансиона, в който Боб ни беше резервирал стая. Там, след кратки преговори с един немец, бяхме отведени до стаята и бяхме запознати с порядките на заведението. Простихме се с Боб и се уговорихме за срещата на другата сутрин.

На пръв поглед стаята не беше лоша за нивото на заведението. Имаше си две легла, шкаф, телевизор и маса с два стола. Тоалетната беше в коридора, но човек не можеше да има големи претенции за 50 Евро на вечер. Нивото на чистотата беше добро, но когато седнах на леглото, се зачу подозрително пращене. Бръкнах под дюшека и установих, че няколко от дървените летви, които поддържаха дюшека точно по средата му, бяха счупени. Както и можеше да се очаква, това бяха летви, които се падаха точно там, където щеше да се позиционира и най-тежката част от тялото ми. Аз понаместих летвите доколкото можах и си помислих, че през нощта ще трябва да се обръщам внимателно, за да не се озова на земята.

Легнахме да спим. Трябва да призная, че счупените летви не допринасяха за удобен сън, но все пак успях до сутринта да поспя горе-долу добре без да се изтърся на земята.

Към 7 часа слязохме в столовата, където се запознахме със собственичката на "Im alten Bahnhoff", която се зовеше Ванда. Юлия разбира се веднага завърза разговор с нея, говорейки ѝ на английски, а Ванда ѝ отговаряше на немски! Оказа се, че на Ванда майка ѝ била полякиня, а баща ѝ – немец. Освен пансиона тя притежавала и ресторант на около 50 км от Бремен, който ни покани да посетим при първа възможност. Юлия ми донесе сандвич и кафе, каквито взе и за себе си, за общата сума от шест Евро, което в никакъв случай не беше скъпо. Качеството и на двете беше доста прилично и като се изключат неприятностите с леглото, пансионът за сега се представяше добре. Юлия връчи на Ванда 150 евро за три нощи и спечели благоволението ѝ, като каза, че Ванда може да не ѝ дава квитанция! На другия ден, предполагам, че благодарение на този жест, Ванда ни почерпи по едно кафе, но може и да не съм прав за причината на великодушието ѝ.

След като Боб приключи с някои свои работи, ние се отправихме към първия дилър на VW, на когото се бяхме обадили вчера. Там видяхме едно черно Кади на 50000 км от 2014 година. Юлия веднага не го хареса заради цвета и липсата на климатик. Аз, по понятни причини, нямах нищо против цвета, но липсата на климатик не предизвика никакъв възторг у мен. Беше ми омръзнало да пътуваме с отворени прозорци в Бабуса, който също нямаше климатик и смятах този лукс за напълно заслужен. От друга страна Кадито беше определено на цена от около 10000 евро, което беше точно в границите, които си бяхме набелязали и за които се бяхме снабдили с кеш. До черното Кади имаше едно бяло, което изглеждаше като лебед край гарга, и Юлия моментално си го хареса. За беда обаче то беше обявено за 15600 евро, и ние просто нямахме кеш за него. От разговора с продавача разбрахме, че те не могат да приемат кредитната ни карта, а преводът на пари от България щеше да ни задържи в Германия още седмица! Проблемът се оформяше като нерешим и ние се отправихме към един друг дилър, който се рекламираше, че има 3000 коли на площадката. Наистина, когато се доближихме до този дилър, видяхме огромно поле, пълно с коли и няколко автовоза от колониите (Полша, Румъния и България). Потънахме в морето от коли, но скоро разбрахме, че май всички са дизелови, а когато се вгледахме по-внимателно в някои екземпляри, видяхме, че тук-там по капаци и купета е избила малко ръждица! Бензинови Кадита не видяхме, а другият ни избор – Volkswagen Jetta – бяха все дизелови, а и по размер не ни харесаха.

Отчаянието започна да ни наляга. Започнах да се опасявам, че парите, които ни предстоеше да похарчим за акомодация в Бремен, могат да намалят значително отредените за кола пари!

Решихме да се прибираме и отново да се заровим в интернета.

Търсенето не донесе особено положителни резултати. Предложих на Юлия да се обадим на Рене за "вечното Caddy", но тя отказа, тъй като, щом то било стояло толкова дълго време, то сигурно има някакъв проблем! Решихме, че единственият добър избор е бялото Кади, което бяхме видели при първия дилър, но за него ни трябваха още 4000 Евро! Набрах смелост и попитах Боб дали те не могат да ни дадат назаем 4000 Евро? Той отначало промени темата на разговора, но после се посъветва с Маша и се обади на дъщеря си Аня. Тя каза, че може да събере и да ни даде 4000 Евро и този въпрос беше решен! Оставаше само да кандърдисаме дилъра да смъкне малко от цената.

Отидохме си отново в пансиона "При старата гара". Леглото ми се поразпадна през нощта, та трябваше да лазя под него, за да събирам летвите, а след това да ги подреждам под дюшека, но след това всичко мина като по масло и аз си доспах спокойно.

На другия ден отидохме при дилъра и след кратък пазарлък успяхме да отбием само 300 евро от цената. Започнахме да оформяме документите. Отидохме в някакъв офис в Бремен, където един млад и наперен чиновник ни обясни, че нямаме някакъв много важен документ и затова не можем да оформим продажбата. Слава Богу, че с нас беше Маша, та успя да разбере за какво става дума. Отидохме до Аня да вземем парите и тя се потопи в разговори по телефона и изясни, че въпросният младеж не знаел, че България е член на Европейския съюз и поради това не се нуждаем от документите, които ни беше поискал!? Тя проучи точно къде трябва да ходим и какво да правим, за да приключим успешно с регистрацията на продажбата. Отидохме в полицията. За по малко от час купихме осигуровка за пътуването, регистрирахме колата и ни направиха номерата, които ни и монтираха.

Върнахме се при дилъра с документите и парите. Платихме и станахме щастливи собственици на VW Caddy TSI, модел 2015 година, на 31000 километра. В сервиза ни казаха да дойдем на другия ден, защото трябва да направят всички тестове по колата, както се полага по закон. На другия ден ни връчиха листингите от тестовете и ключовете за колата и си тръгнахме доволни и олекотени с 15000 Евро по-малко в банковите ни сметки!

На другия ден се помотахме насам-натам. Разгледахме центъра на Бремен и паметника на бременските музиканти и се простихме с Боб и Маша, като им благодарихме за оказаното съдействие, без което изобщо нямаше да купим нищо, да не говорим за заема от 4000 Евро. Напълнихме с благодарност резервоара на колата на Боб с бензин, което, като се има предвид, че бяхме изминали около 300 км в търсене на нашата кола, съвсем не беше голяма отплата.

Зададохме на GPS'а за краен адрес Будапеща и потеглихме. Гадното устройство се обърка нещо и цели два часа ни мота около Бремен, но най-накрая успяхме по някакъв начин да му втълпим правилната цел и то се оправи и ни поведе към Дрезден, Прага и Братислава. Пътувахме цели 950 км без проблеми с окуражителната консумация на бензин под 7 на сто. В Братислава пристигнахме по тъмно и GPS'а отново се обърка. Отначало не можахме да намерим хотел, но с помощта на един братиславец се ориентирахме към хотел "Сафран", където имаше свободна стая със закуска за 110 евро.

На другия ден продължихме към Белград, като изминахме нови 500 км до апартамента на Велко в Земун. GPS'ът обяви, че в Сърбия няма град Земун, но когато му дадохме пощенския код успя да намери адреса и даже ни заведе до него. Велко ни прие много любезно, та даже се престара от любезност. Той поиска от Юлия ключа на колата, за да я вкара в гаража си. Аз, знаейки, че Кадито е по-широко и по-високо от неговата кола, го посъветвах да изчака Юлия да отиде с него. Юлия също му каза, че няма нужда да мести колата, но Велко се почувства обиден на шофьорски способности и настоя да му дадем ключа. След малко се върна с вид на препикано мушкато и притеснено ни каза, че е одраскал покрива на колата. Започна да се извинява, че не е съобразил, че гаражът му може да е по-нисък и т. н. Отидохме да видим какво е станало. Повредата беше малка, но Велко беше неутешим. Разбрахме се, че на другия ден ще отидем при приятеля му Миша и той ще оправи повредата. След това излязохме на разходка из центъра на Земун. Точно при града в Дунава се влива река Сава и там реката изглежда огромна! На крайбрежната улица имаше естрада и някакъв хор и оркестър от любители пееха песни за Исус и т. н. Позяпахме малко и се прибрахме да вечеряме и да спим.

На другата сутрин станахме, закусихме и тръгнахме към Годеч. Минахме покрай Миша, но той каза, че може би ще трябва да пръсне и малко боя на поразеното място, а това ще отнеме време. Казахме на съкрушения Велко да не се притеснява, защото в София имаме прекрасен майстор в този занаят – Иван Вангелов, – който ще оправи всичко, та колата ще изглежда като нова. Отново тръгнахме и след 400 км и около 5 часа пътуване и чакане на границата най-накрая си пристигнахме в Годеч. Решихме още на другия ден да отидем в София да регистрираме колата.

Когато отидохме рано-рано до ДАИ в София обаче се оказа, че регистрацията в България съвсем не е толкова проста процедура. Пред службата, където ставаха регистрациите, вече имаше опашка от поне... 400 коли!?! Шофьорите ни казаха, че сме дошли много късно и че те чакали от снощи! Решихме да се откажем този ден от регистрацията и да дойдем вечерта и ние да чакаме цяла нощ! Отидохме до банката да преведем 4000 Евро на Аня, а вечерта дойдохме към 9 часа, но вече имаше около 60 коли, които се бяха строили прилежно в опашка, а собствениците им бяха изчезнали някъде. Ние също застанахме на опашката и минути след това зад нас се наредиха още 5-6 коли. Явно, ако перифразираме известната реплика от "Вълшебникът от Оз", ние не бяхме вече в Канзас, т. е. в Германия, и трябваше да се държим по съответния начин, подходящ за България! Интересно е дали наистина сме толкова по-глупави от американците и германците, та не можем да организираме една елементарна регистрация на кола? В Америка тя става по пощата, а в Германия само за час!

Реших да се обадя на един юнак, който помагаше за по-бързо регистриране на колите. Той ни каза да оставим Кадито на опашката и да си ходим да спим, като точно в 7 сутринта да сме до колата! Ние обаче сгънахме и завъртяхме задните седалки напред и се завряхме в освободилото се пространство от седалките плюс багажника. Оказа се, че Кадито е с повече от метър по късо от Бабуса и трябваше малко да се понагънем, за да се съберем, но все пак поне на ширина имаше доста място. Как да е преспахме и сутринта човекът се появи, взе ни 150 лева за номера и други такси и с неговото съдействие минахме до обяд. Впрочем, не е ясно дали и без него нямаше пак да минем до обяд за по малко пари, но нейсе.

Така завърши нашата одисея със закупуването на Кадито, което трябва да измислим как да кръстим, защото Бабусът е един, а новата стара кола трябва да си има галено име.

Разказвач