До Германия за кола

Както е известно на читателите на блога, миналата година, на връщане от Фрайбург, „Бабусът“ сдаде багажа и се наложи (за кой ли път) братовчедът Пейчо да ни кара с репатрака от Калотина до Годеч. Още тогава решихме, че Бабусът трябва да бъде пенсиониран и да си купим някоя по-нова кола. Проучването продължи дълго и мъчително, но бе облекчено от няколко пътувания с таксита до аерогара София и обратно, които през последните години бяхме предприемали като неизбежен край или начало на пътуванията ни от и до Америка. Тези пътувания като правило извършвахме с таксита VW Caddy, които привлякоха вниманието ми с една много удобна особеност. Задните им врати се плъзгаха, с което много се облекчаваше излизането и влизането ми в тези коли, което, трябва да призная, се затрудняваше в болежки на различни елементи от ходовия ми механизъм. От казаното по-горе навярно се досещате, че в избора си на кола се насочихме към VW Caddy. Друга важна особеност, която ни привлече в този модел на VW, е огромното му багажно пространство, което за селяни като нас беше фактор от особено значение.

Тази година, като се върнахме от Америка, започнахме активно да се занимаваме с проучване на автомобилния пазар в България и установихме, че в сегмента на търговията с използвани коли се предлагат изключително дизелови машини. Продавачът в сервиза на VW ни обясни, че немците усилено се освобождавали от дизеловите си коли, поради опасността от ограничения за движението им в Германия и тези коли неизбежно се насочвали към колониите в Източна Европа. Ние си бяхме решили да търсим бензинова машина с фабрично инсталирана установка за пропан-бутан или метан, но същият продавач ни обезкуражи, като ни обясни, че такива машини пък изобщо не получавали! Тогава ние решихме да преминем към изпълнението на "План-Б", т. е. да заминем за Германия и да си купим кола от там.

Речено-сторено! Аз имам един колега от следването, Боб Юсим, който живее в Бремен и който преди повече от двадесет години ни помогна да си купим Бабуса. Свързах се с него и той прие с радост (истинска или подправена – не знам), но той е руски евреин, а руснаците, като правило са много гостоприемни и с удоволствие се навиват да им гостуваш, особено след като не сте се виждали от години. Свързах се с него, разбрахме се той да следи сайтовете за коли с определените от мен характеристики и си поръчахме билети с Ryanair. Билетите ни бяха доста евтини - по 42 Евро - и трябваше да летим на 22 май.

В уречения ден се явихме на летището и получихме първия "студен душ". Оказа се, че Юлия не е прочела внимателно ел-съобщението, с което ни уведомяваха за успешното закупуване на билетите. Там пишело, че трябва да се регистрираме онлайн за полета най-късно до два часа преди полета, ако не искаме да си платим на щанда по 55 евро на калпак за регистрация!? Оставаха ни още 30 минути до фаталните два часа и ние панически започнахме опити да влезем в страницата на Ryanair, за да се регистрираме. Естествено, както можете да се досетите, това се оказа невъзможно и в сайта успяхме да влезем едва когато фаталните два часа започнаха да текат! Накратко, платихме си по 55 Евро и си чеквахме раниците. Уведомиха ни, че няма да ни ги приемат веднага на багаж, както аз си мислех, че следва от написаното в ел-съобщението, а трябва да си ги отнесем до гейта, където да ги предадем за багаж! Някой може да си помисли, че бедата не е голяма, но аз, заблуден от текста, че багажа ни ще бъде приет в товарния отсек на самолета, си бях сложил едно ножче от типа "швейцарски военен нож" и една ножичка "солинген" в раницата. Когато служителят от охраната ги видя при проверката на багажа, очите му светнаха с неприкрита алчност и той каза, че ги конфискува! Аз му обясних, че раницата ми ще бъде приета за багаж на гейта, но той с неприкрито удоволствие ми отговори, че до гейта аз ще представлявам опасност за пътниците и неговият дълг не му позволява да ме остави с това опасно оръжие в салоните на аерогарата?! Не исках да споря с него, че до момента аз, по неговата логика също съм представлявал опасност за пътниците на аерогарата! С други думи бяхме полети с втория "студен душ" за тази сутрин, който ни струваше нови стотина лева! Предполагам, че не си мислите, че служителят ми даде някакъв документ за конфискуваните вещи!?

С това неприятните ни преживявания приключиха, но това ние разбрахме значително по-късно – когато пристигнахме в Бремен, а междувременно душите ни се терзаеха в очаквания на нови неприятности и съмнения, че пътуването започва с лоши предзнаменования!

До Хамбург не се случи нищо лошо. Слязохме на летището, където едни българи от Бремен любезно ни изчакаха да си получим багажа и ни заведоха с метрото до гарата, от която взехме влака за Бремен. Нашият iPhone както винаги изпадна в стрес от промяната на средата и отказа да работи, но българите ни услужиха с техните телефони, та се обадихме на Боб, че сме във влака и да ни чака на гарата в Бремен.

Когато слязохме в Бремен и се простихме с нашите любезни ангели-хранители, на перона се появи и Боб. Прегърнахме се, констатирахме, че не сме се променили през последните 20 години, което кой знае колко отговаряше на истината, и се отправихме към колата му? Скоро бяхме у тях, където ни посрещна жена му Маша с подредена маса със салати, бърбън, вино и плод. Хапнахме добре, спомнихме си младините, които се губеха повече от 55 години в миналото, и седнахме пред компютъра да търсим кола.

Както вече бяхме почувствали още от България, в района на Бремен бензиновите Кадита с газ бяха рядкост на пазара за използвани коли. Преди близо месец бяхме забелязали едно. Юлия даже беше влязла във връзка с дилъра Рене, но Кадито подозрително се държеше на пазара и не се даваше на купувачите, нито пък Рене му намаляваше цената, а и ние бяхме загубили интерес към него. Бензинови обаче се намираха, но в далеч по-малки количества от дизеловите. Набелязахме няколко реклами и започнахме да се обаждаме по телефона. Както и преди 20 години, немският на Боб беше доста примитивен. Това създаваше проблеми, защото някои кореспонденти се държаха доста нелюбезно с него поради лошия му немски. Това е доста характерно за западняците, които кой знае защо считат, че всички по света трябва да знаят точно техния език!?

Тук искам да направя едно "лирично отстъпление" в изложението си и да изясня някои особености на пазара за използвани коли.

Преди да решим да отидем до Германия, за да си купим кола, ние доста подробно се запознахме с пазара за използвани коли в България. Забелязахме една "странна особеност" на този пазар!? Коли, произведени в началото на XXI век, бяха навъртели като правило по 130000-140000 километра, но ако се погледнеха сайтовете в Швейцария и Германия, подобни коли обикновено се обявяваха на по 240000-250000 километра!? Очевидно пътуването до България им се отразяваше изключително благоприятно и те се подмладяваха с поне сто хиляди километра, а може би и повече!!! Този удивителен факт на подмладяване също повлия на решението ни да си купим колата от Германия въпреки очевидните неудобства от пътуването до там и обратно, да не говорим за неудобството, което щяхме да причиним на Боб, занимавайки го с търсене на подходяща кола. Между другото, Юлия се заприказва с един нашенец в самолета към Бремен и той я осветли допълнително по въпроса за "подмладяването" на колите, които се предлагат на българския пазар. Цената за връщане на километража била около 40-50 евро!?

Накратко, на 22 май си набелязахме няколко кандидати за сделка и се отправихме към пансиона, в който Боб ни беше резервирал стая. Там, след кратки преговори с един немец, бяхме отведени до стаята и бяхме запознати с порядките на заведението. Простихме се с Боб и се уговорихме за срещата на другата сутрин.

На пръв поглед стаята не беше лоша за нивото на заведението. Имаше си две легла, шкаф, телевизор и маса с два стола. Тоалетната беше в коридора, но човек не можеше да има големи претенции за 50 Евро на вечер. Нивото на чистотата беше добро, но когато седнах на леглото, се зачу подозрително пращене. Бръкнах под дюшека и установих, че няколко от дървените летви, които поддържаха дюшека точно по средата му, бяха счупени. Както и можеше да се очаква, това бяха летви, които се падаха точно там, където щеше да се позиционира и най-тежката част от тялото ми. Аз понаместих летвите доколкото можах и си помислих, че през нощта ще трябва да се обръщам внимателно, за да не се озова на земята.

Легнахме да спим. Трябва да призная, че счупените летви не допринасяха за удобен сън, но все пак успях до сутринта да поспя горе-долу добре без да се изтърся на земята.

Към 7 часа слязохме в столовата, където се запознахме със собственичката на "Im alten Bahnhoff", която се зовеше Ванда. Юлия разбира се веднага завърза разговор с нея, говорейки ѝ на английски, а Ванда ѝ отговаряше на немски! Оказа се, че на Ванда майка ѝ била полякиня, а баща ѝ – немец. Освен пансиона тя притежавала и ресторант на около 50 км от Бремен, който ни покани да посетим при първа възможност. Юлия ми донесе сандвич и кафе, каквито взе и за себе си, за общата сума от шест Евро, което в никакъв случай не беше скъпо. Качеството и на двете беше доста прилично и като се изключат неприятностите с леглото, пансионът за сега се представяше добре. Юлия връчи на Ванда 150 евро за три нощи и спечели благоволението ѝ, като каза, че Ванда може да не ѝ дава квитанция! На другия ден, предполагам, че благодарение на този жест, Ванда ни почерпи по едно кафе, но може и да не съм прав за причината на великодушието ѝ.

След като Боб приключи с някои свои работи, ние се отправихме към първия дилър на VW, на когото се бяхме обадили вчера. Там видяхме едно черно Кади на 50000 км от 2014 година. Юлия веднага не го хареса заради цвета и липсата на климатик. Аз, по понятни причини, нямах нищо против цвета, но липсата на климатик не предизвика никакъв възторг у мен. Беше ми омръзнало да пътуваме с отворени прозорци в Бабуса, който също нямаше климатик и смятах този лукс за напълно заслужен. От друга страна Кадито беше определено на цена от около 10000 евро, което беше точно в границите, които си бяхме набелязали и за които се бяхме снабдили с кеш. До черното Кади имаше едно бяло, което изглеждаше като лебед край гарга, и Юлия моментално си го хареса. За беда обаче то беше обявено за 15600 евро, и ние просто нямахме кеш за него. От разговора с продавача разбрахме, че те не могат да приемат кредитната ни карта, а преводът на пари от България щеше да ни задържи в Германия още седмица! Проблемът се оформяше като нерешим и ние се отправихме към един друг дилър, който се рекламираше, че има 3000 коли на площадката. Наистина, когато се доближихме до този дилър, видяхме огромно поле, пълно с коли и няколко автовоза от колониите (Полша, Румъния и България). Потънахме в морето от коли, но скоро разбрахме, че май всички са дизелови, а когато се вгледахме по-внимателно в някои екземпляри, видяхме, че тук-там по капаци и купета е избила малко ръждица! Бензинови Кадита не видяхме, а другият ни избор – Volkswagen Jetta – бяха все дизелови, а и по размер не ни харесаха.

Отчаянието започна да ни наляга. Започнах да се опасявам, че парите, които ни предстоеше да похарчим за акомодация в Бремен, могат да намалят значително отредените за кола пари!

Решихме да се прибираме и отново да се заровим в интернета.

Търсенето не донесе особено положителни резултати. Предложих на Юлия да се обадим на Рене за "вечното Caddy", но тя отказа, тъй като, щом то било стояло толкова дълго време, то сигурно има някакъв проблем! Решихме, че единственият добър избор е бялото Кади, което бяхме видели при първия дилър, но за него ни трябваха още 4000 Евро! Набрах смелост и попитах Боб дали те не могат да ни дадат назаем 4000 Евро? Той отначало промени темата на разговора, но после се посъветва с Маша и се обади на дъщеря си Аня. Тя каза, че може да събере и да ни даде 4000 Евро и този въпрос беше решен! Оставаше само да кандърдисаме дилъра да смъкне малко от цената.

Отидохме си отново в пансиона "При старата гара". Леглото ми се поразпадна през нощта, та трябваше да лазя под него, за да събирам летвите, а след това да ги подреждам под дюшека, но след това всичко мина като по масло и аз си доспах спокойно.

На другия ден отидохме при дилъра и след кратък пазарлък успяхме да отбием само 300 евро от цената. Започнахме да оформяме документите. Отидохме в някакъв офис в Бремен, където един млад и наперен чиновник ни обясни, че нямаме някакъв много важен документ и затова не можем да оформим продажбата. Слава Богу, че с нас беше Маша, та успя да разбере за какво става дума. Отидохме до Аня да вземем парите и тя се потопи в разговори по телефона и изясни, че въпросният младеж не знаел, че България е член на Европейския съюз и поради това не се нуждаем от документите, които ни беше поискал!? Тя проучи точно къде трябва да ходим и какво да правим, за да приключим успешно с регистрацията на продажбата. Отидохме в полицията. За по малко от час купихме осигуровка за пътуването, регистрирахме колата и ни направиха номерата, които ни и монтираха.

Върнахме се при дилъра с документите и парите. Платихме и станахме щастливи собственици на VW Caddy TSI, модел 2015 година, на 31000 километра. В сервиза ни казаха да дойдем на другия ден, защото трябва да направят всички тестове по колата, както се полага по закон. На другия ден ни връчиха листингите от тестовете и ключовете за колата и си тръгнахме доволни и олекотени с 15000 Евро по-малко в банковите ни сметки!

На другия ден се помотахме насам-натам. Разгледахме центъра на Бремен и паметника на бременските музиканти и се простихме с Боб и Маша, като им благодарихме за оказаното съдействие, без което изобщо нямаше да купим нищо, да не говорим за заема от 4000 Евро. Напълнихме с благодарност резервоара на колата на Боб с бензин, което, като се има предвид, че бяхме изминали около 300 км в търсене на нашата кола, съвсем не беше голяма отплата.

Зададохме на GPS'а за краен адрес Будапеща и потеглихме. Гадното устройство се обърка нещо и цели два часа ни мота около Бремен, но най-накрая успяхме по някакъв начин да му втълпим правилната цел и то се оправи и ни поведе към Дрезден, Прага и Братислава. Пътувахме цели 950 км без проблеми с окуражителната консумация на бензин под 7 на сто. В Братислава пристигнахме по тъмно и GPS'а отново се обърка. Отначало не можахме да намерим хотел, но с помощта на един братиславец се ориентирахме към хотел "Сафран", където имаше свободна стая със закуска за 110 евро.

На другия ден продължихме към Белград, като изминахме нови 500 км до апартамента на Велко в Земун. GPS'ът обяви, че в Сърбия няма град Земун, но когато му дадохме пощенския код успя да намери адреса и даже ни заведе до него. Велко ни прие много любезно, та даже се престара от любезност. Той поиска от Юлия ключа на колата, за да я вкара в гаража си. Аз, знаейки, че Кадито е по-широко и по-високо от неговата кола, го посъветвах да изчака Юлия да отиде с него. Юлия също му каза, че няма нужда да мести колата, но Велко се почувства обиден на шофьорски способности и настоя да му дадем ключа. След малко се върна с вид на препикано мушкато и притеснено ни каза, че е одраскал покрива на колата. Започна да се извинява, че не е съобразил, че гаражът му може да е по-нисък и т. н. Отидохме да видим какво е станало. Повредата беше малка, но Велко беше неутешим. Разбрахме се, че на другия ден ще отидем при приятеля му Миша и той ще оправи повредата. След това излязохме на разходка из центъра на Земун. Точно при града в Дунава се влива река Сава и там реката изглежда огромна! На крайбрежната улица имаше естрада и някакъв хор и оркестър от любители пееха песни за Исус и т. н. Позяпахме малко и се прибрахме да вечеряме и да спим.

На другата сутрин станахме, закусихме и тръгнахме към Годеч. Минахме покрай Миша, но той каза, че може би ще трябва да пръсне и малко боя на поразеното място, а това ще отнеме време. Казахме на съкрушения Велко да не се притеснява, защото в София имаме прекрасен майстор в този занаят – Иван Вангелов, – който ще оправи всичко, та колата ще изглежда като нова. Отново тръгнахме и след 400 км и около 5 часа пътуване и чакане на границата най-накрая си пристигнахме в Годеч. Решихме още на другия ден да отидем в София да регистрираме колата.

Когато отидохме рано-рано до ДАИ в София обаче се оказа, че регистрацията в България съвсем не е толкова проста процедура. Пред службата, където ставаха регистрациите, вече имаше опашка от поне... 400 коли!?! Шофьорите ни казаха, че сме дошли много късно и че те чакали от снощи! Решихме да се откажем този ден от регистрацията и да дойдем вечерта и ние да чакаме цяла нощ! Отидохме до банката да преведем 4000 Евро на Аня, а вечерта дойдохме към 9 часа, но вече имаше около 60 коли, които се бяха строили прилежно в опашка, а собствениците им бяха изчезнали някъде. Ние също застанахме на опашката и минути след това зад нас се наредиха още 5-6 коли. Явно, ако перифразираме известната реплика от "Вълшебникът от Оз", ние не бяхме вече в Канзас, т. е. в Германия, и трябваше да се държим по съответния начин, подходящ за България! Интересно е дали наистина сме толкова по-глупави от американците и германците, та не можем да организираме една елементарна регистрация на кола? В Америка тя става по пощата, а в Германия само за час!

Реших да се обадя на един юнак, който помагаше за по-бързо регистриране на колите. Той ни каза да оставим Кадито на опашката и да си ходим да спим, като точно в 7 сутринта да сме до колата! Ние обаче сгънахме и завъртяхме задните седалки напред и се завряхме в освободилото се пространство от седалките плюс багажника. Оказа се, че Кадито е с повече от метър по късо от Бабуса и трябваше малко да се понагънем, за да се съберем, но все пак поне на ширина имаше доста място. Как да е преспахме и сутринта човекът се появи, взе ни 150 лева за номера и други такси и с неговото съдействие минахме до обяд. Впрочем, не е ясно дали и без него нямаше пак да минем до обяд за по малко пари, но нейсе.

Така завърши нашата одисея със закупуването на Кадито, което трябва да измислим как да кръстим, защото Бабусът е един, а новата стара кола трябва да си има галено име.

Разказвач