"Погребението" на мама

Свечеряваше се и бризът лека-полека се усилваше и разхлаждаше нагорещените през деня къщи и улици. Тръгнахме към центъра да търсим място да похапнем. Аз не обичам днешния Созопол, защото е ужасно препълнен с хора и е загубил старинното си очарование от миналото, но имахме роднини в града и когато минавахме през него, обикновено им се обаждахме и понякога преспивахме у тях. Аз обичам Созопол от моето детство, а това беше отпреди повече от 60 години, когато градчето свършваше на километър от пристанището, а от там започваха къщите на така наречения "нов град", част от които, по българска традиция, година след година се намираха в различна степен на недовършеност. На някои от втория етаж гледаха дупките на бъдещите прозорци. Тук-таме се червенееха неизмазаните стени и по дворовете многообещаващо се виждаха разпръснати строителни материали, които говореха, че рано или късно къщите ще придобият игривите цветове, породени от въображението на собствениците им. Улиците в "новия град" често бяха покрити с дебел слой прах, а тротоарите бяха просто очертани с бордюри. С умиление си спомням за посещенията на плажа на Каваците, на които се посвещаваше поне час за отиване и връщане по прашна пътека покрай скалистия бряг. Изобщо някога Созопол ми беше много по-приятен от сегашното гъмжило на многоезичната тълпа.

Влязохме в два-три ресторанта, но те бяха пълни и не се виждаха никакви свободни маси. Най-накрая решихме, че е време да потърсим по-сериозно места.

В следващия ресторант, в който влязохме, започнахме да се оглеждаме по-внимателно и скоро видяхме една маса, около която седяха мъж и жена на средна възраст. Доближихме се и учтиво запитахме дали ще имат нещо против да им правим компания. Те ни погледнаха дружелюбно и отговориха на руски, че нямат нищо против да седнем и да им правим компания. Мъжът беше голям, с фигура на борец от полутежките категории, а жената беше дребничка, крехка и елегантна.

Седнахме и за момент се възцари неловко мълчание. След това аз ги попитах на руски откъде са и те ми отговориха, че са от Киев. Казах им, че съм завършил в Ленинград и даже съм бил два пъти в Киев. Разговорът полека-лека се завърза. Попитахме ги дали са си поръчали ядене и разбрахме, че и те току-що са седнали. Потърсихме меню от съседните маси и започнахме да обсъждаме яденетата. Постепенно се създаваше любезна и даже интимна обстановка. Ние предложихме да вземем половинка ракия, за да не си играем с отделни поръчки. Мъжът се осъмни, че половинка ще ни стигне, но не възрази да започнем. Каква ракия да вземем беше оставено на нас да изберем. След това започнахме да преглеждаме салатите. Аз както винаги си избрах шопска салата, а след кратка дискусия и украинците си избраха същото. Юлия предпочете салата с домати, краставици и печени чушки. Така полека-лека се придвижихме към следващото блюдо. Аз си избрах порция пържена дребна риба с бира, а останалите си избраха разни по-специални яденета.

Вече се беше възцарила много задружна обстановка и когато най-накрая се появи и келнерът, ние започнахме един през друг да му обясняваме какво сме си избрали. Той с професионална сурова любезност ни предложи да говорим един по един или да упълномощим някой да говори от името на всички.

Избрахме да говорим един по един и работата тръгна като по масло. Изредихме се всички с поръчките си, келнерът благосклонно се съгласи да ни донесе цяла неотворена бутилка "Сливенска перла" или нещо подобно и потъна в тълпата.

Започнахме разговор за това кой какъв е и с какво се занимава. Езикът ме сърбеше да попитам как е животът в Украйна след Майдана, но се опасявах, че могат да възникнат политически разногласия между нас и с известни усилия успях да преодолея любопитството си по този въпрос.

След десетина минути, когато разговорът беше започнал да замира, келнерът пристигна със салатите, бутилката и чашите. Това наля масло в огъня на разговора и след като чашите бяха напълнени, прозвучаха тостове за дружбата и хубавото време!

Келнерът изчезна за дълго време. Когато обаче приключихме с бутилката и донякъде със салатите, украинецът предложи и дори настоя да поръчаме и бутилка водка. Келнерът изникна внезапно като горски дух и почти веднага донесе бутилката и нови салати. Всеки от нас беше разправил поне по една весела история от живота си и почти не усетихме как и водката замина по предназначението си.

Този път келнерът не се появи навреме и ние започнахме да се оглеждаме нервно наоколо. Скоро обаче той се появи натоварен с поръчаните ястия и нови питиета и обстановката отново влезе в руслото на веселите истории, вицове и закачки.

Към края на вечерята украинката обяви, че е време за десерти и че трябва да поръчаме шампанско!? Аз не обичах шампанско и категорично заявих, че няма да го пия. Тя почти се обиди, но аз и обясних, че от шампанското ми става лошо, което беше вярно само за големи количества шампанско, изпити след големи количества друг алкохол, но тя се смили над мен, като все пак държеше на десерта.

Келнерът не се мяркаше наоколо и докато го чакахме, за да поръчаме десертите, украинката внезапно изпадна в меланхолично настроение. По-късно Юлия даже ми каза, че очите ѝ се били насълзили, та използвала салфетка да ги избърше внимателно, за да не си повреди грима.

Внезапно Марина, така се казваше госпожата, с треперещ глас каза: "Ще ви разкажа една история, която не съм разказвала досега на никого. Вие ми изглеждате добри хора, а аз имам нужда да сваля малко от това бреме от душата си!"

Ние се спогледахме, а Вася, съпругът ѝ, се размърда неспокойно на стола.

– Това се случи преди две години – започна Марина. – Ние си имаме нещо като бизнес. Вася и аз пътуваме из провинцията и купуваме всякакво "барахло": стари чайници и самовари; медали и ордени; стари военни униформи и народни носии; стари оръжия – автомати, пушки, пистолети, ножове, щикове – неща от Втората и Първата световна война и дори отпреди това; изобщо всякакви вещи от съветско и дори от царско време. В Киев, мама – лека ѝ пръст, ги почистваше и привеждаше в приличен вид, а след това ги продавахме на пазара на разни чужденци и новобогаташи. По-хубавите неща карахме в Полша и ги продавахме във Варшава, Краков, Вроцлав и изобщо където ни се струваше, че има по-добър пазар за тези неща. За тази цел имахме един голям джип, в който бяхме освободили максимално пространство в багажника, а отгоре, на покрива, бяхме инсталирали един голям сандък, в който също товарехме стока.

– Веднъж, преди две години, бяхме събрали доста "барахло" от по-ценни неща и решихме да отидем за пореден път в Полша да ги продадем. Вече си имахме нещо като дистрибуторска мрежа и затова пътуванията ни имаха повече характер на туризъм, отколкото на бизнес.

– Свързахме се с нашите познати на митницата, разбрахме кога са им смените, натоварихме всичко и потеглихме. Няма да ви казвам откъде минахме и докъде стигнахме, защото това няма отношение към историята, която ви разказвам, а е и бизнес тайна, но всичко мина бързо и без проблеми. Посетихме приятелите, които си бяхме завъдили в Полша, повеселихме се, купихме си това-онова и тръгнахме обратно.

– По едно време спряхме на една поляна край пътя, извадихме хладилната чанта, масичката и сгъваемите столове и седнахме да хапнем и пийнем. Когато свършихме, събрахме боклуците в една торба, сгънахме масичката и столовете, натоварихме ги на джипа и решихме да подремнем. Мама си взе едно одеяло и отиде до най-близката сянка да си постели, за да подремне. Като се наведе да го просне тя изведнъж изохка и падна. Аз и Вася се затичахме към нея, но когато я положихме по гръб на одеялото, тя вече не дишаше! Всичко стана толкова бързо, че аз дори не успях да се разплача! Побутнах я, повиках я, но тя не мърдаше. Вася ѝ удари една две плесници, но тя не реагира. Изтичах при колата и намерих огледалцето си. Когато се върнах при нея и го сложих пред устата ѝ, то изобщо не се изпоти! Мама беше умряла!

Възцари се мълчание. Марина посегна към салфетката и започна внимателно да попива сълзите, които напираха от очите ѝ. Аз се поизкашлях и попитах как е била майка ѝ с кръвното и холестерола? Марина каза, че кръвното ѝ обикновено е било леко повишено, а за холестерола не знаеше, защото никога не го били мерили.

Отново се възцари мълчание, а след това аз казах: "Ужасна история! Освен всичко друго вие сте били в чужда държава, без свидетели и т. н.!?"

– Там е работата – каза Марина. – След първия шок, ние започнахме да мислим какво да правим и се ужасихме от усложненията, които ни очакваха! Трябваше да викаме полиция, да чакаме да свърши разследването, да търсим адвокати и т. н. Просто някакъв кошмар!

– И тогава какво направихте? – попитах аз.

– Ами-и-и, огледахме се наоколо. По пътя рядко минаваха коли. Свалихме сандъка от покрива на колата. Той беше почти празен. Сложихме мама вътре, уплътнихме около нея с разни боклуци, покрихме всичко с одеяла, качихме сандъка отново на покрива и го вързахме здраво, за да не падне. След това се качихме на колата и тръгнахме към границата. Постепенно шокът започна да преминава и ние започнахме да мислим как ще минем границата. До смяната на нашите познати имаше още 5-6 часа, та решихме да спрем в един ресторант, недалеч от границата, и там да изчакаме, докато му дойде времето да я пресечем.

– В ресторанта намерихме една маса близо до прозореца, откъдето можеше да наблюдаваме джипа и си поръчахме безалкохолни питиета и кафе. Вася гледаше към прозореца, а аз бях с лице към Вася и с гръб към прозореца. По едно време лицето на Вася се удължи и челюстта му увисна. Аз си помислих, че и той ще получи удар и се ужасих. Наблюдавах го със затаен дъх и не знаех какво да правя? Изведнъж Вася започна да ругае през зъби, бутна стола си назад и скочи. След това се затича към вратата на ресторанта и едва не помете някакво старче, което точно в този момент влизаше в ресторанта. Вася успя да хване старчето за яката, изправи го до стената и излетя на улицата!

– Аз се обърнах към прозореца и с ужас видях, че в нашия джип седяха двама мъжаги! Единият ловко въртеше кормилото, а другият се беше обърнал назад, гледаше през задния прозорец и уверено командваше шофьора как да маневрира!

– В този момент Вася се появи иззад ъгъла и нещо се развика, но шофьорът на джипа даде газ и изскочи от паркинга, след което зави в най-близката пряка и джипът изчезна от погледа ни!

– Аз изтичах до отворения прозорец и викнах на Вася да се върне. Той потича малко след колата, но като видя че тя изчезна на пълна скорост, спря и се хвана за главата! После ме чу и се обърна към ресторанта. Отново се обърна към посоката, в която беше изчезнал джипа, а след това се отправи към входа на ресторанта.

Когато влезе в залата, лицето му беше спокойно и дори се усмихваше. Седна до масата и ми каза: "Любопитен бих бил да видя как ще реагират тези юнаци, като видят какъв багаж карат на покрива?"

– Аз си мислех същото и трескаво се опитвах да планирам следващите ни ходове. – Вече може би нямаше смисъл да чакаме нашите приятели да застъпят на смяна, защото щяха да ни питат къде е мама? Трябваше да отидем в полицията и да кажем, че са ни откраднали колата. Не биваше обаче да бързаме много, за да могат крадците да се скрият с колата. Най-страшното щеше да бъде, ако полицията ги намереше, да не говорим за сандъка на покрива на колата!

– Обсъдихме накратко с Вася какво точно ще разправяме за случката. Решихме да не споменаваме за мама, а ако случайно станеше дума за нея да кажем, че си е заминала обратно с автобус за Киев преди няколко дена. След това Вася отиде да търси управителя на ресторанта, за да му разкаже какво е станало и да го пита как може да се свърже с полицията. Управителят дойде при нас на масата и започна да се тюхка, че престъпниците вече съвсем са обнаглели! След това ни обясни как да отидем до полицията. Ние поискахме да си платим сметката, но управителят се възпротиви и обяви, че ресторантът поема сметката, като малка компенсация за нашето нещастие!

– Взехме си багажа и чантите с парите и документите, като благодарихме на съдбата, че ни беше осенила с мъдростта винаги да носим по-ценните си неща, пари и всички документи със себе си! Помотахме се из града, "докато намерим полицията", защото изобщо не бързахме за това. Горе-долу около час и половина след инцидента най-накрая се добрахме до полицията. Докато намерят някой който знае руски мина още половин час и най-накрая започнахме да даваме показания. Честно и почтено описахме колата, какво е карала (в най-груби щрихи, разбира се), как е изглеждала и как точно е станала кражбата. Полицаите също не бързаха и ни обясниха, че за изминалата седмица, нашият случай е трети на точно такъв тип кражба на кола! Те направиха копия на нашите паспорти, документите и осигуровката на колата. След това ни издадоха документ, че колата ни е била открадната, взеха ни адреса и телефонните номера да ни се обадят, ако случайно я намерят, и ни освободиха. Ние взехме автобуса до границата, която беше само на 3-4 километра от полицията. Смяната на нашите познати все още не беше започнала и ние бързо пресякохме границата, оглеждайки се като престъпници да не ни види някой от тях и да ни пита къде е мама?

Марина млъкна и отново започна да си бърши очите със салфетката.

– Като си спомня за мама, която дори не знаем къде е и дали е погребана винаги ми става много мъчно – едва не изплака тя с глас!

– А какво стана след това, като се върнахте? – попита Юлия. – Как обяснихте къде е майка ти?

– Отначало казахме, че е останала при приятели в Полша, а после обявихме, че е заминала на гости при сестра си в Русия – обясни Марина. – Проблемът е, че продължават да ѝ плащат пенсията и от време на време я търсят за разни справки! Властта, като разбра, че тя е в Русия, стана доста недружелюбна и към нас, та се налага да сме доста по-внимателни с бизнеса си! Бедата е, че тази ситуация не може да продължава безкрайно!

– Не можете ли с подкуп да изкарате смъртен акт – я от Полша, я от Русия, или може би някъде от Украйна? – попитах аз.

– Може разбира се, но колкото повече време минава, толкова повече се объркваме откъде да вадим акта?

– А не ви ли е страх, че сестра ѝ може да я потърси от Русия? – попита Юлия.

– Това е почти изключено – каза Марина – Мама винаги е била в лоши отношения със сестра си. Те почти никога не си пишеха и вероятността сестра ѝ да я потърси, особено в сегашната обстановка, е нулева.

– А не можеш ли да извадиш някакъв документ, че е загинала в Донецк или някъде там в Източна Украйна? – попитах аз.

– Бедата е, че за да се вземе такъв документ от там, трябва да се отиде там, а това моментално ще ни направи врагове и шпиони! – отговори Марина.

Нито аз, нито Юлия, имахме повече идеи какво да се прави за узаконяването на смъртта на Мама, а и идеите, които предлагахме, очевидно отдавна бяха премислени от Марина и Вася! Проблемът наистина изглеждаше нерешим, но аз все пак се напънах умствено и плахо попитах: "А защо не емигрирате в Русия? Там никой няма да ви пита какво е станало с мама!".

– Това като че ли е най-разумното решение и май така и ще направим – избоботи Вася. – Проучваме какви са формалностите. Повече от два милиона украинци вече емигрираха в Русия. Други пък в Полша, а оттам в другите страни на ЕС. В ЕС обаче не е хубаво, защото отишлите там са нелегални и винаги могат да ги върнат, а при нашите усложнения всякакви контакти с властта са нежелателни! Аз съм бил доста добър автомеханик и сега си изготвям документи за доказателство. Ако даде Господ, след някой и друг месец се каним да заминем някъде из Сибир. Там имам приятели и роднини на едно – две места, та се надявам те да ни помогнат. Марина е рускиня по линия и на двамата си родители, а на мен баща ми е руснак. Когато Съюзът се раздели, всички просто са живели в Украйна и така са станали украинци!

– А имате ли деца? – попита Юлия.

– Имаме син, който сега завършва гимназия. Чакаме го да си вземе дипломата, ще продадем квартирата, уж заминаваме за Полша, и ще се прехвърлим в Русия, ако не ни мине котка път! – каза Марина и се прекръсти. – Добре, че квартирата е на наше име, че ако беше на името на мама, както мислехме да я запишем, когато я купихме, сега щеше да е още по-сложно!

– Ами той знае ли какво е станало с баба му? – попита Юлия.

– Нямаше как да не му кажем. Той много тъгува, но като му обяснихме цялата ситуация, той се закле никому да не казва нито дума нещо различно от легендата за нейното отсъствие – каза Марина.

Вече беше станало късно. Марина беше забравила за десерта. Повикахме келнера да платим и след кратък спор кой да плати, се разбрахме да си разделим сметката наполовина. Постояхме малко пред ресторанта. Пожелахме на Вася и Марина късмет и се разделихме. Предстояха им тежки времена и само късметът можеше да ги спаси! От опит знаехме, че емиграцията не е лесна работа, особено когато не си много млад!

Разказвач