Венецуела - конфликт на "умните и красивите" срещу "неуките и бедните"?

На 23 януари 2019 година, председателят на парламента на Венецуела Хуан Гуайдо се обяви за президент на републиката! Конституционният му довод за подобно решение е, че от 10 Януари 2019 година, когато Николас Мадуро встъпи в новия си президентски мандат, Венецуела е без законен президент, тъй като Гуайдо и опозицията не признават изборите от 2018 година за законни, когато Мадуро беше преизбран за президент!

С други думи, според Гуайдо, от 10 януари 2019 година Венецуела е без президент, което позволява да се използва член 233 от конституцията на републиката, според който, ако президентът не е наличен (например мъртъв) или не е в състояние да изпълнява обязаностите си, председателят на парламента трябва да поеме функциите на временен президент на страната.

"Venezuela plot thickens... UN should be probing Washington and allies for regime-change crimes" By Finian Cunningham

http://www.informationclearinghouse.info/50989.htm

Вероятно конституционният спор за валидността на претенциите на Гуайдо върху президентството би трябвало да се реши от върховния съд във Венецуела, но "световната демократична общественост" вече изразява мнението си по въпроса в изказвания и ултиматуми на президентите и правителствата на САЩ, редица латиноамерикански държави, Канада, Франция, Германия, Великобритания, Испания и други. Водещите страни от ЕС обявиха, че дават на Мадуро осем дни да се откаже от властта и да я предаде на Гуайдо!? Предполагам, че правителствата на ЕС са заявили по-скоро, че до осем дни Мадуро трябва да се съгласи на нови президентски избори, тъй като в противен случай подобен ултиматум ми изглежда съвсем неконституционен, а от там и недемократичен! Тук ще отбележа, че през 2018 година опозицията срещу Мадуро реши да бойкотира изборите за президент, с което осигури на Мадуро 67% мнозинство.

Ситуацията с реакцията на САЩ е малко по-особена. Оказва се, че в дните преди 23 януари Марко Рубио (бивш кандидат за президент на САЩ и сенатор от Флорида) е проявил изключителна активност по въпроса за властта във Венецуела. След съвещания с политици от Флорида, видни емигранти от режима на Чавес-Мадуро, президента Тръмп, вицепрезидента Пенс и съветници по националната сигурност на САЩ, Рубио заявява по телефона на 22 януари на Гуайдо, че ако се обяви за президент на Венецуела, то той ще получи пълната подкрепа на американското правителство. Същия ден вицепрезидентът Пенс публикува статия в "Уолстрийт джърнъл", в която насърчава Гуайдо да вземе властта в свои ръце и разговаря с него по телефона, за да го окуражи в постъпката му! С други думи, Гуайдо не се е събудил на 23 януари с внезапното решение да се обяви за президент на Венецуела, а решението му има повече или по-малко определена предистория!

В допълнение Тръмп назначи за пълномощник по въпросите на кризата във Венецуела Елиът Абрамс – виден ястреб още от времето на президента Рейгън, замесен в престъпленията на военната хунта в Сан Салвадор, гражданската война в Никарагуа, Иранската афера по времето на Рейгън (за което беше съден и осъден, а след това помилван от Буш Старши), войните в Ирак и Афганистан и изобщо във всички имперски авантюри на САЩ през последните 40 години.

Ще се опитам с няколко думи да преразкажа предисторията на сегашните събития във Венецуела, без да претендирам, че съм правил специално изследване по въпроса. Тя е описана по-подробно в следващата статия:

"The History - and Hypocrisy - of US Meddling in Venezuela" By Brett Wilkins

http://www.informationclearinghouse.info/50986.htm

До втората половина на 50-те години на миналия век Венецуела се управлява от типичните за Латинска Америка диктатори, които се сменят в резултат на военни преврати или при други често по-трагични обстоятелства. През 1958 година във Венецуела избухва нещо като революция, която поставя началото на една повече или по-малко демократична традиция на смяна на правителствата чрез избори.

През 1992 година офицерът от парашутните части Хуго Чавес се опитва да извърши преврат, но не успява и е осъден на затвор. След помилването му през 1998 година Чавес се кандидатира за президент и за всеобщо удивление и неприятна изненада на венецуелската олигархия той спечелва изборите. Изненадата на олигархията идва от това, че Чавес не произхожда от белите европейски заселници във Венецуела, а от афро-индианските народни маси. Изненадата на олигархията е още по-голяма, когато се разбира, че Чавес е неподкупен и няма намерение да ѝ служи, а се увлича от разни "палави" популистки идеи, според които националните богатства на Венецуела (например огромните залежи от петрол) принадлежат на целия народ, а не само на олигархията и по тази причина приходите от тях трябва да се използват за благото на целия народ?! Още по-лошото е, че Чавес се сприятелява с Фидел Кастро и започва да пропагандира идеите за всеобщо безплатно образование, всеобща безплатна медицинска помощ, право на всеки венецуелец на работа, жилище и минимален доход и други подобни пакостни идеи. Най-лошото е обаче, че той започва да реализира тези си идеи, като за целта решава да използва приходите от Венецуелската петролна компания. Висшият мениджмънт на компанията се възпротивява на идеите на Чавес, но той уволнява тези, които не желаят да се подчиняват. Тогава мениджмънта организира стачки и саботажи, на които Чавес се противопоставя с желязна ръка. Ръководеното от него правителство започва да подпомага с петрол Куба, получавайки в замяна лекари и медицински персонал, а също и кадри за масово ограмотяване на населението. Чавес даже отпуска безплатно отоплителна нафта на някои щати от североизтока на САЩ, когато там възникват проблеми през зимата всред бедните слоеве на населението. За целта той използва филиалната фирма на Венецуелската петролна компания в САЩ Citgo, която притежава редица рафинерии по южното крайбрежие на САЩ, които работят с петрол, внасян от Венецуела.

Всички тези "популистки забежки" на Чавес не се харесват на олигархията и висшата средна класа във Венецуела. През 2002 година, със благословията на САЩ, те организират преврат срещу Чавес, който след два дни приключва неуспешно с връщането на Чавес на власт. След преврата той става още по-непримирим враг на олигархията във Венецуела и подкрепящите я среди в САЩ. Стигна се дори дотам, че при една своя реч пред Общото събрание на ООН, която започна след речта на президента на САЩ Буш, Чавес обяви: "Тук доскоро беше Дяволът и аз все още чувствам миризмата му на сяра!" На смъртното си легло през 2013 година Чавес отбеляза, че му се струва много подозрително, че толкова много латиноамерикански леви политици, противници на САЩ, се разболяват от рак и умират! Очевидно с това той искаше да намекне за подозренията си за нечестната игра на ЦРУ, за което е известно, че десетки пъти се е опитвало безуспешно да убие Фидел Кастро чрез отрови или разни зарази!

В интерес на справедливостта обаче искам да отбележа, че за разлика от много революционери в историята на човечеството, като Робеспиер, Ленин, Троцки, Сталин, Мао и др., Чавес не се опитва да унищожи физически политическите си противници, а ги оставя да заговорничат срещу него и социалните мероприятия на режима му открито в страната или в емиграция! Нещо повече, във Венецуела редовно се провеждат избори, които винаги са признавани от организацията на бившия американски президент Картър за едни от най-демократичните и справедливи избори в света!

Аз не съм се занимавал специално с изучаване на икономическата политика и реформи на Чавес във Венецуела, но ми се струва, че те определено имаха социалистически характер. Самият Чавес наричаше революционната си социална политика "Боливарска революция", с което вероятно искаше да подчертае специфичния за Латинска Америка характер на реформите, които се провеждаха под негово ръководство в страната. По същото време в Латинска Америка процъфтяваше социална политика, провеждана от политически дейци, намиращи се вляво от центъра, такива като Лула да Силва в Бразилия, Ево Моралес в Боливия, Рафаел Кореа в Еквадор и т. н. Както е известно, социалистически ориентираните икономически реформи рано или късно влизат в противоречие с някои характерни черти на съвременния човек, а в същото време на тях се противопоставят и господстващите отношения и правила на световната капиталистическа система, поради което неизбежно се достига до кризисни състояния, които често се задълбочават от традиционните икономически кризи на капитализма като цяло.

След смъртта на Чавес, негов наследник стана Николас Мадуро. Всички наблюдатели отбелязват, че Мадуро далеч не е обаятелен за венецуелците като Чавес, нито пък притежава неговите способности да омайва с приказки широките кръгове от венецуелския електорат. Все пак обаче Мадуро стана президент по напълно законен път – чрез избори, но в един период на ниски цени на петрола и нарастваща съпротива на висшите слоеве на венецуелското общество. Инфлацията в страната достигна до невероятни размери. Опитите на Мадуро и правителството му да осигурят храни и стоки от първа необходимост се саботират от търговците, като стоките, внесени в страната с все по-трудно достъпната чужда валута, много бързо изчезват от пазарите във Венецуела и се появяват на черните пазари в Колумбия и другите съседни на Венецуела страни. Този сценарий до голяма степен ми напомня сценария, разигран в Чили след победата на Алиенде през 70-те години. Тогава задачата, поставена на ЦРУ от Никсън и Кисинджър беше "Да накарат икономиката да пропищи!" ЦРУ си изпълни задачата, като организира стачки в транспорта, търговията и дори в медодобивната индустрия на Чили. Това безредие от своя страна даде повод на военните да направят преврат и така се установи режима на генерал Пиночет, а останалото, както се казва, е история.

Твърди се, че близо 3 милиона венецуелци, като правило най-образованите, са емигрирали в съседните държави и САЩ, изнасяйки със себе си колкото се може повече валута. Основните доходи на правителството са от износа на петрол за САЩ, който се преработва и реализира от Citgo и Valero. Правителството на САЩ, чрез санкции, затруднява по всякакъв начин достъпа на правителството на Мадуро до тази валута, която е в размер на около един милиард на месец. Съвсем наскоро Националната банка на Великобритания отказа на правителството на Мадуро да преведе на Венецуела 1.2 милиарда в долара злато, което е депозирано за съхранение в банката!

Надеждата на противниците на Мадуро е в армията, която те биха желали да накарат да се разбунтува и да направи преврат. Хората, които са недоволни от режима частично са емигрирали, а градската и селска беднота, макар и да страда от невероятната инфлация, все още е под впечатлението на социалните и материални придобивки от времето на Чавес-Мадуро и все още изглежда нямат намерение да се надигат срещу режима. За това говори и фактът, че над 6-7 милиона избиратели само през 2018 година са гласували за преизбирането на Мадуро за президент. Самата армия е натоварена с вноса и разпределението на дефицитните хранителни и други стоки, което по понятни причини я поставя в привилегировано положение всред населението.

Плановете на Гуайдо за излизане от кризата са описани накратко в следната публикация:

"Venezuela's Unelected Coup Leader Immediately Targets State Oil Company, Requests IMF Money from the IMF" By Ben Norton

https://grayzoneproject.com/2019/01/25/venezuela-us-coup-leader-juan-guaido-state-oil-company-imf/

Те се свеждат до реструктуриране с цел приватизация на Венецуелската държавна петролна компания (PDVSA). На първо време Гуайдо се опитва да уволни директорите на Citgo, за да сложи ръка на доходите от този филиал на PDVSA, който оперира в САЩ и притежава редица рафинерии по южното крайбрежие на САЩ. По нататък плановете са за обезпечаване на достъпа на западните и най-вече на американските петролни компании до петрола и петролните залежи на Венецуела, който достъп бе прекратен навремето от Чавес поради нежеланието на чуждестранните компании да се съгласят с условията за плащанията им в полза на правителството на Венецуела. Изобщо от статията личи, че основното внимание както на Рубио, така и на останалите функционери от правителството на САЩ е съсредоточено върху бъдещия достъп до подземните богатства на Венецуела. Именно този факт, който неизбежно ще излезе наяве в програмата на Гуайдо, може да предизвика тази част от венецуелското население, което би се присъединило към превратаджиите от парламента, да се въздържи от подкрепата им, още повече, че активната намеса на САЩ, които веднага признаха Гуайдо, едва ли ще предизвикат особен възторг сред болшинството венецуелци, като се има предвид "популярността" на САЩ както в Латинска Америка, така и по-специално във Венецуела.

Допълнителни затруднения за "световната демократична общественост" в свалянето на режима на Мадуро възникват и от факта за икономическите амбиции на Китай и Русия в тази част на планетата. Русия досега е вложила във Венецуела около 17 милиарда долара във въоръжените сили, петролната и оръжейната индустрия на страната, а Китай е инвестирал вероятно дори повече в инфраструктурни обекти и отново в петролната индустрия. Как Русия и Китай ще защитят тези си инвестиции не е много ясно, като се има предвид важността, която САЩ възлагат на Латинска Америка като на тяхна безразделна сфера на влияние (спомнете си за доктрината Монро), но и светът днес е много по различен от този през XIX век и това дава възможности за нови варианти и решения на геополитическите проблеми, които някога са били немислими.

В заключение искам да отбележа, че случаят с провала на социализма на Чавес-Мадуро във Венецуела отново е резултат от борбата между "умните и красивите", които владеят икономическите и финансови лостове в света срещу "неуките и бедните", които не могат да успеят в опитите си на отделни места да надделеят над неолибералната световна олигархия, която засега държи здраво в ръцете си лостовете на властта и успява да си присвои благата, когато ги има, и да стовари върху огромното болшинство от населението по света проблемите от кризите и рецесиите, когато те възникват!

Дилетант

Царят дава, ама пъдарят не разрешава, или за Президента и "дълбоката държава"

На 19 декември 2018 година президентът Тръмп обяви, че до 30 дни САЩ ще изведат войските си от Сирия (според някои източници около 2000 души, а според други - близо 4500). В допълнение, Тръмп обяви в същото изявление, че той смята да намали войските на САЩ в Афганистан наполовина, т. е. от 14000 на 7000 души. На въпроси на журналисти дали подобно решение няма да усили влиянието на Иран в района и да изложи на опасност кюрдските съюзници на САЩ в Сирия, Тръмп практически заяви, че тези неща не го интересуват и че той е обещал на американския народ да приключи безсмислените войни в Близкия и Средния изток, които струват на САЩ трилиони долари и хиляди жертви.

Това заявление на Тръмп предизвика невероятна суматоха във военнополитическия истаблишмънт на САЩ.

Министърът на отбраната, генерал Матис, заяви, че подава оставка, тъй като не е съгласен с подобно волунтаристично решение, а Тръмп го контрира, че генералът може незабавно да напусне поста си!

Твърди се, че още през април 2018 година Тръмп е имал сериозен скандал с ръководството на Пентагона, който е приключил с отсрочка от 6 месеца за приемането на изброените по-горе решения на президента. Естествено след близо 8 месеца Пентагонът не е показал с нищо, че има някаква идея как да приключи успешно безплодните си напъни в този район на света и президентът най-накрая решил, че е време да удари по масата и да прекрати безсмислените войни!

Да, ама не! "Прогресивните" неолиберали заедно с неоконсерваторите задружно гракнаха в защита на "евроатлантическите ценности", като например хуманизма, демокрацията и други подобни домашни любимци на световната финансова олигархия и военнопромишления комплекс. Както се казва, "Що народ избиха и що парѝ похарчиха да защищават тези пусти ценности?" На всички е известно, че в този свят единствените "защитници" на тези ценности са само САЩ и техните съюзници! Те, от Втората световна война насам, водят непрекъснати войни в защита на тези ценности! В тази връзка си спомням един виц относно борбата за мир от времето на социализма "Така се борим за мир, че скоро няма да остане камък върху камък!". Тук-там в Средствата за масова дезинформация (СМД) се зачу тих, смутен, одобрителен шепот, че най-накрая някой се е намерил да вземе мерки и да "поприкрие някак голотата на царя". Не е изключено даже някои хора да повярваха, че президентът наистина ще изпълни заканите си. Скоро обаче "дълбоката държава" се мобилизира и започна контранастъпление. В следващите дни и седмици последваха заявление след заявление:

Болтън: "Ние всъщност засега не напускаме Сирия!"

Тръмп: "Ние всъщност ще напуснем Сирия бавно!"

Линзи Греъм: "Ние ще напуснем Сирия много, много бавно!"

Болтън: "Всъщност ние може би никога няма да напуснем Сирия!"

Тръмп: "Ние ще напуснем Сирия, когато ИДИЛ е напълно ликвидирана!"

Болтън: "Иран трябва също напълно да напусне Сирия!"

Линзи Греъм добавя, че САЩ трябва да получат и гаранции, че залежите от петрол, които сега се намират в окупирания от САЩ район няма да попаднат в ръцете на Иран!?

Значи ли всичко казано дотук, че президентът на САЩ реално няма почти никаква власт?

Аз бих казал следното: "Президентът на САЩ има голяма власт да води политика, която е в съответствие с желанията на финансовата олигархия и военнопромишления комплекс на САЩ, представлявани от дълбоката държава."

В статията си David E. Sanger, Noah Weiland и Eric Schmit в Ню Йорк Таймс, озаглавена

"Bolton Puts Conditions on Syria Withdrawal, Suggesting a Delay of Months or Years"

https://www.nytimes.com/2019/01/06/world/middleeast/bolton-syria-pullout.html?emc=edit_mbe_20190107&nl=morning-briefing-europe&nlid=1686336120190107&te=1

се описва фамозната еволюция на решението на Тръмп от безусловно в уклончиво, което обещава да бъде изпълнено след месеци, а може би и никога. На 19 декември Тръмп не каза, че американските войски ще бъдат изтеглени, след като и последният боец на ИДИЛ в Сирия бъде унищожен, нито пък, че Турция трябва да обещае, че кюрдските съюзници на САЩ няма да бъдат закачани!

Твърди се, че Тръмп е променил решението си за срока на изтегляне от 30 дена на 4 месеца, след срещата си на 26 декември в Ирак с командващия американските войски в страната генерал-лейтенант Paul LaCamera. Каквито и да са конкретните причини и поводи за промяната на решението на Тръмп, изводът е един – американският президент е "мощна движеща сила" в политиката на САЩ, но когато върви в предначертания му от "дълбоката държава" път!

Забележете, че в цялата дискусия по въпроса за американските войски в Сирия не се споменава и дума за това, че тези войски, както и войските на Франция, която се оказва, че също има контингент в Сирия, се намират на територията на независимата държава Сирия, която е законен член на ООН, и законното правителство на която никога не е канило нито САЩ, нито Франция да изпращат войски на територията ѝ и която при това непрекъснато протестира срещу наличието на войски от тези държави на територията си!? Излиза, че защитниците на световния ред и международната законност не считат, че международните закони важат за тях!?

Понякога имам чувството, че истаблишмънта в САЩ е грижливо комплектуван от полуидиоти, които са убедени, че живеят някъде през XIX век в имперските времена на политиката на канонерките! Ще се опитам накратко да проследя как този истаблишмънт се изхитри в продължение на 30 години да погуби десетки и стотици хиляди човешки животи и трилиони долари в безсмислени авантюри само в района на Близкия и Средния изток.

Всичко – може да се каже – започна през 80-те години на миналия век, когато по думите на Бжежински САЩ спретнаха на СССР неговата "Виетнамска авантюра". Престарелите старци, членове на тогавашното политбюро на КПСС, без да разберат какво правят, навлязоха в "афганското блато" и на практика погубиха СССР. (Интересното е, че висшето командване на Съветската армия по онова време е било против авантюрата в Афганистан.)

В началото на 90-те години САЩ, окрилени от мисълта, че са останали единственото "голямо куче" в квартала, решиха да започнат да ликвидират един по един неудобните им автократични режими в Близкия и Средния изток и да ги заменят със стопроцентно послушни на англосаксо-ционизма. Твърди се, че още през 80-те години израелски стратези са разработили идеите, по които безгрижно се поведе истаблишмънта на САЩ за формиране на послушни режими в арабския свят под предлог установяване на демократични режими в отделните държави.

Атаката на 9/11/2001 срещу кулите на Световния търговски център в Ню Йорк беше сериозно предупреждение към англосаксо-ционизма, но истаблишмънта ги възприе като грубо предизвикателство на "група камилари" от пустинята, които се опитват да се мерят с "най-великата империя на всички времена"!

Последва разгрома на талибаните в Афганистан и на режима на Саддам Хюсеин в Ирак.

Рицарите на най-великата империя на всички времена се чувстваха окрилени от светкавичните си победи над режимите, с които се заеха да се справят.

"Асад трябва да си върви" – цитира вестник "Ню Йорк Таймс" президента на САЩ Обама на 18 август 2011 година. "Бъдещето на Сирия трябва да бъде определено от народа на Сирия, но президентът Асад е застанал на пътя му... Дошло е времето Асад да си върви!"

Никола Саркози и Дейвид Камерън пригласяха на Обама, че е време "Асад да си върви"!

След 7.5 години и 500000 убити и няколко милиона напуснали домовете си сирийци Саркози, Камерън и Обама са си отишли, а Асад е жив и здрав в Дамаск и с помощта на Русия и Иран практически е победил финансираните от англосаксо-ционизма и арабския феодализъм от Персийския залив бунтовниците терористи!

През същата 2011 година САЩ и съюзниците им от НАТО инсценираха бунт срещу Кадафи в Либия, а след това излъгаха Съвета за сигурност на ООН, че Кадафи готви кървава баня на демократите-бунтовници и си издействаха да осигурят военно-въздушни сили на бунтовниците. В резултат на това Кадафи бе зверски убит, а днес Либия, някогашната страна с най-високо жизнено равнище в Африка, е разкъсвана от гражданска война!

Вече трета година САЩ, Великобритания и други опори на хуманизма и демокрацията снабдяват с оръжие и боеприпаси Саудитска Арабия, ОАЕ и други "демократични" режими в персийския залив в борбата им срещу бунтовните Хути в Йемен. В резултат загиват жени и деца, а народът на Йемен е заплашен от истински глад и епидемии!

Всички тези престъпления на така наречения цивилизован свят се извършват под предлог за защита на хуманизма, демокрацията и кой знае още какви други ценности на западната цивилизация.

Независимо от амбициите на "дълбоката държава", САЩ и съюзниците им рано или късно ще трябва да напуснат Сирия. Въпросът е как ще се разберат победителите в сирийското съревнование: Русия, Турция, Иран и разбира се Сирия?

На пръв поглед изглежда, че най-доброто решение е кюрдите да се "върнат в прегръдките на Асад", като интегрират въоръжените си отряди към сирийската армия. В отплата правителството на Асад трябва да им предостави културна и някакво ниво на административна автономия. Турция трябва да получи гаранции от Сирия, Русия и Иран, че кюрдите в Сирия няма да сътрудничат на сепаратистите от ПКК в Турция.

Що се отнася до съдбата на остатъците на ИДИЛ в Сирия, то САЩ определено преувеличават ролята си в разгрома на Ислямската държава в Сирия. На практика ИДИЛ е плод на тяхното неразумно поведение и арогантна политика в Ирак след разгрома на режима на Саддам Хюсеин. ИДИЛ е резултат от безнадеждността, в която окупаторите на Ирак поставиха местното сунитско малцинство, ликвидирайки по брутален начин влиянието му в политическия живот на Ирак. По-късно те използваха ИДИЛ в борбата си срещу Асад докато Русия не се намеси в Сирия, когато беше окончателно разкрита ролята на САЩ, НАТО и Персийските ислямски автокрации в подкрепата на така наречените демократични сили в Сирия. Голямата грешка на ИДИЛ беше, че атакува режима в Ирак преди да победят Асад в Сирия, с което принудиха САЩ да се намесят активно в борбата срещу тях с цялата си военна мощ в района.

Съществуват определени тенденции към сближаване на Персийските автокрации със правителството на Асад в Сирия. ОАЕ, Бахрейн и Египет се ориентират към възстановяване на дипломатическите отношения със Сирия. Изглежда, че арабските режими са обезпокоени от амбициите на Турция начело с Ердоган в арабския свят, като не е изключено арабите дори да подобрят отношенията си с шиитски Иран, за да балансират опитите на сунитска Турция за увеличено влияние в териториите на бившата Отоманска империя. Фактът, че Ердоган отказа да се срещне с Джон Болтън при последното му посещение в Турция е показателен за непреклонността на Ердоган по отношение на каквито и да са жестове на примирение с кюрдите в Сирия.

САЩ има амбицията да обедини арабските държави в района на Персийския залив в нещо подобно на "арабско НАТО", за да противостои на формиращата се ос на Иран, Турция и Русия. На мен ми се струва, че подобна идея говори за тоталното неразбиране на американският истаблишмънт на жизнеността на феодалните режими от Персийския залив. Да не говорим, че според арабски източници Саудитска Арабия и ОАЕ рекрутират 15-16 годишни момчета от Дарфор в Судан като наемници във войната в Йемен, което е показателно за доверието на тези режими в собствените им народи!?

Тръмп разбира, че САЩ имат далеч по-големи проблеми да решава от безсмислените опити за уреждане на религиозните спорове на държавите от този толкова объркан район на света. Впрочем Тръмп може би разбира, но важното е какво е решила "дълбоката държава"! В това, че все още става дума за една какофония от идеи и амбиции в главите на рицарите на империята може да се убедите, ако се запознаете с речта на Майк Помпео пред Американския университет в Кайро или поне с резюмето на тази реч, което предлага вестник "Ню Йорк Таймс":

"Two Speeches, a Decade Apart: How Pompeo Departed From Obama"

https://www.nytimes.com/2019/01/10/world/middleeast/pompeo-speech-obama.html?emc=edit_mbe_20190111&nl=morning-briefing-europe&nlid=1686336120190111&te=1

Дилетант