Чичо Дончо и прасето

Автобусът беше спрял от известно време на автогарата, но шофьорът седеше с приятели в кафенето и си пиеше кафето на сладък разговор. Аз и още няколко пътника чакахме търпеливо пред затворената врата. Когато останаха още 10 минути до тръгването, шофьорът намръщено се доближи до автобуса, качи се на мястото си и отвори вратите. След това слезе долу и отвори багажното отделение. Насъбралите се пътници без да се блъскат, един по един влизаха в салона, намираха си местата и кротко ги заемаха.

Моето място беше много близо до входа. Аз влязох, поставих чантата си под седалката и седнах до прозореца.

Шофьорът помагаше на пътниците с багаж да го подредят в багажното. Когато дойде време за тръгване, той заключи капака му и се качи отново на мястото си. Включи двигателя, загря минута-две, затвори вратите и потегли.

До мен се беше подредил един чичка с каскет и малка чантичка за документи. Щом тръгнахме, той ми се представи: "Аз съм чичо Дончо, а кой сте вие, ако обичате?!" Аз си казах името, усмихнах се приятелски и се загледах през прозореца.

Чичо Дончо се поразмърда, изкашля се предупредително и попита:

- Закъде пътувате, ако не е тайна?

Казах му и той възкликна:

- Ами, че и аз съм почти за там! Моето село е на 5-6 километра от твоето!

Аз бях труден на пътните разговори, защото все не можех да измисля как да започна разговора, но този път изглежда нямаше да имам проблем, защото спътникът ми явно не можеше да седи и да мълчи.

- А по каква задача сте тръгнали за там? - попита след десетина секунди чичо Дончо.

- Един познат ще си коли едно от прасетата, та се разбрахме да си купя двадесетина кила от него. Както се казва - и ние да хапнем малко био-храна.

- А-а-а това е добре. Аз си живея след пенсионирането на село, но прасета не гледам, защото съседите винаги гледат по няколко и като заколят някое, има и за мен. Наблъскам фризера с хубаво месо и шапка на тояга!

Аз помислих малко какво да кажа, за да продължа разговора, но чичо Дончо не ме изчака и сам продължи да разказва.

- Имам една страхотна случка с клане на прасе и ако искаш ще ти я разкажа. Много е смешна, макар че когато ми се случи изобщо не ми беше до смях.

- Разказвай! - подканих го аз - Имаме да пътуваме цели два часа и трябва с нещо да се забавляваме.

Чичо Дончо се ухили доволно и заразказва.

Като бях по-млад, работех в една фабрика на около стотина километра от нашето село. Там живеех на квартира при една жена - Иваница и казвахме. Голяма и хубава жена беше, но при една авария мъжът ѝ пострада, мъчи се година-две и се помина.

Иваница гледаше всяка година по едно прасе, което колеха около Коледа. По времето на празниците аз винаги си ходех при родителите в Благоевград, та не присъствах на клането, от което както се убедих, изобщо нищо не губех! Първата година след като умря мъжа на Иваница, аз нещо се замотах по фабриката - май бяхме закъсали нещо с плана, та трябваше да поработим малко извънредно точно преди Нова година.

Последния петък преди Нова година Иваница почука на вратата ми и ме попита дали в събота съм на работа. Аз ѝ казах, че и двамата с Пешо почиваме в събота, ще работим в неделя и понеделник, а вторник заминаваме в града за празниците. Иваница се зарадва, защото нямало кой да помогне при коленето на прасето, а се канела да върши тази работа в събота. Чукнахме и на вратата на Пешо и той също обеща да помага, но и двамата казахме на жената, че със самото клане не се заемаме. Тя ни каза, че се е разбрала с касапина да дойде към 10 часа и дотогава прасето трябва да е озаптено и готово за него. Ние с Пешо не знаехме какво точно означава това, но ентусиазирано се съгласихме да помагаме.

На другия ден аз и Пешо облякохме по-стари дрехи и се явихме при Иваница за инструкции.

Тя ни призна, че никога не е участвала при клане на прасе, защото не можела да понася трагичното му квичене и затова не знае как точно трябва да приготвим животното за смъртния му час, но си мисли, че трябва да го извадим от кочината и да го вържем на двора малко преди да дойде колача!

До уречения час на екзекуцията оставаха още 30 минути и ние с Пешо решихме, че това време ще ни е достатъчно да съборим и вържем прасето. Приготвихме си едно въже и се отправихме към кочината.

Нещастното животно като че ли имаше лоши предчувствия за този ден и се беше свряло в ъгъла на кочината и застрашително грухтеше. Трябва да призная, че то беше доста голямо прасе. Сигурно тежеше повече от мен и Пешо взети заедно, та като погледнахме през вратичката на кочината ние се зачудихме как да го изкараме, та и да го вържем!?

Аз като по-бабаит предложих на Пешо да вземе една цепеница от дръвника и да чака на входа на кочината, а аз ще влезна и ще се опитам да го вържа някак или поне да го накарам да излезе. Пешо трябваше да го халоса по главата с цепеницата, за да го омаломощи и ако не съм го вързал, да го вържем двамата, докато лежи на земята зашеметено.

В този момент в един от съседните дворове кански заквича някакво друго прасе – явно колачът беше в района и ние нямахме много време за губене.

Пешо си намери една хубава цепеница и застана до вратата, а аз се наведох и влязох в кочината. Тя беше доста ниска и трябваше да стоя все наведен, но поне беше чиста та не трябваше да газя из мръсотия. Иваница беше измила цимента на пода като за последно, за да може прасето да прекара последната си нощ като човек!

Аз се доближих до животното в ъгъла, но то започна страшно да грухти и дори се опита да ме ухапе.

Опитах се да му хвърля примка на шията, но докато се усетя то си измъкна главата.

Най-накрая успях да го вържа точно зад предните крака и започнах да го тегля към изхода.

Както вече ти казах, то тежеше над 120 кила и едвам успях да го поместя с една две стъпки към входа.

Тръгнах заднешката към входа на кочината, здраво хванал въжето, а от другата му страна прасето се беше запънало и квичеше пронизително. Все пак успях да го преместя на една-две крачки, но се оказа, че вратата на кочината се беше позатворила. Започнах да я избутвам със задника си и в този момент проклетото животно изведнъж се отпусна малко и аз, окуражен, дръпнах с последни сили и избутах вратата със задника си. В този момент Пешо решил, че прасето е тръгнало да бяга и щом видял нещо да се появява от внезапно отворилата се врата, замахна и ме халоса по задника с цепеницата. Аз изквичах по-силно от прасето и паднах до вратата, а пустото му прасе излетя като куршум през отворената врата и се понесе в бесен кариер из двора. Добре, че овреме пуснах въжето и още по-добре, че не го бях омотал около ръката си, защото тогава не знам какво щеше да стане.

Пешо хвърли настрана цепеницата и се опита да ме измъкне от кочината, но аз изкрещях от болка и той се стъписа.

По това време прасето тичаше из двора, въжето се влачеше след него, а Иваница, както ни беше казала, я нямаше никаква, защото не можела да понася квиченето.

В този момент на портичката се показа бай Васил касапина с ескорт от две циганчета.

- Какво става бе момчета? Какъв е този шум?

Пешо му обясни почти със сълзи на очи какво бе станало, а аз в това време охках – половината в кочината, а половината извън, мислейки си с ужас дали Пешо не ми е счупил таза или бедрото!?

Бай Васил притвори входната портичка, за да не избяга прасето, и дойде да ми помогне да се измъкна от кочината. Разкопча ми панталона, огледа мястото на удара, където вече се образуваше огромно мораво-синьо петно, поопипа мястото и дълбокомислено обяви, че счупено няма, но два-три дена няма да мога да ходя!

След това той отвори портичката и пусна в двора двете циганчета, които му бяха помощници. Те на бърза ръка хванаха прасето, събориха го на земята и с едно рязко и светкавично движение бай Васил преряза някаква артерия по шията му и прасето миряса за секунди!

Бай Васил изпрати едното циганче да повика Иваница. Тя веднага се появи в утихналия двор донесе каквото ѝ нареди бай Васил и той започна да действа, да дере и разфасова прасето.

Едновременно бай Васил четеше наставления на Иваница за това, че ни беше накарала да се занимаваме с работи дето не разбираме и не умеем.

Прекоманди я с какво да ми направи компрес, след което с помощта на Пешо и циганчетата аз бях почти отнесен до леглото си, а Иваница започна да се подготвя за лечението ми.

Наложи се в неделя и понеделник да си взема отпуска, а във вторник криво-ляво се качих на автобуса с три кила свинско – дар от Иваница, като компенсация за трудовата злополука, която беше станала и по нейна вина.

- Повече никога не се опитах да участвам в клане на прасе - заключи чичо Дончо - Разбрах, че тази работа не е за всяка глава!

Пътниците от предната седалка се бяха полуобърнали назад и слушаха ухилени с най-голям интерес историята на чичо Дончо.

Разказвач

Капитализмът на кръстопът

През последните четири десетилетия в основите на управлението на икономиката на съвременния капитализъм лежи монетаризмът. Неговият главен апостол бе покойният вече професор от Чикагския университет Милтън Фридман, който го проповядваше усилено през 80-те години на миналия век, налагайки монетаризма като официална икономическа доктрина по времето на Тачър и Рейгън.

Според монетаристите от 80-те години главната роля на държавата е да осигурява стабилността на цените чрез регулиране на количеството на парите в икономиката. Оттогава икономистите са убедени, че основната роля на държавата е да контролира инфлацията. Ако инфлацията е под контрол, пазарът ще намери естественото си ниво на безработица, а инвеститорите, ползвайки се от ясните му ценови сигнали, ще осигурят здравословен растеж на икономиката. С други думи, правителствата трябва да се грижат да осигурят правилното количество пари, да се въздържат от обществени разходи и всичко ще бъде наред! Вездесъщата "невидима ръка" на конкуренцията и свободния пазар винаги ще установят, рано или късно, баланса в икономиката и ще осигурят най-ефективното ѝ развитие. Единственото изискване е държавата да стои настрана и да не се меси в "магическите сили" на свободния пазар, които рано или късно ще поставят всеки и всичко по местата им!

За да се осигури в максимална степен препоръчаната от монетаристите среда, законодателите в САЩ приеха през 80-те и 90-те години редица закони, които ликвидираха контрола и ограниченията от страна на държавата върху дейността на банките и финансовите организации в страната, наложени им по времето на Великата депресия от 30-те години. Законодателите считаха, че по този начин премахват оковите, ограничаващи инициативата на капиталистите, и осигуряват условия за истински бурен растеж на икономиката.

Едновременно с това бе създадена и Световната търговска организация (WTO), която трябваше да регламентира инвестиционния климат по целия свят, освобождавайки инициативата на капитала и инвеститорите и ограничавайки правата на отделните държави да регулират националния инвестиционен климат.

В резултат на дерегулациите на инвестиционната дейност през 80-те и особено през 90-те години на миналия век, в края на XX и началото на XXI век възникнаха болезнени "финансови балони", спукването на които предизвика сериозни финансови сътресения както в САЩ, така и в целия свят. Особено опасна бе финансовата криза през 2008 година, която едва не се разрази в световна финансова катастрофа и доведе до така наречената Велика рецесия. Рецептата за лечение на последствията от този финансов катаклизъм, както може да се досетите, отново бе печатането на пари, с което усилено се заеха правителствата и централните банки след 2008 година. Печатайки пари, централните банки хранеха надежда, че ще увеличат инфлацията и ще стимулират корпорациите да инвестират в "замръзналата" икономика. Последните обаче просто използват парите за изкупуване на акциите си, с което предизвикват тяхното поскъпване и лъжливото впечатление за икономически растеж. Спекулативното повишение на печалбите си корпорациите използват за разпределение на дивиденти на собствениците на акции и за увеличение на бонусите на висшия мениджмънт. Едновременно с печатането на пари в редица страни започна и ограничаване на държавните разходи, особено тези за социални нужди.

Забележка. Счита се, че инфлация в рамките на около 2% е жизнено необходима за нормалното развитие на икономиката. Ако увеличеното количество парѝ влезе в обращение, то това би трябвало да предизвика повишаване на инфлацията.

По време на предизборната кампания от 2017 година, Тереза Мей, в оправдание на политиката на ограничаване на държавните разходи, заяви, че "Няма вълшебни дървета, окичени с пари!". Всъщност тя не е права, има вълшебни дървета окичени с пари и те се наричат банки! Съвременните пари се наричат "кредит" и те се създават от нищото в банките посредством заемите. Може да звучи невероятно, но при едно допитване на британската изследователска група "Positive money" 85% от членовете на британския парламент нямат реална представа откъде произхождат парите, като болшинството смятат, че те са произведени от "Кралския монетен двор"!?

Много икономисти също не са наясно откъде произхождат парите, както и ролята на заемите в процеса на генерирането на пари. Някои считат, че обемът на заемите е в някаква връзка с обема на депозитите и изобщо зависи по някакъв начин от реалното количество на парите в една банка. Всъщност давайки заем, един банкер разчита, че заемополучателят ще е в състояние да го изплаща, с други думи заемът на практика генерира депозит в банката.

През 2014 година немският икономист Рихард Вернер постъпва на работа в една банка с цел да разбере как се дават заемите от банките. Той установява, че в процеса на издаването на заеми служителите изобщо не се интересуват от наличните в банката авоари, а се опитват да установят доколко заемополучателят е способен да се разплаща по заема. Когато са удовлетворени от възможностите на кредитополучателя, те просто генерират парите за заемите с "вълшебна пръчица", която в съвременния свят се олицетворява от клавишите на компютъра!

Забележка. Обърнете внимание на обвиненията, които българските икономически и банкови "експерти" отправят срещу Цветан Василев във връзка с аферата „КТБ“. Те са пълно потвърждение на отбелязаното по-горе неразбиране или представляват активна дезинформация!?

Наскоро служители от Британската банка публикуваха доклад озаглавен "Money Creation in the Modern Economy”, изпъстрен с анимации и видео-клипове, в който доказват, че парите при съвременния капитализъм се генерират от частните банки. Счита се, че централните банки контролират количеството на генерираните пари, но това е дълбока заблуда. Те също генерират пари, изкупувайки ценни държавни и корпоративни книжа, но тяхната основна функция е да определят лихвения процент, който частните банки ще начисляват за генерираните заеми. С други думи, когато държавата взима заем за едни или други свои функции, тя обикновено не ги взима от частния сектор, както обичат да ни плашат икономистите, като по този начин се намалявали инвестиционните му възможности, а тя, държавата, просто си генерира нови пари! Това е особено вярно за страни, които имат собствени независими национални валути. Страните, чиито валути се използват за международни плащания, са особено силно облагодетелствани от съвременния вълшебен механизъм за генериране на пари! (В тази връзка най-фрапантният пример са САЩ.)

Една от най-важните книги по икономика, появила се в последно време, е книгата на Robert Skidelsky "Money and Government: The Past and Future of Economics", която представлява опит да се отговори на въпроса, защо науката „икономика“ се оказа неспособна да обясни явленията преди и след краха от 2008 година.

Основният въпрос, както винаги, е "Какъв е характерът на парите?" Дали те са физическа субстанция със своя стойност или са просто метод за контролиране на съотношението между различните физически субстанции, имащи значение за съществуването и функционирането на човешкото общество?! Истината е, че парите винаги са били едновременно и едното и другото, но в различни съотношения в зависимост от материалните характеристики на човешкото общество. Въпросът е в чии ръце те могат да стимулират най-добре икономическото развитие на световната икономика в новите условия на достигане на границите на поносимост от страна на природата на резултатите от човешката дейност!?

Редица милиардери, "капитани във флотата на съвременния капитализъм", разбират, че той е навлязъл в сериозна криза и търсят пътища за изход от тази криза. В този аспект трябва да се разглежда и статията на Клаус Шваб:

"What kind of capitalism do we want?" By Klaus Schwab | Project Syndicate

https://www.project-syndicate.org/commentary/stakeholder-capitalism-new-metrics-by-klaus-schwab-2019-11?utm_campaign=todays_worldview&utm_medium=Email&utm_source=Newsletter&wpisrc=nl_todayworld&wpmm=1

В статията Шваб естествено не поставя под съмнение жизнеността на капитализма като форма на отношението на човека към средствата за производство и останалите производствени ресурси и разглежда трите възможни модела на собственост на корпорациите при капитализма:

1. Капитализъм на притежателите на акции (КПА).

Това е доминантният модел на съвременния капитализъм в развитите капиталистически страни и най-вече в САЩ. Той се характеризира с това, че основната задача на корпорациите в лицето на техния мениджмънт е поддържането на максимални печалби за притежателите на акции без оглед на обществените интереси и интересите на работещите в корпорациите. В резултат на този модел през последните десетилетия в САЩ практически бяха ликвидирани профсъюзите като организации, защитаващи интересите на широките трудови маси, което от своя страна позволи замразяването на ръста на възнагражденията им. Драстично се увеличи разслоението в обществото, довело до "изтъняването" на средната класа, обедняването на долните класи и феноменалното разбогатяване на тънък слой от представители главно на финансовия капитал и на технократите от областта на новите технологии.

2. Капитализъм на обществения интерес (КОИ).

Този модел на капитализъм се характеризира с това, че корпорациите функционират като реализатори на фундаментални обществени интереси, включващи интересите на цяла поредица от заинтересовани субекти като притежателите на акции, всички служители в корпорацията, местните и общодържавни интереси като инфраструктура, екология и социална кохезия. Този модел придобива разпространение в САЩ в периода на Великата депресия, Втората световна война и в периода на Студената война. Тези периоди се характеризират с фундаментални сътресения на капитализма от икономически, военен и социален характер и налагат КОИ като средство за постигане на кохезия в обществото, за да се устои на предизвикателството на социализма като алтернативна икономическа система.

3. Държавен капитализъм (ДК).

Този модел на капитализъм се характеризира с това, че в структурно-образуващите корпорации основен собственик е държавата, разрешаваща дялово участие на широк кръг от индивидуални инвеститори, но съхраняваща за себе си функциите на главен собственик при решаването на задачи от общонационален интерес. Държавата позволява съществуването на независими корпорации и частни бизнеси в случаите, в които те не играят фундаментална структурно-образуваща роля в националната икономика, като с това осигурява поле за развитие на инициативата на широк кръг инвеститори, изобретатели и други активни участници в икономическия живот. Този модел понастоящем господства в Китай и се разглежда като китайски вариант на социализма. Той осигури бързо развитие на китайската икономика през последните 40 години, като издигна от нищетата стотици милиони китайски граждани, създавайки в невероятно кратки исторически срокове икономика, която по много показатели вече е водеща в света!

В развитието си капитализмът е осцилирал между КПА, КОИ и понякога дори ДК в зависимост от изискванията към националните икономики в един или друг исторически момент. Например в САЩ КПА е господстваща форма през XIX и началото на XX век. Великата депресия и Втората световна война предизвикват държавата да наложи сериозен контрол върху корпорациите от средата на 30-те до края на 70-те години на миналия век, когато те функционират главно по модела КОИ. Този модел осигурява национална кохезия по време на тежките исторически събития на икономическата депресия, световната война и конфронтацията със социализма, които изискват всеобщо социално противостоене на икономически и социални сътресения, поставящи на изпитание жизнеността на капитализма като икономическа система.

Клаус Шваб счита, че капитализмът отново е изправен пред фундаментално противостоене, изискващо обединение на всички слоеве от населението за запазването на фундаменталните устои на икономическата система. Той и редица финансисти и индустриалци считат, че преход към модела КОИ ще осигури нова жизненост на капиталистическите идеи и ще гарантира оцеляването му във най-желаната от олигархията форма. Тук неизбежно си спомням едно пророческо предупреждение до жителите на Троя от Енеидата на Вергилий: "Не вярвайте на данайците, дори когато ви поднасят дарове!" („Timeo Danaos et dona ferentes“). Естествено, че преходът към модела КОИ е желан, тъй като той запазва възможността за лесен преход към много по-благия от финансова гледна точка модел КПА, който осигурява пълно господство и достъп на олигархията до благините на властта във всеки момент, в който тя почувства, че опасността от фундаментални социални промени е избегната!

Някои икономисти от своя страна се опитват да поставят в основата на решаването на проблемите на съвременната криза на капитализма отговорите на фундаментални въпроси като "Откъде идва икономическият растеж? Кой е източникът на иновациите? Как частният сектор и държавата могат да работят заедно за да постигнат Динамичната икономика, която всички ние желаем?"

В двете си книги:

"The Entrepreneurial State” (2013) и “The Value of Everything” (2018)

д-р Mariana Mazzucato пледира срещу отдавна възприетото мнение за бавната и неефективна държава и бързия и ефективен частен сектор. Посочвайки важни съвременни технологии като интегралните схеми, интернет, клетъчната мобилна технология и чистата енергия – всяка една от които е създадена по инициатива на държавата и с държавно финансиране, тя обръща внимание върху недооценената роля на държавата в развитието на съвременните технологии и въобще в областта на икономическото развитие и иновациите. Според нея левите политически сили отделят прекалено голямо внимание на ролята на държавата в преразпределението на богатството и недостатъчно внимание на ролята ѝ в неговото създаване!

Доктор Мадзукато обръща внимание на няколко важни промени, които трябва да настъпят в ролята на държавата в икономиката. Първата промяна е държавата да използва инвестициите си в "изследванията и развитието" (ИР) за създаване на работни места в националната икономика. Втората промяна е да се създаде законна основа, позволяваща на държавата да получава доходи от инвестициите си в нови научни открития, като например в разработката на нови фармацевтични продукти.

Първата си книга "The Entrepreneurial State" доктор Мадзукато започва да пише след финансовата криза през 2008 година, когато държавите в ЕС установяват политика на "затягане на коланите" в името на подкрепа на иновациите, което е в унисон с неолибералната идея, че при свободния пазар намаляването на държавните разходи ще стимулира частните инвестиции. Според официалната неолиберална икономическа теория силите на търсенето и предлагането установяват пазарно равновесие, което се изразява в правилно съотношение между цена и стойност. Ролята на държавата според тази икономическа доктрина се свежда до ролята на спасителния инвеститор, на който се възлага задачата да поправи пазарните отношения, само когато те са фатално разрушени. Противно на тези разбирания Доктор Мадзукато разглежда държавата като пръв инвеститор, способен да инвестира в продукти на бъдещето, които се нуждаят от търпение и способност за изчакване завършването на процеса на развитието на тези продукти. За неолибералните икономисти държавата харчи пари, но според доктор Мадзукато трябва да се гледа на държавата не като на орган, способен само да харчи пари, а като орган, който инвестира. Именно такъв възглед към държавата трябва да се стимулира и да се насърчава.

Доктор Мадзукато не пропагандира само социализация на разходите, но пропагандира и социализация на приходите от държавните инвестиции, чрез участие в на държавата в печалбите, реализирани от държавните инвестиции. Особено типичен е случаят за инвестициите на американската държава в развитието на фармацевтиката. Много лекарства са открити благодарение на държавни грантове в различните университети, но в крайна сметка печалбата от тези разработки като правило се ползва от фармацевтичните компании, които ги внедряват.

Моето впечатление, е че доктор Мадзукато се отнася със симпатия към ролята на държавата в икономиката и симпатизира на модела ДК. Разбира се степента на участието на държавата в собствеността на производствените средства е въпрос на балансиран подход, който би трябвало да отразява националния характер на отделните народи, особено като се има предвид неудачния експеримент с пълното одържавяване на средствата за производство по времето на реалния социализъм, но догматичния подход, че държавата няма място в икономическото развитие е дълбоко погрешен и даже вреден в обстановката, когато човешката дейност достига до границите, поставени от природата върху изискванията на човечеството за суровини и отходи от неговата дейност.

Дилетант