През последните
четири десетилетия в основите на
управлението на икономиката на съвременния
капитализъм лежи монетаризмът. Неговият
главен апостол бе покойният вече професор
от Чикагския университет Милтън Фридман,
който го проповядваше усилено през
80-те години на миналия век, налагайки
монетаризма като официална икономическа
доктрина по времето на Тачър и Рейгън.
Според
монетаристите от 80-те години главната
роля на държавата е да осигурява
стабилността на цените чрез регулиране
на количеството на парите в икономиката.
Оттогава икономистите са убедени, че
основната роля на държавата е да
контролира инфлацията. Ако инфлацията
е под контрол, пазарът ще намери
естественото си ниво на безработица, а
инвеститорите, ползвайки се от ясните
му ценови сигнали, ще осигурят здравословен
растеж на икономиката. С други думи,
правителствата трябва да се грижат да
осигурят правилното количество пари,
да се въздържат от обществени разходи
и всичко ще бъде наред! Вездесъщата
"невидима ръка" на конкуренцията
и свободния пазар винаги ще установят,
рано или късно, баланса в икономиката
и ще осигурят най-ефективното ѝ развитие.
Единственото изискване е държавата да
стои настрана и да не се меси в "магическите
сили" на свободния пазар, които рано
или късно ще поставят всеки и всичко по
местата им!
За да се
осигури в максимална степен препоръчаната
от монетаристите среда, законодателите
в САЩ приеха през 80-те и 90-те години
редица закони, които ликвидираха контрола
и ограниченията от страна на държавата
върху дейността на банките и финансовите
организации в страната, наложени им по
времето на Великата депресия от 30-те
години. Законодателите считаха, че по
този начин премахват оковите, ограничаващи
инициативата на капиталистите, и
осигуряват условия за истински бурен
растеж на икономиката.
Едновременно
с това бе създадена и Световната търговска
организация (WTO), която трябваше да
регламентира инвестиционния климат по
целия свят, освобождавайки инициативата
на капитала и инвеститорите и ограничавайки
правата на отделните държави да регулират
националния инвестиционен климат.
В резултат
на дерегулациите на инвестиционната
дейност през 80-те и особено през 90-те
години на миналия век, в края на XX и
началото на XXI век възникнаха болезнени
"финансови балони", спукването на
които предизвика сериозни финансови
сътресения както в САЩ, така и в целия
свят. Особено опасна бе финансовата
криза през 2008 година, която едва не се
разрази в световна финансова катастрофа
и доведе до така наречената Велика
рецесия. Рецептата за лечение на
последствията от този финансов катаклизъм,
както може да се досетите, отново бе
печатането на пари, с което усилено се
заеха правителствата и централните
банки след 2008 година. Печатайки пари,
централните банки хранеха надежда, че
ще увеличат инфлацията и ще стимулират
корпорациите да инвестират в "замръзналата"
икономика. Последните обаче просто
използват парите за изкупуване на
акциите си, с което предизвикват тяхното
поскъпване и лъжливото впечатление за
икономически растеж. Спекулативното
повишение на печалбите си корпорациите
използват за разпределение на дивиденти
на собствениците на акции и за увеличение
на бонусите на висшия мениджмънт.
Едновременно с печатането на пари в
редица страни започна и ограничаване
на държавните разходи, особено тези за
социални нужди.
Забележка.
Счита се, че инфлация в рамките на около
2% е жизнено необходима за нормалното
развитие на икономиката. Ако увеличеното
количество парѝ влезе в обращение, то
това би трябвало да предизвика повишаване
на инфлацията.
По време на
предизборната кампания от 2017 година,
Тереза Мей, в оправдание на политиката
на ограничаване на държавните разходи,
заяви, че "Няма вълшебни дървета,
окичени с пари!". Всъщност тя не е
права, има вълшебни дървета окичени с
пари и те се наричат банки! Съвременните
пари се наричат "кредит" и те се
създават от нищото в банките посредством
заемите. Може да звучи невероятно, но
при едно допитване на британската
изследователска група "Positive money"
85% от членовете на британския парламент
нямат реална представа откъде произхождат
парите, като болшинството смятат, че те
са произведени от "Кралския монетен
двор"!?
Много
икономисти също не са наясно откъде
произхождат парите, както и ролята на
заемите в процеса на генерирането на
пари. Някои считат, че обемът на заемите
е в някаква връзка с обема на депозитите
и изобщо зависи по някакъв начин от
реалното количество на парите в една
банка. Всъщност давайки заем, един банкер
разчита, че заемополучателят ще е в
състояние да го изплаща, с други думи
заемът на практика генерира депозит в
банката.
През 2014 година
немският икономист Рихард Вернер
постъпва на работа в една банка с цел
да разбере как се дават заемите от
банките. Той установява, че в процеса
на издаването на заеми служителите
изобщо не се интересуват от наличните
в банката авоари, а се опитват да установят
доколко заемополучателят е способен
да се разплаща по заема. Когато са
удовлетворени от възможностите на
кредитополучателя, те просто генерират
парите за заемите с "вълшебна пръчица",
която в съвременния свят се олицетворява
от клавишите на компютъра!
Забележка.
Обърнете внимание на обвиненията, които
българските икономически и банкови
"експерти" отправят срещу Цветан
Василев във връзка с аферата „КТБ“.
Те са пълно потвърждение на отбелязаното
по-горе неразбиране или представляват
активна дезинформация!?
Наскоро
служители от Британската банка публикуваха
доклад озаглавен "Money Creation in the Modern
Economy”, изпъстрен с анимации и видео-клипове,
в който доказват, че парите при съвременния
капитализъм се генерират от частните
банки. Счита се, че централните банки
контролират количеството на генерираните
пари, но това е дълбока заблуда. Те също
генерират пари, изкупувайки ценни
държавни и корпоративни книжа, но тяхната
основна функция е да определят лихвения
процент, който частните банки ще
начисляват за генерираните заеми. С
други думи, когато държавата взима заем
за едни или други свои функции, тя
обикновено не ги взима от частния сектор,
както обичат да ни плашат икономистите,
като по този начин се намалявали
инвестиционните му възможности, а тя,
държавата, просто си генерира нови пари!
Това е особено вярно за страни, които
имат собствени независими национални
валути. Страните, чиито валути се
използват за международни плащания, са
особено силно облагодетелствани от
съвременния вълшебен механизъм за
генериране на пари! (В тази връзка
най-фрапантният пример са САЩ.)
Една от
най-важните книги по икономика, появила
се в последно време, е книгата на Robert
Skidelsky "Money and Government: The Past and Future of
Economics", която представлява опит да се
отговори на въпроса, защо науката
„икономика“ се оказа неспособна да
обясни явленията преди и след краха от
2008 година.
Основният
въпрос, както винаги, е "Какъв е
характерът на парите?" Дали те са
физическа субстанция със своя стойност
или са просто метод за контролиране на
съотношението между различните физически
субстанции, имащи значение за съществуването
и функционирането на човешкото общество?!
Истината е, че парите винаги са били
едновременно и едното и другото, но в
различни съотношения в зависимост от
материалните характеристики на човешкото
общество. Въпросът е в чии ръце те могат
да стимулират най-добре икономическото
развитие на световната икономика в
новите условия на достигане на границите
на поносимост от страна на природата
на резултатите от човешката дейност!?
Редица
милиардери, "капитани във флотата на
съвременния капитализъм", разбират,
че той е навлязъл в сериозна криза и
търсят пътища за изход от тази криза. В
този аспект трябва да се разглежда и
статията на Клаус Шваб:
"What kind of
capitalism do we want?" By Klaus Schwab | Project Syndicate
https://www.project-syndicate.org/commentary/stakeholder-capitalism-new-metrics-by-klaus-schwab-2019-11?utm_campaign=todays_worldview&utm_medium=Email&utm_source=Newsletter&wpisrc=nl_todayworld&wpmm=1
В статията
Шваб естествено не поставя под
съмнение жизнеността на капитализма
като форма на отношението на човека към
средствата за производство и останалите
производствени ресурси и разглежда
трите възможни модела на собственост
на корпорациите при капитализма:
1. Капитализъм
на притежателите на акции (КПА).
Това е
доминантният модел на съвременния
капитализъм в развитите капиталистически
страни и най-вече в САЩ. Той се характеризира
с това, че основната задача на корпорациите
в лицето на техния мениджмънт е
поддържането на максимални печалби за
притежателите на акции без оглед на
обществените интереси и интересите на
работещите в корпорациите. В резултат
на този модел през последните десетилетия
в САЩ практически бяха ликвидирани
профсъюзите като организации, защитаващи
интересите на широките трудови маси,
което от своя страна позволи замразяването
на ръста на възнагражденията им. Драстично
се увеличи разслоението в обществото,
довело до "изтъняването" на средната
класа, обедняването на долните класи и
феноменалното разбогатяване на тънък
слой от представители главно на финансовия
капитал и на технократите от областта
на новите технологии.
2. Капитализъм
на обществения интерес (КОИ).
Този модел
на капитализъм се характеризира с това,
че корпорациите функционират като
реализатори на фундаментални обществени
интереси, включващи интересите на цяла
поредица от заинтересовани субекти
като притежателите на акции, всички
служители в корпорацията, местните и
общодържавни интереси като инфраструктура,
екология и социална кохезия. Този модел
придобива разпространение в САЩ в
периода на Великата депресия, Втората
световна война и в периода на Студената
война. Тези периоди се характеризират
с фундаментални сътресения на капитализма
от икономически, военен и социален
характер и налагат КОИ като средство
за постигане на кохезия в обществото,
за да се устои на предизвикателството
на социализма като алтернативна
икономическа система.
3. Държавен
капитализъм (ДК).
Този модел
на капитализъм се характеризира с това,
че в структурно-образуващите корпорации
основен собственик е държавата,
разрешаваща дялово участие на широк
кръг от индивидуални инвеститори, но
съхраняваща за себе си функциите на
главен собственик при решаването на
задачи от общонационален интерес.
Държавата позволява съществуването на
независими корпорации и частни бизнеси
в случаите, в които те не играят
фундаментална структурно-образуваща
роля в националната икономика, като с
това осигурява поле за развитие на
инициативата на широк кръг инвеститори,
изобретатели и други активни участници
в икономическия живот. Този модел
понастоящем господства в Китай и се
разглежда като китайски вариант на
социализма. Той осигури бързо развитие
на китайската икономика през последните
40 години, като издигна от нищетата
стотици милиони китайски граждани,
създавайки в невероятно кратки исторически
срокове икономика, която по много
показатели вече е водеща в света!
В развитието
си капитализмът е осцилирал между КПА,
КОИ и понякога дори ДК в зависимост от
изискванията към националните икономики
в един или друг исторически момент.
Например в САЩ КПА е господстваща форма
през XIX и началото на XX век. Великата
депресия и Втората световна война
предизвикват държавата да наложи
сериозен контрол върху корпорациите
от средата на 30-те до края на 70-те години
на миналия век, когато те функционират
главно по модела КОИ. Този модел осигурява
национална кохезия по време на тежките
исторически събития на икономическата
депресия, световната война и конфронтацията
със социализма, които изискват всеобщо
социално противостоене на икономически
и социални сътресения, поставящи на
изпитание жизнеността на капитализма
като икономическа система.
Клаус Шваб
счита, че капитализмът отново е изправен
пред фундаментално противостоене,
изискващо обединение на всички слоеве
от населението за запазването на
фундаменталните устои на икономическата
система. Той и редица финансисти и
индустриалци считат, че преход към
модела КОИ ще осигури нова жизненост
на капиталистическите идеи и ще гарантира
оцеляването му във най-желаната от
олигархията форма. Тук неизбежно си
спомням едно пророческо предупреждение
до жителите на Троя от
Енеидата на Вергилий: "Не вярвайте
на данайците, дори когато ви поднасят
дарове!" („Timeo Danaos et dona ferentes“).
Естествено, че преходът към модела КОИ
е желан, тъй като той запазва възможността
за лесен преход към много по-благия от
финансова гледна точка модел КПА, който
осигурява пълно господство и достъп на
олигархията до благините на властта
във всеки момент, в който тя почувства,
че опасността от фундаментални социални
промени е избегната!
Някои
икономисти от своя страна се опитват
да поставят в основата на решаването
на проблемите на съвременната криза на
капитализма отговорите на фундаментални
въпроси като "Откъде идва икономическият
растеж? Кой е източникът на иновациите?
Как частният сектор и държавата могат
да работят заедно за да постигнат
Динамичната икономика, която всички
ние желаем?"
В двете си
книги:
"The
Entrepreneurial State” (2013) и “The Value of Everything”
(2018)
д-р Mariana
Mazzucato пледира срещу отдавна възприетото
мнение за бавната и неефективна държава
и бързия и ефективен частен сектор.
Посочвайки важни съвременни технологии
като интегралните схеми, интернет,
клетъчната мобилна технология и чистата
енергия – всяка една от които е създадена
по инициатива на държавата и с държавно
финансиране, тя обръща внимание върху
недооценената роля на държавата в
развитието на съвременните технологии
и въобще в областта на икономическото
развитие и иновациите. Според нея левите
политически сили отделят прекалено
голямо внимание на ролята на държавата
в преразпределението на богатството и
недостатъчно внимание на ролята ѝ в
неговото създаване!
Доктор
Мадзукато
обръща внимание на няколко важни промени,
които трябва да настъпят в ролята на
държавата в икономиката. Първата промяна
е държавата да използва инвестициите
си в "изследванията и развитието"
(ИР) за създаване на работни места в
националната икономика. Втората промяна
е да се създаде законна основа, позволяваща
на държавата да получава доходи от
инвестициите си в нови научни открития,
като например в разработката на нови
фармацевтични продукти.
Първата си
книга "The Entrepreneurial State" доктор
Мадзукато започва да пише след финансовата
криза през 2008 година, когато държавите
в ЕС установяват политика на "затягане
на коланите" в името на подкрепа на
иновациите, което е в унисон с неолибералната
идея, че при свободния пазар намаляването
на държавните разходи ще стимулира
частните инвестиции. Според официалната
неолиберална икономическа теория силите
на търсенето и предлагането установяват
пазарно равновесие, което се изразява
в правилно съотношение между цена и
стойност. Ролята на държавата според
тази икономическа доктрина се свежда
до ролята на спасителния инвеститор,
на който се възлага задачата да поправи
пазарните отношения, само когато те са
фатално разрушени. Противно на тези
разбирания Доктор Мадзукато разглежда
държавата като пръв инвеститор, способен
да инвестира в продукти на бъдещето,
които се нуждаят от търпение и способност
за изчакване завършването на процеса
на развитието на тези продукти. За
неолибералните икономисти държавата
харчи пари, но според доктор Мадзукато
трябва да се гледа на държавата не като
на орган, способен само да харчи пари,
а като орган, който инвестира. Именно
такъв възглед към държавата трябва да
се стимулира и да се насърчава.
Доктор
Мадзукато не пропагандира само
социализация на разходите, но пропагандира
и социализация на приходите от държавните
инвестиции, чрез участие в на държавата
в печалбите, реализирани
от държавните инвестиции. Особено
типичен е случаят за инвестициите на
американската държава в развитието на
фармацевтиката. Много лекарства са
открити благодарение на държавни
грантове в различните университети, но
в крайна сметка печалбата от тези
разработки като правило се ползва от
фармацевтичните компании, които ги
внедряват.
Моето
впечатление, е че доктор Мадзукато се
отнася със симпатия към ролята на
държавата в икономиката и симпатизира
на модела ДК. Разбира се степента на
участието на държавата в собствеността
на производствените средства е въпрос
на балансиран подход, който би трябвало
да отразява националния характер на
отделните народи, особено като се има
предвид неудачния експеримент с пълното
одържавяване на средствата за производство
по времето на реалния социализъм, но
догматичния подход, че държавата няма
място в икономическото развитие е
дълбоко погрешен и даже вреден в
обстановката, когато човешката дейност
достига до границите, поставени от
природата върху изискванията на
човечеството за суровини и отходи от
неговата дейност.
Дилетант
Няма коментари:
Публикуване на коментар