В трагичната вакханалия, съпътстваща краха на "Глобалната война на терора" (ГВТ) в Афганистан, а скоро вероятно и в района на Близкия изток, постепенно се оформя доктрината на президента на САЩ Джо Байдън. Моралната основа на доктрината, според Мишел Фламой – подсекретар по отбраната по времето на Обама, може да се формулира по следния начин: "Ако президентът на САЩ не е готов да изпрати децата си да воюват в някоя държава по света, то той няма право да иска от обикновените американци да изпратят своите деца да воюват в тази държава!". С други думи можем да приемем, че времето когато САЩ трябваше от време на време да "блъснат, за назидание, някоя малка държавица в стената", както беше казал един от близките съветници на Буш I, за да поддържат страха и уважението към себе си, е отминало!?
ГВТ естествено няма да спре, но ще се води с методите и средствата на "плаща и кинжала", модернизирани с крилатите ракети и безпилотните дронове. Често използването на последните води до фатални грешки, в които загиват невинни хора. Пресен пример е последният удар срещу "терорист-самоубиец" в Кабул, който се оказа фиктивен и плод на фантазиите на превъзбудени генерали и дистанционни оператори на дронове. В този удар загинаха 7 невинни деца и трима възрастни - мирни жители на Кабул, един от които дори е бил сътрудник на американска помощна организация. Както се казва обаче: "Ще се извиним и ще продължим!".
Пак според Фламой: "Апетитът на Байдън за nation building е нулев, но готовността му да защищава интересите на САЩ, ако е необходимо дори със сила, е жив и здрав!". Въпросът е как се дефинират интересите на САЩ? Байдън и неговото обкръжение считат, че в бъдеще САЩ трябва да се посветят на защитата на либералната демокрация в света от попълзновенията на автократичните режими на държави като Китай, Русия, Иран и т. н. За тази цел САЩ се нуждаят да обединят около себе си своите съюзници за защитата на империята на либералната демокрация. С други думи интересите на САЩ се определят преди всичко от интересите на управляващата финансова и военнопромишлена олигархия за осигуряване на световното ѝ господство!
Доктрината на Байдън гледа на Китай като на екзистенционален съперник, на Русия - като на смутител на реда, на Иран и Северна Корея - като на разпространители на ядреното оръжие. Кибернетичната заплаха винаги съществува, а тероризмът се е разпространил далеч отвъд границите на Афганистан. Казват, че на съвещания в Белия дом Байдън е подчертал, че той е напълно готов да подкрепя американската дипломация с военна сила. В разговорите си с Нафтали Бенет - министър-председателя на Израел, Байдън е потвърдил, че ако преговорите с Иран не успеят да умиротворят ядрените му амбиции, той е готов да се възползва от други възможности на САЩ! Бедата е, че след трагедията на летището в Кабул и изобщо на изтеглянето от Афганистан, Иран и останалите декларирани от Байдън противници на САЩ може да не вярват в готовността и способността на президента да използва военните в сериозна и продължителна акция (да не кажем война) срещу някои от изброените противници на империята.
В статията си от 14 септември 2021 година:
"The Vocabulary of Neoliberal Diplomacy in Today’s New Cold War"
http://www.informationclearinghouse.info/56780.htm
професор Michael Hudson характеризира живо и колоритно противостоящите си системи на държавна организация и идеология на Либералната демокрация от една страна и на автократичните режими, господстващи в Китай и редица други страни от друга страна. Според статията САЩ представляват демокрацията, което по думите на професора е евфемизъм за страни с минимална независимост, оставили икономическото си планиране на финансовите менажери от Уолстрийт и инфраструктурното си развитие на частни инвеститори, а страните, ограничаващи монополизма и рентиерството са обявени за автократични държави, заплашващи съществуването на демокрациите и свободата на народите по света.
Майкъл Хъдсън подчертава, че САЩ, Германия и някои други страни се развиха икономически в края на 19-ия и началото на 20-ия век чрез спонсорирано от държавата прогресивно данъчно облагане; развитие на инфраструктурата; борба с монополите; борба с рентиерството на базата на природните ресурси, земевладението и недвижимата собственост. През осемдесетте години на 20-ия век САЩ изоставиха тази политика, което доведе до икономическа стагнация на социалното развитие за 99% от населението им.
Според Хъдсън, Китай процъфтява именно защото провежда политиката на развиващите се страни от Запада през края на 19-ия и началото на 20-ия век, противопоставяйки се на неолибералната финансиализация на икономиката и растящите разлики в доходите на един процент от населението срещу останалите 99 процента, което е било характерно за началото на двадесетия век и е довело до икономическите и социални сътресения в света по онова време.
Проблемът на Запада с пътя на икономическото развитие, избран през последните години от Китай, е, че Китай отказва да допусне господството на западните и собствените си частни финансови организации в икономиката си, а напоследък предприе и мерки за ограничаване на господството на монополите в икономиката си. Политиката на "common prosperity" (англ. всеобщо благоденствие), провъзгласено от президента Си, отразява амбициите на Китай за съживяване на идеите на социализма, които Западът считаше, че е погребал безвъзвратно с разпада на СССР през 90-те години. Китай, като правило, никога през хилядолетната си история не се е занимавал с износ на политически и социални идеи в света. САЩ обаче се опасяват, че идеите на Си за "всеобщо благоденствие" могат да се окажат заразителни за народите на развиващите се страни и по тази причина се опитват да мобилизират васалите си - ЕС и страните на изток от Китай (Япония, Южна Корея, Австралия и т. н.) на кръстоносен поход срещу възраждащият се неосоциализъм, който този път е с китайски образ. Китай е възприел идеите на капитализма за стимулиране на икономическата активност и предприемчивост на населението с едновременното ограничаване на характерните за пазарната икономика тенденции към монополизация и финансиализация. В този аспект Байдън, с доктрината си, предприема настъпление в две насоки.
Едната насока е социално-икономическа и се изразява в редица социално-икономически реформи в самите Съединени щати, като финансиране на модернизацията на физическата инфраструктура в страната с държавни инвестиции от близо един трилион долара и развитие на социалната инфраструктура (образование, здравеопазване, грижи за децата и майките и т. н.) в размер на близо 3.5 трилиона долара. Проблемът е, че Демократическата партия, която до голяма степен подкрепя Байдън в тази насока, има абсолютно минимално предимство в Сената, където само гласът на вицепрезидента му осигурява болшинство и то при положение, че всички сенатори-демократи гласуват за предложенията на Байдън. В Камарата на представителите болшинството на демократите също е минимално, макар и по-голямо от това в Сената. За беда след година предстоят междинни избори, които могат да ликвидират мнозинствата на Байдън в Конгреса. Икономическите и социални мерки за облекчаването на напрежението в страната посредством мерки за намаляване на колосалните разлики в доходите и богатството на единия процент от населението спрямо останалите 99 процента могат да останат неприложени! Мерките, предложени от администрацията на Байдън концептуално напомнят мерките, предприети между двете световни войни от администрацията на Рузвелт, които са спасили САЩ от сериозни политически и социални проблеми по онова време. За съжаление днес вътрешната криза е много по-комплексна и създаването на национален консенсус за нейното разрешаване изглежда почти невъзможно предвид голямата етническа и расова нееднородност на американското общество.
Другата насока е свързана с преориентирането на политиката на САЩ към района на далечния изток с цел ограничаването на амбициите на Китай за статут на световна суперсила. По същество става дума за нова студена война, която трябва да ограничи влиянието на икономическите и социални идеи на китайското ръководство в района на Далечния изток и изобщо в света. Аз нееднократно съм отбелязвал, че опасността от Русия за страните от ЕС е силно преувеличена от няколкото силно русофобски държави по границите с Руската федерация и предполагам, че САЩ полека-лека ще изтеглят част от силите си в Европа, за да се съсредоточат почти изцяло в Далечния изток. Анонсите на САЩ към Япония, Южна Корея, Австралия и Индия за по-тясно политическо и военно сътрудничество недвусмислено показват, че САЩ прехвърлят основното си геополитическо внимание към района около източните граници на Китай с цел да парират бъдещият му изход в просторите на Тихия и Индийския океан, които кой знае защо те считат за територия от изключително икономическо и политическо значение за САЩ. Очевидно амбициите на световна имперска суперсила са все още неукротими в плутокрацията, управляваща САЩ, и предстои още много национално богатство да бъде потопено във водите на двата велики океана.
Излизането на Великобритания от Европейския съюз очевидно имаше за цел да ѝ развърже ръцете в геополитически смисъл, но според мен в случая става дума за удовлетворяване на болни амбиции на управляващите във Великобритания и опит за връщане на някогашното влияние и слава на Британската империя. С излизането си от ЕС Великобритания загуби прякото си влияние над развитието на Европа и възможността ѝ да провежда старата си имперска политика на балансиране между европейските сили. Очевидно Британците смятат, че ЕС е импотентен гигант, който е неспособен да провежда собствена геополитика. В това отношение последният им удар срещу Франция чрез участието им в AUKUS и разтурянето на договора за 12 френски подводници за Австралия на стойност над 50 милиарда евро може да се счита за блестящ "удар в гърба" срещу съюзника им в НАТО – Франция, но той е и безкомпромисен сигнал към ЕС, че основните му двигатели Германия и Франция трябва сериозно да помислят за бъдещата геополитическа ориентация на съюза!
Крайно време е Европейският съюз да помисли за своя геополитическа изява, базирана на независим анализ на заплахите срещу съюза, които са незначителни от военна гледна точка и икономическите му интереси, които само могат да спечелят от разумна политика по отношение на Русия, Китай, Турция и Иран, които имат амбиции за икономическо партньорство и реално не представляват военна опасност за Европа. Независима геополитическа изява на ЕС обаче изисква създаването на ефективни въоръжени сили за отбрана на Съюза, за което той все още разполага с икономическа и военнопромишлена база. Изисква се само желание и разумно дефинирани геополитически цели извън имперските амбиции на САЩ.
Дилетант
