Доктрината Байдън, новата студена война и мястото на Европа в света

В трагичната вакханалия, съпътстваща краха на "Глобалната война на терора" (ГВТ) в Афганистан, а скоро вероятно и в района на Близкия изток, постепенно се оформя доктрината на президента на САЩ Джо Байдън. Моралната основа на доктрината, според Мишел Фламой – подсекретар по отбраната по времето на Обама, може да се формулира по следния начин: "Ако президентът на САЩ не е готов да изпрати децата си да воюват в някоя държава по света, то той няма право да иска от обикновените американци да изпратят своите деца да воюват в тази държава!". С други думи можем да приемем, че времето когато САЩ трябваше от време на време да "блъснат, за назидание, някоя малка държавица в стената", както беше казал един от близките съветници на Буш I, за да поддържат страха и уважението към себе си, е отминало!?

ГВТ естествено няма да спре, но ще се води с методите и средствата на "плаща и кинжала", модернизирани с крилатите ракети и безпилотните дронове. Често използването на последните води до фатални грешки, в които загиват невинни хора. Пресен пример е последният удар срещу "терорист-самоубиец" в Кабул, който се оказа фиктивен и плод на фантазиите на превъзбудени генерали и дистанционни оператори на дронове. В този удар загинаха 7 невинни деца и трима възрастни - мирни жители на Кабул, един от които дори е бил сътрудник на американска помощна организация. Както се казва обаче: "Ще се извиним и ще продължим!".

Пак според Фламой: "Апетитът на Байдън за nation building е нулев, но готовността му да защищава интересите на САЩ, ако е необходимо дори със сила, е жив и здрав!". Въпросът е как се дефинират интересите на САЩ? Байдън и неговото обкръжение считат, че в бъдеще САЩ трябва да се посветят на защитата на либералната демокрация в света от попълзновенията на автократичните режими на държави като Китай, Русия, Иран и т. н. За тази цел САЩ се нуждаят да обединят около себе си своите съюзници за защитата на империята на либералната демокрация. С други думи интересите на САЩ се определят преди всичко от интересите на управляващата финансова и военнопромишлена олигархия за осигуряване на световното ѝ господство!

Доктрината на Байдън гледа на Китай като на екзистенционален съперник, на Русия - като на смутител на реда, на Иран и Северна Корея - като на разпространители на ядреното оръжие. Кибернетичната заплаха винаги съществува, а тероризмът се е разпространил далеч отвъд границите на Афганистан. Казват, че на съвещания в Белия дом Байдън е подчертал, че той е напълно готов да подкрепя американската дипломация с военна сила. В разговорите си с Нафтали Бенет - министър-председателя на Израел, Байдън е потвърдил, че ако преговорите с Иран не успеят да умиротворят ядрените му амбиции, той е готов да се възползва от други възможности на САЩ! Бедата е, че след трагедията на летището в Кабул и изобщо на изтеглянето от Афганистан, Иран и останалите декларирани от Байдън противници на САЩ може да не вярват в готовността и способността на президента да използва военните в сериозна и продължителна акция (да не кажем война) срещу някои от изброените противници на империята.

В статията си от 14 септември 2021 година:

"The Vocabulary of Neoliberal Diplomacy in Today’s New Cold War"

http://www.informationclearinghouse.info/56780.htm

професор Michael Hudson характеризира живо и колоритно противостоящите си системи на държавна организация и идеология на Либералната демокрация от една страна и на автократичните режими, господстващи в Китай и редица други страни от друга страна. Според статията САЩ представляват демокрацията, което по думите на професора е евфемизъм за страни с минимална независимост, оставили икономическото си планиране на финансовите менажери от Уолстрийт и инфраструктурното си развитие на частни инвеститори, а страните, ограничаващи монополизма и рентиерството са обявени за автократични държави, заплашващи съществуването на демокрациите и свободата на народите по света.

Майкъл Хъдсън подчертава, че САЩ, Германия и някои други страни се развиха икономически в края на 19-ия и началото на 20-ия век чрез спонсорирано от държавата прогресивно данъчно облагане; развитие на инфраструктурата; борба с монополите; борба с рентиерството на базата на природните ресурси, земевладението и недвижимата собственост. През осемдесетте години на 20-ия век САЩ изоставиха тази политика, което доведе до икономическа стагнация на социалното развитие за 99% от населението им.

Според Хъдсън, Китай процъфтява именно защото провежда политиката на развиващите се страни от Запада през края на 19-ия и началото на 20-ия век, противопоставяйки се на неолибералната финансиализация на икономиката и растящите разлики в доходите на един процент от населението срещу останалите 99 процента, което е било характерно за началото на двадесетия век и е довело до икономическите и социални сътресения в света по онова време.

Проблемът на Запада с пътя на икономическото развитие, избран през последните години от Китай, е, че Китай отказва да допусне господството на западните и собствените си частни финансови организации в икономиката си, а напоследък предприе и мерки за ограничаване на господството на монополите в икономиката си. Политиката на "common prosperity" (англ. всеобщо благоденствие), провъзгласено от президента Си, отразява амбициите на Китай за съживяване на идеите на социализма, които Западът считаше, че е погребал безвъзвратно с разпада на СССР през 90-те години. Китай, като правило, никога през хилядолетната си история не се е занимавал с износ на политически и социални идеи в света. САЩ обаче се опасяват, че идеите на Си за "всеобщо благоденствие" могат да се окажат заразителни за народите на развиващите се страни и по тази причина се опитват да мобилизират васалите си - ЕС и страните на изток от Китай (Япония, Южна Корея, Австралия и т. н.) на кръстоносен поход срещу възраждащият се неосоциализъм, който този път е с китайски образ. Китай е възприел идеите на капитализма за стимулиране на икономическата активност и предприемчивост на населението с едновременното ограничаване на характерните за пазарната икономика тенденции към монополизация и финансиализация. В този аспект Байдън, с доктрината си, предприема настъпление в две насоки.

Едната насока е социално-икономическа и се изразява в редица социално-икономически реформи в самите Съединени щати, като финансиране на модернизацията на физическата инфраструктура в страната с държавни инвестиции от близо един трилион долара и развитие на социалната инфраструктура (образование, здравеопазване, грижи за децата и майките и т. н.) в размер на близо 3.5 трилиона долара. Проблемът е, че Демократическата партия, която до голяма степен подкрепя Байдън в тази насока, има абсолютно минимално предимство в Сената, където само гласът на вицепрезидента му осигурява болшинство и то при положение, че всички сенатори-демократи гласуват за предложенията на Байдън. В Камарата на представителите болшинството на демократите също е минимално, макар и по-голямо от това в Сената. За беда след година предстоят междинни избори, които могат да ликвидират мнозинствата на Байдън в Конгреса. Икономическите и социални мерки за облекчаването на напрежението в страната посредством мерки за намаляване на колосалните разлики в доходите и богатството на единия процент от населението спрямо останалите 99 процента могат да останат неприложени! Мерките, предложени от администрацията на Байдън концептуално напомнят мерките, предприети между двете световни войни от администрацията на Рузвелт, които са спасили САЩ от сериозни политически и социални проблеми по онова време. За съжаление днес вътрешната криза е много по-комплексна и създаването на национален консенсус за нейното разрешаване изглежда почти невъзможно предвид голямата етническа и расова нееднородност на американското общество.

Другата насока е свързана с преориентирането на политиката на САЩ към района на далечния изток с цел ограничаването на амбициите на Китай за статут на световна суперсила. По същество става дума за нова студена война, която трябва да ограничи влиянието на икономическите и социални идеи на китайското ръководство в района на Далечния изток и изобщо в света. Аз нееднократно съм отбелязвал, че опасността от Русия за страните от ЕС е силно преувеличена от няколкото силно русофобски държави по границите с Руската федерация и предполагам, че САЩ полека-лека ще изтеглят част от силите си в Европа, за да се съсредоточат почти изцяло в Далечния изток. Анонсите на САЩ към Япония, Южна Корея, Австралия и Индия за по-тясно политическо и военно сътрудничество недвусмислено показват, че САЩ прехвърлят основното си геополитическо внимание към района около източните граници на Китай с цел да парират бъдещият му изход в просторите на Тихия и Индийския океан, които кой знае защо те считат за територия от изключително икономическо и политическо значение за САЩ. Очевидно амбициите на световна имперска суперсила са все още неукротими в плутокрацията, управляваща САЩ, и предстои още много национално богатство да бъде потопено във водите на двата велики океана.

Излизането на Великобритания от Европейския съюз очевидно имаше за цел да ѝ развърже ръцете в геополитически смисъл, но според мен в случая става дума за удовлетворяване на болни амбиции на управляващите във Великобритания и опит за връщане на някогашното влияние и слава на Британската империя. С излизането си от ЕС Великобритания загуби прякото си влияние над развитието на Европа и възможността ѝ да провежда старата си имперска политика на балансиране между европейските сили. Очевидно Британците смятат, че ЕС е импотентен гигант, който е неспособен да провежда собствена геополитика. В това отношение последният им удар срещу Франция чрез участието им в AUKUS и разтурянето на договора за 12 френски подводници за Австралия на стойност над 50 милиарда евро може да се счита за блестящ "удар в гърба" срещу съюзника им в НАТО – Франция, но той е и безкомпромисен сигнал към ЕС, че основните му двигатели Германия и Франция трябва сериозно да помислят за бъдещата геополитическа ориентация на съюза!

Крайно време е Европейският съюз да помисли за своя геополитическа изява, базирана на независим анализ на заплахите срещу съюза, които са незначителни от военна гледна точка и икономическите му интереси, които само могат да спечелят от разумна политика по отношение на Русия, Китай, Турция и Иран, които имат амбиции за икономическо партньорство и реално не представляват военна опасност за Европа. Независима геополитическа изява на ЕС обаче изисква създаването на ефективни въоръжени сили за отбрана на Съюза, за което той все още разполага с икономическа и военнопромишлена база. Изисква се само желание и разумно дефинирани геополитически цели извън имперските амбиции на САЩ.

Дилетант

 

Ами сега накъде?

На 23 юни 2016 година във Великобритания се състоя референдумът за оставане на страната в Европейския съюз или за излизане от него, който Дейвид Камерън беше обещал на британците, за да ги привлече да гласуват за консервативната партия на миналите избори. Той си изпълни обещанието и в референдума британците гласуваха... за излизането на Великобритания от Европейския съюз!

Очевидно този резултат не беше целта на Камерън, защото той обяви, че ще си подаде оставката в най-скоро време – веднага след като положението в страната се стабилизирало след референдума. Човек неизбежно си задава въпроса: "Защо на управляващите във Великобритания изобщо им трябваше този референдум?" Не са ли чували те мъдростта "Внимавай за какво се молиш, за да не вземе Господ да изпълни желанието ти!?"

Отговорът е много прост – най-долнопробно изнудване, което Великобритания практикува откакто е влязла в Европейския съюз. Под заплахата над ЕС за референдума Камерън се опита и успя, както лейди Татчър направи навремето при почти подобни обстоятелства (ако не ме лъже паметта), отново да получи редица специални привилегии за Великобритания от останалите страни в съюза. Този път обаче Камерън и управниците на Великобритания не си направиха добре сметката и британците стартираха процеса на преосмисляне на целта на обединена Европа, който отдавна зрееше на континента.

Преди да продължа с дилетантските си разсъждения, аз се изкушавам да направя кратка екскурзия в европейската история, мястото на Великобритания в нея и политическите цели, които страната винаги е преследвала в отношенията си с Европа.

Името Великобритания се появява на картата на света в 1707 година след обединяването на Англия и Шотландия. Особена роля в развитието на британската мощ обаче играе Седем-годишната война в Европа (1756-1763), която може да се счита за първата световна война в историята на човечеството и за предвестник на двете световни войни през XX век. През тази война Великобритания в съюз с Прусия и някои по-малки германски държавици успява да прекрои "колониалната" карта на света и да отнеме на Франция редица владения в Северна Америка, Африка и Индия. След тази война, която е и първата изява на Прусия като европейска военна сила, целта на британската политика е да се държи доколкото е възможно по-далеч от дрязгите на европейските сили, като се старае да контролира политическите и военни съюзи в Европа, така че да парира създаването на военнополитически обединения на европейски държави, които биха могли по някакъв начин да застрашат формиращата се световна Британска империя. С други думи Великобритания винаги се е държала по отношение на континентална Европа като външна сила, отделна от континента, но зависима от европейските дела и амбиции и по тази причина стремяща се да ги контролира доколкото може в интерес на своето господство и просперитет.

Ако сега "превъртим бързо лентата напред", чак до след края на Втората световна война, ще видим сериозна промяна в разпределението на силите в света. Новите "силни" на "световната сцена" са САЩ и СССР. Великобритания и Франция, макар и всред победителите, са жалка сянка на миналото си могъщество. Доскорошните претенденти за световно господство Германия и Япония се валят в калта на поражението, без да знаят дали ще продължат да съществуват като значими сили или ще се превърнат в нещастна съвкупност от държавици, държани в робско подчинение на победителите. Впрочем основният победител е САЩ, тъй като СССР е толкова разрушен от войната, че преди всичко се опитва само да демонстрира сила и мощ с тайната надежда да успее да запази това, което вече е постигнал в Ялта.

В тази обстановка САЩ си поставя целта да противостои на СССР навсякъде по света, където е възможно, и на първо време най-вече в Европа. За тази цел се създават няколко структури, които играят предписаната им роля до ден днешен, макар че развитието на световната икономика и политика постепенно ги превръща в мумифицирани символи на миналото.

За осигуряване на финансовото господство на САЩ над света са създадени Международната банка за развитие и Международният валутен фонд. С тях се полага фундаментът на съвременната финансова система, която днес полека-лека се руши под ударите на променящите се сили на световната финансова арена.

Създава се и НАТО като военна организация предназначена "To keep the Americans in, Russians out and the Germans down". Или казано на български "НАТО трябва да осигури легитимността на присъствието на САЩ в Западна Европа, отсъствието на СССР от Западна Европа и потискане на влиянието над германците над Западна Европа". Разбира се както всяко нещо на света, така и НАТО не е вечно. От разпадането на СССР та до наши дни, съюзът е в непрекъснато безплодно търсене на цел, която да легитимира съществуването му, а заедно с това и господството, което той осигурява на САЩ чрез военното ѝ присъствие в Европа. В допълнение, не по-маловажни са и пазарите, които НАТО осигурява на военнопромишления комплекс на САЩ.

Третият елемент на структурата на американското господство над Европа е в областта на политиката. Днес той се нарича Европейски съюз и възниква в зората на следвоенната политика на конфронтация със СССР и икономическо възстановяване на Европа като "Съюз за въглища и стомана", състоящ се от 6 западноевропейски държави. Европейците, създатели на Съюза, имат за цел обединяването на Европа, което да предотврати веднаж завинаги непрекъснатите войни на континента. Идеята за Обединена Европа не е нова. Още Наполеон е имал за цел създаването на Европейски съединени щати. Тази идея според мен е благородна и хуманна, но проблемът е, че Европейският съюз е "заченат в грях" като оръдие за влияние на една чужда за Европа сила върху съдбата на континента и народите му в интерес на управляващата олигархия на тази сила, която е САЩ! Основният проблем е в дуалността на целите, залегнали в създаването на Европейския съюз. От една страна той трябва да осигури достъп на САЩ до единна система за политически контрол над Европа, а от друга страна той трябва да не допусне обединяването на европейските държави и народи в една политическа цялост, притежаваща военна организация извън НАТО, защото това неизбежно ще породи изкушения за независима политика! С други думи САЩ нямат нищо против създаването на един икономически гигант дотолкова, доколкото той ще остане политическо и военно джудже! Агентът и проводникът на тази концепция досега в ЕС беше Великобритания с нейните непрекъснати условия и искания за изключителни привилегии в една или друга област, което правеше невъзможен всеки опит за по-широка политическа интеграция, отколкото това беше удобно за англосаксонският проект за Обединена Европа. Днес Гордиевият възел е разсечен, държавата която винаги е манипулирала континентална Европа, за да осигури собствените си политически цели, пожела да излезе извън Съюза. Троянският кон на англосаксонците ще се озове извън "стените на Троя". Дали континентална Европа ще може да се възползва от този невероятен исторически шанс зависи само от волята на европейците и тепърва ни предстои да видим какво ще стане.

За Великобритания проблемите, свързани с излизането от ЕС, тепърва започват. Тяхната грандиозност зависи преди всичко от волята и твърдостта на бюрократите от ЕС, защото натискът на САЩ за продължаващи привилегии за Великобритания ще бъде постоянен и безмилостен. Не случайно Обама предупреди британците да не гласуват за излизане от Съюза, заплашвайки ги едва ли не с прекратяване на специалните отношения между САЩ и Великобритания. (Впрочем за тази заплаха вече е забравено, защото трябва да се мисли за спасяването на англосаксонското влияние над Европа.)

Сериозна опасност за британците е и възможността за разпадане на техния съюз, създаден през 1707 година. Неотдавна шотландците се отказаха от разтрогване на съюза до голяма степен под натиска на ЕС, тъй като Брюксел им обясни, че те не могат да разчитат на автоматично влизане в ЕС, ако гласуват за излизане от Великобритания. Днес очевидно Брюксел ще се замисли дали не може да намери модус за по-лесно асоцииране на Шотландия към Съюза в процеса на излизането на Великобритания от него. Въпросът със Северна Ирландия крие опасност от ново разгаряне на гражданската война и тероризма в провинцията. Шинфейн може да си говори за присъединяване към Ирландия, но протестантите в Северна Ирландия едва ли ще погледнат благосклонно на подобна перспектива.

Целостта на континенталната част от Европейския съюз е изцяло в ръцете на Германия, Франция, Италия и още две-три други европейски държави. Гласовете за референдуми в някои други държави на Съюза са доста гръмогласни, но аз се съмнявам дали някое правителство ще посмее да предприеме референдум по въпроса, докато не се изясни съдбата на излизането на Великобритания от ЕС. Във всички случаи е очевидно, че Европейският съюз трябва да се реформира и единствената реформа, която има смисъл е към обединение на държавите и изграждането на истински демократични институции, които да поемат в ръцете си охраната и отбраната на държавите от ЕС, предоставяйки на отделните народи широко самоуправление и възможности за местна инициатива в уреждането на вътрешните им отношения. Европейският съюз трябва да се изправи на собствените си крака, да гарантира сам отбраната и сигурността на територията и населението си и да обърне много повече внимание на икономическото благополучие на конституиращите го народи в противовес на интересите на световната финансова олигархия, за която е важна само печалбата без значение на това откъде идва тя и каква е цената ѝ. Не случайно много коментатори гледат на резултатите от референдума във Великобритания като на предупредителен изстрел срещу глобализацията.

Забележка. В блога ми има няколко публикации, посветени изцяло на проблемите на Европейския съюз:
1. "Размишления за евро-атлантическите ценности" – вторник, 26 януари 2016 г.
2. "Моята мечта е Европейска федерация" – събота, 27 февруари 2016 г.
3. "Размишления породени от една книга" – четвъртък, 31 март 2016 г.

Дилетант

Размишления породени от една книга

Тези дни прослушах книгата на de Carvalho „A god strolling in the cool of the evening". Сама по себе си, като литературно произведение, книгата е много хубава и неслучайно е спечелила наградата "Пегас" за литература. Това което ми направи най-голямо впечатление обаче са събитията, които се описват в нея.

Действието се развива в едно градче на Иберийския полуостров по времето на император Марк Аврелий. Градчето е далеч от войните на Рим по онова време и за период повече от 100 години в него и в околността не се е случвало нищо особено, което да застраши мирното му съществуване. Pax romana го е запазил от турбуленциите на политически борби, граждански войни и варварски нашествия. Стените му започнали да се рушат не без съдействието на местните богаташи, които използвали материалите за строителство на вили в околностите.

Внезапно над градчето надвиснала опасност от Северна Африка. През Гибралтарския пролив, който тогава изобщо не се е казвал така, нахлуват тълпи от хора – мъже, жени и деца, – преселващи се с добитъка си на полуострова. Те бягат от Северна Африка, може би от суша, а може би от някакво нашествие, никой не знае точно защо тълпите са се надигнали да се преселват. През мирните столетия на Иберийския полуостров останал само един римски легион и жителите на градчето не можели да разчитат на бърза и ефективна военна помощ.

Магистратът Луций Валерий организира местните органи на властта, бивши войни от легионите, пожарникари и всички хора способни да работят и да носят оръжие и започва работа по укрепването на крепостните стени, строеж на отбранителни бойни машини и всичко, което е по силите на населението, за укрепване на отбраната на града. Магистратът трябва да преодолее съпротивата на богатите патриции, използвали материали от стените на града за строеж на вилите си. Те с възмущение се опитват да докажат, че Луций Валерий незаконно им разрушава вилите, за да възстанови укрепленията на града. С подкупи те организират и съпротивата на части от средната класа и лумпенизирани слоеве от населението, доказвайки че стените на града няма нужда да се ремонтират, защото легионът щял да спаси града и т. н.

Малката християнска община в града пък счита, че преселниците, нека да кажем мигрантите, са братя, които Бог е изпратил и които търсят помощ и утеха! Християните дори отказват да работят по укрепването на града. Те са готови да гарантират за добрите намерения на нашествениците, които като божии деца също имат право на подслон и храна!

Един ден градът осъмва, ограден от безбройна тълпа хора: мъже, жени и деца с добитък и покъщнина, които искат да влязат в него, като обещават, че няма да причинят беда на гражданите. Междувременно те са заловили в околностите на града сестрата на ръководителката на християнската община, която обещават да оставят жива, ако бъдат допуснати в града. Бащата на пленницата, виден патриций, загива при опит да спаси дъщеря си. Луций Валерий и защитниците на крепостта отказват да позволят на мигрантите да влязат в града. За отмъщение те разпъват на кръст пленницата си и започват атака. В продължение на няколко дни обсаждащите атакуват и даже веднъж успяват да преодолеят защитниците и да влязат в града, но защитниците бързо се организират и ги изтласкват отново извън стените. Накрая нашествениците се разполагат около крепостните стени за продължителна обсада.

Една сутрин обаче, защитниците на града виждат, че тълпите са изчезнали и обсадата е вдигната. Всички са удивени, но след няколко часа под стените на града пристига авангарден патрул от Иберийския легион. Няколко часа по-късно пристигат и кохорти от легиона, които се разполагат на лагер под стените на града. Всички са радостни от спасението и разбира се започват разправите.

Християните са арестувани и изправени пред съд, който ги обвинява в предателство и им предлага или да се откажат от религията си, или да бъдат разпънати на кръст. Те, за да се спасят от ужасна смърт, се отказват от християнството, но ръководителката им, сестрата на убитата от нашествениците, не желае да се откаже от вярата си! Тъй като тя е римска гражданка, а римски гражданин можело да бъде съден само в Рим, то тя е изпратена на съд в Рим.

Магистратът Луций Валерий е обвинен от първенците в града, че незаконно е разрушил вилите около града, за да използва материала от тях за възстановяването на крепостните стени, тъй като, според тях, това не е било нужно, защото легионът е дошъл "навреме и е спасил града"!? Намесата на командира на легиона спасява Луций Валерий и му осигурява "изгнаничество" във вилата му, която била на двадесетина километра извън града.

Съдбата на нашествениците не се обсъжда подробно в книгата. Само се споменава, че легионът в Иберия ги преследва до Гибралтар, където те минават отново в Африка, но там ги очаква един от северноафриканските легиони на империята и ...!

Нямам представа дали авторът се опитва да намекне за съвременните мигранти в Европа? Не обърнах и внимание на това кога е писана книгата, но аз възприемам историята в нея като алюзия на събитията в съвременна Европа.

Призивът на Меркел към мигрантите, че Германия може да приеме един милион от тях, много ми прилича на призива на християните от иберийското градче. Само дето те не казват как точно градчето ще нахрани хилядите нашественици, а Меркел не казва какво ще правим с втория, третия и т. н. милион мигранти?

През последните 2000 години Европа е подлагана на многобройни нашествия от мигранти. Ако някои си мисли, че те са били движени от по-различни причини от днешните, то аз ще отговоря, че дълбоко се съмнявам в подобни твърдения! Движещата сила винаги са били натиск от други народи, суша, пренаселеност, граждански войни и разбира се желание за по-добър живот на по-спокойни и по-богати места! Това обаче не е облекчавало положението по земите – цел на нашествието! Хората там са били подлагани на робство и изтребление, и като минимум са били обричани на столетия мизерия и нещастия, докато новите гости не се цивилизоват в контекста на европейската цивилизация.

През следващите години, десетилетия и векове, Земята ще претърпи гигантски климатични промени, които ще задвижат стотици милиони и може би милиарди хора от местата със сериозни климатични промени към места с възможно по-умерени промени! Сегашната реакция на Европа на мигрантската вълна ще покаже на тези, които ще последват, какво ги очаква в Европа и на какво могат да разчитат, когато се доберат до нея.

Аз често съм се опитвал да кажа какво смятам, че трябва да се направи при сегашната ситуация, не защото си мисля, че някой от управляващите ще се вслуша в приказките на един дилетант, а защото за тези неща трябва да се говори и да се води борба за правилни решения. Бъдещето няма да бъде милостиво към нашите потомци, ако ние вземем грешни решения, защото става дума за бъдещи трагични събития в живота на цели народи и може би цели раси!

Едно от най-важните неща, които трябва да се случат в Европейският съюз, е да "порасне" и да се отърве от политическата и военна опека на САЩ. Първо това е нужно да стане, защото Европа и САЩ имат различни интереси и опасности, които ги застрашават вследствие на различното им геополитическо положение в света. Второ, този факт вече се осъзнава от американския народ и ако тази година Тръмп или Сандерс не победят в изборите за президент, то на следващите избори сигурно ще има промяна, а ако няма мирна промяна, то можем да очакваме немирна промяна, което ще бъде далеч по-лош вариант. Във всеки случай Америка разбира, че не е по силите ѝ да управлява света и неизбежно ще ограничи усилията си за контрол над световните събития.

Освен това Европейският съюз трябва да се отърве от всички онези държави, които си въобразяват, че индивидуално ще бъдат по-добре и по-защитени, отколкото в рамките на съюза. Това обаче означава, че трябва да се създаде нов съюз, пряко отразяващ желанията и настроенията на европейците, а не съюз, управляван от непредставителна бюрокрация, назначена от финансовата олигархия и отговорна само пред нея.

Новият Европейски съюз трябва да има защитени граници, единни федерални сили на реда и законността, които да отговарят за неприкосновеността на тези граници, и собствени въоръжени сили, които да ги защитават с оръжие, ако това се наложи.

Европейският съюз трябва да се откаже от идеите си за "износ на демокрация" по света, защото по всичко личи, че това е доста по-сложна и противоречива политика, отколкото си го представят слугите на финансовата олигархия, които изпълняват поръчката да осигурят възможност на богатите за безгранични финансови спекулации в рамките на целия свят! Идеологията на политическата коректност, според която "понеже всички сме хора, затова сме еднакви в стремежите и желанията си" очевидно се нуждае от дълбоко преосмисляне. Това, че всички сме хора, далеч не означава, че всички се стремим към едно и също, а още по-малко, че сме готови да го постигнем по един и същи начин!?

Бъдещият Европейски съюз трябва да намери начин за ефективно сътрудничество с Русия, не само защото граничи с нея на изток, а и защото нейните безкрайни пространства и богатства могат да бъдат от взаимна полза на руския и европейските народи. Пътищата на нашествия в Европа исторически са минавали преди всичко през степите около Черно и Каспийско море, а също и през Балканския или Иберийския полуостров. Това неизбежно са границите, които трябва да се укрепят в бъдеще. Фантасмагориите за реставрационни амбиции на Русия са точно това – фантасмагории на хора, които продължават да живеят в миналото и не осъзнават гигантските промени, които предстоят в историята на човечеството поради настъпващата промяна на климата и сътресенията, на които ще бъдат подложени милиарди човешки същества, за които единственият път за спасение ще бъде миграцията, поради техните минимални материални ресурси, които биха им позволили да устоят на климатичните промени по родните си места.

Европейският съюз трябва да се раздели с идеите за приемане на Турция за член на съюза. Турците не са лоши хора, но се оказа, че тяхната привързаност към секуларните идеи за държавно устройство на Ататюрк е доста повърхностна и слаба. Ислямизмът на Ердоган прекалено бързо разруши секуларните институции на Турция, за да може Европа да гледа с увереност към Турция като към бастион на демократичните идеи в ислямския свят. Турците имат друга религия, която още не е преживяла своята реформаторска епоха, а тези, които не знаят какво означава това, могат да отворят историята и да прочетат като минимум за 30-годишната война в Европа! При това не трябва да забравяме, че християнството възниква като мирна религия и въпреки това преживява период на завоевания и геноцид на завоюваните в името на Христа! Ислямът изначално възниква като завоевателна религия, като в допълнение ислямът е и идеология на държавно устройство и социални отношения, които дълбоко се различават от европейската традиция. Изобщо необходимо е да се преосмисли изцяло отношението на Европа към ислямското пространство, и по-специално отношението към "хранителката на ислямските религиозни реликви", а именно към Саудитска Арабия, която от гледна точка на европейските ценности представлява средновековен анахронизъм. Ислямът трябва да се остави да преосмисли своите ценности, които са в исторически катаклизъм, който трябва по необходимост да бъде ограничен в рамките на сегашното ислямско пространство. Това е особено важно в перспективата на климатичните промени, които предстоят на Земята. В периоди на материални катаклизми религията започва да играе особена роля на мобилизатор на обществената енергия, защото дава най-простите обяснения на трагичните събития: "Боговете са гневни поради това, че не сме им верни и допускаме поклонение на други богове!" – това е бойният вик на служителите на религиите във всички исторически времена, когато племената и народите е трябвало да се мобилизират за оцеляването си. От този боен вик е просмукан "Стария завет на Библията"!

Европа и САЩ трябва да положат всички усилия да помогнат с материални и научни средства на народите по местата, най-силно засегнати от климатичните промени, но трябва да се откажат от идеята да приемат милиардите мигранти на собствените си територии, защото тогава никой няма да има шанс да оцелее!

Дилетант

Ново велико преселение на народите или ...?

Данните по-долу, показват какво е било демографското разпределение на населението на Земята в абсолютни числа и проценти по континенти през 1950 година и какво вероятно ще бъде през 2050 година:

Африка:

1950 – 221 милиона или 8.8%;

2050 – 2 308 милиона или 19.8%;

Азия:

1950 – 1 402 милиона или 55.6%;

2050 – 5 561 милиона или 59.1%;

Европа:

1950 – 547 милиона или 21.7%;

2050 – 517 милиона или 7.0%;

Латинска Америка:

1950 – 167 милиона или 6.6%;

2050 – 912 милиона или 9.1 %;

Северна Америка (САЩ и Канада):

1950 – 172 милиона или 6.8%;

2050 – 398 милиона или 4.4%.

Забележка. През периода 1950 до 2012 година населението на България се е увеличило с 0.5%, а на Обединените Арабски Емирати е нараснало повече от 100 пъти – от 79 050 на 8.5 милиона!

Предполагам, че не е трудно да се забележи един много важен факт, а именно силната неравномерност на нарастването на населението по континенти. В това отношение особено се изявява Африка – континентът с най-нисък стандарт на живота, където населението за 100 години ще нарасне 10 пъти, докато в Европа населението за същите 100 години ще намалее с 30 милиона души!

Според преценки на демографите населението на почти половината страни в света се е увеличило повече от 4 пъти през периода от 1950 година досега. Например Египет днес има население 74 милиона души срещу по-малко от 20 милиона през 1950 година, а Саудитска Арабия днес има население над 25 милиона срещу 4–5 милиона през 1950 година. За периода от 1920 година до 2000 година населението на Кения се е увеличило от 2.9 милиона на 37 милиона души!

Според теорията на "Демографския преход" при повишаването на стандарта и продължителността на живота размерът на семействата и раждаемостта намаляват. Нови данни обаче показват, че след достигане на определено ниво на благоденствие раждаемостта отново се повишава! От това следва, че теориите за застаряване на населението и последствията от това за икономиката и околната среда се нуждаят от корекции.

Морис Кинг, "Honorary Research Fellow" от университета в Лийдс, развива концепцията за така наречения "Демографски капан". Тази концепция той използва, за да обясни феномена, при който населението на една страна става толкова многобройно, че икономиката ѝ не е в състояние да осигури изхранването му нито със собствени храни, нито с експорт, осигуряващ внос на недостигащите храни. В добавка населението на страни, попаднали в този капан, няма възможност за лесна миграция, но при това продължава да има висока раждаемост! В такива случаи населението на тези страни гладува. Според Кинг много страни в подсахарна Африка са изпаднали именно в такъв демографски капан вместо да преживяват демографски преход, за който споменах по-горе.

В света като цяло раждаемостта от 1950 до 2005 е спаднала от 5.02 до 2.65 деца на жена. Интересното е, че за този период раждаемостта навсякъде, освен в Северна Африка, подсахарна Африка, Близкия и Средния Изток, е спаднала под нивото от 2.65 деца на жена, като в Европа и Северна Америка е спаднала даже под 2 деца на жена. В Средния и Близкия Изток, а така също и в северна Африка обаче раждаемостта е спаднала от 6.99 до 3.37. В подсахарна Африка раждаемостта е намаляла от 6.7 само до 5.53 деца на жена!

Понастоящем световният брутен продукт за година се изчислява от ЦРУ на 74.31 трилиона долара. Това означава, че средно на глава от населението на земята се падат по 10 500 долара на година. Всъщност обаче 1.29 милиарда души (18.4% от населението на Земята) живеят в абсолютна бедност, с по 1.25 долара на ден! Приблизително 870 милиона, 12.25% от населението на Земята, се считат за недохранени! Не е трудно да се досетим, че голяма част от тези стотици милиони несретници живеят именно в подсахарна Африка и някои страни на Средния и Близкия Изток.

По мнението на редица международни организации населението на Земята значително превишава възможностите ѝ за изхранването му. Според доклада на WWF от 2006, озаглавен "Living Planet Report", за да могат хората на Земята да консумират количествата, които консумират европейците, то Земята би трябвало да е способна да предостави 3 пъти повече ресурси, отколкото тя е в състояние да регенерира! По някои оптимистични оценки максималния брой хора, които Земята може системно да изхранва, не превишава 7.7 милиарда души, като при това се предполага далеч по разумна консумация, отколкото е характерна днес за Северна Америка и Европа.

Предполагам, че читателите, които ще ме удостоят с вниманието си, вече се чудят накъде бия с тези данни и изобщо каква е целта на цялото упражнение? Всичко това досега преписах от редица публикации, за да обоснова тезите си за провала на миграционната политика на ЕС, която удивително напомня на поведението на щрауса, който си заравя главата в пясъка и си мисли, че по този начин се е скрил от всякакви опасности и е невидим за враговете си!

Преди всичко сегашната емигрантска вълна в Европа е плод на непреодолимото действие на ЗНП или казано без съкращения – The Law of Unintended consequences ("Закон за неочакваните последствия") – за който вече писах в блога си от петък, 7 февруари 2014 г. По-надолу ще проследя бегло събитията, довели до сегашното трагично положение, което е само начало на една трагедия в развитие!

1. Посочените по-горе цифри никога не са били някаква тайна, а са широко известни от публикациите на редица международни организации. С други думи не е тайна, че подсахарна Африка е в демографски капан и при подходящи условия населението ѝ и това на страните от този район може да се отправи на масова миграция към най-близките заможни райони, а именно към Европа.

2. Редица страни на Средния и Близкия Изток, а така също и на Северна Африка, са подложени на демографски взрив. В неговата основа са преди всичко религиозни и културни причини, обуславящи безправното положение на жените и следващата от това невъзможност те да окажат каквото и да е влияние за намаляването на раждаемостта си. При това далеч не всички страни от този район притежават природните богатства на Саудитска Арабия, Катар, ОАЕ и Кувейт, което би им позволило да изхранват бурно нарастващото си население.

3. Допреди двадесетина години между Европа и районите, за които говоря по-горе, съществуваха светски автократични режими, които си бяха поставили за цел модернизацията на страните си, намаляването и по възможност изживяването на сектантските религиозни различия, разкъсвали района в течение на столетия, а така също и повишаването на благоденствието на своите народи. В редица от тези страни се предоставяше безплатно образование, безплатна медицинска помощ, субсидирани жилища за младите семейства и редица други социални бенефити. В допълнение, може би по чиста географска случайност, тези страни представляваха защитен пояс за Европа от надигащата се вълна на демографския взрив в подсахарна Африка и по-бедните страни на Средния и Близкия Изток. В това отношение особено положителна роля играеше Либия и нейният управник Кадафи. За съжаление интелектуалните пигмеи от ЕС и Държавния департамент на САЩ решиха, че Либия се нуждае от демократизация и за това най-важната пречка е Кадафи! В резултат на това днес в Либия има гражданска война, ИДИЛ стъпва все по-здраво и по-здраво на територията ѝ, а тълпите от подсахарна Африка и останалите райони, източници на мигранти, заливат Италия през Средиземно море.

4. Още по времето на студената война редица политолози на Запад изказваха опасения, че с течение на годините има опасност СССР да се превърне в страна с преобладаващо мюсюлманско население. В допълнение усилията на Саудитска Арабия и някои други страни от Персийския залив да подпомагат материално разпространението на идеите на фундаменталния ислям, господстващ в тези държави, подклаждаха опасенията на съветското ръководство, че това влияние на фундаменталния ислям може да зарази и средноазиатските републики на СССР. Тези опасения и опасенията, че САЩ се опитват да установят плацдарм в Афганистан, доведоха до идиотската инвазия в Афганистан и така бе положено началото на един процес, който продължава и до днес и застрашава Европа в културно и социално отношение.

5. По-горе имам предвид съдействието в борбата срещу СССР, което САЩ и Западна Европа оказаха на мюсюлманите-фундаменталисти, от които се роди Ал-Кайда и съвременният ислямски тероризъм. Когато СССР напусна Афганистан, а след това се разпадна, стотици и хиляди джихадисти се почувстваха окрилени от победата си над една от световните суперсили и решиха, че е време да се заемат с другата суперсила. В това продължаваха да им помагат финансово и физически, макар и вече неофициално, богаташи от съюзните на САЩ държави от Персийския залив. За никого не е тайна, че 15 от 19-те терористи, участвали в атаката срещу кулите на Световния търговски център в Ню Йорк, бяха граждани на Саудитска Арабия.

6. След терористичната атака срещу кулите на 11 септември 2001 година, САЩ влязоха в ролята на "слон в стъкларски магазин". Те провъзгласиха идеята за Глобална война срещу терора (ГВСТ), която трябваше веднаж завинаги да ликвидира опасността от световния тероризъм. В резултат на това те първоначално се разправиха с Афганистан, а след това с подкрепата на някои от ключовите си съюзници от НАТО, САЩ ликвидираха светския режим на Саддам Хюсеин в Ирак, а заедно с това и практически съществувалата до момента държавност в Ирак. Официалната версия за необходимостта от тази мярка беше наличието на оръжия за масово изтребление в Ирак и "необходимостта" от внедряване на демокрацията в Близкия Изток. Някои световни наблюдатели обаче подозират други, далеч не толкова благородни желания на военно-промишления комплекс на САЩ и поелата властта клика от неоконсерватори, много от които в младостта си са били троцкисти.

7. Ликвидирането на държавността в Ирак отпуши пороя на сектантската омраза в исляма, а с това спомогна и за неимоверния ръст на тероризма и ислямските терористични организации в арабския свят и изобщо по света. Показвайки удивителна неспособност да се учат от горчивия си опит, съвременните кръстоносци решиха, че е време да се унищожи и държавността в Либия и Сирия. По този начин те безгрижно ликвидираха и последните бастиони на защитния пояс от светски държави около южната част на Европа.

8. Арена на жестоката борба, в която САЩ престъпиха всички международни споразумения за хуманно и законно третиране на противниците си, стана и продължава да бъде целия район на Близкия и Средния Изток, Северна Африка, подсахарна Африка, Афганистан, Пакистан и т. н. Ал-Кайда, която единствена беше под мерника на САЩ преди 15-20 години, се разплоди и рои на десетки организации, които вече ангажират в борбата САЩ, ЕС, Австралия и други малки и големи държави. Терорът, практикуван от ИДИЛ, има за цел да ужаси населението в тези райони и да вдигне на крак и изпрати в емиграция тези, които желаят мирен и спокоен живот. Резултатът е нарастващата мигрантска вълна, която залива бреговете на Европа и вече се разпространява и в нейните централни и дори северни части.

Какво се предлага като решение на човешката трагедия на милионите, тръгнали да търсят мир, спокойствие и препитание от подсахарна Африка, Близкия и Средния Изток и Северна Африка, а така също и на бъдещите жертви на това преселение на народите всред коренното население на Европа от виновниците за тези събития – САЩ, Великобритания и до известна степен Франция, Италия, Испания и някои други членки на ЕС? На практика нищо разумно и перспективно!

• САЩ са готови да приемат... около 2000 души от Сирия и с голяма мъка акомодират колаборационистите от окупацията им на Афганистан и Ирак (основно преводачи и сътрудници на окупационните сили). Иначе обаче критикуват Европа за нехуманно отношение към мигрантите и обещават помощ без да специфицират каква ще бъде тази помощ;

• Великобритания, която с ентусиазъм участваше в подпалването на пожара чрез активната си дейност в Иракската война, не желае да чува за приемане на новите имигранти на територията си;

• Франция, която е един от активните участници в борбата за сваляне на режимите на Кадафи в Либия и на Асад в Сирия и с това допринася изключително много за разрастването на емиграционната трагедия, си прави оглушки по отношение на приемането на нови емигранти и критикува "хомофобската" позиция на Орбан, че Унгария не желаела да приема мюсюлмански емигранти!?

Само Германия отваря широко вратите си за новите емигранти, като тази година е готова да приеме 800 хиляди бежанци! Тази готовност на Германия ми напомня на готовността на човек да си предаде "доброволно" кесията на престъпника, който е насочил пистолет срещу него и му иска парите! Имам предвид каква щеше е реакцията на организациите за защита на правата на емигрантите и на еврейските организации, ако Меркел беше заявила, че Германия не може да приеме повече емигранти от дела, който например би ѝ се паднал при пропорционалното им разпределение между членките на ЕС. Веднага на немците ще им бъде напомнен холокоста и техните престъпления срещу хуманността от преди 70 години! Впрочем в крайна сметка решението ще бъде именно това – пропорционални квоти за всяка от страните–членки на ЕС. Квоти, които мигрантите в крайна сметка няма да спазват и ще се конгрегират в по-богатите страни на района.

Всичко това е много хубаво и много хуманно, но нека да си спомним, че в следващите 35 години ще се родят още един милиард африканци и вероятно още няколкостотин милиона несретници от другите страни, от които ще продължават да извират тълпите мигранти. Демографите предвиждат в близките години от 50 до 100 милиона мигранти по целия свят. Според мен тези прогнози са много оптимистични, като се имат предвид климатичните промени, които вероятно още повече ще разширят "демографските капани", в които се намират огромни човешки маси по света! Вместо да се помисли за разрешаване на проблемите на тези капани по местата където те съществуват, "елитът" в Брюксел прави сметка как да разпредели "по-справедливо" емигрантските маси сред населението на ЕС, без дори да му идва на ум, че именно структурата и културата на това население е осигурило стандарта на живот в Европа и че ако тези неща се нарушат в по-голяма степен от допустимото, то може да се разруши основата на европейския стандарт на живот. Кой знае защо никой не се замисля по въпроса защо стандартът на живот в Европа е толкова висок, а в Африка толкова нисък? Може би си струва по този въпрос да се помисли сериозно в Брюксел, защото грешката от липсата на правилна и разумна политика ще бъде фатална и непоправима както за Европа, така и за милионите, които разчитат, че достигайки до нея, ще достигнат автоматически нирвана!

Дилетант

Южен поток

Преди време в една своя статия Пол Креиг Робертс, известен финансист в правителството на САЩ по времето на Рейгън, изрази удивление, че Русия продължава да търпи издевателствата на ЕС и САЩ във формата на икономически санкции, а не вземе да наложи най-сериозните санкции на ЕС – ограничаване на вноса на газ в съюза! Тогава тази идея ми се видя странна, защото за мен оставаше открит въпросът, какво ще прави Русия с газа, който добива в момента? Оказа се, че по този въпрос човек трябва просто да прояви малко въображение и да се сети, че санкции за износа на газ за ЕС могат да се наложат за бъдещето – например да се насочи Южният поток в друга посока! В края на краищата Южен поток е газ в бъдещето, който – както излиза – също може да бъде предмет на санкции.

Европа получава газ от Русия още от времето на СССР. С разпадането на Съветския съюз, в основните страни на Западна Европа и САЩ възникна идеята за приватизация на природните ресурси на Русия от западните нефтени компании. В това направление нещата като че ли вървяха добре, макар и тегаво, защото първоначално нефтодобивът беше приватизиран от руски олигарси, а руското правителство изглежда нямаше намерение да приватизира Газпром.

За съжаление на Запада обаче на власт в Русия дойде Путин. Ако западните политици си бяха дали труд да проявят по-голям интерес към неговото резюме, щяха да видят, че кандидатската му дисертация е посветена на ролята, която природните суровини могат да играят в бъдещето развитие на Русия! Следващите събития в развитието на Русия показаха, че Путин има сериозни намерения да проведе в живота идеите за използването на природните ресурси за стабилизирането на централната власт в страната и да парира опитите на Запада да сложи ръка по-специално на нефтодобива. Най-известният казус в тази насока беше съдбата на Ходорковски и компанията Юкос.

Доколкото си спомням от една дебела книга за историята на нефтодобива в света, която прочетох преди доста години, Ходорковски се опитал да търгува между Ексон и Шеврон продажбата на Юкос, като нарушил обещанието си, дадено на Путин, че няма да продава повече от 50% от Юкос. Когато Путин разбрал за преговорите на Ходорковски от президента на Ексон, при които Ходорковски уговарял, ако не се лъжа, продажбата на целия Юкос, то съдбата на Ходорковски била решена! Доколко е вярна тази история не гарантирам, но книгата беше много солидна и описваше историята на нефта през последните повече от 100 години, като при това описанието на редица други събития напълно съвпадаха с описанията от други книги, така че лично аз нямам съмнения по дадения въпрос.

След като парира опитите за приватизиране на нефтодобива от западни компании, Путин положи усилия за постепенна реприватизация на нефтодобива, като засега някои нефтени компании остават частни, но общо взето в руски ръце. При това нефтопроводите са в ръцете на държавна компания, което осигурява държавния контрол върху транспорта на голяма част от добивания нефт.

Газпром твърдо остана в ръцете на държавата, защото газът има да играе голяма роля в близкото бъдеще, особено във връзка с енергийния преход, който се набелязва поради заплахата от климатични промени, а те вече се усещат в различни страни, включително и в България. Работата е там, че газът генерира относително най-малко въглероден двуокис в сравнение с другите горива, вероятно на първо време ще се използва като източник на водород за водородните електрически батерии, които са на път да революционизират транспорта, представлява важна суровина в индустрията за производство на торове и т. н. Освен това газът се транспортира сравнително евтино по тръбопроводи. Благодарение на евтиният газ от Русия Европа до голяма степен ликвидира използването на каменни въглища в енергетиката си. Тук му е мястото да отбележа, че електроцентрали на газ, но използващи газови турбини, а не водна пара, са много удобни за използване съвместно със слънчеви и вятърни генератори на електроенергия поради това, че могат да влязат в режим буквално за минути, при това когато не работят не изразходват практически никаква енергия.

Поради горните причини за близкото бъдеще газът е важен източник на енергия и суровина за ЕС и на мен винаги са ми звучали странно изказванията на някои "специалисти" в България за това, че страната и ЕС всъщност нямат нужда от повече газ и респективно от Южен поток!? По-долу ще се опитам да поясня какво имам предвид.

1. Поначало идеята за Южен поток възникна по време на миналата газова криза, когато Украйна, през която се транспортират около 15% от нужния на ЕС газ, отказа да плаща задълженията си на Газпром. Очевидно беше, че Украйна е в извънредно тежко финансово положение и не може да се счита за сигурен път за транспорт на толкова важна за ЕС суровина. В момента Украйна е в далеч по-тежко икономическо положение и е съвършено непонятен стремежът на ЕС да блокира осъществяването на Южен поток, освен ако на този ход не се гледа само като на средство за политически натиск върху Русия във връзка със събитията в Украйна. Това означава, че в близките години ЕС вероятно има намерение да плаща сметките на Украйна, за което трябва честно и почтено да се информират народите на страните-членки на съюза. Казвал съм го много пъти, ще го кажа още веднаж:

Украйна е и ще бъде „пропаднала страна“ поне през следващите 10 години. Според някои преценки Полша струва на ЕС близо 200 милиарда евро! Когато Полша влизаше в ЕС, тя беше в цветущо състояние в сравнение с Украйна сега! Можете да си представите колко би струвало възстановяването на Украйна при положението, в което е тя сега? Аз се съмнявам ЕС да е в състояние да намери необходимите средства за тази според мен непосилна задача! При това остава открит и въпросът за бъдещото поведение на украинците, за което днес никой няма реална представа или прогноза! Днес те са за ЕС, но довчера бяха за Русия! За кого ще бъдат след година на мизерия, когато разберат, че никой няма намерение да им разреши да се придвижват свободно из ЕС и да работят там законно!

2. Често противниците на Южен поток говорят за диверсификация на източниците на газ за Европа. В тази връзка ще се опитам да изброя възможните източници на газ и да оценя, доколкото ми е възможно, тяхната надеждност.

– Един от източниците на газ за ЕС са находищата в Северно море. За момента се счита, че те вероятно, при сегашните темпове на използване, ще стигнат за около 18-20 години.

– Друг възможен източник е Северна Африка, по-специално Алжир. Струва ми се, че като се имат предвид настоящите събития в ислямския свят и предвид на ситуацията в Либия, то едва ли особено може да се разчита на каквито и да са енергетични източници от Северна Африка. Предполагам, че неолибералните кръгове в ЕС няма да повторят в Алжир авантюрата си от Либия, но това, какво ще стане в бъдещето, както се казва, е в ръцете на Аллаха, а засега той не е особено благоразположен към християнския свят.

– Твърди се, че около Израел и изобщо в Източното Средиземноморие са открити големи залежи на газ. Ако това е вярно и ако Аллах е благоразположен към християнска Европа и ционистки Израел, то след десетина години може да се очаква някакъв газ от тези находища, но това е нещо, което тепърва ще започва да се развива в един изключително нестабилен район на света.

– Съществуват възможности за доставка на газ от Иран по тръбопровод през Турция и/или Ирак и Сирия. И двата пътя са проблематични по различни причини, но най-важното е, че Израел никога няма да допусне достъп на Европа до ирански газ, а засега думата на Израел се чува най-силно от думите на всички останали, особено в Конгреса на САЩ.

– Съществуват и идеи за доставка на втечнен газ от Катар с кораби или нормално по тръбопровод през Саудитска Арабия, Йордания, Сирия и/или Ливан, но по редица причини този път е малко вероятен в близките десетина години.

– Някои "специалисти" много говорят за доставки на втечнен газ от САЩ. Искам да отбележа, че в САЩ засега не съществува необходимата инфраструктура за подобни доставки. Изваждането на необходимите лицензи е процес, който може да трае с години и да срещне обществена съпротива в САЩ поради предполагаемите опасности за околната среда и най-вече поради отрицателното влияние, което ще има износът на газ на цените му в САЩ. Това, че противниците на Русия говорят и обещават доставки на газ от САЩ, са празни приказки, които не струват нищо, но очевидно влияят на въображението на техните слуги в ЕС. Освен това втечненият газ винаги ще бъде по-скъп от този, доставен по тръбопровод, за което ентусиастите на този метод за транспорт на газ обикновено си мълчат. С други думи материали, произведени с американски газ в Америка винаги ще бъдат по-евтини от същите материали, произведени с американски газ в Европа!

– Перспективите за добив на шистов газ в Европа са нулеви. Причините за това са свързани както с геологията на континента, така и с отношението на населението към подобни методи за добив на енергетични източници. С две думи работата се състои в това, че добивът на шистов газ изисква разполагането на сонди практически на всеки един-два квадратни километра, което за гъсто населената Европа, в която няма пустини и голяма част от земята се използва за добив на храни, за транспортна инфраструктура или е в границите на населени места, добивът на шистов газ е практически невъзможен, дори и да го има.

Специално искам да отделя внимание на мечтите на много от нашите политици, че в България има едва ли не огромни залежи от нефт и газ – шистови и конвенционални. Откакто се помня, а това е вече в продължение на повече от 50 години, съм проявявал интерес към политически и икономически въпроси. През целия този период отвреме-навреме е избухвала трескавата надежда, че в България има големи залежи на петрол и газ. За съжаление досега всички проучвания по тези въпроси са давали отрицателни резултати или поне мижави резултати, които в никакъв случай не сочат, че България може да стане Кувейт или Катар на Балканския полуостров. В допълнение искам да отбележа, че ако Господ се смили над нас и се окаже, че наистина е "заровил" някакво подобно богатство в нашата територия, то моля само да си представите какви договори ще бъдат сключени с Шеврон, Ексон, Шел или някоя друга голяма нефтена компания за добива на това богатство и кой ще си "оближе пръстите" от подобна благина? Както сагата с Южен поток, така и сагата с Белене и златодобивните концесии в България дават ясен и недвусмислен пример за това, кой ще спечели от подобни открития!?

Но ако се върнем отново на историята с Южен поток, то искам да подчертая преди всичко, че отказът от проекта е поредната блестяща маневра на Путин. Какво имам предвид?

1. Преди да започне да носи пари на Газпром, проектът ще "изяде" повече от 20 милиарда долара и то в момент, в който Русия е силно ограничена във възможностите си за достъп до валута.

2. САЩ и слугите им от бюрокрацията в ЕС ще намерят хиляди начини да шантажират Газпром и Русия, включително с ембарго върху технология и техника, необходими за построяване на газопровода.

3. Европа неизбежно ще има нужда от допълнителни количества газ, но това ще се прояви след няколко години. С хода си да прекара газа през Турция Русия ще се нуждае от значително по-малко средства, в предоставянето на които ще ѝ помогне Турция. Освен това, както отбелязах по-горе, Турция е вероятен хъб за достъп до газ от Близкия и Средния Изток и с увеличените си доставки за Турция, Русия стъпва на този хъб преди другите и ще има всички предимства от този ход в бъдещето. При това Русия не губи нищо от факта, че тръбопроводът ще минава през Турция, защото за Газпром е без разлика кой ще получава транзитните пари, а Европа, когато се усети, че има нужда от допълнителен газ, ще има удоволствието да се помоли на Турция за достъп до количествата, които са ѝ нужни, естествено срещу съответното заплащане. Това разбира се ще важи и за България, която обаче вече ще бъде зависима не само от Русия, но и от Турция!

4. През последните години Турция все повече и повече се отдалечава от Европа по разбирания и политически цели и ценности. Тя не винаги застава мирно и не винаги козирува при появата на американски генерали и политици, имащи едни или други претенции към поведението ѝ в нейния геополитически район. Нека си спомним само, че Турция не разреши САЩ да използва територията ѝ за атака срещу Ирак през 2003 година, а и сега поведението ѝ към събитията в Сирия е, бих казал, двусмислено. За мен е открит въпроса как Путин ще разреши противоречията между него и Ердоган по въпроса за Сирия и Асад, но допускам, че те ще намерят подходящо и взаимноизгодно решение на въпроса. Турция е бързо развиваща се икономика с над 76 милиона души население и над 1,5 трилиона национален валов продукт. Тя е един от най-големите търговски партньори на Русия и отклонението на Южен поток през територията ѝ дава далеч по-бързи икономически резултати за Русия, без да я подлага на унизителен икономически натиск от страна на САЩ и ЕС.

В заключение мога само да подчертая политическата импотентност на нашите политически пигмеи, които, забъркани в дребнавите си борбички, отново не можаха да защитят интересите на страната. Сега ще се извадят договори и преговори, с които да се докаже, че Русия всъщност нищо не е била обещала на България, но това, че може би нищо не е обещала, вероятно се дължи на факта, че нашите джуджета не са намерили време да поискат нищо от блъскане и ритане под масите на преговорите, стараейки се да получат лични и семейни изгоди от нещо, което е от ранга на държавен и общонароден интерес!

Освен това мисля, че мога да успокоя противниците на влизането на Турция в ЕС! От доста дълго време погледите на Турските политици са насочени в абсолютно друга посока и опасенията на нашите "патриотични" партии са напразни и комични. Предполагам, че апетитите на Турция към някои територии на Балканите не са се променили, но това е тема на други разговори.

Дилетант

Накъде след Крим?

Не знам в кой спорт точно Путин има "черен колан", но имам чувството, че това е един от онези бойни спортове, в които майсторлъкът е да се използва максимално енергията на атакуващия противник, за да бъде той изваден от равновесие и победен.

Все повече и повече ми се струва, че Западът подготвяше от дълго време събитията в Украйна, като дори реши да се възползва от услугите на сили и организации, чиято идеология и методи са против официалните идеи на Запада за хуманизъм, търпимост между хората с различен цвят на кожата, различна сексуална насоченост, различна етническа и религиозна принадлежност и т. н. Имам предвид пронацистките партии и организации в Украйна, които изиграха ролята на щурмоваците от SA в Германия при възхода на Хитлер и неговата партия. Идеята при използването на тези организации при опита за промяна в Украйна в антируско направление вероятно предвижда тези организации или да бъдат "опитомени", след като си свършат работата, или, ако се наложи не дай боже, да бъдат ликвидирани, както бяха ликвидирани SA отрядите в "нощта на дългите ножове" през 30-те години в Германия. Може да се каже, че опитите за "опитомяване" на тези организации вече са налице с кандидатирането на Дмитро Ярош за президент, а убийството на Мюзичко може би е своего рода предупреждение към членовете на тези организации, че техните безобразия скоро ще престанат да бъдат толерирани. Все още е трудно обаче да се предвиди каква ще бъде съдбата на "Десен сектор" и останалите украински организации от този тип, защото и тези хора четат история и може би даже се учат от нея, което обикновено не може да се твърди за болшинството от политиците, така че съдбата им ще зависи от тяхното поведение в близкото бъдеще.

И така, ако допуснем, че руското разузнаване, което вероятно има много агенти в Украйна, е разбрало овреме за намеренията на Запада да свали корумпирания, но иначе законно избран, режим на Янукович, то възниква въпросът как Русия би трябвало да постъпи при подобен заговор в Украйна?

Една възможност би била да се вдигне шум около този заговор, да се обвини Западът, че отново планира поредната "промяна на режим" с всичките обвинения и инсинуации при подобни разкрития. Естествено при реакция на Русия от този тип в Средствата за масова дезинформация (СМД) на Запада неизбежно биха последвали подигравки за параноята на Кремъл, който "вижда зад всяко дърво" враг и "зад всеки ъгъл" – агент на ЦРУ. В такъв случай обикновено побеждава този, който може да говори от по-висока трибуна, т. е. страната с по-мощна пропагандна машина, която се чува на повече места по света. В допълнение към това, след като операцията приключи, както се казва: "Битият си е бит, а ...!"

Другата възможност е тази, която избра Путин, а именно да изчака началото на представлението и в момента на кулминацията, когато всички участници са се вторачили в сцената на главното действие, да се приложи хватката, използваща енергията на заслеплението от победата в Киев и с леко усилие да се откъсне вкусното парче от Украйна, наречено Крим, който не трябва да се забравя, че е от изключително стратегическо значение за Русия, особено в светлината на неспирното движение на НАТО на изток.

И така, когато превратът на Майдан достигна апогея си, Янукович бе свален и позорно трябваше да се спасява с бягство, а обсаденият парламент в Киев трябваше да избира между разправата и послушанието, специалните служби на Русия проведоха брилянтната си акция. Разбира се в случая немалка роля изигра и желанието на населението в Крим да се присъедини към Русия, което желание вероятно има корени още в миналото, когато Хрушчов, в момент на духовно или спиртно опиянение, е решил да подари полуострова на Украйна.

Само за няколко дни в Крим се появиха "сили на местната самоотбрана", които завзеха парламента. Ако не се лъжа, беше избрано ново ръководство на автономната област, парламентът обяви предстоящ референдум за статута на Крим, който набързо беше преместен напред с два месеца. Референдумът се проведе успешно и Крим помоли да бъде зачислен в Руската федерация. Не минаха и няколко дена и парламентът на Руската федерация прие за нови членове Крим и Севастопол и с това операцията приключи преди САЩ, ЕС и НАТО дори да успеят да охнат!

В случая в ролята на "бития и ..." се оказа Западът, който просто пробля контра-хода на Кремъл и сега ще трябва, както се казва, "Да се жалва на арменския поп.", а както е известно тази инстанция е повече плод на народното въжделение за справедливост, отколкото на някакви реални възможности за диспенсация на справедливост.

Всичко това поражда сред политиците и тружениците от СМД реминисценции за възхода на Хитлер и присъединяването към Германия на Судетската област през 30-те години на миналия век. Наистина, формално двете събития си приличат външно, но както винаги дяволът е в детайлите или по точно казано – в контекста на събитията. От една страна присъединяването на Судетите и на Крим си приличат по това, че за съответните народи те представляват акции, изправящи исторически несправедливости. В случая на Германия – Версайския договор, който много историци и от онова време и днес считат за несправедлив и чреват с реални опасности за мира в Европа. В случая на Русия – незаконното и стихийно разпадане на СССР, което също така е чревато с много опасности и заплахи за мира и стабилността в Европа. Освен това, кой знае защо, всички забравят расистката и човеконенавистническа идеология на Хитлер и че Путин и днешна Русия нямат нищо общо с подобна идеология, а също така и нищо общо с някакви амбиции за завладяване на ново жизнено пространство и поробване на цели нации от "унтерменшени" (нем. Untermenschen – непълноценни хора)! Кой знае защо всичко това дори не се споменава в изказванията и речите на такива видни "хуманисти" като Хилари Клинтън, Медлин Олбрайт и много други, които съвършено безпардонно поставят знак за еквивалентност между Путин и Хитлер! Истината е, че Путин има автократичен стил на управление, но нито режимът му, нито целите на политиката му могат дори бегло да се сравняват с тези на Хитлер и хитлеризма.

Ако човек се върне назад във времето през последните година-две, ще установи индикации, че Путин наистина е имал нещо предвид. Така например само преди година-две руският парламент прие, ако не се лъжа, закон, който забраняваше висши държавни служители да притежават имоти и инвестиции в чужди страни. Освен това Путин на няколко пъти призоваваше руските олигарси да инвестират парите си в Русия, а не на Запад. Излиза, че тези мерки може би не са били случайни приумици, а част от политика, целяща предпазване от любимото оръжие на САЩ срещу режимите, които не се харесват на управляващите там – финансови и икономически санкции!

Санкциите срещу Русия последваха почти веднага. На първо време хилави и даже смешни, но все пак санкции. Забраняват се визи за тридесетина души, за които се счита, че са от антуража на Путин, но все пак се внимава да не са хора, чиито капитали са полезни за западната икономика. Германия се възмущава от постъпката на Путин, но едновременно с това отбелязва, че над 6000 немски фирми имат интензивни връзки с Русия, а и 40% от газта, използвана в Германия, идва от Русия и няма откъде другаде да дойде.

Крайно реакционни кръгове в САЩ изказват полуумни идеи как САЩ ще спаси Европа с доставки на газ, които могат да започнат ... най-рано след 4-5 години! Предлагат се най-различни варианти за наказание на Русия, но дума не се споменава за ход, който би могъл наистина да обърка плановете на Путин, а именно подобряването на отношенията с Иран, който наистина може да доставя газ за Европа, защото ционисткото лоби не допуска подобни своеволия!

Като се има предвид "ефективността" на санкциите, прилагани досега срещу други, далеч по-малки и по-слаби държави, то опасенията ми са, че и тези санкции едва ли ще се увенчаят с успех. Проблемът е още и в това, че останалите страни от БРИКС се въздържаха да гласуват за резолюцията на ООН, заклеймяваща анексирането на Крим към Русия, а тези страни постепенно придобиват все по-голяма и по-голяма тежест в международните отношения.

МВФ вече е на линия с помощта си за Украйна, която ще се изрази в това, че банките, проявили недалновидността или лакомията си да дават заеми на Украйна досега, ще си получат парите обратно с лихвите. Украйна пък, ще приеме в замяна жестоки съкращения на субсидиите за газ и електричество за обикновените хора, драстично намаляване на пенсиите и заплатите, безогледна приватизация на държавните предприятия и собственост, изобщо всички мерки от арсенала на МВФ, които досега не са помогнали на никой народ да излезе от криза, но са осигурили вкусни късове от народното богатство за международната олигархия!

НАТО пък изпраща по някой и друг самолет в страните около Русия да успокои редовните параноични партньори като Полша, Литва и другите прибалтийски държави, които само чакат Путин да се изкашля и веднага тичат при чичо Сам с паническия вик за руския реваншизъм и заплаха за независимостта им! Слава Богу, че поне нашите управници не молят за войски, ако изключим разбира се понятното искане на военния министър за повече пари за така дълго отлаганата модернизация на българската армия. Не че ще го огрее, но ако сега не поиска, кога друг път ще има такъв удобен случай?

За съжаление мнозинството от българските политици и ратниците в отрядите на СМД все още поставят знак на еквивалентност между русофобията и патриотизма, но то е повече израз на "дупедавство", отколкото на някакви сериозни убеждения и разбирания, каквито те най-вероятно просто нямат.

Разбира се санкциите на САЩ и ЕС едва ли ще постигнат нещо, освен да стимулират Путин да започне сериозно да действа по освобождаване на руската икономика от доларовата зависимост. Засилват се сигналите за опит за налагане на рублата като средство за разплащане с Русия, за което сега е може би най-добрият психологически момент. Подобни разговори се водеха отдавна със страните от БРИКС, като целта е постепенното освобождаване на техните икономики от доларовата зависимост, която очевидно дава огромни предимства на САЩ да трупа безнаказано огромни финансови дефицити и чрез манипулации на цената на златото да поддържа цената на долара.

Западът забравя една особеност на руската психика, а именно, че Руският народ се мобилизира при национална опасност и е способен да работи в режим на лишения в името на националната идея! Точно такава обстановка волю-неволю създават санкциите срещу Русия, които макар и калибрирани така, че да засегнат само олигарси и висши държавни служители близки до Путин, вероятно ще се възприемат от болшинството руснаци като посегателство върху тяхното национално достойнство.

Задачите на Путин в тази обстановка, по-специално за Украйна и Крим, са очевидни:

1. Крим трябва максимално бързо да се превърне във витрина на Русия към Украйна. В тази насока пенсиите и заплатите на полуострова вече са повишени почти двойно. Предвиждат се над 6 милиарда долара инвестиции за съживяване на икономиката на Крим, което е по силите на Русия, още повече, че тя канцелира договорите си с Украйна, според които плащаше стотици милиони долари за наем на базата в Севастопол и осигуряваше дискаунт за внасяния от Русия газ отново в качеството на плащания за базата. Ликвидирано е и намалението на цената на газа, чрез премахване на митото върху нея при износ за Украйна, като жест към бъдещето влизане на Украйна в митническия съюз между Русия, Белорусия и Казахстан.

2. В районите на Източна и Южна Украйна ще се култивират организации, които ще се борят за федерализация на страната, като минимум на база области, които трябва да получат максимално големи права в икономическо и културно отношение. Не трябва да се забравя, че Украйна е по-скоро географско понятие, отколкото национална държава, и Кремъл ще се постарае с всички сили тя да не се превърне скоро в национална държава. Анексирането на нови области от Украйна към Русия би представлявало непосилно бреме за руската икономика и аз си мисля, че Путин не се стреми към това. Неговата цел е преди всичко една неутрална Украйна, представляваща буфер и мост между Русия и Европа.

Тепърва предстоят сътресенията от икономическите мерки на МВФ, които ще ударят украинците по изпразнените джобове с такава сила, че е трудно да се предскаже каква ще бъде тяхната реакция. САЩ се опитват да хвърлят на раменете на народите от ЕС икономическо бреме, което е непосилно за тях и преди всичко ненужно. Европа няма нужда нито от индустрията на Украйна, която не отговаря на стандартите ѝ, нито от селското стопанство на страната, което, разполагайки с една от най-плодородните почви в света, може да бъде само конкурент на селските стопанства на Франция, Италия, Испания и другите селскостопански райони на континента. САЩ неотклонно се стремят да конфронтират Европа и Русия, което не е в интерес нито на едната, нито на другата страна. В резултат на това те насила тикат Русия в прегръдките на Китай, като при това ѝ създават реномето на мощен противник на западния и преди всичко на американския империализъм. Путин може спокойно да чака и доволно да потрива ръце, защото политическите джуджета на Запада действат така, като че ли са негови агенти и помагачи в борбата за престиж в световен мащаб.

Дилетант

Непредсказуем ли е Путин?

От известно време западните Средства за масова дезинформация (СМД) коментират, че Владимир Путин е непредсказуем и се държи едва ли не като Хитлер на XXI век.

Бих искал да разгледам доколко това е истина и доколко то е резултат от модела, който Западът и най-вече Америка има за света и за това какво е нормално и морално в този свят и какво не е. В този аспект, ако мирогледът на участниците в световната политика се различава фундаментално, то за някои от тях опонентите им могат да изглеждат непредсказуеми и неморални!

Според западната митология, гибелта на комунизма се дължи едва ли не на Роналд Рейгън, който с митическо усилие на волята и ума, изказвайки пред Берлинската стена заклинанието "Господин Горбачов, разрушете тази стена!", е постигнал ефекта на йерихонските тръби при превземането на легендарния от Библията град Йерихон. Това разбира се е далеч от истината. Основната причина за гибелта на социалния модел в СССР бяха натрупаните икономически и политически противоречия, които окончателно спряха икономическото развитие на социалистическата система и тя изпадна в дълбока криза, възможните изходи от която бяха нейното ликвидиране или в най-добрия случай радикално реформиране. Това, че реформирането се превърна в ликвидация на системата и на СССР като основна опора на системата, до голяма степен се дължи на некадърността на КПСС и ръководството ѝ по онова време да намери начин за радикална реформа на социалната система, както това направи Китайската компартия.

В резултат на краха на системата Русия преживя катастрофа, която може да се сравни само с националната катастрофа на страната след Първата световна война.

Една от причините за катастрофата беше националната политика, възприета още от Ленин, за безразборно предоставяне на етническа автономия на народностите в многонационалната Руска империя с политическата цел да привлекат образованите слоеве на населението към новия социален ред с помощта на примамката на националния идеал. При това, като се има предвид, че целта на революцията първоначално е била световна социалистическа система, в която националните проблеми е трябвало постепенно да изчезнат, никой не си е правел труд да разбере коя територия на кого трябва да бъде дадена. (Възможно е разбира се тази безразборност да е била съзнателна с цел създаване на етнически напрежения между отделните етноси за по-лесен контрол.) В резултат на това територии, населени с един етнос, попадат в националните прото-държавни образувания на други етноси. Така например в Киргизия има области, населени с узбеки; в Азербайджан е населеният главно с арменци Нагорни Карабах; в Грузия попадат Южна Осетия и Абхазия, които исторически никога не са принадлежали към Грузия; в Украйна попадат области, които никога не са били част от Украйна, а да не говорим, че такава държава на практика дори и не е съществувала; и т. н. При това във всички новообразувани държави живеят по-големи или по-малки маси етнически руснаци. Впрочем малко от държавите на постсъветското пространство са съществували исторически изобщо или в настоящите си териториални граници.

В стремежа си да реформира държавното управление на СССР Горбачов проведе на 17 март 1991 година референдум, в който 76.4% от гласувалите пожелаха запазва­нето на Съюза.

Ръководителите на трите славянски прото-държави в СССР обаче се събраха тайно в Беловежката гора и приеха решение, без участието на останалите прото-държави, участвали в референдума, да се обявят за независими и по този начин да сложат кръст на втората свръх-държава по това време в света. Интересното е, че тогава никой на Запад не обяви това недемократично решение за незаконно и неконституционно, а с велико удоволствие то бе приветствано като символ на зараждащата се демокрация!?! По този начин се заложи бомба със закъснител в бъдещата междудържавна структура на Евразия. Политиците, които планираха, извършиха и приветстваха разделянето на СССР на национални суверенни държави, без да се уредят потенциалните териториални проблеми, са престъпници от гледна точка на настоящото и бъдещите поколения, защото ги обричат на перманентно междудържавно напрежение с опасност за военни и революционни конфликти.

(Забележка. Армения, Грузия, Молдавия, Латвия, Литва и Естония не участват в референдума.)

Причината за възторга и одобрението на едно противоконституционно и недемократично решение от страна на Запада е очевидна. С един удар беше ликвидирана противостоящата на САЩ и Западна Европа военна сила и пред победителите се откриваше свободен достъп до безкрайните природни богатства на СССР!

Последваха години на безогледен грабеж на икономиката и природните ресурси на новообразуваните независими държави. Властта се заграби от бивши номенклатурни кадри на КПСС, които с помощта на икономисти от Харвард и други елитни университети и "мозъчни тръстове" започнаха прилагането на шокова терапия върху безпомощното население, което в течение на десетилетия, с кръв и пот, беше създало една икономика, способна за експанзия в космоса и развитие в редица области на модерните технологии.

Средноазиатските държави наследнички на СССР се превърнаха в автократични наследствени президентски републики.

В Русия се поддържаше демокрация, в която президентът "разстреля" законно избрания на демократични избори парламент през 1993 година, а три години по-късно безпардонно фалшифицира изборите, които, по всичко личеше, щеше да спечели кандидатът на комунистическата партия.

И в останалите държави на пост-съветското пространство нещата с демокрацията не бяха много читави.

Безкрайно богатата на природни ресурси Руска федерация, под мъдрото ръководство на новоизлюпената олигархия и нейните неолиберални протежета, подпомагани от западни икономисти професори-предприемачи, достигна през 1997 година до фалит. Най-накрая се разбра, че по редица причини Йелцин не е в състояние повече да управлява и олигархията започна да му търси заместник. Изборът ѝ падна на малко известния помощник на либералния кмет на Петербург Анатолий Субчак и бивш служител от КГБ – Владѝмир Путин. Никой не допускаше, че това е един фатален избор, който ще спаси Русия от превръщането ѝ в суровинен придатък на САЩ и Западна Европа.

Наистина през първите години на управлението си Путин служеше като арбитър между либералната, прозападна интелигенция и бившите сътрудници на КГБ, които Путин постепенно издигаше на ръководни постове в държавния апарат. Отношението му към Запада беше повече от благожелателно, показващо подчертано желание за сътрудничество в икономически и геополитически аспект.

Путин беше първият държавен глава, който се обади на Буш след трагедията в Ню Йорк на 11 септември 2001 година. Русия осигури коридор за достъп до Афганистан и снабдяваше с оръжие Северния алианс в атаката на САЩ и НАТО срещу Ал-Кайда и талибаните. Путин прояви абсолютна готовност за обмен на разузнавателна информация със Запада за борба с ислямския тероризъм. По всичко личеше, че Путин е готов Русия да участва в решаването на световните проблеми, сътрудничейки на САЩ и Западна Европа. Имаше обаче едно условие, което Западът не желаеше да приеме. Според неговият модел на света Русия трябваше да бъде в най-добрия случай младши партньор, а Путин претендираше за равнопоставеност на Русия със САЩ! Разликата в двата модела на бъдещето беше очевидна. Путин ратуваше за свят с няколко центъра, а САЩ считаше, че светът може да има само един силов център и това е САЩ! Такава беше и концепцията, разработена през 90-те години от група неоконсерватори, отразена в "The Project for the New American Century" (PNAC).

В изпълнение на концепциите на този проект САЩ:

1. Започна войната в Ирак, която Русия и дори някои държави от НАТО обявиха за незаконна.

2. В разрез с обещанията на Буш-Старши пред Горбачов, че ако СССР приеме обединението на Германия и разпускането на Варшавския договор, НАТО няма да приеме за членове нито една от бившите държави-сателити на СССР, НАТО започна бърза експанзия на Изток, поглъщайки в прегръдките си дори бивши Съветски републики.

3. През 2003 година "неправителствени" организации от САЩ и ЕС организираха "розовата революция" в Грузия, която докара на власт режима на Харвардския възпитаник Саакашвили. Той демонстрира остра антируска насоченост и започна усилено да работи за включване на Грузия в НАТО.

4. През 2004 година по модела, използван в Грузия, в Украйна беше организирана "оранжева революция", с която на власт дойде прозападно ориентираната част на олигархията, която също проявяваше интереси към ЕС и НАТО.

5. През същия период усилено се пропагандираше необходимостта от противоракетна защита на Запада и САЩ, уж насочена срещу ракетна опасност от Иран! Тази защита трябваше да се разположи максимално близо до границите на Русия. Необходимостта от подобна противоракетна защита срещу Иран е толкова несъстоятелна и смешна, че дори не си струва да се коментира. Нейната цел очевидно е максимално парализиране на ядрено-ракетния потенциал на Русия.

6. Най-накрая, през 2008 година, Саакашвили, изглежда в момент на умствено затъмнение, реши да извърши военна провокация срещу Русия, кой знае защо считайки, че НАТО ще се намеси на негова страна в конфликта в Южна Осетия.

Военната авантюра на Саакашвили очевидно преля чашата на търпението на Русия, която безцеремонно смаза новоизлюпената армия на Грузия, обучена и организирана от американски и израелски военни специалисти. Дали Русия направи капан на Саакашвили в Южна Осетия, или той си го направи сам, е без значение. Фактът е, че Русия най-накрая постави чертата, след която тя не желае да отстъпва на настъплението на НАТО в сферата на териториалните ѝ интереси.

На изборите в Украйна през 2010 година Русия получи реванш. Прозападната част на олигархията загуби изборите за президент, а на следващите парламентарни избори се провалиха и прозападните политически партии. Разбира се това само промени грабителите на украинския народ, но Русия отново демонстрира, че има линия, зад която тя няма да отстъпи на натиска на САЩ и НАТО.

Не е ясно коя дума от израза "Русия няма да отстъпи Украйна на НАТО" не се разбира от стратезите в САЩ и ЕС, но те започнаха да организират свалянето на режима на Янукович. На Украйна, която е в непрекъсната криза от години насам поради безогледния грабеж на местната олигархия, беше предложена асоциация с ЕС. Това не означава почти нищо и е много далеч от влизане в Съюза, но се разчиташе, че народът ще възприеме предложението като висше благоразполо­жение на Запада, което като магическа пръчка ще премахне проблемите на страната. В предишните две публикации в блога:

"Новата студена война и Украйна"

"Историята на един преврат"

описвам доста подробно обстоятелствата на последната криза в Украйна и затова тук ще се опитам накратко да отразя основните причини, поради които новият режим в Украйна е неприемлив за Русия.

Новото украинско правителство е комбинация от представители на десни и открито фашистки организации. В тази връзка е добре да погледнем "Who is Who" в това правителство и да видим на какви позиции са представителите на тези десни и крайно десни организации, които на практика изнесоха основната тежест на "майданския" преврат (между другото думата Майдан на украински означава площад, с други думи "мегдан"):

- Дмитро Ярош - командирът на щурмовите отряди на неонацисткия "Десен сектор", който е казал: "Нашето възраждане започва с нашия Майдан", сега е втори в Националния съвет за отбрана и сигурност (НСОС). Този орган управлява военните, полицията, съдилищата и разузнаването.

- Андрий Парубий - съоснователят на фашистката "Социална националистическа партия" (СНП), която по-късно се е преименувала на партия "Свобода", е председател на НСОС. Понастоящем той е член на партията "Отечество".

- Арсений Яценюк - олигарх и виден банкер с дясна националистическа ориентация и един от ръководителите на "Отечество", е новият министър-председател на Украйна. Това е човекът, който помощник-държавният секретар на САЩ Виктория Нюманд в подслушания разговор с посланика на САЩ в Украйна смяташе, че е най-подходящия кандидат за министър-председател.

- Егор Тенюк - член на неонацистката "Свобода", сега е министър на отбраната.

(Забележка. В процеса на подготовката на този материал, след падането на Крим и превземането на украинските военни бази от Русия, Егор Тенюк загуби поста си на военен министър .)

- Олександр Сич - член на неонацистката "Свобода" е един от тримата заместник министър-председатели.

- Олег Махницки - член на неонацистката "Свобода", сега е генерален прокурор.

- Олег Тягнибок - лидер на неонацистката партия "Свобода", в момента е един от най-влиятелните политици в Украйна. По време на безредиците, той беше един от постоянните партньори при срещите със сенатора Маккейн, Виктория Нюманд и велможите от ЕС при посещенията им на Майдан в Киев.

Интересно е още да се запознаем с някои важни факти от политическата ориентация, биография и изказвания на ръководителите с дясна ориентация в новото правителство на Украйна.

Парубий е съосновател на СНП от 1991 година. През 2004 година, в стремежа си да "смекчи" образа си, СНП се преименува на партия "Свобода", но запазва неонацистката си ориентация. През 2012 година Парубий се кандидатира в парламентарните избори от името на "Отечество" (партията на Яценюк и Тимошенко). По време на демонстрациите Парубий е известен като коменданта на Майдан.

Заместникът на Парубий в НСОС и ръководител на щурмовите отряди на "Десен сектор" Дмитро Ярош наскоро заяви във видео на BBC:

"Националсоциалистическите идеи са популярни тук ... Ние искаме "чиста" нация, не точно като при Хитлер, но нещо подобно на това!"

Олег Тягнибок е известен с дълга история на антируски, антисемитски и пронацистки изказвания. Така например на възпоменателен митинг по повод годишнината на командир на Украинската освободителна армия (известна през Втората световна война с убийствата на десетки хиляди руснаци, поляци и евреи) през 2004 година, той призовава украинците да се борят срещу "московско-еврейската мафия", която управлява страната. Възхвалявайки украинските националисти под ръководството на Степан Бандера, Тягнибок отбелязва тяхната борба срещу "немци, руски и еврейски боклуци", като в случая за "руски и еврейски боклуци" използва изключително нецензурни думи. В открито писмо през 2005 година към украинския народ, Тягнибок денонсира "криминалната дейност" на "организираното еврейство", което провежда "геноцид" спрямо украинския народ.

Популярността на неонацистите в Украйна нараства застрашително. Така например докато през 2006 година "Свобода" получава само 0.36% от гласовете на избирателите, то през 2012 година тя става четвъртата партия в парламента с 10.4% от гласовете на избирателите и с 37 от общо 450 депутати в Украинския парламент. В допитване от края на януари и началото на февруари 2014 година 54% от избирателите биха гласували при евентуални президентски избори за Тягнибок срещу Янукович.

Членовете на "Свобода" оглавяват в новото правителство и министерствата на екологията и, – което е от особено значение за Украйна – на селското стопанство. Вижда се, че тази партия притежава непропорционално голямо болшинство в новото правителство на Украйна, като се има предвид броят на представителите ѝ в парламента. "Десен сектор" пък дори не е успял да спечели достатъчно гласове, за да изпрати представители в парламента. Очевидно максимата, че "силата дава правото", е причината за узурпирането на държавната власт от десните и крайно десни партии и организации в Украйна.

Едно от първите решения на новото правителство беше да отмени закона, който позволяваше на малцинствата да използват майчините си езици в районите, където те надвишават (ако не се лъжа) 10% от населението.

Между другото, един любопитен факт, който научих напоследък от мои познати от Украйна, е, че след 1991 година там е имало нещо подобно на „възродителния процес“ в България от 80-те години. Всички хора с руски имена е трябвало да ги променят на еквивалентните украински имена. Така например: Игорь става Егор, Николай - Микола, Александр - Олександр и т. н. Освен това всички официални документи (молби, заявления, свидетелства и т. н.) е трябвало да се представят само на украински. Това е било проблем за голяма част от населението, които са ползвали говорим украински, но не са знаели писмен украински. Тези хора е трябвало да положат, независимо от възрастта си, усилия да научат достатъчно добре писмен украински, за да могат да функционират в рамките на всекидневния живот. Изобщо изглежда, че рускоезичното население на Украйна е било подложено на явна дискриминация от властите в Киев, което кой знае защо не е правило впечатление на защитниците на човешките права и свободи в Европейския съюз?

Впрочем подобни нарушения на човешките права от новите управници в Киев продължават да не правят впечатление на защитниците на тези права в ЕС и особено на СМД. Така например миналата седмица група от пет юнака, един от които е депутат в парламента от вече известната ни партия "Свобода", влязоха насила в офиса на Александр Панталеймонов, шеф на главната украинска телевизионна станция, атакуваха го физически, крещейки антируски лозунги и расови издевателства срещу този журналист. Интересното е, че депутатът в парламента, начело на групата, е член на парламентарната комисия за "защита на свободата на словото"! Юнаците от групата са толкова горди от постъпката си, че са публикували видео за нея в Интернет, а СМД удостоиха проявата с почти пълно мълчание.

Друг любопитен случай е свързан с информацията за етническия микс в Крим. Преди референдума на полуострова американските СМД твърдяха, че руското население в Крим е около 60%, а останалите 40% са украинци, татари, гърци и други националности. По тази причина те предвиждаха участието в референдума да не надхвърли 70%. Оказа се обаче, че участието е близо 85%, като около 96% гласуваха за присъединяване към Русия. Този резултат изглеждаше някак странен и не съответстваше на етническия микс на полуострова. Оказа се, че процентът на руското население е около 80%, татарите са 12% (както се твърдеше и от СМД), а останалите националности са 8%! В светлината на този микс вече резултатите от референдума са напълно обясними – всички руснаци са участвали в референдума и са гласували за присъединяването към Русия заедно с незначителен брой от останалите националности.

Струва ми се, че казаното дотук недвусмислено показва, че ако това или подобно правителство остане на власт в Украйна, то последствията за Русия като минимум ще бъдат следните:

1. Продължаване на терора срещу рускоезичното население в страната и вероятно срещу останалите малцинства. Това неизбежно ще доведе до вълна от бежанци в Русия и до безредици в източните и южни райони на Украйна.

2. Договорът за наемане на базата в Севастопол, който беше удължен до 2042 година от Янукович, ще бъде преразгледан и вероятно ще бъде направен опит за анулирането му.

3. Новото правителство неизбежно ще потърси защита в прегръдките на НАТО.

Само тези последствия са достатъчни да предопределят негативната реакция на Русия срещу развитието на събитията в Украйна. Ограничителната линия за толерантността на Путин към по-нататъшно разширение на НАТО отдавна е начертана. Русия не може да си позволи да има недружелюбна и размирна държава на западните си граници, откъдето исторически са идвали всички нашествия в Русия, с изключение на монголското нашествие.

От края на XVI и началото на XVII век до XX век през тази врата с цивилизована Европа са нахлували нашествия на поляци, шведи, французи и германци. По тази причина Русия е изключително чувствителна към това, кой стои на прага ѝ към Западна Европа. Невероятно е политическият естаблишмент в САЩ и ЕС да не разбират тази особеност на руската психика и единственото обяснение за поведението на Запада е желанието му да оказва психологически натиск над Русия с цел да я принуди да отстъпи от претенциите си на регионална и световна сила.

При създалото се положение "непредсказуемият Путин" взе напълно предсказуемото решение да анексира Крим и с това да ликвидира опасността от загуба на базата в Севастопол и да създаде проблем за бъдещо членство на Украйна в НАТО. Както е известно една страна не може да стане член на съюза, ако има нерешени териториални проблеми със съседите си. За да преодолеят този проблем страните от НАТО трябва да променят договора, а това би била твърде опасна стъпка.

Оказа се, че анексирането на Крим стана толкова лесно, че вероятно дори Путин е удивен. Тези дни се разбра, че от близо 19-те хиляди украински военнослужещи, които бяха дислоцирани в базите на Украйна в Крим, само по-малко от 5000 имат намерение да се завърнат в Украйна, а останалите ще продължават да живеят в Крим, приемайки руско гражданство и дори голяма част от офицерския състав преминава на служба в руската армия!

Какво ще стане с останалата част от Украйна е трудно да се предскаже и то не защото Путин е непредсказуем, а защото Западът отново се намери в "небрано лозе", под ударите на "закона за неочакваните последствия".

Украйна е пред финансов фалит. Необходими са огромни средства дори само за да се поддържа мира и спокойствието в страната. Местната олигархия не е в състояние, а и не желае да реструктурира икономиката, защото това ще промени достъпа ѝ до богатствата на страната. МВФ и ЕС не могат да изпратят "комисари", които да поемат управлението на страната в свои ръце и да се опитат да проведат необходимите реформи. Подобна постъпка би била недопустима намеса във вътрешните работи на една независима държава, а друг подход едва ли би помогнал, да не говорим, че досега не е известен случай, в който намесата на МВФ да е спасила закъсала държава.

Изобщо политиката на САЩ и ЕС към Украйна е една истинска загадка. Залъкът е недопустимо голям, а и самоувереността на Запада е далеч по-голяма от реалните способности на неговите финансисти, икономисти и менажери да се справят с финансови и икономически кризи, което стана очевидно през последните години на рецесия, икономически и финансови сътресения. Имам чувството, че Путин може да се облегне назад в креслото си и с любопитство да наблюдава как Западът си навира таралеж в гащите и как след това ще моли Русия да му помогне да го извади от там?

Политическите пигмеи от комисариата и правителствата на основните държави в ЕС може би един ден ще разберат, че интересите на САЩ в света са различни от тези на Европа, но се опасявам, че тогава може би ще бъде твърде късно за спасението на Добрата Стара Европа от англосаксонската мания за изключителност!

Междувременно страните в периферията на ЕС, като нашата нещастна родина, ще страдат икономически, защото не се вслушват в народната мъдрост, която казва, че: "Когато атовете се ритат, магаретата трябва да стоят по-надалеч", а напират да демонстрират с изявления и заклинания своята вярност към "европейските принципи", които едва ли вече някой знае точно какви са!?

Дилетант