Това е заглавието на есето на Аурелиен, което реших да преведа от английски и да предоставя на читателите на блога. Причината е, че това есе напълно отговаря на моите оценки и на съвременното политическо, военно и социално положение в Европа и изобщо в т. нар. евроатлантическо общество.
Getting Used To Being Weak.
It's worse than you probably imagine.
AURELIEN
DEC 20, 2023
---
Слушайки изявленията на западните политици и умните нови идеи на автори на статии и експерти от "мозъчни тръстове", изглежда доста ясно, че западният План за бъдещето на Украйна се променя доста бързо. Това не е изненадващо след пълния провал на план "A", но се предполага наличието на план "B" или дори план "C", към който да се премине. В предишни есета аз съм писал защо, по мое мнение, няма план "B" и сега бих казал, че е малко вероятно и останалата част от азбуката да бъде използвана за тези цели. В това есе се опитвам да обясня защо това е така, както поради техническите причини, които съм засегнал преди, така и поради различни политически и културни причини.
Тези с по-добра памет ще си спомнят план "A V 1.0" за превъоръжаване на украинските сили, които трябваше да атакуват руснаците, след което руските защитници трябваше да побягнат, което щеше да доведе до краха на руската армия, а впоследствие и на руската държава! Предполагаше се, че това ще се случи много бързо и без никакви проблеми за Запада. Държавите побързаха да се присъединят към плана, а в някои случаи и да се присъединят към НАТО, за да бъдат в позиция да се хранят от трупа на Русия! Когато славната офанзива от 2022 г. не доведе до този резултат, бе съставен план "A V 1.1" - славната офанзива от 2023 г. - включваща западни оръжия и западно планиране. Предполагаше се, че западното обучение ще направи това чудо!
Колкото и безумни да изглеждат тези предположения сега, те наистина са единственият начин, по който можем да си обясним увереността, с която Западът многократно изпрати войници само с най-много няколкомесечно обучение, често в леки колесни бронирани машини, срещу дълбоко окопал се враг с масивно артилерийско превъзходство и абсолютен контрол във въздуха. Предположението не беше, че украинските сили са били обективно силни, а по-скоро, че руснаците са толкова обективно слаби и страхливи, че биха се смачкали при първия изстрел. Тези идеи, разбира се, не се появиха от нищото през февруари 2022 г. - те бяха дълбоко вкоренени в историята, с която "Професионалната и управленска каста" (ПУК) на Запада все още се захранва от "народните спомени" за Втората световна война и в побърканите спомени за ужасното състояние, в което руската армия беше изпаднала през 90-те години на миналия век, годините на най-голямото западно влияние в страната. О, и разбира се те произтичат и от векове на расистко подценяване на варварските славяни. Дори докато пиша, стажантите във Вашингтон са заети с копиране и наизустяване на параграфи от речите на д-р Гьобелс от 1945 г., предупреждаващи германците да се бият до последния ампутиран крайник срещу варварските орди, които идват да изнасилват, убиват и унищожават!
Всичко това не е проработило и няма да проработи. И все пак, тъй като предположенията, описани по-горе, идват от индуктивни идеологически разсъждения, а не от опит, те не могат толкова лесно да бъдат напълно изоставени. Някои влиятелни хора продължават да вярват, че ако руснаците все още не са победени, това е така, защото техните слабости не са били правилно използвани. Така че, ако НАТО може някак да достави летящи чинии, лъчи на смъртта, оръдия за частици и механизирани летящи костюми за милионната армия, която се набира в Украйна през следващите шест месеца, руснаците ще побягнат презглава!
Ако обаче се завърнем отново на земята, самият Запад бавно се сблъсква с екзистенциална криза, провокирана от факта, че ПУК счита, че нейните либерални ценности всъщност сами по себе си печелят и че Западът не е необходимо да прави нищо по въпроса. Фантазиите за прекратяване на огъня изглежда все още циркулират, въпреки че руснаците не се интересуват от нито една от тях. Експертите от "мозъчните тръстове" мислят и разсъждават за някаква реконструкция на Украйна и нейната армия, използвайки ресурси, които Западът няма, оборудване, което не може да бъде произведено, човешки същества, които са вече мъртви и парѝ, които не съществуват. Но те трябва да имат за какво да пишат, нали?
Сега изглежда, че започва поетапно отстъпление дори от тази най-нова фантазия. В края на краищата експертите и медийните автори разчитат на достъпа до официално мнение, за да напишат историите си и да направят кариерата си, а някои скорошни писания предполагат, че се подхвърлят намеци, че нещата се променят. На практика, макар и все още не на теория, Украйна ще бъде изоставена на произвола на съдбата. Но нещо все пак ще трябва да се каже, за да компенсира тази промяна - някакъв нов политически дискурс - и ще трябва да се намери някакъв нов начин да се говори пред обществеността за Русия. Всъщност изглежда, че първите грачения на зимата вече се забелязват. Историята този път ще бъде възраждане от 80-те години на миналия век - Руската заплаха. Можете да започнете да забелязвате очертанията им да се оформят и тя ще работи донякъде по следния начин: Бесният диктатор Путин искаше да превземе Европа, но смелите украинци, с помощта на НАТО, успяха временно да го спрат с голяма цена в животи и богатства, разбира се, но всичко си струва цената. Сега трябва да използваме времето, спечелено с битки, докато руснаците са в застой, за да се превъоръжим, готови да защитим нашите граници, да възстановим нашата отбранителна индустрия и т.н. и т.п.
Фактът, че това е боклук от начало до край, не го прави по-малко привлекателен като политическа стратегия - във всеки случай тя е почти единствената жизнеспособна останала стратегия. Трябва да се признае, че мъчителният преход от „Русия е слаба и ще рухне незабавно“ към „Русия е ужасяващо силна и ние трябва да намерим начин на съпротива”, не е прост, но толкова много експерти и медийни паразити са се правили на глупаци толкова дълго, че можем да предположим, че те ще се присъединят с ентусиазъм към продажбата на този нов начин на мислене. Откъде взех тази идея? Никога не съм го казвал! Една врана не прави зима, но в медиите вече имаше дискретни критики в тази насока.
Както посочих преди, идеята, че Европа (и в тази връзка САЩ) може значително да се превъоръжи, е фантазия. Искам да се върна към тази тема, но в по-широк мащаб и въз основа на по-скорошни събития, защото искам да обсъдя три вида непреодолими препятствия пред тази и всяка друга идея за „съпротива“ срещу Русия. Някои са практически, други са политически, но все повече смятам, че най-важни са културните. Нека ги разгледаме.
Не можете да възстановите отбранителна индустрия и големи въоръжени сили в нашия тип икономика и общество. Нямам предвид „за една нощ“, имам предвид изобщо. Помислете: военната технология винаги е изисквала предварително съществуващи технологии, за да се развива и поддържа. Когато танкът („брониран картечен разрушител“) беше предложен за първи път в Първата световна война, необходимите за него технологии вече съществуваха. Имаше големи металообработващи предприятия, произвеждащи локомотиви, търговски превозни средства и кораби, както и защитна броня. Двигателят с вътрешно горене беше добре разработен, веригите бяха разработени за селскостопански машини и разбира се картечниците се произвеждаха от десетилетия, а артилерията от векове. В допълнение, цели индустрии вече бяха развити за обслужване и поддръжка на камиони и земеделска техника. Западните нации имаха много голям брой технически специалисти, често преминаващи през схемите за чиракуване, технически висши училища и университетските инженерни отдели, които обучаваха мениджърите и специалистите. Опитът беше концентриран в доста голям брой малки компании, често управлявани от инженери и дизайнери, които са ги основали. Военните обикновено имаха свои собствени училища за техническо обучение за офицери и други звания.
Резултатът е, че и в двете световни войни цивилната икономика успя доста бързо да се насочи към военно производство, защото уменията, организацията, ръководството, фабриките, компонентите и суровините бяха налице. Буквално нищо от това не е вярно сега. Може да е теоретично възможно да се построят нови фабрики, за да се увеличи производството (монтажа) на модерни танкове от четиридесет на сто броя на година (вероятно пет години ще са необходими за проектиране и изграждане на фабриката), но за производството на другите компоненти, сега изчезнали или сведени до абсолютния минимум, ще отиде едно поколение, за да се възстанови производството им, ако това изобщо може да се направи. Около една трета до половината от цената на един модерен танк е електроника и Западът вече не контролира производството или дори доставката на много ключови електронни компоненти. След това, разбира се, трябва да се наемат хора, които разбират технологията и които ще трябва да преминат дълго обучение в институции от хора, които самите те вече имат това обучение, да не говорим за десетилетия практически опит.
Ако обобщим, следователно, след като сте загубили индустрия или производствена способност, е почти невъзможно да ги съживите. Например преди много години Участвах в презентация на британска отбранителна компания пред група посетители от Азия, гордо показвайки как компанията прогресивно е намалила своите имоти и работна ръка през годините с цел увеличаване на печалбите. Усещах чувството на паника в публиката, докато те бързо изчисляваха колко скоро ще затвори компанията след като очевидно е тръгнала надолу. Не можете да промените този манталитет сега, след години или дори десетилетия. Никоя компания няма да построи нови съоръжения и да увеличи производството, освен ако за това не е принудена, когато има по-лесни начини за правене на пари.
Съвременната аналогия с танка би била, предполагам, конвенционалната наземна или въздушна ракета с голям обсег, от които "Кинжал" е най-известният пример. Такава ракета се движи със скорост до 10 Маха и може да маневрира по време на полет. Повечето от елементите на тези технологии не съществуват на Запад, защото ние се отървахме от предшестващите технологии, обучението, образованието и индустриалните съоръжения, които биха направили тяхното създаване възможно. Колкото и парѝ да се влагат в отбранителната индустрия, не можете да купите обратно неща, които вече сте унищожили. Западът няма технологии, способни да спрат тези ракети, но няма и шанс да ги развие (тема от известно значение, към която ще се върна по-долу).
Разбира се, дори ако е възможно частично да адресирате някои от тези технически проблеми на национално ниво, има и международни политически проблеми, които трябва да се имат предвид.
Обичайно е да мислим за съюзите като за по-силни от отделните нации: "В края на краищата, колкото повече страни, толкова по-добре, нали?", но опитът подсказва обратното. Дори когато една нация има доминираща позиция, подобно на САЩ в НАТО, на практика групата често върви със скоростта на най-бавната компонента. Различни правни системи, различни политически системи, различни договорни системи, различни национални интереси, взаимна ревност и местни политически развития, всички заедно усложняват управлението и решаването на който и да е проблем, дори ако приемем, че няма основни технически разногласия. Но често такива има - да вземем пример с танковете - стандартизацията в НАТО никога не е била възможна, защото една мисловна школа, ръководена от германците, искаше по-леки танкове, разчитащи отчасти на мобилността за тяхната защита, докато друга, оглавяван от британците и САЩ, наблегна на допълнителна защита (и по този начин на тегло) над скоростта. В резултат на такъв вид проблеми всяка международна групировка неизбежно е по-малка от сбора на своите части, а с НАТО мисля, че преди време стигнахме до момента, в който добавянето на всеки нов член всъщност намалява ефективността на организацията като цяло.
Това е една от причините, поради които идеята може да има някакъв колективен „западен“, да не говорим за НАТО, отговор на ситуацията, в която ще се окаже Западът в края на кризата в Украйна, е доста нереалистично. О, това разбира се не изключва много работа по нова „стратегическа концепция“, много активност на политическо ниво, важни речи на лидери на големи държави от НАТО и обещания за харчене на повече пари. В действителност всичко, което "Западът" в този контекст ще иска да направи, вероятно ще попадне в графата невъзможно технически или невъзможно политически и културно. Настоящата западна политическа култура обърква харчене (или по-точно обещание да харчите) на парѝ с реално постигане на неща, забравяйки, че светът не е гигантски магазин на Amazon и че можете да закупите само това, което действително е налично.
Трудностите надхвърлят чисто техническите и са свързани с начина, по който държавите се отнасят една към друга, както и към по-големите и по-малките държави. Начинът, по който това се случва на практика, е много различен от и много по-фин от грубите стереотипи, открити в реалистките и неореалистките учебници по международни отношения, или от указанията по този въпрос на страниците на "Foreign Affairs". Нека направим малко отклонение в сложността, защото това помага да разбираме не само какво може да се случи в НАТО и в Европа, но и в други области на света, където Западът в момента упражнява влияние.
Нито една държава не е напълно автономна, автаркична и всеспособна - всички зависят до известна степен една от друга. Международната система е много повече ориентирана към сътрудничество на всяко ниво, отколкото към конкуренция. Държавите често установяват, че имат общи или поне припокриващи се интереси и решават да работят заедно или поне да не осуетяват дизайните си една на друга. Държавите откриват, че могат да упражняват повече влияние като са членове на икономически или политически групировки, че могат да привлекат интереса на по-големи държави и да играят второстепенна роля в международните дела. Някои държави правят фетиш от това винаги да работят тихо зад кулисите и да не търсят кредит или дори видимост. Някои държави (САЩ например) работят много публично и винаги претендират за лидерска роля, която техните съюзници като цяло са достатъчно учтиви, за да им позволят, поне видимо.
Във всеки регион има разпределение на икономическа, военна и политическа власт, което влияе на отношенията "държава-към-държава". Районът може да включва всичко - от свободно икономическо сътрудничество до някакъв формален съюз като НАТО. Обичаят изисква, че по-големите и по-мощни държави са склонни да го правят като си проправят път по-лесно от по-малките. Но в това няма нищо банално математическо и по-малките държави често могат да получат това, което искат от връзка с по-голяма държава: наистина двете могат да имат допълващи се цели или поне цели, които не са в конфликт помежду си. В края на деня, дори ако по-голямата държава е получила публично това, което търси, по-малката държава може да е доволна, че е постигнала своите собствени независими така или иначе цели.
За подобни цели могат да се използват и държави извън региона. Вземете актуалния пример на франкофонската Западна Африка. Местната суперсила е Нигерия: далеч най-голямата и най-мощна държава в региона, с голяма армия, с амбиции да бъде регионален хегемон и не особено известна с такт и деликатност, с които се отнася към своите съседи. И така, като малка франкофонска държава, какво правите? Е, имате бившият колониален властелин като баланс, с който така или иначе почти сигурно имате сложни отношения. Но, ако по политически причини не искате да изглеждате твърде зависими от Франция и ако ви се обадят от САЩ или Обединеното кралство, вие казвате: "Защо не?". Изпратете екип за обучение, организирайте съвместно учение, установете двустранни политически или икономически разговори. Приемете и някои китайски инвестиции. Това ви дава повече свобода на маневриране с французите и нигерийците и ако цената е подписване на комюнике, гласуване в Общото събрание или търпеливо седене на безкрайни речи на хора, които не познават Африка, е, това е цена, която си струва да се плати. Ето как проницателните африкански лидери се справят с големите чужди сили, а в Африка лидерите се делят на съобразителни и мъртви.
Различни варианти на едно и също нещо се случват навсякъде. Като цяло малките нации в близост до големите нации се намират винаги в процес на търсене на някакъв начин за коригиране на "гравитацията", която непрекъснато им действа. Сингапур или Нова Гвинея не се страхуват да бъдат нападнати от Китай, та да търсят „защита“ от другаде. Животът просто е по-удобен политически и стратегически, ако не сте под сянката на една и съща голяма сила през цялото време. За много страни присъствието на САЩ в Тихия океан е балансиращ фактор за китайското влияние и може да бъде използвано, за да им предостави повече гъвкавост, отколкото иначе биха имали. Понякога ползите са много очевидни. Присъствието на САЩ в Япония например, беше стабилизиращ фактор за региона, поради това, че горчивите спомени от японската агресия през 30-те и 40-те години на миналия век бяха частично облекчени от схващането, че техните военни са под чужд контрол. За японците от друга страна - най-дълбоко пацифистките хора, които някога съм познавал - виждаха отбраната и военните като толкова чувствителна тема за останалите, че считаха, че е най-добре тя да бъде оставена на други, дори ако самото присъствие на САЩ в Япония беше основен политически дразнител. Големите сили доста често се оказват използвани по този начин.
Нека обаче се върнем отново в Европа. На този континент големият въпрос на историята е кой ще доминира, не само военно, но и политически. Исторически това включваше три войни за по-малко от един век между Франция и Германия, последните две от които опустошиха континента. След 1945 г. идеята за военен съюз срещу възраждаща се Германия в крайна сметка се превърна във военен съюз с Германия като член, но с всички нейни сили, подчинени на НАТО и неговия командир от САЩ, без капацитет за независими военни операции. Това осигури известно успокоение и стабилност за съседите на Германия, което вероятно не би могло да бъде осигурено по друг начин.
Участието на САЩ в Европа след 1945 г. по същество следва модела, изложен по-горе. Сега е почти невъзможно да се възстанови настроението на страх и уязвимост, преживяно от Европа през десетилетието след Втората световна война. Ужасът от възникването на нов конфликт, който този път би опустошил безвъзвратно Европа, беше придружен от страх от политическо господство на континента от Съветския съюз. Европейските държави бяха слаби и до голяма степен разоръжени, комунистическите правителства в Прага и Будапеща бяха установени след съветско сплашване. Кой можеше да каже, че Франция и Италия, с техните големи и добре организирани комунистически партии, няма да са следващите? Никой не можеше да гарантира, че това нямаше да предизвика ужасни граждански войни в Западна Европа, каквато имаше в Гърция?
Това, да повторим, не беше страх от военна атака, той дойде по-късно и се предполагаше, че е следствие на (одобреното от Съветския съюз) китайско участие в корейската война. Това беше най-вече търсене от слабите и фалирали европейски държави на външен източник на подкрепа, който да накара руснаците да спрат всякакви планове за политическо господство, които те можеха да имат. И наистина имаше известни доказателства, че това може да е вярно: кризата с Берлинската блокада от 1948-1949 г. вероятно щеше да има различни последствия, ако САЩ бяха отказали да се намесят. Вашингтонският договор от 1949 г. даде по-малко от очакванията на европейците, но достатъчно, колкото и изолационистически настроеният Конгрес на САЩ би приел, обвързвайки официално САЩ с европейската сигурност като противотежест на съветската власт. Идеята не беше САЩ да „защитят“ Европа (по-голямата част от войските, участващи в хипотетична война, биха били европейски), а по-скоро всяка политическа криза между Съветския съюз и Европа би изисквала СССР да вземе предвид и реакцията на САЩ. Въпреки постоянните страхове по време на Студената война, че САЩ и Съветският съюз могат да сключат някаква сделка, пренебрегвайки Европа, тази логика до голяма степен се запази. До тази степен видимата конфронтация на НАТО с Варшавския договор със своите самолети, танкове и ракети донякъде отвличаха вниманието от основната политическа механика.
В един момент съветската „заплаха“ се изпари за една нощ. Както съм изтъквал много пъти, политическите предимства на НАТО за европейските сили в техните отношения помежду им (които очевидно не могат да бъдат официално признати), съчетани с липсата на договорена алтернатива и страха от вакуум в сигурността в Централна Европа с непредвидими резултати, означаваше, че НАТО ще продължи да съществува по инерция. Разширяването (никога не е обмисляно в началото, дори от страните, които впоследствие го поискаха) даде на НАТО нова цел, както и разполагането в Босна и по-късно в Афганистан. Но имаше нещо, което изчезна - идеята за използването на Съединените щати като политическа противотежест на потенциално враждебна сила беше просто забравена, защото не изглеждаше вече актуална.
Резултатът от това е, че общественото и дори експертното мнение почти не забеляза "изчезването" на конвенционалните сили в Европа. Коментаторите наскоро изглеждаха удивени да открият, че огромните сили на НАТО от Студената война са се изпарили и че НАТО като цяло едва ли може да събере дузина леки боеспособни механизирани бригади, които да могат да се съпротивляват седмица-две преди изчерпването на провизиите и боеприпасите им. На теория може да има масивни подкрепления, които да дойдат от САЩ, но само чрез връщане в експлоатация на консервирани танкове от 1980 г., намирането и обучението на екипажи за тях и поддържащите ги оръжия, което, дори и да би било възможно, в най-добрия случай би отнело години и би струвало цяло състояние! По ирония на съдбата НАТО сега се сблъсква с единствената непредвидена ситуация, за която беше изрично проектиран – могъща и силно милитаризирана Русия, изправена пред слаба Европа – във време, когато последната никога не е била по-малко способна да се справи с нея! Това наистина е "умно", ако се замислиш? Освен това беше напълно избегнато търсенето на добри отношения с Русия от позицията на относителна слабост, което би било една от възможните стратегии. Враждебността към Русия от позиция на относителна сила би била друга, но враждебността към Русия от позицията на относителна слабост е просто глупава! Въпреки това Западът продължава да заплашва Русия, сякаш той, а не Русия, е по-силната страна и сякаш Съединените щати все още са достатъчно силни да бъдат използвани като противотежест!?
Поради причини, които съм разглеждал много пъти, тази ситуация няма да се промени фундаментално. Икономическите активи, например, са там, където са. Морето няма да помръдне. Има ограничение за това къде и как можете да отглеждате храна. По същия начин икономиките, базирани на извличане на рента, могат да се развият в индустриални и производствени икономики, както се случи през осемнадесети и деветнадесети век, но няма начин да се върнат в това състояние от своето сегашно финансово такова. Това означава, че западната отбранителна промишленост и силови структури всъщност ще продължат да се свиват, а западното отбранително оборудване ще продължи да бъде все по-скъпо. И все пак осъждането на лидерите на тези индустрии е малко безсмислено. От Студената война нататък, Западът следва политика на качеството преди количеството, вярвайки, че неговото технологично лидерство ще доведе до общо военно превъзходство. В действителност това беше може би единствената политика, която беше икономически и политически осъществима, но тя създаде скъп, деликатен и все по-малък арсенал от оръжейни системи, трудни и скъпи за поддръжка, които трябва да се поддържат в експлоатация все по-дълго и по-дълго.
В последно време ситуацията дори се влоши. Не съм експерт, но изглежда така, сякаш Западът просто разполага с грешен арсенал, за да се съревновава с Русия във военно отношение в Европа. (Не мисля за истинска война, а по-скоро за политическите последици от силно дисбалансираните сили.) Руснаците имат много голям брой „достатъчно добри“ платформи и в някои случаи тяхната технология изглежда изпреварва Запада. Освен това те са избрали да инвестират в средства като ракети, артилерия, дронове и електронна война, които отговарят на тяхната концепция за това каква би била войната в Европа (както я виждаме в Украйна). Те са решили да продължат да използват наследени системи, като танкове и хеликоптери, но като част от интегрирани военни сили.
За разлика от тях, Западът има незначителни военни контингенти наследени от епохата на Студената война. Те биха били пометени при всеки конфликт с Русия, ако допуснем, че те могат по някакъв начин да се доберат до театъра на бойните действия, изминавайки безопасно стотици или дори хиляди километри, докато влязат в контакт с противника и успеят да се разгърнат по организиран начин. Решението да се измъкнем от "хеви-метъл" война през 90-те години почти сигурно беше правилно и аз го подкрепях по онова време. От това обаче произтичаше едно огромно следствие, което беше очевидно по онова време и се приемаше за даденост: не се противопоставяйте на единствената голяма, сериозна военна сила в Европа. Въпреки това триумфализмът от "победата" в Студената война и презрението към Русия поради състоянието, в което тя бързо изпадна, на практика доведоха до дисбаланса между политическата поза и действителните способности, за които споменах по-горе.
Почти същото важи и за самолетите. Западът традиционно предпочита въздушното превъзходство чрез скъпи самолети за господство във въздуха с висока техническа способност. В сценарий на агресивна война от страна на Варшавския договор това имаше известен смисъл, въпреки че беше с цената на относителното пренебрегване на по-малко шикарните ракети "земя-въздух". Но поколението самолети, които Западът сега предлага (F35, Typhoon, Rafale), при липса на война за превъзходство във въздуха, представляват излишен лукс, тъй като руснаците предпочитат да използват ракети. При това те просто са твърде малко, твърде уязвими и твърде скъпи, за да бъдат използвани като платформи за изстрелване на много малкия брой оръжия, които могат да носят. Във всеки случай руските ракети или изтребители с голям обсег ще могат да ги атакуват много преди да успеят да стигнат до обсега на стрелба.
Западът продължава да е силен в морето, но каква полза от това? Бойните групи на самолетоносачите все още са единственото жизнеспособно средство за прожектиране на сила, но стават все по-уязвими. Обърнете внимание на настоящите много предпазливи дислокации на САЩ близо до Червено море, доста извън обхвата на бреговите противокорабни ракети. Едно попадение на ракета вероятно е достатъчно, за да постави един самолетоносач поне временно извън действие. Ядрените атакуващи подводници, в които Западът все още има преднина, биха могли да играят роля в защитата на морските пътища, но то е почти на ръба на равновесието. При това всички балистични ядрени системи в света дори не се броят в този вид изчисление – тяхното място е в алтернативната вселена. В резултат на това Западът (и особено Съединените щати) са свидетели на ежедневното разсейване на глобалното си влияние върху сигурността.
И накрая, руснаците продължават да влагат пари и усилия в разработването на конвенционални наземни и въздушни ракети, които могат да поразяват цели навсякъде в Европа и по света. Западът просто е избрал през десетилетията, да не разработва тези технологии и сега не може да го направи в разумен период и в полезен мащаб. Сега, въпреки че НАТО има противоракетни програми вече цяло поколение, те не са насочени към този вид заплаха и никога няма да могат да се справят с нея. Следователно, най-общо казано, дори днес руснаците могат да ни наранят, но ние не можем да ги нараним. Ето защо цялата нервна суматоха около потенциалната намеса на НАТО в Украйна с цел обръщане на конфликта в полза на Запада би била смешна, ако не беше толкова трагична.
Какви са вероятните последици от "смразяването на кръвта" и "свиването на тестисите" при осъзнаването на тази стратегическа уязвимост? Е, сещам се за три възможни резултата, които не се изключват взаимно един от друг.
Първият е отричане от претенции, толкова дълго, колкото е човешки възможно. Политиката има своя собствена инерция и цяло поколение политически лидери ще трябва да изчезне през следващите няколко години, преди реалността най-накрая да проникне. Междувременно животът може да стане много опасен, тъй като западните лидери продължават да позират и заплашват с власт, която вече нямат. Доколкото мога да преценя това е особено вярно за Съединените щати, които предстои да се сблъскат с бруталната истина, че на руснаците им пука все по-малко какво те мислят. На свой ред нациите, които са намерили САЩ за полезни по една или друга причина, ще потърсят отново възможностите си.
Вторият е призив за масово превъоръжаване, за да се изправим срещу новата „заплаха“. Първият проблем в тази връзка е, че много малко хора имат представа какво означава това. И така, миналата седмица "Le Monde", вестникът, с който френската ПУК облицова тавите за котки, ни каза, че страната се нуждае от „военна икономика“. Съмнявам се дали стажантът, който е писал това, е имал дори най-отдалечена представа каква ще бъде една военна икономика или дори е можел да си го представи. Да видим: правителствено ръководство на икономиката, насочване на труда, задължително изкупуване и пренасочване на компании, национализация на важни активи, валутен контрол и рязко по-високо данъчно облагане… трябва ли да продължавам?
Но има един още по-важен момент. Не можете да се въоръжите отново от сайт на Amazon или като наемете всеки, който иначе би работил за минимална заплата, доставяйки колети. Като начало ще ви е необходим национален ангажимент и консенсус за мобилизация и превъоръжаване, каквито британците успяха да постигнат през 30-те години (по-добре от французите, но това е друга история). Никой не искаше война, но в целия политически спектър имаше широко признание, че това може да се случи, и че е необходимо да бъдем подготвени. Службите нямаха големи затруднения да наемат повече персонал и цивилното население надлежно взе участие в тренировки за въздушно нападение. Когато войната започна, настроението на поколението на моите родители беше „нека свършим с това“ - разбиране, че някои неща просто трябва да бъдат направени. Това поколение прие да бъде мобилизирано и изпратено да се бие, изпратено във фабрики, за да работи, или в полето, за да отглежда храна. Те приеха купонно разпределение на храната, насочване на труда и масивни увеличения на данъка върху доходите. Имаше мърморене, но малко съпротива.
Сега всичко това изглежда като научна фантастика. Това беше резултат от общество, което, макар и далеч от съвършенството, все още се възприемаше като цяло, все още живееше локално и беше организирано чрез разширени семейства и социални групи като фабрики, футболни отбори и дори скаутите. Неолиберализмът сложи край на всичко, така че малцина от нас сега се чувстват идентични с което и да е „общество“. Защо ли ни трябват подобни неща? Семействата ни са разпръснати из страната, почти не познаваме съседите си, преминаваме през преходни временни работни места с постоянно сменящи се колеги, нямаме време за дейности извън работата, пътувания и пазаруване. Е вие може да имате това общество от неразличими клонинги, увеличаващи максимално полезността, но не можете да очаквате от тях да действат заедно за обща цел, особено когато винаги са отричали, че обществото има такива.
Случи се, че кризата с Covid току-що ни даде всички доказателства, които можехме да искаме в този аспект. Беше достатъчно просто да се разбере, че Covid е инфекциозна болест, разпространяваща се чрез аерозолни облаци. Обществото като цяло можеше да бъде защитено, ако хората стоят далеч един от друг в затворени пространства, където могат да дишат заразен въздух у дома си, ако със сигурност са били заразени, и да носят маска, за да предпазят себе си от заразяване на другите. И все пак, с няколко почтени изключения, не западните правителства, а никое западно общество не изглеждаше способно да разбере това и да престъпи първата и единствена заповед на неолибералното общество: "Правете каквото искате е целият закон, стига да можете да платите!". За значителни части от населението се оказа, че да носят маска беше немислима ерозия на личната свобода, на крачка от нацистките концентрационни лагери. Общество, което не може да приеме, че животът на другите стои пред вашият личен комфорт, няма да може да издържи на стреса, който описах!
Сега политиката изрично разделя, противопоставяйки реални и конструирани групи една срещу друга, за да може политиците да получат власт. Не съм сигурен, че речникът и наборът от концепции, предназначени да обединят цялото общество, дори все още съществува. Разбира се, такива дискурси винаги са имали елемент на лицемерие в тях, и нито един консенсус никога не е бил абсолютен, дори в периоди на криза. Мисля, че на настоящата ни политическа класа ѝ липсва дори разбирането, че може да е възможно да обедини огромното мнозинство хора на една страна в името на общ интерес. Дори във Франция, където социалните връзки досега са устояли на най-лошите опустошения на неолиберализма, Еманюел Макрон в първото си президентско обръщение по време на кризата с Covid се задоволи със скандиране „ние сме във война“, като заклинание, въпреки че не можеше да обясни защо или какво трябваше да направим. Така че не е изненадващо, че западните лидери се опитаха да мобилизират своето население за Украйна не в защита на нещо, а просто като се опитват да ги накарат да мразят Русия!
В крайна сметка какво ще защитаваме? В Европа, както на национално ниво, така и в ЕС, историята и културата са нещо, от което трябва да се срамуваме. Не минава и седмица без европейски политици да се извиняват за какво ли не. Полагат се усилия за потискане на преподаването на история на базата на това, че се предизвиква разделение, или се възпитава чувство за вина и покаяние у младите. Междувременно във вътрешната политика историята се използва като оръжие от една група за искане на отстъпки и пари от други. Това е добре, ако това е, което искате да постигнете, но не очаквайте, че в едно посткултурно, пост-историческо общество внезапно и магически ще намерите нещо, с което да обединявате точно когато имате нужда от това. Никой няма да умре за конкурса за песен на Евровизия!
Това води до една последна мисъл. Има известна изненада от съпротивата на войските, воюващи в Украйна, особено на украинците. Другаде по света хусите стават все по-силни, антиправителствените сили в Мианмар не представляват нищо, ако не са упорити и самоотвержени, а различните милиции в Афганистан воюваха помежду си, а също така и с руснаците и с американците четиридесет години. Защо, след като можете да сте вкъщи и да играете същото на машина за игри? Защо по този въпрос, хората са търпели трудности и смърт в окопите на Първата световна война или на Източния фронт през Втората?
Сега в голяма степен имаме работа с наследени социални очаквания и норми. Това е, което правим. Или по-точно това правят мъжете, защото до съвсем скоро да се родиш мъжко дете те подлагаше на различен от нула шанс да се наложи да се бориш и може би да умреш в някакъв момент от живота си, за да защитиш живота на другите. (Наистина, в някои африкански общности, например, „воин“ и „човек“ всъщност са едно и също нещо.) На Запад такива идеи вече не се приемат на сериозно. Ние деконструирахме токсичната мъжественост и настояваме армията, както и други части на държавата, да стане „по-разнообразна“ като неин първи приоритет. Това е добре, стига да не очаквате да привлечете обикновени хора да се присъединят към армия, която изведнъж отново става среда на дискомфорт, опасност и възможна смърт.
Това означава, че социално, както стратегически и технологично, Западът е избрал посока, която има смисъл, само ако приемете свят без предизвикателства и опасности, където хората могат да правят каквото искат, да имат това, което искат, да бъдат това, което искат, и да изискват това, което искат от другите. Разумно е да се чудим как ще се справи такова общество, като се имат предвид проблемите, които са на път да ни ударят.
Третият възможен изход - който наистина се нуждае от собствено есе - е, че това общество може просто да не оцелее, но повече за това друг път.
---
За тези, които ползват английски, предлагам и следните две публикации, които в една или друга степен, по смисъл и оценки, са свързани с есето на Аурелиен.
Breaking Down Thinktank-land's Latest: Estonian MoD & ISW Analysis
SIMPLICIUS THE THINKER
DEC 22, 2023
Reminiscence of the Future...
Si Vis Pacem, Para Vinum
Andrei Martyanov's Blog
Thursday, December 21, 2023
"Съединените щати свръхнова ли са?
...
Митът Америка се носеше по време на всичко това. Това беше общ катехизис на американската религия, но става все по-трудно за преглъщане. Ние ставаме
Американските атеисти и когато хората спрат да вярват в собствените си митове, те загиват."
Дилетант