"Историята се повтаря, първо като трагедия, второ като фарс"

Тази мисъл на Карл Маркс ми идва на ум, като следя надигащата се борба на САЩ срещу Китай за париране на опитите на "Поднебесната империя" да заеме в света мястото, което е заемала в продължение на хилядолетия допреди по-малко от 200 години и което ръководителите ѝ считат, че ѝ се полага по право. При това неизбежно в паметта ми се пробуждат спомени от недалечното минало (преди близо 40 години), когато САЩ се мобилизираше и нахъсваше за борба срещу възхода на една друга източно-азиатска държава, която пораждаше впечатлението, че иска да отнеме "имперската плащеница" на САЩ. Става дума за възхода на Япония, която през 80-те години на миналия век възбуди всред елита на САЩ опасенията, че е на път да ги надмине в научно и индустриално-технологично отношение и да им отнеме водещата роля на т. нар. "свободен свят"!

По онова време (1986 година) току-що бяхме пристигнали в САЩ, опърпани, изгладнели, жалки емигранти, потиснати от пребиваването си в бежанския лагер в Италия с тлееща в душата надежда за оцеляване в "страната на неограничените възможности". Макар и да не ми беше много-много до политика, аз все пак не можех да не забележа всеобщата паника в СМД за опасността, надвиснала над Америка от японците, които "изкупуваха най-значимите символи на американската култура", заплашвайки да лишат "американския народ от неговото минало, бъдеще и величие!“ Трагично се възприемаше всяка покупка от страна на японския капитал на филмови библиотеки, картини, цели музеи и центрове на изкуството и културата независимо от това, че болшинството от тях си оставаха в САЩ. Най-трагично обаче се възприемаше купуването от японските корпорации на символи на американската индустриална, техническа и научна мощ.

Правителството на САЩ постепенно се мобилизира и делегация след делегация посещаваха Токио или привикваха във Вашингтон японски политици и индустриалци, налагайки им ограничения на достъпа до американския пазар, обвинявайки японците в нелоялна конкуренция, кражба на технологии и т. п. икономически и морални прегрешения! САЩ използваха статута си на държава-победителка през Втората световна война, за да наложат на Япония финансови, валутни и митнически ограничения, които на практика да попречат на свободната конкуренция на японските стоки на американския пазар и да осигурят свободния достъп на американските стоки до японския пазар. Фактът, че Япония се намираше в непосредствена близост до две гигантски държави (СССР и КНР) с враждебни на нейната социална система идеологии, притежаващи ядрено оръжие, и липсата на сериозни собствени въоръжени сили и възпиращо ядрено оръжие, оказа значително влияние на Япония за бъдещото ѝ поведение на подвластна във военно-политическо отношение на САЩ държава с произтичащите от това икономически последствия. В края на краищата САЩ успяха да се наложат политически и икономически и преди всичко да създадат у финансовия и индустриалния световен капитал впечатлението, че те по никакъв начин няма да допуснат Япония да изпревари САЩ в икономическото си и технологическото си развитие. Полека-лека се създаде впечатлението за несъстоятелността на японските амбиции и в резултат последваха така наречените "загубени десетилетия" за Япония!

В глъбините на трагедията на краха на японските амбиции да надминат Америка постепенно се зараждаше фарса на американските амбиции да превърнат Китай в индустриална плантация, осигуряваща евтина работна ръка за просперитета на американската финансова олигархия, а заедно с това и извор на печалби и индустриални стоки. Едновременно се разчиташе на включването на огромния китайски пазар в сферата на глобалния либерален ред, което трябваше да задуши проклетия комунизъм, постепенно превръщайки Китай в капиталистическа държава!

Ориентацията към Китай на републиканската администрация на Никсън през 70-те години на двадесетия век представлява брилянтен политически ход за балансиране на мощта на СССР, но в никакъв случай не е уникално и оригинално явление в политиката на републиканския елит в САЩ. Независимо от възгледите си за Украйна днес, републиканците са единни във фокуса си върху Китай. Те се връщат към принципа, който мнозина защищаваха в началото на последната Студена война. Това не е нито интернационализъм, нито изолационизъм. Това е "Азия на първо място - в центъра на вниманието на САЩ!".

Например сенаторът Робърт Тафт, виден републиканец през миналия век, се е противопоставял на влизането на Америка в НАТО и е заявил през 1948 г., че „Далечният Изток в крайна сметка е по-важен за нашата бъдеща безопасност, отколкото Европа”. На следващата година сенаторът Х. Александър Смит, републиканец от Комитета по външна политика и въоръжени сили, предупреждава, че докато администрацията на Труман е „заета с Европа, реалната заплаха от Трета световна война може би ни приближава от азиатската страна“. Уилям Ноуланд, лидер на републиканците в Сената от 1953 до 1958 г., е бил толкова отдаден на подкрепата на националистическите изгнаници, загубили гражданската война в Китай, че бе наречен „сенаторът от Формоза“, по името на остров Тайван по онова време, където остатъците от армията на Чан Кай Ши намират подслон след поражението си от комунистите на Мао.

Разбирането защо републиканците приоритизираха Китай тогава помага да се обясни защо го приоритизират сега. В книгата си „Азия на първо място: Китай и създаването на съвременния американски консерватизъм“ историкът Джойс Мао твърди, че фокусът на републиканците от епохата на Студената война върху Китай произтича отчасти от „духовен патернализъм, който вероятно е пренесен от предишния век“. В края на 19-ти век, когато Съединените щати изграждаха сфера на влияние в Тихия океан, Китай, с огромното си население, имаше специална привлекателност за американците, заинтересовани от спечелването на души за Христос. Националистическият лидер Чан Кайши и съпругата му самите бяха християни и използваха тази религиозна връзка, за да привлекат американската подкрепа - първо за войната си срещу комунистическите съперници в континенталната част на Китай и след това, след като избягаха на остров Тайван, за техният режим там.

Много от най-влиятелните хора на Азия в Америка – като издателят на списание Time Хенри Лус – са или деца на американски мисионери в Китай, или самите те са служили като мисионери там. Обществото Джон Бърч, чиито пламенен, конспиративен антикомунизъм предвещава десния популизъм днес, е кръстено на армейски капитан и бивш мисионер, убит от китайските комунисти в края на Втората световна война.

Днес към традиционното отношение към Китай се добавя и огромното безпокойство на финансовата глобалистка олигархия в САЩ от това, че Китай с лекомисленото ѝ съдействие се е превърнал в "неукротим дракон" застрашаващ имперското господство на САЩ! Тази паника се е вселила в душите, както на елита на Републиканската, така и на Демократическата партия.

На първия дебат на кандидатите за президент от Републиканската партия ясно личеше известно раздвоение между важността на подкрепата за Украйна в борбата ѝ срещу Русия и посвещаването на усилията на САЩ изцяло на борбата срещу нарастващото влияние на Китай.

Рон ДеСантис каза, че няма да подкрепи допълнителна помощ за Украйна, освен ако Европа не направи повече. Вивек Рамасвами каза, че няма да въоръжава Украйна, каквото и да става. Крис Кристи, Майк Пенс и Ники Хейли, всички упорити защитници на Киев, се нахвърлиха върху тях с критики за симпатии към Путин.

Сред разногласията една нотка на съгласие продължаваше да изплува на повърхността: че истинската заплаха за Америка идва от Пекин. Като оправдание за нежеланието си да изпрати повече помощ на Украйна, ДеСантис каза, че ще гарантира, че Съединените щати ще направят „това, което трябва да направим с Китай“. Вивек Рамасвами осъди помощта за Украйна, защото „истинската заплаха, пред която сме изправени, е комунистически Китай“. Ники Хейли защити такава помощ, защото „победата за Русия е победа за Китай“. Пенс каза, че слабостта на г-н Рамасвами по отношение на Украйна ще изкуши Пекин да атакува Тайван.

През март проучване на Gallup установи, че докато демократите са с 23 пункта по-склонни да смятат Русия за по-голям враг от Китай, републиканците са с цели 64 пункта по-склонни да твърдят обратното.

В проучване от 2021 г. политолозите от Университета на Делауеър, Дейвид Ебнър и Владимир Меденица, установиха, че белите американци, които изразяват по-висока степен на расово негодувание, са по-склонни да възприемат Китай като военна заплаха. Именно белите евангелисти днес – като консервативните християни, които подкрепяха Чан в края на 40-те и 50-те години на миналия век – са тези, които изразяват най-голяма враждебност към правителството на Китай. Според обобщени от Изследователският център Pew данни, събрани тази пролет, сравнявайки възгледите на американците за Китай по религия и раса, се установява, че белите неиспанци евангелисти са с 25 пункта по-склонни да имат „много неблагоприятно“ мнение за Китай, отколкото американците, които не са религиозно обвързани, с 26 пункта по-вероятно от чернокожите протестанти и с 33 пункта по-вероятно от испанците католици.

Това е базата на републиканците и нейната антипатия към Китай помага да се обясни защо много от десните експерти и политици, често описвани като изолационисти, изобщо не са изолационисти. Те са привърженици на идеята за "Първи в Азия!".

Тъкър Карлсън, който каза неотдавна, че американските политици мразят Русия, защото е „християнска страна“, настоя през 2019 г., че „основният враг на Америка, разбира се, е Китай и Съединените щати трябва да поддържат отношения с Русия, обединени срещу Китай.”

Вивек Рамасвами, който оспорва на ДеСантис второто място в националните проучвания, иска Съединените щати да се обединят с Москва срещу Пекин.

Фаворитът на републиканците за 2024 г., бившият президент Доналд Тръмп – в дълбока хармония с консервативните избиратели – е обсебен от Китай, откакто избухна на националната политическа сцена преди осем години. Тръмп често е осмиван като изолационист заради враждебността му към НАТО и презрението му към международните договори. По отношение на Китай риториката му беше неукротима. През 2016 г. той дори каза, че на Пекин е било позволено да „изнасили страната ни“.

Републиканците може да не са съгласни относно най-добрия път напред в Украйна, но преобладаващо, те са съгласни, че Китай е най-важната опасност за САЩ. Това е проблемът със завръщането на републиканците в Asia First. Мнозина в партията не виждат възхода на Китай само като заплаха за американската мощ. Те го виждат и като заплаха за властта на белите християни.

Расовият и религиозният елементи вероятно играят определена роля в подкрепата на противостоенето срещу Китай всред широките маси на електората на републиканците. Основният въпрос обаче е в това, какво да се направи, за да може САЩ да се справи с амбициозните претенции на Китай и, което е много по-важно, може ли изобщо да се направи нещо, за да се спаси еднополярния свят, на който САЩ претендира да стои начело. По този въпрос трябва да се отчитат редица фактори, някои, от които ще отбележа по-долу:

1. Капитализмът в САЩ е преминал твърдо във фазата на "финансиализацията", което ще рече, че голяма част от транзакциите, които формират БВП, са от сферата на услугите, при които не се произвеждат реални физически продукти и стоки. От това следва, че страната е силно деиндустриализирана, което е довело до загуба на основни умения сред работната сила. По тази причина САЩ са особено силно зависими от Китай и други страни за своето съществуване и развитие. Възстановяването на загубените от работната сила умения е сравнително бавен процес, който може да се компенсира донякъде с внос на квалифицирана работна ръка, но това може да стане само при наличие на значително по-висок стандарт за живот от страните, в които има в изобилие от нужната квалифицирана работна ръка! Понастоящем САЩ предприемат енергични мерки за държавно стимулиране на отделни важни за технологичното господство на страната в света - мерки, с които се цели привличане на инвестиции и работна ръка от Европа и други технологично напреднали страни в света, съюзници на САЩ, но това неизбежно ще възбуди негативното отношение на тези страни срещу протекционалистичната политика на САЩ, която се опитва да реши проблемите си за тяхна сметка.

2. Досега САЩ са били облагодетелствани от използването на националната валута - долара, като международна резервна валута за разплащания в цялата световна икономика. Това е осигурявало на САЩ лесно и почти неограничено финансиране. Намеренията на Китай и неговите съюзници от БРИКС са да отнемат на САЩ тази привилегия, което рано или късно ще стане. Говори се за създаване на някакъв еквивалент на резервна валута, базирана на валутите на страни обединени в БРИКС. В статията:

Doomsday for the Buck? "A Reserve Currency Is No Longer Needed"

By Mike Whitney and Paul Craig Roberts

Глобалистичните мечти на западните олигарси изглежда умират заедно с така наречения "Световен ред, базиран на правила".

http://informationclearinghouse.info/57800.htm

се лансира идеята, че при съвременната компютризация на световната банкова система и неизбежния преход към цифрови национални валути изобщо не е необходимо наличието на подобна на долара "световна резервна валута", а е възможно да се разработи система за балансиране на международната търговия и инвестиции в национални валути, което изглежда ще направят страните от БРИКС!

3. Особено важна роля в противостоенето и борбата между Китай и САЩ ще играят съюзниците на двете държави. Засега САЩ и съюзниците им са по-добре организирани и разполагат със структура от установени традиционни международни организации (военни, финансови, съвещателни и т. н.), но страните от БРИКС започват да се организират и да изграждат собствени международни структури, които, като се има предвид потенциалната широка подкрепа на идеята за многополярен свят, рано или късно ще задушат организациите, свързани с еднополярния свят.

4. САЩ се опитват да се борят срещу Китай, прилагайки два противоположни метода: ударно осигуряване на инвестиции за развитие на определени индустрии и технологии в САЩ от водещи световни фирми в съответните области и налагане на Китай на санкции (инвестиционни и търговски ограничения), целещи да задушат развитието на важните технологии в самия Китай! Важен елемент на тази политика са опитите за преговори между китайски и американски делегации в различни области, целта на които е да се замаскира в максимална степен протекционистичния елемент в икономическата политика на САЩ, който е в пълно противоречие с пропагандираните идеи за свободна търговия и конкуренция. През последните няколко месеца Байдън трескаво изпраща делегация след делегация в Китай, опитвайки се да смекчи реакцията на китайското ръководство на протекционистичните инвестиционни и търговски мерки предприемани от САЩ в последно време срещу Китай и неговите фирми. Посещението на министъра на търговията Джина Раймондо бе предшествано от серия посещения на делегации, начело с държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, министъра на финансите Джанет Л. Йелън и президентския пратеник по климата Джон Кери през юли, но реакцията на председателят Си и неговия екип е хладна и несговорчива. Поканите на Байдън за посещение в САЩ на главната фигура в китайското ръководство по въпросите на външната политика Ван И все още не е приета, а последният високопоставен китайски служител, който пътува до Вашингтон, бе министърът на търговията на Китай Ван Уентао, посетил САЩ в края на май.

Искам да обърна внимание на факта, че САЩ не за пръв път се опитват да решат съревнованието си с конкурентите чрез санкции и ограничения на достъпа им до модерни технологии. Тази политика имаше ограничен успех по време на Студената война, като задържаше в определена степен развитието на Социалистическия лагер, но не успя да предотврати развитието на разработките например в областта на ядрените оръжия и енергетика от страна на СССР. По отношение на Китай обаче тази политика вероятно ще се провали с гръм и трясък, защото през годините на сътрудничество между Запада и Китай последният успя да достигне до такава степен на научно, технологично и индустриално развитие, че като се имат предвид човешките му и материални ресурси, а също така и широката международна подкрепа, която Китай успя да си осигури през последните години, както се казва "вратата на обора е отворена и конете вече са избягали в полето"!

Един пример в това отношение е тоталната забрана, която Доналд Тръмп наложи като президент на САЩ преди няколко години на китайския технологичен гигант "Хуауей (Huawei)" на достъпа му до модерни интегрални схеми, необходими за мобилните му телефони, и забраната за инсталиране на комуникационните мрежи от пета генерация (5G), разработени от фирмата, в САЩ и от васалите на САЩ! Буквално за месеци "Хуауей" изпадна от групата на най-големите световни производители на мобилни телефони! Само преди няколко дена обаче фирмата пусна на пазара новият си смарт телефон "Mate 60 Pro", който удиви потребителите и специалистите със своите качества и възможности. Оказа се, че противно на очакванията на стратезите от Вашингтон, специалистите на "Хуауей" са успели да произведат най-модерните, необходими за телефона, чипове, използвайки 7 nm технология, която се считаше извън възможностите на Китай в близките години! Вярно е, че в момента същите чипове се произвеждат от западните фирми с 4 nm, технология, но "стратезите на санкциите" бяха убедени, че Китай е в състояние да произвежда схеми – в най-добрия случай – с 15 nm технология!? В САЩ вече се надига вой да се разследва как китайците са се добрали до средствата, необходими за разработката и производството на 7 nm интегрални схеми, което ми напомня за 50-те години на миналия век, когато се започна "лов на вещици" за разкриването на тайните на атомната бомба от САЩ в СССР. Вероятно количеството и цената на произведените за новия смарт телефон са по-високи от тези на Запад, а рандемана на годните интегрални схеми не е 70%, а е 50%, както твърдят разните специалисти, но фактът, че Китай само за две-три години успя да демонстрира, че преодолява технологичните проблеми, наложени му от санкциите в микроелектрониката, е много показателен.

В заключение искам да отбележа сериозните си опасения, че "кръстоносният поход", който САЩ се опитват да организират срещу налагането на многополярния свят, ще се провали, защото самите САЩ показаха на света, че те не са в състояние да управляват справедливо и разумно еднополярния свят, който възникна след приключването на Студената война. Най-разумната политика на САЩ и Западът е да потърсят най-изгодният "modus vivendi" за себе си в един многополярен свят, който би предложил на всички справедливост и възможности за разумно и плодотворно сътрудничество и развитие в името на общото благоденствие на всички хора по земята, а не само на едно ограничено малцинство, което се счита за богоизбрано да управлява и разпределя световните ресурси!

Дилетант