Емиграция: 6. За лагера и профугите

На другия ден, след като преспахме край брега на морето недалеч от Латина, се появихме отново в лагера. Той се намираше в бивша казарма и се състоеше от масивни тухлени бараки с асфалтови пътеки и тревни площи между бараките. Наоколо беше ограден от висока тухлена ограда и се твърдеше, че, както и града Латина, е строен по времето на Мусолини.

Отидохме в склада и там ни раздадоха чаршафи, възглавници, одеала и пешкири. Юлия се разписа като получател, без да подозира, че любезният складажия ще си допише повече пешкири и чаршафи, отколкото ни беше дал и, когато тръгнем да напускаме лагера, за да ни разрешат да напуснем, ще трябва да дадем част от пешкирите, кърпите и чаршафите, които си носехме от България! Дадоха ни и постоянни карти за самоличност, удостоверяващи, че сме законни "профуги", т. е. бежанци или нещо подобно (на италиански). Връчиха ни и ключовете от стаята, в която щяхме да живеем отсега нататък.

Натоварени с бельото тръгнахме да си търсим новото убежище. Стаята се намираше в една двуетажна дълга солидна барака и беше на втория етаж. На двата края на коридорите имаше тоалетни и мивки от казармен тип, т. е. от едната страна на едно дълго помещение имаше около 7-8 кабинки с дупки за клечене, а от другата – дълго корито с десетина крана за студена вода. Тоалетните бяха сравнително чисти през деня, но вечер и през нощта, особено в края на седмицата, когато профугите, главно поляци и румънци, си пийваха повече, понякога ставаше невъзможно да се влезе не само в кабинките, но и изобщо в помещението.

Стаята ни беше близо 20 квадратни метра, с плочки на пода, един голям железен шкаф-гардероб и десетки полу-порнографски снимки по стените. Тери първоначално прояви дискретно любопитство, но скоро престана – поне видимо – да обръща внимание на фотографското изкуство по стените. Леглата бяха със стари и провиснали пружини, но общо взето дюшеците им бяха в приемливо състояние.

Баните в лагера бяха концентрирани в една специализирана за целта барака. Там имаше душове, но топла вода пускаха само един или два пъти седмично и то по непредсказуемо време. По тази причина ние имахме винаги приготвени неща за баня, за да може в момента на разчуване на слуха за топла вода, да се понесем в тръс към банята с цел запазване на душ, защото водата стигаше за не повече от 20-30 минути активно използване.

Освен еднофамилните стаи, които се даваха на семейства, имаше и помещения с повече легла, в които настаняваха неженени.

В лагера хранеха три пъти на ден. Храната се състоеше предимно от макарони, понякога сготвени с месо. Сутрин даваха чай или кафе, а за децата под 12 години имаше мляко. Тери беше навършил 12 години преди един месец и отказаха да му дават мляко. Юлия обаче успяваше да изклинчи понякога бутилка прясно мляко, което трябваше да се пие същия ден, защото нямаше къде да го държим. По принцип можеше да се яде в столова, но ние си взимахме яденето и си ядехме в стаята.

Контингентът на лагера, по националности, се състоеше преди всичко от поляци и по-малко румънци. Останалите нации – българи, чехи, словаци и унгарци – бяха по-слабо застъпени.

Поляците бяха много повече от другите, защото по това време папата беше поляк (Йоан Павел II) и те, под предлог че отиват да се поклонят на папата, бягаха с десетки и стотици на ден. Не бяха редки случаите, когато цели туристически автобуси се изпразваха и нямаше кой да върне автобуса в Полша. Поляците бяха нещо като аристокрацията на профугите. Тъй като дрехи получавахме от католическата църква, а папата беше поляк, то когато имаше пратка с дрехи в някоя църква, поляците първи научаваха за това и естествено избираха най-хубавото за себе си. Веднаж една полякиня показа на Юлия 4-5  разкошни дамски и мъжки кожени палта, които беше получила в църквата и се канеше да ги праща на сестра си в Полша за продажба! Какво да се прави? Както се казва: "Бог високо, цар далеко, а папата е поляк!"

Защо румънците бяха много, нямам представа. Чувах, че по това време от Румъния можело да се излезе законно, като се плати някаква доста прилична сума, но никога не съм проверявал какъв е произхода на румънските профуги.

Особен контингент в лагера бяха албанците. Повечето от тях бяха млади хора от Косово, но тях никоя страна не ги приемаше. От тях имаше хора, които седяха в лагера от години. Понеже никой не даваше пари на профугите, а се осигуряваше само храна и подслон, то албанците, или както ги наричаха "шиптари" (или нещо подобно), неизбежно се криминализираха, ако не си бяха криминални по начало, и карабинерите често ни посещаваха, за да отведат някой от нашите албански колеги-профуги нанякъде. Албанците понякога провеждаха и побоища помежду си, вероятно с цел разрешаване на финансови и други спорове, които нерядко приключваха с "поножовщини".

Имаше и няколко сърби, които се представяха за македонци от България. Тяхната легенда беше, че бягат от етническия тормоз, който българските власти упражняват над македонците в България. Тези сърби разбира се не знаеха македонски и затова говореха на развален сръбски, като считаха, че по този начин повече приличат на македонци. Интересното е, че понякога номерът минаваше и някои сърби заминаваха за САЩ.

Имаше и сърби, които се представяха за турци или помаци от България. Те също бягаха от тормоза на българите, тях винаги ги приемаха, защото по това време протичаше процеса на "национално възраждане" или както там го бяха кръстили властите в България. По тази причина такива профуги се ползваха със симпатиите на Запада.

Българите в лагера не бяха повече от 20-30 души. По моя преценка около 60-70 процента от тях бяха хора с малки или по-големи криминални досиета в България. Част от сънародниците вероятно бяха дребни мошеници или чейнджаджии, но имаше и някои, които бяха лежали в затвора. Всички разбира се претендираха, че са "борци за свобода и демокрация" и по тази благородна причина са били преследвани от властта.

Разбира се имаше и изключения. Например бай Митко беше лежал през 50-те години по затвори и лагери като земеделски активист. Неговата мечта да избяга беше с многогодишна история. Жена му беше лекарка и след многократни опити беше успяла да отиде на работа в Алжир. След това бай Митко някакси уредил да ѝ отиде на гости с дъщеря им. От Алжир те с много перипетии бяха успели да си вземат самолетни билети за София през Рим, а на летището в Рим, с помощта на стари емигранти в Италия, бяха изчезнали от самолета.

Б. и М. пък бяха семейство с две деца, но в Италия бяха успели да вземат само едното – момченце на около 10 години. Момиченцето им беше останало в България, но успяха да си го вземат с помощта на Червения кръст. Когато ги срещнахме за пръв път в лагера, Б. ни се представи като "специалист" по пластмаси! Аз помислих, че е химик, но след кратък разговор се установи, че имал преса за правене на пластмасови копчета, която дори не си беше правил сам. Отначало Б., М и синчето ходеха доста бедно облечени, но изведнаж се обзаведоха с прекрасни якета, джинси, ризи и блузки. В стаята им всяка вечер се пиеше уиски и даже ни предложиха да ни продадат кутия кафе, тъй като Б. купил, а се оказало, че и М. купила, та им било излишно. Ние нямахме кафе, та нямахме нищо против една кутия, но нямахме и пари, така че учтиво им отказахме сделката. След няколко дена разбрахме "тайната" на замогването на Б. и М. Те бяха започнали да крадат от местните супермаркети. За целта им помагали много широките якета, в които криели откраднатите стоки. В дейността бяха включили и синчето и бизнесът им вървеше доста успешно!

С шоп-лифтинг не се занимаваха само те, а и хора от полския, румънския и разбира се албанския контингент, така че в лагера можеше да се купи всичко, което се продаваше в Латина, но за съжаление трябваха пари, каквито ние нямахме!

Отвреме-навреме се появяваха и българи, дошли от Австрия и Германия, че даже и от САЩ. Това отначало много ни учуди, но скоро приятелите, с които се сдобихме сред българския криминален свят, ни обясниха, че това са хора, които ги търси полицията в съответните страни и те имитират ново избягване от България, като междувременно си сменят документите, т. е. купуват си нови, но с други имена или твърдят, че са избягали едва ли не от бесилката в България и затова нямат никакви документи! Бедата за тях беше обаче, че италианците и американците бяха започнали много активно да използват биометрични средства, на първо време отпечатъци на палци, и скоро тези повторни емигранти изчезваха от лагера.

Все пак един такъв повторен емигрант, който се появи от Германия, изигра лоша шега на Б. и М. Те междувременно бяха натрупали доста "стока" от магазините и той ги кандардиса, че няма никаква полза да ходят в САЩ и че истината е в Германия. Там и в магазините по-лесно се крадяло и изобщо било много по интересно. Той беше с кола и един ден Б., М. и синът им изчезнаха от лагера. Разнесе се слух, че са заминали за Германия. След около седмица обаче те се появиха голи като пушки, само с по една тениска на гърбовете. Оказа се, че техният приятел, като стигнали границата, им казал да слезнат от колата и им обяснил къде и как да минат границата пеша. Казал им и къде ще ги чака. Багажът си Б и М. оставили в колата, "за да не им тежи"! Когато обаче отишли на уреченото място, от приятеля нямало и следа. Чакали го един ден и накрая разбрали, че ги е измамил. отишли в италианската полиция и се предали. Измислили някаква история, полицаите им дали ваучер да си купят билети до Латина и така те се появиха отново. Веднага запретнаха ръкави и скоро отново се обзаведоха с якета, джинси, тениски, блузки и хубави маратонки. Те даже успяха да се доберат до Щатите, но там наистина се оказа, че се краде по-трудно в магазините. Говореше се, че ги хванали на няколко пъти и накрая ги депортирали.

Освен с шоп-лифтинг, в лагера можеше да се изкарат пари и с работа. В самия лагер много функции се изпълняваха от профуги, но тези длъжности се разпределяха от "полската мафия", която се беше конституирала в лагера и контролираше всички подобни назначения.

Друг начин за изкарване на пари в лагера беше чрез сезонна работа в селското стопанство около Латина. Всяка сутрин местните земеделци минаваха покрай лагера, където чакаха десетки мъже и жени с надежда, че някой ще ги вземе на работа да берат домати или грозде. Заплащането беше доста мизерно, но и този пазар беше овладян от мафия, този път от румънската. Изобщо румънците имаха определени предимства пред останалите профуги, защото техният език е много близък до италианския и по тази причина много румънци с технически умения дори успяваха да се квалифицират и за по-високо платени работи.

Фактът, че профугите се наемаха като сезонни и други работници в Латина не се харесваше на местното население и то понякога си отмъщаваше на профугите. Така например един ден всички коли на профугите, които бяха паркирани пред лагера, се оказаха със спукани гуми. Това беше работа на местните отмъстители, като при това се създаде работа на някои профуги, които много бързо се снабдиха със материали за ремонтиране на гуми и по този начин изработиха някоя и друга хилядарка лири. Ние обаче се оказахме късметлии при тази атака на колите, защото предната вечер бяхме продали колата и караваната си за крупната сума от 333 долара, което тогава беше към 660 000 лирети.

В лагера се извършваше и регистрацията на профугите за страните, в които те искаха да емигрират. Основните направления бяха САЩ, Канада и Австралия. Документите се подготвяха чрез няколко организации, които след това ги внасяха в съответните посолства. По-главните оргнизации, които играеха ролята и на спонсори, бяха International Rescue Committee (IRC), Световният съвет на църквите и Организацията "Толстой". По съвета на Б. ние се обърнахме за съдействие към IRC, където служителката помнеше Б. и семейството му и ни оказа ценно съдействие при попълване на документите. След като приключихме с подаването на документите си за САЩ, ние можехме вече да помислим за напускане на лагера.

Обстановката в лагера не ни харесваше и започнахме да действаме да ни преместят в Рим, където вече приключваше туристическият сезон и в по-долнопробните хотели на града се освобождаваха стаи, които можеше да се заемат от профугите срещу съответно заплащане, главно от американските данъкоплатци. Към края на септември Юлия се развъртя и най-накрая уреди да заминем за Рим.

Разказвач

За атентата в Бургас

Отдавна не съм писал в блога си. Причината е, че през последния месец и половина бяхме през цялото време в движение. Даже историите, свързани с емиграцията ни, са писани по-рано. Нещо повече, през това време дори нямах достъп до Интернет и едва вчера приключих с над 200-те електронни съобщения, които се бяха натрупали в кутията. Естествено болшинството от тях бяха боклук, като например предложения за Виагра или предложения за масажи и т. п. Все пак се постарах да проследя публикациите от няколкото страници на Интернета, на които съм абонат, а това означава, че трябваше да прочета няколко десетки статии, често за остарели събития, но необходими за "непрекъснатост на възприятията" за политическите и икономически новини по света.

Фактът, че има толкова неща, за които бих писал, а не съм могъл, когато му е било времето, ми действа почти парализиращо.

Все пак реших да драсна няколко реда за атентата в Бургас, защото това събитие, за съжаление, е от голямо значение за България и може да се окаже с доста неприятни последствия за страната!

Първо, очевидно е, че мястото за атентата е избрано особено добре. Лично аз, по време на пътуванията ни със самолет, изпитвам най-голям страх пред летищата и в залите, където се извършва чекинга на пътуващите. Просто не ми е ясно защо терористите не използват тези места по често? Спомням си само един случай на атентат на подобно място – атентата на Фиомичино (или може би беше Леонардо да Винчи) в Рим през 1986 година. Вероятно има и други случаи, но аз поне не си ги спомням. Макар че май наскоро имаше подобен взривен атентат на едно от летищата в Москва.

Страшното на тези места е, че се мотат много хора с коли, рейсове и багаж, които на практика не са проверени!

Второ подобно събитие можеше да се очаква на територията на България, като се има предвид външната политика на пълна солидарност на страната с имперските амбиции на САЩ и някои от партньорите им от НАТО в Близкия и Средния Изток.

Навремето българската политика в тази част на света се характеризираше с пълна подчиненост на политиката на Съветския съюз, а сега пък с пълна подчиненост на политиката на САЩ и НАТО. Безусловната подкрепа на Израел по Палестинския въпрос и по конфликта с Иран, неизбежно ще постави България в опасното положение на плацдарм за терористични операции. Това трябва да е ясно на всеки българин и можем само да се радваме, че досега джихадистите не ни обръщаха необходимото внимание. Като се има предвид и това, че около 10% от населението в България са мюсюлмани и при това са концентрирани в няколко географски области, то е чудо, че досега не е имало терористична активност в страната!

Трето, струва ми се, че в миналото България имаше прилична агентура в Близкия и Средния Изток, но имам чувството, че дейността по разкриване и "осветяване" на агентурата на КДС вероятно си е казало думата и в средите на външното разузнаване. Истината обаче е, че аз не съм специалист по тези въпроси и затова няма да философствам повече по тях. Причината, поради която споменавам това, е, че борбата с атентати от подобен характер може да се води успешно само на базата на агентурна работа всред контингента от хора, които могат да бъдат вербувани от различните терористични организации!

В тази насока е особено интересна дейността на ФБР в САЩ. Там периодически се "разкриват" групи от атентатори, които при по-внимателно вглеждане се оказват лумпенизирани членове на ислямското общество в страната. В болшинството случаи очевидно става дума за хора, които са провокирани от сътрудници на ФБР да започнат някаква дейност по организиране на атентати, след което агентите-провокатори на ФБР, които са ги подтикнали към тази дейност им помагат да се сдобият с фалшиви взривни материали и оръжие, като в подходящ момент ФБР ги арестува и предава на прокуратурата. На някой може да му се струва, че подобна дейност на ФБР е нечестна и предназначена за "повдигане на акциите" на организацията, и в подобно подозрение има резон, но от друга страна ми се струва, че ислямското общество в САЩ вероятно е в паника относно наличието на провокатори и това неизбежно парализира тези членове на това общество, които биха имали наистина лоши намерения!

Все пак правителствените говорители в България се въздържаха от преки обвинения срещу която и да е сила в терористичната сфера. Това обаче не може да се каже за изрелския министър-председател, а също и за президента на Израел, които без да представят каквито и да е доказателства, направо обвиниха Иран и Хизбула за атентата! В същия аспект се изказаха и американски ръководни личности, оставайки обаче анонимни! В това няма нищо странно, като се има предвид стремежът на Израел да предизвика военен конфликт между САЩ и Иран във връзка с потенциалната опасност от влизането на Иран в клуба на ядрените държави.

Който и да е организаторът на атентата (сунит или шиит), трябва да се има предвид, че атентаторът е имал подкрепата на локални сили в страната и това е вероятно най-страшното в цялата тази история! Струва ми се, че е неизбежно органите за безопасност, както българските, така и чуждестранните, да погледнат преди всичко в средата на ислямското малцинство в България, а това неизбежно ще доведе до накаляване на отношенията между етническите групи в страната.

Дилетант

Емиграция: 5. Пристигането

След неудачния обир в "Кастело ...", ние залепихме прозореца на караваната криво-ляво с тиксо и продължихме пътя си към Рим. Знаехме, че няма да можем да стигнем до Рим същия ден и затова по някое време започнахме да се оглеждаме за подходящо място за нощувка. За съжаление покрай брега градчетата се нижеха едно след друго като маниста в гердан и не се виждаше нищо подходящо за нас. Най-накрая, вече по тъмно, спряхме на един паркинг в края на някакво друго "Кастело ...". Не вдигнахме караваната на кокилите, а само я прекарахме по-близо до една стена откъм страната на повредения прозорец, хапнахме набързо и се натъркаляхме по леглата.

На другата сутрин станахме рано и отново потеглихме. Напоследък колата започна да харчи ужасно много бензин и аз с тревога броях купоните, опасявайки се, че могат да не ни стигнат до Рим. По едно време, вече близо до града, пътят започна да се изкачва доста стръмно нагоре. Трафикът беше ужасен и аз нервно поглеждах термометъра на водата. В един момент моторът кюфна няколко пъти и изгасна. Юлия едва успя да отклони встрани от пътя, майсторски използвайки останалата инерция. Всички мълчахме потиснати, защото нямахме почти никакви пари за ремонти и подобни разходи.

Юлия отвори капака на двигателя. Аз излязох навън и го вдигнах. Подозрително замириса на бензин. Помолих Юлия да излезе и да гледа под капака на двигателя, а аз седнах на местото ѝ и включих стартера. Юлия моментално замаха с ръце и извика да спра. Каза ми, че от един маркуч шурти бензин като от чешма. Излязох и огледах маркуча. На него зееше огромна цепнатина и изведнъж ми стана ясно защо консумацията на бензин непрекъснато нарастваше през последните дни. Все пак имахме късмет, че не се бяхме подпалили! Юлия беше съкрушена. Повредата очевидно не беше голяма, но откъде ще вземем маркуч? Цепнатината беше доста към средата на маркуча и това изключваше скъсяването му. Аз доволно потрих ръце и с победоносен вид обявих, че всичко е наред. Отворих багажника на колата и като вълшебник от цирка извадих един точно такъв маркуч като спукания. Юлия ме гледаше с благоговение и попита откъде е този маркуч? Аз пренебрежително ѝ казах, че тя самата го е купила, извадих инструментите и се заех за работа. Моторът беше горещ и в тази жега трябваше да го чакаме дълго да изстине, та аз, като внимавах да не се изгоря, свалих стария маркуч и сложих новия. Както и трябваше да се очаква, той пасна идеално.

Влязох в колата, а Юлия зае наблюдателното си място до капака. Включих стартера и след едно-две завъртания колата запали като кукличка! Затворихме капака, аз отстъпих шофьорското място на Юлия и отново потеглихме. Тя ме попита отново откъде е този маркуч и аз ѝ напомних, че преди пет-шест години, веднаж, като се върнах от командировка в Съюза, тя ми се похвали че е купила маркуч за бензинопровода на колата. Аз ѝ казах, че напразно си е похарчила парите, но тя ми обясни, че ги били докарали в магазина и всички купували, та и тя купила. Този маркуч с години ми се моташе из багажника и, ако не беше наследствената ми пестеливост, отдавна щях да съм го изхвърлил, защото смятах, че това е частта, която едва ли някога ще ни дотрябва!

В Рим пристигнахме към три-четири часа след обяд. С много питане намерихме един къмпинг и се настанихме. Беше петък, късно след обяд, и ние излязохме веднага да се поразходим из града. През следващите два дена посетихме колизея и най-различни други старини. Даже си позволихме да си купим по един сладолед от една джелатерия пред Колизея. Времето беше прекрасно. Най-накрая се изкъпахме в баните на къмпинга и се приведохме в чист и лъчист вид. Все пак се чувствахме притеснени, защото в понеделник ни предстоеше фаталното посещение до американското посолство на Вия Венето.

В понеделник напуснахме къмпинга и се отправихме към посолството и заедно с това към неизвестността на предстоящия емигрантски живот!

От вратата на посолството се виеше доста прилична опашка. Ние със завист гледахме американските граждани, които минаваха покрай нас, поглеждайки ни - както ни се стори - без да ни виждат! Най-накрая дойде и нашият ред. Избърборих каквото бях намислил да кажа на английски, а именно, че търсим политическо убежище в САЩ. Жената не ме разбра и аз трябваше да повторя, като едновременно с това ѝ пъхнах паспортите ни. Тя ме погледна внимателно, взе паспортите, отвори ги набързо и ми каза да се дръпнем встрани и да изчакаме.

След малко ни извикаха и ни казаха, че трябва да отидем на адреса написан на визитната картичка, която ни връчиха. На картичката беше написано името на господин Корач и адреса на "International Rescue Committee" (IRC). За тази организация бях слушал още в България, където се твърдеше, че била поделение на ЦРУ! Спомних си набързо за шпионските книги, които бях чел, за разпитите, мъченията и т. н., но нямаше какво да се прави. Жребият беше окончателно хвърлен и връщане назад нямаше!

Офисът на Корач намерихме бързо. Чудех се дали Корач имаше нещо общо с един известен югославски баскетболист от едно време, но така и не разбрах това, макар че господин Корач беше доста висок и приятен човек, но май беше малко старичък, за да е баскетболистът Корач. В офиса ни дадоха адреса на лагера за бежанци в Латина и схема как да стигнем до него.

Тръгнахме и след няколко губения успяхме да излезем на пътя за Латина. Когато пристигнахме в градчето, директно се отправихме към полицията и там ни обясниха къде е лагерът. Най-накрая се добрахме и до него. Той се оказа бивша казарма, от времето на Мусолини, оградена с високи каменни стени, но портата беше широко отворена и като че ли през нея можеше да се влиза и излиза спокойно и без контрол. Пред портата, покрай оградата, имаше много коли от страни на Социалистическия лагер: полски, румънски, унгарски, чехословашки. Ние намерихме едно свободно място и паркирахме. Влязохме през портата и видяхме нещо като КПП. Оттам се показа един сънен полицай. Обяснихме му криво-ляво какви сме и той каза: "А-а-а профуги!". И така ние научихме какви ще бъдем през следващите шест месеца в Италия!

Полицаят ни прибра паспортите и ни даде някакви картончета. Каза: "Манджаре!" и посочи на някъде по една алея. Ние се зарадвахме, защото разбрахме, че поне от глад няма да мрем и се запътихме по посока на миризмата на някакво ядене. Скоро стигнахме до една дълга барака, от която се чуваше тропане на съдове, лъжици и вилици. Влязохме вътре и показахме купоните. Дадоха ни един поднос с три комплекта ядене -- някаква неопределена манджа с месо от неопределено животно и естествено ... макарони. Седнахме на една скамейка пред кухнята и хапнахме.

Върнахме се при полицая и той ни отведе в една барака с няколко стаи с по 15-20 легла. Каза, че нощес ще трябва да спим тук, а утре ще ни дадат стая.

В помещението имаше някакви съмнителни, брадати и рошави типове, които лежаха по леглата или играеха на карти. Юлия се огледа и решително заяви, че тя в тази стая няма да спи. Излязохме навън и аз предложих да отидем да спим край морето в караваната. Така и направихме. Качихме се на колата и отидохме на брега на морето. Там спряхме на паркинга пред един хотел, на най-далечното място, до едни тръстики, които се издигаха гъсти като в джунгла. Вдигнах караваната на кокилите и влязохме в нея, за да прекараме последната си вечер извън лагера. Духаше ужасен вятър и караваната се клатеше така, че на моменти ми се струваше, че ще се обърне. Юлия извади една книга и направихме последното семейно четене. Бяхме много притеснени пред неизвестността, но нямаше какво да се прави, всички мостове назад бяха изгорени и пътят беше само напред!

Разказвач