След неудачния обир в "Кастело ...", ние залепихме прозореца на караваната криво-ляво с тиксо и продължихме пътя си към Рим. Знаехме, че няма да можем да стигнем до Рим същия ден и затова по някое време започнахме да се оглеждаме за подходящо място за нощувка. За съжаление покрай брега градчетата се нижеха едно след друго като маниста в гердан и не се виждаше нищо подходящо за нас. Най-накрая, вече по тъмно, спряхме на един паркинг в края на някакво друго "Кастело ...". Не вдигнахме караваната на кокилите, а само я прекарахме по-близо до една стена откъм страната на повредения прозорец, хапнахме набързо и се натъркаляхме по леглата.
На другата сутрин станахме рано и отново потеглихме. Напоследък колата започна да харчи ужасно много бензин и аз с тревога броях купоните, опасявайки се, че могат да не ни стигнат до Рим. По едно време, вече близо до града, пътят започна да се изкачва доста стръмно нагоре. Трафикът беше ужасен и аз нервно поглеждах термометъра на водата. В един момент моторът кюфна няколко пъти и изгасна. Юлия едва успя да отклони встрани от пътя, майсторски използвайки останалата инерция. Всички мълчахме потиснати, защото нямахме почти никакви пари за ремонти и подобни разходи.
Юлия отвори капака на двигателя. Аз излязох навън и го вдигнах. Подозрително замириса на бензин. Помолих Юлия да излезе и да гледа под капака на двигателя, а аз седнах на местото ѝ и включих стартера. Юлия моментално замаха с ръце и извика да спра. Каза ми, че от един маркуч шурти бензин като от чешма. Излязох и огледах маркуча. На него зееше огромна цепнатина и изведнъж ми стана ясно защо консумацията на бензин непрекъснато нарастваше през последните дни. Все пак имахме късмет, че не се бяхме подпалили! Юлия беше съкрушена. Повредата очевидно не беше голяма, но откъде ще вземем маркуч? Цепнатината беше доста към средата на маркуча и това изключваше скъсяването му. Аз доволно потрих ръце и с победоносен вид обявих, че всичко е наред. Отворих багажника на колата и като вълшебник от цирка извадих един точно такъв маркуч като спукания. Юлия ме гледаше с благоговение и попита откъде е този маркуч? Аз пренебрежително ѝ казах, че тя самата го е купила, извадих инструментите и се заех за работа. Моторът беше горещ и в тази жега трябваше да го чакаме дълго да изстине, та аз, като внимавах да не се изгоря, свалих стария маркуч и сложих новия. Както и трябваше да се очаква, той пасна идеално.
Влязох в колата, а Юлия зае наблюдателното си място до капака. Включих стартера и след едно-две завъртания колата запали като кукличка! Затворихме капака, аз отстъпих шофьорското място на Юлия и отново потеглихме. Тя ме попита отново откъде е този маркуч и аз ѝ напомних, че преди пет-шест години, веднаж, като се върнах от командировка в Съюза, тя ми се похвали че е купила маркуч за бензинопровода на колата. Аз ѝ казах, че напразно си е похарчила парите, но тя ми обясни, че ги били докарали в магазина и всички купували, та и тя купила. Този маркуч с години ми се моташе из багажника и, ако не беше наследствената ми пестеливост, отдавна щях да съм го изхвърлил, защото смятах, че това е частта, която едва ли някога ще ни дотрябва!
В Рим пристигнахме към три-четири часа след обяд. С много питане намерихме един къмпинг и се настанихме. Беше петък, късно след обяд, и ние излязохме веднага да се поразходим из града. През следващите два дена посетихме колизея и най-различни други старини. Даже си позволихме да си купим по един сладолед от една джелатерия пред Колизея. Времето беше прекрасно. Най-накрая се изкъпахме в баните на къмпинга и се приведохме в чист и лъчист вид. Все пак се чувствахме притеснени, защото в понеделник ни предстоеше фаталното посещение до американското посолство на Вия Венето.
В понеделник напуснахме къмпинга и се отправихме към посолството и заедно с това към неизвестността на предстоящия емигрантски живот!
От вратата на посолството се виеше доста прилична опашка. Ние със завист гледахме американските граждани, които минаваха покрай нас, поглеждайки ни - както ни се стори - без да ни виждат! Най-накрая дойде и нашият ред. Избърборих каквото бях намислил да кажа на английски, а именно, че търсим политическо убежище в САЩ. Жената не ме разбра и аз трябваше да повторя, като едновременно с това ѝ пъхнах паспортите ни. Тя ме погледна внимателно, взе паспортите, отвори ги набързо и ми каза да се дръпнем встрани и да изчакаме.
След малко ни извикаха и ни казаха, че трябва да отидем на адреса написан на визитната картичка, която ни връчиха. На картичката беше написано името на господин Корач и адреса на "International Rescue Committee" (IRC). За тази организация бях слушал още в България, където се твърдеше, че била поделение на ЦРУ! Спомних си набързо за шпионските книги, които бях чел, за разпитите, мъченията и т. н., но нямаше какво да се прави. Жребият беше окончателно хвърлен и връщане назад нямаше!
Офисът на Корач намерихме бързо. Чудех се дали Корач имаше нещо общо с един известен югославски баскетболист от едно време, но така и не разбрах това, макар че господин Корач беше доста висок и приятен човек, но май беше малко старичък, за да е баскетболистът Корач. В офиса ни дадоха адреса на лагера за бежанци в Латина и схема как да стигнем до него.
Тръгнахме и след няколко губения успяхме да излезем на пътя за Латина. Когато пристигнахме в градчето, директно се отправихме към полицията и там ни обясниха къде е лагерът. Най-накрая се добрахме и до него. Той се оказа бивша казарма, от времето на Мусолини, оградена с високи каменни стени, но портата беше широко отворена и като че ли през нея можеше да се влиза и излиза спокойно и без контрол. Пред портата, покрай оградата, имаше много коли от страни на Социалистическия лагер: полски, румънски, унгарски, чехословашки. Ние намерихме едно свободно място и паркирахме. Влязохме през портата и видяхме нещо като КПП. Оттам се показа един сънен полицай. Обяснихме му криво-ляво какви сме и той каза: "А-а-а профуги!". И така ние научихме какви ще бъдем през следващите шест месеца в Италия!
Полицаят ни прибра паспортите и ни даде някакви картончета. Каза: "Манджаре!" и посочи на някъде по една алея. Ние се зарадвахме, защото разбрахме, че поне от глад няма да мрем и се запътихме по посока на миризмата на някакво ядене. Скоро стигнахме до една дълга барака, от която се чуваше тропане на съдове, лъжици и вилици. Влязохме вътре и показахме купоните. Дадоха ни един поднос с три комплекта ядене -- някаква неопределена манджа с месо от неопределено животно и естествено ... макарони. Седнахме на една скамейка пред кухнята и хапнахме.
Върнахме се при полицая и той ни отведе в една барака с няколко стаи с по 15-20 легла. Каза, че нощес ще трябва да спим тук, а утре ще ни дадат стая.
В помещението имаше някакви съмнителни, брадати и рошави типове, които лежаха по леглата или играеха на карти. Юлия се огледа и решително заяви, че тя в тази стая няма да спи. Излязохме навън и аз предложих да отидем да спим край морето в караваната. Така и направихме. Качихме се на колата и отидохме на брега на морето. Там спряхме на паркинга пред един хотел, на най-далечното място, до едни тръстики, които се издигаха гъсти като в джунгла. Вдигнах караваната на кокилите и влязохме в нея, за да прекараме последната си вечер извън лагера. Духаше ужасен вятър и караваната се клатеше така, че на моменти ми се струваше, че ще се обърне. Юлия извади една книга и направихме последното семейно четене. Бяхме много притеснени пред неизвестността, но нямаше какво да се прави, всички мостове назад бяха изгорени и пътят беше само напред!
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар