четвъртък, 24 януари 2013 г.
За иногорационните речи
Иногорационните речи на американските президенти са нещо като програмите на партийните конгреси по време на комунизма, но много по-кратки и никой не ги изучава. Обикновено ги коментират няколко дена и след това ги забравят. И защо да не ги забравят хората, като никой няма намерение да изпълнява това, за което е говорил, а даже и да има такова намерение, то никой няма да му позволи да го направи.
Работата е там, че иногорационната реч е моментът, в който новият президент демонстрира своята хуманност и загрижеността си за целия американски народ, защото поне една четвърт от американския народ е гласувал за него. Като казвам една четвърт имам предвид, че обикновено гласуват под 60% от законните гласоподаватели и като се знае, че разликата между победителят и победения е от порядъка на 1-3 процента, то се получава, че президентът е избран от малко повече от 25 процента от населението.
Освен това моментът на иногорационната реч е и моментът, в който новият президент трябва да демонстрира и пред света своята хуманност и загриженост за човечеството и за разпространението на демокрацията и свободата по целия свят. Това е важно, защото много хора по света кой знае защо гледат с надежда на всеки нов президент и очакват чудото, което никога не се случва, а именно, че той ще ги потупа бащински по дебелите глави, ще ги плесне приятелски по задните части и ще им раздаде по едно шоколадче, за да го помнят с добро, а след това ще ги остави да се оправят в живота, като отвреме-навреме ще им дава бащински съвети, а ако трябва и малко пари, за да си живеят живота и да му се радват.
След речта има тържества, казват че тази година са присъствали около 800 000 души, а преди 4 години сигурно бяха и над милион. Пеят се патриотични песни и даже химна, обикновено в такава аранжировка, че на човек му трябват минута-две докато познае, че пеят химна.
Впрочем, май е време да стана малко по-сериозен!
Преди 4 години Обама беше първият цветнокож (не бива да казвам негър, защото това е лоша дума) президент в историята на Америка. Освен това страната водеше безуспешно две войни и беше изправена пред опасността от икономическа депресия и всичко това докарано от предишния президент, който народът преизбра с по-голямо болшинство, отколкото когато го избра за пръв път. Всъщност когато беше избран за пръв път, Буш получи по-малко гласове отколкото загубилият му противник, но такива са особеностите на американската демокрация, че това е възможно.
Във връзка с това си спомням едно предаване по радио "Гласът на Америка" на известния руски писател-десидент Войнович, който веднъж се беше разприказвал на тема демокрация и твърдеше, че демокрацията си е демокрация и не се нуждае от определения, като например "социалистическа демокрация", "народна демокрация" и т. н. Аз тогава много се впечатлих от тези му разсъждения, без да съобразя, че американците говорят за "американска демокрация" и подобно понятие също би трябвало да предизвиква съмнения както и другите "уточнени" демокрации, но тогава както се казва бях млад и зелен!
Та да се върна на думата си. В първата си иногорационна реч, Обама се опитваше да обедини нацията и да я успокои пред бъдещето, което не предвещаваше нищо добро. Той говореше за това, как ще бъде президент на всички американци и как ще обедини демократи и републиканци, за да може страната да излезе от трагичното положение, в което я беше вкарал първият президент в историята на Америка, който беше завършил "бузинесс администратион", ако не се лъжа в Харвард, а преди това беше завършил и Йейл! Дето се казва: "Какво повече може да се иска от един бизнесмен?" Да ама не! Оказа се че тези велики университети понякога ги завършват и калпазани, нищо че са доста скъпички, а всеки знае, че скъпите неща са хубави!
Трябва да призная, че Обама се постара, човекът, да извади икономиката от калта, в която я бяха вкарали финансовите вундеркинди от Wall street. Разбира се това стана по чисто американски начин, а именно с много пари, които и до ден днешен Федералната банка помпа в мегабанките, които бяха докарали кризата с финансовите си спекулации, но какво да се прави? Както винаги: "Пари при пари отиват!"
Обама обеща и даже си изпълни обещанието да прокара закон за всеобщо медицинско осигуряване. Това също стана по американски – с много пари за осигурителните компании, които получиха няколко десетки милиона хора за задължително осигуряване. Противниците на Обамския "социализъм" се съпротивляваха жестоко, обявявайки кой знае защо президента за социалист. Може би причината е в това, че социализмът в Америка е мръсна дума и ако някой истински американец иска да обиди някого, то той ще го обяви за социалист и край, иди се оправяй след това! Иди доказвай, че не си камила, както се казва в онази приказка.
Светът беше дотолкова впечатлен от това, че Америка има цветнокож президент, че даже му дадоха в аванс Нобелова награда. Той прибра аванса и светът скоро забрави за наградата, още повече, че на мода излязоха безпилотните средства, с които операторите например си стоят в Невада и убиват като на майтап терористи, а често и обикновени хора в Афганистан, Пакистан, Йемен, Сомалия и къде ли не още. Понякога се случва, че тези терористи са даже американски граждани, а това доскоро се е смятало за противоконституционно – да се убива американски гражданин без съд и присъда. Други хора може, конституцията изглежда мълчи по въпроса, но граждани не се е разрешавало, а сега вече се разрешава. Президентът като каже "може" значи може и толкоз.
А сега да се съсредоточа за малко и на последната иногорационна реч. Трябва да призная, че тя ми харесва, защото е много прогресивна. Обама говори за истинските проблеми на Америка: за увеличаващото се социално неравенство; за милионите безработни, които никога вече няма да намерят работа с предишните заплати; за упадъка в образованието; за това, че не бива безотговорно да се унищожават социалните придобивки; за това, че Америка трябва да си оптимизира разходите за военни цели; за емиграцията, която е толкова важна за Америка; и т. н.
Хубава реч, разумна реч, само дето ми се струва, че тази няма да я бъде, защото само като се чуят разярените републиканци, става ясно, че те току-така няма да се дадат. Предстои жестока борба за бъдещето на Америка и ако Обама го вижда като бъдеще за всички, то политическите му противници виждат в бъдещето само своето бъдеще, а другите да се оправят както знаят, ако знаят как, а ако не знаят, значи са мързеливи и тунеядци!
Дилетант
сряда, 16 януари 2013 г.
Емиграция: 17. Заминаваме за Америка!
Беше 28 януари 1986 година, някъде около 4:40 след обяд по италианско време. Юлия кротко похъркваше на леглото си, а аз слушах BBC. Бях изпаднал в онова полусънно състояние, когато ако някой ви попита дали спите, ще отговорите "не", но ако след час ви попитат какво сте чули по радиото, ще се окаже, че нямате никаква идея за какво е ставало дума. Изведнъж дикторът обяви, че има да предаде важно съобщение и веднага след това обяви, че совалката Challenger е избухнала!
В първия момент аз реших, че спя и сънувам някакъв кошмар. Разтърках очи и се заслушах внимателно. Дикторът разказваше как 73 секунди след излитането ракетата-носител е избухнала и се предполага, че може би всички астронавти са загинали. На заден фон се чуваха писъци и викове, очевидно запис от момента на катастрофата.
Нямаше никакво съмнение, беше станало голямо нещастие и първата мисъл, която ми мина през главата бе "Как това ще повлияе на нашето заминаване?" Това разбира се беше най-глупавата и егоистична мисъл, която можеше да се появи във моята измъчена профугска глава, но истината е, че това е първото нещо, което ми мина през ума!
Събудих Юлия и ѝ казах, че совалката се е взривила и вероятно всички са загинали. Тя още беше полусънена и ме попита: "Чия совалка?" Започнах да ѝ обяснявам последователно и в този момент на вратата се почука и без много колебание чукащият отвори и влезе. Беше Енрико. Аз веднага започнах да му разказвам каквото знаех за совалката, но той не прояви никакъв интерес и захилен ни обяви, че ни има в списъка за заминаване за Америка на 26 февруари!
Моментално скочихме от леглата и започнахме да си навличаме якетата и обувките. Енрико вече беше изчезнал да предупреждава други българи, а ние на бърза ръка изскочихме от хотела и се отправихме към мястото където имаше табло, на което поставяха списъците за полетите. В списъците, които бяха изложени в момента, нас ни нямаше! Беше невъзможно Енрико да си е направил такава лоша шега и аз веднага развих теорията, че вероятно нашите списъци все още не са излезли. Проверихме датите на полетите на хората от списъците и за наше успокоение те всички бяха преди 26 февруари!
След няколко дена наистина се появи и нашият списък. Жребият беше хвърлен и на 26 февруари 1986 година щяхме да преминем нашия Рубикон, т. е. Атлантическия океан, с "Al Italia" и щяхме да се озовем толкова далеч от България и даже от Европа, че можеше и никога вече да не ги видим!
Решихме да отидем на фаталната Порта Портезе, за да си потърсим някакъв голям куфар или торба, където да си опаковаме дрехите. Все още имахме българските си дрехи, а бяхме посъбрали и малко парцали от църквата. Сериозно стоеше въпросът как да си предпазим парите от крадците на Порта Портезе? Юлия взе, че ми уши едно джобче от вътрешната страна на панталона, под колана, в което сложихме валутните си запаси, които вече се състояха от 60 швейцарски франка и около 40000 лири (по онова време около 20 долара). Поставихме франковете отделно, а лирите подредихме по нарастваща номинация, така че да мога да ги изваждам без да гледам и без да е особено очевидно къде си крия парите. Този път можеха да ни оберат, само ако откраднеха мен или ми откраднеха панталона!
На пазарния ден заминахме и тримата, Юлия, аз и Тери, за Порта Портезе. Тери беше инструктиран да не изпуска от поглед тази част на панталона ми, където се намираше джобчето с парите.
Естествено, на Порта Портезе лудницата беше неимоверна! Тълпи от хора се носеха като шумен поток между сергиите, а тук-там в потока се забелязваха водовъртежите на младежките шайки, които пребъркваха заблеялите се зяпачи. Като мюре аз носех и чантичка с няколко сгънати празни найлонови пликове. Идеята беше, че ако някоя от бандите по неизвестни критерии реши, че от нас има какво да се краде, то те ще се опитат да бръкнат в чантата или изобщо ще се опитат да я откраднат цялата! Това беше същата чанта, от която преди време ни бяха измъкнали дипломите. Този път ние не привлякохме вниманието на пазарните шайки и чантата, както и празните найлонови пликове, останаха непокътнати.
След като обиколихме един път целия пазар с проучвателна цел, ние тръгнахме отново, но този път към една определена сергия, на която бяхме видели нещо, което трудно можеше да се квалифицира какво е, но изглеждаше достатъчно голямо, за да хване нашия мизерен багаж. "Нещото" беше от гумиран плат, имаше твърдо дъно с две колелца и се затваряше с един огромен цип. То беше дълго към метър, а може би и повече, широко и високо около 40-50 сантиметра и имаше две платнени дръжки като колани и една дръжка от същия тип от предната страна, така че като се хванеше за нея и се повдигнеше леко, можеше да се придвижва на колелцата. Изобщо може да се каже, че това беше една много голяма чанта на колелца и затова отсега нататък ще я наричам "голямата чанта". Проблемът беше, че обявената ѝ цена беше около 40000 лири, което не надхвърляше нашите запаси в италианска валута, но ние се бяхме настроили да се пазарим!
Добрахме се до сергията, на която се разпореждаше една италианка, а двете ѝ деца охраняваха сергията като орлета и шареха с очи по публиката и "подредената" стока. Тя беше най-различна и голямата чанта не се вписваше по никакъв начин в разнообразието ѝ. Изглежда голямата чанта беше или крадена или извадена от тавана и приготвена във вид за продажба. Аз проверих материята да не е изгнила. Оказа се, че е в ред и чантата по-скоро беше крадена, отколкото да беше семейна реликва.
Започнахме да се пазарим. След дълги препирни свалихме цената на 20000 лири и решихме, че сме постигнали достатъчно за деня. Аз извадих от джобчето точно необходимата сума, платихме, аз прегърнах голямата чанта пред себе си и се понесохме извън пазара!
След като се сдобихме с чантата, ние се опитахме да си набавим по-добри дрехи от църквата, но няколкото посещения на църкви ни показаха, че без връзки в тази институция или поне в полското землячество, шансовете ни за успех бяха нищожни!
Разбрахме, че в Остия има американска религиозна мисия. Решихме да отидем там да видим дали не дават дрехи. Оказа се, че там дават само религиозни филми, в които се "доказва" несъстоятелността на еволюцията и на идеята, че Земята съществува вече повече от 4 милиарда години. Според тези филми земята е на 6 хиляди години или колкото пише в библията, а Господ е създал всички възможни видове животни за 6 дена и след това го е ударил на почивка! Освен това даваха и кекс с кафе или чай, но дрехи нямаше! Все пак трябва да призная, че като разбраха, че нямаме пари за метро, хората ни дадоха пари да се върнем, но ние се върнахме гратис, а парите задържахме за други, по-жизнени цели!
Уредихме си и прощална среща с господин Статев, който беше от следвоенната емиграция и чиито баща, ако не се лъжа, е бил министър на просветата или нещо подобно преди 9-ти септември. У г-н Статев се срещнахме с Ангел Марков – една доста колоритна фигура, за която сигурно ще стане дума по-късно. Оказа се, че и Ангел, и Статев познават Б., който ни беше станал спонсор в Калифорния, поради което ние заминавахме за Лос Анжелис, а не за Финикс – Аризона, както болшинството от нашите български колеги-профуги.
Най-после жадуваният 26 февруари дойде и само 4 часа след като той настъпи в Италия ние бяхме на крак и маневрирахме голямата чанта по тесните стълби на Клаудия. Имахме малък проблем с домакина на хотела, защото Юлия беше дала едно от одеялата ни на Пм. и Пж. да ползват за новородената Глория, а той искаше да го предадем. Наложи се Юлия да буди хората, за да вземе одеялото, защото иначе не ни пускаха от хотела.
Автобусът, с който ни взеха, дълго обикаля из Рим, събирайки профуги от различни хотели. Най-накрая се добрахме до Леонардо Да Винчи и се разтоварихме. Беше вече към 6 часа сутринта. Летището приличаше на военен лагер. Навсякъде се разхождаха карабинери с автомати и внимателно оглеждаха всеки пътник. Причината за това бяха атентатите на 27 декември 1985 г. на аерогарите в Рим и Виена, в които загинаха, ако не се лъжа, към двадесетина израелски пътници и към 130 бяха ранени. Иначе пораженията от атентата на Леонардо Да Винчи бяха заличени и летището изглеждаше чисто и спретнато. Разбрахме, че имаме да чакаме около 4-5 часа, тъй като самолетът ни заминаваше към 11 часа. Не бяхме закусвали, но си бяхме приготвили сандвичи от последните резерви храна, предоставена от камбоджанското землячество от кухнята на татко Карло. На Тери, който по това време беше започнал да яде като ламя, това разбира се не му стигна и се наложи да похарчим малко от валутните резерви за дояждане.
По едно време се появи някаква личност, която ни раздаде по един голям запечатен плик, който трябваше да предадем при пристигането си на аерогарата в Ню Йорк.
Най-после, напълно изтощени от чакане и глад, се натоварихме на самолета. Той беше Боинг 747 и ни изглеждаше много голям.
След като излетяхме ни дадоха някаква закуска, а след час-два ни дадоха и обяд. За беда той беше... макарони, които ние вече не можехме да гледаме, а камо ли да ядем! Нямаше как, прежалихме се и лично аз изядох само миниатюрното парче месо от неизвестен произход!
След дванадесетина часа вече кацахме на летище Кенеди. Хванали в ръка запечатените пликове, ние излязохме заедно с всички пасажери при граничния контрол, но там ни прекараха отделно и ни пуснаха да си търсим багажа. Тук Юлия се ужаси от количеството дебели негри, които работеха като носачи и други служители на летището.
След като си намерихме багажа, хората от имиграционните власти, които се занимаваха с нас, ни разделиха на групи и всяка група замина по назначението си. Нашата група беше малка. Освен нашето семейство имаше, ако не се лъжа, някакви румънци, но бяхме всичко на всичко 7-8 души. Пътувахме с някакви автобуси до друго летище, където след дълго чакане ни натовариха на един DC10, ако не се лъжа, на American Airways и най-накрая излетяхме за Лос Анжелис.
Най-впечатляващото от полета беше кацането, което се прожектираше на екраните в салоните на самолета! Такова нещо гледахме за пръв път и беше много интересно преживяване! Когато самолетът спря, публиката изръкопляска, реакция, която дотогава бях наблюдавал само в случаите на проблемно кацане.
На летище Том Брадли в Лос Анжелис ни чакаха Б. със съпругата си и един техен приятел българин, когото ще нарека НТ. Натоварихме се на колата на Б. и пристигнахме след около 30 минути у тях. Беше вече 1-2 часа сутринта на 27 февруари. Бяхме пътували над 20 часа, но умората ни се беше изпарила. Дълго седяхме и си говорихме с Б., с когото не се бяхме виждали от няколко години. Изведнъж осъзнах, че в момента той е единственият близък човек, когото познавах в радиус от хиляди километри, и ми стана страшно. Като че ли за пръв път осъзнах до дъно необратимостта на постъпката ни. Рубикон беше зад нас, а отпред погледът не намираше никаква опора!
Разказвач
В първия момент аз реших, че спя и сънувам някакъв кошмар. Разтърках очи и се заслушах внимателно. Дикторът разказваше как 73 секунди след излитането ракетата-носител е избухнала и се предполага, че може би всички астронавти са загинали. На заден фон се чуваха писъци и викове, очевидно запис от момента на катастрофата.
Нямаше никакво съмнение, беше станало голямо нещастие и първата мисъл, която ми мина през главата бе "Как това ще повлияе на нашето заминаване?" Това разбира се беше най-глупавата и егоистична мисъл, която можеше да се появи във моята измъчена профугска глава, но истината е, че това е първото нещо, което ми мина през ума!
Събудих Юлия и ѝ казах, че совалката се е взривила и вероятно всички са загинали. Тя още беше полусънена и ме попита: "Чия совалка?" Започнах да ѝ обяснявам последователно и в този момент на вратата се почука и без много колебание чукащият отвори и влезе. Беше Енрико. Аз веднага започнах да му разказвам каквото знаех за совалката, но той не прояви никакъв интерес и захилен ни обяви, че ни има в списъка за заминаване за Америка на 26 февруари!
Моментално скочихме от леглата и започнахме да си навличаме якетата и обувките. Енрико вече беше изчезнал да предупреждава други българи, а ние на бърза ръка изскочихме от хотела и се отправихме към мястото където имаше табло, на което поставяха списъците за полетите. В списъците, които бяха изложени в момента, нас ни нямаше! Беше невъзможно Енрико да си е направил такава лоша шега и аз веднага развих теорията, че вероятно нашите списъци все още не са излезли. Проверихме датите на полетите на хората от списъците и за наше успокоение те всички бяха преди 26 февруари!
След няколко дена наистина се появи и нашият списък. Жребият беше хвърлен и на 26 февруари 1986 година щяхме да преминем нашия Рубикон, т. е. Атлантическия океан, с "Al Italia" и щяхме да се озовем толкова далеч от България и даже от Европа, че можеше и никога вече да не ги видим!
Решихме да отидем на фаталната Порта Портезе, за да си потърсим някакъв голям куфар или торба, където да си опаковаме дрехите. Все още имахме българските си дрехи, а бяхме посъбрали и малко парцали от църквата. Сериозно стоеше въпросът как да си предпазим парите от крадците на Порта Портезе? Юлия взе, че ми уши едно джобче от вътрешната страна на панталона, под колана, в което сложихме валутните си запаси, които вече се състояха от 60 швейцарски франка и около 40000 лири (по онова време около 20 долара). Поставихме франковете отделно, а лирите подредихме по нарастваща номинация, така че да мога да ги изваждам без да гледам и без да е особено очевидно къде си крия парите. Този път можеха да ни оберат, само ако откраднеха мен или ми откраднеха панталона!
На пазарния ден заминахме и тримата, Юлия, аз и Тери, за Порта Портезе. Тери беше инструктиран да не изпуска от поглед тази част на панталона ми, където се намираше джобчето с парите.
Естествено, на Порта Портезе лудницата беше неимоверна! Тълпи от хора се носеха като шумен поток между сергиите, а тук-там в потока се забелязваха водовъртежите на младежките шайки, които пребъркваха заблеялите се зяпачи. Като мюре аз носех и чантичка с няколко сгънати празни найлонови пликове. Идеята беше, че ако някоя от бандите по неизвестни критерии реши, че от нас има какво да се краде, то те ще се опитат да бръкнат в чантата или изобщо ще се опитат да я откраднат цялата! Това беше същата чанта, от която преди време ни бяха измъкнали дипломите. Този път ние не привлякохме вниманието на пазарните шайки и чантата, както и празните найлонови пликове, останаха непокътнати.
След като обиколихме един път целия пазар с проучвателна цел, ние тръгнахме отново, но този път към една определена сергия, на която бяхме видели нещо, което трудно можеше да се квалифицира какво е, но изглеждаше достатъчно голямо, за да хване нашия мизерен багаж. "Нещото" беше от гумиран плат, имаше твърдо дъно с две колелца и се затваряше с един огромен цип. То беше дълго към метър, а може би и повече, широко и високо около 40-50 сантиметра и имаше две платнени дръжки като колани и една дръжка от същия тип от предната страна, така че като се хванеше за нея и се повдигнеше леко, можеше да се придвижва на колелцата. Изобщо може да се каже, че това беше една много голяма чанта на колелца и затова отсега нататък ще я наричам "голямата чанта". Проблемът беше, че обявената ѝ цена беше около 40000 лири, което не надхвърляше нашите запаси в италианска валута, но ние се бяхме настроили да се пазарим!
Добрахме се до сергията, на която се разпореждаше една италианка, а двете ѝ деца охраняваха сергията като орлета и шареха с очи по публиката и "подредената" стока. Тя беше най-различна и голямата чанта не се вписваше по никакъв начин в разнообразието ѝ. Изглежда голямата чанта беше или крадена или извадена от тавана и приготвена във вид за продажба. Аз проверих материята да не е изгнила. Оказа се, че е в ред и чантата по-скоро беше крадена, отколкото да беше семейна реликва.
Започнахме да се пазарим. След дълги препирни свалихме цената на 20000 лири и решихме, че сме постигнали достатъчно за деня. Аз извадих от джобчето точно необходимата сума, платихме, аз прегърнах голямата чанта пред себе си и се понесохме извън пазара!
След като се сдобихме с чантата, ние се опитахме да си набавим по-добри дрехи от църквата, но няколкото посещения на църкви ни показаха, че без връзки в тази институция или поне в полското землячество, шансовете ни за успех бяха нищожни!
Разбрахме, че в Остия има американска религиозна мисия. Решихме да отидем там да видим дали не дават дрехи. Оказа се, че там дават само религиозни филми, в които се "доказва" несъстоятелността на еволюцията и на идеята, че Земята съществува вече повече от 4 милиарда години. Според тези филми земята е на 6 хиляди години или колкото пише в библията, а Господ е създал всички възможни видове животни за 6 дена и след това го е ударил на почивка! Освен това даваха и кекс с кафе или чай, но дрехи нямаше! Все пак трябва да призная, че като разбраха, че нямаме пари за метро, хората ни дадоха пари да се върнем, но ние се върнахме гратис, а парите задържахме за други, по-жизнени цели!
Уредихме си и прощална среща с господин Статев, който беше от следвоенната емиграция и чиито баща, ако не се лъжа, е бил министър на просветата или нещо подобно преди 9-ти септември. У г-н Статев се срещнахме с Ангел Марков – една доста колоритна фигура, за която сигурно ще стане дума по-късно. Оказа се, че и Ангел, и Статев познават Б., който ни беше станал спонсор в Калифорния, поради което ние заминавахме за Лос Анжелис, а не за Финикс – Аризона, както болшинството от нашите български колеги-профуги.
Най-после жадуваният 26 февруари дойде и само 4 часа след като той настъпи в Италия ние бяхме на крак и маневрирахме голямата чанта по тесните стълби на Клаудия. Имахме малък проблем с домакина на хотела, защото Юлия беше дала едно от одеялата ни на Пм. и Пж. да ползват за новородената Глория, а той искаше да го предадем. Наложи се Юлия да буди хората, за да вземе одеялото, защото иначе не ни пускаха от хотела.
Автобусът, с който ни взеха, дълго обикаля из Рим, събирайки профуги от различни хотели. Най-накрая се добрахме до Леонардо Да Винчи и се разтоварихме. Беше вече към 6 часа сутринта. Летището приличаше на военен лагер. Навсякъде се разхождаха карабинери с автомати и внимателно оглеждаха всеки пътник. Причината за това бяха атентатите на 27 декември 1985 г. на аерогарите в Рим и Виена, в които загинаха, ако не се лъжа, към двадесетина израелски пътници и към 130 бяха ранени. Иначе пораженията от атентата на Леонардо Да Винчи бяха заличени и летището изглеждаше чисто и спретнато. Разбрахме, че имаме да чакаме около 4-5 часа, тъй като самолетът ни заминаваше към 11 часа. Не бяхме закусвали, но си бяхме приготвили сандвичи от последните резерви храна, предоставена от камбоджанското землячество от кухнята на татко Карло. На Тери, който по това време беше започнал да яде като ламя, това разбира се не му стигна и се наложи да похарчим малко от валутните резерви за дояждане.
По едно време се появи някаква личност, която ни раздаде по един голям запечатен плик, който трябваше да предадем при пристигането си на аерогарата в Ню Йорк.
Най-после, напълно изтощени от чакане и глад, се натоварихме на самолета. Той беше Боинг 747 и ни изглеждаше много голям.
След като излетяхме ни дадоха някаква закуска, а след час-два ни дадоха и обяд. За беда той беше... макарони, които ние вече не можехме да гледаме, а камо ли да ядем! Нямаше как, прежалихме се и лично аз изядох само миниатюрното парче месо от неизвестен произход!
След дванадесетина часа вече кацахме на летище Кенеди. Хванали в ръка запечатените пликове, ние излязохме заедно с всички пасажери при граничния контрол, но там ни прекараха отделно и ни пуснаха да си търсим багажа. Тук Юлия се ужаси от количеството дебели негри, които работеха като носачи и други служители на летището.
След като си намерихме багажа, хората от имиграционните власти, които се занимаваха с нас, ни разделиха на групи и всяка група замина по назначението си. Нашата група беше малка. Освен нашето семейство имаше, ако не се лъжа, някакви румънци, но бяхме всичко на всичко 7-8 души. Пътувахме с някакви автобуси до друго летище, където след дълго чакане ни натовариха на един DC10, ако не се лъжа, на American Airways и най-накрая излетяхме за Лос Анжелис.
Най-впечатляващото от полета беше кацането, което се прожектираше на екраните в салоните на самолета! Такова нещо гледахме за пръв път и беше много интересно преживяване! Когато самолетът спря, публиката изръкопляска, реакция, която дотогава бях наблюдавал само в случаите на проблемно кацане.
На летище Том Брадли в Лос Анжелис ни чакаха Б. със съпругата си и един техен приятел българин, когото ще нарека НТ. Натоварихме се на колата на Б. и пристигнахме след около 30 минути у тях. Беше вече 1-2 часа сутринта на 27 февруари. Бяхме пътували над 20 часа, но умората ни се беше изпарила. Дълго седяхме и си говорихме с Б., с когото не се бяхме виждали от няколко години. Изведнъж осъзнах, че в момента той е единственият близък човек, когото познавах в радиус от хиляди километри, и ми стана страшно. Като че ли за пръв път осъзнах до дъно необратимостта на постъпката ни. Рубикон беше зад нас, а отпред погледът не намираше никаква опора!
Разказвач
четвъртък, 3 януари 2013 г.
Is growth over?
Заглавието на това мое писание ("Ще свърши ли растежа?") е заглавието на последната статия на Пол Кругман в Ню Йорк Таймс от 28 декември 2012 година. За тези, които може би не знаят кой е Пол Кругман, искам да поясня, че той е лауреат на Нобелова награда по икономика, а "растежа", за който става дума е икономическият растеж, който сме свикнали да считаме като неотменимо качество на съвременната икономика.
Преди всичко искам да отбележа, че този въпрос ме вълнува от години, но досега съм виждал само няколко статии по темата, при това от неособено известни и като правило крайно леви икономисти. Желанието ми да напиша нещо по въпроса винаги се потушаваше от опасенията ми да не бъда обвинен в проява на комунистически забежки или – не дай Боже – в носталгия по комунизма! Освен това някак си не можех да построя изложението си по начин, който да изглежда смислен и логически последователен. Фактът обаче, че Кругман започва да пише по въпроса и обещава още статии на тази тема, ме накара да събера малко смелост, да предам накратко мислите на Кругман, доколкото ги разбирам, и да споделя някои мои мисли по въпроса.
Статията си Кругман започва с това, че напоследък всички говорят за "фискалната пропаст", за икономическото възстановяване след рецесията, за проблемите на еврото, дали и кога Япония ще се измъкне от дефлацията, но той отбелязва, че това са проблеми на близкото бъдеще, които по един или друг начин ще бъдат решени. Въпросът е какво очаква световната икономика и в този аспект – човечеството в по-далечното бъдеще.
Икономическите предвиждания за бъдещето, с които се занимават редица организации: държавни, обществени и частни, неизбежно използват исторически данни за растежа, които в точки на инфлекция могат да се окажат дълбоко неверни и подвеждащи при опити за екстраполация в бъдещето. Например, приема се ръстът на производителността на труда, като основен двигател на икономическия растеж, да бъде близък до този през последните 30-40 години. От друга страна се приема, че икономическото неравенство в обществото, което се увеличи съществено през последните 20-30 години, ще се увеличи незначително. Подобно предположение е понятно, особено като се има предвид, че държавните организации, които се занимават с прогнозиране, не могат да си позволят да допуснат в прогнозите си значително увеличаване на икономическото неравенство, тъй като това неизбежно би се разглеждало като намек за възникване на елементи на класово противостоене и дори на класова борба, понятия, които в съвременна Америка се считат за остарели и бих казал за недопустими в прогнозите за бъдещето!
По-нататък в статията си Кругман отбелязва, че и двете предположения могат да се окажат погрешни! Той се спира на публикация на Роберт Гордън от Northwestern University, в която последният отбелязва, че ерата на икономическия растеж, започнала през XVIII век, може би е към края си!
Тази ера се е характеризирала с няколко технологични революции, имащи в основата си фундаментални открития в областта на техниката и технологията. Първата индустриална революция се базира на откриването на парната машина и продължава от втората половина на XVIII век до средата на XIX век. Втората се базира на приложението на електричеството, двигателите с вътрешно горене и химията в технологията и производството и продължава от 70-те години на XIX век до 60-те години на XX век. Третата се базира на развитието на информационните технологии и характеризира икономическото развитие през последните 50 години.
Гордън отбелязва, че третата революция засега дава далеч по-малко плодове от първата и особено от втората. Електричеството и химичните технологии според Гордън са имали далеч по-голям ефект върху развитието на човечеството, отколкото Интернетът.
Кругман е съгласен, че ефектът на Интернета върху икономическото развитие е в известна степен надценен, но отбелязва, че информационните технологии тепърва имат да играят огромна роля в техническия прогрес. В тази връзка Кругман отбелязва безусловния прогрес в областта на "умните машини", които на пръв поглед са далеч от възможностите на човека, но всъщност в много отношения осигуряват или в скоро време ще осигуряват напълно задоволителни способности, позволяващи им да изместят напълно човека във все повече и повече дейности!
Тук смятам да изляза от рамките на статията на Кругман и критиката му към Гордън, но ще отбележа, че според Кругман се набелязва скок в технологията, базиращ се на "умни машини", който ще изхвърли много американци извън трудовия пазар и това може да доведе до сериозни социални и политически проблеми, за които никой от управляващите среди днес не желае да говори и планира.
Наистина, тенденцията за замяна на редица нискоквалифицирани и дори на сравнително висококвалифицирани професии с автомати и роботи все повече и повече се набива в очи. По телефона вече е трудно човек да се добере до човешки глас, когато се обажда до фирма за съвет, поръчка или оплакване. Програмите за разпознаване на говор все още не разбират всичко и особено, когато въпросът не е стандартен, възникват сериозни проблеми в комуникацията, но е безусловен фактът, че качеството им се подобрява с всяка измината година, да не кажа месец! Разпознаването на образи също върви с гигантски крачки напред. Твърди се, че граничните власти и други органи на властта все повече и повече използват машинното разпознаване на образи в дейността си, което показва, че в тази насока прогресът също е значителен. Все по-често и по-често в магазините вместо хора-касиери, могат да се чуят гласовете на автоматите-касиери. Наскоро четох за робот, който може да бере домати и който за сега струва около 100 000 долара, но с внедряването му в серийно производство, цената му може да спадне няколко пъти! В тази връзка трябва да се отбележи и системата на Google за управление на коли, която вече дори е получила законно право да управлява автономно коли по пътищата поне на един, а може би и на повече щати в Америка! Говори се за система, която може да анализира документи за информация, свързана с дейността на корпоративни и други адвокати, дейност, която обикновено се възлага на млади адвокати, наскоро постъпили в адвокатски кантори!
Аз не претендирам да съм специалист по изкуствен интелект, но още от времето на работата ми в България проявявам интерес към този аспект на развитие на информационните технологии и тогава често присъствах на семинари в тази област. На базата на дилетантските си познания смятам, че след успешно решаване на проблемите, свързани с анализ на визуална и аудио информация от автоматичните системи, обединяването им с манипулативните средства на съвременните роботи на практика ще реши въпроса за пълна автоматизация на много процеси и дори комплексни човешки дейности, които все още изглеждат непостижими за роботите. В резултат на това много хора с ограничени и дори с не толкова ограничени интелектуални възможности ще се окажат ненужни за съвременното производство! В тази връзка скоро износът на промишлени предприятия от САЩ в страни с по-евтина работна ръка вероятно ще престане да бъде от значение за конкурентоспособността на американската икономика, но връщането на промишлени производства в САЩ с нищо няма да облекчи безработицата и социалните проблеми, следващи от високото ѝ ниво в момента. Или казано по-просто, отварянето на нови фабрики в САЩ няма да увеличи съществено трудовата заетост, като при това съвсем не е задължително новите работни места да бъдат високо платени!
Резултатите от този тип автоматизация, която се характеризира с цялостна отмяна на човека като участник във все повече и повече производствени дейности, неизбежно ще доведе до изключване на част от населението от трудовия процес и при съвременния капитализъм от достъп до средства за издръжка, с други думи голяма част от населението няма да има необходимите средства, за да участва в потреблението, което е основният двигател на растежа на съвременната икономика!
От друга страна досега икономическият растеж на световното стопанство се е базирал и на неограничения достъп до суровини, енергия и до неограничената способност на околната среда да акомодира замърсяването, предизвикано от индустриалната и социална дейност на човека. Нарастването на броя на хората на Земята и стремежът за достигане на нивото на потребление на развитите държави ще поставят непреодолими ограничения върху способността на планетата да предостави необходимите ресурси и да неутрализира отпадъците от човешката дейност. Това последното може да се окаже сериозна пречка за икономическия растеж в бъдещето.
Нека сега да се опитаме да систематизираме казаното дотук.
1. Автоматизацията на човешки дейности чрез "умни машини" ще доведе до излишък на работна ръка, особено в развитите държави.
2. Излишната работна ръка няма да има средства, за да участва в достатъчна степен в потреблението на произведените стоки и услуги.
Това неизбежно ще доведе до увеличаване на пропастта между бедните и богатите, нещо повече, средната класа ще "изтънее" и част от хората, които днес принадлежат към нея, ще се окажат в множеството на постоянната низша класа. Подобно разслоение и "изтъняване" по никакъв начин не помага за запазване на социалния мир. Сегашните безкрайни пазарлъци във връзка с "фискалната пропаст" обаче показват, че управляващата олигархия и нейните слуги в Конгреса не са склонни на никакви компромиси, имащи характер на преразпределение на "баницата" от материални блага.
В допълнение, увеличаването на населението в развиващите се държави води до увеличаване на потреблението на стоки, което заедно с вече високото ниво на потребление в развитите държави, влиза в конфликт със способността на планетата да акомодира без последствие за околната среда и климата на неизбежните отпадъци от производството и консумацията на тези стоки. Правителствата на развитите държави искат развиващите се държави да намалят темповете си на растеж, но развиващите се държави естествено считат, че техните народи също имат право на благоденствие. Поради този конфликт не могат да се постигнат никакви работещи споразумения на международно ниво, които да регулират бъдещия икономически растеж на планетата в рамки, които биха намалили отрицателното влияние на климатичните промени върху живота на най-бедните народи в света.
В заключение искам да отбележа нарастването на противоречията между бедните и богатите в отделните страни, а също така и нарастването на противоречията между бедните и богатите държави по света. Богатите (хора и държави) са дълбоко убедени, че те са си извоювали богатствата със способности и упорит труд и не желаят да делят тези богатства с бедните, още повече, че според тях богатствата им няма да стигнат да направят всички богати! Всичко това може и да е така, но не бива да забравяме, че подобни са били и доводите на Мария Антоанета и на Романови, като при това тези възгледи са се споделяли горещо от техните събратя по класа. Ние всички знаем как са завършили тези хора и техните приближени! При това посмъртната реабилитация и обявяването им за светии едва ли променя поуките от тяхната съдба. Понякога светът започва да се променя толкова бързо, че хората не успяват да оценят промените адекватно и това води до неописуеми мъки и страдания за всички!
Дилетант
Преди всичко искам да отбележа, че този въпрос ме вълнува от години, но досега съм виждал само няколко статии по темата, при това от неособено известни и като правило крайно леви икономисти. Желанието ми да напиша нещо по въпроса винаги се потушаваше от опасенията ми да не бъда обвинен в проява на комунистически забежки или – не дай Боже – в носталгия по комунизма! Освен това някак си не можех да построя изложението си по начин, който да изглежда смислен и логически последователен. Фактът обаче, че Кругман започва да пише по въпроса и обещава още статии на тази тема, ме накара да събера малко смелост, да предам накратко мислите на Кругман, доколкото ги разбирам, и да споделя някои мои мисли по въпроса.
Статията си Кругман започва с това, че напоследък всички говорят за "фискалната пропаст", за икономическото възстановяване след рецесията, за проблемите на еврото, дали и кога Япония ще се измъкне от дефлацията, но той отбелязва, че това са проблеми на близкото бъдеще, които по един или друг начин ще бъдат решени. Въпросът е какво очаква световната икономика и в този аспект – човечеството в по-далечното бъдеще.
Икономическите предвиждания за бъдещето, с които се занимават редица организации: държавни, обществени и частни, неизбежно използват исторически данни за растежа, които в точки на инфлекция могат да се окажат дълбоко неверни и подвеждащи при опити за екстраполация в бъдещето. Например, приема се ръстът на производителността на труда, като основен двигател на икономическия растеж, да бъде близък до този през последните 30-40 години. От друга страна се приема, че икономическото неравенство в обществото, което се увеличи съществено през последните 20-30 години, ще се увеличи незначително. Подобно предположение е понятно, особено като се има предвид, че държавните организации, които се занимават с прогнозиране, не могат да си позволят да допуснат в прогнозите си значително увеличаване на икономическото неравенство, тъй като това неизбежно би се разглеждало като намек за възникване на елементи на класово противостоене и дори на класова борба, понятия, които в съвременна Америка се считат за остарели и бих казал за недопустими в прогнозите за бъдещето!
По-нататък в статията си Кругман отбелязва, че и двете предположения могат да се окажат погрешни! Той се спира на публикация на Роберт Гордън от Northwestern University, в която последният отбелязва, че ерата на икономическия растеж, започнала през XVIII век, може би е към края си!
Тази ера се е характеризирала с няколко технологични революции, имащи в основата си фундаментални открития в областта на техниката и технологията. Първата индустриална революция се базира на откриването на парната машина и продължава от втората половина на XVIII век до средата на XIX век. Втората се базира на приложението на електричеството, двигателите с вътрешно горене и химията в технологията и производството и продължава от 70-те години на XIX век до 60-те години на XX век. Третата се базира на развитието на информационните технологии и характеризира икономическото развитие през последните 50 години.
Гордън отбелязва, че третата революция засега дава далеч по-малко плодове от първата и особено от втората. Електричеството и химичните технологии според Гордън са имали далеч по-голям ефект върху развитието на човечеството, отколкото Интернетът.
Кругман е съгласен, че ефектът на Интернета върху икономическото развитие е в известна степен надценен, но отбелязва, че информационните технологии тепърва имат да играят огромна роля в техническия прогрес. В тази връзка Кругман отбелязва безусловния прогрес в областта на "умните машини", които на пръв поглед са далеч от възможностите на човека, но всъщност в много отношения осигуряват или в скоро време ще осигуряват напълно задоволителни способности, позволяващи им да изместят напълно човека във все повече и повече дейности!
Тук смятам да изляза от рамките на статията на Кругман и критиката му към Гордън, но ще отбележа, че според Кругман се набелязва скок в технологията, базиращ се на "умни машини", който ще изхвърли много американци извън трудовия пазар и това може да доведе до сериозни социални и политически проблеми, за които никой от управляващите среди днес не желае да говори и планира.
Наистина, тенденцията за замяна на редица нискоквалифицирани и дори на сравнително висококвалифицирани професии с автомати и роботи все повече и повече се набива в очи. По телефона вече е трудно човек да се добере до човешки глас, когато се обажда до фирма за съвет, поръчка или оплакване. Програмите за разпознаване на говор все още не разбират всичко и особено, когато въпросът не е стандартен, възникват сериозни проблеми в комуникацията, но е безусловен фактът, че качеството им се подобрява с всяка измината година, да не кажа месец! Разпознаването на образи също върви с гигантски крачки напред. Твърди се, че граничните власти и други органи на властта все повече и повече използват машинното разпознаване на образи в дейността си, което показва, че в тази насока прогресът също е значителен. Все по-често и по-често в магазините вместо хора-касиери, могат да се чуят гласовете на автоматите-касиери. Наскоро четох за робот, който може да бере домати и който за сега струва около 100 000 долара, но с внедряването му в серийно производство, цената му може да спадне няколко пъти! В тази връзка трябва да се отбележи и системата на Google за управление на коли, която вече дори е получила законно право да управлява автономно коли по пътищата поне на един, а може би и на повече щати в Америка! Говори се за система, която може да анализира документи за информация, свързана с дейността на корпоративни и други адвокати, дейност, която обикновено се възлага на млади адвокати, наскоро постъпили в адвокатски кантори!
Аз не претендирам да съм специалист по изкуствен интелект, но още от времето на работата ми в България проявявам интерес към този аспект на развитие на информационните технологии и тогава често присъствах на семинари в тази област. На базата на дилетантските си познания смятам, че след успешно решаване на проблемите, свързани с анализ на визуална и аудио информация от автоматичните системи, обединяването им с манипулативните средства на съвременните роботи на практика ще реши въпроса за пълна автоматизация на много процеси и дори комплексни човешки дейности, които все още изглеждат непостижими за роботите. В резултат на това много хора с ограничени и дори с не толкова ограничени интелектуални възможности ще се окажат ненужни за съвременното производство! В тази връзка скоро износът на промишлени предприятия от САЩ в страни с по-евтина работна ръка вероятно ще престане да бъде от значение за конкурентоспособността на американската икономика, но връщането на промишлени производства в САЩ с нищо няма да облекчи безработицата и социалните проблеми, следващи от високото ѝ ниво в момента. Или казано по-просто, отварянето на нови фабрики в САЩ няма да увеличи съществено трудовата заетост, като при това съвсем не е задължително новите работни места да бъдат високо платени!
Резултатите от този тип автоматизация, която се характеризира с цялостна отмяна на човека като участник във все повече и повече производствени дейности, неизбежно ще доведе до изключване на част от населението от трудовия процес и при съвременния капитализъм от достъп до средства за издръжка, с други думи голяма част от населението няма да има необходимите средства, за да участва в потреблението, което е основният двигател на растежа на съвременната икономика!
От друга страна досега икономическият растеж на световното стопанство се е базирал и на неограничения достъп до суровини, енергия и до неограничената способност на околната среда да акомодира замърсяването, предизвикано от индустриалната и социална дейност на човека. Нарастването на броя на хората на Земята и стремежът за достигане на нивото на потребление на развитите държави ще поставят непреодолими ограничения върху способността на планетата да предостави необходимите ресурси и да неутрализира отпадъците от човешката дейност. Това последното може да се окаже сериозна пречка за икономическия растеж в бъдещето.
Нека сега да се опитаме да систематизираме казаното дотук.
1. Автоматизацията на човешки дейности чрез "умни машини" ще доведе до излишък на работна ръка, особено в развитите държави.
2. Излишната работна ръка няма да има средства, за да участва в достатъчна степен в потреблението на произведените стоки и услуги.
Това неизбежно ще доведе до увеличаване на пропастта между бедните и богатите, нещо повече, средната класа ще "изтънее" и част от хората, които днес принадлежат към нея, ще се окажат в множеството на постоянната низша класа. Подобно разслоение и "изтъняване" по никакъв начин не помага за запазване на социалния мир. Сегашните безкрайни пазарлъци във връзка с "фискалната пропаст" обаче показват, че управляващата олигархия и нейните слуги в Конгреса не са склонни на никакви компромиси, имащи характер на преразпределение на "баницата" от материални блага.
В допълнение, увеличаването на населението в развиващите се държави води до увеличаване на потреблението на стоки, което заедно с вече високото ниво на потребление в развитите държави, влиза в конфликт със способността на планетата да акомодира без последствие за околната среда и климата на неизбежните отпадъци от производството и консумацията на тези стоки. Правителствата на развитите държави искат развиващите се държави да намалят темповете си на растеж, но развиващите се държави естествено считат, че техните народи също имат право на благоденствие. Поради този конфликт не могат да се постигнат никакви работещи споразумения на международно ниво, които да регулират бъдещия икономически растеж на планетата в рамки, които биха намалили отрицателното влияние на климатичните промени върху живота на най-бедните народи в света.
В заключение искам да отбележа нарастването на противоречията между бедните и богатите в отделните страни, а също така и нарастването на противоречията между бедните и богатите държави по света. Богатите (хора и държави) са дълбоко убедени, че те са си извоювали богатствата със способности и упорит труд и не желаят да делят тези богатства с бедните, още повече, че според тях богатствата им няма да стигнат да направят всички богати! Всичко това може и да е така, но не бива да забравяме, че подобни са били и доводите на Мария Антоанета и на Романови, като при това тези възгледи са се споделяли горещо от техните събратя по класа. Ние всички знаем как са завършили тези хора и техните приближени! При това посмъртната реабилитация и обявяването им за светии едва ли променя поуките от тяхната съдба. Понякога светът започва да се променя толкова бързо, че хората не успяват да оценят промените адекватно и това води до неописуеми мъки и страдания за всички!
Дилетант
Абонамент за:
Публикации (Atom)