(Продължение)
След като се убедихме, че фериботите от Италия до Барселона не ни пасват на разписанието, ние си плюхме на петите, т. е. на гумите, и запрашихме да обикаляме тази част от Средиземно море. След кратък спор каква крайна точка да зададем на Мента (имаше предложения за Генуа, Марсилия и Барселона) ние решихме на първо време да зададем Генуа, за да не изкушим Мента да ни пусне по някой неочакван и може би неподходящ маршрут. Очевидно доверието ни в нея не беше много голямо. Аз все пак обърнах внимание на Нина като наближим Генуа да смени заявката с Барселона, за да не се забутаме из улиците на предполагаемото родно място на Колумб.
Аз се "усамотих" в салона на Дръндолета, извадих компютъра, включих го в инвертора и седнах да си довърша записките за пътуването до момента. Тази ми постъпка се оказа много мъдра, предвид на нещастието, което по-късно сполетя компютъра ми.
След час-два спряхме да заредим и отново се понесохме. По едно време Дръндолетът започна някак странно да се мята от една страна на друга като риба на сухо. Попитах Нина какво става и тя с треперещ глас ми обясни, че се намираме на някаква "ужасна" магистрала. Ужасното ѝ беше, че тя вървеше напряко по склоновете на стръмни скалисти планини. Отляво в далечината прозираше морето, а ние се движехме от тунел на естакада и от естакада в тунел. Попитах я високи ли са естакадите, а тя ми каза, че с Юлия не смеели да гледат надолу, а само напред! Мятането пък било, защото имало силен вятър откъм морето, а в добавък отвреме-навреме ни задминавали тирове. Аз знаех, че Дръндолетът има доста висок профил, а и амортисьорите му отдавна бяха сдали багажа, така че веднага всичко ми стана ясно. Попитах Юлия дали е имало надписи за "Cinque terre" и тя ми каза, че вероятно сега минаваме над тях, но тя не може да погледне какво се вижда, защото можем без време да се намерим долу при тях!
Бях чувал за "Петте земи" от сина ни, който разказваше, че било изключително красиво място, но трудно достъпно за кола. Ставаше дума за пет селища: Monterosso al Mare, Vernazza, Corniglia, Manarola, и Riomaggiore, които бяха обявени от UNESCO за обект на световното културно наследство. Това, което бях чел за тях, напълно съответстваше на поведението на Дръндолета и на обясненията на Нина и Юлия. Тези селища се намират в полите на недостъпни планини, а ние се движехме по магистралата, прокарана някъде високо по склоновете на тези планини.
"Удоволствието" от тази магистрала продължи около стотина километра, време достатъчно човек да го хване морска болест, но ние се разминахме без такива проблеми. Най-накрая магистралата стана по-човешка и ние започнахме да търсим бензиностанция, защото бяхме под впечатлението, че във Франция не се продава газ за коли. Намерихме и заредихме, а скоро минахме и през последната каса, където оставихме на Италия 40 евро като благодарност за "бурното" пътуване.
Скоро видяхме надпис "Bienvenue" и, докато се усетим, французите ни взеха първите 2 евро за магистралата. Смрачаваше се, но искахме да минем поне 600 километра преди да потърсим място за спане.
Магистралата продължаваше, но касите зачестиха. През 10-20 километра французите ни взимаха по 2-3 евро и така ни "разнообразяваха" пътуването.
Към 21 часа вече бяхме изминали желаните 600 км и решихме да търсим хотел. Нямаше как, защото бензиностанциите бяха малки и нямаха паркинги като в Италия. Опасенията ни, че не се продава газ за автомобили, се оказаха напразни. Още на първата бензиностанция намерихме колонка за газ, но тя беше на самообслужване и ние започнахме люта борба с апаратурата на колонката. Най-накрая някаква жена се смили и ни обясни как да си налеем газ. Газта във Франция беше по-скъпа отколкото в Италия, но все още беше почти на половината от цената на бензина.
Възложихме на Мента да ни намери хотел и тя се отличи. Веднага ни каза, че наблизо има хотел "Ибис". Малко повече време ѝ отне да ни отправи към него, защото ние упорито задминавахме отклонението към хотела, което беше точно пред един "round-about" и ние не го забелязахме на няколко пъти. Трябва да сме били интересна гледка, когато се въртяхме на колелото и все не можеше да разберем как да стигнем до хотела, който се виждаше много добре на стотина метра встрани от пътя.
Стаи имаше и цената за трима души беше 85 евро. Регистрирахме се и влязохме в стаята. Тя беше много тясна за трите легла, които бяха натъпкани в нея, но на нас повече не ни и трябваше.
Веднага включих компютъра, защото имаше свободен Интернет. Таман се логнах и по Скайпа се обади Стефан от Сан Франциско. Те тръгвали след час на екскурзия из Европа (Лондон и Париж). Преди да си изключи компютъра той видял, че съм онлайн и решил да ми се обади. Стефан ми каза, че "Ибис" била верига евтини хотели с добра репутация. Стаите им били малко тесни, в което ние вече се бяхме убедили, но иначе било чисто.
След разговора с него се обадихме и по телефона (чрез Majic Jack) в САЩ и България и приключихме с Интернет. Забелязах, че компютърът ми се държи малко странно, защото му отне малко повече време от обикновено, за да свърши след командата "shut down", но не обърнах внимание на това, а и да бях обърнал, едва ли щях да мога нещо да променя.
Сутринта се събудихме доста отпочинали. Напъхахме пижамите и тоалетните принадлежности в раниците и отидохме на рецепцията. Разбрахме, че можем да закусим в хотела, като при това закуската влизаше в цената на стаята. Тя не беше нещо особено, но ни спести време за търсене на място за закуска или за спиране на някоя бензиностанция, за да закусваме. Магистралата минаваше на 200 метра от нас и ние бързо излязохме на нея и се понесохме с обичайната скорост от стотина километра в час към Барселона.
Ландшафтът не беше нищо особено. Равнини, тук там изпъстрени с невисоки хълмове. Всичко, разбира се, беше култивирано и засадено.
Юлия си караше, Нина зяпаше наоколо, Мента мълчеше, защото имахме да пътуваме няколкостотин километра без отклонения. Аз си пуснах аудио-плеъра и се задълбочих в поредната книга, която слушах.
Привечер навлязохме в предпланините на Пиринеите. Оставаха още стотина километра до Барселона, но магистралата продължаваше, а с нея и тихото и равномерно мърморене на мотора. Юлия и Нина разменяха отвреме-навреме по някоя и друга дума, защото Нина си следеше задачите, а една от тях беше да предпазва Юлия да не заспи. Мента също се обаждаше понякога, за да ни предпази от неразумно включване в изход от магистралата.
Когато наближихме Барселона на по-малко от 10 километра, Нина постави на Мента задача да ни намери хотел. След малко тя представи на екрана списък от няколко хотела, един от които беше "Ибис". Ние си го избрахме и Мента ни свали от магистралата. Това всъщност беше най-лесното, защото след това започна познатото "завий наляво, завий надясно, recalculating!" Последното означаваше, че сме сбъркали и отново всичко започваше отначало. Най-после открихме хотела. Оказа се, че сме обикаляли около него, но не сме го видели, защото надписът му не беше на особено явно място.
Вмъкнахме се в един подземен гараж, за който решихме, че е на хотела. Аз и Юлия слязохме и отидохме в рецепцията. За деня имаше свободна стая с две легла, а от утре щеше да има стая с три легла. Служителката отказа да ни пусне тримата за един ден в стаята с две легла, но беше много любезна и се обади в един друг "Ибис", където се оказа, че има свободни стаи. Даде ни адреса му, и ние се качихме в Дръндолета. Имахме проблеми докато излезем от подземния гараж, защото по никакъв начин не можехме да разберем къде трябва да платим, за да се вдигне бариерата. Зад нас се оформи опашка от нервни шофьори и най-накрая дотича един служител, който ни прибра 2 евро за няколкото минути, които бяхме прекарали в гаража. Оказа се, че долу на етажите някъде имало каса, на която трябвало да се плати. След като излязохме, поставихме задачата на Мента и потеглихме.
Когато дойдохме до другия "Ибис" се разбра, че имаме обратната ситуация, т. е. надписът на хотела видяхме отдалече, но така и не можехме да разберем къде да спрем, защото пред него нямаше паркинг. Най-накрая оставихме колата с Нина пред входа и отидохме на рецепцията. Стаи наистина имаше, а освен това ни обясниха и къде да спрем. Имаше подземен паркинг, входът на който беше от една друга улица. За него щяхме да плащаме по 10 евро на ден, но друга възможност нямаше. Стаята щеше да ни струва по около 70 евро на ден, но с колата и закуската сумата нарастваше на към 90-100 евро.
Как да е, накрая се оправихме и влязохме във владение на стаята. През деня бяхме хапнали само набързо и сега бяхме гладни като вълци. Беше вече към 19 часа и решихме да не ходим никъде, а само да посетим най-близкия подходящ ресторант.
На рецепцията ни препоръчаха едно ресторантче на около стотина метра от хотела. Отидохме до него и то се оказа, че се владее от китайци, но се предлагаше европейска кухня. Поръчахме си по една порция мерлуза с пържени картофи и по една голяма бира. Цените не бяха високи, скоро ни сервираха. Бирата беше хубава, а мерлузата беше прясна. Преди години пак в Барселона бяхме яли прясна мерлуза и бяхме останали с най-добри впечатления от това преживяване. Този път преживяването също беше приятно и ние се завърнахме в хотела доволни и уморени от дългото пътуване.
Хотелът предлагаше свободен Интернет. Взехме паролата и отидохме в стаята. Пуснахме компютъра, но той се държеше много странно. Взе му доста време да тръгне. "Говорещата" ми програма не пожела да се стартира. "Majic jack" също не можа да тръгне, като при това Windows твърдеше, че – кой знае защо – има два "Majic jack"-а, активни в системата! Все още можеше да се стартира Интернет експлорера и го използвахме, за да изпратим няколко имейла, че имаме проблем с компютъра и че няма повече да се обаждаме на никого.
Като се прибрахме в България се оказа, че в компютъра са се настанили сума "троянци". Те бяха блокирали антивирусната защита и не допускаха сканиране с антивирусни програми под управление на операционната система. Специалистът, който се бореше с "троянците" (синът на един приятел) свали от страницата на "Kaspersky Labs" софтуера им за "спасяване" на компютри и го използва да "буутва" машината от отделен диск. След двучасово сканиране "троянците" бяха унищожени, но компютърът ми все още не тръгваше. Започна да се намеква за инициализация на диска. Най-накрая и това беше преодоляно, като човекът дефинира нов профил, а след като машината тръгна го изтри!?! Изобщо магия!
Онази вечер в Барселона обаче аз си легнах с натежало сърце, защото не знаех дали компютърът ми ще проработи отново или ще трябва първо да му "позабършем" диска! Аз обикновено си пазех файловете на отделен диск, но винаги имаше неща, които не са запазени, просто, защото бяха генерирани между две запазвания. Спомних си как преди повече от десетина години така се отказах от мераците си да продължавам да програмирам, защото машината ми се скапа, а с нея отиде и цялата ми библиотека от програми и функции, които бях писал на С++ и Java поне десетина години. В един ден просто захвърлих всичките си идеи на "бунището на историята", както някога бе казал един умен човек, и ми взе доста време, докато си намеря друго забавление или както се казва по културному "хоби". Човек като се пенсионира се нуждае от нещо, с което да се занимава, защото иначе започват да го налягат черни мисли и така полека-лека си го натискат съвсем и го натъпчат в земята!
Все пак през нощта спах забележително добре. Изглежда дълбоко в себе си чувствах, че нещата ще се оправят като се приберем в България. Този номер го знам от Юлия. Тя като има някакъв проблем, който ще се решава в бъдещето, се поразравя в чувствата си и обявява дали я е яд или не. Ако не я е яд – то това означава, че всичко ще свърши добре.
Сутринта станахме към 8 часа и отидохме в закусвалнята на хотела. Закуските струваха по 7.50 евро на човек и ние искахме да видим дали си струва да се запишем за тях. Закуската не беше нищо особено, но и ние не бяхме претенциозни. Ако не си платехме, трябваше да търсим къде да закусваме всяка сутрин, а и цените едва ли щяха да бъдат по ниски.
Тук трябва да отбележа, че в Испания се приготовляват много вкусни неща и човек трябва да пробва поне някои от тях. Едно от нещата, които обаче е задължително да се опитат, са техните "прошута". (Мисля си, че множествено число на "прошуто" ще трябва да е "прошута"?) Човек може с часове да се любува в испанските месарски магазини на десетките бутове окачени по стените, които са с най-различни цени, от което следва, че са и от най-различен вид и качество!
Купихме си карти за градския транспорт за два дена. Ако не се лъжа една бройка струваше към дванадесет евро, което означаваше, че на ден трябваше да пътуваме поне 3 пъти, за да не сме на загуба. Както се оказа, пътувахме много повече, така че в тази насока всичко беше наред.
Първоначално областта на Барселона е била заселена от иберийското племе лайетани. Това означава, че най-ранното селище е било основано най-вероятно от тях.
Като правило обаче, градовете около Средиземно море са основани от гърците или финикийците. За всеки град винаги съществува някаква легенда за основаването му, в която е замесена героична личност. Често това е Херкулес или в най-лошия случай някой от неговите потомци. За Барселона легендата е, че Херкулес, на път да търси златното руно с Аргонавтите, минал покрай тези брегове. Възникнала буря и когато тя свършила, те установили, че им липсва деветият кораб – BarcaNona (девети кораб). Те намерили отломките му на брега и на това място основали града Барканона, който по-късно станал Барселона.
Повече май може да се вярва на историята, че Барселона е основана през периода между Първата и Втората пунически войни между Рим и Картаген от картагенския генерал Хаздрубал, зет на Амилкар Барка. Хаздрубал замества Амилкар след смъртта му и продължава делото му по колонизиране на Иберия. Той основава и град Картахена и установява границата между Рим и завладяната територия на Иберийския полуостров по реката Ебро. Когато Хаздрубал загива от ръката на келтски убиец, властта и армията преминават в ръцете на Ханибал Барка, който използва завладените територии, за да подготви историческия си поход в Италия. Твърди се, че фамилното име Барка е послужило при образуването на името на града Барселона.
През вековете Барселона се развива като главен град на Каталония. След осмия век от новата ера, когато маврите превземат Иберийския полуостров, той многократно преминава от техни ръце в ръцете на християните и обратно, което оказва влияние и на архитектурата на стария град.
Едно от най-забележителните неща на Барселона е главната улица La Rambla. Преди години, когато с Юлия и Жени посетихме града за пръв път, впечатление ни направи безкрайният празник, който цареше на нея. Тогава, когато попаднахме за пръв ден на нея, беше неделя и ние решихме, че невъобразимото множество от хора, оркестрите и веселбата се дължат на това, че е неделя. В понеделник вечерта обаче се оказа, че празникът продължава, както и във вторника и срядата, а в четвъртъка ние вече си заминахме, но по нищо не личеше, че веселбата има намерение да стихва!
Този път Рамблата беше по-спокойна. По средата ѝ се бяха настанили магазинчета: сергии и будки, които продаваха какво ли не, но празничната атмосфера някак си липсваше или поне не беше същата както по-рано. Рамблата започва, ако не се лъжа, от площад Каталуния и стига до морето, където се издига колона с паметник на Колумб на върха. "Адмиралът на всички морета" стои на върха на колоната, загледан в далечината, като че ли вдъхновен от откритията, които е направил, или може би мечтае да направи.
Малко встрани от Рамблата се намира "Готическият квартал", където заедно със останки от римските стени на града може да се видят сгради със средновековна готическа и мавританска архитектура, като Палау Реал Маджор, бившата резиденция на Каталонската кралска фамилия.
Барселона е разположена на много хълмове, които са живописно застроени със жилищни блокове и къщи. Най-високата точка на града е връх Тибидабо, който е висок 512 m, и предлага поразителна гледка към града.
От стръмния склон на един друг "връх" – Монжуик (173 m), разположен на югоизток, се вижда от високо пристанището и замъка Монжуик, крепост, построена през 17-18-ти век за охрана на града и пристанището.
Барселона е може би най-известна с творчеството на Антонио Гауди. В центъра на града има сгради, построени по негови проекти. При миналото ни посещение в Барселона Юлия и Жени си платиха и влязоха да разгледат сградите отвътре, но аз като ги гледах отвън си представих как ще изглеждат отвътре и не пожелах да вляза. Тогава те ми разправиха какво са видели и то наистина беше интересно, но си мисля, че не бих живял в подобни апартаменти. Този път също намерихме тези сгради, за да ги види Нина, но никой от нас не влезе и дори не проверихме дали все още може да се влиза.
Друго интересно творение на Гауди е катедралата "Саграда фамилия". При миналото посещение ние влязохме в нея и обикаляхме повече от час из кулите, качвайки се и слизайки по тесни стълби и провирайки се през проходи, минаващи някъде около покрива с безкрайните завивки и заврънкулки, сътворени от въображението на великия архитект. Тогава някак не бях обърнал внимание на доста любопитните факти около строителството на катедралата. Например не бях обърнал внимание, че тя е замислена още през 1882 година, като строителството ѝ е започнало през 1891 година. То през цялото време се е финансирало от частни дарения на приятели и поклонници на архитекта. Гауди дотолкова е бил завладян от желанието и амбицията си да реализира колкото може по-голяма част от нея, че през последните години на живота си е живял в малка пристройка към катедралата. До 1926 година, когато Гауди умира, той успява да завърши само една кула. Неговите последователи и ученици след това завършват още три кули. По-късно са завършени още четири, но пълният брой на кулите, които трябва да има катедралата май е 12. Очаква се "Саграда фамилия" да бъде завършена през 2032 година и можем само да се надяваме, че това наистина ще стане тогава и, живот и здраве, ще имаме възможност да я видим готова!
Посетихме и другото известно творение на Гауди – парка Гюел, който се намира на хълма El Carnel. Слава богу, че някаква жена ни каза къде е най-добре да слезем за парка, защото за малко да слезем на една спирка на метрото, откъдето, докато се качим до върха на парка, щяха да ни излязат душите. В резултат на това ние се озовахме почти на върха и оттам трябваше само да слизаме. На върха някакъв американец, облечен като палячо, се кривеше и свиреше на китара, очаквайки хората да му пуснат някое и друго евро. Общо взето му пускаха, но не ми се видя усилията му да се увенчават с особен успех.
От върха се откриваше прекрасна гледка към града. В парка имаше скамейки, беседки, каменни скулптурни групи, ако можеха да се нарекат така различните модернистични творения на Гауди. Всичко беше много интересно и преди всичко неочаквано и оригинално. Първоначално паркът е бил замислен като жилищен комплекс за богати хора от граф Еузеби Гюел. В крайна сметка на територията му са построени само две къщи. В едната е живял графът, а в другата по негова идея се е настанил самият Гауди. И двете сгради не са проектирани от Гауди, но къщата в която той е живял сега е превърната в музей на Гауди. Паркът е обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство.
От върха видяхме следващия обект на нашето посещение – кулата Agbar. Отдалеч тя изглеждаше като една много висока купа сено с отвесни стени. Намираше се почти в центъра на голям комуникационен възел, на който се преплитаха магистрали и булеварди. Кулата беше облицована със стъклени многоцветни щори, които, както изглежда, можеха да се контролират индивидуално. Поради щорите кулата изглеждаше шарена и много весела. Наоколо имаше огромни многоетажни супермаркети и други административни сгради. Самата кула предоставяше пространство за офиси и вероятно зали за конференции.
Още на първия ден от скитанията си из града, като излизахме от една станция на метрото,близо до изхода видяхме няколко полицаи с кучета. Отвън пък се чуваха песни и крясъци и ние бяхме доста озадачени от цялата декорация и озвучаване на станцията. Когато излязохме, видяхме тълпи младежи, които се бяха наредили от двете страни на изхода и "пееха серенади" на излизащите и влизащите. Отначало не можахме да разберем на какъв език пееха, но скоро забелязахме, че носеха фланелки на Аякс и аз се досетих, че това вероятно са привърженици на отбора, които са дошли за мач с Барселона. Така се и оказа. Бандите от привърженици на холандския отбор бяха завладели Рамблата и по всякакъв начин предизвикваха гражданите, като пееха, крещяха и се кривеха като маймуни. Испанците ги отминаваха с достойнство на грандове. Тук-там контингенти на полицията, понякога с кучета, внимателно наблюдаваха тълпите запалянковци.
Привечер се прибрахме към хотела. Всички ресторантчета по пътя от спирката на метрото до хотела бяха пълни или се пълнеха с хора. Телевизори с големи екрани бяха извадени на лични места, за да бъдат гледани от колкото може повече хора. Нашето китайско ресторантче също се готвеше за представлението. Собственикът ни посрещна с радост и ни посочи масата, на която бяхме седели предната вечер. Този път си поръчахме сьомга и се минахме. Ако мерлузата беше прясна, защото я ловяха в Средиземно море, то сьомгата беше очевидно замразена и вкусът ѝ не можеше да се сравнява с вкуса на мерлузата. Гледахме мача и с мъка преживяхме противната сьомга. Слава богу, че Барселона победи, та местните бяха доволни и ние се радвахме за тях, защото яденето не ни донесе почти никаква радост!
В Барселона прекарахме два пълни дена и три нощи. На третия ден се разплатихме и се натоварихме на Дръндолета. Имахме намерение да купим един бут прошуто. Бяхме намерили някакви бутове в едно съседно магазинче по 60 евро, но Юлия и Нина се разколебаха, че цената е прекалено ниска, за да можем да разчитаме на хубаво прошуто.
От Барселона отидохме до Сарагоса. Тя ни беше на пътя към страната на баските, но не беше включена в първоначалния маршрут и затова решихме само да спрем в града за час-два.
Сарагоса (Zaragoza) е основана от Октавиан Август, с цел заселване на ветерани от легионите му, вероятно десетина години преди новата ера. Първоначално името на града е било Цезаравгуст, но по-късно, когато маврите го превземат, те модифицират името, за да е по-лесно произносимо на арабски. Следващата история на Сарагоса е бурна последователност от войни и сменящи се владетели от мавритански произход, като по едно време защитата му се е командвала от легендарния El Sid Compiador, който по онова време е бил херцог на Валенция. Най-накрая християните превземат града и той става столица на Арагон. През наполеоновите войни и по-точно през войната в Испания Сарагоса е обсаждана на два пъти от французите и накрая е превзета след големи жертви от защитниците на града.
Базиликата del Pilar, катедралата La Ceo, дворецът Aljaferia и още няколко сгради са признати от ЮНЕСКО за обекти на световното културно наследство.
Градът е разположен на реката Ебро и два от притоците ѝ. Ние паркирахме от едната страна на реката, а площадът на града и основните му забележителности бяха от другата. До площада достигнахме по един величествен мост над Ебро, където си направихме снимки. Поразходихме се на площада, който е много красив със заобикалящите го църкви и красиви старинни сгради. За съжаление не бяхме предвидили почти никакво време за разглеждане и се задоволихме само с няколко снимки и разходка по околните улички, която съчетахме и с търсене на магазин, за да попълним хранителните си запаси. Беше края на седмицата и с голям труд намерихме един отворен супермаркет и се заредихме с храна.
Върнахме се при колата и потеглихме към Памплона, която беше на близо 200 км на север от Сарагоса.
(следва)
Разказвач