Пътувания: До Страната на Баските и обратно (част трета)

3. Пиза - Барселона - Сарагоса
(Продължение)

След като се убедихме, че фериботите от Италия до Барселона не ни пасват на разписанието, ние си плюхме на петите, т. е. на гумите, и запрашихме да обикаляме тази част от Средиземно море. След кратък спор каква крайна точка да зададем на Мента (имаше предложения за Генуа, Марсилия и Барселона) ние решихме на първо време да зададем Генуа, за да не изкушим Мента да ни пусне по някой неочакван и може би неподходящ маршрут. Очевидно доверието ни в нея не беше много голямо. Аз все пак обърнах внимание на Нина като наближим Генуа да смени заявката с Барселона, за да не се забутаме из улиците на предполагаемото родно място на Колумб.

Аз се "усамотих" в салона на Дръндолета, извадих компютъра, включих го в инвертора и седнах да си довърша записките за пътуването до момента. Тази ми постъпка се оказа много мъдра, предвид на нещастието, което по-късно сполетя компютъра ми.

След час-два спряхме да заредим и отново се понесохме. По едно време Дръндолетът започна някак странно да се мята от една страна на друга като риба на сухо. Попитах Нина какво става и тя с треперещ глас ми обясни, че се намираме на някаква "ужасна" магистрала. Ужасното ѝ беше, че тя вървеше напряко по склоновете на стръмни скалисти планини. Отляво в далечината прозираше морето, а ние се движехме от тунел на естакада и от естакада в тунел. Попитах я високи ли са естакадите, а тя ми каза, че с Юлия не смеели да гледат надолу, а само напред! Мятането пък било, защото имало силен вятър откъм морето, а в добавък отвреме-навреме ни задминавали тирове. Аз знаех, че Дръндолетът има доста висок профил, а и амортисьорите му отдавна бяха сдали багажа, така че веднага всичко ми стана ясно. Попитах Юлия дали е имало надписи за "Cinque terre" и тя ми каза, че вероятно сега минаваме над тях, но тя не може да погледне какво се вижда, защото можем без време да се намерим долу при тях!

Бях чувал за "Петте земи" от сина ни, който разказваше, че било изключително красиво място, но трудно достъпно за кола. Ставаше дума за пет селища: Monterosso al Mare, Vernazza, Corniglia, Manarola, и Riomaggiore, които бяха обявени от UNESCO за обект на световното културно наследство. Това, което бях чел за тях, напълно съответстваше на поведението на Дръндолета и на обясненията на Нина и Юлия. Тези селища се намират в полите на недостъпни планини, а ние се движехме по магистралата, прокарана някъде високо по склоновете на тези планини.

"Удоволствието" от тази магистрала продължи около стотина километра, време достатъчно човек да го хване морска болест, но ние се разминахме без такива проблеми. Най-накрая магистралата стана по-човешка и ние започнахме да търсим бензиностанция, защото бяхме под впечатлението, че във Франция не се продава газ за коли. Намерихме и заредихме, а скоро минахме и през последната каса, където оставихме на Италия 40 евро като благодарност за "бурното" пътуване.

Скоро видяхме надпис "Bienvenue" и, докато се усетим, французите ни взеха първите 2 евро за магистралата. Смрачаваше се, но искахме да минем поне 600 километра преди да потърсим място за спане.

Магистралата продължаваше, но касите зачестиха. През 10-20 километра французите ни взимаха по 2-3 евро и така ни "разнообразяваха" пътуването.

Към 21 часа вече бяхме изминали желаните 600 км и решихме да търсим хотел. Нямаше как, защото бензиностанциите бяха малки и нямаха паркинги като в Италия. Опасенията ни, че не се продава газ за автомобили, се оказаха напразни. Още на първата бензиностанция намерихме колонка за газ, но тя беше на самообслужване и ние започнахме люта борба с апаратурата на колонката. Най-накрая някаква жена се смили и ни обясни как да си налеем газ. Газта във Франция беше по-скъпа отколкото в Италия, но все още беше почти на половината от цената на бензина.

Възложихме на Мента да ни намери хотел и тя се отличи. Веднага ни каза, че наблизо има хотел "Ибис". Малко повече време ѝ отне да ни отправи към него, защото ние упорито задминавахме отклонението към хотела, което беше точно пред един "round-about" и ние не го забелязахме на няколко пъти. Трябва да сме били интересна гледка, когато се въртяхме на колелото и все не можеше да разберем как да стигнем до хотела, който се виждаше много добре на стотина метра встрани от пътя.

Стаи имаше и цената за трима души беше 85 евро. Регистрирахме се и влязохме в стаята. Тя беше много тясна за трите легла, които бяха натъпкани в нея, но на нас повече не ни и трябваше.

Веднага включих компютъра, защото имаше свободен Интернет. Таман се логнах и по Скайпа се обади Стефан от Сан Франциско. Те тръгвали след час на екскурзия из Европа (Лондон и Париж). Преди да си изключи компютъра той видял, че съм онлайн и решил да ми се обади. Стефан ми каза, че "Ибис" била верига евтини хотели с добра репутация. Стаите им били малко тесни, в което ние вече се бяхме убедили, но иначе било чисто.

След разговора с него се обадихме и по телефона (чрез Majic Jack) в САЩ и България и приключихме с Интернет. Забелязах, че компютърът ми се държи малко странно, защото му отне малко повече време от обикновено, за да свърши след командата "shut down", но не обърнах внимание на това, а и да бях обърнал, едва ли щях да мога нещо да променя.

Сутринта се събудихме доста отпочинали. Напъхахме пижамите и тоалетните принадлежности в раниците и отидохме на рецепцията. Разбрахме, че можем да закусим в хотела, като при това закуската влизаше в цената на стаята. Тя не беше нещо особено, но ни спести време за търсене на място за закуска или за спиране на някоя бензиностанция, за да закусваме. Магистралата минаваше на 200 метра от нас и ние бързо излязохме на нея и се понесохме с обичайната скорост от стотина километра в час към Барселона.

Ландшафтът не беше нищо особено. Равнини, тук там изпъстрени с невисоки хълмове. Всичко, разбира се, беше култивирано и засадено.

Юлия си караше, Нина зяпаше наоколо, Мента мълчеше, защото имахме да пътуваме няколкостотин километра без отклонения. Аз си пуснах аудио-плеъра и се задълбочих в поредната книга, която слушах.

Привечер навлязохме в предпланините на Пиринеите. Оставаха още стотина километра до Барселона, но магистралата продължаваше, а с нея и тихото и равномерно мърморене на мотора. Юлия и Нина разменяха отвреме-навреме по някоя и друга дума, защото Нина си следеше задачите, а една от тях беше да предпазва Юлия да не заспи. Мента също се обаждаше понякога, за да ни предпази от неразумно включване в изход от магистралата.

Когато наближихме Барселона на по-малко от 10 километра, Нина постави на Мента задача да ни намери хотел. След малко тя представи на екрана списък от няколко хотела, един от които беше "Ибис". Ние си го избрахме и Мента ни свали от магистралата. Това всъщност беше най-лесното, защото след това започна познатото "завий наляво, завий надясно, recalculating!" Последното означаваше, че сме сбъркали и отново всичко започваше отначало. Най-после открихме хотела. Оказа се, че сме обикаляли около него, но не сме го видели, защото надписът му не беше на особено явно място.

Вмъкнахме се в един подземен гараж, за който решихме, че е на хотела. Аз и Юлия слязохме и отидохме в рецепцията. За деня имаше свободна стая с две легла, а от утре щеше да има стая с три легла. Служителката отказа да ни пусне тримата за един ден в стаята с две легла, но беше много любезна и се обади в един друг "Ибис", където се оказа, че има свободни стаи. Даде ни адреса му, и ние се качихме в Дръндолета. Имахме проблеми докато излезем от подземния гараж, защото по никакъв начин не можехме да разберем къде трябва да платим, за да се вдигне бариерата. Зад нас се оформи опашка от нервни шофьори и най-накрая дотича един служител, който ни прибра 2 евро за няколкото минути, които бяхме прекарали в гаража. Оказа се, че долу на етажите някъде имало каса, на която трябвало да се плати. След като излязохме, поставихме задачата на Мента и потеглихме.

Когато дойдохме до другия "Ибис" се разбра, че имаме обратната ситуация, т. е. надписът на хотела видяхме отдалече, но така и не можехме да разберем къде да спрем, защото пред него нямаше паркинг. Най-накрая оставихме колата с Нина пред входа и отидохме на рецепцията. Стаи наистина имаше, а освен това ни обясниха и къде да спрем. Имаше подземен паркинг, входът на който беше от една друга улица. За него щяхме да плащаме по 10 евро на ден, но друга възможност нямаше. Стаята щеше да ни струва по около 70 евро на ден, но с колата и закуската сумата нарастваше на към 90-100 евро.

Как да е, накрая се оправихме и влязохме във владение на стаята. През деня бяхме хапнали само набързо и сега бяхме гладни като вълци. Беше вече към 19 часа и решихме да не ходим никъде, а само да посетим най-близкия подходящ ресторант.

На рецепцията ни препоръчаха едно ресторантче на около стотина метра от хотела. Отидохме до него и то се оказа, че се владее от китайци, но се предлагаше европейска кухня. Поръчахме си по една порция мерлуза с пържени картофи и по една голяма бира. Цените не бяха високи, скоро ни сервираха. Бирата беше хубава, а мерлузата беше прясна. Преди години пак в Барселона бяхме яли прясна мерлуза и бяхме останали с най-добри впечатления от това преживяване. Този път преживяването също беше приятно и ние се завърнахме в хотела доволни и уморени от дългото пътуване.

Хотелът предлагаше свободен Интернет. Взехме паролата и отидохме в стаята. Пуснахме компютъра, но той се държеше много странно. Взе му доста време да тръгне. "Говорещата" ми програма не пожела да се стартира. "Majic jack" също не можа да тръгне, като при това Windows твърдеше, че – кой знае защо – има два "Majic jack"-а, активни в системата! Все още можеше да се стартира Интернет експлорера и го използвахме, за да изпратим няколко имейла, че имаме проблем с компютъра и че няма повече да се обаждаме на никого.

Като се прибрахме в България се оказа, че в компютъра са се настанили сума "троянци". Те бяха блокирали антивирусната защита и не допускаха сканиране с антивирусни програми под управление на операционната система. Специалистът, който се бореше с "троянците" (синът на един приятел) свали от страницата на "Kaspersky Labs" софтуера им за "спасяване" на компютри и го използва да "буутва" машината от отделен диск. След двучасово сканиране "троянците" бяха унищожени, но компютърът ми все още не тръгваше. Започна да се намеква за инициализация на диска. Най-накрая и това беше преодоляно, като човекът дефинира нов профил, а след като машината тръгна го изтри!?! Изобщо магия!

Онази вечер в Барселона обаче аз си легнах с натежало сърце, защото не знаех дали компютърът ми ще проработи отново или ще трябва първо да му "позабършем" диска! Аз обикновено си пазех файловете на отделен диск, но винаги имаше неща, които не са запазени, просто, защото бяха генерирани между две запазвания. Спомних си как преди повече от десетина години така се отказах от мераците си да продължавам да програмирам, защото машината ми се скапа, а с нея отиде и цялата ми библиотека от програми и функции, които бях писал на С++ и Java поне десетина години. В един ден просто захвърлих всичките си идеи на "бунището на историята", както някога бе казал един умен човек, и ми взе доста време, докато си намеря друго забавление или както се казва по културному "хоби". Човек като се пенсионира се нуждае от нещо, с което да се занимава, защото иначе започват да го налягат черни мисли и така полека-лека си го натискат съвсем и го натъпчат в земята!

Все пак през нощта спах забележително добре. Изглежда дълбоко в себе си чувствах, че нещата ще се оправят като се приберем в България. Този номер го знам от Юлия. Тя като има някакъв проблем, който ще се решава в бъдещето, се поразравя в чувствата си и обявява дали я е яд или не. Ако не я е яд – то това означава, че всичко ще свърши добре.

Сутринта станахме към 8 часа и отидохме в закусвалнята на хотела. Закуските струваха по 7.50 евро на човек и ние искахме да видим дали си струва да се запишем за тях. Закуската не беше нищо особено, но и ние не бяхме претенциозни. Ако не си платехме, трябваше да търсим къде да закусваме всяка сутрин, а и цените едва ли щяха да бъдат по ниски.

Тук трябва да отбележа, че в Испания се приготовляват много вкусни неща и човек трябва да пробва поне някои от тях. Едно от нещата, които обаче е задължително да се опитат, са техните "прошута". (Мисля си, че множествено число на "прошуто" ще трябва да е "прошута"?) Човек може с часове да се любува в испанските месарски магазини на десетките бутове окачени по стените, които са с най-различни цени, от което следва, че са и от най-различен вид и качество!

Купихме си карти за градския транспорт за два дена. Ако не се лъжа една бройка струваше към дванадесет евро, което означаваше, че на ден трябваше да пътуваме поне 3 пъти, за да не сме на загуба. Както се оказа, пътувахме много повече, така че в тази насока всичко беше наред.

Първоначално областта на Барселона е била заселена от иберийското племе лайетани. Това означава, че най-ранното селище е било основано най-вероятно от тях.

Като правило обаче, градовете около Средиземно море са основани от гърците или финикийците. За всеки град винаги съществува някаква легенда за основаването му, в която е замесена героична личност. Често това е Херкулес или в най-лошия случай някой от неговите потомци. За Барселона легендата е, че Херкулес, на път да търси златното руно с Аргонавтите, минал покрай тези брегове. Възникнала буря и когато тя свършила, те установили, че им липсва деветият кораб – BarcaNona (девети кораб). Те намерили отломките му на брега и на това място основали града Барканона, който по-късно станал Барселона.

Повече май може да се вярва на историята, че Барселона е основана през периода между Първата и Втората пунически войни между Рим и Картаген от картагенския генерал Хаздрубал, зет на Амилкар Барка. Хаздрубал замества Амилкар след смъртта му и продължава делото му по колонизиране на Иберия. Той основава и град Картахена и установява границата между Рим и завладяната територия на Иберийския полуостров по реката Ебро. Когато Хаздрубал загива от ръката на келтски убиец, властта и армията преминават в ръцете на Ханибал Барка, който използва завладените територии, за да подготви историческия си поход в Италия. Твърди се, че фамилното име Барка е послужило при образуването на името на града Барселона.

През вековете Барселона се развива като главен град на Каталония. След осмия век от новата ера, когато маврите превземат Иберийския полуостров, той многократно преминава от техни ръце в ръцете на християните и обратно, което оказва влияние и на архитектурата на стария град.

Едно от най-забележителните неща на Барселона е главната улица La Rambla. Преди години, когато с Юлия и Жени посетихме града за пръв път, впечатление ни направи безкрайният празник, който цареше на нея. Тогава, когато попаднахме за пръв ден на нея, беше неделя и ние решихме, че невъобразимото множество от хора, оркестрите и веселбата се дължат на това, че е неделя. В понеделник вечерта обаче се оказа, че празникът продължава, както и във вторника и срядата, а в четвъртъка ние вече си заминахме, но по нищо не личеше, че веселбата има намерение да стихва!

Този път Рамблата беше по-спокойна. По средата ѝ се бяха настанили магазинчета: сергии и будки, които продаваха какво ли не, но празничната атмосфера някак си липсваше или поне не беше същата както по-рано. Рамблата започва, ако не се лъжа, от площад Каталуния и стига до морето, където се издига колона с паметник на Колумб на върха. "Адмиралът на всички морета" стои на върха на колоната, загледан в далечината, като че ли вдъхновен от откритията, които е направил, или може би мечтае да направи.

Малко встрани от Рамблата се намира "Готическият квартал", където заедно със останки от римските стени на града може да се видят сгради със средновековна готическа и мавританска архитектура, като Палау Реал Маджор, бившата резиденция на Каталонската кралска фамилия.

Барселона е разположена на много хълмове, които са живописно застроени със жилищни блокове и къщи. Най-високата точка на града е връх Тибидабо, който е висок 512 m, и предлага поразителна гледка към града.

От стръмния склон на един друг "връх" – Монжуик (173 m), разположен на югоизток, се вижда от високо пристанището и замъка Монжуик, крепост, построена през 17-18-ти век за охрана на града и пристанището.

Барселона е може би най-известна с творчеството на Антонио Гауди. В центъра на града има сгради, построени по негови проекти. При миналото ни посещение в Барселона Юлия и Жени си платиха и влязоха да разгледат сградите отвътре, но аз като ги гледах отвън си представих как ще изглеждат отвътре и не пожелах да вляза. Тогава те ми разправиха какво са видели и то наистина беше интересно, но си мисля, че не бих живял в подобни апартаменти. Този път също намерихме тези сгради, за да ги види Нина, но никой от нас не влезе и дори не проверихме дали все още може да се влиза.

Друго интересно творение на Гауди е катедралата "Саграда фамилия". При миналото посещение ние влязохме в нея и обикаляхме повече от час из кулите, качвайки се и слизайки по тесни стълби и провирайки се през проходи, минаващи някъде около покрива с безкрайните завивки и заврънкулки, сътворени от въображението на великия архитект. Тогава някак не бях обърнал внимание на доста любопитните факти около строителството на катедралата. Например не бях обърнал внимание, че тя е замислена още през 1882 година, като строителството ѝ е започнало през 1891 година. То през цялото време се е финансирало от частни дарения на приятели и поклонници на архитекта. Гауди дотолкова е бил завладян от желанието и амбицията си да реализира колкото може по-голяма част от нея, че през последните години на живота си е живял в малка пристройка към катедралата. До 1926 година, когато Гауди умира, той успява да завърши само една кула. Неговите последователи и ученици след това завършват още три кули. По-късно са завършени още четири, но пълният брой на кулите, които трябва да има катедралата май е 12. Очаква се "Саграда фамилия"  да бъде завършена през 2032 година и можем само да се надяваме, че това наистина ще стане тогава и, живот и здраве, ще имаме възможност да я видим готова!

Посетихме и другото известно творение на Гауди – парка Гюел, който се намира на хълма El Carnel. Слава богу, че някаква жена ни каза къде е най-добре да слезем за парка, защото за малко да слезем на една спирка на метрото, откъдето, докато се качим до върха на парка, щяха да ни излязат душите. В резултат на това ние се озовахме почти на върха и оттам трябваше само да слизаме. На върха някакъв американец, облечен като палячо, се кривеше и свиреше на китара, очаквайки хората да му пуснат някое и друго евро. Общо взето му пускаха, но не ми се видя усилията му да се увенчават с особен успех.

От върха се откриваше прекрасна гледка към града. В парка имаше скамейки, беседки, каменни скулптурни групи, ако можеха да се нарекат така различните модернистични творения на Гауди. Всичко беше много интересно и преди всичко неочаквано и оригинално. Първоначално паркът е бил замислен като жилищен комплекс за богати хора от граф Еузеби Гюел. В крайна сметка на територията му са построени само две къщи. В едната е живял графът, а в другата по негова идея се е настанил самият Гауди. И двете сгради не са проектирани от Гауди, но къщата в която той е живял сега е превърната в музей на Гауди. Паркът е обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство.

От върха видяхме следващия обект на нашето посещение – кулата Agbar. Отдалеч тя изглеждаше като една много висока купа сено с отвесни стени. Намираше се почти в центъра на голям комуникационен възел, на който се преплитаха магистрали и булеварди. Кулата беше облицована със стъклени многоцветни щори, които, както изглежда, можеха да се контролират индивидуално. Поради щорите кулата изглеждаше шарена и много весела. Наоколо имаше огромни многоетажни супермаркети и други административни сгради. Самата кула предоставяше пространство за офиси и вероятно зали за конференции.

Още на първия ден от скитанията си из града, като излизахме от една станция на метрото,близо до изхода видяхме няколко полицаи с кучета. Отвън пък се чуваха песни и крясъци и ние бяхме доста озадачени от цялата декорация и озвучаване на станцията. Когато излязохме, видяхме тълпи младежи, които се бяха наредили от двете страни на изхода и "пееха серенади" на излизащите и влизащите. Отначало не можахме да разберем на какъв език пееха, но скоро забелязахме, че носеха фланелки на Аякс и аз се досетих, че това вероятно са привърженици на отбора, които са дошли за мач с Барселона. Така се и оказа. Бандите от привърженици на холандския отбор бяха завладели Рамблата и по всякакъв начин предизвикваха гражданите, като пееха, крещяха и се кривеха като маймуни. Испанците ги отминаваха с достойнство на грандове. Тук-там контингенти на полицията, понякога с кучета, внимателно наблюдаваха тълпите запалянковци.

Привечер се прибрахме към хотела. Всички ресторантчета по пътя от спирката на метрото до хотела бяха пълни или се пълнеха с хора. Телевизори с големи екрани бяха извадени на лични места, за да бъдат гледани от колкото може повече хора. Нашето китайско ресторантче също се готвеше за представлението. Собственикът ни посрещна с радост и ни посочи масата, на която бяхме седели предната вечер. Този път си поръчахме сьомга и се минахме. Ако мерлузата беше прясна, защото я ловяха в Средиземно море, то сьомгата беше очевидно замразена и вкусът ѝ не можеше да се сравнява с вкуса на мерлузата. Гледахме мача и с мъка преживяхме противната сьомга. Слава богу, че Барселона победи, та местните бяха доволни и ние се радвахме за тях, защото яденето не ни донесе почти никаква радост!

В Барселона прекарахме два пълни дена и три нощи. На третия ден се разплатихме и се натоварихме на Дръндолета. Имахме намерение да купим един бут прошуто. Бяхме намерили някакви бутове в едно съседно магазинче по 60 евро, но Юлия и Нина се разколебаха, че цената е прекалено ниска, за да можем да разчитаме на хубаво прошуто.

От Барселона отидохме до Сарагоса. Тя ни беше на пътя към страната на баските, но не беше включена в първоначалния маршрут и затова решихме само да спрем в града за час-два.

Сарагоса (Zaragoza) е основана от Октавиан Август, с цел заселване на ветерани от легионите му, вероятно десетина години преди новата ера. Първоначално името на града е било Цезаравгуст, но по-късно, когато маврите го превземат, те модифицират името, за да е по-лесно произносимо на арабски. Следващата история на Сарагоса е бурна последователност от войни и сменящи се владетели от мавритански произход, като по едно време защитата му се е командвала от легендарния El Sid Compiador, който по онова време е бил херцог на Валенция. Най-накрая християните превземат града и той става столица на Арагон. През наполеоновите войни и по-точно през войната в Испания Сарагоса е обсаждана на два пъти от французите и накрая е превзета след  големи жертви от защитниците на града.

Базиликата del Pilar, катедралата La Ceo, дворецът Aljaferia и още няколко сгради са признати от ЮНЕСКО за обекти на световното културно наследство.

Градът е разположен на реката Ебро и два от притоците ѝ. Ние паркирахме от едната страна на реката, а площадът на града и основните му забележителности бяха от другата. До площада достигнахме по един величествен мост над Ебро, където си направихме снимки. Поразходихме се на площада, който е много красив със заобикалящите го църкви и красиви старинни сгради. За съжаление не бяхме предвидили почти никакво време за разглеждане и се задоволихме само с няколко снимки и разходка по околните улички, която съчетахме и с търсене на магазин, за да попълним хранителните си запаси. Беше края на седмицата и с голям труд намерихме един отворен супермаркет и се заредихме с храна.

Върнахме се при колата и потеглихме към Памплона, която беше на близо 200 км на север от Сарагоса.

(следва)

Разказвач

Пътувания: До Страната на баските и обратно (част втора)

(Продължение)

2. Бари - Соренто - Рим

Сутринта станахме преди седем. По телата ни се бяха отбелязали пружините на матраците. Аз се бях будил поне 6 пъти, което беше почти нормално за мен, като се има предвид, че при нормални обстоятелства аз се будя по 4-5 пъти на нощ. Проблемът обаче беше, че освен дето се бях будил, бях и спал лошо. Отгоре на всичко през нощта, при опит да сляза от втория етаж, на който се намираше леглото ми, аз се стоварих на земята и като по чудо се разминах без никакви травми, ако се изключи леко одраскване на стъпалото.

Отидохме в закусвалнята на кораба. Храната беше под всякаква критика, а на вкус кафето беше трудно различимо от топла вода. При това съвсем не беше евтино. Цените бяха малко по-ниски от тези в Дубровник, но нямаше как, трябваше да поразквасим малко устата си и да стимулираме разсънването от "нощните удобства". В тази връзка "кафето" вероятно щеше да окаже само психологическо въздействие, но затова трябваше с всички сили да си представяме, че пием кафе, а не топла вода.

Към 8 часа сутринта машините на ферибота позаглъхнаха, а след това и напълно спряха. Корабът леко се полюшна и пристана в Бари. Ние се измъкнахме от търбуха му на пристанището. Сменихме SD-картата на GPS-а с карта за Западна Европа. Госпожа Мента веднага се оживи и започна да се държи далеч по-отговорно. На заявката ни за крайна точка на пътуването – Рим, тя след минута мислене обяви, че можем да потегляме в посоката показана на екрана. До Рим имаше повече от 400 км, но по всичко личеше, че устройството беше придобило нормалната си увереност и не ни обвиняваше, че сме "off road"!

Излязохме на автострадата и се понесохме по нея. Задминаваха ни почти всички, но това не ни притесняваше, защото ние се движехме с любимата ни скорост от 100 км в час.

След като напуснахме Бари отстрани се занизаха безкрайни маслинови горички. Често се виждаха и лозя с огромни кехлибарени гроздове, провиснали под някакви мрежи или найлони, с които бяха покрити лозите. Така и не разбрахме с какво и защо са покрити растенията. Теорията ми е, че това се прави, за да се предпазят гроздовете от птиците.

Преди време ние се бяхме опитали да използваме мрежи за предпазване на плодовете по дърветата в двора ни в Калифорния, но се оказа, че това много не помогна. Птиците някак се изхитряваха да проникват под мрежите и да кълват плодовете. В добавка се появиха и катерици, срещу които единствената защита беше котаракът Николай, наричан още Мацо. Той обаче беше добре нахранен американски котарак, и доколкото ми е известно само веднаж уби една катерица. При това злите езици твърдяха, че тя се опитала да яде от неговата храна. Между другото, като стана дума за катериците, да кажа, че ние намерихме капан и хванахме няколко, но по разпорежданията на общината нямахме право да ги убиваме и затова ги носехме в един парк на около 2 км, откъдето те вероятно още същия ден се връщаха. Отгоре на всичко всяка пролет напоследък няколко патици си харесаха басейна ни и всяка сутрин се къпеха в него. Изглежда езерото в парка не им харесваше, вероятно по хигиенни съображения, и те придобиха навика да си правят сутрешния тоалет в нашия басейн. Естествено след това те не почистваха, а оставяха перца по повърхността на водата и екскременти по дъното. При наличие на две въздушни пушки в къщи ние не смеехме да окажем въоръжена съпротива на тези нахалници, отново по причина на забрана за посегателството върху дивите животни в границите на града. Всичко това го разправям, за да подчертая колко настойчива е природата в борбата си срещу нашествието на човека на нейна територия и ако италианците успяваха да се преборят с птиците и да си опазят гроздето, то браво на тях!

Впрочем, май е време да се върна на разказа за пътуването.

Започнахме да търсим бензиностанция да заредим газ. Оказа се, че AGIP не предлагат газ. Скоро обаче достигнахме до една бензиностанция на ESO, където имаше газ. Заредихме и си купихме по чашка кафе. Аз направих едно предложение, за което по-късно съжалявах. Попитах с невинен тон: "Защо да не минем през Соренто и да отидем до Капри?" След кратко размишление "оперативният директор" на авантюрата – Юлия – каза, че идеята ми ѝ харесва. За да смекча бъдещи упреци, аз обявих, че не настоявам, но просто мисля на глас. Въпреки това Юлия потвърди решението си, което аз се надявах, че в бъдеще ще възприема като свое.

Нина промени заявката към Мента от Рим на Соренто и ние продължихме. Пътят все едно за дълго беше еднакъв с този за Рим, така че можехме да си променим решението, ако пожелаехме.

Не знам защо, вероятно по екстраполационни съображения, бях решил, че като пресичаме полуострова ще минем през високи и голи планини. Така беше близо 300 километра по на север, когато емигрирахме преди 28 години. От Болоня до Флоренция трябваше да преминем по една магистрала, представляваща огърлица от тунели и безумно високи естакади. Доколкото знаех от географията, Апенините минават от север на юг по полуострова, но за моя изненада тук ландшафта беше доста равен, с редки хълмове и само към края стана по-насечен. Навсякъде земята беше обработена и засадена: къде с овощни или маслинови дървета, къде с лозя, а къде с царевица, слънчоглед или други култури. Там където нямаше насаждения пък пасяха стада говеда или овце. Изобщо контраста с България в това отношение беше пълен, но какво да се прави, като ние сме "нация техническа" и за нас заниманието със селско стопанство е израз на голяма простотия и изостаналост.

За съжаление решението си да минем през Соренто не променихме и това ни причини в един момент доста много проблеми. Скоро след като се отклонихме от магистралата към Соренто, навлязохме в една плетеница от криви улички, в които Мента доста често се опитваше да ни прекара през невъзможни за минаване места. Изглежда тя си мислеше, че сме малка количка и можем да минем навсякъде където ѝ хрумнеше, но това съвсем не беше така. Все пак благополучно стигнахме до центъра на Соренто и дори намерихме място за паркиране.

Тръгнахме да позяпаме, а заедно с това и да намерим откъде тръгват хидрофойлите за Капри. Бреговете около Соренто са стръмни и самият град е разположен на тях подобно на Търново, но гледката е по-величествена. От едната страна на главната улица зее пропастта към морето, което се пени на стотина метра по-надолу под една отвесна стена. В стената тук-там са издълбани стълби, по които човек може да слиза до плажовете и пристанището. Юлия и Нина се вгледаха в един мебелен магазин, който съществува от 1852 година! Там видяха някаква маса за столова с дърворезба, която продавачката ни каза, че струва 25000 евро с доставка до всяка точка на Земята. Ние запазихме самообладание и казахме, че ще си помислим.

Решихме да отидем до Капри, защото преди години (1978 година), когато оползотворихме хонорара от книгата по PL/1 за екскурзия до Ница със самолет и обратно с кораб до Варна, нямахме пари да си купим билети за хидрофойл. Тогава един билет струваше няколко долара, а сега струваше пет-шест пъти повече, но какво да се прави, инфлацията си казваше думата и трябваше да побързаме!

Оказа се, че след като пристигнехме на Капри ни оставаше само около час до последната Ракета обратно. За час се поразходихме само по крайбрежната улица, разгледахме отдалече шарените вили по склоновете на острова и безуспешно се опитахме да разберем къде е била вилата, в която Тиберий е прекарал последните си години в изолация, садизъм и полулудост. Купихме си и по един сладолед за по 6 евро парчето. Продавачката не ни позволи да седнем на масичките до стенда ѝ, защото не сме си купили повече от една топка сладолед!

Върнахме се в Соренто към 18:30 и се отправихме към колата. Първо обаче трябваше да изкачим скалистата стена край морето. Когато стигнахме горе почти си настъпвахме езиците, но починахме и тръгнахме към Дръндолета. Качихме се и Нина набра като цел на пътуването Рим.

Потеглихме, но тук започна трагедията, която за малко не прекрати без време пътуването ни. Мента започна да ни разкарва по разни малки улички, които на моменти достигаха до тридесетина градуса наклон, ако не и повече, и при това ставаха все по-тесни и по-тесни. В един момент се зачу ужасен стържещ звук, от който по гърба ме полазиха тръпки. Страничните огледала се прилепиха към корпуса на Дръндолета, целите издрани по ръбовете. От двете страни, през прозорците, ни се зъбеха по на около 3-4 сантиметра мазилките на две къщи. Юлия започна бавно да връща назад и аз очаквах на стените на двете къщи, които се намираха от двете ни страни, да останат калници или врати. След около 5 минутно напрежение, през които пет минути Юлия връщаше милиметър по милиметър, спряхме, защото между нас и къщите просветнаха по около 20-30 сантиметра разстояние. Аз и Юлия слязохме през плъзгащата се врата. Аз започнах да опипвам, а Юлия да оглежда колата. За наше велико удивление, ако се изключат огледалата, които бяха сериозно издрани по ръбовете, но иначе цели, по колата имаше само драскотини на 2-3 места! Юлия благодари на Нина за помощта при връщането назад, защото тя следеше противоположната на шофьора страна и седна малко да се поуспокои.

Аз си позволих да дам съвет за известно време да не обръщаме внимание на Мента, защото тя, както изглеждаше, просто се опитваше да ни вкара в обратното движение по посока на Рим, на главната улица, а не да излезем на улица с по-голямо движение и да караме с останалите коли. Те трябваше да ни изкарат на магистрала или на главна улица, тъй като – както изглеждаше – всички се прибираха към Неапол или Рим.

Така и направихме, но в суматохата успяхме да се забием в някаква тясна уличка, която като че ли свършваше в пропастта над морето. Юлия спря и започна да маневрира, за да се обърне назад. Бяхме стигнали до някаква площадка с размери някъде около 6 на 6 метра, на която Юлия трябваше да завие на 180 градуса. Аз мълчах и се бях хванал за коланите на седалката, като си представях как ще се блъскаме с глави и тела в стените на Дръндолета, както в топкова мелница, ако Юлия направеше и най-малката грешка при маневрите. Нина с треперещ глас даваше информация колко още може да се връща от нейната страна на колата. Най-накрая сменихме посоката и в гробно мълчание продължихме обратно до по-голямата улица, от която без да искаме се бяхме отклонили. Отново се оставихме на движението и то най-накрая ни изкара на магистралата към Рим. Мента беснееше и "рекалкюлираше", но ние не ѝ обръщахме никакво внимание.

Беше вече към 21 часа. Скоро се показа една бензиностанция. Както винаги в Италия на бензиностанциите, които се намират на магистрали, има големи паркинги, на които можеше да се спре за почивка и дори за пренощуване.

Спряхме, отворихме дисагите и бутилка вино, пийнахме и хапнахме в чест на чудесното избавление от лапите на Соренто.

Спахме безметежно. На другата сутрин продължихме за Рим. Нина набра на навигатора къмпинг "Via Flaminia", който бях избрал чрез Google още от България. След час-два навлязохме в града и Мента отново започна със старите номера: завий наляво, след 20 метра завий надясно, а след още 200 метра отново надясно и след това пак надясно. След това тя обявяваше отмъстително "recalculating", което беше индикация, че нещо сме сбъркали. В края на краищата се оказвахме на улицата, на която вече сме били. Разбрахме, че идеята на Мента е била да ни прекара от едната посока на Фламиния в другата, защото между тях при къмпинга нямаше преход, но някак си в процеса на маневрата, вероятно поради несъответствие между картата и ширина/дължина-координатите, които устройството мереше, ние пропускахме някоя и друга пряка и кашата започваше да се забърква.

Все пак в един момент се намерихме пред входа на къмпинга. Той се оказа в гора, много голям и прекрасно уреден. Имаше разкошни и идеално чисти душове, тоалетни и умивални, а аз имах на разположение цял отделен "санитарен кабинет" с мивка, тоалетна, душ и даже стол, на който да си седна, когато се къпя. (Става дума за тоалетната за инвалиди, която изглежда беше на мое персонално разположение, поради липса на други инвалиди в къмпинга.)

Беше вече към 16 часа когато се настанихме. Отидохме на информацията и там ни пробутаха карти за 3 дена за пътуване из Рим (по 15.50 евро всяка) и 2 карти по 15 евро за пътуване с туристическите автобуси на съвета, в които имаше уредби със слушалки, по които човек можеше да слуша обяснения за забележителностите покрай които минава. Удобството на тези карти беше, че човек можеше да слезе на всяка спирка, да разгледа по-подробно различните забележителности в района, а след това да се качи на следващия автобус и да си продължи тура. По тези автобуси инвалидите пътуваха без пари, което беше много удобно за нас.

Беше късно за разглеждания, но ние се качихме на влака, който след 6 спирки ни докара до станция Фламиния на метрото, откъдето пък отидохме до площад Свети Петър да разгледаме поне катедралата.

Пред катедралата се оказа, че има металотърсачи и табелки предупреждаваха, че не се допускат хора с ножчета, ножици и други подобни оръжия. Нина се изплаши, защото имаше и ножичка и ножче и понечи да се върне, но ние я възпряхме. Ние също имахме и ножчета и ножички, но решихме да си пробваме късмета, след като видяхме, че минаващите през металотърсачите не си оставят багажа за отделно претърсване. Разчитахме, че това показва, че устройствата са настроени на ниска чувствителност и се оказахме прави. При мен металотърсача засвири, вероятно заради металния телеобектив на големия ни фотоапарат, но служителят, който се насочи към мен при чуването на звука, се върна като видя, че не виждам. Явно той не беше американец, защото американците като видят инвалид направо се настървяват и започват да го бъркат още повече от останалите хора, явно очаквайки, че бъдещият атентатор обезателно ще бъде сляп, куц или изобщо в някаква степен сакат.

Ние с Юлия бяхме посещавали катедралата няколко пъти, но Нина я разглеждаше за пръв път и беше поразена от величието и великолепието ѝ. Когато влязохме, някъде в далечината се чуваше пеене и отвреме-навреме аплодисменти. Едва след няколко минути достигнахме до едно място, което беше оградено с въже и където седяха хора, които слушаха някаква литургия. Стотици хора щъкаха като мравки из църквата, снимайки и зяпайки статуите и барелефите, но тя въпреки това изглеждаше почти пуста, като се изключат присъстващите на литургията, които всъщност заемаха само едно островче от огромното пространство.

Върнахме се в къмпинга. По пътя си напазарувахме от съседния "Карфур". Извадихме от колата частта от леглото, която използвахме като масичка, и похапнахме като първо си взехме за аперитив по чашка ракия, а след това яденето запивахме с "Пино ноар", което си носехме още от София от магазина на Коста Каракостов, дето е на Руския паметник.

На другия ден станахме рано, закусихме по кафе с кроасани и заминахме да разглеждаме града.

На площад Свети Петър се качихме на туристически автобус. Раздадоха ни слушалки, но се оказа, че слотовете, където трябва да се включим или нямат сигнал, или са разхлабени и изплюват джаковете на слушалките. След като сменихме няколко места аз попаднах на място което работеше на руски, а Юлия на такова, което работеше на английски. Нина немá късмет, но това не я разтревожи много, защото познанията и по двата ѝ езика не бяха особено добри и тя не очакваше да разбере много от обясненията.

Автобусът тръгна докато се борехме с аудио-уредбата и затова изпуснахме част от началните обяснения. С Юлия се ядосахме и решихме да слезем на четвъртата спирка, където бяха Колизеума, Форума, площад Венеция, Траяновата колона и други забележителности.

В Колизеума влязохме всички без пари благодарение на една негърка разпоредителка, която, като ме видя, че съм инвалид, ни донесе 3 гратиса. По принцип гратиси се полагаха само на мен и на придружаващия ме. Тя отначало донесе само два гратиса но после като видя, че и Нина е с нас ни донесе още един. Не беше ясно дали тя се обърка или ѝ бяхме симпатични, но ние не възразихме, а даже ѝ благодарихме горещо. Иначе билетите бяха по 18 евро на човек.

Колизеумът, както винаги, беше частично в ремонт, но това не пречеше на човек да се удивлява на огромните му размери, особено като се има предвид, че – според слуховете – в Рим половината от дворците и самата катедрала Свети Петър са построени с камъни, взети от него! Подът на арената липсваше и се виждаше лабиринта от килии и проходи. Някога в тях са държали "готовите да умрат" – сиреч гладиаторите, осъдените на смърт и животните, които е трябвало да бъдат екзекутори или жертви в зависимост от сляпата съдба.

След като капнахме от разходката по развалините и забележителностите около Колизеума, решихме да отидем до "Фонтана ди Треви", като по пътя гледахме за ресторант или пицария, където да хапнем. Цените бяха ужасни: малка бира струваше 6 евро, а пиците струваха не по-малко от 15 евро всяка. По пътя към фонтана внезапно видяхме едно китайско ресторантче, в което големите бири бяха по 2.50 евро, кафе капучино по 1.50 евро, а свински кебап – по 4 евро! Веднага седнахме и си поръчахме по бира, аз си поръчах кебап, а Нина и Юлия – по една супа. Качеството на храната беше прекрасно.

На нашата маса седяха едни американци (мъж и жена от Джорджия), които за разлика от нас бяха отседнали в Хилтън. На Юлия ѝ взе около 2-3 минути да завърже разговор с тях и докато ние с Нина се окопитим, тя вече ги беше разпитала откъде са и накъде отиват. По всичко личеше, че те не са от нашата черга, но Юлия изобщо не се притесняваше. Поприказвахме си за разни неща и след това те си тръгнаха по своите обекти, а ние отново се насочихме към фонтана. Там беше абсолютна лудница. Както се казва "яйце да хвърлиш - на глава ще падне!". Едвам успяхме да направим снимки, защото многобройните източно-азиатци изобщо не се съобразяват с това дали правиш снимки или не и минават пред, а понякога и през теб, без да почакат нито за секунда.

За мен този фонтан е едно от нещата, които човек трябва да види в Рим и изобщо да види през живота си. Той е наистина фантастичен като композиция и изпълнение. На мястото е имало фонтан още по времето на древния Рим, като водата е пристигала по водопровод от над 20 км. Някога водопроводът е захранвал и баните на Агрипа. В сегашният си вид фонтанът е проектиран от Nicola Salvi и започнат през 1732 година. Завършен е през 1762 година от Giuseppe Pannini. В центъра на скулптурната композиция се намира статуята на Oceanus изработена от Pietro Gracci.

Разгледахме и други неща в района и се прибрахме капнали от умора. Взехме си за 2 евро право на достъп до Интернет и се включихме. Връзката беше бавна, но все пак успяхме да включим Majic Jack телефона и да се обадим в САЩ и в София.

На другия ден направихме пълна обиколка по маршрута с автобусите и прослушахме всички обяснения от аудиосистемата. После слязохме да разгледаме San Giovanni in Laterano – една огромна църква (140 на 140 метра), която е в групата на "major" базиликите на католицизма. Тя е осветена от папа Силвестър I през 324 година. Носи името "ин Латерано", защото на това място някога се е намирал двореца на рода Латерано, които са били от плебейски произход, но са дали първия консул на Рим, плебей по произход. Интересното е, че в десети век папа Сергиус III посвещава църквата, при построяването на баптистерията ѝ, на Св. Йоан Кръстител, а в дванадесетия век папа Луций II я посвещава на Св. Йоан Евангелиста. Всъщност обаче истинският патрон на църквата е Исус Христос Спасителят, както изглежда заедно с двамата Йоановци.

След това посетихме и църквата Santa Maria Maggiore, която също като Св. Йоан Латеран е главна папска църква и принадлежи на Ватикана, т. е. тези църкви са екстериториални за Италия и даже охраната в тях е от Ватикана. Всяка година, през август, от тази църква тръгва шествие водено от папата, което е в чест на посвещаването на църквата на Дева Мария в средновековието. Във връзка с това има легенда, според която е определено мястото на църквата. Легендата е доста объркана и изглежда се свежда до това, че през август паднал сняг на мястото, където е построена църквата и това се възприело като божи знак, заедно със сънищата, които същата нощ споходили идеолозите на строителството. В едната версия на легендата това били някакви благородници - мъж и жена от Рим, а в друга папа Либериус.

Посетихме и Пантеона, забележително архитектурно произведение, което се приписва на самия император Адриан, който се е отличавал с широки познания и интереси за времето си. Пантеонът е построен през 126 година и представлява една кръгла сграда с форма на полусфера без подкрепящи колони и с дупка в средата на покрива. Той все още е най-големият купол в света, построен от обикновен бетон. Височината до отвора в центъра на купола и диаметъра на купола в основата му са еднакви и са равни на 43.3 метра. Първоначалните постройки на мястото на пантеона се приписват на Марк Агрипа, от времето на Октавиан Август. Те изгарят при пожар в края на първия век от новата ера, след което Домнициан отново строи Пантеон на мястото, който също изгаря при пожар. Най-накрая настоящият Пантеон е построен по времето на Адриан, като има спор кой точно е архитекта му.

Оригинално Пантеонът е представлявал храм на боговете. В седми век Пантеонът е бил осветен като католически храм и е бил посветен на "Дева Мария и Мъчениците", като сред народа е бил известен като "Santa Maria della Rotonda". С други думи християнството е запазило предназначението му, заедно с много други атрибути на многобожието в стремежа си да привлече хората към новата религия. Едва по времето на Великата френска революция думата пантеон придобива значението на място, където се съхраняват тленните останки на известни хора, когато в Париж една църква е била десекрирана и използвана за тази цел.

Привечер се върнахме отново капнали от умора и доволни, че вече сме приключили с "хубавините", които искахме да разгледаме в Рим. Никой не бива да се заблуждава, че може да посети всички места, достойни за разглеждане в този вечен град, колкото и време да отдели на това. За мен и Юлия разглеждането на изброените забележителности имаше по-скоро мемориален характер, т. е. ние искахме да си спомним времето, когато немили-недраги скитахме безнадеждни по улиците на Рим преди 28 години. За Нина всичко беше ново и интересно от чисто естетичен и познавателен аспект.

В къмпинга се посветихме изцяло на хигиенизирането на телата си, т. е. посетихме баните на къмпинга, и на дрехите си – Юлия и Нина се възползваха от пералните в къмпинга. Организирахме си прощална вечеря със съответните ракия, салата, различни меса, сирена и вино и се отдадохме в прегръдките на Морфея.

Рим - Сиена - Флоренция - Пиза

На другия ден станахме към 8 часа и си събрахме катуна. Отидохме и платихме. За три вечери ни поискаха около 130 евро, което ни се видя много хубава цена след тази в хотел "Петка" в Дубровник. Инструктирахме Мента да ни води към Флоренция и тя отново започна с номерата си. Ние обаче веднага разбрахме, че тя се опитва да ни преведе до другото платно на Вия Фламиния и без да я слушаме си намерихме пътя до него сами. След това Мента миряса и започна да сътрудничи.

Разстоянието до Флоренция беше към 280 километра. Първоначално аз бях предложил да ходим до Асиси, но се оказа, че за там трябва да се отклоним доста от пътя и аз предложих да спрем в Сиена вместо в Асиси. Предложението ми беше прието без възражения и Нина постави на Мента като цел Сиена.

Ние не бяхме готови с материали за Сиена, а и смятахме да не се задържаме там повече от 2-3 часа.

Това, което бях чел и чувал за Сиена не беше много. Знаех, че е в Тоскана и на мястото на града е имало поселение още от времето на етруските. Сегашният град е създаден по времето на император Август и е бил наречен "Siena Julia".

Според римската легенда пък, Сиена е основана от Senius, син на Рем, брата на Ромул. По тази причина гербът на града представлява вълчица, от която сучат двама младенци, т. е. както е по легендата за Ромул и Рем. Разбира се има други, вероятно по-достоверни истории за основаването на града и за името му. Известно е обаче, че Сиена придобива някакво значение и започва да се споменава в историята едва след завладяването ѝ от ломбардите в четвърти век от новата ера, когато през нея започва да преминава по-оживен търговски трафик. Сиена става република през единадесети век и е независима до 1555 година, когато е завладяна от Испания. Филип II бил задлъжнял много на Медичите и отстъпил града на Великото херцогство на Тоскана. Сиена остава като част от него до обединението на Италия.

Знаех, че централният площад на Сиена е обявен от ЮНЕСКО за културен паметник на човечеството и че в града има много интересни архитектурни и художествени шедьоври, но за съжаление имахме време да видим само площада.

По някакво чудо намерихме място за паркиране, както се оказа, на около 20 минути от главния площад. Тръгнахме към него, разчитайки на надписите и стрелките, показващи пътя. По едно време зачухме българска реч, което доста ни изненада, защото до момента, колкото и да е странно, не бяхме срещали българи. Това бяха двама мъже и две жени, както изглежда две семейства, които ни казаха, че търсят къде са си паркирали колата. Разменихме няколко думи и им пожелахме успех в начинанието с колата, но Юлия и Нина внимателно се огледаха къде сме, за да не изпаднем и ние в тяхното положение след час-два.

Десетина минути след това ние достигнахме до площада, който Юлия оприличи на половин голяма пица с набелязани резени. Официално площадът се оприличаваше на голяма мида, а според мен и двата образа като че ли бяха удачни, поне доколкото можех да почувствам. Интересното беше, че площадът беше с доста значителен наклон, нещо което ми се струва, че никога до сега не бяхме срещали. На площада имаше красива катедрала и други сгради с подчертан средновековен вид.

Беше обяд и бяхме гладни. Потърсихме какво можем да хапнем в десетките ресторантчета на площада. Взехме си по малка бира за по 4 евро и пици Маргарита за по 10 евро и се наядохме. След това минахме през няколко магазинчета за сувенири и Юлия купи фланелка с изображение на Пинокио за внука ни Адриан и друга с изображение на принцеси за внучката ни Карина.

Помотахме се още малко по площада, където имаше няколкостотин туристи, но поради размерите му многолюдието не се чувстваше осезателно. Направихме снимки и си тръгнахме. Между другото на Нина фотоапаратът се беше повредил в Рим и тя вече снимаше с единия от нашите фотоапарати, което беше OK, защото Юлия не обичаше да снима. Колата си намерихме бързо и тръгнахме към Флоренция.

Във Флоренция пристигнахме към 18 часа и по съвета на Артур спряхме на площад Микеланджело. Той се намира на един хълм над града и от там се вижда целия град (или поне старата му част) заедно с Арно като на длан. Под лъчите на късното следобедно слънце, градът изглеждаше като позлатен и човек имаше чувството, че гледа картинка на шарена детска книжка.

Възложихме на Мента да ни намери къмпинг и тя каза, че такъв има на 200 метра от нас. Той се казваше също Микеланджело.  Тъй като площада се намираше на върха на един хълм, то къмпингът беше на склоновете на хълма. Едва намерихме равно място, на което да спрем. Оказа се, че сме големи късметлии, защото след около половин час коли и каравани се въртяха безнадеждно из тесните алеи на къмпинга в търсене на места за паркиране.

Къмпингът общо взето беше калпав, но това не му пречеше да има цени по-високи от тези на Виа Фламиния. Тоалетните бяха със съмнителна чистота, инвалидната тоалетна беше заключена и изобщо не можем да кажем нищо положително за този къмпинг. Това обаче не пречеше той да беше претъпкан с коли и хора. Предоставяше се безплатен Интернет, но ние не успяхме да се свържем поради липса на капацитет. Какво да се прави, така е с безплатните неща!

На другия ден напуснахме къмпинга и слязохме в града с Дръндолета, тъй като нямаше смисъл да го оставяме в къмпинга и да взимаме автобус до града и обратно.

Спряхме до един парк, който е близо до центъра, на улица Николо Макиавели. По улица Романа се отправихме към Понте Векио, като минахме покрай двореца Пини, построен от Козимо Медичи някъде през 15-ия век.

Стигнахме Понте Векио. Аз кой знае защо бях решил, че този мост е в Рим и доста време тормозих Нина да го намери там. Тя естествено не можа да го намери в Рим и аз мирясах, като реших, че вероятно е във Венеция, а той се оказа във Флоренция!

Понте Векио е красив покрит мост над Арно с бизнеси от двете страни – нещо като покрития мост в Ловеч, ако все още е здрав и читав, но по-голям.

Продължихме към центъра на Флоренция където е галерията Офичи, катедралата Санта Мария де ла Фиоре, баптистерията със вратата изработена от Микеланджело.

Разгледахме Офичи, където си взехме устройство с обяснения за някои картини. Според записа в устройството, музеят първоначално е бил седалище на общинската администрация на Флоренция, и постепенно Медичите са започнали да го използват за съхранение и излагане на статуи и картини, които те придобивали през годините. Устройството разказваше за по две-три картини в зала, обикновено най-известните. След това разгледахме катедралата и баптистерията. Навремето в катедралата се намираше една от Пиетите на Микеланджело, но сега по някаква причина тази скулптура липсваше!

Датата на посещението ни във Флоренция беше 15 септември 2013 година. Аз съм роден на този ден преди 70 години и с други думи на този ден имах рожден ден.

Намерихме един хубав ресторант и седнахме да се почерпим и да отпразнуваме този личен и доста забележителен като постижение за мен празник. Поръчахме си антрекоти и по една голяма бира. Завършихме с по едно хубаво кафе, а навън си купихме и по един сладолед. Общо се изръсихме малко по-малко от 200 евро, но какво да се прави? Човек не всеки ден става на 70, а и колко мои познати не го доживяха!...

Привечер се отправихме към колата, като минахме отново през Понте Векио. Бяхме уморени от хубавините като кучета. Заръмя дъжд и Флоренция придоби малко смачкан вид – като всеки град, в който ръми дъжд. Аз отначало бях преметнал шлифера си на чантичката на фотоапарата, с надежда, че дъждът ще спре, но след това нямаше смисъл да го обличам, защото вече все едно бях мокър. До колата се добрахме мокри като патици. Набрахме на Мента като нова цел Пиза. Тя се опита да ни забърка из уличките, но за щастие имаше надписи и ние не се подведохме.

Някогашният път към Пиза, на който прекарахме една нощ с проститутките от Тоскана (виж "Нощите на Кабирия" от серията "Емиграция"), е вече магистрала и ние не можахме да познаем мястото, където проститутките палеха огньове и обслужваха клиентите си.

Дъждът се засилваше и стана тъмно. Решихме да спрем на някоя бензиностанция да заредим, да хапнем и да спим на паркинга ѝ. На около 10 км от Пиза намерихме такава бензиностанция. Както се оказа на другия ден, това е била последната удобна за целта бензиностанция преди Пиза.

Сутринта вдигнах дружината рано-рано. Юлия недоволстваше, но този ден ни предстояха важни дела. Първо трябваше да хвърлим по едно око на катедралата, баптистерията и наклонената кула и разбира се да се снимаме около тях. Трябваше освен това да намерим травел-агенция, където да проверим как стои въпросът с фериботите и да решим как ще продължаваме за Барселона. Освен това искахме да намерим място, от което да си купим по-нова карта на Западна Европа за Мента, защото ни омръзна да се щураме като мухи без глави при влизане и излизане от градовете, които искахме да разглеждаме.

В къмпинга на Виа Фламиния се бяхме опитали да разберем кога има фериботи от Ливорно до Барселона, но резултатът беше доста обезкуражаващ. Излизаше, че от Ливорно заминаваше само един ферибот седмично и той беше в събота, което беше много неудобно за нас, защото вече беше понеделник и трябваше да чакаме цяла седмица. Тайно се надявахме, че не сме разбрали добре и има и други фериботи. Именно това трябваше да разберем този ден.

С разглеждането приключихме докъм 11 часа. Естествено нищо не се е променило от 1985 година насам, когато за втори път разглеждахме въпросните 3 обекта. За Нина обаче те са нови и тя усърдно снимаше всичко, но на наклонената кула отказа категорично да се качи!

След дълго търсене намерихме и травел-агенция. Казаха ни това, което вече знаехме, а именно, че ферибот от Ливорно за Барселона има всяка събота, с други думи имало е на 14 септември, а следващият щеше да бъде на 21 септември. От Генуа пък имаше ферибот във четвъртък, на 19 септември. Нито един от тези фериботи не ни вършеше работа, а и парите, които трябваше да платим за нас и колата бяха над 500 евро. Всичко това правеше използването на ферибот безсмислено.

В допълнение разбрахме, че нова карта за Мента можеше да купим само от Интернет, но за това ни трябваше бърз достъп до страницата на Garmin, какъвто ние нямаше шанс да намерим по хотелите и къмпингите.

Нямахме избор. Качихме се на колата и потеглихме на север, през Южна Франция, на път за Барселона. Очакваха ни повече от 1200 километра, които Юлия имаше намерение да мине за два дена. С други думи в края на следващия ден очаквахме да сме в Испания. Дано Дръндолета не ни направеше проблеми, а иначе нямаше особени причини утре да не сме в Барселона.

(Следва)

Разказвач

Пътувания. До Страната на баските и обратно (част първа)

Още преди да си дойдем в България тази година аз депозирах в семейния съвет предложение да ходим до Южна Африка. За мое най-голямо удивление Юлия – другият член на семейния съвет – обяви, че тя предлага да ходим с "дръндолета" (VW Transporter model 1989) до Сан Себастиан. Мотивировката на предложението ѝ бе, че пътуване до Сан Себастиан било "мечтата на нейното детство"! Този довод – за мечтите на детството – напоследък стана любим довод в нашето семейство и тъй като (по моите спомени) го бях въвел аз, то обикновено не го оспорвам. Все пак искам да отбележа, че много се съмнявам това да е било мечта на детството на Юлия в Годеч, но нейсе.

Накратко, аз, след анемични възражения, приех и почти цялата ми интелектуална енергия през периода от средата на юли до 7 септември, беше насочена към подготовката на пътуването. Подчертавам думата интелектуална, защото Юлия пое останалата част на подготовката, която изискваше преди всичко физическа енергия и шофиране до различни обекти в София в тази връзка. Това беше в допълнение към останалата ѝ дейност по довършване на апартамента (поставяне на плочки), подготовката на архитектурния проект за ремонта и разширението на къщата в Годеч, поддръжката на семейството (в мое лице) с ежедневна храна и т.н.

Преди всичко дръндолетът трябваше да се приведе в състояние, което би му позволило след 24 годишна служба, включваща най-малко двама стопани, да измине почти 7000 км до Сан Себастиан и обратно. За тази цел, по идея на Юлия, ние донесохме от САЩ пълен комплект с тръби и маркучи за водното охлаждане, тъй като то бе изгнило и течеше. Оказа се, че бусчето се нуждае и от ремонт на двигателя, тъй като му бяха изгнили гарнитурите на главите. Както е известно, когато една стара кола се разбута, започват да се чупят едно след друго най-неподозирани неща. Оказа се например, че датчикът за поток на въздуха, който е съществен за нормална работа на двигателя на бензин, едва функционира, поради което трябваше да се смени. Майстор Панайот ни каза, че тази част в България струвала над 1000 лева! На нас ни настръхнаха косите, но седнахме зад компютрите и намерихме, че в Западна Европа тази част може да се намери като използвана за цени от 90 до 500 евро. Проблемът беше, че нямаше как да я доставим и затова се обърнахме към американския пазар. Там намерихме на една страница, че тази част можем да си я купим за около 200 долара и тъй като един приятел скоро щеше да пътува до България, ние я поръчахме. На страницата нямаше указание, че частта е употребявана, но когато я получихме, се оказа, че наистина е стара. Майсторът я монтира и слава богу тя функционираше нормално. Имаше и някои други по-дребни проблеми за оправяне, но то беше между другото.

И така, ден-два преди 7 септември, Дръндолетът беше готов, т. е. на нас не ни бяха известни други проблеми, които трябваше да фиксираме по двигателя и ходовата част.

Междувременно през цялото време се движеше решението на въпроса как дръндолетът да бъде превърнат в слабо подобие на "motor home", защото цените на хотелите из Западна Европа ни бяха добре известни и ни побиваха тръпки като си помислехме за тях. Идеята беше да спим, когато може, по пътищата или по къмпингите и да влизаме в хотели когато това се налага за подобряване на хигиенното ни състояние или когато не можем да намерим къмпинг или подходящо място за спане "на диво".

В резултат на умствените ни напъни измислихме някаква конструкция от четири сгъваеми скамейчици, които с Юлия изработихме сами за скромната сума от около 150 лева за материали. Те покриваха площта между задната и предните седалки на Дръндолета на нивото на задната седалка, така че се получаваше площ с размери 1.80 x 1.20 метра (заедно със задната седалка), на която трима души можеха да спят сравнително удобно, но в никакъв случай не луксозно.

Другият проблем, който трябваше да бъде решен, бе свързан с маршрута и навигацията по време на пътуването.

По въпроса за маршрута, аз напънах спомените си за географията на Европа, останали от училище и по късно придобитите познания и предложих следния маршрут: София - Дубровник, Дубровник - Бари (ферибот), Бари - Рим, Рим - Флоренция, Флоренция - Пиза -Ливорно, Ливорно - Барселона (ферибот), Барселона - Памплона - Сан Себастиан, Сан Себастиан - Женева, Женева - Фрайбург, Фрайбург - София.

Особено място в маршрута заемаше Женева, където трябваше да бъдем на 29 септември в 9 часа сутринта, защото дъщерята на Нина (сестрата на Юлия) ни беше взела билети за посещение в CERN, където трябваше да разгледаме някой от четирите детектора на Големия адронен ускорител (Large Hadron Collider, LHC). Нашите билети бяха по-специално за LHCB, експеримента, който изследваше "beauty" кварка, но по това време ние и хабер си нямахме за тези подробности. Датата 29 септември обаче беше "стълба", около който се формираше както началната дата на заминаването, така и целия маршрут и продължителността на индивидуалните му етапи. Като се има предвид възрастта на дръндолета, подобен маршрут, който беше почти 7000 км дълъг, ние трябваше да изминем за 23-24 дена само с един шофьор! Очевидно целта беше повече от амбициозна и ние дълбоко в душите си чувствахме неясното безпокойство за предстоящи проблеми, но нямахме навик да се поддаваме на неясни чувства.

Другият проблем, който трябваше да бъде решен беше проблемът с навигацията. В епохата на спътници и компютри, ние не можехме дори да си помислим да тръгваме на такова пътешествие без GPS. Устройство разбира се имахме, но въпросът беше как да се снабдим безплатно с необходимите електронни карти? Естественият начин беше да намерим в Интернета хаквани карти. Така и направихме, като синът ни свали карта на Западна Европа и карта на Източна Европа. По този начин решихме, че покриваме маршрута и навигацията.

1. София - Дубровник

И така, на 7 септември, сутринта към 8 часа ние се натоварихме с всичкия багаж на Дръндолета. На шофьорската седалка уверено възсядаше Юлия. На седалката до нея скромно, но авторитетно се мъдреше Нина, която за времето на пътуването беше назначена на длъжност навигатор и оператор на GPS. Тук искам да вмъкна, че по време на пътуването кръстихме женския глас на GPS-а Мента – поради ниската достоверност на информацията за пътя, която тя доста често вокализираше. Аз скромно се ширех в салона между раници и чанти, но не мога да се оплача, че не ми е било удобно.

От София до Драгоман всичко вървеше като по мед и масло. Там спряхме за последно зареждане на газ, защото от миналата година бяхме останали с впечатление, че в България газта е по-евтина отколкото в Сърбия. Оказа се, че за да допълним резервоара, ни бяха необходими 20 литра газ, което ни хвърли в лека паника, тъй като не можехме да си обясним къде сме могли да похарчим 20 литра от предишното зареждане само преди 2 дена? Проблемът беше, че на дръндолета не му работеше километража и ние имахме само приблизителна представа за разхода му на гориво.

Продавачът на бензиностанцията ругаеше турците, че изхвърляли много боклук по пътищата ни и упорито ни питаше дали мислим, че биха си позволили подобно нещо в Германия? Ние учтиво се съгласихме, че подобно предположение е пълен абсурд, с което спечелихме благоразположението му, от което разбира се нищо не печелехме!

На Калотина Юлия ловко се шмугна в опашката, която вървеше най-бързо, но както винаги се случва в такива случаи, опашката веднага замря и ние престояхме двадесетина минути движейки се с скоростта на добре нахранил се охлюв, който не бърза за никъде. Когато дойдохме до пропусквателния пункт, се оказа, че служителката е от едно от селата около Годеч и Юлия успя малко да си побъбри с нея, докато тя ни прегледа документите.

Сърбите изобщо не ни обърнаха внимание. Очевидно там не можехме да очакваме никой от Годеч или околните села и затова Юлия също мълчеше.

Пътят през Сърбия отначало се вие между скалисти планини и минава през доста тунели и по принцип не се отличава с особено качество на настилката. Минахме и покрай Нишава, която извира от Годеч и по тази причина и Юлия и Нина изпитват особено чувство на привързаност към нея.

При Ниш се качихме на автомагистралата. Настилката ѝ по качество доста ни напомняше за Калифорния, защото не се отличаваше с особена гладкост. От магистралата слязохме на отклонението за Крушевац срещу 2 евро. Продължихме към Кралево, Чачак и Ужице. Пътят почти непрекъснато вървеше през населени места. Имаше голям трафик на автомобили и велосипедисти, което не ни позволяваше да се движим с повече от 40-50 км в час. Къщите бяха хубави и добре поддържани с градини и цветя. Нивите бяха засадени с царевица и други култури и изобщо навсякъде личеше грижливата ръка на стопаните. Контрастът с България в това отношение е доста подчертан, макар че пътищата не са по-хубави от нашите, но навсякъде се чувстваше активна дейност и живот за разлика от българската провинция.

Спряхме на една бензиностанция да заредим и да хапнем. Подозренията ни, че дръндолетът харчи около 15 литра на сто километра като че ли се оправдаваха, но газта се продаваше почти на половината от цената на бензина, което ни вдъхваше увереност, че все пак сме на кяр.

В добавка, Мента почти веднага след Калотина обяви, че ние сме "off road" или с други думи, че сме извън пътя. Наистина на екрана на устройството се виждаше самотното изображение на кола която се носи по празния екран! Това разбира се беше безсрамна лъжа, защото ние през цялото време пътувахме къде по магистрала, къде по напълно прилични пътища, но Мента очевидно не беше съгласна с нас и Нина разтвори картата, за да не запрашим както предишната година към Косово! Отначало Мента отвреме-навреме обявяваше "recalculating", което първоначално пробуждаше някакви надежди в душите ни, но скоро разбрахме, че това са безнадеждни надежди и престанахме да ѝ обръщаме внимание. Малка загадка оставаше как устройството пресмята разстоянието, което оставаше до Сараево, при положение, че никога не беше чувало за такъв град и доколко можеше да му се вярва за разстоянието, което бяхме изминали, още повече, че на базата на тази информация ние изкарахме тъжната цифра от 15 литра газ на сто километра, от които дръндолетът щеше да се нуждае през следващите няколко хиляди километра?

Изобщо поговорката "You get what you pay for!" в нашия случай с Мента се оказа много вярна. Ние не бяхме платили нищо за картите и съответно нищо не получавахме в замяна!

Когато стигнахме Ужице, информирах Юлия, че е време да реши дали ще минаваме през Сараево или не. След кратък размисъл тя обяви решението си да минем през столицата на Босна и Херцеговина. Аз извадих инвертора и включих компютъра. Връчих го на Нина, за да прочете страницата от Wikipedia за Сараево. Оказа се, че Нина беше приготвила свои печатни материали от Интернет за градовете, през които се канехме да минаваме и те даже бяха по-многобройни и по-изчерпателни от моите. От тях разбрахме, че Сараево се споменава за пръв път през 1263 година. От друга страна обаче се твърди, че е основан през 1461 година по време на Отоманското владичество на Балканите от Ицхак бей Ицхакович. Разбрахме освен това, че населението му е около 400000 души. Имаше и други факти, но те не представляваха някакъв особен интерес за нас, още повече, че по всичко личеше, че ние само ще "прелетим" през Сараево и, ако не се загубехме из улиците, вероятно нямаше да видим много от града.

Босна ни посрещна с голяма опашка от коли на границата. Тръгнахме по някакви планински пътища. Нормалната гледка беше от едната страна да има стръмен скалист склон нагоре, на места даже скалите бяха укрепени с мрежи, а от другата страна на пътя да зее стръмна пропаст с река.

Минахме през Вишеград, но не спряхме защото вече се смрачаваше. Градът беше живописно разположен по двата бряга на Дрина. От пътя видяхме един много красив старинен мост над Дрина. Предполагам, че това е мостът, който е дал името на книгата "Мост над Дрина" на нобеловия лауреат по литература Иво Андрич.

Когато доближихме Сараево беше вече тъмно. Решихме да изпробваме изобретенията си и да спим в колата, край пътя. Спряхме срещу една бензиностанция, подредихме катуна и се натъркаляхме в Дръндолета. Беше прилично от гледна точка на пространство за лежащите, но скоро разбрахме, че сме си взели малко завивки. Аз и Нина лежахме отстрани, а Юлия в средата. От нея грееше като от калорифер, но това далеч не беше достатъчно за мен и Нина.

По едно време се събудих от някакъв кошмар, в който една бяла мечка ядеше бял пингвин!?! Аз се събудих защото се сетих, че пингвините не са изцяло бели и това дълбоко ме озадачи. Освен това мечката приключваше с пингвина и в мен се породи опасението, че може би аз съм следващия. След като се събудих и усетих студа, разбрах, че вероятно сънят е бил резултат от него.

Станахме. Как да е се пооправихме в тоалетната на бензиностанцията, заредихме газ и потеглихме към Сараево.

Беше неделя и градът беше безлюден. По улиците практически нямаше хора. Само пекарните бяха отворени и от там миришеше вкусно. Отидохме до една, но се оказа, че да пазаруваме са необходими местни пари. Все пак успяхме да кандардисаме собственика и жена му да ни продадат за евро. Те се съгласиха, но приемаха само книжни пари. Извадихме пет евро и собственикът ни избра за тях асортимент от много вкусни и топли банички, кифли и други подобни лакомства. За съжаление никъде не се съгласиха да ни дадат кафе даже и за банкноти, така че след като се помотахме по безлюдните улици решихме да тръгваме. Бях забравил, че в Сараево е започнала Първата световна война с убийството на престолонаследника на Австро-Унгария ерцхерцог Фердинанд и дори не потърсихме моста, на който е станало убийството. Иначе Сараево е приличен град, все още пазещ следите от гражданската война през 90-те години. Има и хубав паметник на децата, загинали по време на тази война. Няколко сгради пазят по стените си следи от обстрела, а една все още стои разрушена, вероятно за да напомня за гражданската война.

Между другото установих, че в града има далеч по-малко бездомни кучета, отколкото в София, но може би тази ми констатация се дължи на факта, че ние бяхме само в центъра на града. Все пак едно бездомно куче хареса Юлия и тръгна след нас. Тя му отчупи едно парче от вкусните и пресни кифли, които носехме, но то дори не го помириса и само я погледна с укор – с други думи: "ти за какво ме мислиш?". Очевидно разочарованието му беше голямо, защото то се обърна и си замина назад.

Излязохме от града и след няколко питания успяхме да се доберем до пътя за Дубровник. Той, като всички пътища, по които минавахме през бивша Югославия, беше тесен (две ленти), но този път с прилично гладка настилка.

Пътят отново се виеше между стръмни скалисти склонове от една страна и дълбоки дерета с бързи реки от другата. Всичко беше изключително живописно. От страната на реките, на другия бряг, който обикновено беше по-полегат, имаше хубави и спретнати къщи, накацали една над друга като бели птици.

Преди град Мостар се откри широка долина, в която имаше лозя, градини със зеленчук и плодови дървета и даже декоративни палми на няколко места. Често се срещаха малки или големи оранжерии. Самият Мостар се намираше в края на долината, вече в новото дефиле, през което ни предстоеше да се промъкнем. Пътят отново беше ограден от обичайния склон от едната страна и дерето от другата. Тук-таме дерето се превръщаше в по-малък или по-голям язовир.

Накрая достигнахме границата с Хърватия. Отново имаше огромна опашка и се наложи да чакаме близо час, придвижвайки се по десетина метра на всеки 2-3 минути. Най-накрая преминахме и се устремихме към Адриатика. Тя скоро се появи в далечината през отвора на поредното дефиле. Излязохме на високия бряг и пред нас се разстла невероятна гледка на синьо море, фиорди и островчета. Пътят отново беше тесен, но с хубава настилка. Движението беше силно, но поносимо. Спряхме на едно място да снимаме и отново се понесохме. Дубровник се приближаваше с всяка нова табелка, но километрите се топяха някак без желание, като че ли искаха да останем по-дълго на пътя и да се любуваме на гледката.

Даже госпожа Мента се оживи и започна да ни показва автомобилче, което се движи по пътя, а не отстрани, с укорителната забележка да сме се качели на пътя!

Най-накрая се доближихме и до Дубровник. Забихме се около стените на стария град, където улиците бяха ужасно тесни, а движението безмилостно. Тук Мента си влезе в ролята и на молбата ни да ни заведе до хотел, тя се отзова с готовност.

След мъчителни 15-20 минути спиране и тръгване по ужасно тесни и криви улици, стигнахме пред хотел "Петка", който беше до самото пристанище. С Юлия отидохме до рецепцията и там, както се изрази служителят, се оказа че сме "големи късметлии" и има стая за трима за скромната сума от 200 евро на ден. При други обстоятелства аз бих се обърнал възмутено и бих си тръгнал, но този път смирено заявихме, че много се радваме на късмета си и се регистрирахме. Оказа се, че корабната агенция е срещу хотела, което ни повиши още малко настроението, а когато разбрахме, че след като напуснем официално хотела в 12 часа на другия ден, имаме право да си оставим колата на паркинга до заминаването на ферибота, направо засияхме.

Отидохме в стаята, която след горещината и влагата навън ни се стори почти райско място. С удоволствие си взехме по един душ. Включихме се в Интернета. Телефонът "Majic Jack" проработи. Обадихме се на Тери и в България. метнахме раниците на гръб и се понесохме към стария град, който беше само на 2.5 км от хотела. Оказа се обаче, че 2.5 км по стръмните улици на Дубровник съвсем не са малко, когато температурата е 26 градуса, а влажността почти 100%. Скоро отново потънахме вир вода, но упорито вървяхме към застрашително издигащите се крепостни стени на средновековния град.

Влязохме в стария град и ни обзеха спомените от преди 28 години, когато за пръв път посетихме Дубровник на път към неясното емигрантско бъдеще. С Юлия се опитвахме да си спомним къде точно беше ресторантчето, в което, след 2 дена пътуване на суха храна от България, тогава за пръв път си позволихме по порция кебапчета с картофи, но спомените бяха доста избледнели, а и аз не можех да помогна много.

Вече се смрачаваше и решихме да пийнем по една бира. Един собственик на кръчме ни привлече с обещание, че можем да платим с евро. Оказа се, че малките бири са му по 4 евро, но какво да се прави, вече се бяхме хванали на хорото, а и сами трябваше да съобразим, че на главната улица на стария град – Страдун – бирите ще са най-скъпи.

Аз бях гладен и обявих, че искам да ям риба. Намерихме едно ресторантче малко встрани от Страдун, където големите бири бяха по 4 евро. Поръчах си "see bass", който струваше 30 евро! Рибата ми донесоха направо с перките и люспите, които трябваше да почиствам с помощта на Юлия, а костите направо ми развалиха окончателно удоволствието за цялата вечер. Юлия и Нина пиха по една бира и ми гледаха сеира, като искрено се мъчеха да облекчат страданията ми в борбата с отвратително приготвената риба.

Тръгнахме си обратно към хотела. Излизането от стария град се оказа не толкова проста работа. Около половин час се качвахме и слизахме по улици със стъпала, за да се окажем в края на краищата на около 15 метра от ресторантчето, в което вечеряхме и до което водеше съвсем равна уличка!

Най-накрая успяхме да се измъкнем от лабиринта на стария град, където продължаваха да се щурат стотици и хиляди туристи. Тръгнахме по пътя обратно към Петка. Тротоарите бяха ужасно тесни. На места трябваше да вървим в индийска нишка, за да сме на тротоара. Улицата беше само с две платна, по които една след друга профучаваха коли, мотори и автобуси. Пристигнахме в хотела към 22:30 часа. Взехме си по душ и се метнахме в леглата.

На другия ден отново отидохме в Дубровник да разглеждаме стария град. Този път взехме автобус. Автобусите са кондиционирани и да се пътува с тях е пълно възпитание.

Взехме си билети за стената на града. Всеки билет е по 12 евро. Изобщо тук едно евро изглежда не се използва за нищо. Не видяхме цена по-малка от 4 евро. Качихме се на стената. Тя е дебела на места до 20 метра и е дълга към 2 километра и нещо. Запазена е в отлично състояние. Горе по нея има площадки и тесни преходи, стъпала нагоре и надолу, изобщо най-разнообразен терен.

След около час ходене по стената, стигнахме до изхода, който е до входа, откъдето се качихме на стената. Изобщо направихме пълен преход по нея. Гледката беше великолепна. От едната страна се синееше морето, а от другата се издигаха хълмовете на крайбрежните планини. До един от върховете имаше прокарана въжена линия, по която отвреме-навреме се качваше кабинка, като винаги от другата страна се спускаше друга кабинка, изглежда за икономия на енергия спускащата се кабинка помагаше на другата да се качва.

Тръгнахме отново да зяпаме из града. Колко стъпала изкачихме и по колко слязохме само господ знае. Накрая краката ни трепереха и решихме, че заслужаваме по бира. Между другото в едно кафене на самия бряг пихме по едно капучино, което се оказа топла гола вода за скромната сума от по 4 евро за чашка! По тази причина избрахме една пицария, която не беше "prime realestate", тъй като най-накрая проумяхме, че всичко на Страдун е поне 2 пъти по скъпо от нещата, купени на останалите места.

Бирата в пицарията беше по 4 евро за половин литър, а една пица "Маргарита", която у нас минава почти за голяма, струваше 7 евро. В интерес на истината трябва да отбележа, че пицата беше хубаво изпечена, което рядко се случва в заведенията на "Мистър Пица" в София.

Изобщо цените в ресторантите на Дубровник са около 2-4 пъти по-високи от тези в София.

Към 17 часа вече бяхме капнали и решихме да се отправим към хотела, защото в 20 часа започваше чек-ина за ферибота. Билетите си бяхме купили предната вечер. За всеки от нас платихме по близо 40 евро, а за колата - 50. Питахме за кабина, но цената, която ни съобщиха (над 220 евро) веднага ни отказа от такива мераци. Решихме да спим по креслата във ферибота.

Довлякохме се пеша до хотела, влязохме в лобито и се разположихме на креслата. Аз даже си извадих компютъра, защото паролата, която ни бяха казали предния ден (987654321) очевидно говореше за практически публичен достъп.

Към 20 часа се чеквахме в агенцията за ферибота и получихме инструкции как да се доберем до него. Качихме се на колата и след около час по опашките за ферибота влязохме в търбуха му. Паркирахме където ни показаха и се качихме на горните етажи. Юлия и Нина бяха приготвили сандвичи. Хапнахме и скоро огромната машина потрепери от спазмите на загряващите двигатели. Скоро почувствахме, че отпътувахме от пристана. Отидохме в една от залите с кресла и се опитахме да полу-легнем. Не беше особено удобно и аз се размрънках, че няма да можем да спим. Мрънкането ми беше просто така, за всеки случай, но Юлия го взе на сериозно и се поразходи из кораба. След малко се върна и каза, че питала на рецепцията и ѝ казали, че има свободни каюти, като за човек е 30 евро. С други думи, каюта за трима щеше да струва само 90 евро, а не 220-240 евро както ни бяха поискали в корабната агенция!

Веднага заминахме да си наемем каюта. Юлия се беше вече сприятелила със служителя и той в крайна сметка ни взе само 70 евро!

Каютата разбира се не беше 5 звезди, даже не беше и една звезда. Леглата бяха 4. Пружините на дюшеците бодеха телата, когато се докоснеха до тях, но чаршафите бяха относително чисти, имаше даже мивка и макар че двигателят се чуваше повече отколкото бихме желали, все пак беше по-добре от креслата, които също не бяха кристално чисти.

(Следва)

Разказвач