(Продължение)
2. Бари - Соренто - Рим
Сутринта станахме преди седем. По телата ни се бяха отбелязали пружините на матраците. Аз се бях будил поне 6 пъти, което беше почти нормално за мен, като се има предвид, че при нормални обстоятелства аз се будя по 4-5 пъти на нощ. Проблемът обаче беше, че освен дето се бях будил, бях и спал лошо. Отгоре на всичко през нощта, при опит да сляза от втория етаж, на който се намираше леглото ми, аз се стоварих на земята и като по чудо се разминах без никакви травми, ако се изключи леко одраскване на стъпалото.
Отидохме в закусвалнята на кораба. Храната беше под всякаква критика, а на вкус кафето беше трудно различимо от топла вода. При това съвсем не беше евтино. Цените бяха малко по-ниски от тези в Дубровник, но нямаше как, трябваше да поразквасим малко устата си и да стимулираме разсънването от "нощните удобства". В тази връзка "кафето" вероятно щеше да окаже само психологическо въздействие, но затова трябваше с всички сили да си представяме, че пием кафе, а не топла вода.
Към 8 часа сутринта машините на ферибота позаглъхнаха, а след това и напълно спряха. Корабът леко се полюшна и пристана в Бари. Ние се измъкнахме от търбуха му на пристанището. Сменихме SD-картата на GPS-а с карта за Западна Европа. Госпожа Мента веднага се оживи и започна да се държи далеч по-отговорно. На заявката ни за крайна точка на пътуването – Рим, тя след минута мислене обяви, че можем да потегляме в посоката показана на екрана. До Рим имаше повече от 400 км, но по всичко личеше, че устройството беше придобило нормалната си увереност и не ни обвиняваше, че сме "off road"!
Излязохме на автострадата и се понесохме по нея. Задминаваха ни почти всички, но това не ни притесняваше, защото ние се движехме с любимата ни скорост от 100 км в час.
След като напуснахме Бари отстрани се занизаха безкрайни маслинови горички. Често се виждаха и лозя с огромни кехлибарени гроздове, провиснали под някакви мрежи или найлони, с които бяха покрити лозите. Така и не разбрахме с какво и защо са покрити растенията. Теорията ми е, че това се прави, за да се предпазят гроздовете от птиците.
Преди време ние се бяхме опитали да използваме мрежи за предпазване на плодовете по дърветата в двора ни в Калифорния, но се оказа, че това много не помогна. Птиците някак се изхитряваха да проникват под мрежите и да кълват плодовете. В добавка се появиха и катерици, срещу които единствената защита беше котаракът Николай, наричан още Мацо. Той обаче беше добре нахранен американски котарак, и доколкото ми е известно само веднаж уби една катерица. При това злите езици твърдяха, че тя се опитала да яде от неговата храна. Между другото, като стана дума за катериците, да кажа, че ние намерихме капан и хванахме няколко, но по разпорежданията на общината нямахме право да ги убиваме и затова ги носехме в един парк на около 2 км, откъдето те вероятно още същия ден се връщаха. Отгоре на всичко всяка пролет напоследък няколко патици си харесаха басейна ни и всяка сутрин се къпеха в него. Изглежда езерото в парка не им харесваше, вероятно по хигиенни съображения, и те придобиха навика да си правят сутрешния тоалет в нашия басейн. Естествено след това те не почистваха, а оставяха перца по повърхността на водата и екскременти по дъното. При наличие на две въздушни пушки в къщи ние не смеехме да окажем въоръжена съпротива на тези нахалници, отново по причина на забрана за посегателството върху дивите животни в границите на града. Всичко това го разправям, за да подчертая колко настойчива е природата в борбата си срещу нашествието на човека на нейна територия и ако италианците успяваха да се преборят с птиците и да си опазят гроздето, то браво на тях!
Впрочем, май е време да се върна на разказа за пътуването.
Започнахме да търсим бензиностанция да заредим газ. Оказа се, че AGIP не предлагат газ. Скоро обаче достигнахме до една бензиностанция на ESO, където имаше газ. Заредихме и си купихме по чашка кафе. Аз направих едно предложение, за което по-късно съжалявах. Попитах с невинен тон: "Защо да не минем през Соренто и да отидем до Капри?" След кратко размишление "оперативният директор" на авантюрата – Юлия – каза, че идеята ми ѝ харесва. За да смекча бъдещи упреци, аз обявих, че не настоявам, но просто мисля на глас. Въпреки това Юлия потвърди решението си, което аз се надявах, че в бъдеще ще възприема като свое.
Нина промени заявката към Мента от Рим на Соренто и ние продължихме. Пътят все едно за дълго беше еднакъв с този за Рим, така че можехме да си променим решението, ако пожелаехме.
Не знам защо, вероятно по екстраполационни съображения, бях решил, че като пресичаме полуострова ще минем през високи и голи планини. Така беше близо 300 километра по на север, когато емигрирахме преди 28 години. От Болоня до Флоренция трябваше да преминем по една магистрала, представляваща огърлица от тунели и безумно високи естакади. Доколкото знаех от географията, Апенините минават от север на юг по полуострова, но за моя изненада тук ландшафта беше доста равен, с редки хълмове и само към края стана по-насечен. Навсякъде земята беше обработена и засадена: къде с овощни или маслинови дървета, къде с лозя, а къде с царевица, слънчоглед или други култури. Там където нямаше насаждения пък пасяха стада говеда или овце. Изобщо контраста с България в това отношение беше пълен, но какво да се прави, като ние сме "нация техническа" и за нас заниманието със селско стопанство е израз на голяма простотия и изостаналост.
За съжаление решението си да минем през Соренто не променихме и това ни причини в един момент доста много проблеми. Скоро след като се отклонихме от магистралата към Соренто, навлязохме в една плетеница от криви улички, в които Мента доста често се опитваше да ни прекара през невъзможни за минаване места. Изглежда тя си мислеше, че сме малка количка и можем да минем навсякъде където ѝ хрумнеше, но това съвсем не беше така. Все пак благополучно стигнахме до центъра на Соренто и дори намерихме място за паркиране.
Тръгнахме да позяпаме, а заедно с това и да намерим откъде тръгват хидрофойлите за Капри. Бреговете около Соренто са стръмни и самият град е разположен на тях подобно на Търново, но гледката е по-величествена. От едната страна на главната улица зее пропастта към морето, което се пени на стотина метра по-надолу под една отвесна стена. В стената тук-там са издълбани стълби, по които човек може да слиза до плажовете и пристанището. Юлия и Нина се вгледаха в един мебелен магазин, който съществува от 1852 година! Там видяха някаква маса за столова с дърворезба, която продавачката ни каза, че струва 25000 евро с доставка до всяка точка на Земята. Ние запазихме самообладание и казахме, че ще си помислим.
Решихме да отидем до Капри, защото преди години (1978 година), когато оползотворихме хонорара от книгата по PL/1 за екскурзия до Ница със самолет и обратно с кораб до Варна, нямахме пари да си купим билети за хидрофойл. Тогава един билет струваше няколко долара, а сега струваше пет-шест пъти повече, но какво да се прави, инфлацията си казваше думата и трябваше да побързаме!
Оказа се, че след като пристигнехме на Капри ни оставаше само около час до последната Ракета обратно. За час се поразходихме само по крайбрежната улица, разгледахме отдалече шарените вили по склоновете на острова и безуспешно се опитахме да разберем къде е била вилата, в която Тиберий е прекарал последните си години в изолация, садизъм и полулудост. Купихме си и по един сладолед за по 6 евро парчето. Продавачката не ни позволи да седнем на масичките до стенда ѝ, защото не сме си купили повече от една топка сладолед!
Върнахме се в Соренто към 18:30 и се отправихме към колата. Първо обаче трябваше да изкачим скалистата стена край морето. Когато стигнахме горе почти си настъпвахме езиците, но починахме и тръгнахме към Дръндолета. Качихме се и Нина набра като цел на пътуването Рим.
Потеглихме, но тук започна трагедията, която за малко не прекрати без време пътуването ни. Мента започна да ни разкарва по разни малки улички, които на моменти достигаха до тридесетина градуса наклон, ако не и повече, и при това ставаха все по-тесни и по-тесни. В един момент се зачу ужасен стържещ звук, от който по гърба ме полазиха тръпки. Страничните огледала се прилепиха към корпуса на Дръндолета, целите издрани по ръбовете. От двете страни, през прозорците, ни се зъбеха по на около 3-4 сантиметра мазилките на две къщи. Юлия започна бавно да връща назад и аз очаквах на стените на двете къщи, които се намираха от двете ни страни, да останат калници или врати. След около 5 минутно напрежение, през които пет минути Юлия връщаше милиметър по милиметър, спряхме, защото между нас и къщите просветнаха по около 20-30 сантиметра разстояние. Аз и Юлия слязохме през плъзгащата се врата. Аз започнах да опипвам, а Юлия да оглежда колата. За наше велико удивление, ако се изключат огледалата, които бяха сериозно издрани по ръбовете, но иначе цели, по колата имаше само драскотини на 2-3 места! Юлия благодари на Нина за помощта при връщането назад, защото тя следеше противоположната на шофьора страна и седна малко да се поуспокои.
Аз си позволих да дам съвет за известно време да не обръщаме внимание на Мента, защото тя, както изглеждаше, просто се опитваше да ни вкара в обратното движение по посока на Рим, на главната улица, а не да излезем на улица с по-голямо движение и да караме с останалите коли. Те трябваше да ни изкарат на магистрала или на главна улица, тъй като – както изглеждаше – всички се прибираха към Неапол или Рим.
Така и направихме, но в суматохата успяхме да се забием в някаква тясна уличка, която като че ли свършваше в пропастта над морето. Юлия спря и започна да маневрира, за да се обърне назад. Бяхме стигнали до някаква площадка с размери някъде около 6 на 6 метра, на която Юлия трябваше да завие на 180 градуса. Аз мълчах и се бях хванал за коланите на седалката, като си представях как ще се блъскаме с глави и тела в стените на Дръндолета, както в топкова мелница, ако Юлия направеше и най-малката грешка при маневрите. Нина с треперещ глас даваше информация колко още може да се връща от нейната страна на колата. Най-накрая сменихме посоката и в гробно мълчание продължихме обратно до по-голямата улица, от която без да искаме се бяхме отклонили. Отново се оставихме на движението и то най-накрая ни изкара на магистралата към Рим. Мента беснееше и "рекалкюлираше", но ние не ѝ обръщахме никакво внимание.
Беше вече към 21 часа. Скоро се показа една бензиностанция. Както винаги в Италия на бензиностанциите, които се намират на магистрали, има големи паркинги, на които можеше да се спре за почивка и дори за пренощуване.
Спряхме, отворихме дисагите и бутилка вино, пийнахме и хапнахме в чест на чудесното избавление от лапите на Соренто.
Спахме безметежно. На другата сутрин продължихме за Рим. Нина набра на навигатора къмпинг "Via Flaminia", който бях избрал чрез Google още от България. След час-два навлязохме в града и Мента отново започна със старите номера: завий наляво, след 20 метра завий надясно, а след още 200 метра отново надясно и след това пак надясно. След това тя обявяваше отмъстително "recalculating", което беше индикация, че нещо сме сбъркали. В края на краищата се оказвахме на улицата, на която вече сме били. Разбрахме, че идеята на Мента е била да ни прекара от едната посока на Фламиния в другата, защото между тях при къмпинга нямаше преход, но някак си в процеса на маневрата, вероятно поради несъответствие между картата и ширина/дължина-координатите, които устройството мереше, ние пропускахме някоя и друга пряка и кашата започваше да се забърква.
Все пак в един момент се намерихме пред входа на къмпинга. Той се оказа в гора, много голям и прекрасно уреден. Имаше разкошни и идеално чисти душове, тоалетни и умивални, а аз имах на разположение цял отделен "санитарен кабинет" с мивка, тоалетна, душ и даже стол, на който да си седна, когато се къпя. (Става дума за тоалетната за инвалиди, която изглежда беше на мое персонално разположение, поради липса на други инвалиди в къмпинга.)
Беше вече към 16 часа когато се настанихме. Отидохме на информацията и там ни пробутаха карти за 3 дена за пътуване из Рим (по 15.50 евро всяка) и 2 карти по 15 евро за пътуване с туристическите автобуси на съвета, в които имаше уредби със слушалки, по които човек можеше да слуша обяснения за забележителностите покрай които минава. Удобството на тези карти беше, че човек можеше да слезе на всяка спирка, да разгледа по-подробно различните забележителности в района, а след това да се качи на следващия автобус и да си продължи тура. По тези автобуси инвалидите пътуваха без пари, което беше много удобно за нас.
Беше късно за разглеждания, но ние се качихме на влака, който след 6 спирки ни докара до станция Фламиния на метрото, откъдето пък отидохме до площад Свети Петър да разгледаме поне катедралата.
Пред катедралата се оказа, че има металотърсачи и табелки предупреждаваха, че не се допускат хора с ножчета, ножици и други подобни оръжия. Нина се изплаши, защото имаше и ножичка и ножче и понечи да се върне, но ние я възпряхме. Ние също имахме и ножчета и ножички, но решихме да си пробваме късмета, след като видяхме, че минаващите през металотърсачите не си оставят багажа за отделно претърсване. Разчитахме, че това показва, че устройствата са настроени на ниска чувствителност и се оказахме прави. При мен металотърсача засвири, вероятно заради металния телеобектив на големия ни фотоапарат, но служителят, който се насочи към мен при чуването на звука, се върна като видя, че не виждам. Явно той не беше американец, защото американците като видят инвалид направо се настървяват и започват да го бъркат още повече от останалите хора, явно очаквайки, че бъдещият атентатор обезателно ще бъде сляп, куц или изобщо в някаква степен сакат.
Ние с Юлия бяхме посещавали катедралата няколко пъти, но Нина я разглеждаше за пръв път и беше поразена от величието и великолепието ѝ. Когато влязохме, някъде в далечината се чуваше пеене и отвреме-навреме аплодисменти. Едва след няколко минути достигнахме до едно място, което беше оградено с въже и където седяха хора, които слушаха някаква литургия. Стотици хора щъкаха като мравки из църквата, снимайки и зяпайки статуите и барелефите, но тя въпреки това изглеждаше почти пуста, като се изключат присъстващите на литургията, които всъщност заемаха само едно островче от огромното пространство.
Върнахме се в къмпинга. По пътя си напазарувахме от съседния "Карфур". Извадихме от колата частта от леглото, която използвахме като масичка, и похапнахме като първо си взехме за аперитив по чашка ракия, а след това яденето запивахме с "Пино ноар", което си носехме още от София от магазина на Коста Каракостов, дето е на Руския паметник.
На другия ден станахме рано, закусихме по кафе с кроасани и заминахме да разглеждаме града.
На площад Свети Петър се качихме на туристически автобус. Раздадоха ни слушалки, но се оказа, че слотовете, където трябва да се включим или нямат сигнал, или са разхлабени и изплюват джаковете на слушалките. След като сменихме няколко места аз попаднах на място което работеше на руски, а Юлия на такова, което работеше на английски. Нина немá късмет, но това не я разтревожи много, защото познанията и по двата ѝ езика не бяха особено добри и тя не очакваше да разбере много от обясненията.
Автобусът тръгна докато се борехме с аудио-уредбата и затова изпуснахме част от началните обяснения. С Юлия се ядосахме и решихме да слезем на четвъртата спирка, където бяха Колизеума, Форума, площад Венеция, Траяновата колона и други забележителности.
В Колизеума влязохме всички без пари благодарение на една негърка разпоредителка, която, като ме видя, че съм инвалид, ни донесе 3 гратиса. По принцип гратиси се полагаха само на мен и на придружаващия ме. Тя отначало донесе само два гратиса но после като видя, че и Нина е с нас ни донесе още един. Не беше ясно дали тя се обърка или ѝ бяхме симпатични, но ние не възразихме, а даже ѝ благодарихме горещо. Иначе билетите бяха по 18 евро на човек.
Колизеумът, както винаги, беше частично в ремонт, но това не пречеше на човек да се удивлява на огромните му размери, особено като се има предвид, че – според слуховете – в Рим половината от дворците и самата катедрала Свети Петър са построени с камъни, взети от него! Подът на арената липсваше и се виждаше лабиринта от килии и проходи. Някога в тях са държали "готовите да умрат" – сиреч гладиаторите, осъдените на смърт и животните, които е трябвало да бъдат екзекутори или жертви в зависимост от сляпата съдба.
След като капнахме от разходката по развалините и забележителностите около Колизеума, решихме да отидем до "Фонтана ди Треви", като по пътя гледахме за ресторант или пицария, където да хапнем. Цените бяха ужасни: малка бира струваше 6 евро, а пиците струваха не по-малко от 15 евро всяка. По пътя към фонтана внезапно видяхме едно китайско ресторантче, в което големите бири бяха по 2.50 евро, кафе капучино по 1.50 евро, а свински кебап – по 4 евро! Веднага седнахме и си поръчахме по бира, аз си поръчах кебап, а Нина и Юлия – по една супа. Качеството на храната беше прекрасно.
На нашата маса седяха едни американци (мъж и жена от Джорджия), които за разлика от нас бяха отседнали в Хилтън. На Юлия ѝ взе около 2-3 минути да завърже разговор с тях и докато ние с Нина се окопитим, тя вече ги беше разпитала откъде са и накъде отиват. По всичко личеше, че те не са от нашата черга, но Юлия изобщо не се притесняваше. Поприказвахме си за разни неща и след това те си тръгнаха по своите обекти, а ние отново се насочихме към фонтана. Там беше абсолютна лудница. Както се казва "яйце да хвърлиш - на глава ще падне!". Едвам успяхме да направим снимки, защото многобройните източно-азиатци изобщо не се съобразяват с това дали правиш снимки или не и минават пред, а понякога и през теб, без да почакат нито за секунда.
За мен този фонтан е едно от нещата, които човек трябва да види в Рим и изобщо да види през живота си. Той е наистина фантастичен като композиция и изпълнение. На мястото е имало фонтан още по времето на древния Рим, като водата е пристигала по водопровод от над 20 км. Някога водопроводът е захранвал и баните на Агрипа. В сегашният си вид фонтанът е проектиран от Nicola Salvi и започнат през 1732 година. Завършен е през 1762 година от Giuseppe Pannini. В центъра на скулптурната композиция се намира статуята на Oceanus изработена от Pietro Gracci.
Разгледахме и други неща в района и се прибрахме капнали от умора. Взехме си за 2 евро право на достъп до Интернет и се включихме. Връзката беше бавна, но все пак успяхме да включим Majic Jack телефона и да се обадим в САЩ и в София.
На другия ден направихме пълна обиколка по маршрута с автобусите и прослушахме всички обяснения от аудиосистемата. После слязохме да разгледаме San Giovanni in Laterano – една огромна църква (140 на 140 метра), която е в групата на "major" базиликите на католицизма. Тя е осветена от папа Силвестър I през 324 година. Носи името "ин Латерано", защото на това място някога се е намирал двореца на рода Латерано, които са били от плебейски произход, но са дали първия консул на Рим, плебей по произход. Интересното е, че в десети век папа Сергиус III посвещава църквата, при построяването на баптистерията ѝ, на Св. Йоан Кръстител, а в дванадесетия век папа Луций II я посвещава на Св. Йоан Евангелиста. Всъщност обаче истинският патрон на църквата е Исус Христос Спасителят, както изглежда заедно с двамата Йоановци.
След това посетихме и църквата Santa Maria Maggiore, която също като Св. Йоан Латеран е главна папска църква и принадлежи на Ватикана, т. е. тези църкви са екстериториални за Италия и даже охраната в тях е от Ватикана. Всяка година, през август, от тази църква тръгва шествие водено от папата, което е в чест на посвещаването на църквата на Дева Мария в средновековието. Във връзка с това има легенда, според която е определено мястото на църквата. Легендата е доста объркана и изглежда се свежда до това, че през август паднал сняг на мястото, където е построена църквата и това се възприело като божи знак, заедно със сънищата, които същата нощ споходили идеолозите на строителството. В едната версия на легендата това били някакви благородници - мъж и жена от Рим, а в друга папа Либериус.
Посетихме и Пантеона, забележително архитектурно произведение, което се приписва на самия император Адриан, който се е отличавал с широки познания и интереси за времето си. Пантеонът е построен през 126 година и представлява една кръгла сграда с форма на полусфера без подкрепящи колони и с дупка в средата на покрива. Той все още е най-големият купол в света, построен от обикновен бетон. Височината до отвора в центъра на купола и диаметъра на купола в основата му са еднакви и са равни на 43.3 метра. Първоначалните постройки на мястото на пантеона се приписват на Марк Агрипа, от времето на Октавиан Август. Те изгарят при пожар в края на първия век от новата ера, след което Домнициан отново строи Пантеон на мястото, който също изгаря при пожар. Най-накрая настоящият Пантеон е построен по времето на Адриан, като има спор кой точно е архитекта му.
Оригинално Пантеонът е представлявал храм на боговете. В седми век Пантеонът е бил осветен като католически храм и е бил посветен на "Дева Мария и Мъчениците", като сред народа е бил известен като "Santa Maria della Rotonda". С други думи християнството е запазило предназначението му, заедно с много други атрибути на многобожието в стремежа си да привлече хората към новата религия. Едва по времето на Великата френска революция думата пантеон придобива значението на място, където се съхраняват тленните останки на известни хора, когато в Париж една църква е била десекрирана и използвана за тази цел.
Привечер се върнахме отново капнали от умора и доволни, че вече сме приключили с "хубавините", които искахме да разгледаме в Рим. Никой не бива да се заблуждава, че може да посети всички места, достойни за разглеждане в този вечен град, колкото и време да отдели на това. За мен и Юлия разглеждането на изброените забележителности имаше по-скоро мемориален характер, т. е. ние искахме да си спомним времето, когато немили-недраги скитахме безнадеждни по улиците на Рим преди 28 години. За Нина всичко беше ново и интересно от чисто естетичен и познавателен аспект.
В къмпинга се посветихме изцяло на хигиенизирането на телата си, т. е. посетихме баните на къмпинга, и на дрехите си – Юлия и Нина се възползваха от пералните в къмпинга. Организирахме си прощална вечеря със съответните ракия, салата, различни меса, сирена и вино и се отдадохме в прегръдките на Морфея.
Рим - Сиена - Флоренция - Пиза
На другия ден станахме към 8 часа и си събрахме катуна. Отидохме и платихме. За три вечери ни поискаха около 130 евро, което ни се видя много хубава цена след тази в хотел "Петка" в Дубровник. Инструктирахме Мента да ни води към Флоренция и тя отново започна с номерата си. Ние обаче веднага разбрахме, че тя се опитва да ни преведе до другото платно на Вия Фламиния и без да я слушаме си намерихме пътя до него сами. След това Мента миряса и започна да сътрудничи.
Разстоянието до Флоренция беше към 280 километра. Първоначално аз бях предложил да ходим до Асиси, но се оказа, че за там трябва да се отклоним доста от пътя и аз предложих да спрем в Сиена вместо в Асиси. Предложението ми беше прието без възражения и Нина постави на Мента като цел Сиена.
Ние не бяхме готови с материали за Сиена, а и смятахме да не се задържаме там повече от 2-3 часа.
Това, което бях чел и чувал за Сиена не беше много. Знаех, че е в Тоскана и на мястото на града е имало поселение още от времето на етруските. Сегашният град е създаден по времето на император Август и е бил наречен "Siena Julia".
Според римската легенда пък, Сиена е основана от Senius, син на Рем, брата на Ромул. По тази причина гербът на града представлява вълчица, от която сучат двама младенци, т. е. както е по легендата за Ромул и Рем. Разбира се има други, вероятно по-достоверни истории за основаването на града и за името му. Известно е обаче, че Сиена придобива някакво значение и започва да се споменава в историята едва след завладяването ѝ от ломбардите в четвърти век от новата ера, когато през нея започва да преминава по-оживен търговски трафик. Сиена става република през единадесети век и е независима до 1555 година, когато е завладяна от Испания. Филип II бил задлъжнял много на Медичите и отстъпил града на Великото херцогство на Тоскана. Сиена остава като част от него до обединението на Италия.
Знаех, че централният площад на Сиена е обявен от ЮНЕСКО за културен паметник на човечеството и че в града има много интересни архитектурни и художествени шедьоври, но за съжаление имахме време да видим само площада.
По някакво чудо намерихме място за паркиране, както се оказа, на около 20 минути от главния площад. Тръгнахме към него, разчитайки на надписите и стрелките, показващи пътя. По едно време зачухме българска реч, което доста ни изненада, защото до момента, колкото и да е странно, не бяхме срещали българи. Това бяха двама мъже и две жени, както изглежда две семейства, които ни казаха, че търсят къде са си паркирали колата. Разменихме няколко думи и им пожелахме успех в начинанието с колата, но Юлия и Нина внимателно се огледаха къде сме, за да не изпаднем и ние в тяхното положение след час-два.
Десетина минути след това ние достигнахме до площада, който Юлия оприличи на половин голяма пица с набелязани резени. Официално площадът се оприличаваше на голяма мида, а според мен и двата образа като че ли бяха удачни, поне доколкото можех да почувствам. Интересното беше, че площадът беше с доста значителен наклон, нещо което ми се струва, че никога до сега не бяхме срещали. На площада имаше красива катедрала и други сгради с подчертан средновековен вид.
Беше обяд и бяхме гладни. Потърсихме какво можем да хапнем в десетките ресторантчета на площада. Взехме си по малка бира за по 4 евро и пици Маргарита за по 10 евро и се наядохме. След това минахме през няколко магазинчета за сувенири и Юлия купи фланелка с изображение на Пинокио за внука ни Адриан и друга с изображение на принцеси за внучката ни Карина.
Помотахме се още малко по площада, където имаше няколкостотин туристи, но поради размерите му многолюдието не се чувстваше осезателно. Направихме снимки и си тръгнахме. Между другото на Нина фотоапаратът се беше повредил в Рим и тя вече снимаше с единия от нашите фотоапарати, което беше OK, защото Юлия не обичаше да снима. Колата си намерихме бързо и тръгнахме към Флоренция.
Във Флоренция пристигнахме към 18 часа и по съвета на Артур спряхме на площад Микеланджело. Той се намира на един хълм над града и от там се вижда целия град (или поне старата му част) заедно с Арно като на длан. Под лъчите на късното следобедно слънце, градът изглеждаше като позлатен и човек имаше чувството, че гледа картинка на шарена детска книжка.
Възложихме на Мента да ни намери къмпинг и тя каза, че такъв има на 200 метра от нас. Той се казваше също Микеланджело. Тъй като площада се намираше на върха на един хълм, то къмпингът беше на склоновете на хълма. Едва намерихме равно място, на което да спрем. Оказа се, че сме големи късметлии, защото след около половин час коли и каравани се въртяха безнадеждно из тесните алеи на къмпинга в търсене на места за паркиране.
Къмпингът общо взето беше калпав, но това не му пречеше да има цени по-високи от тези на Виа Фламиния. Тоалетните бяха със съмнителна чистота, инвалидната тоалетна беше заключена и изобщо не можем да кажем нищо положително за този къмпинг. Това обаче не пречеше той да беше претъпкан с коли и хора. Предоставяше се безплатен Интернет, но ние не успяхме да се свържем поради липса на капацитет. Какво да се прави, така е с безплатните неща!
На другия ден напуснахме къмпинга и слязохме в града с Дръндолета, тъй като нямаше смисъл да го оставяме в къмпинга и да взимаме автобус до града и обратно.
Спряхме до един парк, който е близо до центъра, на улица Николо Макиавели. По улица Романа се отправихме към Понте Векио, като минахме покрай двореца Пини, построен от Козимо Медичи някъде през 15-ия век.
Стигнахме Понте Векио. Аз кой знае защо бях решил, че този мост е в Рим и доста време тормозих Нина да го намери там. Тя естествено не можа да го намери в Рим и аз мирясах, като реших, че вероятно е във Венеция, а той се оказа във Флоренция!
Понте Векио е красив покрит мост над Арно с бизнеси от двете страни – нещо като покрития мост в Ловеч, ако все още е здрав и читав, но по-голям.
Продължихме към центъра на Флоренция където е галерията Офичи, катедралата Санта Мария де ла Фиоре, баптистерията със вратата изработена от Микеланджело.
Разгледахме Офичи, където си взехме устройство с обяснения за някои картини. Според записа в устройството, музеят първоначално е бил седалище на общинската администрация на Флоренция, и постепенно Медичите са започнали да го използват за съхранение и излагане на статуи и картини, които те придобивали през годините. Устройството разказваше за по две-три картини в зала, обикновено най-известните. След това разгледахме катедралата и баптистерията. Навремето в катедралата се намираше една от Пиетите на Микеланджело, но сега по някаква причина тази скулптура липсваше!
Датата на посещението ни във Флоренция беше 15 септември 2013 година. Аз съм роден на този ден преди 70 години и с други думи на този ден имах рожден ден.
Намерихме един хубав ресторант и седнахме да се почерпим и да отпразнуваме този личен и доста забележителен като постижение за мен празник. Поръчахме си антрекоти и по една голяма бира. Завършихме с по едно хубаво кафе, а навън си купихме и по един сладолед. Общо се изръсихме малко по-малко от 200 евро, но какво да се прави? Човек не всеки ден става на 70, а и колко мои познати не го доживяха!...
Привечер се отправихме към колата, като минахме отново през Понте Векио. Бяхме уморени от хубавините като кучета. Заръмя дъжд и Флоренция придоби малко смачкан вид – като всеки град, в който ръми дъжд. Аз отначало бях преметнал шлифера си на чантичката на фотоапарата, с надежда, че дъждът ще спре, но след това нямаше смисъл да го обличам, защото вече все едно бях мокър. До колата се добрахме мокри като патици. Набрахме на Мента като нова цел Пиза. Тя се опита да ни забърка из уличките, но за щастие имаше надписи и ние не се подведохме.
Някогашният път към Пиза, на който прекарахме една нощ с проститутките от Тоскана (виж "Нощите на Кабирия" от серията "Емиграция"), е вече магистрала и ние не можахме да познаем мястото, където проститутките палеха огньове и обслужваха клиентите си.
Дъждът се засилваше и стана тъмно. Решихме да спрем на някоя бензиностанция да заредим, да хапнем и да спим на паркинга ѝ. На около 10 км от Пиза намерихме такава бензиностанция. Както се оказа на другия ден, това е била последната удобна за целта бензиностанция преди Пиза.
Сутринта вдигнах дружината рано-рано. Юлия недоволстваше, но този ден ни предстояха важни дела. Първо трябваше да хвърлим по едно око на катедралата, баптистерията и наклонената кула и разбира се да се снимаме около тях. Трябваше освен това да намерим травел-агенция, където да проверим как стои въпросът с фериботите и да решим как ще продължаваме за Барселона. Освен това искахме да намерим място, от което да си купим по-нова карта на Западна Европа за Мента, защото ни омръзна да се щураме като мухи без глави при влизане и излизане от градовете, които искахме да разглеждаме.
В къмпинга на Виа Фламиния се бяхме опитали да разберем кога има фериботи от Ливорно до Барселона, но резултатът беше доста обезкуражаващ. Излизаше, че от Ливорно заминаваше само един ферибот седмично и той беше в събота, което беше много неудобно за нас, защото вече беше понеделник и трябваше да чакаме цяла седмица. Тайно се надявахме, че не сме разбрали добре и има и други фериботи. Именно това трябваше да разберем този ден.
С разглеждането приключихме докъм 11 часа. Естествено нищо не се е променило от 1985 година насам, когато за втори път разглеждахме въпросните 3 обекта. За Нина обаче те са нови и тя усърдно снимаше всичко, но на наклонената кула отказа категорично да се качи!
След дълго търсене намерихме и травел-агенция. Казаха ни това, което вече знаехме, а именно, че ферибот от Ливорно за Барселона има всяка събота, с други думи имало е на 14 септември, а следващият щеше да бъде на 21 септември. От Генуа пък имаше ферибот във четвъртък, на 19 септември. Нито един от тези фериботи не ни вършеше работа, а и парите, които трябваше да платим за нас и колата бяха над 500 евро. Всичко това правеше използването на ферибот безсмислено.
В допълнение разбрахме, че нова карта за Мента можеше да купим само от Интернет, но за това ни трябваше бърз достъп до страницата на Garmin, какъвто ние нямаше шанс да намерим по хотелите и къмпингите.
Нямахме избор. Качихме се на колата и потеглихме на север, през Южна Франция, на път за Барселона. Очакваха ни повече от 1200 километра, които Юлия имаше намерение да мине за два дена. С други думи в края на следващия ден очаквахме да сме в Испания. Дано Дръндолета не ни направеше проблеми, а иначе нямаше особени причини утре да не сме в Барселона.
(Следва)
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар