Още преди да си дойдем в България тази година аз депозирах в семейния съвет предложение да ходим до Южна Африка. За мое най-голямо удивление Юлия – другият член на семейния съвет – обяви, че тя предлага да ходим с "дръндолета" (VW Transporter model 1989) до Сан Себастиан. Мотивировката на предложението ѝ бе, че пътуване до Сан Себастиан било "мечтата на нейното детство"! Този довод – за мечтите на детството – напоследък стана любим довод в нашето семейство и тъй като (по моите спомени) го бях въвел аз, то обикновено не го оспорвам. Все пак искам да отбележа, че много се съмнявам това да е било мечта на детството на Юлия в Годеч, но нейсе.
Накратко, аз, след анемични възражения, приех и почти цялата ми интелектуална енергия през периода от средата на юли до 7 септември, беше насочена към подготовката на пътуването. Подчертавам думата интелектуална, защото Юлия пое останалата част на подготовката, която изискваше преди всичко физическа енергия и шофиране до различни обекти в София в тази връзка. Това беше в допълнение към останалата ѝ дейност по довършване на апартамента (поставяне на плочки), подготовката на архитектурния проект за ремонта и разширението на къщата в Годеч, поддръжката на семейството (в мое лице) с ежедневна храна и т.н.
Преди всичко дръндолетът трябваше да се приведе в състояние, което би му позволило след 24 годишна служба, включваща най-малко двама стопани, да измине почти 7000 км до Сан Себастиан и обратно. За тази цел, по идея на Юлия, ние донесохме от САЩ пълен комплект с тръби и маркучи за водното охлаждане, тъй като то бе изгнило и течеше. Оказа се, че бусчето се нуждае и от ремонт на двигателя, тъй като му бяха изгнили гарнитурите на главите. Както е известно, когато една стара кола се разбута, започват да се чупят едно след друго най-неподозирани неща. Оказа се например, че датчикът за поток на въздуха, който е съществен за нормална работа на двигателя на бензин, едва функционира, поради което трябваше да се смени. Майстор Панайот ни каза, че тази част в България струвала над 1000 лева! На нас ни настръхнаха косите, но седнахме зад компютрите и намерихме, че в Западна Европа тази част може да се намери като използвана за цени от 90 до 500 евро. Проблемът беше, че нямаше как да я доставим и затова се обърнахме към американския пазар. Там намерихме на една страница, че тази част можем да си я купим за около 200 долара и тъй като един приятел скоро щеше да пътува до България, ние я поръчахме. На страницата нямаше указание, че частта е употребявана, но когато я получихме, се оказа, че наистина е стара. Майсторът я монтира и слава богу тя функционираше нормално. Имаше и някои други по-дребни проблеми за оправяне, но то беше между другото.
И така, ден-два преди 7 септември, Дръндолетът беше готов, т. е. на нас не ни бяха известни други проблеми, които трябваше да фиксираме по двигателя и ходовата част.
Междувременно през цялото време се движеше решението на въпроса как дръндолетът да бъде превърнат в слабо подобие на "motor home", защото цените на хотелите из Западна Европа ни бяха добре известни и ни побиваха тръпки като си помислехме за тях. Идеята беше да спим, когато може, по пътищата или по къмпингите и да влизаме в хотели когато това се налага за подобряване на хигиенното ни състояние или когато не можем да намерим къмпинг или подходящо място за спане "на диво".
В резултат на умствените ни напъни измислихме някаква конструкция от четири сгъваеми скамейчици, които с Юлия изработихме сами за скромната сума от около 150 лева за материали. Те покриваха площта между задната и предните седалки на Дръндолета на нивото на задната седалка, така че се получаваше площ с размери 1.80 x 1.20 метра (заедно със задната седалка), на която трима души можеха да спят сравнително удобно, но в никакъв случай не луксозно.
Другият проблем, който трябваше да бъде решен, бе свързан с маршрута и навигацията по време на пътуването.
По въпроса за маршрута, аз напънах спомените си за географията на Европа, останали от училище и по късно придобитите познания и предложих следния маршрут: София - Дубровник, Дубровник - Бари (ферибот), Бари - Рим, Рим - Флоренция, Флоренция - Пиза -Ливорно, Ливорно - Барселона (ферибот), Барселона - Памплона - Сан Себастиан, Сан Себастиан - Женева, Женева - Фрайбург, Фрайбург - София.
Особено място в маршрута заемаше Женева, където трябваше да бъдем на 29 септември в 9 часа сутринта, защото дъщерята на Нина (сестрата на Юлия) ни беше взела билети за посещение в CERN, където трябваше да разгледаме някой от четирите детектора на Големия адронен ускорител (Large Hadron Collider, LHC). Нашите билети бяха по-специално за LHCB, експеримента, който изследваше "beauty" кварка, но по това време ние и хабер си нямахме за тези подробности. Датата 29 септември обаче беше "стълба", около който се формираше както началната дата на заминаването, така и целия маршрут и продължителността на индивидуалните му етапи. Като се има предвид възрастта на дръндолета, подобен маршрут, който беше почти 7000 км дълъг, ние трябваше да изминем за 23-24 дена само с един шофьор! Очевидно целта беше повече от амбициозна и ние дълбоко в душите си чувствахме неясното безпокойство за предстоящи проблеми, но нямахме навик да се поддаваме на неясни чувства.
Другият проблем, който трябваше да бъде решен беше проблемът с навигацията. В епохата на спътници и компютри, ние не можехме дори да си помислим да тръгваме на такова пътешествие без GPS. Устройство разбира се имахме, но въпросът беше как да се снабдим безплатно с необходимите електронни карти? Естественият начин беше да намерим в Интернета хаквани карти. Така и направихме, като синът ни свали карта на Западна Европа и карта на Източна Европа. По този начин решихме, че покриваме маршрута и навигацията.
1. София - Дубровник
И така, на 7 септември, сутринта към 8 часа ние се натоварихме с всичкия багаж на Дръндолета. На шофьорската седалка уверено възсядаше Юлия. На седалката до нея скромно, но авторитетно се мъдреше Нина, която за времето на пътуването беше назначена на длъжност навигатор и оператор на GPS. Тук искам да вмъкна, че по време на пътуването кръстихме женския глас на GPS-а Мента – поради ниската достоверност на информацията за пътя, която тя доста често вокализираше. Аз скромно се ширех в салона между раници и чанти, но не мога да се оплача, че не ми е било удобно.
От София до Драгоман всичко вървеше като по мед и масло. Там спряхме за последно зареждане на газ, защото от миналата година бяхме останали с впечатление, че в България газта е по-евтина отколкото в Сърбия. Оказа се, че за да допълним резервоара, ни бяха необходими 20 литра газ, което ни хвърли в лека паника, тъй като не можехме да си обясним къде сме могли да похарчим 20 литра от предишното зареждане само преди 2 дена? Проблемът беше, че на дръндолета не му работеше километража и ние имахме само приблизителна представа за разхода му на гориво.
Продавачът на бензиностанцията ругаеше турците, че изхвърляли много боклук по пътищата ни и упорито ни питаше дали мислим, че биха си позволили подобно нещо в Германия? Ние учтиво се съгласихме, че подобно предположение е пълен абсурд, с което спечелихме благоразположението му, от което разбира се нищо не печелехме!
На Калотина Юлия ловко се шмугна в опашката, която вървеше най-бързо, но както винаги се случва в такива случаи, опашката веднага замря и ние престояхме двадесетина минути движейки се с скоростта на добре нахранил се охлюв, който не бърза за никъде. Когато дойдохме до пропусквателния пункт, се оказа, че служителката е от едно от селата около Годеч и Юлия успя малко да си побъбри с нея, докато тя ни прегледа документите.
Сърбите изобщо не ни обърнаха внимание. Очевидно там не можехме да очакваме никой от Годеч или околните села и затова Юлия също мълчеше.
Пътят през Сърбия отначало се вие между скалисти планини и минава през доста тунели и по принцип не се отличава с особено качество на настилката. Минахме и покрай Нишава, която извира от Годеч и по тази причина и Юлия и Нина изпитват особено чувство на привързаност към нея.
При Ниш се качихме на автомагистралата. Настилката ѝ по качество доста ни напомняше за Калифорния, защото не се отличаваше с особена гладкост. От магистралата слязохме на отклонението за Крушевац срещу 2 евро. Продължихме към Кралево, Чачак и Ужице. Пътят почти непрекъснато вървеше през населени места. Имаше голям трафик на автомобили и велосипедисти, което не ни позволяваше да се движим с повече от 40-50 км в час. Къщите бяха хубави и добре поддържани с градини и цветя. Нивите бяха засадени с царевица и други култури и изобщо навсякъде личеше грижливата ръка на стопаните. Контрастът с България в това отношение е доста подчертан, макар че пътищата не са по-хубави от нашите, но навсякъде се чувстваше активна дейност и живот за разлика от българската провинция.
Спряхме на една бензиностанция да заредим и да хапнем. Подозренията ни, че дръндолетът харчи около 15 литра на сто километра като че ли се оправдаваха, но газта се продаваше почти на половината от цената на бензина, което ни вдъхваше увереност, че все пак сме на кяр.
В добавка, Мента почти веднага след Калотина обяви, че ние сме "off road" или с други думи, че сме извън пътя. Наистина на екрана на устройството се виждаше самотното изображение на кола която се носи по празния екран! Това разбира се беше безсрамна лъжа, защото ние през цялото време пътувахме къде по магистрала, къде по напълно прилични пътища, но Мента очевидно не беше съгласна с нас и Нина разтвори картата, за да не запрашим както предишната година към Косово! Отначало Мента отвреме-навреме обявяваше "recalculating", което първоначално пробуждаше някакви надежди в душите ни, но скоро разбрахме, че това са безнадеждни надежди и престанахме да ѝ обръщаме внимание. Малка загадка оставаше как устройството пресмята разстоянието, което оставаше до Сараево, при положение, че никога не беше чувало за такъв град и доколко можеше да му се вярва за разстоянието, което бяхме изминали, още повече, че на базата на тази информация ние изкарахме тъжната цифра от 15 литра газ на сто километра, от които дръндолетът щеше да се нуждае през следващите няколко хиляди километра?
Изобщо поговорката "You get what you pay for!" в нашия случай с Мента се оказа много вярна. Ние не бяхме платили нищо за картите и съответно нищо не получавахме в замяна!
Когато стигнахме Ужице, информирах Юлия, че е време да реши дали ще минаваме през Сараево или не. След кратък размисъл тя обяви решението си да минем през столицата на Босна и Херцеговина. Аз извадих инвертора и включих компютъра. Връчих го на Нина, за да прочете страницата от Wikipedia за Сараево. Оказа се, че Нина беше приготвила свои печатни материали от Интернет за градовете, през които се канехме да минаваме и те даже бяха по-многобройни и по-изчерпателни от моите. От тях разбрахме, че Сараево се споменава за пръв път през 1263 година. От друга страна обаче се твърди, че е основан през 1461 година по време на Отоманското владичество на Балканите от Ицхак бей Ицхакович. Разбрахме освен това, че населението му е около 400000 души. Имаше и други факти, но те не представляваха някакъв особен интерес за нас, още повече, че по всичко личеше, че ние само ще "прелетим" през Сараево и, ако не се загубехме из улиците, вероятно нямаше да видим много от града.
Босна ни посрещна с голяма опашка от коли на границата. Тръгнахме по някакви планински пътища. Нормалната гледка беше от едната страна да има стръмен скалист склон нагоре, на места даже скалите бяха укрепени с мрежи, а от другата страна на пътя да зее стръмна пропаст с река.
Минахме през Вишеград, но не спряхме защото вече се смрачаваше. Градът беше живописно разположен по двата бряга на Дрина. От пътя видяхме един много красив старинен мост над Дрина. Предполагам, че това е мостът, който е дал името на книгата "Мост над Дрина" на нобеловия лауреат по литература Иво Андрич.
Когато доближихме Сараево беше вече тъмно. Решихме да изпробваме изобретенията си и да спим в колата, край пътя. Спряхме срещу една бензиностанция, подредихме катуна и се натъркаляхме в Дръндолета. Беше прилично от гледна точка на пространство за лежащите, но скоро разбрахме, че сме си взели малко завивки. Аз и Нина лежахме отстрани, а Юлия в средата. От нея грееше като от калорифер, но това далеч не беше достатъчно за мен и Нина.
По едно време се събудих от някакъв кошмар, в който една бяла мечка ядеше бял пингвин!?! Аз се събудих защото се сетих, че пингвините не са изцяло бели и това дълбоко ме озадачи. Освен това мечката приключваше с пингвина и в мен се породи опасението, че може би аз съм следващия. След като се събудих и усетих студа, разбрах, че вероятно сънят е бил резултат от него.
Станахме. Как да е се пооправихме в тоалетната на бензиностанцията, заредихме газ и потеглихме към Сараево.
Беше неделя и градът беше безлюден. По улиците практически нямаше хора. Само пекарните бяха отворени и от там миришеше вкусно. Отидохме до една, но се оказа, че да пазаруваме са необходими местни пари. Все пак успяхме да кандардисаме собственика и жена му да ни продадат за евро. Те се съгласиха, но приемаха само книжни пари. Извадихме пет евро и собственикът ни избра за тях асортимент от много вкусни и топли банички, кифли и други подобни лакомства. За съжаление никъде не се съгласиха да ни дадат кафе даже и за банкноти, така че след като се помотахме по безлюдните улици решихме да тръгваме. Бях забравил, че в Сараево е започнала Първата световна война с убийството на престолонаследника на Австро-Унгария ерцхерцог Фердинанд и дори не потърсихме моста, на който е станало убийството. Иначе Сараево е приличен град, все още пазещ следите от гражданската война през 90-те години. Има и хубав паметник на децата, загинали по време на тази война. Няколко сгради пазят по стените си следи от обстрела, а една все още стои разрушена, вероятно за да напомня за гражданската война.
Между другото установих, че в града има далеч по-малко бездомни кучета, отколкото в София, но може би тази ми констатация се дължи на факта, че ние бяхме само в центъра на града. Все пак едно бездомно куче хареса Юлия и тръгна след нас. Тя му отчупи едно парче от вкусните и пресни кифли, които носехме, но то дори не го помириса и само я погледна с укор – с други думи: "ти за какво ме мислиш?". Очевидно разочарованието му беше голямо, защото то се обърна и си замина назад.
Излязохме от града и след няколко питания успяхме да се доберем до пътя за Дубровник. Той, като всички пътища, по които минавахме през бивша Югославия, беше тесен (две ленти), но този път с прилично гладка настилка.
Пътят отново се виеше между стръмни скалисти склонове от една страна и дълбоки дерета с бързи реки от другата. Всичко беше изключително живописно. От страната на реките, на другия бряг, който обикновено беше по-полегат, имаше хубави и спретнати къщи, накацали една над друга като бели птици.
Преди град Мостар се откри широка долина, в която имаше лозя, градини със зеленчук и плодови дървета и даже декоративни палми на няколко места. Често се срещаха малки или големи оранжерии. Самият Мостар се намираше в края на долината, вече в новото дефиле, през което ни предстоеше да се промъкнем. Пътят отново беше ограден от обичайния склон от едната страна и дерето от другата. Тук-таме дерето се превръщаше в по-малък или по-голям язовир.
Накрая достигнахме границата с Хърватия. Отново имаше огромна опашка и се наложи да чакаме близо час, придвижвайки се по десетина метра на всеки 2-3 минути. Най-накрая преминахме и се устремихме към Адриатика. Тя скоро се появи в далечината през отвора на поредното дефиле. Излязохме на високия бряг и пред нас се разстла невероятна гледка на синьо море, фиорди и островчета. Пътят отново беше тесен, но с хубава настилка. Движението беше силно, но поносимо. Спряхме на едно място да снимаме и отново се понесохме. Дубровник се приближаваше с всяка нова табелка, но километрите се топяха някак без желание, като че ли искаха да останем по-дълго на пътя и да се любуваме на гледката.
Даже госпожа Мента се оживи и започна да ни показва автомобилче, което се движи по пътя, а не отстрани, с укорителната забележка да сме се качели на пътя!
Най-накрая се доближихме и до Дубровник. Забихме се около стените на стария град, където улиците бяха ужасно тесни, а движението безмилостно. Тук Мента си влезе в ролята и на молбата ни да ни заведе до хотел, тя се отзова с готовност.
След мъчителни 15-20 минути спиране и тръгване по ужасно тесни и криви улици, стигнахме пред хотел "Петка", който беше до самото пристанище. С Юлия отидохме до рецепцията и там, както се изрази служителят, се оказа че сме "големи късметлии" и има стая за трима за скромната сума от 200 евро на ден. При други обстоятелства аз бих се обърнал възмутено и бих си тръгнал, но този път смирено заявихме, че много се радваме на късмета си и се регистрирахме. Оказа се, че корабната агенция е срещу хотела, което ни повиши още малко настроението, а когато разбрахме, че след като напуснем официално хотела в 12 часа на другия ден, имаме право да си оставим колата на паркинга до заминаването на ферибота, направо засияхме.
Отидохме в стаята, която след горещината и влагата навън ни се стори почти райско място. С удоволствие си взехме по един душ. Включихме се в Интернета. Телефонът "Majic Jack" проработи. Обадихме се на Тери и в България. метнахме раниците на гръб и се понесохме към стария град, който беше само на 2.5 км от хотела. Оказа се обаче, че 2.5 км по стръмните улици на Дубровник съвсем не са малко, когато температурата е 26 градуса, а влажността почти 100%. Скоро отново потънахме вир вода, но упорито вървяхме към застрашително издигащите се крепостни стени на средновековния град.
Влязохме в стария град и ни обзеха спомените от преди 28 години, когато за пръв път посетихме Дубровник на път към неясното емигрантско бъдеще. С Юлия се опитвахме да си спомним къде точно беше ресторантчето, в което, след 2 дена пътуване на суха храна от България, тогава за пръв път си позволихме по порция кебапчета с картофи, но спомените бяха доста избледнели, а и аз не можех да помогна много.
Вече се смрачаваше и решихме да пийнем по една бира. Един собственик на кръчме ни привлече с обещание, че можем да платим с евро. Оказа се, че малките бири са му по 4 евро, но какво да се прави, вече се бяхме хванали на хорото, а и сами трябваше да съобразим, че на главната улица на стария град – Страдун – бирите ще са най-скъпи.
Аз бях гладен и обявих, че искам да ям риба. Намерихме едно ресторантче малко встрани от Страдун, където големите бири бяха по 4 евро. Поръчах си "see bass", който струваше 30 евро! Рибата ми донесоха направо с перките и люспите, които трябваше да почиствам с помощта на Юлия, а костите направо ми развалиха окончателно удоволствието за цялата вечер. Юлия и Нина пиха по една бира и ми гледаха сеира, като искрено се мъчеха да облекчат страданията ми в борбата с отвратително приготвената риба.
Тръгнахме си обратно към хотела. Излизането от стария град се оказа не толкова проста работа. Около половин час се качвахме и слизахме по улици със стъпала, за да се окажем в края на краищата на около 15 метра от ресторантчето, в което вечеряхме и до което водеше съвсем равна уличка!
Най-накрая успяхме да се измъкнем от лабиринта на стария град, където продължаваха да се щурат стотици и хиляди туристи. Тръгнахме по пътя обратно към Петка. Тротоарите бяха ужасно тесни. На места трябваше да вървим в индийска нишка, за да сме на тротоара. Улицата беше само с две платна, по които една след друга профучаваха коли, мотори и автобуси. Пристигнахме в хотела към 22:30 часа. Взехме си по душ и се метнахме в леглата.
На другия ден отново отидохме в Дубровник да разглеждаме стария град. Този път взехме автобус. Автобусите са кондиционирани и да се пътува с тях е пълно възпитание.
Взехме си билети за стената на града. Всеки билет е по 12 евро. Изобщо тук едно евро изглежда не се използва за нищо. Не видяхме цена по-малка от 4 евро. Качихме се на стената. Тя е дебела на места до 20 метра и е дълга към 2 километра и нещо. Запазена е в отлично състояние. Горе по нея има площадки и тесни преходи, стъпала нагоре и надолу, изобщо най-разнообразен терен.
След около час ходене по стената, стигнахме до изхода, който е до входа, откъдето се качихме на стената. Изобщо направихме пълен преход по нея. Гледката беше великолепна. От едната страна се синееше морето, а от другата се издигаха хълмовете на крайбрежните планини. До един от върховете имаше прокарана въжена линия, по която отвреме-навреме се качваше кабинка, като винаги от другата страна се спускаше друга кабинка, изглежда за икономия на енергия спускащата се кабинка помагаше на другата да се качва.
Тръгнахме отново да зяпаме из града. Колко стъпала изкачихме и по колко слязохме само господ знае. Накрая краката ни трепереха и решихме, че заслужаваме по бира. Между другото в едно кафене на самия бряг пихме по едно капучино, което се оказа топла гола вода за скромната сума от по 4 евро за чашка! По тази причина избрахме една пицария, която не беше "prime realestate", тъй като най-накрая проумяхме, че всичко на Страдун е поне 2 пъти по скъпо от нещата, купени на останалите места.
Бирата в пицарията беше по 4 евро за половин литър, а една пица "Маргарита", която у нас минава почти за голяма, струваше 7 евро. В интерес на истината трябва да отбележа, че пицата беше хубаво изпечена, което рядко се случва в заведенията на "Мистър Пица" в София.
Изобщо цените в ресторантите на Дубровник са около 2-4 пъти по-високи от тези в София.
Към 17 часа вече бяхме капнали и решихме да се отправим към хотела, защото в 20 часа започваше чек-ина за ферибота. Билетите си бяхме купили предната вечер. За всеки от нас платихме по близо 40 евро, а за колата - 50. Питахме за кабина, но цената, която ни съобщиха (над 220 евро) веднага ни отказа от такива мераци. Решихме да спим по креслата във ферибота.
Довлякохме се пеша до хотела, влязохме в лобито и се разположихме на креслата. Аз даже си извадих компютъра, защото паролата, която ни бяха казали предния ден (987654321) очевидно говореше за практически публичен достъп.
Към 20 часа се чеквахме в агенцията за ферибота и получихме инструкции как да се доберем до него. Качихме се на колата и след около час по опашките за ферибота влязохме в търбуха му. Паркирахме където ни показаха и се качихме на горните етажи. Юлия и Нина бяха приготвили сандвичи. Хапнахме и скоро огромната машина потрепери от спазмите на загряващите двигатели. Скоро почувствахме, че отпътувахме от пристана. Отидохме в една от залите с кресла и се опитахме да полу-легнем. Не беше особено удобно и аз се размрънках, че няма да можем да спим. Мрънкането ми беше просто така, за всеки случай, но Юлия го взе на сериозно и се поразходи из кораба. След малко се върна и каза, че питала на рецепцията и ѝ казали, че има свободни каюти, като за човек е 30 евро. С други думи, каюта за трима щеше да струва само 90 евро, а не 220-240 евро както ни бяха поискали в корабната агенция!
Веднага заминахме да си наемем каюта. Юлия се беше вече сприятелила със служителя и той в крайна сметка ни взе само 70 евро!
Каютата разбира се не беше 5 звезди, даже не беше и една звезда. Леглата бяха 4. Пружините на дюшеците бодеха телата, когато се докоснеха до тях, но чаршафите бяха относително чисти, имаше даже мивка и макар че двигателят се чуваше повече отколкото бихме желали, все пак беше по-добре от креслата, които също не бяха кристално чисти.
(Следва)
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар