Аферата КТБ

Срамота е да не взема участие в разигралата се бясна писаница около аферата КТБ. Всички пишат – и куцо и сакато, та защо да не се включат и кьоравите?

Болшинството от писачите очевидно не разбират какво точно става, но са убедени, че става нещо, и те не бива да остават назад във фрапантните и често неуместни, но иначе бомбастични, изказвания и теории. Човек обаче не бива да ги кори, защото и тези, които би трябвало да разбират, демонстрират пълно безхаберие или може би това не е безхаберие, а зле прикрито презрение към обикновения  българин, който е готов да се хване на всяка въдица, стига тя да изглежда достатъчно конспиративна и скандална! Впрочем, струва ми се, че фактите около последните събития, а също така и паническата дезинформационна атака срещу обществото от страна на структурите, подвластни на олигархичните групи,  определено говорят в полза на някаква конспирация, но дали някога ще разберем каква точно е била тя зависи само от нас и от нашата настойчивост в задаването на въпроси и настояването да получим разумни отговори на тези въпроси.

А ето и няколко от най-фрапантните примери на безхаберие от последните дни и седмици.

Например прокуратурата, по искане на "бащата на българската демокрация" г-н Пеевски, арестува трима души, които той счита, че имали намерение да го убиват по нареждане на ... г-н Цветан Василев!?! Слава Богу, че те попаднаха на един от редките екземпляри на съдийка, която все още не си е продала душата на дявола. Тя, фигуративно казано, намекна на прокурорите да се "разкарат и да не я занимават с глупости". Последва извинение на "пазителя на демократичната законност" г-н Цацаров, който каза, че била станала ... грешка!

Само след няколко дни обаче, същият г-н Цацаров арестува главната касиерка на КТБ по обвинение, че лично напълнила чували с евро на стойност 205 милиона лева, които след това отнесла до аерогара София и изглежда пак лично ги натоварила на самолета на г-н Василев, за да може той да ги открадне и отнесе в неизвестна посока ... към Австрия! Тя трябва да е действала наистина лично, защото г-н Цацаров не обвини никой друг в това ужасно и свързано с непосилен физически труд престъпление!

След това се оказа, че касиерката не била откраднала парите в чували за няколко часа, а заедно с две счетоводителки ги е крала "бавно и полека" от 2011 година до сега по нареждане на г-н Василев, който обаче не е обвинен в подобно престъпление!

Последно се оказва, че май ставало дума за това, че в деня преди квесторите на БНБ да окупират КТБ, от банката били изтеглени пари на стойност 205 милиона евро!

Изобщо, тази история с 205-те милиона ми прилича на онзи виц на радио Ереван, който започва с това, че Гарабед бил спечелил от лотарията нова Волга, но в края на вица се разбира, че на него всъщност са му откраднали велосипеда!

След това пък губернаторът на БНБ, достопочтеният г-н Искров, обяви, че от КТБ освен 205-те милиона били изчезнали и документите за заеми за над 3.5 милиарда лева! Вероятно г-н Искров си смята, че ние си мислим, че документите са едни халваджийски тефтери, които някой (например г-н Василев) ще си събере в куфарите и дим да го няма ... в Австрия! Да не говорим за неочакваната "изненада" на г-н Искров от проблемите в КТБ. Противно на очакванията на всички г-н Искров обяви, че бордът на БНБ изобщо не се занимава с контрола на банковата система в България, а за тази работа отговарял някакъв негов заместник! За беда г-н Искров изобщо не ни осветлява с какво тогава се занимава той и бордът на БНБ, след като те дори нямали право да се интересуват от проблемите на банковата стабилност?

Аз няма да се упражнявам в пропагандирането на конспиративни теории, но ми се иска да изброя някои интересни моменти, които се случиха в нашата "мила родна страна" през последната година и половина. Кой знае защо все ми се струва, че тези събития имат характера на конспирация.

Първо, в края на 2012 и началото на 2013 година, разгневени граждани излязоха на протести поради внезапно повишилите се сметки за ток. Предвид на близките избори г-н Борисов реши да се възползва от един трик, който често се използва от парламентарните демокрации на Запад. Той подаде оставката на правителството на ГЕРБ с надежда, че служебното правителство ще изсърба съмнителната каша около сметките и след това, след новите избори, той отново ще се появи на бял кон и ще оправи нещата в следващите 4 години.

Да, ама не, както се казва. Освен обвиненията, че ГЕРБ ще възстановява тоталитаризма и ще унищожи демокрацията, които се мятаха по време на предизборната борба, известните радетели за "свободна и демократична България" от БСП и ДПС, спретнаха и провокацията в Костинброд точно в деня за размисъл. В резултат на това ГЕРБ получи болшинство, но то беше дори по-малко от болшинството на тази партия в предишния парламент.

Тогава БСП и ДПС, със странното, почти нелегално, сътрудничество на Атака, съставиха правителство, което те неизвестно защо набедиха, че било експертно.

Последва бърз опит за преврат в органите за законен и незаконен контрол чрез промяна на изискванията за ръководителя на ДАНС, реорганизация на цялата структура на органите на репресивния апарат и – което е най-важно – опит за назначаване начело на ДАНС на една видимо борческа фигура като г-н Пеевски.

В този момент обаче се оказа, че българският народ, който по правило намира кусур на всичко, но иначе си трае, изведнъж спонтанно се вдигна на протести. Очевидно фигурата на г-н Пеевски му напомняше много ясно и болезнено за недалечното борческо минало на прехода към демокрация, че той – народът – се надигна на спонтанни протести, които провалиха опита на дирижиран от олигархията преход към стабилен и постоянен контрол на обществото без опасности от неочаквани изблици на демократични прищявки на елементи от народа.

Завзелата властта олигархична групировка започна да укрепва устоите ѝ чрез назначаване на свои хора във всички нива на управлението. На моменти се случваха гафове, като например аферата с г-н Христо Бисеров, човек с изключително високо положение в управляващата олигархична върхушка, който изчезна буквално физически от политическата и жизнената сцена на държавата само за един уикенд. На това изчезване може да завиди всяка мафия по света – толкова ефективно и светкавично то беше извършено. Разбира се малко мафии по същия този свят могат да се похвалят с подобен контрол върху органите за национална сигурност както мафията в България!

Внезапно обаче към края на 2013 година в монолитната на пръв поглед сграда на управляващата олигархична група се появи пукнатина, която започна да нараства с всеки изминат месец. Тътенът на разпукването гъгнеше в основите на властта, но обикновените българи някак си не му обръщаха внимание. Всички следяха в захлас новият шут на българската политическа сцена, който кой знае защо кръсти новооснованото си движение по същия начин, както се казваше и предаването му по телевизията. За да няма недоразумения веднага ще издам, че говоря за г-н Бареков или – както аз гальовно си го наричам – Бюрека.

Та Бюрека се юрна по държавата и за няколко месеца успя да омотае главите на поне 10% от потенциалните гласоподаватели и остави да му дишат пепелта партиите на Реформаторския блок.

Необразован човек като мен си мисли, че подобен блиц би трябвало да струва много милиони левове, но Бюрека твърди, че всичко това е от спестяванията му от закуски през последните няколко години! На човека изглежда са му давали пари за големи закуски или големи пари за закуски – разбирайте го както ви се хареса. Аз някога например си събирах парите от закуски да си купувам цигари, но ми стигаше само за кутия "Рила спорт" или "Травел" на седмица. Това обаче трябва да е било, защото родителите ми са били стиснати, а не като РОДИТЕЛИТЕ на Бюрека или по-точно като РОДИТЕЛИТЕ на новата му партия, за която се твърди, че ще е без цензура или май беше, че България ще стане без цензура! Впрочем тук искам да вметна, че по времето на БКП също официално нямаше цензура, но това не пречеше на писачите да си правят сметката какво пишат? Нищо чудно и Бюрекът да има нещо подобно предвид.

Накрая задругата Василев-Пеевски се разпука окончателно и се завъртяха историите с опитите за убийства. Василев намери за уместно да се покрие в Австрия, защото той очевидно нямаше никакъв контрол върху дейци на "практическата демокрация" като Цацаров, Йовчев, Писанчев и др., която царува в България от повече от две десетилетия. Кой знае защо власт-имащите не бързат да изискат от приятелска Австрия да им предаде беглеца Василев. Те обаче трескаво се стремят да скалъпят нещо около него, та поне да приберат останалите пари на КТБ, ако Василев е оставил нещо за прибиране. Общо взето на мен, като човек неизкушен във финансовата действителност на българската банкова система, ми се струва, че цялата суматоха около това, колко пари точно са останали в КТБ, е предизвикана от страстното желание на Пеевски и компания да намерят "законен" начин да си оставят това което вече са прибрали от КТБ и – ако е възможно – да приберат още нещо.

Говори се държавата да изплати всички влогове – както на бедните, така и на богатите – и да уреди взетите заеми да потънат в битието на олигархичното всекидневие или с други думи – в небитието, що се отнася до данъкоплатците. Говори се и за някакъв Омански инвестор, който владеел 30% от КТБ, но по думите на някои специалисти този Омански фонд всъщност е от ... Люксембург! Изобщо съвременният свят е станал толкова малък, че когато говориш за Оман трябва да мислиш и за Люксембург, а може би и за разни острови в Карибско море, че може даже да отидеш и някъде из Тихия океан!

Чувам, че над два милиарда лева били раздадени от КТБ като заеми на свързани с г‑н Василев фирми. Само като си помисля, че г-н Василев три години подред е обявяван за банкер на годината, направо ми се плаче за тези, дето са гласували за него. Горките сега сигурно си скубят косите и си посипват главите с пепел от срам, че не са знаели каква змия насърчават! От друга страна ми се чини, че много заеми са отишли и за фирми, свързани с г-н Пеевски. Може да звучи като конспиративна теория, но ще си позволя да изкажа неграмотното си мнение, че цялата афера с КТБ всъщност е един опит за пускане в действие на една гигантска пералня, която да изпере 2-3 милиарда, влезли в джобовете на г-н Пеевски и компания. Дано не съм прав, но този непрекъснат водовъртеж от слухове и контраслухове много ми напомня на водовъртежа в една пералня!

Последната пък бомба е, че заместникът на Бюрека напуска партията му, защото се оказва, че тя се командвала от ... г-н Пеевски! Ние пък си мислехме, че се финансира от Василев, а въпросният г-н Славчев излиза, че е вярвал, че ББЦ се финансира наистина от закуските на Бюрека!

Впрочем, аз отдавна предричах, че ББЦ е, както се казва, "one show pony" и всеки момент очаквах да започне разпадането на това нещастно образувание. Причината според мен щеше да бъде, че това представление е твърде скъпо и няма да има кой да го финансира достатъчно дълго време. Цветан Василев ми изглеждаше умен мъж и не можех да разбера защо се е захванал с такава щуротия? Сега обаче от г-н Ангел Славчев се разбира, че финансистът зад ББЦ е Пеевски и това значително променя нещата. Такава щуротия е напълно в стила и по акъла на г-н Пеевски и аз се чувствам спокоен и удовлетворен, че всичко отива по местата си.

Дилетант

Пътувания: Йосемити или историята на едно неудачно пътуване

Преди много години, ако не се лъжа някъде в началото на 90-те години на миналия век, решихме да отидем до долината Йосемити, която е част от голям национален парк в западната част на Сиера Невада. Знаех, че ако човек иска да преспи в долината, трябва няколко месеца предварително да си ангажира място за преспиване в един от лагерите на долината. Намерих необходимите телефонни номера и се обадих. Оказа се, че за времето, когато искахме да посетим обекта, бяха останали само кабини в един от лагерите и запазих една кабина с 4 легла.

Времето мина незабелязано и когато наближи датата на заминаването, ние решихме да поканим с нас и Милена – една наша приятелка и колежка. В уречения ден тръгнахме рано сутринта към Милена, която ни беше на път, за да я вземем и да продължим. Тогава вече притежавахме кучето Тиберий, което беше на по-малко от година и трябваше да го вземем със себе си, защото нямаше кой да го гледа вкъщи.

Имахме и един допълнителен проблем с колата ни - стар Мъркюри Линкс, която обичаше да ни прави мизерии, като по необясними причини спираше кой знае защо в най-неподходящи моменти, точно когато излизахме на магистрала или се изкачвахме по стръмнини. Тайно се надявахме, че Линкса ще има срама и няма да ни прави проблеми по време на пътуването.

Надеждите ни явно не бяха основателни и Линкса прояви капризите си още на излизане от Лос Анджелис, когато започнахме да изкачваме превала на север от града по посока на Грейп Вайн. В един момент Линкса кюфна няколко пъти и моторът спря. Отбихме встрани на магистралата и с натежали от безпокойство сърца слязохме и безцелно отворихме капака на двигателя. Нямаше индикации за прегряване, ние погледахме умно в двигателя и затворихме капака. Юлия седна зад кормилото и завъртя ключа. Линксът запали като че ли нищо особено не се беше случило и ние продължихме.

След известно време колата отново спря, ние повторихме ритуала и тя отново послушно запали и тръгна. Този път бяхме достигнали почти до върха на превала и продължихме надолу без проблеми.

Решихме, че е беля да продължаваме до Йосемити с тази кола и в Бейкърсфилд намерихме гараж на Сиърс и оставихме колата за ремонт. Наехме една Тойота и без повече проблеми продължихме към Йосемити.

Привечер преминахме през известния тунел на входа в парка и се озовахме в началото на долината. Спряхме на най-близката площадка и се залюбувахме на невероятната гледка. В краката ни зеленееха ливади и борови гори. Проблясваха езера, а наоколо се издигаха отвесни гранитни върхове, от които в бездната пропадаха прекрасни водопади. Всичко беше така прекрасно и величествено, че забравихме неприятностите с Линкса и в предчувствие на бъдещото удоволствие се качихме отново на колата и потеглихме към долината.

Когато пристигнахме в лагера, беше почти тъмно. Там ни посрещна обезкуражаваща табела с надпис, че в лагера не се допускат кучета! Почесахме се по главите и решихме да скрием по някакъв начин Тиберий.

Получихме ключа за т. нар. кабина и я намерихме вече в тъмното. Тя се оказа голяма платнена палатка с дървен под и конструкция от борови греди, отгоре с дебел брезент. Вътре имаше само четири легла с матраци, покрити с мушама и никакви одеяла, възглавници или чаршафи. Ние си бяхме взели по едно тънко одеялце, а за възглавници приспособихме чанти, дрехи и изобщо каквото можахме да намерим в колата. В тъмнината примъкнахме и Тиберий в палатката и как да е се настанихме.

Легнахме да спим, но скоро стана студено и одеялцата, с които разполагахме, се оказаха крайно недостатъчни. Облякохме си кой каквото имаше, но студът проникваше навсякъде, а мушамените матраци изобщо не спомагаха за задържане на топлината, която бедните ни тела успяваха да генерират. На всичко отгоре Тиберий скачаше при най-малкия шум и започваше да лае, а ние се нахвърляхме върху него в безуспешни опити да го успокоим и да потиснем охранителните му инстинкти.

Така прекарахме цялата нощ – в безсънно бдение и укротяване на охранителя си. Все пак от това бдение имаше една полза – не успяхме да простинем, защото бяхме в почти непрекъснато движение и борба с Тиберий.

На сутринта станахме още по тъмно и успяхме да изведем незабелязано кучето от лагера.

Разсъмването беше неописуемо красиво и въпреки студената и безпокойна нощ имахме все още сили да се любуваме на изгряващото слънце, което осветяваше гранитните пикове наоколо и лъчите му се пречупваха в многоцветни дъги в завесите на водопадите, които се спускаха по почти отвесните скали, заобикалящи долината на река Мерсед.

Хапнахме надве-натри и решихме да тръгнем по някоя от пътеките, които започваха от долината и се виеха нагоре по склоновете ѝ. Много скоро обаче разбрахме, че практически не можем да отидем никъде, защото всяка пътека започваше с табелка, която строго изброяваше нещата, които е забранено да се правят по пътеката и около нея. Една от първите забрани беше да се водят кучета, защото били опасни за дивите животни!?! Човек можеше да си помисли, че пътеките, поляните и горите наоколо гъмжат от диви животни, които могат да станат жертва на кучетата. Обезкуражени от регулациите на парка, ние тръгнахме по горе-долу единствения път, който минаваше по дъното на долината, чудейки се какво ще правим цял ден и цяла нощ в тази долина на забраните? Пътят гъмжеше от хора, защото долината е много тясна (около 1.5 километра). Времето беше променливо - ту грееше слънце, ту валеше ситен "дъжд като маргарит" както май се казваше в една песен или стихотворение. Тротоарът, като всеки уважаващ себе си тротоар в западната част на САЩ, беше тесен и ние държахме Тиберий съвсем изкъсо, за да не изплаши някого.

По едно време край нас прелетяха няколко момченца с велосипеди и докато се усетим едно от тях се стресна от кучето и падна от колелото, като при падането си кучето рязко се обърна към него, но като че ли не се случи нищо повече. Юлия скочи и вдигна велосипеда му и попита ставащото от земята дете дали се е ударило някъде. То каза, че нищо му няма. Беглият оглед, който Юлия извърши, наистина не показа каквито и да са наранявания или проблеми по дрехите му. Детето се качи на велосипеда си и замина.

Настроението ни вече се беше развалило окончателно и ние решихме да се поразходим още час по продължение на долината, покрай реката, и да си тръгваме.

Както си вървяхме по една пътека на около 5-6 метра от пътя изведнъж планината закънтя от сирени. Звукът се отразяваше в многократно ехо и ефектът беше неповторим и ужасяващ. Помислихме, че в планината е станало някакво нещастие и вият сирени на линейки, отиващи на помощ. Наблизо изведнъж се появи бариера, която затваряше пътя и се охраняваше от няколко рейнджъра от парка, които внимателно оглеждаха хората и колите, които минаваха по пътя. Ние бяхме встрани от пътя и затова си минахме без някой да ни обърне внимание, но докато минавахме, чухме по радиостанцията на един от рейнджърите да се говори за някакво дете, нападнато от черен доберман! Нещо ни жегна и Юлия се върна при рейнджърите да ги пита защо е цялата тази тупурдия. Те ѝ казаха, че някакъв доберман нападнал едно дете и го ухапал, след което собствениците се скрили заедно с кучето и сега се блокират всички пътища, за да хванат виновниците!

Юлия съвсем добросъвестно обясни на пазителите на реда и спокойствието, че преди малко едно дете се е бутнало в нашия доберман и е паднало от колелото си, но че не му е имало нищо или поне то не ѝ е казало, че е пострадало. Тя искаше да си изясни дали случайно не става дума за същия случай? Двама рейнджъри моментално се спуснаха към нас едва ли не с извадени револвери, а трети обяви тържествуващо по радиото, че престъпниците с добермана са заловени!

Веднага бяхме заобиколени от няколко рейнджъра, които започнаха да ни разпитват. Юлия отново обясни какво се е случило и пазителите на реда и природата се поуспокоиха. Попитаха ни дали имаме документи за регистрация и ваксинации на кучето. Юлия чинно извади от чантата си паспорта на Тиберий, който беше получил всички необходими ваксинации само преди месец-два.

Попитахме рейнджърите къде се намира момчето и те ни казаха, че то е в медицинския пункт на парка. След кратка консултация по радиото с началниците си, те ни разрешиха да отидем до медицинския пункт, където да се срещнем с шефа им за по-нататъшна диспозиция на нашия случай.

Медпунктът беше наблизо и затова тръгнахме към него пеша. Пред входа му аз останах с Тиберий да чакам по-нататъшната ни съдба, а Юлия влезе вътре да види какво става. След малко се зачу воят на автомобилна сирена и от завоя, на пълна скорост с мигащи светлини, изскочи една рейнджърска кола, която спря в облак от прах и пушещи гуми пред медпункта. От нея излязоха един рейнджър, една пълничка жена и момченцето, което беше виновник за цялата вакханалия. То артистично куцаше, подкрепено от едната страна от майка си, а от другата – от пазителя на закона.

Влязоха в медпункта и служебната кола, вече значително по-спокойно, замина нанякъде.

Аз продължих да чакам с Тиберий, който проявяваше безотговорно безразличие към цялата история и спокойно се пощеше и чешеше.

След около 30 минути от входа на медпункта излезе Юлия. Приближи се до мен и започна възмутено да ми разказва какво се е случило.

Когато докарали момчето, лекарят го огледал и попитал какъв е проблема. Майката казала, че един доберман го е ухапал по крака. Лекарят отново огледал момчето и попитал къде е ухапването. Майката казала, че е на крака, но лекарят не видял нищо подозрително на крака му. Тогава рейнджърът си извадил ножа, разпрал крачола на дънките на детето и лекарят започнал да го оглежда. Най-накрая той видял две червени точки на бедрото на детето и го попитал това ли са следите от ухапването? Детето отговорило утвърдително и лекарят констатирал, че става дума за малки подкожни кръвоизливи, вероятно от зъбите на кучето. Той попитал Юлия, която до този момент наблюдавала мълчаливо целия театър, дали кучето е имунизирано. Тя му показала паспорта на Тиберий и лекарят бил удовлетворен. Все пак той предложил да удари на момчето някаква инжекция и попитал майката имат ли медицинска осигуровка? Тя отговорила, че са емигранти от Сан Салвадор и нямат осигуровка. Тогава Юлия предложила да плати инжекцията, която струвала 20 долара. Този въпрос бил уреден, но в този момент майката се завайкала, че панталонът е повреден (рейнджърът без никаква причина го беше разрязал). Юлия ѝ предложила 60 долара за панталона и майката приела. Разбира се за тези 60 долара тя можеше да купи дънки и на детето и на себе си, че даже щяха да ѝ останат за още едни дънки, но това беше без значение. Юлия просто искаше тези палячовци да ѝ се махнат от главата, още повече, че изобщо не беше ясно дали салвадорците няма да се опитат да ни съдят за нещо. Юлия беше оставила адреса ни на салвадорката, за да знае къде да ни търси, ако има нужда за нещо, и си беше тръгнала. Слава Богу, че рейнджърите не се бяха заяли, че водим кучето без намордник, но изглежда ги беше възпрял фактът, че Тиберий беше на по-малко от 10 месеца или може би просто не им се разправяше с нас!

Решихме, че сме се нагледали достатъчно на красотите на Йосемити и се отправихме към паркинга. Намерихме Милена, качихме се на колата и си тръгнахме.

В Бейкърсфийлд пристигнахме към 5 часа след обяд. Майсторът ни каза, че на колата ѝ няма нищо и дори не ни взе пари за тестването.

Върнахме Тойотата, качихме се на подлия Линкс и след два часа си бяхме у дома.

След още няколко случая на спиране по пътищата, ние най-накрая разбрахме какъв е проблемът с Линкса. Беше му се позапушил филтърът за бензина! За тази работа не се бяха сетили поне трима майстори и проблемът се разреши едва, когато в един сервиз качиха колата на динамометър.

Подобни проблеми с тази кола имахме още един-два пъти, докато един ден аз не легнах под нея и не свалих резервоара, който Юлия отнесе на промиване.

Що се отнася до красотите на Йосемити – оттогава не желая да слушам за този парк и за прекрасната му природа!

Разказвач

Пожарът в ислямския свят

В света се разгаря жесток пожар, който ежедневно отнема живота на десетки, стотици, а може би и на хиляди хора. На пръв поглед този пожар се подклажда от религиозни различия, както вътре в исляма, така и от различията с останалите религии в света. За съжаление нещата са доста по-сложни и причините – далеч по-многобройни, като при това кои са по-важни или по-маловажни зависи от политическите и икономическите интереси на държавите и на управляващите от конкретната геополитическа област на конфликта.

Първо бих искал с няколко думи да опиша за какво става дума, когато се говори за шиити, сунити и салафи, макар че това далеч не изчерпва сектите на исляма, които са също така многобройни, както и сектите на християнството.

Думата "шиа" буквално означава последовател. „Шиа“ е кратка форма от исторически израз на арабски, който означава: последователи, фракция или партия на зетя на Мохамед и негов първи братовчед Али, когото шиитите считат за законен наследник на Мохамед като халиф.

Шиитите смятат, че сам Аллах определя кой ще е пазител на вярата и командир на правоверните. Избирайки като свой пророк Мохамед, Аллах е предпочел най-близките на Мохамед хора от семейството му. По мъжка линия това е Али, който се оженва за най-възрастната дъщеря на Мохамед Фатима Зара и като първи братовчед на Мохамед, му е най-близък и по тази причина се явява законен наследник на пророка. По-късно шеизмът разпространява доктрината за богоизбраността на водачите на исляма и върху семейството и потомците на Мохамед.

Шиитите считат, че приживе, преди смъртта си, Мохамед е посочил Али като свой наследник. След смъртта на Мохамед (632 година) обаче, докато Али и семейството подготвят пророка за погребение, жителите на Медина избират Абу Бакр (един от близките сподвижници на Мохамед) за халиф. Али приема избора в името на единството на исляма. Едва след убийството на третия халиф (през 657 година), жителите на Медина избират Али за халиф с надежда, че това ще спре междуособиците и борбата за власт в Исляма.

Царуването на Али е кратко – до 661 година, когато той е убит по време на молитва.

След Али халиф става главният претендент за титлата Мюаия. Синът на Али Хасан води въоръжена борба срещу него, но в крайна сметка се стига до мир, според който мюаия, освен редица ограничения на властта си, приема и че няма право да посочи свой наследник преди смъртта си. Когато той решава да наруши това условие за мир, считайки, че Хасан няма да приеме неговия наследник, той урежда жената на Хасан да го отрови.

Мюаия поставя като халиф сина си Язид, който иска от Хюсеин, по-малкият брат на Хасан, да му се закълне във вярност. Хюсеин счита, че това е нарушение на съглашенията между Хасан и Мюаия и под натиска на народното недоволство застава начело на група последователи и се отправя към столицата на халифата Куфа (в сегашен Ирак) с намерение да приеме титлата халиф. По пътя към столицата той е пресрещнат от войските на Язид при Карбала, където е убит заедно със седемдесет и двама последователи и членове на семейството си. Това е известната битка заради която шиитите ежегодно се събират в Карбала и се самобичуват за това, че са допуснали внука на Мохамед да бъде убит от узурпаторите на духовното водачество на Исляма (денят на Ашура). Между другото Хюсеин е последният имам, който всички шиитски секти признават за законен.

Битката при Карбала (680 година) е точката на окончателен разрив между клоновете на шиизма и сунизма в Исляма. До този момент между двата клона е имало борба, но тя е завършвала с помирение и компромис. След битката при Карбала схизмата е окончателна. Тя настъпва малко по-малко от 50 години след смъртта на Мохамед и оттогава до сега тлее или се разгаря в зависимост от причини, за които религията е само прикритие.

От създаването на ислямската религия до сега са съществували няколко шиитски държави. По-важните от тях са: Фатимадския халифат в Египет, владеещ големи територии в Леванта; Сафавитският халифат, по времето на който Иран изцяло приема шиизма; редица по-дребни шиитски халифати и емирати в Северна Африка, Средна Азия и дори Южна Индия.

шиитите са около 20% от ислямското население на земята. Мнозинството от населението на Иран, Ирак, Азербайджан и Бахрейн са шиити. шиитите са над 30% от населението в Ливан, около 45% от населението в Йемен, 30-40% от населението на Кувейт, над 20% от населението на Турция и от 10-20% от населението на Афганистан и Пакистан. Около 15% от местното население в саудитска Арабия са шиити, като проблемът за властимащите суни в тази държава е, че шиитите са съсредоточени главно в източните области на саудитска Арабия, където са и основните нефтени залежи на кралството.

Сунитите са вероятно най-многобройната религиозна деноминация в света. Думата "суни" означава "хора последователи на традициите на Мохамед и съгласието на Умма". "Сунити" вероятно произлиза от арабската дума "сунна", което означава навик или обичайна практика. Използването на този термин предполага спазване на предписанията и поведението на Мохамед изявено по време на живота му.

След първите 4 халифа, четвъртият от които е Али, сунитите считат, че халифатът се превръща в политическа организация управлявана от династии, където титлата се предава по наследство. Такива династии са абасидите, османлиите и империята на моголите в Южна Азия.

Суните както и шиитите се делят на много секти, които като правило живеят в мир и съгласие помежду си, което обаче не може да се каже за отношенията между двата основни клона на Исляма. Особено място в тази борба заемат салафистите (салафи – ранни мюсюлмани, съратници на Мохамед) и най-консервативната и войнстваща тяхна секта - уахабистите.

Мохамед Ибн Абд Ал-Уахаб (1703–1792) е роден в Наяд, което днес е в саудитска Арабия. Той е основател на особено консервативна и войнстваща фундаменталистка секта в Исляма, която претендира да се придържа към концепцията за "уникалност" и "единство" на бога, подобно на редица други секти, но подчертава, че следва единствено подхода на школата Атхари. За последователите на тази школа, Коранът и традиционните проповеди от времето на Мохамед са достатъчно ясни и е недопустимо каквото и да е тълкование на казаното в тях. Атхарите са удовлетворени от буквалното съдържание на Корана и считат, че каквато и да е рационализация и тълкование на неговото съдържание е недопустимо и еретично. Според Ахмед Ибн Ханбал "Коранът е божието слово, което той е изявил и което не е създадено!". С други думи, според атхарите, способностите на човешкия ум са силно ограничени и на рационалността на човешките разсъждения изобщо не може да се разчита в сферата на вярата, поради което Коранът трябва да се възприема и следва буквално.

Учението на Уахаб се явява силно привлекателно за семейството на Ибн Сауд в неговата борба за завладяване на Арабския полуостров. Още в средата на XVIII век саудитите се съюзяват с Мохамед Ибн Ал-Уахаб, като той им предоставя идеологията, под която ще обединяват племената на Арабския полуостров, а те му предоставят военната си сила, с която той ще наложи учението си.

Първоначално завладяването на Арабския полуостров, който до тогава номинално е принадлежал на турската империя, върви доста успешно. През 1802 година бунтовниците достигат до споменатата по-горе Карбала (в Ирак) и я превземат. Населението на Карбала са шиити и уахабистите избиват почти всички, разрушават купола над гробницата на Хюсеин (внука на Мохамед), като ограбват скъпоценните камъни (бисери, смарагди и рубини), с които е била инкрустирана решетката около гроба. Освен оскверняването на религиозната светиня на шиитите, уахабистките войни ограбват и всичко ценно: злато, килими и т. н., което намират в нещастната Карбала.

През 1803 и 1804 година саудитите превземат Мека и Медина. Това вече прелива чашата на търпението на Високата порта и султанът упълномощава управителя на Египет Али паша да се справи с бунтовниците. Най-накрая той ги разбива през 1818 година и превзема Мека и Медина.

След Първата световна война Османската империя престава да съществува и Абдул Азис Ибн Сауд окончателно завладява по-голямата част от Арабския полуостров и основава Саудитска Арабия - единствената държава в света, която носи името на семейството, което я владее и управлява. Официалната религия на кралството е уахабизма.

Първоначално кралството е бедно и едвам свързва двата края, но когато през 30-те години Стандард Ойл от Калифорния открива петролни залежи в източната му част нещата започват да се променят. В края на войната Абдул Азис се среща на американски военен кораб с президента Рузвелт и САЩ обещава покровителството си над Саудитска Арабия. Великобритания постепенно предава позициите си в района на САЩ, която става новият гарант на новоизлюпените нефтени богаташи от района.

Първоначално САЩ успява да поддържа баланс между сунитските кралства и емирати в района и регионалната сила - Иран, която се управлява от Шаха, който е поставен на трона през 1953 година. След преврат срещу националиста Мосадък, организиран от далечен родственик на Рузвелт - Кърмит Рузвелт. Шахът поема курс към модернизация на Иран, имайки амбицията да превърне страната в модерна секуларна държава.

Формирането на останалите държави в Близкия изток: Ирак, Сирия, Йордания, Ливан и Палестина е резултат от съглашението Сайкс-Пико, подготвено от Сайкс и Пико по време на Първата световна война. Според това съглашение Франция и Великобритания си разделят териториите на бившата Отоманска империя. При това разделение Ирак включва вилаетите на Мосул, Багдад и Басра, които заедно с днешна Йордания и Палестина попадат в ръцете на Великобритания. Сирия и Ливан пък са дадени на Франция. След Втората световна война тези държави една след друга получават независимост, като на част на територията на Палестина се създава Израел.

С течение на времето в ирак и Сирия, след преврати, монархиите са свалени и властта се взема от националисти действащи под егидата на клонове на движението БААС, което проповядва някаква версия на национален панарабски социализъм. Тези режими са по същество еднопартийни, тоталитарни режими, които първоначално имат за цел секуларно направление на развитието на арабската нация, като в перспектива се мисли дори за обединението й в една държава.

Районът на света, за който до сега става дума, е от особено значение за Запада, защото в него са разположени голяма част от световните залежи на въглеводороди. След 1970 година, в резултат на съглашение между САЩ и саудитска Арабия, търговията с петрол започва да се извършва изключително в долари, което на практика осигурява на долара статута на световна резервна валута, което пък от своя страна осигурява на САЩ уникалната възможност да "произвежда" пари, за да осигури покритие на световната търговия с въглеводороди.

До края на 60-те години на XX век районът на Близкия изток е разделен на сфери на влияние между СССР и САЩ, като националистическите режими в Ирак, Сирия и Египет са донякъде под влияние на СССР, а монархическите режими в района са васали на САЩ. Това равновесие започва да се нарушава през 70-те години, когато шахът на Иран Реза Пахлави е свален чрез революция под ръководството на шиитското духовенство начело с Хумейни. Новият режим е антиамерикански и това създава базата за нова религиозна конфронтация в района, следваща от враждебните отношения между новия режим в Иран и САЩ и подкрепяните от нея вечни врагове на шиитите - сунитските режими в района.

През 80-те години, с подкрепата на САЩ, диктаторът на Ирак Садам Хюсеин започва кръвопролитна и безуспешна война срещу шиитския режим в Иран.

По същото време в Афганистан от 60-те години управляват секуларни националисти, които по-късно са заменени, отново чрез преврат, от местната комунистическа партия. Опасявайки се от разпространяването на влиянието на СССР в посока към Пакистан и Индийския океан, ЦРУ на САЩ в края на 70-те години започва да подкрепя активно съпротивата срещу комунистическия режим подета от местните религиозни водачи. След преврата на Хафизула Амин, който сваля режима на Тараки в традиционен "дворцов преврат", СССР решава да се намеси директно, за да предотврати разрастващата се религиозна война, която може да ликвидира влиянието му в Афганистан. Това води до още по-активна намеса на ЦРУ, което използва като съюзник саудитска Арабия. Така уахабистите излизат на политическата сцена в Средния изток – за пръв път извън Саудитска Арабия.

Религиозната война в Афганистан се оказва непосилна за СССР, който по това време е в дълбока икономическа криза и Горбачов в края на 80-те години решава да прекрати намесата в Афганистан.

След кратка гражданска война, властта взимат талибаните, които по религиозни разбирания са близки до уахабизма. В допълнение без "работа" се оказва цяло поколение млади хора (най-често от арабски произход, воювали срещу СССР в Афганистан), които в живота си не са правили нищо друго освен да убиват. Те се връщат по родните си страни (главно в саудитска Арабия) и неизбежно решават, че кралското семейство със хилядите принцове тъне в разкош, който няма нищо общо с проповядваната аскетична версия на салафизма, какъвто всъщност е уахабизма.

Междувременно Саддам Хюсеин има претенции към Кувейт, който е заподозрян, че използва наклонено сондиране и добива петрол от Иракски залежи. Освен това Ирак отдавна има претенции към територията на Кувейт, която според управляващите би трябвало да е част от Ирак. Саддам Хюсеин се обръща към посланичката на САЩ в Ирак с въпрос за отношението на САЩ към териториалните спорове с Кувейт и тя отговаря, че САЩ счита, че териториалните въпроси между арабските страни в района не засягат САЩ. Саддам Хюсеин възприема този отговор като carte blanche и окупира Кувейт. Трудно е да се каже дали САЩ нарочно "позволяват" на Саддам Хюсеин да започне първата война в Персийския залив, но тази война играе значителна роля във последвалата дестабилизация на Ирак, а оттам и на целия район, обхващащ Ирак, Сирия и изобщо Леванта.

През войната на САЩ срещу Ирак по времето на Буш-старши, режимът в саудитска Арабия допуска на свещената територия на полуострова неверниците от американската армия. Този факт се посреща с възмущение от бившите муджахидини от войната в Афганистан и те затаяват дълбока омраза срещу САЩ и режима в саудитска Арабия.

Режимът на кралското семейство безмилостно се разправя със всички вътрешни опоненти. Не стои така въпроса обаче с тези от тях, които са готови да прилагат уменията си придобити по време на гражданската война в Афганистан извън пределите на кралството. Те са поддържани с финансови средства от богати саудитски араби в начинанията си – просветителски, терористични и други подобни – навсякъде по света, при условие, че няма да се борят срещу режима в кралството.

И така, чрез последователност от ходове на американските разузнавателни служби, целящи осигуряването на геополитическите интереси на САЩ в ислямския свят, по Закона за неочакваните последствия (ЗНП) се достига до 11 септември 2001 година, когато 19 арабски терористи, болшинството от които саудитски араби, извършват най-значителната терористична акция в световната история – камикадзе атака с четири пътнически самолети срещу знакови обекти в САЩ!

Твърди се, че идеята на Осама Бин Ладен, който се счита за идеолог на новото салафистко движение, е да предизвика свръхреакция на САЩ, която да я въвлече в асиметрична война с новото движение, а оттам и постепенно във война с ислямския свят! Човек трудно би могъл да си представи по-брилянтно изпълнен замисъл. За изпълнението му обаче има две важни предпоставки.

От една страна САЩ е победителка от наскоро завършилата Студена война и нейната управляваща върхушка търси нови врагове в света, за да осигури процъфтяването на военно-промишления комплекс, на който се разчита да осигури продължаващото безразделно световно господство на плутократите във Вашингтон. Победата на САЩ в Студената война подхранва и арогантното чувство за богоизбраност характерно за истаблишмънта на САЩ, което красноречиво се илюстрира от думите на Карл Роуф - близък приятел и съветник на президента Буш-младши, казани пред журналиста Рон Съскайн: "... вие сте част от така нареченото „общество, базирано на реалността“, което смята, че „решенията трябва да се взимат след внимателно изучаване на реалността... Светът вече изобщо не оперира по този начин. Ние сме световна империя и когато ние действаме, ние създаваме наша реалност и докато вие изучавате тази реалност, ние създаваме нова реалност, която вие можете също да изучавате ... Ние сме творците, създаващи новата реалност, която оставяме на вас да изучавате ...!"

От друга страна ислямският свят е набъбнал от млади необразовани и безработни хора, които търсят изява на своята енергия, а също така и причината за бедността на ислямските народи. Справедливо или несправедливо, много от тях решават, че виновник за тяхното бедно и безнадеждно положение е Западът, който в съюз с техните управляващи класи ограбва природните им богатства и по този начин ги обрича на безнадеждна бедност.

Започналата след 11 септември 2001 година "Глобална война на терора" (ГВТ) бързо обхваща Афганистан и Ирак.

Победата на американската военна машина изглежда безапелационна, но талибаните в Афганистан лека-полека организират съпротивата си срещу кукления режим установен в страната от САЩ.

Окрилен от светкавичния разгром на талибаните и Ал-Кайда, неоконсервативният истаблишмънт в САЩ решава да поведе нов кръстоносен поход срещу някои режими в Близкия изток и започва войната в Ирак. Лозунгът е "демокрация и защита на правата на човека", но кой знае защо този лозунг не се отнася до религиозно-фундаменталистките тоталитарни режими в Близкия изток, а само за тези режими, които не желаят да плуват в килватера на имперския самолетоносач.

Разгромът на режима на Саддам Хюсеин в Ирак е безапелационен и това безусловно допринася за фаталната грешка на "творците на новата реалност". Те разрушават цялата структура на властта в Ирак, ликвидират армията и полицията, като по този начин с един удар си създават враг от близо 500 000 души, обучени да воюват. В допълнение, в своята арогантна неграмотност новите "творци на реалността" отчуждават от властта цялата администрация на предишния режим, създавайки тотален административен хаос. Така те отблъскват от себе си сунитското малцинство в страната, което е по-образовано и в допълнение има секуларни амбиции за бъдещето на страната. В образувалия се обществено-политически вакуум неизбежно навлизат елементи от шеитското мнозинство, чиито реваншистки стремежи срещу доскоро господствалото сунитско малцинство започват да се проявяват веднага. Блестящата военна победа се превръща във военно-политическо поражение.

Основният проблем на "творците на новата реалност" е, че те не разбират Психиката на ислямските народи и на движещите сили, които набират скорост в тези общества. Старите методи на политиката на канонерките, модернизирана чрез съвременната военна авиация и безпилотните средства, неизбежно напомня на тези народи за миналите несправедливости на колониализма. Оказва се, че не е достатъчно да "твориш нова реалност", а е необходимо да разбираш до какво води тази "реалност"! Идеята, че предполагаемото съкровено желание на ислямските и по-специално на арабските народи да живеят по западен образец е в дълбоко противоречие с културните и религиозни разбирания на тези народи. В резултат на широко прокламираната арабска пролет, на много места връх взеха най-фундаменталистките сили в исляма, така наречените "таквири" (течение, което счита всички останали течения в исляма за вероотстъпници, а ислямът е особено безпощаден към вероотстъпниците). Западът унищожи или помогна за унищожаването на секуларните режими в арабския свят без да помисли за това кой ще замести тези режими? В резултат Либия е безнадеждно разделена на враждуващи банди, а на територията на части от Сирия и Ирак се създава "Ислямска държава", чиято идеология поради своята жестокост отблъсква даже Ал-Кайда. Само преди няколко дни водачът на движението за "Ислямска държава на Ирак и Леванта" Абу Бакр Ал-Багдади се обяви за халиф (под името Ибрахим) на новия Ислямски халифат и обяви прерогативите си като халиф над всички мюсюлмани по света. Халифатът заплашва не само шиитските режими в Сирия, Ирак и Иран, но и сунитските монархии в Персийския залив, Йордания и разбира се Саудитска Арабия, която е хранител на светините на исляма в Мека и Медина. Израел, за който се твърди, че още от 80-те години работи за "разбиването" на съседните тоталитарни режими на малки дезорганизирани държавици, които не са в състояние да го заплашват, може да се окаже друга жертва на ЗНП.

Изглежда, че пожарът в ислямския свят е далеч от фазата на контрол, а "творците на нова реалност" тичат около него с горящи факли, поливайки с бензин все нови и нови обекти дори извън ислямския свят и със сатанинска наслада тикат факлите и разпалват нови пожари! Докога ще продължава тази вакханалия и как ще спре никой не знае и май никой не се интересува особено, защото Конгресът на САЩ продължава да гласува стотици милиони за обучение и въоръжаване на бунтовниците в Сирия, един от основните извори за рекрутиране и тренировка на муджахидини за новия ислямски халифат.

Дилетант