вторник, 15 юли 2014 г.

Пътувания: Йосемити или историята на едно неудачно пътуване

Преди много години, ако не се лъжа някъде в началото на 90-те години на миналия век, решихме да отидем до долината Йосемити, която е част от голям национален парк в западната част на Сиера Невада. Знаех, че ако човек иска да преспи в долината, трябва няколко месеца предварително да си ангажира място за преспиване в един от лагерите на долината. Намерих необходимите телефонни номера и се обадих. Оказа се, че за времето, когато искахме да посетим обекта, бяха останали само кабини в един от лагерите и запазих една кабина с 4 легла.

Времето мина незабелязано и когато наближи датата на заминаването, ние решихме да поканим с нас и Милена – една наша приятелка и колежка. В уречения ден тръгнахме рано сутринта към Милена, която ни беше на път, за да я вземем и да продължим. Тогава вече притежавахме кучето Тиберий, което беше на по-малко от година и трябваше да го вземем със себе си, защото нямаше кой да го гледа вкъщи.

Имахме и един допълнителен проблем с колата ни - стар Мъркюри Линкс, която обичаше да ни прави мизерии, като по необясними причини спираше кой знае защо в най-неподходящи моменти, точно когато излизахме на магистрала или се изкачвахме по стръмнини. Тайно се надявахме, че Линкса ще има срама и няма да ни прави проблеми по време на пътуването.

Надеждите ни явно не бяха основателни и Линкса прояви капризите си още на излизане от Лос Анджелис, когато започнахме да изкачваме превала на север от града по посока на Грейп Вайн. В един момент Линкса кюфна няколко пъти и моторът спря. Отбихме встрани на магистралата и с натежали от безпокойство сърца слязохме и безцелно отворихме капака на двигателя. Нямаше индикации за прегряване, ние погледахме умно в двигателя и затворихме капака. Юлия седна зад кормилото и завъртя ключа. Линксът запали като че ли нищо особено не се беше случило и ние продължихме.

След известно време колата отново спря, ние повторихме ритуала и тя отново послушно запали и тръгна. Този път бяхме достигнали почти до върха на превала и продължихме надолу без проблеми.

Решихме, че е беля да продължаваме до Йосемити с тази кола и в Бейкърсфилд намерихме гараж на Сиърс и оставихме колата за ремонт. Наехме една Тойота и без повече проблеми продължихме към Йосемити.

Привечер преминахме през известния тунел на входа в парка и се озовахме в началото на долината. Спряхме на най-близката площадка и се залюбувахме на невероятната гледка. В краката ни зеленееха ливади и борови гори. Проблясваха езера, а наоколо се издигаха отвесни гранитни върхове, от които в бездната пропадаха прекрасни водопади. Всичко беше така прекрасно и величествено, че забравихме неприятностите с Линкса и в предчувствие на бъдещото удоволствие се качихме отново на колата и потеглихме към долината.

Когато пристигнахме в лагера, беше почти тъмно. Там ни посрещна обезкуражаваща табела с надпис, че в лагера не се допускат кучета! Почесахме се по главите и решихме да скрием по някакъв начин Тиберий.

Получихме ключа за т. нар. кабина и я намерихме вече в тъмното. Тя се оказа голяма платнена палатка с дървен под и конструкция от борови греди, отгоре с дебел брезент. Вътре имаше само четири легла с матраци, покрити с мушама и никакви одеяла, възглавници или чаршафи. Ние си бяхме взели по едно тънко одеялце, а за възглавници приспособихме чанти, дрехи и изобщо каквото можахме да намерим в колата. В тъмнината примъкнахме и Тиберий в палатката и как да е се настанихме.

Легнахме да спим, но скоро стана студено и одеялцата, с които разполагахме, се оказаха крайно недостатъчни. Облякохме си кой каквото имаше, но студът проникваше навсякъде, а мушамените матраци изобщо не спомагаха за задържане на топлината, която бедните ни тела успяваха да генерират. На всичко отгоре Тиберий скачаше при най-малкия шум и започваше да лае, а ние се нахвърляхме върху него в безуспешни опити да го успокоим и да потиснем охранителните му инстинкти.

Така прекарахме цялата нощ – в безсънно бдение и укротяване на охранителя си. Все пак от това бдение имаше една полза – не успяхме да простинем, защото бяхме в почти непрекъснато движение и борба с Тиберий.

На сутринта станахме още по тъмно и успяхме да изведем незабелязано кучето от лагера.

Разсъмването беше неописуемо красиво и въпреки студената и безпокойна нощ имахме все още сили да се любуваме на изгряващото слънце, което осветяваше гранитните пикове наоколо и лъчите му се пречупваха в многоцветни дъги в завесите на водопадите, които се спускаха по почти отвесните скали, заобикалящи долината на река Мерсед.

Хапнахме надве-натри и решихме да тръгнем по някоя от пътеките, които започваха от долината и се виеха нагоре по склоновете ѝ. Много скоро обаче разбрахме, че практически не можем да отидем никъде, защото всяка пътека започваше с табелка, която строго изброяваше нещата, които е забранено да се правят по пътеката и около нея. Една от първите забрани беше да се водят кучета, защото били опасни за дивите животни!?! Човек можеше да си помисли, че пътеките, поляните и горите наоколо гъмжат от диви животни, които могат да станат жертва на кучетата. Обезкуражени от регулациите на парка, ние тръгнахме по горе-долу единствения път, който минаваше по дъното на долината, чудейки се какво ще правим цял ден и цяла нощ в тази долина на забраните? Пътят гъмжеше от хора, защото долината е много тясна (около 1.5 километра). Времето беше променливо - ту грееше слънце, ту валеше ситен "дъжд като маргарит" както май се казваше в една песен или стихотворение. Тротоарът, като всеки уважаващ себе си тротоар в западната част на САЩ, беше тесен и ние държахме Тиберий съвсем изкъсо, за да не изплаши някого.

По едно време край нас прелетяха няколко момченца с велосипеди и докато се усетим едно от тях се стресна от кучето и падна от колелото, като при падането си кучето рязко се обърна към него, но като че ли не се случи нищо повече. Юлия скочи и вдигна велосипеда му и попита ставащото от земята дете дали се е ударило някъде. То каза, че нищо му няма. Беглият оглед, който Юлия извърши, наистина не показа каквито и да са наранявания или проблеми по дрехите му. Детето се качи на велосипеда си и замина.

Настроението ни вече се беше развалило окончателно и ние решихме да се поразходим още час по продължение на долината, покрай реката, и да си тръгваме.

Както си вървяхме по една пътека на около 5-6 метра от пътя изведнъж планината закънтя от сирени. Звукът се отразяваше в многократно ехо и ефектът беше неповторим и ужасяващ. Помислихме, че в планината е станало някакво нещастие и вият сирени на линейки, отиващи на помощ. Наблизо изведнъж се появи бариера, която затваряше пътя и се охраняваше от няколко рейнджъра от парка, които внимателно оглеждаха хората и колите, които минаваха по пътя. Ние бяхме встрани от пътя и затова си минахме без някой да ни обърне внимание, но докато минавахме, чухме по радиостанцията на един от рейнджърите да се говори за някакво дете, нападнато от черен доберман! Нещо ни жегна и Юлия се върна при рейнджърите да ги пита защо е цялата тази тупурдия. Те ѝ казаха, че някакъв доберман нападнал едно дете и го ухапал, след което собствениците се скрили заедно с кучето и сега се блокират всички пътища, за да хванат виновниците!

Юлия съвсем добросъвестно обясни на пазителите на реда и спокойствието, че преди малко едно дете се е бутнало в нашия доберман и е паднало от колелото си, но че не му е имало нищо или поне то не ѝ е казало, че е пострадало. Тя искаше да си изясни дали случайно не става дума за същия случай? Двама рейнджъри моментално се спуснаха към нас едва ли не с извадени револвери, а трети обяви тържествуващо по радиото, че престъпниците с добермана са заловени!

Веднага бяхме заобиколени от няколко рейнджъра, които започнаха да ни разпитват. Юлия отново обясни какво се е случило и пазителите на реда и природата се поуспокоиха. Попитаха ни дали имаме документи за регистрация и ваксинации на кучето. Юлия чинно извади от чантата си паспорта на Тиберий, който беше получил всички необходими ваксинации само преди месец-два.

Попитахме рейнджърите къде се намира момчето и те ни казаха, че то е в медицинския пункт на парка. След кратка консултация по радиото с началниците си, те ни разрешиха да отидем до медицинския пункт, където да се срещнем с шефа им за по-нататъшна диспозиция на нашия случай.

Медпунктът беше наблизо и затова тръгнахме към него пеша. Пред входа му аз останах с Тиберий да чакам по-нататъшната ни съдба, а Юлия влезе вътре да види какво става. След малко се зачу воят на автомобилна сирена и от завоя, на пълна скорост с мигащи светлини, изскочи една рейнджърска кола, която спря в облак от прах и пушещи гуми пред медпункта. От нея излязоха един рейнджър, една пълничка жена и момченцето, което беше виновник за цялата вакханалия. То артистично куцаше, подкрепено от едната страна от майка си, а от другата – от пазителя на закона.

Влязоха в медпункта и служебната кола, вече значително по-спокойно, замина нанякъде.

Аз продължих да чакам с Тиберий, който проявяваше безотговорно безразличие към цялата история и спокойно се пощеше и чешеше.

След около 30 минути от входа на медпункта излезе Юлия. Приближи се до мен и започна възмутено да ми разказва какво се е случило.

Когато докарали момчето, лекарят го огледал и попитал какъв е проблема. Майката казала, че един доберман го е ухапал по крака. Лекарят отново огледал момчето и попитал къде е ухапването. Майката казала, че е на крака, но лекарят не видял нищо подозрително на крака му. Тогава рейнджърът си извадил ножа, разпрал крачола на дънките на детето и лекарят започнал да го оглежда. Най-накрая той видял две червени точки на бедрото на детето и го попитал това ли са следите от ухапването? Детето отговорило утвърдително и лекарят констатирал, че става дума за малки подкожни кръвоизливи, вероятно от зъбите на кучето. Той попитал Юлия, която до този момент наблюдавала мълчаливо целия театър, дали кучето е имунизирано. Тя му показала паспорта на Тиберий и лекарят бил удовлетворен. Все пак той предложил да удари на момчето някаква инжекция и попитал майката имат ли медицинска осигуровка? Тя отговорила, че са емигранти от Сан Салвадор и нямат осигуровка. Тогава Юлия предложила да плати инжекцията, която струвала 20 долара. Този въпрос бил уреден, но в този момент майката се завайкала, че панталонът е повреден (рейнджърът без никаква причина го беше разрязал). Юлия ѝ предложила 60 долара за панталона и майката приела. Разбира се за тези 60 долара тя можеше да купи дънки и на детето и на себе си, че даже щяха да ѝ останат за още едни дънки, но това беше без значение. Юлия просто искаше тези палячовци да ѝ се махнат от главата, още повече, че изобщо не беше ясно дали салвадорците няма да се опитат да ни съдят за нещо. Юлия беше оставила адреса ни на салвадорката, за да знае къде да ни търси, ако има нужда за нещо, и си беше тръгнала. Слава Богу, че рейнджърите не се бяха заяли, че водим кучето без намордник, но изглежда ги беше възпрял фактът, че Тиберий беше на по-малко от 10 месеца или може би просто не им се разправяше с нас!

Решихме, че сме се нагледали достатъчно на красотите на Йосемити и се отправихме към паркинга. Намерихме Милена, качихме се на колата и си тръгнахме.

В Бейкърсфийлд пристигнахме към 5 часа след обяд. Майсторът ни каза, че на колата ѝ няма нищо и дори не ни взе пари за тестването.

Върнахме Тойотата, качихме се на подлия Линкс и след два часа си бяхме у дома.

След още няколко случая на спиране по пътищата, ние най-накрая разбрахме какъв е проблемът с Линкса. Беше му се позапушил филтърът за бензина! За тази работа не се бяха сетили поне трима майстори и проблемът се разреши едва, когато в един сервиз качиха колата на динамометър.

Подобни проблеми с тази кола имахме още един-два пъти, докато един ден аз не легнах под нея и не свалих резервоара, който Юлия отнесе на промиване.

Що се отнася до красотите на Йосемити – оттогава не желая да слушам за този парк и за прекрасната му природа!

Разказвач

Няма коментари:

Публикуване на коментар