На Алик не му беше необходимо много време, за да ме убеди да му гостувам в Тираспол, когато през 1967 година дойде време да се връщам от следването си в Ленинград. За това спомогна и желанието ми да пътувам с кораб от Одеса до Варна, което можех да съвместя с гостуването.
Имаше обаче един проблем. В СССР маршрутите на пътуванията на чужденците се контролираха доста строго и за да се върна през Одеса трябваше да взема разрешение от Отдела за визи и регистрации (ОВИР). Естествено официално за ходене до Тираспол не можеше да става и дума, защото този град беше от полузакрит тип и изобщо не ми беше ясно какви документи трябваше да представя, за да ми бъде разрешено да го посетя. Имах колеги, които се бяха изхитрили да отидат нелегално даже до Омск, който беше изцяло закрит град, но това те бяха правили под умопомрачаващия нагон на любовта, а при мен подобен душевен натиск по онова време не съществуваше. Все пак реших, че ако успея да си издействам разрешение да си замина през Одеса, нищо не ми пречи да прескоча и до Тираспол за няколко дена. Ако ме хванеха, аз си правех сметката, че не могат да ми направят нищо повече от това да ме изхвърлят от СССР, а аз все едно напусках страната завинаги, така че нищо страшно не ме очакваше – поне така си мислех.
Отидох в ОВИР да разбера как мога да получа разрешение да мина през Одеса. Вече си спомням само, че искането ми породи голямо недоумение у служителката, която прие молбата ми, но аз ѝ обясних, че пътуването с кораб от Одеса е "кристалната мечта на моето детство" и тя ми прие документите. Разрешение ми дадоха, но ми обърнаха внимание, че е трябвало да приложа и билети за самолет до Одеса и за кораб от Одеса до Варна. Бедата беше, че поради тайното ми намерение да посетя Тираспол, между пристигането ми в Одеса и заминаването за Варна трябваше да има 4-5 дена пауза, а това неимоверно щеше да усложни моите обяснения и сигурно щеше да доведе до отказ на молбата ми. Очевидно беше налице и типичен случай на "параграф 22", а именно, че за да си купя въпросните билети трябваше да имам разрешение, което щях да получа, ако имам билетите!
Купих си билет до Одеса не за самолет, а за влак, защото реших, че така е по-интересно. Алик си замина за Тираспол и се разбрахме кога да ме чака на гарата в Одеса. Билет за кораб от Одеса до Варна не си купих, защото изобщо не можах да намеря къде в Ленинград мога да осъществя тази транзакция. Все пак успях по някакъв начин да разбера, че няма да има никакъв проблем да си купя билета за кораб в Одеса.
В уречения ден и час се отзовах на гарата в Ленинград и се качих на влака. Бях в купе с шест легла – по три на всяка стена на купето. Пристигнах само няколко минути преди заминаването и по тази причина имах на разположение най-горното легло. Това се оказа обаче, че не беше голяма беда, защото в купето се беше настанила една весела компания от моряци, които отиваха да се качат на кораба си в Одеса. В купето ме приеха с възторг, особено като разбраха, че съм българин и до спане почти не се стигна по време на цялото пътуване. Двама от пътуващите бяха ходили на Златните пясъци и се считаха почти за мои сънародници. Малко се поизложих, защото не бях съобразил да купя никакъв алкохол, а за ядене разчитах на вагон-ресторанта. Моите спътници се възмутиха от извиненията ми и ми забраниха изобщо и да си помислям за ресторанта.
Малко след като тръгнахме бяха извадени първите закуски и бутилки водка. Наложи се да демонстрирам изключителни способности за манкиране по отношение на пиенето, защото иначе нямаше начин да оцелея без алкохолно отравяне до Одеса. Говорихме за какво ли не, но скоро всичко ми се сля в една неразгадаема плетеница от герои, истории и събития, които се пречупваха в съзнанието ми през безцветната прозрачност на водката.
На гарата в Одеса пристигнах в окаяно състояние що се отнася до душевното и физическото ми равновесие. Все пак успях да разпозная Алик или по-точно той ме разпозна и ме прие под грижовното си попечителство. Оставихме част от багажа ми в гардероба на гарата и се отправихме към площада, където стояха маркирани и немаркирани таксита, които предлагаха превоз до различни далечни и близки места. Алик и още двама юнаци се договориха с един шофьор на Волга да ни откара до Тираспол. Натоварихме се на колата, както можахме, и полузатрупани с багаж, се отправихме на път.
Аз постепенно се оправях от алкохолното отравяне, за което ми помогна и това, че седнах до един от прозорците, който отворих и подложих лицето си на ободрителния вятър.
По едно време на пътя пред нас забелязахме бариера и войници, въоръжени с автомати, които я охраняваха. Сърцето ми затупка в ужас при мисълта, че сигурно са ме разкрили по някакъв начин и сега щяха да ме арестуват. Опитвах се мисловно да внуша на Алик, че не бива да признава, че ме познава, защото сигурно щеше да си има неприятности заради мен.
Шофьорът спря пред бариерата и един лейтенант надникна през прозореца и ни огледа изпитателно. Попита накъде пътуваме, огледа ни още веднаж, накара шофьора да отвори багажника, огледа го и махна на войниците да вдигнат бариерата. Оказа се, че някакви затворници избягали от близкия затвор и сега по всички пътища в района се правеха проверки. Очевидно никой от пътуващите не приличаше на избягалите и затова ни пуснаха без въпроси. Минаха няколко минути докато се свестя от притеснението, но по-нататък пътувахме без проблеми.
У Алик ме очакваше царско посрещане. Масата беше препълнена със салати, риби, колбаси и други мезета. Имаше и бутилки с отбрана водка и молдавски вина. Само при вида на алкохола на мен започна да ми се гади, но се въздържах и се извиних, че поради обстоятелствата на пътуването ми, временно ще се въздържа от употребата на алкохол. Позволих си да пия само натурален сок от нар, който безумно обичах.
След яденето легнах да спя и спах непробудно до следващата сутрин.
Когато станахме, масата отново беше затрупана със салати и мезета – този път за закуска. Хапнах колкото душата можеше да поеме и така продължи през следващите три дена. Ходихме на плаж на Днестър, където се видях с колеги от ЛЕТИ (предимно евреи), които бяха от Тираспол. Трите дена – по отношение на употребата на алкохол – не се различаваха много от пътуването ми до Одеса, но затова пък можех да си спя на воля.
Дойде време за сбогуване. Домакините ме натовариха с бутилки коняци, вина и водка, които не ми беше много ясно дали ще мога да прекарам през границата, но домакините не даваха и дума да се издума да не ги взема. На Алик му предстоеше да ми идва на гости в България и родителите му ужасно се безпокоеха дали съм доволен от посещението си в Тираспол. Приложих цялото си красноречие, за да ги успокоя, че и дума не може да става за недоволство или неудовлетвореност от моя страна и, че очаквам посещението на Алик с най-голямо нетърпение.
Обратният път до Одеса мина без неприятности. Алик ми помогна да си пренеса багажа до морската гара и да си купя билет за парахода. Той заминаваше в 12 часа вечерта и ние с Алик се разделихме след като оставих багажа си на гардероба на морската гара.
Реших да се поразходя из Одеса. Посетих "Потьомкинската стълба", която е дълга цели 140 метра и която бях гледал във филма "Броненосецът Потьомкин". На върха ѝ се намираше паметникът на херцог Де Ришельо, който ако не се лъжа е потомък на известният ни от историята и от "Тримата мускетари" кардинал. Този херцог е бил емигрант от Френската революция, бил е градоначалник на Одеса от 1803 до 1814 година и е допринесъл много за архитектурното планиране на града и застрояването на центъра му с красиви сгради.
Разходих се и по главната улица наречена Дерибасовска, за която се пее в много блатни песни от руския престъпен и студентски фолклор. По-късно научих, че тази улица е кръстена на Jose De Ribas – испански емигрант на служба в имперската армия, който е бил един от командирите на войските при завземането на Хаджибей, както се е наричала основаната през 1440 година крепост от тогавашния кримски хан. Въпросният Jose De Ribas се прекръстил на руски на Осип Михайлович Дерибас и в тази си същност дал името на улицата Дерибасовска! Генерал майор Дерибас предложил на мястото на крепостта да се основе град, защото оценил заливите около него и перспективата им за развитие на мореплаването и търговията. Одеса скоро станала център на така наречената Новорусия, която заемала наскоро завоюваните от турците и татарите земи на днешна Югоизточна Украйна.
Тук искам да изясня на любопитния читател, че града носи името Одеса по погрешка. Той е кръстен на древния град Одесос, за който по онова време се е смятало, че е бил разположен някъде в района на Хаджибей. По-късно се разбрало, че Одесос е старото име на Варна, но Одеса си запазила името!
Привечер реших да се поразходя в парка край морето. Във себе си нямах нищо освен билета за парахода, защото бях чувал много истории за крадците в Одеса.
Към 9 часа вечерта, когато започна да се смрачава, седнах на една пейка да си почина. По едно време към мен се приближи едно момченце на 10-12 години и учтиво ме попита колко е часа. Погледнах си часовника и му отговорих. Внезапно то още по-учтиво ме помоли: "Чичко, подари ми часовника си!". Аз зяпнах от удивление. В този момент зад него се появиха трима яки момци, които ме гледаха с мрачна благожелателност! Спомних си за историите, които ми бяха разправяли за крадците в Одеса. Съобразих, че ако кажа на малкия да се разкара, може да последва разреваването му с последващи упреци от юнаците, че обиждам детето и че нищо не ми струва да удовлетворя желанието му! Хвърлих един поглед наоколо и видях, че наблизо няма жив човек. Мълчаливо свалих часовника си и го подадох на детето. То го взе, благодари ми и ме попита дали имам пари да му дам за сладолед? Бръкнах в джоба си и извадих няколко дребни банкноти и шепа стотинки, за които и без това се чудех какво да ги правя. Детето отново ми благодари най-учтиво и ме попита това ли са всичките пари, които имам. Аз си потупах демонстративно джобовете и с възможно най-откровен тон казах, че ми е останал само билета за парахода, на който трябва да се кача след два часа. Детето ми пожела приятно отплуване и си тръгна, безгрижно подритвайки камъчета по алеята. Тримата юнаци тръгнаха след него без да отронят дума, а аз станах и бързо се отправих към пристанището.
Доволен бях, че не се разсърдиха, че имам толкова малко пари, а що се отнася до часовника, то той беше абсолютен боклук, защото преди година бях загубил ринга, който държеше стъклото. Някакъв майстор в Ленинград ми направи нов ринг и ми смени стъклото, но той отвреме-навреме падаше и като по чудо винаги го намирах. Един път даже загубих и стрелките, та се наложи да ми слагат нови, така че за мен този часовник беше само една беля и го носех просто от инат. Иначе той изглеждаше на пръв поглед съвсем нормален и хубав часовник и аз бях доволен, че моите събеседници в парка не проявиха по-голямо любопитство за ценността на подаръка ми за техния малолетен сътрудник!
Остатъка от вечерта прекарах на морската гара. Нямах пукната стотинка, за да си купя нещо за ядене, но от пиршествата през последните дни се бях поугоил и можеше да мина и без вечеря.
Пътуването с парахода мина без никакви произшествия. По едно време след кораба се появиха делфини, които снимах с фотоапарата, който за щастие бях оставил в багажа си.
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар