Пътувания: Фестивалът в Гуча

Преди повече от половин година бяхме на гости у М. и Г. Хапнахме, пийнахме и се разприказвахме на най-различни теми. Ние започнахме да разказваме за пътуването си до Байна баща в Сърбия, където преди година познати ни бяха поканили на сватба. Аз в захлас разправях за яденето и пиенето на сватбата, а Юлия започна да хвали оркестъра, който беше поканен чак от Белград и който, за разлика от българските оркестри, които някога бяхме слушали по сватбите, свиреше и пееше непрекъснато, според мен, в течение на часове.

В един момент си спомнихме за внезапното появяване на "трубачите" и започнахме да описваме един през друг тяхното внезапно появяване, своенравното им поведение и внезапното им изчезване от сватбата, след като бяха "усвоили" ДОСТА ПРИЛИЧНО КОЛИЧЕСТВО БАНКНОТИ, КОИТО РАЗИГРАЛИТЕ СЕ СВАТБАРИ ЛЕПЯХА ПО ЧЕЛАТА ИМ, ЗА ДА ПРОДЪЛЖАТ ДА СВИРЯТ.

Домакинята ни попита дали сме чували нещо за Гуча? Ние разбира се не бяхме чували това име. Тогава тя ни разправи за фестивала на "трубачите",  който се провежда всяка година през август в Гуча – едно село на около 20 км от град Чачак в Сърбия. Тя ни каза още, че по време на фестивала, селото, което нормално има около 2500 жители, приема още около половин милион гости от цяла Сърбия и от много страни на Европа. Още там решихме, че при първа възможност ще посетим този фестивал.

Като си пристигнахме в България през март тази година, потърсих по интернета информация за фестивала. Щом написах на линията за търсене в Google.com думите "Guca festival" и натиснах бутона "I am feeling lucky" от говорителите на компютъра ми гръмна една духова музика, та стъклата на прозорците зазвънтяха. Оказа се, че фестивалът започва някъде около 5-6 август и завършва на 10 август. Скоро аз резервирах стая за 3 дни от 6 до 8 август. По план трябваше да пътуваме до Гуча четирима души, но в крайна сметка за там тръгнахме трима: Юлия, Нина - сестрата на Юлия, и аз.

На шести август сутринта станах както винаги към 6 часа и с неудоволствие установих, че отново вали. Изобщо това лято вали едва ли не всеки ден и, както изглеждаше, шести август обещаваше да бъде като останалите дни. Повъртях се в леглото, но разбрах, че със спането бях приключил и станах да се приготвям за път. След около час станаха и Юлия и Нина. Дъждът продължаваше да вали и за сега нямаше начин да товарим „бабуса“ (така внучката ни Карина прекръсти Дръндолета - от „на баба буса“ стана „бабуса“).

Към 8:30 дъждът спря за малко и ние набързо се натоварихме. Работата беше там, че се беше пръснал слух между познатите ни, за които се разбра, че също се канят да ходят до Гуча, че на 9 август се очаква там да има концерт и на Горан Брегович. Това означаваше, че ние неизбежно трябваше да преспим и на 9 август вечерта, за което обаче нямахме резервация и затова подготвихме бабуса за възможността да спим в него. Това означаваше товарене на възглавниците, завивките и скамейките, с които превръщахме бабуса в спалня и т. н.

Щом натоварихме багажа, потеглихме и дъждът отново заваля. Напълнихме газ и бензин до дупка и потеглихме към Калотина. Без никакви проблеми пресякохме границата и навлязохме в Сърбия. Дъждът спря и даже слънцето започна да наднича срамежливо между облаците. Скоро облаците изчезнаха и неочаквано се очерта перспективата за хубав слънчев ден.

При Ниш се качихме на магистралата за Белград и като достигнахме изхода за Крушевац си платихме 2 евро, и се понесохме по междуградските шосета на Сърбия, които са точно толкова хубави, колкото и междуградските шосета в България.

По същия път бяхме минали и през 2013 година по време на историческото ни пътешествие до Сан Себастиан и затова няма да се впускам в лирични описания на пътя и природата около него.

Към 2 часа след обяд спряхме на площада в едно градче преди Кралево, за да сменим пари и да хапнем. Оказа се, че никой не ни иска българските пари, но ние имахме и евра. Сменихме 200 и се сдобихме с 23000 динара.

Близо до "менячницата" имаше ресторантче и решихме да хапнем. Едно от яденетата в менюто беше печено прасенце! Такова нещо не бях ял от сватбата в Байна баща и затова решихме да си купим килограм печено прасенце. Имаше и печено агънце и при това този тип яденета се продаваха на тегло, т. е. можеш да си поръчаш 200 грама, 300 грама, половин килограм, един килограм, два килограма и т. н. Заедно с килограма печено прасенце аз си поръчах стотарка сливова ракия. За мезе и гарнитура си поръчахме и по една шопска салата, а за разквасяване на устата – газирана вода! Съобразих, че ако си поръчам и бира, ще ми се приспи, а Юлия караше и не биваше да пие алкохол, пък Нина беше навигатор и също не биваше да пие. Излишно е да казвам, че GPS-ът още при влизането в Сърбия отначало показваше колата ни в полето, отстрани на пътя, а след това изчезна и самият път! GPS-а все пак държахме включен, за да ни измерва изминатото разстояние, тъй като на бабуса километражът се беше повредил отново и показваше само скоростта.

Аз си пуснах плеъра и се заслушах в книгата за историята на френските разузнавателни служби от аферата Драйфус до края на 20-ия век. Скоро обаче установих, че непрекъснато задрямвам и трябва да се връщам назад да търся докъде помня какво съм слушал, което беше доста досадно!

Изведнъж разбрах, че Юлия натиска спирачките и бабусът се носи "на еро на Перо" по пътя. Явно отново съм бил задрямал, защото изобщо не бях чул "коментарите" на Юлия преди да натисне спирачките. Попитах какво става и тя ми обясни, че на пътя е стърчал някакъв остър камък, който тя се е опитала да избегне, но май не е успяла съвсем и спира да погледне гумите на бабуса. Спряхме край пътя, тя слезе и започна да обикаля бабуса и да рита гумите с крак. Не особено ентусиазирано, след като ритна предната дясна гума два-три пъти, Юлия ме повика да сляза. Гумата се беше спихнала тотално, което означаваше, че е сериозно спукана.

Започнахме да се чешем по главите и да се чудим къде стои резервното колело на бабуса, има ли той изобщо резервно колело, къде му е крикът и останалите инструменти за работа при подобни аварии?

Бяхме спрели в някакво населено място, но както изглеждаше в началото или в края му. След малко от къщата насреща дойде един чичка, който започна да се тюхка заедно с нас. Попитах го как се казва селото, в което сме, и той каза, че това е "Ново село" в района на "Врнешка баня".

Междувременно Юлия намери някакви гаечни ключове в багажника на бабуса. Сетихме се, че под предните седалки има кухини в една от които знаехме, че стои акумулатора. Дръпнахме седалките назад и под шофьорската седалка открихме една торба с крика на бабуса и един кръстат ключ с три различни шестограма. Един от тях пасваше на гайките на гумите. Започнахме да ги развиваме. Три успяхме да развием с голяма мъка, но останалите две не помръдваха. Бедата беше, че преди да тръгнем Юлия отиде да ѝ балансират и завъртят гумите. Тъпанарите гумаджии бяха стегнали гайките с пневматичен ключ и сега беше невъзможно да ги развием. От близката къща дойдоха и двамата сина на чичката с някакви тръби, за да увеличим рамото на ключа, но това не помогна, защото точно този накрайник се оказа спукан и започна да изпуска. Положението ставаше все по-тъжно и по-тъжно, а при това до този момент още не знаехме дали имаме резервно колело и къде е то.

Нина обикаляше около бабуса и надничаше под него. Изведнъж тя обяви, че резервното колело е отпред, под дъното на колата. Веднага се сетих какво има предвид, защото и аз по дедуктивен път бях стигнал до извода, че това е единственото място, където може да е резервното колело. Немецът обаче беше направил всичко елегантно, защото колелото беше в специален джоб, дъното на който се крепеше на панти и една гайка и затова гумата не се виждаше, както например на нашия пикап в Америка, където гумата просто беше закрепена с два болта под каросерията на видно място и изложена на атмосферните условия.

Резервна гума вече имахме, макар и да не знаехме дали е напомпана и изобщо дали и тя не е спукана. Проблемът с двете гайки обаче си оставаше! Чичката каза, че на около километър от лобното ни място има гумаджийница. Нямаше как, Юлия "запали джапанките" и се понесе към въпросната гумаджийница. Ние се помотахме около двадесетина минути безцелно около бабуса. Скоро Юлия се върна с две момчета, които донесоха сериозен ключ, с който набързо развиха двете гайки и сложиха резервната гума. За щастие тя се оказа напомпана и здрава. Простихме се с помагачите от близката къща и запрашихме към гумаджийницата. Горе-долу в този момент намерихме и оригиналния ключ за демонтиране на гумите на бабуса, който беше в торбата на крика, но в суматохата не бяхме достигнали до него, след като намерихме крика и кръстатия ключ.

В гаража се оказа, че точно такива гуми, каквито ни трябват, няма, но ни казаха, че на около десетина километра има друга гумаджийница, в която сигурно щяло да има като нашите гуми. Хората не искаха да ни вземат никакви пари, но след малко кандърми успяхме да им дадем 4-5 евро за бира и продължихме да си търсим късмета по-нататък.

В следващата работилница също нямаха нашия размер гуми, но ни вулканизираха спуканата гума, която общо взето вече не ставаше за нищо, защото беше спукана отстрани, а такава гума не се оправя.

Малко притеснени продължихме към Кралево и Чачак, а оттам за Гуча.

След Чачак пътят започна да се изкачва нагоре по някаква планина. Чачак оставаше все по далече долу в ниското, а пътят се виеше на серпантини по склона на планината. Планината се издигаше от едната ни страна, а от другата ни се откриваше чудна гледка към полето около Чачак. Беше страшно, но и красиво, а на нас не ни беше много до красотата, защото пътят беше тесен и завоите следваха един след друг.

Най-после превалихме планината и започнахме да слизаме в котловината към Гуча. На входа на селото имаше нещо като бариера, където някакви юнаци събираха по 1000 динара на човек – дан за фестивала, което ни даваше право да паркираме където искаме в селото.

Къща Брасич, в която си бяхме наели стая, беше близо до входа на селото, но ни отне малко време, за да разберем точно коя е тя.

Домакините отначало изглеждаха попритеснени, но се разбра, че причината е в това, че резервацията беше за четирима души, а ние бяхме трима. Успокоихме ги, че няма да си искаме обратно парите за четвъртия човек, защото вината, че сме трима си е изцяло наша. Като разбраха това домакините се развеселиха и ни показаха стаята. Оказа се, че за 315 евро си бяхме наели една стая с един диван, който се считаше за двойно легло, един диван, който беше обявен за единично легло и едно истинско легло. Тоалетната пък беше на долния етаж и беше обща за 7 стаи!

Беше вече към 10 часа вечерта, защото приключението с гумата ни беше отнело около 3 часа от пътуването. Юлия беше капнала и легна да спи, а аз и Нина тръгнахме да разглеждаме обстановката.

Насочихме се по пътя към центъра на селото, но скоро решихме, че е по-добре да се върнем и да спим.

На другия ден станахме към 8 часа, хапнахме, сложихме фотоапаратите по джобовете и се понесохме към центъра на селото.

В началото имаше един мост над една река, която се нарича Белица. Наблизо имаше и паметник на "трубача", който представлява един музикант с тромпет. По-нататък излязохме на "стрипа", където гъмжеше от хора. От двете страни на улицата имаше магазинчета, временни лавки и ресторанти – временни и постоянни. Пред тях се варяха разни манджи и се печеха прасенца и агънца. Откъде тези хора намираха толкова прасенца и агънца не ми беше ясно, но гледката беше умопомрачителна? Миризмите, които се носеха от десетките стендове за приготвяне на храна, омайваха и предизвикваха непрекъснато и обилно слюноотделяне. Ние си направихме план, първо да опитаме една манджа, която се вареше в едни огромни керамични съдове поставени на перустии. На всеки десетина метра гърмеше сръбска духова музика  – от уредби или от живи оркестри. Оркестрите се състояха предимно от цигани, облечени с черни панталони, обути с черни трендафори и с ризи или фланелки с еднакъв цвят, характерен за съответния оркестър. Оркестрите се местеха от ресторант на ресторант и от маса на маса, където свиреха на нещастните гости, докато те не им лепнеха по някоя и друга банкнота на челата, за да ги оставят на мира!

Суматохата и шумът бяха невъобразими!

В центъра на селото имаше още един паметник на "трубача", този път доста по-голям от онзи на входа на селото.

След час-два скитане в тази лудница решихме да обядваме. По плана, който си бяхме направили, първо си поръчахме от яденето в големите керамични съдове. То се оказа най-обикновена кавърма. Донесоха ни по една паница, препълнена с ядене, което беше толкова солено, че без бира беше невъзможно да се яде. Юлия и Нина си изядоха яденетата до половина, а останалото помолиха да им го дадат в кутия за в къщи. Аз се напънах и изядох всичко, след което до вечерта изпих два-три литра вода.

Върнахме се да подремнем, а след това отново се отправихме към "стрипа". Бяхме разбрали, че на селския стадион тази вечер се предвиждаше да се проведе състезание на духови оркестри и трябваше да намерим къде е стадиона.

Стадионът се оказа едно доста мизерно съоръжение на другия бряг на реката, но имаше сцена и скамейки. Към 8 часа вече бяхме там и седяхме чинно и почтено на скамейките. Постепенно се насъбра народ и концертът започна.

Оказа се, че през 2014 година се провежда 54-тия фестивал на трубачите в Гуча, който едновременно беше и 5-ия международен фестивал на духовите оркестри. В състезанието щяха да участват 7 оркестъра: два от Сърбия, два от Румъния и по един от Полша, Словения и Македония.

Всеки един от оркестрите изсвири по две парчета - по едно фолклорно и по едно класическо или съвременно произведение. Оркестрите безусловно бяха много добри професионални състави, които далеч превъзхождаха оркестрите по "стрипа", които тероризираха клиентите на ресторантите. Не помня кой точно оркестър спечели състезанието, но по моите скромни разбирания и седемте бяха от висока класа. След това свири и миналогодишния шампион и концертът завърши. Няма да си изкривя душата, ако кажа, че концертът беше много хубав и ни достави истинско удоволствие.

Тръгнахме си към 11 часа вечерта, когато веселбата се беше разгоряла с пълна сила. По ресторантите гърмеше музика, продаваха се най-различни вкусотии, букетът от аромати на различни ястия и десерти се стелеше над всичко и проникваше във всичко. Народът се веселеше с пълна сила.

На другия ден - в петък - станахме към 9 часа. Юлия беше вдигнала кръвното - вероятно от отровно солената кавърма и не ѝ беше много до веселба. Тръгнахме отново към центъра, но когато стигнахме там, заваля дъжд. Ние разбира се нямахме чадъри или по-точно чадър имаше само Нина, а Юлия и аз, по Калифорнийски обичай не носехме подобно устройство. Купихме последния чадър от една лавка и се опитахме да се приберем максимално бързо. Когато се добрахме до квартирата, Юлия беше мокра като мишка, а аз, въпреки чадърчето, бях почти мокър като мишка! Все пак бях изпълнил задачата си да предпазя от намокряне чантата на Юлия, където тя си държи хилядите ценни неща.

Сложихме дрехите да се сушат и легнахме да спим, защото когато вали дъжд спането е най-продуктивното и приятно занимание.

Привечер дъждът беше спрял и даже беше изгряло слънце. Отново тръгнахме към центъра. Забелязахме, че движението по пътя от Чачак се беше увеличило неколкократно. Потокът от коли беше почти непрекъснат и очевидно Гуча беше на път да събере половината милион посетители, за които се говореше в рекламите за фестивала. Склоновете на планините наоколо блестяха от хилядите коли, които бяха намерили паркинг по ливадите около селото. Импровизирани и истински къмпинги никнеха като гъби и палатките в тях ги превръщаха в многоцветни букети от различните цветове на дъгата. В центъра вече почти не можеше човек да се размине от веселящи се хора. Един гол до кръста юнак се беше качил на големия паметник на трубач в центъра и танцуваше с един питон обвит около тялото му. Тук-таме се виждаха и други собственици на подобни очарователни животни, които срещу заплащане предоставяха питомниците си за снимка на желаещите.

Тази вечер щеше да има концерт на Цеца Величкович, но ние решихме да не го посещаваме, защото кръвното на Юлия не спадаше и настроението ѝ също не беше на ниво.

Поблъскахме се из Вавилонското стълпотворение, в което се беше превърнала Гуча, и късно вечерта си тръгнахме към квартирата. Тук-таме срещахме българи от най-различни краища на родината. От тях разбрахме, че някои си бяха намерили легла за по 5-10 евро на вечер, а други спяха в колите си или в палатки, разпънати до колите. Ние срамежливо се въздържахме да им кажем, че в нашата стая плащаме по над 30 евро на легло на вечер, като при това сме си я запазили още преди няколко месеца!

Решихме на другия ден, събота, да си тръгваме за България, защото разбрахме, че концерт на Горан Брегович няма да има.

По пътя ни към квартирата срещу нас блестяха фаровете на колите, които на непрекъсната върволица прииждаха към Гуча. Зад нас заглъхваха звуците на „Артилерия", "Калашников", "Газ, газ, газ ..." и "Розамунда". Шумът на лудницата, в която се беше превърнала Гуча, постепенно замираше и скоро се превърна в далечен тътен.

На другата сутрин станахме към 9 часа. Събрахме си багажа и излязохме навън. Бабусът се намираше всред море от коли, спрели по най-различен начин, и ни отне около половин час и усилията на няколко съветници, които викаха в хор "Дай назад! Дай още малко! Ха сега малко напред и наляво..." – докато се измъкнем. За щастие не се наложи да ни викат "Стоп! Много даде ...!"

По пътя към Чачак срещу нас се движеше безкраен плътен поток от коли. Имах чувството, че цяла Сърбия и половината Балкански полуостров се бяха устремили към малката Гуча да празнуват седмицата на нейното величие, която се повтаряше, както изглежда, всяка година.

По пътя обратно нямахме никакви произшествия. Спряхме в едно градче и си купихме три килограма печено агне, от което хапнахме и което ям вече втора седмица. Не се оплаквам, защото е направено великолепно, а и кокалите използвахме за един боб и за една курбан чорба!

В заключение бих искал да кажа, че напълно си заслужава човек да посети този фестивал. Ако е по-млад, може да направи това даже няколко пъти. За пенсионери като нас обаче един път е напълно достатъчен.

Разказвач