вторник, 27 януари 2015 г.

Думи, думи, думи и ... още думи

Годишните речи на президентите на САЩ през януари, в които те отчитат състоянието на Съюза и набелязват бъдещето на страната, много приличат на конгресните отчетни доклади на първите партийни ръководители в социалистическите страни, когато те все още съществуваха! Същата помпозност и аплодисменти след всеки няколко думи! Дори понякога си мисля, че присъстващите са на път да започнат някое от онези безсмислени скандирания, с които делегатите на конгресите даваха израз на безкрайната си показна подлизурщина!

Гръмките фрази за успехите през изминалия период и празните обещания за години напред, които никой никога не си дава труд да прегледа след време, за да разбере какво е изпълнено и какво не е на американските президенти, за мен са едно напомняне, че под слънцето има много малко нови неща и демагогията и популизмът не са в числото им!

Според Обама през 15-те години на новото столетие Америка мина през много препятствия, войни и рецесия, но днес състоянието на съюза е прекрасно!

Създават се нови работни места с най-високата скорост от 1999 година насам, безработицата е по-ниска отпреди рецесията, броят на гражданите с медицинска осигуровка е по-голям откогато и да било друг път, Америка е освободена от необходимостта да внася нефт от чужбина. За пръв път от 11.09.2001 военната мисия на САЩ в Афганистан е завършена. Само преди 6 години 180 000 американски войници са били дислоцирани в Афганистан и Ирак, а сега те са по-малко от 15000.

Изобщо състоянието на съюза е прекрасно с растяща икономика, намаляваща безработица и растяща енергийна независимост.

На това място в речта си Обама отбелязва, че сега е моментът Америка да реши каква тя иска да бъде след 15 години – дали страна, в която шепа хора са безкрайно богати, а останалите тънат в мизерия и невежество, или страна, в която всеки, който полага усилия, ще има шанс да живее по-добре и по-богато? Ще се отнасяме ли към света с подозрение и страх, въвличайки се във всеки конфликт, или ще използваме разумно нашите ресурси и мощ, за да решаваме конфликтите и да съхраним нашата планета – пита президентът?

Мисля дотук да спра с преразказването на речта, защото не желая да отегчавам читателите с празни оценки и още по-празни обещания. Ще отбележа само по-важните проекти на президента, като преди това искам да направя кратък анализ на вътрешнополитическото положение в САЩ.

Преди всичко искам да отбележа, че на Обама му остават още две години президентстване. В такива случаи в Америка сравняват, кой знае защо, президента с "куцо пате"? Според мен, доколкото си спомням, историята за "куцото пате" имаше, бих казал, оптимистичен характер и край, но може и да не си спомням добре. Във всеки случай президента през този период оценяват по такъв начин, защото считат, че той може да говори и да се опитва да прави каквото иска, защото никой все едно няма да го слуша. Ситуацията на Обама се усложнява и от това, че при последните избори и двете камари на Конгреса минаха в ръцете на републиканците, като за негов късмет в Сената те не успяха да се сдобият с болшинство от две трети, което не им позволява да анулират негово "вето", ако възникне необходимост от това. С други думи Обама реално може само да пречи на републиканците да приемат закони, които не му харесват или не харесват на демократите, като използва правото си на вето. Използвайки обаче възможностите на президента за екзекутивни решения, които не са малки, Обама може да налага една или друга временна мярка, използвайки ресорите на различните агенции на изпълнителната власт.

Както и трябваше да се очаква, веднага след речта контролираните от републиканците Средства за масова дезинформация (СМД) започнаха едно през друго да опровергават примерите за прекрасното състояние на Съюза.

1. Създават се много нови работни места, но те са нископлатени!

2. Безработицата е намаляла, но то е защото няколко милиона са престанали да търсят работа и по тази причина не се броят за безработни!

3. Процентът на работещите от трудоспособното население не е бил толкова нисък от средата на 70-те години!

4. Процентът на медицинско-осигурените се е увеличил, но това се дължи на "ужасната Obama-care" реформа, която е на път да "разруши" Америка, "такава каквато я познаваме и обичаме"!

5. САЩ излезе на първо място в света по производство на въглеводородни източници на енергия, но това не е благодарение на политиката на Обама, а въпреки нея, да не говорим, че драстичното спадане на цените на петрола може в следващите няколко години да ликвидира производството на шистов петрол.

На практика СМД под републикански контрол отричат какъвто и да е принос на Обама за лекото съживяване на икономиката през последните няколко години и даже се "удивляват" на чудото, че подобно съживяване е настъпило въпреки "нескопосаното" управление на президента!

Основните амбиции на Обама за следващите две години на управлението му включват следните по-съществени предложения:

1. Обама смята да осигури евтин и широк достъп до детски градини и ясли. Истината е, че този социален аспект в САЩ е напълно занемарен. Детските градини и ясли са частни и струват безбожно скъпо. За мен е тайна как по-бедните жени изобщо успяват да се грижат за децата си и едновременно с това да работят. Според моите познания, половин дневна детска градина струва не по-малко от 400–500 долара на месец, а що-годе прилична целодневна детска градина, в която за децата се полагат други грижи, освен за храна и подслон, но и за някакво обучение, струва над 1200 долара на месец! Днес слушах предаване по този въпрос, в което някаква жена обясняваше, че 80% от възнаграждението ѝ отива за покриване на разходите за гледане на детето ѝ! Плановете на Обама са да увеличи данъчната отстъпка от държавата за едно дете от 1000 на 3000 долара, но практиката показва, че подобни мерки моментално водят до повишаването на цената на услугата, за която е адресирана данъчната отстъпка или кредит. Според моето скромно мнение единственият ефективен начин за решаване на този проблем са обществените детски градини и ясли, но подобни идеи за Америка са светотатствено посегателство върху пазара и свободата на личността от индоктринация от страна на държавата.

2. В САЩ няма федерален закон, според който на работещите да се полагат платени отпуски по болест или за гледане на болен. Всъщност няма закон, който да осигурява какъвто и да е платен отпуск. Тези неща са оставени на добрата воля на компаниите. Големите и средни компании обикновено осигуряват някакъв платен отпуск, който зависи от продължителността на стажа в съответната компания и се движи от една до три седмици годишно. По признанието на Обама САЩ е единствената развита държава в света, в която тези социални въпроси не са решени. Той има амбицията да осигури на всеки работещ 7 дена отпуск по болест и/или за гледане на болен. Любопитно ми е кой Конгрес, кога и как ще се реши да приеме подобен закон?

3. Другата амбициозна задача, която Обама си поставя е да осигури приемането на закон, според който жените ще получават еднакво заплащане за еднаква работа. Поставя се ребром и въпросът за повишаване на минималната работна ставка, а също така и увеличаването на категориите работници, на които ще се плаща извънреден труд. Всъщност през последните 20-30 години бяха приети редица закони, които по един или друг начин ограничаваха броя на категориите работници, за които се плаща извънреден труд. На практика Обама има намерение да възстанови трудово законодателство, което лобито на работодателите е успяло да задуши и изтрие от паметта на работниците и служителите в частния сектор.

4. Едно от най-амбициозните предложения на Обама е да направи безплатни комюнити-колежите. С две думи, това са клас учебни заведения, в които след две години обучение може да се получи степен на образование "Associated degree". Около 40% от американците, продължаващи образованието си след гимназия, започват образованието си в такива колежи, като много от тях, ако успеят да ги завършат, с това и приключват образованието си след гимназията. За разлика от университетите, които осигуряват BS, BA, MS и PhD степени, тези колежи са значително по-евтини, което в светлината на невероятното поскъпване на висшето образование в САЩ през последните години, за много хора се оказва единственото достъпно образование след гимназията. Комюнити-колежите осигуряват и курсове за преквалификация по време на трудовата дейност на хората, която възможност е от особено значение при съвременното динамично развитие на икономиката и непрекъснатата промяна на изискванията към знанията и сръчностите на трудовия контингент. Исторически таксите за този вид колежи винаги са били доста ниски, а се твърди, че е имало времена, през които те са били безплатни. Амбицията на Обама е тези колежи да станат напълно безплатни.

Тук искам да отбележа, че в момента задължеността на американците поради заеми за университетско образование възлиза на над 1.1 трилиона долара. При това тази задълженост не може да се ликвидира чрез банкрутиране и остава практически до края на живота на длъжника, ако не успее да се издължи, и се удържа дори от наследството му.

5. Обама си поставя задачата да работи за развитие на инфраструктурата на страната. По всеобщо признание традиционната инфраструктура (пътища, мостове, железопътни линии) е в доста плачевно състояние. Изненадващо е обаче състоянието на широколентовата комуникация в страната. От една страна, по разпространение на Интернет САЩ са в средата или дори в дъното на развитите държави, като при това цената на този вид комуникация е няколко пъти по-висока за потребителите, отколкото съответните цени в много други страни. Скоростта на тази комуникационна инфраструктура също не е за завиждане, а ако се вземе предвид и цената ѝ, то положението като цяло не отговаря на амбициите на САЩ за водеща държава в тази област.

6. Обама се обръща към Конгреса с искане да му се дадат права за уговаряне на новите търговски споразумения с част от страните на Тихоокеанския басейн и с Европа. Бедата е, че досега сключените споразумения за свободна търговия се оказа, че са особено изгодни за едрия бизнес и абсолютно неизгодни за милионите трудови хора, тъй като работните им места заминаха за Мексико и много страни в Азия, като в САЩ останаха само нископлатените работни места, които не могат да бъдат изнесени в чужбина. Поради този горчив опит, болшинството американци не са във възторг от желанията на администрацията да уговаря сама тези споразумения, като на Конгреса се предоставя възможността да ги приеме или отхвърли без възможности за корекции.

7. Една от най-съществените амбиции на Обама е промяната на данъчния кодекс. Естествено никой не трябва да очаква със затаен дъх това да стане по начина, по който го предлага Обама, а именно увеличаване на данъците на богатите и намаляване на данъците на средната класа. По въпросите за оптимизацията и модернизацията на данъчния кодекс се говори непрекъснато, със сигурност откакто съм в Америка, а вероятно и от много време преди това. В резултат на това се приемат нови закони и закончета, които само усложняват данъчния кодекс и създават нови възможности за богатите, които имат достатъчно пари да си осигурят данъчни адвокати и специалисти, за ефективно намаляване на данъците им. В края на краищата, огромното болшинство от членовете на Конгреса са милионери и е трудно човек да си представи, че те ще приемат такъв данъчен кодекс, който да увеличава данъците на милионерите! По тази причина това желание на Обама можем с чиста съвест да захвърлим в боклука, защото то няма дори най-малък шанс за успех в живота.

Що се отнася до външнополитическата част на речта на президента, то ще цитирам само началото ѝ: "... Въпросът не е дали Америка води света, а как го води? ...". С други думи какво и как да се направи, определяме ние, и ако е необходима някаква корекция, то тя е в пропорцията на сила и убеждение, които ще прилагаме в бъдеще. Очевидно подобно отношение към решаването на световните проблеми не е стимулиращо нито за Китай, нито за някоя от останалите страни с претенции за величие.

Впрочем, за Китай в речта, ако не се лъжа, практически не се говори.

Русия се заклеймява и се обявява тържествено, че нейната икономика е в тежка разруха.

Към Иран все още се проявява търпение и даже Обама отправя предупреждение към Конгреса да не приема нова резолюция за санкции срещу Иран, докато не се приключат преговорите за ядрените му амбиции. Конгресът обаче му показва кукиш и подготвя подобна резолюция. Което е по-важно, Конгресът покани почти веднага Натаняхо да произнесе реч на 3 март пред съвместно заседание на Сената и Камарата на представителите, без дори да се опита да съгласува това с президента. В резултат Канцеларията на Обама заяви, че той няма да се срещне с Натаняхо при посещението му през март в САЩ. По този въпрос мога само да кажа, че на Обама му е лесно да демонстрира самостоятелност и гордост. На него не му предстои предизборна борба, но за конгресмените и сенаторите този въпрос стои далеч по-сериозно. Тези от тях, които могат да си позволят независимост от Израелското лоби, се броят на пръстите на едната ръка, а е възможно това ми твърдение вече дори да не отговаря на действителността! Изобщо въпросът за патриотизма на представителите в Конгреса на САЩ винаги се третира през призмата на любовта и предаността им към Израел!

Искрено казано, четенето на речите на американските президенти за състоянието на Съюза започва да се превръща във все по-безсмислено занимание. Дори речите на социалистическите ръководители навремето съдържаха повече информация. Очевидно политическите и икономическите решения в САЩ отдавна не се взимат от президента и Конгреса, а от една финансово-промишлена олигархия, която е създала и финансира мозъчни тръстове и фондации, които подработват решения, които след това лобистите обясняват на конгресмените, сенаторите и президента и те взимат съответните препоръчани им решения. В замяна, когато един конгресмен или сенатор излезе от политиката, той има няколко готови места в директорските бордове на банки и компании, а президентите получават дарения за библиотеките си и 6-цифрени хонорари за 30-40 минутни речи пред фондации и събирания на членовете на олигархията!

Очевидно тук "корупцията по високите етажи на властта" е от далеч по-рафиниран характер. В България нещата са поставени на нивото на примитивния натурален стокообмен. "Купи ми джип или апартамент за дъщерята и аз ще изпълня желанието ти!" – казва политикът на олигарха. Последният купува джипа или апартамента и работата му е свършена. Ако утре иска друга услуга – то ще трябва да купи джип например на сина на политика и т. н. В Америка хората си имат доверие при сключването на сделките за влияние. Политикът изпълнява честно и почтено желанията на олигархията, а когато му дойде времето по една или друга причина да излезе от политиката, то олигархията му се отплаща с директорски места, тлъсти хонорари за празни речи или за дебели книги. Погледнете Клинтънови и ще получите представа за това как се вършат работите. Очевидно в България все още има място за растеж. Преди всичко политиците трябва да демонстрират на олигархията, че те са хора, на които може да се има доверие, а олигарсите трябва някак си да докажат на политиците, че са се отказали от бухалките, пищовите и снайперките! Не бива обаче българският народ да губи надежда! И на това време ще му дойде времето!


Дилетант

четвъртък, 15 януари 2015 г.

Blowback

"Blowback" е термин, възникнал в средите на ЦРУ след размириците и преврата срещу Мосадък в Иран през 1952-53 година, организирани под ръководството на Кърмит Рузвелт от американските и британските тайни служби.

Във Wikipedia този термин се определя като: Неочаквани последствия от тайна операция, от които страда агресорът. За гражданите, страдащи от Blowback от тайни операции, ефектът обикновено се манифестира като "случайни" актове на политически жестокости без очевидна директна причина, защото те не знаят за тайната операция, предизвикала отмъщението.

В същата статия на Wikipedia се посочват редица примери на "Blowback":

1. Превратът срещу Мосадък, в който случай blowback се манифестира окончателно и очевидно по време на ислямската революция в Иран през 1979 година с взимането на заложниците в посолството на САЩ и продължаващата и до ден днешен конфронтация между двете държави.

2. Подкрепата на САЩ за муджахидините в Афганистан в борбата им срещу СССР и възникналата по време на тази борба Ал-Кайда начело с Осама Бин Ладен. Зараждането на съвременния ислямски тероризъм може да се счита като "blowback" от тази и други операции на американските тайни служби в района на Близкия и Средния изток по онова време.

3. "Контра" аферата по времето на Рейгън, когато сътрудници на администрацията използват пари от тайната продажба на противотанкови ракети от Израел на Иран, за подпомагане на "контрите" в Никарагуа в борбата им срещу Сандинистите. От своя страна пък "контрите" започват да внасят тайно наркотици в САЩ, за да дофинансират борбата си.

4. Подкрепата на Израел за Хамаз и други фундаменталистки ислямски организации от края на 60-те години до към средата на 80-те години. Идеята на операцията е била да се подкопае влиянието на секуларната Организация за освобождение на Палестина. В резултат на това днес Хамаз и другите ислямски фундаменталистки организации всред палестинците са най-върлите врагове на Израел.

5. Подкрепата на САЩ и Запада за бунтовниците срещу Асад в Сирия, доставката на оръжие и боеприпаси за тях и преди всичко военното обучение на специалисти за личния състав на многобройните бунтовнически организации. В крайна сметка именно тези кадри, обучени от НАТО, се присъединиха масово към ИДАЛ и Ал-Кайда и представляват най-голяма опасност за европейските държави.

Това са само част от "операциите" на тайните служби на САЩ, Западна Европа и Израел, които са предизвикали "blowback" през последните 50-60 години. Ефектът и последствията от подобни операции са описани подробно в книгата:

"Blowback: The Costs and Consequences of American Empire" by Chalmers Johnson.

Elias Groll, асистент-редактор на "Foreign Policy", само няколко часа след атаката срещу "Charlie Hebdo", включи в публикацията си следната информация за по-младия от братята атентатори:

"Шериф Куаши е известен на властите, защото през 2008 година той е бил съден за опит да се присъедини към съпротивата в Ирак. Куаши заявил в съда, че той е пожелал да воюва срещу американската окупация на Ирак, след като е видял издевателствата над задържаните в затвора Abu Ghraib."

В интервю на 3 декември 2008 година с майор от американските ВВС, който се представя с псевдонима Матьо Александър, и който е разпитал лично над 300 бунтовници и е контролирал разпитите на над 1000 други бунтовници в Ирак, Еми Гудман от "Democracynow.org" поставя редица въпроси, на които получава много показателни отговори.

Според М. Александър над 3000 американски войници в Ирак са си загубили живота в резултат на реакцията на арабските бунтовници дошли от Йемен, Северна Африка, Саудитска Арабия и изобщо от целия арабски свят, за да отмъстят за издевателствата в Abu Ghraib, в Guantanamo Bay, и изобщо за мъченията над техните събратя.

"В техните очи ние не съответстваме на идеите, за които твърдим, че се борим. Ние твърдим, че се борим за свобода, справедливост и законност, но когато измъчваме хората ние не спазваме тези идеали. Това е голям стимул за тях да се присъединяват към Ал-Кайда.
...
Освен това, тези неща трябва да се разглеждат и в контекста на ислямската култура, в която позорът и личното унижение играят голяма роля. Когато измъчваме тези хора, ние ги покриваме с голям позор и унижение. По тази причина мъченията са изключителна мотивираща сила за тези хора да идват в Ирак и да се борят срещу нас."

Непознаването на характера на тези народи и на ислямската култура като цяло са изключително важни за неудачите на Запада в мюсюлманския свят. Много показателен в това отношение е тъпанарският отговор на президента Буш Младши на въпроса "Защо тези хора ни мразят?", че "Те ни мразят заради нашата свобода!?!"

Следващите две публикации съдържат интересни факти и заключения за неудачите в борбата срещу ислямския тероризъм и за причините за очевидното му разрастване:

"Why the Arab World Fights?", by William Pfaff
http://www.informationclearinghouse.info/article40643.htm

"Will France Repeat US Mistakes after 9/11?", by Ray McGovern
http://www.informationclearinghouse.info/article40656.htm

Написаното дотук, включително и информацията от посочените публикации, безапелационно определят терористичните акции в Париж през миналата седмица като типичен случай на blowback, породен от цялостната политика на Запада в арабския свят и в частност активното участие на Франция в така наречените антитерористични операции през последните години.

Избиването на заложниците в еврейския магазин за "кашерна храна" е очевидно отмъщение за окупацията на Палестина и периодическите непропорционални наказателни операции на Израел срещу населението на Газа. Някой може да каже, че убитите в магазина не са персонално отговорни за политиката на Израел в Палестина, но болшинството палестинци също така не са персонално отговорни за поведението на Хамаз и останалите войнстващи ислямски организации в Палестина. Това обаче не пречи на Израел да бомбардира Газа. През последните две наказателни операции срещу този огромен концентрационен лагер загинаха респективно над 1500 души и над 2000 души. Болшинството от загиналите са жени и деца и само сравнително незначителна част са бойци на палестинската съпротива.

Атентатът срещу "Charlie Hebdo" се разглежда от част от обществеността като посегателство срещу свободата на словото в една западна демокрация.

Това списание със сравнително незначителен тираж от 30 000 продажби е известно като сатирично издание, често посвещаващо страниците си на сатирични карикатури на Мохамед и изобщо на ретроградните елементи в ислямската религия. Лично аз никога не съм се интересувал от неговите публикации, но знаейки, че мюсюлманите са изключително чувствителни към окарикатуряването на Пророка, винаги съм се отнасял с неодобрение към подобни публикации. Въпросът за мен не е в това, че Мохамед е свещен за мюсюлманите, защото аз съм атеист и по тази причина претенциите за святост на една или друга личност, фиктивна или някога реално съществувала, има смисъл само в аспекта на делата на тази личност. Пророк Мохамед безусловно е изиграл огромна роля във формулирането и създаването на Исляма, но животът му в никакъв случай не може да се счита за образец на святост. Първоначалното установяване на Исляма в Арабския полуостров е станало с помощта на меча и пророк Мохамед лично е командвал много кървави операции за покоряването на племената в Арабския полуостров. Ако погледнем следващата история на завоеванията на неговите последователи, то те също не се отличават с особена святост и човеколюбие. Впрочем същото важи и за разпространението на християнството по всичките континенти, с изключение на Антарктида, което само доказва правилността на думите на онзи селски поп, който казвал: "Ти, сине, не ме гледай какво правя, а слушай какво ти говоря!"

Основният проблем на Исляма, според мен е в това, че Мохамед не е написал Корана, а той само е "channeled" думите на Аллаха към неговите последователи. По тази причина Коранът се смята за "божие слово" и не подлежи на трактовка, коментари и тълкувание! Това е много различно от "свещените писания" на християнството, които са творения на различни личности и по тази причина подлежат на тълкуване.

За мен окарикатуряването на Мохамед или Корана е равносилно на това някой да извика "пожар" в претъпкан киносалон, когато няма никакъв пожар! Кой знае защо подобна постъпка би се считала за хулиганство или дори за престъпление, ако предизвика паника, но поместването на карикатури за неща, които изрично се знае, че са свещени в Исляма и е известно, че издевателството на тези светини поражда ярост и омраза, се счита едва ли не за геройска постъпка в защита на свободата на словото?

В заключение искам да призная, че по някакъв непонятен вътрешен подтик аз си направих един експеримент и написах на линията за търсене в Google:

anti-semitism and "Charlie Hebdo"

След което натиснах бутона "I am feeling lucky".

Като резултат получих на екрана информация за процес през 2009 година срещу писателя и художник Maurice Sinet (на 80 години), известен под псевдонима Sine, който е бил обвинен в антисемитизъм заради публикация в "Charlie Hebdo" за предстоящата сватба на сина на Саркози с дъщерята на някакъв много богат евреин. Въпросният Sine си позволил да пише в публикацията, че младият Саркози може би ще трябва да приеме юдеизма! Sine отказал да се извини за тази си трансгресия и бил уволнен от "Charlie Hebdo"!

Оставям без коментар този случай, демонстриращ по недвусмислен начин "принципите за свобода на словото", в името на които загинаха 12 души в редакцията на "Charlie Hebdo"!

Няма да коментирам и хипократщината на 40 държавни ръководители, включително и Натаняху, които хванати за ръце демонстрираха различните аршини, които използват, за да мерят престъпленията в зависимост от това към коя религия принадлежи престъпника!

След всичко казано дотук аз мога с чиста съвест да заявя: "Je ne suis pas Charlie Hebdo!". Това не означава, че одобрявам терористичните актове в Париж през миналата седмица, а само дълбокото ми убеждение, че нещата са много по-сложни, отколкото се опитват да ни ги представят нашите демократично избрани ръководители, и това, че те се опитват да ги представят в елементарната палитра на бялото и черното, не помага на никого и за нищо!

Дилетант


вторник, 6 януари 2015 г.

Емиграция: Историята на един японец

В Автоклуба Юлия имаше един колега, с когото бяха съседи по кюбикали. Той се казваше Канизава или накратко Кани. Неговата история е доста интересна, защото е история на една силна любов, преживяла почти половин век без да изгасне или дори да помръкне.

Бащата на Кани през войната бил офицер от японската армия в Манджурия. Там се родил и Кани. Когато войната завършила и баща му, заедно със семейството си, се завърнал в Япония, там царяла безработица и пълна мизерия. Един ден бащата на Кани срещнал приятел от войната, който му казал, че имало лотария за емиграционни визи за САЩ и той се канел да кандидатства. Приятелят посъветвал и бащата на Кани да кандидатства. Той веднага се съгласил. И двамата подали документи за лотарията. Бащата на Кани спечелил, а приятелят му не спечелил!

И така Кани се оказал в Америка. По онова време в Калифорния основният бизнес на японците бил ландскейпинга, който в днешни времена е основният бизнес на мексиканците, тъй като японците са се изкачили на следващите стъпала в йерархията на бизнеса и наемните работници: собственици на ресторанти и магазини, държавни служители, лекари, адвокати, програмисти и други технологични професионалисти.

Бащата на Кани също се заел с ландскейпинг. Спомените на Кани от онова време са свързани с ходене от двор на двор, косене, подрязване на храсти и дървета и изобщо с целия спектър от дейности, характерни за този бизнес. Единственият по-интересен спомен, който се откроява до ден днешен в съзнанието на Кани, е следната история.

Пътували баща му и той в пикапа, с който разкарвали инструментите си по обектите. Баща му на Кани имал една широкопола шапка, каквато сме виждали, че японците носят, по картини, изобразяващи японския бит и природа. В един момент той си мръднал главата по-рязко, периферията на шапката му се ударила в колонката на вратата и шапката му паднала. Тя се заклещила между кормилото на пикапа и вратата, така че бащата на Кани не можел да върти кормилото. Той не можел и да махне шапката, защото нямало как да пусне кормилото и така, докато се суетял какво да прави, пикапът се ударил в едно дърво и спрял! Този инцидент се е запечатил в съзнанието на Кани и той го разправяше, заливайки се от смях, макар че когато това се е случило, нито на него, нито на баща му им е било до смях.

Разбира се, Кани работел с баща си само през ваканцията и през празниците, защото през останалото време трябвало яко да учи. В това отношение азиатците са безкомпромисни – децата им трябва да учат и да са първи в учението. По тази причина днес няма да се види японец, който да работи ландскейпинг и изобщо да работи тежък физически труд. Същото важи и за останалите емигранти от Китай, Корея и Виетнам, но мексиканците може би дълго ще си останат в ландскейпинга, строителството и селското стопанство, защото много много не се отдават на учението!

Кани завършил гимназия, а след това и колеж, и станал програмист. Той не беше някакъв блестящ програмист, но в една голяма икономика като американската, винаги има място за човек, който иска да учи и се старае да изпълнява каквото му е наредено по възможно най-добрия начин.

Още от времето на живота си в Япония Кани имал връзка с едно момиче, в което бил много влюбен, а и тя изглежда е отговаряла на чувствата му. Той поддържал с нея контакт чрез писма и му се искало да се уреди материално, за да се ожени за нея.

Един ден той получил от нея писмо, в което тя му пишела, че родителите ѝ са я сгодили за някакъв доктор и след няколко месеца ще се състои сватбата им.

Кани бил потресен от това известие, което разрушавало всичките му планове и мечти за бъдещето. Той моментално си купил билет за самолет и полетял за Япония. Там той се срещнал с изгората си и разбрал, че не може нищо да се направи и след няколко месеца тя ще се омъжи. Кани започнал да я затрупва с цветя и да ѝ обещава какво ли не, но нещата не зависели от нея и тя не можела да не изпълни волята на родителите си. Тогава Кани и момичето се отдали на кратка, но умопомрачителна любов, която продължила тайно около месец. Най-накрая момичето му казало, че така повече не може да продължава и те трябва да престанат да се виждат.

Кани приел раздялата изключително тежко. Затворил се в къщата на леля си и в продължение на дни отказвал да яде и пие. Леля му се видяла в чудо и правела всичко възможно да го извади от състоянието му на пълно отчаяние. Родителите му в Щатите също изпаднали в отчаяние, защото от Кани нямало никакви вести.

Най-накрая лелята намерила изход. Тя казала на Кани, че му е намерила съпруга, дори по-добра от загубената, и била уредила почти всичко, когато внезапно ... умряла! Бедата била, че отгоре на всичко тя не успяла да запознае Кани с новото момиче, така че всичко отново пропаднало!

Кани отново изпаднал в депресия, но родителите му успели да установят контакт с него и го кандардисали да се завърне в Америка. Кани се върнал. Намерили му момиче. Той се оженил за нея и имал три деца, но нищо не го радвало и той не можел да се отърве от спомените си за единствената жена, която някога е обичал истински!

След двадесетина години семеен живот, Кани внезапно получил писмо от Единствената! Тя му пишела, че съпругът ѝ е станал много известен доктор, че те имат две дъщери, които се учат в най-престижното училище в Япония, в което не се влиза даже с изпит, а с лотария, защото всички кандидати по принцип са пълни отличници с най-добри рекомендации, но кандидатите са толкова много, че единственият справедлив начин за приемане е жребият. Нейните дъщери имали невероятният късмет да спечелят от лотарията място в училището и тяхното бъдеще по този начин било осигурено.

Всичко имала в живота си Единствената, само Кани ѝ липсвал и тя непрекъснато мислела за него! Предлагала му, когато намери време и възможност, да дойде в Япония да се срещнат!

През следващите 20-30 години Кани през година, през две, "намирал време" и заминавал за Япония. В подготовката за пътуването му се включвали най-добрите му приятели от отдела в автоклуба. Джени, която притежавала бижута за няколкостотин хиляди долара и минавала за най-големия специалист в тази област между колегите му, избирала поредното бижу, което трябвало да бъде одобрено и от останалите колеги. Кани заминавал, а когато се връщал, Единствената изпращала на колегите му кошница с бонбони и други най-скъпи и изискани японски лакомства! В Япония Кани прекарвал 2-3 седмици на разноски на Единствената във вълшебния свят на любовта и се връщал "зареден с енергия" за следващите една-две години.

Майка му, която вече гонеше 90-те, винаги е знаела за похожденията на Кани и също подготвяла своите подаръци за Единствената. Знаела за нея и съпругата на Кани, но дискретно си мълчала и никога не коментирала нищо по въпроса.

Юлия и Кани са вече пенсионери и почти не се срещат, но Кани е най-редовният кореспондент на Юлия по електронната поща. Всеки ден тя получава от него по няколко статии, възхваляващи Републиканската партия и оплюващи Обама, които тя рядко чете, защото е върл противник както на републиканците, така и на Обама, но редовно му отговаря с информация за себе си, а понякога и деликатно задава въпроси за Единствената. Кани отговаря с много такт и благоговение, на което вероятно всяка жена би желала да е обект.


Разказвач