В Автоклуба
Юлия имаше един колега, с когото бяха
съседи по кюбикали. Той се казваше
Канизава или накратко Кани. Неговата
история е доста интересна, защото е
история на една силна любов, преживяла
почти половин век без да изгасне или
дори да помръкне.
Бащата на
Кани през войната бил офицер от японската
армия в Манджурия. Там се родил и Кани.
Когато войната завършила и баща му,
заедно със семейството си, се завърнал
в Япония, там царяла безработица и пълна
мизерия. Един ден бащата на Кани срещнал
приятел от войната, който му казал, че
имало лотария за емиграционни визи за
САЩ и той се канел да кандидатства.
Приятелят посъветвал и бащата на Кани
да кандидатства. Той веднага се съгласил.
И двамата подали документи за лотарията.
Бащата на Кани спечелил, а приятелят му
не спечелил!
И така Кани
се оказал в Америка. По онова време в
Калифорния основният бизнес на японците
бил ландскейпинга, който в днешни времена
е основният бизнес на мексиканците, тъй
като японците са се изкачили на следващите
стъпала в йерархията на бизнеса и
наемните работници: собственици на
ресторанти и магазини, държавни служители,
лекари, адвокати, програмисти и други
технологични професионалисти.
Бащата на
Кани също се заел с ландскейпинг.
Спомените на Кани от онова време са
свързани с ходене от двор на двор, косене,
подрязване на храсти и дървета и изобщо
с целия спектър от дейности, характерни
за този бизнес. Единственият по-интересен
спомен, който се откроява до ден днешен
в съзнанието на Кани, е следната история.
Пътували
баща му и той в пикапа, с който разкарвали
инструментите си по обектите. Баща му
на Кани имал една широкопола шапка,
каквато сме виждали, че японците носят,
по картини, изобразяващи японския бит
и природа. В един момент той си мръднал
главата по-рязко, периферията на шапката
му се ударила в колонката на вратата и
шапката му паднала. Тя се заклещила
между кормилото на пикапа и вратата,
така че бащата на Кани не можел да върти
кормилото. Той не можел и да махне
шапката, защото нямало как да пусне
кормилото и така, докато се суетял какво
да прави, пикапът се ударил в едно дърво
и спрял! Този инцидент се е запечатил в
съзнанието на Кани и той го разправяше,
заливайки се от смях, макар че когато
това се е случило, нито на него, нито на
баща му им е било до смях.
Разбира се,
Кани работел с баща си само през ваканцията
и през празниците, защото през останалото
време трябвало яко да учи. В това отношение
азиатците са безкомпромисни – децата
им трябва да учат и да са първи в учението.
По тази причина днес няма да се види
японец, който да работи ландскейпинг и
изобщо да работи тежък физически труд.
Същото важи и за останалите емигранти
от Китай, Корея и Виетнам, но мексиканците
може би дълго ще си останат в ландскейпинга,
строителството и селското стопанство,
защото много много не се отдават на
учението!
Кани завършил
гимназия, а след това и колеж, и станал
програмист. Той не беше някакъв блестящ
програмист, но в една голяма икономика
като американската, винаги има място
за човек, който иска да учи и се старае
да изпълнява каквото му е наредено по
възможно най-добрия начин.
Още от времето
на живота си в Япония Кани имал връзка
с едно момиче, в което бил много влюбен,
а и тя изглежда е отговаряла на чувствата
му. Той поддържал с нея контакт чрез
писма и му се искало да се уреди материално,
за да се ожени за нея.
Един ден той
получил от нея писмо, в което тя му
пишела, че родителите ѝ са я сгодили за
някакъв доктор и след няколко месеца
ще се състои сватбата им.
Кани бил
потресен от това известие, което
разрушавало всичките му планове и мечти
за бъдещето. Той моментално си купил
билет за самолет и полетял за Япония.
Там той се срещнал с изгората си и
разбрал, че не може нищо да се направи
и след няколко месеца тя ще се омъжи.
Кани започнал да я затрупва с цветя и
да ѝ обещава какво ли не, но нещата не
зависели от нея и тя не можела да не
изпълни волята на родителите си. Тогава
Кани и момичето се отдали на кратка, но
умопомрачителна любов, която продължила
тайно около месец. Най-накрая момичето
му казало, че така повече не може да
продължава и те трябва да престанат да
се виждат.
Кани приел
раздялата изключително тежко. Затворил
се в къщата на леля си и в продължение
на дни отказвал да яде и пие. Леля му се
видяла в чудо и правела всичко възможно
да го извади от състоянието му на пълно
отчаяние. Родителите му в Щатите също
изпаднали в отчаяние, защото от Кани
нямало никакви вести.
Най-накрая
лелята намерила изход. Тя казала на
Кани, че му е намерила съпруга, дори
по-добра от загубената, и била уредила
почти всичко, когато внезапно ... умряла!
Бедата била, че отгоре на всичко тя не
успяла да запознае Кани с новото момиче,
така че всичко отново пропаднало!
Кани отново
изпаднал в депресия, но родителите му
успели да установят контакт с него и го
кандардисали да се завърне в Америка.
Кани се върнал. Намерили му момиче. Той
се оженил за нея и имал три деца, но нищо
не го радвало и той не можел да се отърве
от спомените си за единствената жена,
която някога е обичал истински!
След двадесетина
години семеен живот, Кани внезапно
получил писмо от Единствената! Тя му
пишела, че съпругът ѝ е станал много
известен доктор, че те имат две дъщери,
които се учат в най-престижното училище
в Япония, в което не се влиза даже с
изпит, а с лотария, защото всички кандидати
по принцип са пълни отличници с най-добри
рекомендации, но кандидатите са толкова
много, че единственият справедлив начин
за приемане е жребият. Нейните дъщери
имали невероятният късмет да спечелят
от лотарията място в училището и тяхното
бъдеще по този начин било осигурено.
Всичко имала
в живота си Единствената, само Кани ѝ
липсвал и тя непрекъснато мислела за
него! Предлагала му, когато намери време
и възможност, да дойде в Япония да се
срещнат!
През следващите
20-30 години Кани през година, през две,
"намирал време" и заминавал за
Япония. В подготовката за пътуването
му се включвали най-добрите му приятели
от отдела в автоклуба. Джени, която
притежавала бижута за няколкостотин
хиляди долара и минавала за най-големия
специалист в тази област между колегите
му, избирала поредното бижу, което
трябвало да бъде одобрено и от останалите
колеги. Кани заминавал, а когато се
връщал, Единствената изпращала на
колегите му кошница с бонбони и други
най-скъпи и изискани японски лакомства!
В Япония Кани прекарвал 2-3 седмици на
разноски на Единствената във вълшебния
свят на любовта и се връщал "зареден
с енергия" за следващите една-две
години.
Майка му,
която вече гонеше 90-те, винаги е знаела
за похожденията на Кани и също подготвяла
своите подаръци за Единствената. Знаела
за нея и съпругата на Кани, но дискретно
си мълчала и никога не коментирала нищо
по въпроса.
Юлия и Кани
са вече пенсионери и почти не се срещат,
но Кани е най-редовният кореспондент
на Юлия по електронната поща. Всеки ден
тя получава от него по няколко статии,
възхваляващи Републиканската партия
и оплюващи Обама, които тя рядко чете,
защото е върл противник както на
републиканците, така и на Обама, но
редовно му отговаря с информация за
себе си, а понякога и деликатно задава
въпроси за Единствената. Кани отговаря
с много такт и благоговение, на което
вероятно всяка жена би желала да е обект.
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар