Емиграция: Историята на една виетнамка

За Джени вече стана дума в една от предишните истории (Историята на един японец) и макар че нейната история не се отличава с някакви особени събития, все пак ми се струва, че може би ще бъде интересна и на читателите.

В автоклуба Джени се ползваше от специалното благоразположение на началството. Причините за това не бяха в изключителните ѝ способности на програмистка. Тя просто се отличаваше с неподражаема елегантност и демонстрация на онзи дамски финес, който е природна даденост на някои жени и им печели възхищение и добра воля, а понякога и завист у околните.

Спомням си първата ми среща с Джени преди години, когато Юлия я покани за пръв път у нас да я почака за малко, докато се приготви за излизане. Случи се така, че когато Джени влизаше, аз излизах от стаята, която наричах с гръмкото име "офис". Бях облечен по домаш ному, но слава Богу достатъчно прилично, за да мога да се представя пред погледа на една младееща се дама на около 50 години. Юлия ме представи на Джени и тя, подавайки ми ръка, каза с мелодичен благ глас: "Ах, колко сте handsom! Приличате на римски император!"

Аз отначало зяпнах, стараейки се да асимилирам думите ѝ, а след това се хванах за корема и започнах да се превивам от смях. Джени не промени любезната си усмивка нито с един пиксел, а само добави: "Да, приличате ми на римски император от бюстовете по галериите!"

Аз осъзнах, че реакцията ми е напълно неуместна, но изобщо не можех да съобразя какво да отговоря на този комплимент. След няколко секунди, гледайки озареното ѝ от вътрешна убеденост усмихнато лице, аз промърморих: "Може би сте права! Никога не съм се замислял на какво приличам!?"

Такава беше Джени: елегантно облечена, винаги усмихната и готова с комплимент или ласкателна забележка да привлече на своя страна всеки колега или началник.

По-близките Отношения между Джени и Юлия се установиха, когато Марк помоли Юлия да я попита защо са уволнили онзи мексиканец от охраната на входа? Юлия полюбопитства и Джени леко притеснена ѝ разказа следната история.

Един ден тя си забравила в кухнята пръстена. Разлепила на няколко места по коридорите и в столовата листчета с молба, ако някой намери "златен пръстен с рубин", да се обади на едикойси телефон. Бележката съдържала и обещание за възнаграждение 10% от стойността на намерения пръстен. Още на следващия ден ѝ се обадил един от контракторите, че бил намерил пръстена и го предал на охраната на входа на сградата. Джени отишла на пропуски, но там ѝ казали, че нищо не им е било предавано!

Работата се размътила. Началството на охраната прегледало записите на камерите на входа и наистина видели, че въпросният контрактор предава един пръстен на дежурния. Оказало се, че дежурният прибрал пръстена в джоба си, вместо да го предаде на началството.

И така мексиканецът бил уволнен веднага, а Джени изплатила обещаната "finding fee" на контрактора и с това се приключила историята.

Юлия полюбопитствала колко е платила Джени на контрактора и зяпнала, когато Джени ѝ казала, че както била обещала в бележката, платила 10% от стойността на пръстена. "И колко било това, ако не е тайна?" попитала Юлия. "Ами 2500 долара" – скромно отговорила Джени. Юлия облизала пресъхналите си устни и попитала дали това е най-скъпият ѝ пръстен и Джени безгрижно ѝ отговорила, че има още няколко пръстена, които са доста по-скъпи от този!

На другия ден Джени се появила с една кожена торбица, от която изсипала най-различни бижута. Колегите се събрали наоколо през почивката и Джени с благ и любезен глас им разправила историята на по-скъпите бижута. Юлия твърди, че този ден Джени донесла в автоклуба бижута за поне 300000 долара!

По-късно, когато Юлия и Джени станаха по-близки, Джени ѝ разправи историята си, която е доста интересна и поучителна.

Джени била родена в Сайгон.

Баща ѝ бил пилот на пътнически самолети в аеролиниите на Емиратите. Той редовно носел на Джени за подаръци бижута, златни монети и други скъпоценности.

Майка ѝ била "business woman" – имала ресторант в Сайгон.

Самата Джени от малка била дадена в католически конвент за възпитание и образование. Този факт ми направи голямо впечатление, защото Джени беше будистка! Юлия, чиито познания по религиите са доста рудиментарни, не можа да ми обясни нищо повече по въпроса и даже не видя никакво особено противоречие в това, че Джени след завършването на католическия конвент си е останала будистка!

Бащата и майката явно живеели отделно. Майката в един момент продала ресторанта в Сайгон и отишла в Лаос, където отворила друг ресторант. Там тя се била свързала с някакъв немец, който в един момент я посъветвал да продаде ресторанта и да се маха от Лаос, защото започвала гражданска война. Майката го послушала и напуснала Лаос. В крайна сметка тя се оженила за американец (очевидно по някое време се развела с бащата на Джени) и се озовала в САЩ.

Джени завършила образованието си в конвента в Сайгон и постъпила в Калифорнийския щатски университет в Лонг Бийч.

След университета Джени първоначално постъпила на работа в изчислителния център на една верига за електроника, наречена Федерейтед. Тази верига все още съществуваше, когато ние пристигнахме в САЩ, но година-две след това фалира. При уволнението си Джени получила към 30000 долара обезщетение, което изпратила ... на любимия си будистки манастир в Индия с уговорката, че те ще се молят редовно за нея и особено активно ще правят това при специални заявки от нейна страна!? Джени даже показваше снимки на няколко десетки молещи се будистки монаси, които според легендата на снимките, се молеха по нейни специални заявки!?

Някъде в периода от рождението си до дните, когато се запознахме с Джени, тя се беше запознала с Далай Лама и всеки път, когато той пристигаше на посещение в САЩ, Джени получаваше персонална аудиенция от светия човек!

Джени посвещаваше всеки ден по час-два на медитация и твърдеше, че това много ѝ помага на душевното равновесие и самочувствие.

Джени се беше оженила за един американец, който я обичаше безумно и не очакваше от нея нито да му готви, нито да го пере, нито да прави каквито и да са физически усилия за неговото добруване, а само да го обича и да е до него! Що се отнася до това колко точно го обичаше не знам, но определено тя беше до него, за което получаваше ежегодни подаръци във вид на бижута и кюлчета злато, сребро и платина, защото Джени имаше истинска слабост към тези неща!

По въпроса за готвенето мъжът на Джени не можеше да има никакви претенции, тъй като по думите ѝ: "Аз съм отгледана от монахини и никога не ми се е налагало да се уча да готвя или да пера!" Откровено казано аз имах по-други разбирания за обучението в католическите конвенти, но явно или информацията ми е много остаряла, или Джени нещо хитрува.

На историята е известен само един случай, при който Джени се е опитала да готви. Това е станало на един "Ден на благодарността", когато в Америка по традиция се пече пуйка. Джени твърди, че приготвила пуйката по рецептата, приложена към тялото на птицата, но когато трябвало да я извади от фурната, пуйката паднала на земята и само по чудо Джени не се изгорила. Тогава тя се обадила в любимия си ресторант и казала, че пристига с 20 души на обяд. Предполагам, че тя е имала специални връзки със собствениците на ресторанта, защото само след 40-50 минути гостите ѝ били щастливо подредени около масите с прекрасно (според Джени) приготвени ястия от пуйка! Вероятно от този случай насам Джени никога не готвеше, когато е поканила гости, а поръчваше ядене, покривки, съдове, лъжици, вилици ножове и изобщо всичко необходимо от някой от околните ресторанти, които предоставяха и един или двама сервитьори, в зависимост от броя на гостите.

Джени и майка ѝ бяха докарали в САЩ по един или друг начин сестрите на Джени по майчина линия, които бяха от различни съпрузи, но до една бяха женени за богати лекари, финансисти и адвокати из целите Щати. Всяка година сестрите и майката със американските си съпрузи се събираха при някоя от дамите на гости и това беше предмет на дълги дебати в автоклуба, както по въпросите на подарените от щастливите съпрузи бижута, така и по въпросите къде са се събирали семействата и как са прекарали?

Синът на Джени – едро и красиво момче с приятно примесени азиатски и европейски черти – завърши MIT и замина отначало на специализация във Франция, а след това в Китай. Там той се запозна с някаква китайка, която изглежда имаше не по-малко здрава хватка от Джени. В Китай той се разболя много тежко от някаква болест, но китайката застана до леглото му като Гюро Михайлов на поста си и не мръдна докато синът на Джени "не прескочи трапа". След това китайката се ожени за сина на Джени и те заживяха ... в Китай. По неизвестни причини синът на Джени не искаше и да чуе да се върне да живее в САЩ!

Преди няколко години Джени получи facial palsy (лицева парализа), вследствие на което лицето ѝ се поизкриви! Монасите от Индия бяха мобилизирани за непрекъснати молебени, а китайските доктори в района на Южна Калифорния бяха призовани да помогнат с иглолечение и всякакви азиатски лечителни смески и отвари. Резултатите бяха повече или по-малко незначителни. Изкривяването на лицето понамаля, но все пак остана забележимо. Лъчисто сияещата усмивка на Джени придоби малко саркастично-сардоничен отенък, но човек можеше да я приеме като артистично отражение на днешния объркан и жалък в своите напъни и стремежи свят.

Разказвач

Why Arming Kiev Is a Really, Really Bad Idea?

Този път реших да използвам заглавието на статията на професор Stephen M. Walt (9 февруари 2015), която желаещите могат да прочетат тук:

http://foreignpolicy.com/2015/02/09/how-not-to-save-ukraine-arming-kiev-is-a-bad-idea

Забележка. След статията има няколко линка към публикации, които също са посветени на проблема за въоръжаването на Украйна от САЩ.

В статията си Stephen Walt (SW) обсъжда доклада на групата от девет видни сътрудници на Brookings Institution, Atlantic Council и Chicago Council on Global Affairs, който се появи през последните дни и в който въпросните специалисти и бивши сътрудници на администрациите на Клинтън и Буш Младши пледират за три милиарда долара помощ от САЩ през следващите 3 години във формата на модерно оръжие за Украйна, за да може тя да се справи с агресията на бунтовниците от Източна Украйна и на Русия.

Stephen Walt веднага прави уговорката, че въпросните специалисти от изброените институции са тясно свързани с досегашната политика на придвижване на НАТО на изток, под официалния предлог, че подобно придвижване към границите на Русия не би трябвало да предизвика негативна реакция от страна на Русия!? Според SW подобна позиция на въпросните специалисти сега е напълно предсказуема, защото те трябва да защитят досегашните си политически препоръки, които очевидно се провалиха. Според тези препоръки придвижването на НАТО към границите на Русия трябваше да осигури продължителен мир и процъфтяване в цяла Европа, но този "пролетен цъфтеж" очевидно се оказа мрачна есен и може би още по-мрачна и студена зима за европейските народи!

SW цитира книгата на политолога Robert Jervis:

"Perception and Misperception in International Politics",

в която авторът изследва два модела на поведение на държави в международните отношения и във връзка с това – правилните начини за реагиране на тяхното поведение в съответствие с тези модели.

Първият модел е наречен “deterrence model”. Типичен представител на този модел е хитлерова Германия, която оглавяваше арогантен и грабителски расистки режим, насочен към експанзия и завладяване на чужди територии с цел експлоатация, както на териториите, така и на тяхното население. Правилната политика срещу такъв режим е твърд и безапелационен отпор в най-ранните стадии на агресията, който да лиши представителите на режима от всякакви илюзии за възможни отстъпки под натиска на техните амбиции.

В контраст на първия модел вторият модел, наречен “spiral model”, видимата агресивност на режима се дължи на това, че той е обладан от страх и несигурност. Според професор SW режимът на Путин в Русия отговаря на спиралния модел.

Моето мнение напълно съвпада с това на SW. Във връзка с това искам да отбележа, че пропагандистите на Запад и редица видни политици много обичат да наричат Путин „новия Хитлер“, но това не е нищо повече от евтин трик, който вече беше приложен на света, при това с удивителен успех, по отношение на Саддам Хюсеин за неговите "оръжия за масово изтребление". Очевидно някои политици на Запад имат доста ниско и, както се оказва – правилно, мнение за интелигентността на широката публика или просто се ползват от крилатата мисъл на Гьобелс, че "и най-голямата лъжа, повторена многократно започва да звучи като истина!".

Проблемът е, че ако срещу режим от спиралния модел се реагира по рецептата на възпиращия модел, то несигурността на режима само се увеличава и неговата реакция придобива все по-агресивен характер, влизайки в спирала на нарастващ отпор срещу външната опасност, която започва да се възприема като жизнена заплаха за нацията! В такъв случай правилната политика е дипломатически инициативи, предназначени да успокоят и омиротворят страховете, несигурността и подозренията на режима от спиралния модел.

В случая на режим от възпиращия модел обаче стъпки за омиротворяване могат да имат ефекта на стимул към режима, че противникът му е слаб и нерешителен и той може с настойчивост и арогантност да постигне амбициите си. Илюстрация на казаното в този параграф са дипломатическите усилия за омиротворяване на хитлерова Германия преди Втората световна война.

Тези, които разглеждат Русия като принадлежаща към възпиращия модел, предлагат именно реакцията срещу държави от този модел, която в случая е непрекъснато противостоене и шантаж срещу Русия с цел увеличаване на цената на нейната агресия. Бедата е, че в случая с Русия имаме типичен пример на спирален модел на поведение. Путин е дълбоко убеден, че Западът има намерение да обкръжи страната с военни бази, да я разчлени на съставните ѝ части и да я лиши от всякакво влияние в исторически обусловената ѝ сфера на влияние, която за съвременна Русия се простира в непосредствена близост до нейните граници.

Правилната политика спрямо Русия в светлината на казаното досега се свежда до дипломатически усилия и мерки за намаляването на подозрителността на режима към политиката на околните държави, демонстрираща липсата на агресивни намерения и желание за икономическо и политическо сътрудничество, съобразено както с интересите на Русия, така и с интересите на околните държави.

Фактът, че Путин заяви преди време, че разпадането на СССР е най-голямата политическа трагедия на XX век, се тълкува като заявка за възстановяването на Руската империя от края на 80-те години на миналия век. На практика това заявление е само една валидна констатация на историческите дадености. Ако се огледа политическото и икономическо развитие на болшинството от съставните страни на СССР ще се констатира, че с изключение на Русия те като правило се оформиха като тоталитарно олигархични държави. Икономическото им развитие се свежда до обогатяване на кланови и олигархични структури за сметка на широките народни маси, като или се симулира демокрация, или дори не се правят усилия с подобни маскировки, а направо се разграбват богатствата на държавите и народите, които олигарсите управляват.

В допълнение към това неочакваното и неконтролируемо разпадане на СССР доведе до възникването на бъдещи потенциални етнически конфликти. Причината за това е, че границите между отделните компоненти на СССР бяха до голяма степен условни и бяха установени отдавна, като не отразяваха етническите движения на населението през един период от 80 години. Някои от страните наследнички на СССР или не са съществували в последните 100-200 години или изобщо никога не са съществували в изкуствените граници, определени им в СССР, както и в съвременния или подобен етнически състав.

Редица мои пѝсания в блога от 2014 и 2015 години са посветени на събитията в Украйна и в тях аз се опитвам да обоснова разбиранията си за събитията в тази държава. В тези писания аз представям историческите факти около събитията в Украйна от последните години, стараейки се да докажа, че Русия е предизвикана да реагира по начина, по който реагира в Украйна преди всичко от страховете си за организирана атака на Запада срещу териториалната ѝ цялост и политическата и икономическата ѝ независимост. По тази причина в този материал аз няма да повтарям и да доказвам отново правилността на разбиранията си за съвременните събития в Украйна, а само ще се спра на възможната реакция на Русия срещу опитите за въоръжаване на Украйна със съвременно оръжие, което се предлага от представителите на изброените по-горе институции и в допълнение се ползва с подкрепата на ястребите в Американския Конгрес.

1. Украйна е една разделена държава, която е на границата да се превърне в "пропаднала държава", поради грабителските апетити на местната олигархия.

2. Много наблюдатели считат, че президентът Порошенко е склонен към компромиси с проруското население в Източна Украйна, но не е в състояние да реализира тези компромиси, поради влиянието на неонацистките сили от Галиция и изобщо от Западна Украйна, за които проруското население в Източна Украйна е расово непълноценно и не заслужава достъп до властта.

3. Изборите за Рада, които се проведоха в Украйна миналата година, не допуснаха до участие опозиционните партии, които традиционно представят проруската част от населението на страната. По тази причина Радата трудно би могла да бъде считана за парламент, представящ цялото население на страната и поради това в едно демократично общество не би имала право да взема конституционни решения за държавното устройство на страната.

4. Украинската армия е дълбоко деморализирана и небоеспособна. На практика най-успешните операции на правителството, ако и когато може да се говори за такива, се провеждат от Националната гвардия, която се състои от частни батальони, принадлежащи към неонацистките партийни формации и отделни олигарси.

5. Разузнавателните служби на Украйна вероятно гъмжат от агенти на руските разузнавателни служби, като се има предвид недалечната им историческа общност в рамките на СССР.

6. Опитите за въоръжаване на украинската армия с модерно оръжие от САЩ неизбежно ще бъдат възприети от Русия като доказателство за намесата на САЩ в конфликта и ще дадат предлог на Русия за атака с редовни части на руската армия. (Подобна реакция би била в пълно съответствие със спиралния модел на поведение.) Украйна не би имала никакъв шанс за успех при такава атака, освен ако САЩ и НАТО не са готови за намеса със собствени военни части, което при действащата военна доктрина на Русия би означавало Трета световна, този път ядрена, война.

С други думи, ако САЩ и НАТО не са готови да извървят целия път до Трета световна война, то въоръжаването на Украйна с модерни оръжия е безсмислено. Русия гледа на конфликта в Украйна като на въпрос на живот и смърт за нейната държавност и независимост и вероятно няма да отстъпи без да даде окончателно сражение на западната агресия, за каквато сегашните управници на страната възприемат конфликта в Украйна.

Между другото САЩ вече са доставили на Украйна три радарни установки за установяване на позициите, от които се стреля с артилерия и минохвъргачки. Резултатът е, че една от установките е унищожена, втората по някакви причини е неизползваема, а третата изглежда не е ясно къде се намира!? С други думи армия, която е била неглижирана в продължение на 25 години, че дори и повече, не може да бъде реконституирана за няколко месеца, година или две!

На 12 февруари в Минск беше подписано поредното споразумение за прекратяване на огъня. Всеки, който би си направил труда да се запознае с този документ и с процедурата, по която се е стигнало до неговото съгласуване и подписване, ще разбере, че това е едно "голямо л---о", както би се изразил моят любим литературен герой Швейк.

Първо няколко думи по процедурата на преговорите.

Преговорите се водеха от Меркел, Оланд, Порошенко и Путин вероятно под председателството на Лукашенко. Изготвеният документ обаче е подписан от ... Кучма (за Украйна) и ръководителите на ДНР и ЛНР. (Предполагам, че някои все още си спомнят, че преди години Кучма беше президент на Украйна.) При това Порошенко категорически отказва да разговаря с ръководителите на ДНР и ЛНР! Фактът, че той не подписва споразумението, говори за неговото безсилие пред хунтата в Киев, без съгласието на която той не е в състояние да предприема каквито и да са решения.

Днес ръководителят на "Десен сектор" Дмитро Ярош заяви, че неговата организация не признава споразуменията, достигнати в Минск, а неговата неонацистка организация притежава част от батальоните на Националната гвардия, за която вече писах, че е най-боеспособната част от силите на Украинското правителство.

http://rt.com/news/232183-ukraine-yarosh-war-minsk/

В момента се водят ожесточени боеве за Дебалцев – важен железопътен възел между Луганск и Донецк, който сепаратистите горещо желаят да завладеят.

Освен това, ако някой от читателите се интересува сериозно от конфликта в Украйна, то той би могъл да прочете споразумението, което съвсем не е дълго. Бих бил любопитен, ако такъв един читател сподели какво е разбрал от документа и с какво по-точно той се отличава от Минск-1, който така и не беше имплементиран досега!

В заключение ще призная, че моето мнение за документа, породен от "голямата четворка", заседавала 17 часа в Минск е, че това е едно голямо нищо, което те разбира се не биха желали да признаят. Този документ е едно нищо, защото Порошенко не смее да взима каквито и да са решения, противни на държащите властта в Киев неонацистки отряди. Путин е оказал толкова натиск върху ръководителите на ДНР и ЛНР, колкото да не бъде обвинен в предателство спрямо руското население в Източна Украйна, а Меркел и Оланд все още не са узрели за независима европейска политика, отговаряща преди всичко на интересите на европейските народи за мир и икономическо процъфтяване на континента. Впрочем основният подпалвач на гражданската война в Украйна са САЩ, които играят своя геополитическа игра с минимален вход от васалите от НАТО, на които е отредена ролята на пушечно месо, ако конфликтът излезе извън контрол!

Коментарите за споразумението в Минск към Путин на държавният секретар на САЩ, на министър-председателя на Великобритания, на Доналд Туск, президент на ЕС, са образци на назидателност, подобаваща на строги учители към непослушен и не особено способен ученик, който трябва да промени поведението си драстично, за да спечели благоволението на учителите си. Подобен назидателен тон е предназначен да предизвика възможно най-негативна реакция в Москва, за да може след това Русия да бъде обвинена в липса на сътрудничество за изпълнение на споразумението!

Дилетант

Гражданската война в Украйна и бъдещето на Европа

Днес (3 февруари 2015 г.) прочетох в „Ню Йорк Таймс“ една статия за събитията в Източна Украйна, която неочаквано за мен се различава от този тип публикации в Средствата за масова дезинформация (СМД) в САЩ по това, че съдържа повече елементи на журналистическа обективност, отколкото е характерно за СМД изобщо и за този вестник в частност. Някои от статиите в СМД понякога допускат коментари на читателите, които аз чета с интерес, поне първите 10-15 от тях, защото те показват отношението на публиката към официалната пропаганда. В един от коментарите бяха изброени главните моменти от началото на кризата в Украйна досега. Именно този списък от събития искам да използвам като скеле за този материал.

1. От дълго време ЕС и САЩ призоваваха Украинското правителство да обърне гръб на Русия и да се присъедини към Запада. В тази връзка в Украйна беше направен опит за вземане на властта чрез "цветна революция" от прозападни политически сили, който отначало се увенча с успех. За президент беше избран Ющенко, а за министър-председател Юлия Тимошенко. Те обаче се оказаха представители на олигархията в Украйна, не че това не беше известно и преди това, и продължиха политиката на разграбване на страната.

2. По тази причина народът в следващите избори отново върна на власт проруското крило на олигархията начело с Янукович.

3. В резултат на продължаващия грабеж на страната, този път от проруските олигарси, икономическото положение на украинския народ се влоши още повече.

4. Западът предложи на Янукович статут на асоциация с ЕС. След продължителен пазарлък Янукович дойде до извода, че статута на асоцииран член на ЕС за Украйна означава на практика отваряне на пазарите на Украйна за промишлената и селскостопанска продукция на ЕС без никаква реална полза за Украйна. Нещо повече, отварянето на пазара на Украйна за ЕС ще означава неизбежно затваряне на достъпа на украинската промишленост и селско стопанство до пазара на Русия, който е основният външен пазар за Украйна. Причината за подобно заключение е много проста. Между Украйна и Русия съществуваше практически неконтролируем обмен на стоки, което не би могло да продължава при условие на свободен достъп на ЕС до пазара на Украйна, тъй като това ще доведе до нерегламентиран достъп на стоки от ЕС и до руския пазар.

5. В допълнение ще кажа, че голяма част от обикновените украинци очакваха асоциацията с ЕС да им осигури свободен достъп до трудовия пазар на ЕС, което очевидно е далеч от истината. Трябва да се отбележи, че надеждите на някои кръгове в Украйна за евентуално членство в ЕС са абсолютно безпочвени, като се имат предвид проблемите на ЕС с адаптирането на България и Румъния към съюза, състоянието на украинското стопанство и размера на Украйна като население.

6. Алтернативното предложение на Русия предоставяше на Украйна големи субсидии, достъп до евтин газ и пазарите на новообразуващия се Евразийски икономически съюз (ЕЕС). Истината е, че украинското стопанство по структура и коопериране е исторически свързано много повече с членовете на ЕЕС отколкото на ЕС. При това в бъдещето съществуваше възможността Украйна да стане икономическият мост между ЕС и ЕЕС.

7. Поставен пред дилемата на Буридановото магаре между двете купи сено – ЕС и ЕЕС –Янукович реши да се присламчи към купата на ЕЕС с надеждата, че след време ще може да си зобва и от купата на ЕС. Оказа се обаче, че подобна позиция не е по вкуса на САЩ и ЕС и Държавният департамент (ДД) на САЩ задейства нова "цветна революция". Започнаха поредните демонстрации на Майдана в Киев. Опасявайки се от отрицателна международна реакция Янукович и силите на реда действаха спорадично и нерешително, с което показаха на демонстрантите, че не са твърдо убедени как да реагират. Продължилата твърде дълго време окупация на Майдан даде възможност на неонацистки организации от Западна Украйна да организират полувоенни щурмови отряди и на практика да контролират поведението на тълпата на Майдан. Твърди се, че подготовката на тези отряди се е извършвала в лагери в Полша.

8. На 21 февруари 2014 година с посредничеството на външни министри от ЕС (ако не се лъжа от Полша, Германия и Франция) се постигна споразумение за политическо уреждане на конфликта, като се създаде коалиционно правителство и се изчака краят на мандата на Янукович през есента на 2014 година, когато народът чрез демократично гласуване да реши кой да продължи да управлява Украйна и съответно накъде да се насочи страната – към ЕС или към ЕЕС.

9. Според интервю на професор Стивън Коен (виден специалист по СССР и Русия още от времето на Студената война и професор в университетите на Ню Йорк и Принстън) пред предаването "Democracy now", вечерта срещу 22 февруари Путин и Обама разговарят по телефона, като си обещават, че и двете страни ще подкрепят споразумението.

10. На следващия ден обаче, щурмовите отряди на неонацистите атакуват държавни учреждения и президентския дворец, възползвайки се от заповедта на правителството към специалните части Беркут да се изтеглят от улиците! В резултат Янукович побягва и изпълнителната власт е ликвидирана!

Тук бих желал да направя малка пауза и да предложа на читателите да се поставят в този момент в положението на Путин. Лично Обама е поел ангажимент, че САЩ подкрепят споразумението и още на следващия ден то е нарушено! При това беше очевидна ролята на Държавния департамент на САЩ, както в подготовката на събитията на Майдан, така и в тяхното провеждане, за което свидетелстваха подслушани и публикувани разговори на висши функционери на ДД с посланика на САЩ в Украйна, както и посещенията на Майдан от влиятелни Американски политици. Какъв извод би си направил всеки нормален човек на мястото на Путин след това развитие на събитията в Киев?

Първо, Обама безсъвестно лъже, обещавайки, че САЩ ще поддържат споразумението, или второ, че Обама няма контрол върху собствения си Държавен департамент, който изобщо не се интересува от неговото мнение и от поетите ангажименти!

Всяка от двете възможни версии означава за Путин, че Русия не може да разчита на САЩ като политически партньор и че трябва да вземе спешни мерки за гарантиране на интересите на националната сигурност на Русия, предвид на непрекъснатото движение на НАТО на запад и безотговорните обещания към редица страни, окръжаващи Русия, за бъдещо членство в НАТО.

Първото и най-неотложно нещо, което Русия би трябвало да направи, е осигуряването на военноморската си база в Крим. Само година преди събитията от пролетта на 2014 година, Русия постигна споразумение с Украйна за удължаване на наемането на базата до 2043 година, за което са обещани ежегодни плащания на наем, намаление на цените на газта с около 30% и т. н. Причината за безпокойството на Руските управници е това, че още не е паднало правителството в Киев и новите политици вече говорят за преразглеждане на договора за базата и дори за неговото прекратяване. Към Крим се отправят агитатори от Майдан със задачата да подготвят демонстрации, особено сред татарското малцинство, които да покажат, че присъствието на базата в Севастопол е нежелателно.

Известно е, че населението в Крим от край време е недоволно от присъединяването на полуострова към Украйна, още повече, че когато това решение се взема през 1954 година, Севастопол не е предаден на Украйна, а остава под прякото управление на Москва. В базата, според споразуменията, може да присъстват до 30000 души руски военни части. По времето на присъединяването на Крим към Русия там е имало около 25000 души, които Русия използва, за да блокира събития от рода на тези в Киев. По тази причина твърденията на Путин, че Русия не е изпратила военни части в Крим са формално верни, защото тези части вече са си били там и не е имало нужда да бъдат изпращани.

Междувременно в Киев Радата приема закон, който прекратява статута на руския език като втори официален език. Това решение очевидно е крайно неудачно за момента и то е една от причините за бунтовете в югоизточна Украйна, които избухват на няколко места, но само в Донецк и Луганск успяват да устоят на опитите на администрацията, вярна на Киев, да ги потуши. В потушаването на бунтовете особено важна роля играят местните олигарси, като например олигархът Игор Коломойски, който със собствени средства формира военизирани части, които не позволяват на бунтовниците в Днепропетровск да завземат властта. Ренат Ахметов, който е основният олигарх в Донбас, не взема страна в събитията, което позволява на проруски настроени елементи в района да се организират и постепенно да завземат властта. Определена роля изглежда играят и бунтовници от Крим, които пристигат в Донбас с надежда да осигурят отцепването на този район от Украйна и по този начин да създадат сухопътен мост между Русия и Крим.

За Путин и руското правителство Крим е територия, която те не могат да си позволят да не присъединят към Русия предвид на очевидната враждебност на новите управници в Киев срещу Русия, още повече че от край време населението на полуострова се състои предимно от бивши военни от Съветската армия и техните семейства, за които Русия е законният собственик на полуострова. Положението с Източна Украйна обаче не е толкова ясно. Част от населението, макар и руски говорещо, възприема Украйна като своя родина, но не желае да се противопоставя на Русия, което очевидно е настроението в Западна Украйна. Освен това тази част на Украйна икономически е тясно свързана с военно-промишления комплекс на Русия и за тях разривът с Русия означава икономически крах и разруха.

Западните СМД се опитват да представят събитията в Източна Украйна само и единствено като резултат на амбициите на Путин за възстановяване на Руската империя. Подобно твърдение очевидно е много удобно за пропагандната машина на ЕС и САЩ, но то е твърде далеч от истината. Целта на Путин не е да присъедини Украйна или части на Украйна към Русия, а да осигури буфер между НАТО и Русия, за който буфер да служи Украйна. По тази причина, от гледна точка на Путин, са възможни следните съглашения за разрешаването на украинската криза:

1. Финландизация на Украйна, което ще рече отказа ѝ от присъединяване към НАТО и каквито и да са военни съюзи, насочени срещу Русия.

2. Превръщането на Украйна във федерална държава с широки права за отделните области. Подобно конституционно решение би трябвало да направи изключително труден отказа на бъдещо правителство на Украйна от статута на неутралитет.

Подобни конституционни изисквания, заедно с изисквания за бъдещи социално-икономически реформи, са част от Минските споразумения. За тях обаче никога не се говори в СМД, а се набляга на това, че бунтовниците не желаят да се разоръжат и да се предадат на милостта на властите в Киев! Не бива да се забравя, че безредиците в Киев, както този път, така и преди години, започнаха като народно движение срещу грабежа на олигархията, но както тогава, така и сега, това движение беше овладяно от нови агенти на олигархията, които имат за цел замяната на едни грабители с други.

Що се отнася до причините за очевидната намеса на САЩ в подстрекаването към събитията в Украйна, то за това съществува следната теория.

1. САЩ разбират, че им предстои неизбежно противостоене с Китай. Причината за това противостоене не са амбициите на Китай за световно господство, а желанието на САЩ да запази и в бъдеще позицията си на единствена суперсила и бенефисите от тази позиция. Исторически в продължение на 2500 години Китай се е считал, че е център на света, благодарение на своята културна и цивилизационна привлекателност. Дали и съвременен Китай ще продължава да се стреми към същите геополитически цели със същите методи на културна и цивилизационна привлекателност предстои да се разбере. САЩ обаче са очевидни наследници на европейските традиции по въпросите на световното господство. Те разчитат преди всичко на налагането на политическата си воля със сила!

2. В борбата си за запазване на сегашният си статут на единствена суперсила, САЩ разчитат на васалното сътрудничество на ЕС. Основният орган, осигуряващ тази васална зависимост, е НАТО, над което САЩ имат абсолютен политически и военен контрол, който до голяма степен се дължи и на очевидното нежелание на страните от ЕС да отделят средства за военни цели в размерите, в които си позволява САЩ.

3. Русия, притежавайки най-голямата територия в света, разположена като мост между Европа и Китай, желае да остане забележим участник в съдбата на човечеството и се старае да служи като обединително звено между Китай и изобщо цивилизацията на Изтока и Европейската цивилизация.

4. Най-верният съюзник на САЩ в ЕС е Великобритания. Тя непрекъснато проявява амбиции за по-голямо влияние в съюза отколкото ѝ позволяват икономическите и човешките ресурси. Населението на страната непрекъснато прави опити за излизане от ЕС, а отделни части проявяват сепаратистки тенденции. Ако при бъдещият референдум населението на Великобритания гласува за излизане от ЕС, то влиянието на САЩ в ЕС ще започне да намалява драстично.

5. Друг член на ЕС с амбиции за сериозно влияние в Европа и света е Германия. Исторически много известни германски политици са сочели като ключ към господстващо положение на страната в Европа и света тясното сътрудничество с Русия, което ще осигури на Германия достъп до огромни природни ресурси. С помощта на интелектуалния потенциал на Германия и Русия двете страни ще достигнат до невиждано влияние в световната политика. В тази връзка не може да не се отбележи и идеята на Путин за общо икономическо пространство от Лисабон до Владивосток.

6. В този аспект "прекъсването" на потенциалната връзка между ЕС и Русия може да стане само в Украйна. Това вероятно стои в основата на украинската авантюра на неоконсервативният истаблишмънт на ДД на САЩ.

Естествено САЩ не разчитат Русия да "предаде без бой" позициите си в Украйна. За тях е достатъчно Украйна да се превърне в "пропаднала държава", което ще направи връзката между ЕС, Русия и Китай икономически и политически ненадеждна и дори невъзможна. В този аспект съдбата на украинския народ малко вълнува неоконсерваторите от Вашингтон.

Като се изключат някои шизофренични държави като Полша и Литва, които хранят дълбока, исторически обоснована омраза, както към Русия, така и към Германия, то други държави от традиционно сателитен тип като Румъния и България, както и останалите държави в ЕС в една или друга степен не са във възторг от настоящото развитие на събитията в Украйна. Но те не чувстват увереност в себе си да защищават националните си икономически интереси, които са в унисон с една мирна и процъфтяваща Украйна, осигуряваща връзка между интелектуалния потенциал на Европа с богатствата на Русия в едно бъдещо мирно развитие на огромния континент Евразия.

Освен превръщането на Украйна в "пропаднала държава" стремежът на неоконсерваторите от ДД на САЩ е да предизвикат свалянето на режима на Путин в Русия посредством създаване на икономически трудности на населението. Подобна политика е обречена на провал, като се има предвид историята на Русия през XX век, когато точно такава политика доведе до израстването на СССР от велика, но недоразвита, европейска държава в световна суперсила. Руснаците виждат в икономическите проблеми, които се надигат в страната вследствие на антируската политика на Запада, която според болшинството от населението е насочена към подчинението на Русия и превръщането ѝ в "пропадналата държава" от 90-те години на миналия век, заговор срещу политическата цялост на Русия. Даже да допуснем, че опитите за икономическо задушаване на Русия ще доведат до свалянето на Путин, то възниква въпроса кой, смятат неоконсерваторите, че ще дойде на власт в Русия? Експериментите в Афганистан, Ирак, Либия и сега в Сирия би трябвало да служат за урок на тези авантюристи, още повече, че за разлика от изброените държави Русия има огромен ядрен потенциал, който никой извън страната не би могъл да постави под контрол! Надеждата, че след Путин на власт ще дойде управник, склонен отново да подчини Русия на Запада, е абсолютно нулева и тези хора си играят с огъня, който ще опари преди всичко Европа, ако не и света.

Дилетант