Хилари Клинтън кандидат за президент!

В началото на април 2015 година Хилари Клинтън обяви намерението си да се кандидатира за президент на САЩ през 2016 година. Това моментално предизвика възторг у наивните "левичари" в Демократическата партия на САЩ и едновременно с това – лавина от компрометираща информация за дейността на Хилари и Бил Клинтън през близкото и не толкова близкото минало.

Преди около седмица Ню Йорк Таймс публикува статия от AMY CHOZICK, в която тя коментира книгата на Peter Schweizer:

“Clinton Cash: The Untold Story of How and Why Foreign Governments and Businesses Helped Make Bill and Hillary Rich”

Тази книга би трябвало да бъде пусната в продажба, ако не се лъжа, през първата половина на май 2015 година. Тя е от особено значение за започващата предизборна кампания за президент на САЩ, тъй като отваря завесата на публичността пред финансовите операции на "Фондацията Клинтън", както и лично на Бил Клинтън, и връзката на тези финансови операции с пребиваването на Хилари Клинтън на поста Секретар на Държавния департамент (ДД) на САЩ. Според господин Швайзер редица чуждестранни организации, правителства и даже частни лица са правели дарения за Фондацията, очаквайки и получавайки подходящо внимание от страна на ДД на САЩ, който по това време е бил под ръководството на Хилари Клинтън.

По думите на господин Швайзер:

"Ние ще видим модел на финансови операции с участието на Клинтънови, които съвпадат с удобни за дарителите на средствата политически решения на правителството на САЩ."

Всред примерите на Швайзер, пише Чозик, са: подписването на съглашението за свободна търговия с Колумбия, което облагодетелства виден дарител за Фондацията, който има специфични интереси към природните ресурси на Колумбия; строителни проекти в Хаити, след земетресението през 2010 година, възложени на други дарители; повече от милион долара, изплатени на Бил Клинтън от канадска банка и инвеститор с интереси в построяването на петролопровода Кингстън по времето, когато ДД под управлението на Хилари разглежда възможностите за неговото осъществяване ...

Господин Швайзер отбелязва, че от 2001 до 2012 година доходите на Клинтънови са надхвърлили 136.5 милиона долара.

"По време на дейността на Хилари като ръководител на ДД Клинтънови са извършили или спомогнали за извършването на стотици крупни финансови транзакции" с чуждестранни правителства и личности, отбелязва Швайзер. "Някои от тези транзакции са помогнали на Клинтънови да сложат в джобовете си милиони долари."

Фондацията Клинтън в миналото привлече вниманието на обществеността с факта, че получава дарения от чуждестранни Юридически и физически лица, докато Хилари Клинтън е Секретар на ДД на САЩ, което възбужда сериозни съмнения за конфликт на интереси. Естествено, според твърдението както на Клинтънови, така и на функционери на ДД, подобни инсинуации нямат нищо общо с действителността!

Относно хонорарите, получавани от Бил Клинтън за речи, Швайзер отбелязва факта, че след като Хилари става Секретар на ДД на САЩ, сумите получавани от Бил за речите му значително нарастват. От 13 речи, за които Бил Клинтън е получил по 500 000 или повече долара, само две не са произнесени по времето на управлението на ДД на САЩ от госпожа Клинтън! Само през 2011 година Бил Клинтън е спечелил 13.3 милиона долара за 54 произнесени от него речи, болшинството от които извън САЩ.

Друга, предишна статия на Ню Йорк Таймс обсъжда разкритията на Швайзер за сделка на Росатом по закупуването на канадската фирма "Uranium one", която притежава уранови залежи от Казахстан до западните райони на САЩ. Тази сделка е превърнала Росатом в един от най-големите производители на уран и притежател на уранови находища в света. Сделката е била уредена от канадски бизнесмени – големи дарители за Фондацията Клинтън. Утвърждаването на сделката поради стратегическата ѝ важност за САЩ е трябвало да мине през специална комисия, едни от главните участници в която са били представители на ДД на САЩ, по онова време под ръководството на Хилари Клинтън!

В процеса на усвояването на "Uranium one" от Росатом, което е станало на три етапа в периода 2009-2013 г., канадски източници сочат, че председателят на "Uranium one" прави чрез фондацията на своето семейство на четири пъти дарения на Фондацията Клинтън на обща сума 2.35 милиона долара. При това тези дарения не са били декларирани от Хилари Клинтън, въпреки уговорката ѝ с администрацията на президента Обама, че ще обявява публично всички дарения към Фондацията Клинтън. По същото време са били направени и дарения от други лица, замесени в сделката, които също не са били обявени публично от Хилари Клинтън! В допълнение, по времето когато руснаците обявяват за намеренията си да придобият контролния пакет на „Uranium one“, Бил Клинтън получава покана да произнесе реч за хонорар от 500 000 долара в Москва от руска банка, която се е занимавала с финансирането на сделката.

Във връзка с кандидатурата на Хилари за президент на САЩ наскоро Фондацията промени политиката си за получаване на дарения, като допуска такива от страни като Канада, Германия, Холандия и Великобритания, но забранява постъпленията на финансови средства от дарители в Близкия и Средния изток.

Тук искам да отбележа, че Питър Швайзер е сътрудник на "Института Хувър", който е един от най-големите изследователски центрове, обслужващи консервативните кръгове на Републиканската партия на САЩ. Това обаче не означава, че констатациите и разкритията му за финансовите машинации на семейство Клинтън трябва да се игнорират като израз на междупартийна война и желание за оплюване на Хилари в полза на бъдещия кандидат за президент от Републиканската партия на САЩ.

Хилари Клинтън обяви толкова рано кандидатурата си за президент, за да "засмуче" цялото възможно финансиране от прогресивното крило на американското общество, преди някой с по-леви или по-точно с наистина прогресивни убеждения като Бърни Сандерс или Елизабет Уорън да са се опитали да се намесят в борбата на първо време за парѝ, а по-късно и за подкрепа от по-широки маси от избиратели.

Основните финансьори на потенциалните кандидати от Републиканската партия като казино-магната Аделсон и братята индустриалци Чарлз и Дейвид Кох са обещали да осигурят стотици милиони долари за определени кандидати в предизборната борба в Републиканската партия и над два милиарда долара в крайната сметка на кандидата от Републиканската партия. Събирането на такива огромни средства, поради някои ограничения на еднократните дарения от човек в САЩ, изискват време и по тази причина всяка предизборна кампания започва все по-рано и по-рано.

Вероятно основната тема в предизборната пропаганда на Хилари Клинтън ще бъде идеята, че най-после жена има шанс да стане президент на САЩ! Други теми ще бъдат "прогресивността" на нейните идеи и на политиката на Бил Клинтън като президент, но никой не бива да се заблуждава в прогресивността на идеите на Хилари и на кого ще служи политиката, която една нейна администрация ще води.

Интересно е да се видят потенциалните дарители на средства за предизборната кампания на Хилари Клинтън, а също така и нейните основни застъпници.

1. На първо място това са олигарсите от Уолстрийт, които нито за секунда не обръщат внимание на популистките изказвания на Хилари в редките моменти, когато тя прави такива изказвания. За тях това са изказвания, предназначени за "тъмната маса" на американските избиратели, които пострадаха от банковите реформи на Бил Клинтън от времето на неговото президентство. За тези олигарси потенциални кандидати като Бърни Сандерс и Елизабет Уорън са анатема и те не бива да бъдат допускани дори до прага на предизборната борба. Измежду най-известните олигарси от Уолстрийт са: шефът на Голдмън Сакс Лойд Бланкфейн, шефът на Морган Стенли Джеймс Горман, шефовете на гигантските банки Морган-Чейс и Банката на Америка, както и много други "капитани" на финансовата индустрия на САЩ, които смятат Хилари за прагматичен политик, който знае, че "всички са добре, когато Уолстрийт е добре"!

2. Друга сила, на която Хилари разчита особено много, е Израелското лоби.

В тази връзка Арон Дейвид Милър на 7 ноември 2014 година във "Външна политика" задава въпроса "Ще бъде ли Хилари полезна за Светата земя?" и естествено си отговаря, че "ако Хилари стане президент, прекрасните връзки с Израел са гарантирани!". Той отбелязва, че Клинтън вече е работила с Нетаняху и макар че това не винаги е било лесно, все пак отношенията са били несравними с тези на Обама. В основата на оптимизма на Израелското лоби е "уникалното разбиране" на Клинтънови за историята на Израел и проблемите, които той има да решава. В тази връзка те се отнасят с голямо разбиране към поселенията на евреи в окупираните земи, което е от изключителна важност за Израелското лоби в САЩ.

3. "Интервенционалистите" в политическия истаблишмънт на САЩ са третата група, на която Хилари може да разчита. Сред тях особена роля играят хора като Роберт Кейгън и съпругата му Виктория Нюмън (асистент на Секретаря на ДД за Европа и една от основните движещи сили на авантюрата на САЩ в Украйна).

Не бива да забравяме, че самата Хилари Клинтън е член на клуба на "интервенционалистите". Някога тя гласува за войната в Ирак. Тя е автор на безвкусното и помпозно заявление по повод на смъртта на Моамар Кадафи "Отидохме, видяхме, той умря!", с което тя се опитва да имитира великия Цезар по най-просташки и безвкусен начин! В допълнение по нейно време и под нейно ръководство стана и провала в Бенгази – Либия, който струва живота на посланика на САЩ и няколко сътрудници на ЦРУ и на посолството в Либия. Без да се спирам подробно на намесата на НАТО в Либия и последиците от това, ще си позволя само да цитирам едно пророческо предупреждение на Кадафи, което се претворява в живота буквално пред очите ни:

"Утре Европа може да престане да бъде европейска и даже може да стане черна – пророкува Кадафи, – тъй като милиони искат да дойдат в нея. Ние не знаем дори дали тя ще остане напреднала и обединена или ще бъде разрушена, както вече е ставало по време на варварските нашествия в миналото!"

Режимът на Кадафи беше важна пречка по пътя на тези милиони мигранти. Той освобождаваше европейските стратегически джуджета от Брюксел от незавидната роля да поставят бариери пред мигрантите, като задържаше голяма част от тях далеч от бреговете на Средиземно море. Днес тази незавидна задача е възложена на флотите на Средиземноморските членове на ЕС и те имат и ще имат огромен проблем да я решат, осигурявайки хуманистична видимост на усилията си да ограничат мигрантския поток към стария континент.

В момента трудно може да се каже какви са шансовете на Хилари да стане президент на САЩ, но шансовете ѝ да стане кандидат от Демократическата партия за поста са много големи. На практика няма друг политик от Демократическата партия с такова признание на името в цялата страна.

Едно е ясно обаче, който и да бъде новият президент на САЩ, шансовете за сериозни промени в политиката на страната са минимални. Причината за това е, че отдавна вече политиката на САЩ не се определя от изборните ѝ органи, а от икономическата върхушка, която здраво е окупирала лостовете на властта и си избира повече или по-малко послушни слуги, които да осигуряват икономическото и политическото ѝ господство. Целта на тази олигархична върхушка е да се запази на всяка цена господстващото положение на САЩ в света. Бедата е, че тази задача става все по-трудно и по-трудно изпълнима с нормалните политически средства, а в такива случаи на разположение остава рано или късно само военната машина, за която има само един модус на действие – войната!

Дилетант

Емиграция: Systemhouse survivors

В началото на март 2015 година в електронната ми поща внезапно се появи писмо от непознат кореспондент. Докато се чудех дали да го отварям или не (нали сте чували за вирусите), аз изведнъж се плеснах по челото и натиснах "Enter". Сетих се, че изпращачът Мансур Муарефи съвсем не ми е неизвестен и вероятно опасността от вирус не е по-голяма от тази от писмата на десетките организации, които безуспешно се опитваха да измъкнат от мен долари за най-различни цели – от подкрепата на семействата на загиналите полицаи (широко известна телефонна измама в САЩ), до предложения за "безкрайно удачни" покупки и инвестиции!

Мансур ми пишеше, че е много щастлив да ми се обади и че ще е още по-щастлив, ако се съгласим с Юлия да присъстваме на събиране на "оживелите" до момента сътрудници на Systemhouse от добрите стари времена! Оплакваше се, че Горд не искал да дойде и ме молеше да се опитам да му въздействам.

Горд ми беше първият пряк началник в Systemhouse, с когото бяхме в прекрасни отношения. След като си загубих работата през 1993 година той ни осигуряваше отвреме-навреме високоплатени проекти от фирмите, в които работеше. Аз веднага "драснах" няколко реда на Горд, в които му се извинявах, че не се бяхме видели при този наш престой в САЩ и че с Юлия ще сме особено щастливи да се срещнем с него на събирането! Тъй като заминавахме след 2 седмици за България, то това събиране беше последна възможност за този сезон.

След това написах отговор на Мансурката, че сме съгласни без претенции за датата, стига да е преди 6 април.

Следващият ми ход беше да уведомя Юлия за решенията, които бях взел. Тя ги одобри и ме посъветва да ѝ се махам от главата, защото е заета в домакинството и може да ме хване за някаква работа! Аз, удовлетворен от съгласието ѝ, побързах да се изпаря, за да не ѝ дам възможност да изпълни заканата си. Преди да изчезна все пак промърморих задължителното: "Мога ли да бъда полезен с нещо?".

Мансур беше иранец и, както сам твърдеше, баща му бил някакъв министър по времето на шаха. Личеше си, че е от сой, защото беше едър и представителен мъж. През 1986 година той беше постъпил в Systemhouse седмица или две преди нас. Не се отличаваше с някакви особени способности в програмирането, но имаше типичната за Изтока подчертана, донякъде сервилна любезност към началниците и равноправно приятелско отношение към колегите. Някой ми беше казвал, че след като напуснал Systemhouse си намерил добра работа в една японска банка. Наистина изглежда беше добре, защото в края на писмото му се мъдреха, кой знае защо, няколко телефонни номера за контакт от най-различни страни по света!

Последваха още няколко електронни писма от Мансур. В тях той ни питаше за размерите ни, за да поръча мемориални фланелки, предлагаше дати за събирането и питаше дали имаме претенции към мястото на събирането?

Междувременно китаецът Джак ми изпрати запитване дали ще ходим на събирането, защото иначе той можел и да не отиде. Заклех го да дойде, защото след 2 седмици си заминавахме и нямаше да можем да се видим този сезон.

Получи се и писмо от Пат, от Манитова, в което той се извиняваше, че няма възможност да пристигне. Причината била, че в момента имал новородени... 12 000 агнета, и било най-напрегнатото време във фермата!

Пат е интересна личност. Някога той беше голям началник в Systemhouse, с когото се бях сприятелил. (Чрез него помогнах за назначаването във фирмата на други трима българи.)

Пат беше бивш професор от университета във Ватерло и имаше големи познания в областта на изчислителната техника, комуникационните системи и програмното осигуряване. Той работи много години на висши позиции в много фирми – обикновено като главен менажер по технологиите (Chief technology officer) или вицепрезидент в тази област. Пат ме хареса заради широките ми, нетипични за САЩ, познания в областта на програмното осигуряване на големите машини на IBM. Аз пък го харесвах заради честното му и прямо отношение към мен.

Всъщност Пат ме беше приел на работа, макар че веднага беше разбрал, че имам проблеми със зрението. Според наблюденията му като професор по изчислителна техника, хората с ограничено зрение и слепите имат добре развита пространствена памет, поради което изграждат в съзнанието си специфични пространствени модели на програмите си, което осигурява по-качествено и доста бързо програмиране. Личните ми впечатления бяха, че в това вероятно има много истина, защото аз бях забелязал, че съм запаметил практически всички програми, по които съм работил през живота си! Интересното е, че и до ден днешен помня по-важните и интересни програми, над които съм работил!

Особено ме импресираше фактът, че Пат имаше ферма за овце и всяко лято прекарваше отпуската си на фермата, където с комбайна си косеше и балираше сено за зимата. Той имаше по онова време около 1000 овце и от всяка овца изкарваше по 3 агнета! Фермата му се намираше в канадската провинция Манитова. Тя имаше площ около 3000 декара, но от тях само около 900 ставаха за пасища и сено. Останалите както изглежда бяха камънак и пущинак. По онова време за 1000 овце се грижеха 1.5 човека. Половинката беше на един съсед, който имал стотина собствени овце и затова помагал във фермата на половин ставка! Сега изглежда Пат се беше посветил изцяло на фермерството и притежаваше, както изглежда, не по-малко от 4000 овце!

Спирам се по-подробно на Пат Смит, защото е един типичен пример на северноамериканец, който не се срамува да се занимава с животновъдство, за разлика от нашите български братя, които, учили-недоучили, считат животновъдството за долна и недостойна професия, като едновременно с това изразяват дълбокото си недоволство, че държавата не повишава пенсиите и не се грижи да им осигури европейски стандарт на живот! Де да можеше нещата да стават като в приказките – с вълшебна пръчица или златна рибка! Чудя се колко ли овце щеше да отглежда Пат в България по тучните поляни на Балкана, Родопите и другите наши планини, след като в Манитова израждаше по 12000 агнета на сезон!?

Най-накрая получих финалното писмо, в което се определяше датата – 19 март, часа – 19 часа, и мястото на събирането – някакъв ресторант в "Thousand oaks". Последното беше убийствено, защото този район беше поне на 100 километра от нас, а като се има предвид времето на събирането, то трябваше да тръгнем поне 3 часа по-рано, за да успеем да стигнем навреме поради пик-трафика в края на работния ден. За съжаление беше късно да се направи каквото и да е по въпроса и трябваше да се помирим с последствията на безгрижното ни съгласие Мансур да избере дата, час и място на събирането. Бях готов да се обзаложа, че ресторантът принадлежеше на роднина на Мансур и за наше нещастие той изглежда нямаше роднина с ресторант на по-близко място!

На 19 март, както си му е редът, "впрегнахме" колата и някъде към 16:20 часа отпътувахме от Фулертън. Както и трябваше да се очаква, магистралите бяха задръстени от коли и ние се движехме със скорост от 5 до 30 км/ч, като понякога стояхме с минути без да мръднем нито метър по магистралата, която се превръщаше в огромен паркинг от поне 5 реда коли на ширина и стотици коли напред и назад!

Най-после, към 19:20, пристигнахме до адреса, който Мансурката ни беше изпратил. Това беше адресът на един хотел, в който обаче нямаше никакъв ресторант! Естествено бяхме забравили да вземем телефонния номер на Мансур. За щастие вкъщи имаше човек и Юлия се обади с инструкции как да се логне на компютъра ѝ и как да намери писмото на Мансур. След няколкоминутен разговор получихме телефона и звъннахме на Мансур. Оказа се че той изпратил на всички адреса на хотела, който бил срещу ресторанта. По едно време Мансур се появи на отсрещния тротоар на булеварда и като си говореха с Юлия по телефона с допълнителни ръкомахания, тя разбра къде е ресторанта и къде можем да направим обръщане на движението, за да търсим паркинг на отсрещната страна. Цялата операция по откриването на телефона на Мансур и местоположението на ресторанта зае около 5 минути, но ние безусловно имахме късмет, че вкъщи имаше човек към който да се обърнем за помощ.

Най-накрая, към 19:40 се добрахме до ресторанта, който естествено се оказа ирански, но не знам дали принадлежеше на роднина на Мансур? Започнаха прегръдки и целувки с хора, с които не се бяхме виждали повече от 20 години. Всички бяха поостарели, понапълнели и пооплешивяли, но някои не се бяха променили особено много. Ние с Юлия получихме комплименти, че "не сме мръднали", а аз обясних скромно, че това се дължи на редовно и умерено пиене!

Джак си беше все същият, но с него се бяхме виждали само преди година.

Горд също не се беше променил особено много. С него пък се бяхме виждали преди 2-3 години.

Мансур изглеждаше като консервиран – не беше мръднал, даже косата му не беше опадала!

Тим Нелсън като че ли се беше посмалил.

Джон Финли беше дошъл чак от Калгари. Чувахме, че се е развел, но той не каза нищо по въпроса и ние не посмяхме да разпитваме.

Между другото, на едно парти у Джон преди близо 30 години, решихме, че вместо да търсим прилична квартира, е по-добре да се опитаме да си купим къща. Джон ни даде адреса на тяхната агентка, която само преди месец им бе съдействала да си купят къщата. Благодарение на него ние се запознахме с Кармен, с помощта на която купихме след години и втората си къща.

Интересното в историята на Джон е, че той и жена му дълго време нямали деца. Най-накрая някакъв лекар ги посъветвал да сменят климата и те дошли в Калифорния. Само година след това им се роди първото дете – момче, което те кръстиха Девън. Аз бях доста учуден на това име, защото знаех от геологията, че така се нарича една област в Англия и съответно геологически период, но не допусках, че това може да бъде и име на човек! След това на Джон и Хайди им се роди едно момиче, а година след него им се родиха и два близнака! Как ги кръсти Джон не помня, но на едното името му започваше с буквата A, а на другото с буквата B. Този път Джон ме просвети, че това означавало "baby A" и "baby B"!

Джон почти не се беше променил. Разказа как работил за един колега 7 години, като той му платил само за 5 години! Опитвали се да направят нещо като бизнес, но не се получило. През това време той "научил" семейството си да живее с по $5 на ден на човек! Джон явно не беше просперирал материално, но в него се беше запазила очарователната непринуденост и лекота на общуването на скитника, какъвто е бил много преди да се запознаем! Той ни осведоми, че дъщеря му щяла да се омъжва за някакъв богат предприемач, който се канел да го прави управител на жилищен комплекс в Панама. Джон с удоволствие и надежда гледаше към това бъдеще, защото въпреки таланта си на програмист, очевидно не беше успял да спести нищо, за да си уреди старините и, както изглежда, разчиташе само на държавната пенсия.

Аз и Джак седнахме на една маса, а до нас беше Юлия, Джон Финли, Горд и други колеги, с които бяхме по-близки навремето.

С Джак си говорихме за най-различни неща: за децата, за спортната зала, за султана на Бруней и т. н. Най-голямо впечатление обаче ми направи, че Джак все още не е станал гражданин на САЩ! На изумения ми въпрос "Защо все още не си го направил?" той ми отговори, че си е много добре с Малайзийския паспорт, защото с него може да пътува навсякъде без визи, а и да пътуваш по света с американски паспорт става все по-опасно и по-опасно! По този повод си спомних, че когато през 2002 година ходихме до Турция и се опитахме да минем с американските паспорти, уж за по-голяма тежест, служителят ни каза "А–а–а, вие сте империалисти и трябва да си купите визи!". Когато пък извадихме българските паспорти, той каза, че сега сме вече комшии и можем да минаваме без визи! Спомних си и как на влизане в Чили Жени се изръси почти стотина долара за виза, а ние с българските паспорти минахме безплатно!

Роднината на Мансур се прояви отлично. Месото беше без грешка и общо взето на корем. Виното също беше на корем, но него го беше осигурил Мансур, защото в един мюсюлмански ресторант не можеше да се сервира алкохол. Изглежда, че в Корана не беше уточнено дали може да се пие от неверници, ако си го донесат сами!

Пийнахме и хапнахме на воля! Кой знае защо никой не се напи и всички говореха в захлас за очарователните времена, когато компанията беше пълна с канадци, които за разлика от американците могат да говорят за много повече неща, а не само за футбол и парѝ!

Тръгнахме си към 22:30. На връщане пътувахме само около 45 минути. Нямаше трафик, но Юлия трябваше да кара с умерена скорост, за да не привлече вниманието на някои досаден полицай, който можеше да се поинтересува дали тя може да ходи по права линия, да направи везна и да брои от 10 до 1 без да се запъва. Не че тя щеше да има проблем да изпълни тези тестове, но по-спокойно щеше да е, ако не се налагаше да ги минава.

Разказвач

Емиграция: Историята на един китаец

Бях работил вече няколко месеца в Systemhouse, когато един ден до бюрото ми се доближи един китаец и, както си му е редът, ми се представи. Тук ще го наричам Джак, което е едно от любимите имена на китайците в Америка. Той беше на около 25 години, имаше приветлива физиономия, изглеждаше много спортно и беше среден на ръст. Походката му беше грациозна и гъвкава като на дива котка и с това ми приличаше много на героите от филмите за азиатските бойни изкуства.

Младежът имаше някакви въпроси по CICS, или както го превеждахме в България – СУИП (Система за управление на информационни потоци).

Тук ще отворя малка скоба, за да поясня, че междувременно аз вече си бях извоювал име на голям специалист по СУИП, горе-долу на принципа, че "в царството на слепите и едноокият е цар"! Работата е там, че сред петдесетината програмисти на клона на Systemhouse в LA нямаше нито един специалист по СУИП, тъй като проектите, по които работеше компанията бяха преди всичко с IMS и Natural/Adabas. Самият аз бях чувал за СУИП по технически съвети в ЦИИТ, а след пристигането ни в Америка бях посветил почти месец на самообразование по въпроса. Естествено в резюмето ми се мъдреше описание на многогодишен опит по СУИП, а в Systemhouse пък вече бях написал първите си програми на Асемблер със СУИП и Адабас, които за мое велико учудване бяха тръгнали почти веднага и вече се използваха в проектите. В допълнение на всичко това аз се проявих и като способен "четец на дъмпове на паметта", което още повече повиши реномето ми в компанията.

След като удовлетворих любознателността на китаеца Джак ние се разприказвахме кой откъде е и как се е добрал до Америка. След този случай китайчето започна често да идва при мен с въпроси по архитектурата и програмното осигуряване на IBM mainframe машините, които скоро разбрах, че са въпроси, продиктувани преди всичко от любознателност, а не толкова от конкретната му работа във фирмата. Аз обаче открай време обичам да обяснявам и беседите с Джак ми доставяха удоволствие. Той беше много умен и очевидно много способен програмист, каквито хора аз винаги приемах с възторг и готовност да им помагам и да ги уча.

Джак беше от Малайзия. В родината си той бил осмото дете в семейството – пет сестри и трима братя. Баща му бил търговец или, както сега е модерно да се казва в България, бизнесмен. Майката си гледала домакинството и децата, и общо взето животът им бил сравнително добре уреден. В Малайзия държавната политика била такава, че китайците, ако искат да се занимават с бизнес, трябва да си намерят малаец за партньор, защото иначе държавата им правела всякакви спънки и общо взето китаец без съдружник малаец не можел в никакъв случай да успее. Освен това според Джак малайците били доста мързеливи и предпочитали да бъдат пасивни партньори на китайците, които съставлявали бизнес-класата в страната. (Впрочем беше ми известно, че това е валидно за почти цяла Югоизточна Азия и приказките на Джак не бяха новост за мен.) Бащата на Джак си имал такъв малаец, който при това бил много приятен човек и според Джак не претендирал за повече отколкото било прилично да претендира.

Освен дето бил осмото дете и следователно глезеникът на семейството Джак бил и шампион на Малайзия по бадминтон за юноши и член на националния отбор на страната по този спорт. Благодарение на тези обстоятелства той успял да дойде в LA и да постъпи в UCLA със стипендия, за да учи програмиране. Ученето му било толкова лесно, че той дори не се беше постарал да намали акцента си и понякога го разбирах с труд, но иначе да се беседва с него беше истинско удоволствие.

Един ден Джак дойде много официален и обяви на мен и на Юлия, която вече също работеше в Systemhouse, че ще се жени и ни кани на сватба! От постъпването ни на работа с Юлия беше минала по-малко от година и аз дори нямах костюм, който да облека за сватбата, та се наложи да купуваме и костюм, и свестни обувки, но това така или иначе трябваше един ден да стане и ние с Юлия използвахме събитието на сватбата, за да се издокараме със официални дрехи. Единственият проблем щеше да бъде колата ни, която беше един стар Mercury Lynx, но китаецът каза, че това изобщо не го притеснява и ние се успокоихме.

В деня на сватбата Юлия, Тери и аз се появихме пред дома на Джак. Нашата кола наистина беше най-неугледната, но китаецът без да му мигне окото ни постави на едно от най-видните места в кортежа, още повече, че ние, ако не се лъжа, бяхме единствените бели хора всред сватбарите.

След церемонията по подписването, от която нищо не разбрахме, защото се водеше на китайски (дали на мандарин или на кантонийски?), кортежът се отправи към най-представителния китайски ресторант в LA, който според мен е "Златният дракон". Там ние бяхме поставени на доста главно място и имахме възможността за пръв път да разберем истинската цена и качество на китайската кухня, която до този момент бяхме опитвали само в долнопробните китайски ресторантчета, които се срещаха на всеки ъгъл в Южна Калифорния.

Съпругата на Джак се казваше Кони. Тя беше китайка от Южен Виетнам. Беше избягала със семейството си след победата на Виетконг и беше от така наречените "boat-people". Семейството събрало всичките си ценности и наело лодка, с която заедно с други емигранти се добрали до Малайзия. По пътя ги нападнали пирати и им взели всичко ценно, но тях не закачали и дори им оставили достатъчно храна и вода, за да стигнат до целта си. След дълъг престой в лагери за бежанци Кони и семейството ѝ най-накрая се добрали до Америка.

Угощението в "Златния дракон" се състоеше от поредица от ястия: различни морски водорасли, морски краставици, миди, морски охлюви и червеи, раци и други гадости. Аз се ограничих само с тези с познат произход, но Тери беше в стихията си и ядеше всяка гадост, която ни предлагаха във вид на предястие. Най-накрая дойдоха и главните яденета. Имаше риби, свинско, телешко, пилешко и всичко беше приготвено по доста вкусен начин. Келнерите се смилиха над нас и ни донесоха нормални прибори, но Тери се бореше успешно с клечките и дори твърдеше, че с тях се ядяло много удобно!?!

Изобщо сватбеното пиршество продължи от ранен следобед до късна вечер. Родителите на младоженката не изглеждаха богати хора, а и не живееха в богат квартал, но явно се бяха постарали да осигурят сватбата на младите.

Минаха няколко години. Ежедневните ми контакти с Джак продължаваха. Един ден той ми разказа за двамата братя на Кони, които били в процес на закупуване на printing shop. Тази история е доста типична за начина, по който китайците и изобщо азиатците започват бизнесите си.

Братята на Кони дошли малко по-късно от нея в Америка. Изглежда способностите им по изучаване на чужди езици клонели към нулата и те така и не успели да научат английски, а може би дори не са се и опитали. Като се огледали наоколо, търсейки с какво да се заемат, те решили да се насочат към печатарския бизнес. За тази цел постъпили в една печатница. Постъпили за нулеви пари, тъй като не знаели нищо от този бизнес, но проявили забележителна упоритост. Според Джак те работели по 12 часа на ден и едва ли не по 7 дена на седмица. Скоро напреднали в йерархията на бизнеса, която се състояла от няколко източно-азиатци като тях. Доходите им се повишили, но вероятно не с много, защото в този тип истаблишмънти не се плаща особено много, но и разходите им били минимални – те живеели с родителите си, където живееше и Джак с жена си.

Един ден братята си преброили парите и решили, че са натрупали достатъчно, за да закупят апаратура, да наемат помещение и да си открият собствен бизнес. Джак също се бръкнал в джоба и вложил в печатния бизнес. Освен това в момента Джак изучаваше управлението на принтерите и как се програмира за тях. Той щеше да осигурява техническата страна на печатницата. Кони пък, като добре владееща английски, щеше да работи на фронт-деска и да контактува с клиентите.

След година попитах Джак как върви бизнеса на братята и той ми призна, че от него получава толкова колкото и от Systemhouse, където вече беше достигнал до позицията на технически архитект. Единствената му забележка към братята беше, че все още работели на режим 24/7. Той дълбокомислено заяви, че е важно "to work smart not only hard"!

След година-две, когато отново попитах как са братята, той ми отговори с контравъпрос: "Какво мислиш за мобилните телефони?" Аз признах, че нямам мнение по въпроса, защото единственият ми контакт с тези устройства беше, когато едни продавачи на земя се опитваха да ни продадат един парцел "в средата на нищото", т. е. в някаква пустинна местност на север от LA, за която се кълнеха, че скоро щяла да измести Бевърли Хилс и земята там щяла да струва повече от тази в известния богаташки квартал! Та тези хора, освен дето се опитваха да ни импресират с един Линкълн, с който ни закараха да видим мястото – допуснаха и очевидна грешка. Защото след като го видяхме, никой не можеше да ни накара да купим там и един квадратен метър! Та тези хора през цялото време говореха по един мобилен телефон с шефа си, главно защото връзката се разпадаше през цялото време и не можеха да си кажат почти нищо! По тази причина аз нямах мнение за мобилните телефони или по-точно имах само теоретично мнение, че това сигурно един ден ще има успех, но за тогава ми се струваше доста преждевременно човек да се заема с бизнес в тази област.

След няколко месеца Джак ми каза, че той е наел едно магазинче в китайските квартали на LA, където Кони продава мобилни телефони за AT&T. Бизнесът вървял добре, но поради голямата конкуренция хората непрекъснато канцелирали договорите си, прехвърляли се към други компании и това водело до загуба на комисионите. Скоро обаче телефонните компании въведоха начален период на договорите, през който канцелирането им водеше до плащане на неустойка. Това донякъде решаваше въпроса на дистрибутори като Джак и той ми призна, че от телефоните вече взима значително повече отколкото от Systemhouse!

По това време Systemhouse вече беше тръгнала надолу и скоро започнаха съкращения. Проблемите ми с очите се задълбочиха, операциите не бяха успешни, появиха се усложнения и мен ме съкратиха. Слава Богу, че Юлия прояви ясновидските си способности и се усети, че и нея ще съкратят, та си намери овреме работа, но връзките ми с Джак се прекратиха. Когато излязох от депресията си и се опитах да го намеря по телефона, се оказа, че той вече е напуснал компанията. По едно време се опитах да го търся по Интернета, но установих, че изглежда или не знам как точно се спелва китайското му име, или той го е променил при получаването на американско гражданство.

Един ден, преди десетина години, Юлия, като се ровеше в някакви стари тефтери, ми каза, че е намерила един телефонен номер, който подозира, че е номерът на печатницата на братята на Кони. Тя се обади и след дълги кандърми успя да преодолее азиатската подозрителност на братята, затвърдена с американското нежелание за намеса в чужди работи, и да получи обещание, че от печатницата ще ѝ предадат телефонния номер на Джак.

И така след повече от десет години ние отново се свързахме с китаеца Джак. Поканихме и него и Кони на гости, но дойде само той, защото Кони трябвало да приключва сметките за месеца в бизнеса. Самият Джак дойде с един мерцедес от най-скъпите с вграден GPS, които по онова време все още бяха новост. Китаецът ни каза, че вече е един от четиримата дистрибутори на AT&T в Южна Калифорния и си е купил този мерцедес, защото на положението му съответства и голяма и скъпа кола! Хапнахме и пийнахме и Джак сподели, че се е насочил към нова бизнес-авантюра. Купил е в центъра на китайските квартали на Южна Калифорния (Алхамбра, Ел Монте и т. н.) едно място от 2 акра (около 7.5 декара) за 2 милиона долара и подготвя планове за строеж на мол или нещо подобно! Понастоящем бизнесът с мобилните телефони процъфтяваше и магазина се управляваше от Кони. Ние споменахме, че се каним да се снабдим с мобилни телефони и китаецът ни обеща най-добрия възможен дийл при Кони. След няколко дни се озовахме в магазина. Той се обслужваше от две-три млади китайки, които ни посрещнаха учтиво, а като разбраха, че искаме да говорим с мисис Кони, станаха още по-учтиви. Скоро се появи и мисис Кони, която – искрено или не – демонстрира голяма радост, че ни вижда от толкова години и започна да ни предлага дийловете си. Най-накрая ни кандардиса да вземем 4 телефона (за цялото семейство). Разбрахме, че с Кони няма шега и че тя е бизнес-дама от доста висока класа. Магазинът гъмжеше от клиенти и Кони ни каза под секрет, че Джак е заминал за Сингапур, Малайзия и Хонконг, за да търси изгодни мобилни телефони!

Настъпи нова пауза в отношенията ни с Джак. Нямаше никакви особени причини, но просто ни завъртя шайбата и само отвреме-навреме се сещахме за него и все не намирах време да му се обадя. Най-накрая поканихме на вечеря първия ми началник в Systemhouse, който по-късно ни беше помагал с частни договори за компаниите, за които работеше след Systemhouse, и на когото ние се чувствахме особено задължени. Решихме да поканим и Джак с Кони. Събрахме се, хапнахме, пийнахме и си спомнихме добрите години. Бяхме решили да си купуваме нови мобилни телефони и Кони веднага ни обеща най-изгодните сделки. Аз разбира се вече я познавах добре и не разчитах на нищо, но се разбрахме кога да се видим в магазина.

Естествено телефони не купихме, защото за Кони понятието най-добра сделка имаше чисто едностранен характер, т. е. най-добрата сделка за нея е тази, от която тя печели най-много, а клиентът трябваше да се задоволи само с чувството, че е спечелил, дори без видимо финансово измерение за него. Все пак за нас беше любопитно да прекараме около час в магазина докато дойде Джак. Кони се разправяше безпощадно и изключително учтиво с клиентите, като рядко някой си тръгваше без да си е купил нещо или без да си е сменил плана за по-скъп! В задната част на магазина, децата на Джак и Кони (момче и момиче) седяха пред компютрите и си готвеха домашните под ръководството на тютори – студенти от UCLA. Кони намираше време да надникне при тях всеки двадесетина минути и изобщо всичко беше под неин контрол.

Най-накрая се появи и Джак. Отидохме в един ресторант и си хапнахме богато за сметка на Джак и Кони. За децата ни казаха, че освен дето имат тютори, ходят на пиано, и всяка събота и неделя са на китайско училище!

Идеите на Джак за мястото от 7.5 декара се осъществяваха, но доста бавно. Плановете бяха вече готови, но вместо мол той беше решил да построи спортна зала за бадминтон и помещения за рентване от бизнеси. Имаше проблеми с градската бюрокрация и пожарната, тъй като трябваше да вземе десетки разрешения, но полека-лека нещата се придвижваха. Късметът му беше в това, че той беше купил мястото за налични пари и не трябваше да плаща лихви на заем през подготвителния период. Докато вадеше различните разрешения, се налагаше да поддържа ложа в залата в която играеха Лейкърсите, защото хората, от които зависеха разрешенията предпочитаха да гледат баскетболните мачове от ложи!

Непосредствено преди новогодишните празници на 2014 година, аз отново се свързах с Джак. Той ми се похвали, че сградата е вече готова и функционира. Разбрахме се на 30 декември вечерта да се видим в залата, да я разгледаме, а след това да отидем да се почерпим.

Ние пристигнахме точно на време на мястото и влязохме в фоайето на залата. Посрещна ни приятен млад китаец, който се поинтересува с какво може да ни е полезен. Казахме, че търсим Джак, с когото имаме среща и той веднага се свърза с него и ни помоли да почакаме малко.

Ние влязохме в залата и седнахме в един ъгъл, където имаше маси и автомати за напитки. Няколко млади хора седяха и си приказваха, а на петнадесетте игрища за бадминтон играеха млади китайци и китайки. На стените на залата се виждаха изправени блоковете със седалки, които в случай на състезания се смъкваха и предоставяха места за над 3000 зрители. Всичко изглеждаше чисто подредено и голямо. Залата беше висока над 15 метра, широка около 40 метра и дълга към 70 метра. От отсрещната страна на фоайето, през което бяхме влезли, имаше висока и широка порта, явно за бърз изход на публиката в случай на някакво бедствие, а може би и в случаите на състезания.

По едно време се появи и Джак и ни връчи 3 фланелки с емблемата на "LA Badminton Club". Заразпитвахме го за бизнеса и той каза, че вече от година-две е на печалба и то главно благодарение на наемите от бизнесите. Бадминтон клуба имаше 1000 члена, от които взимаше около 30000 долара на месец, но това му стигало само да си покрие лихвите на заема от 4 милиона долара, които дължал на банките. Като се вземели предвид и разходите за ток, то клубът определено бил на загуба, но от друга страна това му било хобито, а щастието не е само в парите, а преди всичко е състояние на душата, а тя иска своите си удоволствия!

Побъбрихме още малко. Джак се оплака от стиснатостта на китайците, които се пазарят даже на тази ниска цена на членство (30 долара на месец). Продължихме разговора си в един френски ресторант наблизо. Джак черпеше и затова той поръчваше яденетата. Изредиха се салата, скариди, охлюви и накрая лобстери. Лобстер щях да ям за пръв път в живота си, главно по принципиални съображения, защото бях чувал че ги слагат да ги варят живи, но този път един голям лобстер се появи така внезапно в чинията ми, че аз предпочетох да не информирам Джак за принципиалният ми протест срещу яденето на тези животни, а все пак да опитам и да видя какво толкова им харесват на тези супер-холестеролни животни? Оказа се, че лобстерът е приемливо вкусен, но аз разбрах, че не съм загубил много като не съм ял тези животни досега. Най-накрая предястията свършиха и дойде супата, а след това и основното ядене (за мен агнешки пържолки). С Юлия бяхме на път да се спукаме от преяждане, което неизбежно щеше да има сериозни последствия за хигиената в ресторанта, когато дойде време за десерта. Джак настояваше, че без десерт няма да ни пусне и ние с мъка приехме по един шоколадов крем, което решихме, че е възможно най-малкият по количество десерт.

По време на вечерята говорихме за много неща. Разбрахме, че дъщеря му е в Япония за една година на студентски обмен. Синът му беше започнал да учи в градския колеж на Пасадена, но Джак нямаше представа нито какво учи, нито как се учи. Неговата философия беше, че не е толкова важно какво учат децата, а как гледат на света и как се ориентират в него! Той ги беше оставил да си намерят пътя сами, но аз не бях сигурен, че мисис Кони гледаше на въпроса по същия безгрижно философски начин.

Най-накрая вечерята свърши. Бяхме изпили две бутилки червено вино и Джак седеше отсреща ухилен до уши, а Юлия се чудеше как ще ни закара до нашата кола.

Излязохме от ресторанта след като Джак остави бакшиш от 60 долара – 30 процента от сметката. Келнерите ни изпратиха с поклони до вратата. Качихме се на същия мерцедес от преди десетина години. Джак каза, че вече си бил сам господар и нямало значение каква кола кара! Той явно не страдаше от суетността на българските новобогаташи, за които външната изява на богатството е много по-важна от количеството на това богатство.

В колата попитах Джак какви са му най-близките планове? Той ми каза, че следващата седмица в LA пристигал султана на Бруней и той трябвало да му урежда спаринг-партньори на бадминтон. Общо взето цялата му следваща седмица била плътно заета със султана, но си струвало, защото той плащал толкова, колкото трудно можело да се изкара за една седмица. Каза ми и сумата и тя наистина беше фантастична, но според него по-важна беше връзката с този човек отколкото щеше да му плати тази седмица!

Спряхме до нашата кола. Прегърнахме се на прощаване (все пак бяхме изпили по бутилка вино). Той си беше същият умен и весел китаец, само малко понапълнял. Качихме се на нашата кола и Юлия потегли. Джак ни махна на прощаване и влезе в сградата на залата. Пътувахме с Юлия и си спомняхме историята на този човек, който беше станал милионер пред очите ни, а душата му си беше останала същата – неуморима и търсеща, широка и благородна!

Разказвач