сряда, 1 април 2015 г.

Емиграция: Историята на един китаец

Бях работил вече няколко месеца в Systemhouse, когато един ден до бюрото ми се доближи един китаец и, както си му е редът, ми се представи. Тук ще го наричам Джак, което е едно от любимите имена на китайците в Америка. Той беше на около 25 години, имаше приветлива физиономия, изглеждаше много спортно и беше среден на ръст. Походката му беше грациозна и гъвкава като на дива котка и с това ми приличаше много на героите от филмите за азиатските бойни изкуства.

Младежът имаше някакви въпроси по CICS, или както го превеждахме в България – СУИП (Система за управление на информационни потоци).

Тук ще отворя малка скоба, за да поясня, че междувременно аз вече си бях извоювал име на голям специалист по СУИП, горе-долу на принципа, че "в царството на слепите и едноокият е цар"! Работата е там, че сред петдесетината програмисти на клона на Systemhouse в LA нямаше нито един специалист по СУИП, тъй като проектите, по които работеше компанията бяха преди всичко с IMS и Natural/Adabas. Самият аз бях чувал за СУИП по технически съвети в ЦИИТ, а след пристигането ни в Америка бях посветил почти месец на самообразование по въпроса. Естествено в резюмето ми се мъдреше описание на многогодишен опит по СУИП, а в Systemhouse пък вече бях написал първите си програми на Асемблер със СУИП и Адабас, които за мое велико учудване бяха тръгнали почти веднага и вече се използваха в проектите. В допълнение на всичко това аз се проявих и като способен "четец на дъмпове на паметта", което още повече повиши реномето ми в компанията.

След като удовлетворих любознателността на китаеца Джак ние се разприказвахме кой откъде е и как се е добрал до Америка. След този случай китайчето започна често да идва при мен с въпроси по архитектурата и програмното осигуряване на IBM mainframe машините, които скоро разбрах, че са въпроси, продиктувани преди всичко от любознателност, а не толкова от конкретната му работа във фирмата. Аз обаче открай време обичам да обяснявам и беседите с Джак ми доставяха удоволствие. Той беше много умен и очевидно много способен програмист, каквито хора аз винаги приемах с възторг и готовност да им помагам и да ги уча.

Джак беше от Малайзия. В родината си той бил осмото дете в семейството – пет сестри и трима братя. Баща му бил търговец или, както сега е модерно да се казва в България, бизнесмен. Майката си гледала домакинството и децата, и общо взето животът им бил сравнително добре уреден. В Малайзия държавната политика била такава, че китайците, ако искат да се занимават с бизнес, трябва да си намерят малаец за партньор, защото иначе държавата им правела всякакви спънки и общо взето китаец без съдружник малаец не можел в никакъв случай да успее. Освен това според Джак малайците били доста мързеливи и предпочитали да бъдат пасивни партньори на китайците, които съставлявали бизнес-класата в страната. (Впрочем беше ми известно, че това е валидно за почти цяла Югоизточна Азия и приказките на Джак не бяха новост за мен.) Бащата на Джак си имал такъв малаец, който при това бил много приятен човек и според Джак не претендирал за повече отколкото било прилично да претендира.

Освен дето бил осмото дете и следователно глезеникът на семейството Джак бил и шампион на Малайзия по бадминтон за юноши и член на националния отбор на страната по този спорт. Благодарение на тези обстоятелства той успял да дойде в LA и да постъпи в UCLA със стипендия, за да учи програмиране. Ученето му било толкова лесно, че той дори не се беше постарал да намали акцента си и понякога го разбирах с труд, но иначе да се беседва с него беше истинско удоволствие.

Един ден Джак дойде много официален и обяви на мен и на Юлия, която вече също работеше в Systemhouse, че ще се жени и ни кани на сватба! От постъпването ни на работа с Юлия беше минала по-малко от година и аз дори нямах костюм, който да облека за сватбата, та се наложи да купуваме и костюм, и свестни обувки, но това така или иначе трябваше един ден да стане и ние с Юлия използвахме събитието на сватбата, за да се издокараме със официални дрехи. Единственият проблем щеше да бъде колата ни, която беше един стар Mercury Lynx, но китаецът каза, че това изобщо не го притеснява и ние се успокоихме.

В деня на сватбата Юлия, Тери и аз се появихме пред дома на Джак. Нашата кола наистина беше най-неугледната, но китаецът без да му мигне окото ни постави на едно от най-видните места в кортежа, още повече, че ние, ако не се лъжа, бяхме единствените бели хора всред сватбарите.

След церемонията по подписването, от която нищо не разбрахме, защото се водеше на китайски (дали на мандарин или на кантонийски?), кортежът се отправи към най-представителния китайски ресторант в LA, който според мен е "Златният дракон". Там ние бяхме поставени на доста главно място и имахме възможността за пръв път да разберем истинската цена и качество на китайската кухня, която до този момент бяхме опитвали само в долнопробните китайски ресторантчета, които се срещаха на всеки ъгъл в Южна Калифорния.

Съпругата на Джак се казваше Кони. Тя беше китайка от Южен Виетнам. Беше избягала със семейството си след победата на Виетконг и беше от така наречените "boat-people". Семейството събрало всичките си ценности и наело лодка, с която заедно с други емигранти се добрали до Малайзия. По пътя ги нападнали пирати и им взели всичко ценно, но тях не закачали и дори им оставили достатъчно храна и вода, за да стигнат до целта си. След дълъг престой в лагери за бежанци Кони и семейството ѝ най-накрая се добрали до Америка.

Угощението в "Златния дракон" се състоеше от поредица от ястия: различни морски водорасли, морски краставици, миди, морски охлюви и червеи, раци и други гадости. Аз се ограничих само с тези с познат произход, но Тери беше в стихията си и ядеше всяка гадост, която ни предлагаха във вид на предястие. Най-накрая дойдоха и главните яденета. Имаше риби, свинско, телешко, пилешко и всичко беше приготвено по доста вкусен начин. Келнерите се смилиха над нас и ни донесоха нормални прибори, но Тери се бореше успешно с клечките и дори твърдеше, че с тях се ядяло много удобно!?!

Изобщо сватбеното пиршество продължи от ранен следобед до късна вечер. Родителите на младоженката не изглеждаха богати хора, а и не живееха в богат квартал, но явно се бяха постарали да осигурят сватбата на младите.

Минаха няколко години. Ежедневните ми контакти с Джак продължаваха. Един ден той ми разказа за двамата братя на Кони, които били в процес на закупуване на printing shop. Тази история е доста типична за начина, по който китайците и изобщо азиатците започват бизнесите си.

Братята на Кони дошли малко по-късно от нея в Америка. Изглежда способностите им по изучаване на чужди езици клонели към нулата и те така и не успели да научат английски, а може би дори не са се и опитали. Като се огледали наоколо, търсейки с какво да се заемат, те решили да се насочат към печатарския бизнес. За тази цел постъпили в една печатница. Постъпили за нулеви пари, тъй като не знаели нищо от този бизнес, но проявили забележителна упоритост. Според Джак те работели по 12 часа на ден и едва ли не по 7 дена на седмица. Скоро напреднали в йерархията на бизнеса, която се състояла от няколко източно-азиатци като тях. Доходите им се повишили, но вероятно не с много, защото в този тип истаблишмънти не се плаща особено много, но и разходите им били минимални – те живеели с родителите си, където живееше и Джак с жена си.

Един ден братята си преброили парите и решили, че са натрупали достатъчно, за да закупят апаратура, да наемат помещение и да си открият собствен бизнес. Джак също се бръкнал в джоба и вложил в печатния бизнес. Освен това в момента Джак изучаваше управлението на принтерите и как се програмира за тях. Той щеше да осигурява техническата страна на печатницата. Кони пък, като добре владееща английски, щеше да работи на фронт-деска и да контактува с клиентите.

След година попитах Джак как върви бизнеса на братята и той ми призна, че от него получава толкова колкото и от Systemhouse, където вече беше достигнал до позицията на технически архитект. Единствената му забележка към братята беше, че все още работели на режим 24/7. Той дълбокомислено заяви, че е важно "to work smart not only hard"!

След година-две, когато отново попитах как са братята, той ми отговори с контравъпрос: "Какво мислиш за мобилните телефони?" Аз признах, че нямам мнение по въпроса, защото единственият ми контакт с тези устройства беше, когато едни продавачи на земя се опитваха да ни продадат един парцел "в средата на нищото", т. е. в някаква пустинна местност на север от LA, за която се кълнеха, че скоро щяла да измести Бевърли Хилс и земята там щяла да струва повече от тази в известния богаташки квартал! Та тези хора, освен дето се опитваха да ни импресират с един Линкълн, с който ни закараха да видим мястото – допуснаха и очевидна грешка. Защото след като го видяхме, никой не можеше да ни накара да купим там и един квадратен метър! Та тези хора през цялото време говореха по един мобилен телефон с шефа си, главно защото връзката се разпадаше през цялото време и не можеха да си кажат почти нищо! По тази причина аз нямах мнение за мобилните телефони или по-точно имах само теоретично мнение, че това сигурно един ден ще има успех, но за тогава ми се струваше доста преждевременно човек да се заема с бизнес в тази област.

След няколко месеца Джак ми каза, че той е наел едно магазинче в китайските квартали на LA, където Кони продава мобилни телефони за AT&T. Бизнесът вървял добре, но поради голямата конкуренция хората непрекъснато канцелирали договорите си, прехвърляли се към други компании и това водело до загуба на комисионите. Скоро обаче телефонните компании въведоха начален период на договорите, през който канцелирането им водеше до плащане на неустойка. Това донякъде решаваше въпроса на дистрибутори като Джак и той ми призна, че от телефоните вече взима значително повече отколкото от Systemhouse!

По това време Systemhouse вече беше тръгнала надолу и скоро започнаха съкращения. Проблемите ми с очите се задълбочиха, операциите не бяха успешни, появиха се усложнения и мен ме съкратиха. Слава Богу, че Юлия прояви ясновидските си способности и се усети, че и нея ще съкратят, та си намери овреме работа, но връзките ми с Джак се прекратиха. Когато излязох от депресията си и се опитах да го намеря по телефона, се оказа, че той вече е напуснал компанията. По едно време се опитах да го търся по Интернета, но установих, че изглежда или не знам как точно се спелва китайското му име, или той го е променил при получаването на американско гражданство.

Един ден, преди десетина години, Юлия, като се ровеше в някакви стари тефтери, ми каза, че е намерила един телефонен номер, който подозира, че е номерът на печатницата на братята на Кони. Тя се обади и след дълги кандърми успя да преодолее азиатската подозрителност на братята, затвърдена с американското нежелание за намеса в чужди работи, и да получи обещание, че от печатницата ще ѝ предадат телефонния номер на Джак.

И така след повече от десет години ние отново се свързахме с китаеца Джак. Поканихме и него и Кони на гости, но дойде само той, защото Кони трябвало да приключва сметките за месеца в бизнеса. Самият Джак дойде с един мерцедес от най-скъпите с вграден GPS, които по онова време все още бяха новост. Китаецът ни каза, че вече е един от четиримата дистрибутори на AT&T в Южна Калифорния и си е купил този мерцедес, защото на положението му съответства и голяма и скъпа кола! Хапнахме и пийнахме и Джак сподели, че се е насочил към нова бизнес-авантюра. Купил е в центъра на китайските квартали на Южна Калифорния (Алхамбра, Ел Монте и т. н.) едно място от 2 акра (около 7.5 декара) за 2 милиона долара и подготвя планове за строеж на мол или нещо подобно! Понастоящем бизнесът с мобилните телефони процъфтяваше и магазина се управляваше от Кони. Ние споменахме, че се каним да се снабдим с мобилни телефони и китаецът ни обеща най-добрия възможен дийл при Кони. След няколко дни се озовахме в магазина. Той се обслужваше от две-три млади китайки, които ни посрещнаха учтиво, а като разбраха, че искаме да говорим с мисис Кони, станаха още по-учтиви. Скоро се появи и мисис Кони, която – искрено или не – демонстрира голяма радост, че ни вижда от толкова години и започна да ни предлага дийловете си. Най-накрая ни кандардиса да вземем 4 телефона (за цялото семейство). Разбрахме, че с Кони няма шега и че тя е бизнес-дама от доста висока класа. Магазинът гъмжеше от клиенти и Кони ни каза под секрет, че Джак е заминал за Сингапур, Малайзия и Хонконг, за да търси изгодни мобилни телефони!

Настъпи нова пауза в отношенията ни с Джак. Нямаше никакви особени причини, но просто ни завъртя шайбата и само отвреме-навреме се сещахме за него и все не намирах време да му се обадя. Най-накрая поканихме на вечеря първия ми началник в Systemhouse, който по-късно ни беше помагал с частни договори за компаниите, за които работеше след Systemhouse, и на когото ние се чувствахме особено задължени. Решихме да поканим и Джак с Кони. Събрахме се, хапнахме, пийнахме и си спомнихме добрите години. Бяхме решили да си купуваме нови мобилни телефони и Кони веднага ни обеща най-изгодните сделки. Аз разбира се вече я познавах добре и не разчитах на нищо, но се разбрахме кога да се видим в магазина.

Естествено телефони не купихме, защото за Кони понятието най-добра сделка имаше чисто едностранен характер, т. е. най-добрата сделка за нея е тази, от която тя печели най-много, а клиентът трябваше да се задоволи само с чувството, че е спечелил, дори без видимо финансово измерение за него. Все пак за нас беше любопитно да прекараме около час в магазина докато дойде Джак. Кони се разправяше безпощадно и изключително учтиво с клиентите, като рядко някой си тръгваше без да си е купил нещо или без да си е сменил плана за по-скъп! В задната част на магазина, децата на Джак и Кони (момче и момиче) седяха пред компютрите и си готвеха домашните под ръководството на тютори – студенти от UCLA. Кони намираше време да надникне при тях всеки двадесетина минути и изобщо всичко беше под неин контрол.

Най-накрая се появи и Джак. Отидохме в един ресторант и си хапнахме богато за сметка на Джак и Кони. За децата ни казаха, че освен дето имат тютори, ходят на пиано, и всяка събота и неделя са на китайско училище!

Идеите на Джак за мястото от 7.5 декара се осъществяваха, но доста бавно. Плановете бяха вече готови, но вместо мол той беше решил да построи спортна зала за бадминтон и помещения за рентване от бизнеси. Имаше проблеми с градската бюрокрация и пожарната, тъй като трябваше да вземе десетки разрешения, но полека-лека нещата се придвижваха. Късметът му беше в това, че той беше купил мястото за налични пари и не трябваше да плаща лихви на заем през подготвителния период. Докато вадеше различните разрешения, се налагаше да поддържа ложа в залата в която играеха Лейкърсите, защото хората, от които зависеха разрешенията предпочитаха да гледат баскетболните мачове от ложи!

Непосредствено преди новогодишните празници на 2014 година, аз отново се свързах с Джак. Той ми се похвали, че сградата е вече готова и функционира. Разбрахме се на 30 декември вечерта да се видим в залата, да я разгледаме, а след това да отидем да се почерпим.

Ние пристигнахме точно на време на мястото и влязохме в фоайето на залата. Посрещна ни приятен млад китаец, който се поинтересува с какво може да ни е полезен. Казахме, че търсим Джак, с когото имаме среща и той веднага се свърза с него и ни помоли да почакаме малко.

Ние влязохме в залата и седнахме в един ъгъл, където имаше маси и автомати за напитки. Няколко млади хора седяха и си приказваха, а на петнадесетте игрища за бадминтон играеха млади китайци и китайки. На стените на залата се виждаха изправени блоковете със седалки, които в случай на състезания се смъкваха и предоставяха места за над 3000 зрители. Всичко изглеждаше чисто подредено и голямо. Залата беше висока над 15 метра, широка около 40 метра и дълга към 70 метра. От отсрещната страна на фоайето, през което бяхме влезли, имаше висока и широка порта, явно за бърз изход на публиката в случай на някакво бедствие, а може би и в случаите на състезания.

По едно време се появи и Джак и ни връчи 3 фланелки с емблемата на "LA Badminton Club". Заразпитвахме го за бизнеса и той каза, че вече от година-две е на печалба и то главно благодарение на наемите от бизнесите. Бадминтон клуба имаше 1000 члена, от които взимаше около 30000 долара на месец, но това му стигало само да си покрие лихвите на заема от 4 милиона долара, които дължал на банките. Като се вземели предвид и разходите за ток, то клубът определено бил на загуба, но от друга страна това му било хобито, а щастието не е само в парите, а преди всичко е състояние на душата, а тя иска своите си удоволствия!

Побъбрихме още малко. Джак се оплака от стиснатостта на китайците, които се пазарят даже на тази ниска цена на членство (30 долара на месец). Продължихме разговора си в един френски ресторант наблизо. Джак черпеше и затова той поръчваше яденетата. Изредиха се салата, скариди, охлюви и накрая лобстери. Лобстер щях да ям за пръв път в живота си, главно по принципиални съображения, защото бях чувал че ги слагат да ги варят живи, но този път един голям лобстер се появи така внезапно в чинията ми, че аз предпочетох да не информирам Джак за принципиалният ми протест срещу яденето на тези животни, а все пак да опитам и да видя какво толкова им харесват на тези супер-холестеролни животни? Оказа се, че лобстерът е приемливо вкусен, но аз разбрах, че не съм загубил много като не съм ял тези животни досега. Най-накрая предястията свършиха и дойде супата, а след това и основното ядене (за мен агнешки пържолки). С Юлия бяхме на път да се спукаме от преяждане, което неизбежно щеше да има сериозни последствия за хигиената в ресторанта, когато дойде време за десерта. Джак настояваше, че без десерт няма да ни пусне и ние с мъка приехме по един шоколадов крем, което решихме, че е възможно най-малкият по количество десерт.

По време на вечерята говорихме за много неща. Разбрахме, че дъщеря му е в Япония за една година на студентски обмен. Синът му беше започнал да учи в градския колеж на Пасадена, но Джак нямаше представа нито какво учи, нито как се учи. Неговата философия беше, че не е толкова важно какво учат децата, а как гледат на света и как се ориентират в него! Той ги беше оставил да си намерят пътя сами, но аз не бях сигурен, че мисис Кони гледаше на въпроса по същия безгрижно философски начин.

Най-накрая вечерята свърши. Бяхме изпили две бутилки червено вино и Джак седеше отсреща ухилен до уши, а Юлия се чудеше как ще ни закара до нашата кола.

Излязохме от ресторанта след като Джак остави бакшиш от 60 долара – 30 процента от сметката. Келнерите ни изпратиха с поклони до вратата. Качихме се на същия мерцедес от преди десетина години. Джак каза, че вече си бил сам господар и нямало значение каква кола кара! Той явно не страдаше от суетността на българските новобогаташи, за които външната изява на богатството е много по-важна от количеството на това богатство.

В колата попитах Джак какви са му най-близките планове? Той ми каза, че следващата седмица в LA пристигал султана на Бруней и той трябвало да му урежда спаринг-партньори на бадминтон. Общо взето цялата му следваща седмица била плътно заета със султана, но си струвало, защото той плащал толкова, колкото трудно можело да се изкара за една седмица. Каза ми и сумата и тя наистина беше фантастична, но според него по-важна беше връзката с този човек отколкото щеше да му плати тази седмица!

Спряхме до нашата кола. Прегърнахме се на прощаване (все пак бяхме изпили по бутилка вино). Той си беше същият умен и весел китаец, само малко понапълнял. Качихме се на нашата кола и Юлия потегли. Джак ни махна на прощаване и влезе в сградата на залата. Пътувахме с Юлия и си спомняхме историята на този човек, който беше станал милионер пред очите ни, а душата му си беше останала същата – неуморима и търсеща, широка и благородна!

Разказвач

Няма коментари:

Публикуване на коментар