понеделник, 13 април 2015 г.

Емиграция: Systemhouse survivors

В началото на март 2015 година в електронната ми поща внезапно се появи писмо от непознат кореспондент. Докато се чудех дали да го отварям или не (нали сте чували за вирусите), аз изведнъж се плеснах по челото и натиснах "Enter". Сетих се, че изпращачът Мансур Муарефи съвсем не ми е неизвестен и вероятно опасността от вирус не е по-голяма от тази от писмата на десетките организации, които безуспешно се опитваха да измъкнат от мен долари за най-различни цели – от подкрепата на семействата на загиналите полицаи (широко известна телефонна измама в САЩ), до предложения за "безкрайно удачни" покупки и инвестиции!

Мансур ми пишеше, че е много щастлив да ми се обади и че ще е още по-щастлив, ако се съгласим с Юлия да присъстваме на събиране на "оживелите" до момента сътрудници на Systemhouse от добрите стари времена! Оплакваше се, че Горд не искал да дойде и ме молеше да се опитам да му въздействам.

Горд ми беше първият пряк началник в Systemhouse, с когото бяхме в прекрасни отношения. След като си загубих работата през 1993 година той ни осигуряваше отвреме-навреме високоплатени проекти от фирмите, в които работеше. Аз веднага "драснах" няколко реда на Горд, в които му се извинявах, че не се бяхме видели при този наш престой в САЩ и че с Юлия ще сме особено щастливи да се срещнем с него на събирането! Тъй като заминавахме след 2 седмици за България, то това събиране беше последна възможност за този сезон.

След това написах отговор на Мансурката, че сме съгласни без претенции за датата, стига да е преди 6 април.

Следващият ми ход беше да уведомя Юлия за решенията, които бях взел. Тя ги одобри и ме посъветва да ѝ се махам от главата, защото е заета в домакинството и може да ме хване за някаква работа! Аз, удовлетворен от съгласието ѝ, побързах да се изпаря, за да не ѝ дам възможност да изпълни заканата си. Преди да изчезна все пак промърморих задължителното: "Мога ли да бъда полезен с нещо?".

Мансур беше иранец и, както сам твърдеше, баща му бил някакъв министър по времето на шаха. Личеше си, че е от сой, защото беше едър и представителен мъж. През 1986 година той беше постъпил в Systemhouse седмица или две преди нас. Не се отличаваше с някакви особени способности в програмирането, но имаше типичната за Изтока подчертана, донякъде сервилна любезност към началниците и равноправно приятелско отношение към колегите. Някой ми беше казвал, че след като напуснал Systemhouse си намерил добра работа в една японска банка. Наистина изглежда беше добре, защото в края на писмото му се мъдреха, кой знае защо, няколко телефонни номера за контакт от най-различни страни по света!

Последваха още няколко електронни писма от Мансур. В тях той ни питаше за размерите ни, за да поръча мемориални фланелки, предлагаше дати за събирането и питаше дали имаме претенции към мястото на събирането?

Междувременно китаецът Джак ми изпрати запитване дали ще ходим на събирането, защото иначе той можел и да не отиде. Заклех го да дойде, защото след 2 седмици си заминавахме и нямаше да можем да се видим този сезон.

Получи се и писмо от Пат, от Манитова, в което той се извиняваше, че няма възможност да пристигне. Причината била, че в момента имал новородени... 12 000 агнета, и било най-напрегнатото време във фермата!

Пат е интересна личност. Някога той беше голям началник в Systemhouse, с когото се бях сприятелил. (Чрез него помогнах за назначаването във фирмата на други трима българи.)

Пат беше бивш професор от университета във Ватерло и имаше големи познания в областта на изчислителната техника, комуникационните системи и програмното осигуряване. Той работи много години на висши позиции в много фирми – обикновено като главен менажер по технологиите (Chief technology officer) или вицепрезидент в тази област. Пат ме хареса заради широките ми, нетипични за САЩ, познания в областта на програмното осигуряване на големите машини на IBM. Аз пък го харесвах заради честното му и прямо отношение към мен.

Всъщност Пат ме беше приел на работа, макар че веднага беше разбрал, че имам проблеми със зрението. Според наблюденията му като професор по изчислителна техника, хората с ограничено зрение и слепите имат добре развита пространствена памет, поради което изграждат в съзнанието си специфични пространствени модели на програмите си, което осигурява по-качествено и доста бързо програмиране. Личните ми впечатления бяха, че в това вероятно има много истина, защото аз бях забелязал, че съм запаметил практически всички програми, по които съм работил през живота си! Интересното е, че и до ден днешен помня по-важните и интересни програми, над които съм работил!

Особено ме импресираше фактът, че Пат имаше ферма за овце и всяко лято прекарваше отпуската си на фермата, където с комбайна си косеше и балираше сено за зимата. Той имаше по онова време около 1000 овце и от всяка овца изкарваше по 3 агнета! Фермата му се намираше в канадската провинция Манитова. Тя имаше площ около 3000 декара, но от тях само около 900 ставаха за пасища и сено. Останалите както изглежда бяха камънак и пущинак. По онова време за 1000 овце се грижеха 1.5 човека. Половинката беше на един съсед, който имал стотина собствени овце и затова помагал във фермата на половин ставка! Сега изглежда Пат се беше посветил изцяло на фермерството и притежаваше, както изглежда, не по-малко от 4000 овце!

Спирам се по-подробно на Пат Смит, защото е един типичен пример на северноамериканец, който не се срамува да се занимава с животновъдство, за разлика от нашите български братя, които, учили-недоучили, считат животновъдството за долна и недостойна професия, като едновременно с това изразяват дълбокото си недоволство, че държавата не повишава пенсиите и не се грижи да им осигури европейски стандарт на живот! Де да можеше нещата да стават като в приказките – с вълшебна пръчица или златна рибка! Чудя се колко ли овце щеше да отглежда Пат в България по тучните поляни на Балкана, Родопите и другите наши планини, след като в Манитова израждаше по 12000 агнета на сезон!?

Най-накрая получих финалното писмо, в което се определяше датата – 19 март, часа – 19 часа, и мястото на събирането – някакъв ресторант в "Thousand oaks". Последното беше убийствено, защото този район беше поне на 100 километра от нас, а като се има предвид времето на събирането, то трябваше да тръгнем поне 3 часа по-рано, за да успеем да стигнем навреме поради пик-трафика в края на работния ден. За съжаление беше късно да се направи каквото и да е по въпроса и трябваше да се помирим с последствията на безгрижното ни съгласие Мансур да избере дата, час и място на събирането. Бях готов да се обзаложа, че ресторантът принадлежеше на роднина на Мансур и за наше нещастие той изглежда нямаше роднина с ресторант на по-близко място!

На 19 март, както си му е редът, "впрегнахме" колата и някъде към 16:20 часа отпътувахме от Фулертън. Както и трябваше да се очаква, магистралите бяха задръстени от коли и ние се движехме със скорост от 5 до 30 км/ч, като понякога стояхме с минути без да мръднем нито метър по магистралата, която се превръщаше в огромен паркинг от поне 5 реда коли на ширина и стотици коли напред и назад!

Най-после, към 19:20, пристигнахме до адреса, който Мансурката ни беше изпратил. Това беше адресът на един хотел, в който обаче нямаше никакъв ресторант! Естествено бяхме забравили да вземем телефонния номер на Мансур. За щастие вкъщи имаше човек и Юлия се обади с инструкции как да се логне на компютъра ѝ и как да намери писмото на Мансур. След няколкоминутен разговор получихме телефона и звъннахме на Мансур. Оказа се че той изпратил на всички адреса на хотела, който бил срещу ресторанта. По едно време Мансур се появи на отсрещния тротоар на булеварда и като си говореха с Юлия по телефона с допълнителни ръкомахания, тя разбра къде е ресторанта и къде можем да направим обръщане на движението, за да търсим паркинг на отсрещната страна. Цялата операция по откриването на телефона на Мансур и местоположението на ресторанта зае около 5 минути, но ние безусловно имахме късмет, че вкъщи имаше човек към който да се обърнем за помощ.

Най-накрая, към 19:40 се добрахме до ресторанта, който естествено се оказа ирански, но не знам дали принадлежеше на роднина на Мансур? Започнаха прегръдки и целувки с хора, с които не се бяхме виждали повече от 20 години. Всички бяха поостарели, понапълнели и пооплешивяли, но някои не се бяха променили особено много. Ние с Юлия получихме комплименти, че "не сме мръднали", а аз обясних скромно, че това се дължи на редовно и умерено пиене!

Джак си беше все същият, но с него се бяхме виждали само преди година.

Горд също не се беше променил особено много. С него пък се бяхме виждали преди 2-3 години.

Мансур изглеждаше като консервиран – не беше мръднал, даже косата му не беше опадала!

Тим Нелсън като че ли се беше посмалил.

Джон Финли беше дошъл чак от Калгари. Чувахме, че се е развел, но той не каза нищо по въпроса и ние не посмяхме да разпитваме.

Между другото, на едно парти у Джон преди близо 30 години, решихме, че вместо да търсим прилична квартира, е по-добре да се опитаме да си купим къща. Джон ни даде адреса на тяхната агентка, която само преди месец им бе съдействала да си купят къщата. Благодарение на него ние се запознахме с Кармен, с помощта на която купихме след години и втората си къща.

Интересното в историята на Джон е, че той и жена му дълго време нямали деца. Най-накрая някакъв лекар ги посъветвал да сменят климата и те дошли в Калифорния. Само година след това им се роди първото дете – момче, което те кръстиха Девън. Аз бях доста учуден на това име, защото знаех от геологията, че така се нарича една област в Англия и съответно геологически период, но не допусках, че това може да бъде и име на човек! След това на Джон и Хайди им се роди едно момиче, а година след него им се родиха и два близнака! Как ги кръсти Джон не помня, но на едното името му започваше с буквата A, а на другото с буквата B. Този път Джон ме просвети, че това означавало "baby A" и "baby B"!

Джон почти не се беше променил. Разказа как работил за един колега 7 години, като той му платил само за 5 години! Опитвали се да направят нещо като бизнес, но не се получило. През това време той "научил" семейството си да живее с по $5 на ден на човек! Джон явно не беше просперирал материално, но в него се беше запазила очарователната непринуденост и лекота на общуването на скитника, какъвто е бил много преди да се запознаем! Той ни осведоми, че дъщеря му щяла да се омъжва за някакъв богат предприемач, който се канел да го прави управител на жилищен комплекс в Панама. Джон с удоволствие и надежда гледаше към това бъдеще, защото въпреки таланта си на програмист, очевидно не беше успял да спести нищо, за да си уреди старините и, както изглежда, разчиташе само на държавната пенсия.

Аз и Джак седнахме на една маса, а до нас беше Юлия, Джон Финли, Горд и други колеги, с които бяхме по-близки навремето.

С Джак си говорихме за най-различни неща: за децата, за спортната зала, за султана на Бруней и т. н. Най-голямо впечатление обаче ми направи, че Джак все още не е станал гражданин на САЩ! На изумения ми въпрос "Защо все още не си го направил?" той ми отговори, че си е много добре с Малайзийския паспорт, защото с него може да пътува навсякъде без визи, а и да пътуваш по света с американски паспорт става все по-опасно и по-опасно! По този повод си спомних, че когато през 2002 година ходихме до Турция и се опитахме да минем с американските паспорти, уж за по-голяма тежест, служителят ни каза "А–а–а, вие сте империалисти и трябва да си купите визи!". Когато пък извадихме българските паспорти, той каза, че сега сме вече комшии и можем да минаваме без визи! Спомних си и как на влизане в Чили Жени се изръси почти стотина долара за виза, а ние с българските паспорти минахме безплатно!

Роднината на Мансур се прояви отлично. Месото беше без грешка и общо взето на корем. Виното също беше на корем, но него го беше осигурил Мансур, защото в един мюсюлмански ресторант не можеше да се сервира алкохол. Изглежда, че в Корана не беше уточнено дали може да се пие от неверници, ако си го донесат сами!

Пийнахме и хапнахме на воля! Кой знае защо никой не се напи и всички говореха в захлас за очарователните времена, когато компанията беше пълна с канадци, които за разлика от американците могат да говорят за много повече неща, а не само за футбол и парѝ!

Тръгнахме си към 22:30. На връщане пътувахме само около 45 минути. Нямаше трафик, но Юлия трябваше да кара с умерена скорост, за да не привлече вниманието на някои досаден полицай, който можеше да се поинтересува дали тя може да ходи по права линия, да направи везна и да брои от 10 до 1 без да се запъва. Не че тя щеше да има проблем да изпълни тези тестове, но по-спокойно щеше да е, ако не се налагаше да ги минава.

Разказвач

Няма коментари:

Публикуване на коментар