Размишления за евро-атлантическите ценности

Откакто в България "избухна демокрацията", политиците усвоиха един термин, който използват наляво и надясно, от ляво и от дясно, без да се опитват да обяснят какво точно имат предвид под този термин!? Терминът е "Евро-Атлантически ценности" (ЕАЦ). Всички политици, както левите така тези в центъра, а и онези от дясно се кълнат, че са за Евро-Атлантическите ценности и че това са именно техните ценности! Политиците използват термина свободно и без никакви морални задръжки, предполагайки, че той звучи много привлекателно за електората им, а електоратът разбира каквото му се иска да чуе.

През последните дни чух и Местан отново да спряга Евро-Атлантическите ценности, обяснявайки ни как и ислямистът султан Ердоган също ратува за тези ценности, та най-накрая се замислих над въпроса: какво точно разбират тези пусти политици под тази крилата фраза?

Аз, както ви е известно си падам малко дилетант, та едва ли може да се отдава особено значение на разсъжденията ми, но все пак реших да се опитам да си обясня какво би трябвало да имат предвид пустите му политици под ЕАЦ? По-долу ще се опитам да опиша разсъжденията си, но предварително искам да помоля критиците да не бързат да ме обвиняват във "филство" или "фобство", а ако не са съгласни с разсъжденията ми, да кажат къде и в какво греша?

Според мен фактът, че ценностите са евро-атлантически означава, че родината им е Европа, но те се споделят и от народите от двете страни на Атлантика и то по-точно, от двете страни на северната част на Атлантика, т. е. от народите в Европа и от народите в САЩ и Канада! От моите познанства с 20-30 колеги канадци, аз по разбирания ги схващам като хора с манталитет на европейци, които живеят от другата страна на океана и по тази причина ще разсъждавам само върху ценностите на американците от САЩ и европейците от ЕС без да обсъждам по-специално различията на последните с канадците.

Първо искам да отбележа, че като човек, който прекарва половината година от едната страна на Атлантическия океан, а другата половина – от другата му страна, аз непрекъснато си подновявам впечатленията за ценностите на хората от двете страни на "езерото", както гальовно го наричат англосаксонците. Бедата е, че тъй като никъде не съм видял списък на ЕАЦ, за които непрекъснато ни говорят политиците, може да се окаже, че ценностите, които смятам да обсъждам, не са изцяло или частично от ЕАЦ. Ако наистина допусна този грях, то критиците ми трябва да ме коригират!

Второ, редът в който ще обсъждам различни ЕАЦ не трябва да се счита, че е редът на тяхната важност.

1. Right to Protect (RtoP) или казано на прост български "право на защита".

Включването на това "право" в арсенала на ЕАЦ, което официално стана по време на свалянето на Кадафи в Либия, всъщност не е нова евро-атлантическа ценност. То е "ценност" от набора на "имперските ценности" открай време. Още римляните са използвали това право за завладяване на разни кралства и сатрапства, използвали са го и европейските империи за оправдаване на намесата си, например в Китай през XIX век, използвали са го и САЩ за сваляне на редица неудобни правителства в Латинска Америка, използвал го е и Хитлер за завземането на Судетите. Новото, или по-точно сравнително новото, на това "право" като ЕАЦ, е начинът по който се дойде до упражняването му:

• организиране на граждански безредици в Либия;
• обявяване, че Кадафи ще използва авиацията си да избива мирни либийски граждани;
• обявяване на небето на Либия за свободна от либийски самолети зона;
• използване на военната авиация на НАТО за поддръжка на бунтовниците;
• бомбардиране на правителствените сили при опитите им да противостоят на бунтовниците.

Освен това RtoP беше провъзгласено официално в резолюция на Съвета за сигурност на ООН за неотменно право на по-силния срещу по-слабия, тогава когато по-силният пожелае да го използва! За разлика от типичното приложение на RtoP в имперската политика досега, в случая с Либия правото се приложи към чужд народ с единствената и "безкористна цел гражданите на Либия да бъдат предпазени от жестокостта на един тиранин"! Иначе, нормално RtoP досега се е прилагало за "предпазване от насилие" на съплеменници на държавата, която прилага това право.

RtoP беше използвано успешно срещу Сърбия, за откъсването на Косово. Усилено се говореше и за използването на тази ЕАЦ и в Сирия, за свалянето на Асад, но там се получи малка задръжка – разбойникът Путин се намеси преди демократичният Запад и развали работата. Успешният опит на Путин за прилагането на RtoP, макар и в остарелия вариант на защита на съплеменниците в Крим, само доказва, че RtoP е чисто ЕАЦ, тъй като се оказа, че Русия няма право да използва RtoP, вероятно защото не е член на НАТО, нито пък на ЕС, и изобщо не е приятелка на САЩ, а това са главните носители и притежатели на ЕАЦ!

2. Право на превантивна война (ППВ)

Това право също е било част от арсенала на ЕАЦ, но в един по-примитивен вариант. Според този примитивен вариант всяка държава има право да нападне всяка друга държава, ако смята, че последната я заплашва с неизбежно нападение! Подобрението в ППВ, което вероятно му отделя особено място в арсенала на ЕАЦ, е, че е възможно една държава да нападне друга не само, ако другата е на път да я нападне, но и ако първата държава смята, по някакви си нейни причини, че другата има намерение да я напада в близкото, по-далечното или дори най-далечното бъдеще! ППВ беше използвано като основание за нападението на САЩ срещу Ирак. По онова време някои европейски държави (Франция, Германия и други) не подкрепиха САЩ във войната ѝ, с което си спечелиха от министъра на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд прозвището "стара Европа", а други пък, като например Полша и даже България, подкрепиха войната с възторг, поради което бяха провъзгласени от същия министър за "нова Европа", очевидно повишение в очите на имперското началство! Американският конгрес, поради своята свещена мъдрост и висш разум, прие резолюция, с която преименува "French fries", който се сервираше в столовата на Конгреса, на "Freedom fries" за назидание на французите!!!

Полека-лека обаче държавите от "старата Европа" бяха "култивирани" и сега вече всички в Европа вярват в новата трактовка на ППВ и аз вярвам, че то е прието безусловно на идеологическо и политическо въоръжение в НАТО.

Правата от горните две точки естествено се обобщават в едно фундаментално право от ЕАЦ, а именно правото за "Смяна на режим". Това право вече се счита за естествено натурално право на държавите около северния Атлантик, което им позволява да свалят всеки режим в света, който счетат, че не съответства на техните ценности! В основата на това право лежи убеждението на европейците, че белият човек носи бремето на цивилизацията за останалите народи по света. За американците това право се базира и на убедеността им в горещото желание на всички хора по света да станат американци и да живеят в Америка, откъдето естествено следва правото на американците да сменят режима във всяка страна с цел той да стане подобен на режима в САЩ, вместо да пускат всички тези желаещи да дойдат да живеят в Америка!

3. Правото на Президента на САЩ да убива без съд и присъда, когото сметне за необходимо, където и да е по света!

Това право очевидно е част от ЕАЦ, макар че противоречи на конституцията на САЩ, в която има изискване за старомодното "habeas corpus", а също така и изисквания за присъда от независим съд и други подобни формалности! Държавите от ЕС не дискутират особено много това ново право на президента на САЩ, защото неговата поразяваща ръка под формата на ракети, изстреляни от дронове, засега поразява само граждани на англосаксонските САЩ, Великобритания и граждани на други непълноценни държави. Едва ли има основание да се смята, че граждани на ЕС ще избегнат участта на жертви на поразяващата ръка на демокрацията и хуманизма, ако те се изпречат на пътя им. Откровено казано, аз не изпитвам особена симпатия към жертвите на президентското възмездие, но ме тревожи това, че един принцип, който съществува в англосаксонското право от времето на "Магна харта" беше премахнат с лека ръка, защото това показва, че вековните принципи на правото не струват и пукната пара във века на Евро-атлантическите ценности! Тревожи ме и фактът, че често покрай виновни джихадисти си отиват и невинни хора, но напоследък се успокоих, че Департаментът на отбраната на САЩ бил решил, че ако невинните жертви са по-малко от 50 души, то може да се смята, че невинни жертви няма! Ами така си е, трябва да има някакви строги граници, под които хората просто не се броят, тъй като изглежда, че статистиците на убийствата са решили, че точно 50 е правилната граница на пренебрежимо малки загуби на цивилни невинни хора!

4. Правото на медицинска помощ.

Мястото на това право в ЕАЦ е много деликатно! От една страна, по източните брегове на Атлантика, всеки гражданин на ЕС има право и даже е длъжен да има медицинско осигуряване, дори когато е изпаднал в беда и не може да си позволи да си купи такова. С други думи, в ЕС правото на медицинска помощ по един или друг начин е гарантирано от държавата. Не стои така обаче въпроса в САЩ. Там хората доскоро можеха да не са осигурени с медицинска помощ и близо 1/6 от американците нямаха осигуровки. Президентът Обама успя с невероятни мъки да прокара закон, според който всички са длъжни да си купят медицинска осигуровка, ако нямат такава, като в случаите, когато финансово не са в състояние да направят това, държавата по един или друг начин се задължава да ги подпомогне в тази насока. Все още обаче близо 1/10 от населението на САЩ няма медицинска осигуровка!

Интересното по този въпрос е отношението на голяма част от американците. Те смятат, че всеки е длъжен сам да си осигури медицинска помощ и държавата не бива да се меси в тази област! С други думи по същество в САЩ медицинското осигуряване не може да се смята за човешко право! В този аспект мнението на американците и европейците съществено се различават и направо са противоположни! С други думи статутът на това право в ЕАЦ е много неясен и даже не може да се говори за еднакви ценности по този въпрос.

5. Правата на жените.

В тази насока също има разнобой в ценностите от двете страни на океана. Например в САЩ правото на аборт, или както деликатно се формулира, "правото на жената да разполага с тялото си", е арена на непрекъсната борба, която често взема и жертви, като например убийства на акушер-гинеколози и атентати срещу техните кабинети и клиники. По закон този въпрос е решен от Върховния съд на САЩ в делото “Roe versus Wade”. Борбата срещу това решение обаче се води от момента на постановяването му и противниците на абортите като че ли все повече и повече взимат връх. Редица съдебни решения по отделните щати непрекъснато "откъсват парчета" от универсалността на това решение на Върховния съд и не би било чудно, ако един ден абортите бъдат забранени и на федерално ниво.

В Европа този въпрос се разглежда далеч по-либерално и, с изключение на някои силно католически държави като Полша, той е решен в полза на жените. Все пак остава открит въпросът: е ли правото на аборт част от ЕАЦ или не е?

6. Отношенията между държавата и религията.

В САЩ, държавната власт, законодателна, изпълнителна и съдебна, е отделена от религията. Така е по конституция, но никой американец, който си е наумил да се кандидатира за президент, не може да си позволи да не демонстрира някаква форма на религиозност – желателно протестантска, възможно е католическа, допуска се и мормонска, но общо взето религиозността му трябва да бъде в рамките на християнството. Разбира се принадлежност към юдейската религия вероятно също ще се приеме, но не е ясно доколко добре. Едно е да се допусне еврейското лоби да диктува политиката на САЩ по отношение на Близкия изток, но друго е вярващ евреин да стане президент на САЩ, макар че по принцип няма непреодолими препятствия по този път. Разбира се за кандидат за президент мюсюлманин не може и дума да става, но най-голямо препятствие за един кандидат би било реална или предполагаема пълна липса на религиозност! С други думи атеист не може и да си мечтае за президентска кандидатура. Чувал съм, за един или двама членове на Камарата на Конгреса, които са си признали, че са атеисти, и това е всичко. Иначе изборността на един кандидат за каквато и да е длъжност е изключително силно зависима от неговата публично изявена религиозност и то в множеството на "правилните религии"!

В Европа разбира се нещата стоят съвсем по-различно. Демонстративна религиозност не само не подобрява, а вероятно дори влошава шансовете на един член на обществото да се издигне до най-високите нива на властта. Полша отново е изключение в тази област, но според мен изключение, което само потвърждава правилото, особено в светлината на новите закони, които консервативното правителство в Полша прие и има намерение да приема в бъдеще.

Изобщо по въпросите на държавата и религията ценностите на европейците и американците се различават доста съществено и в тази връзка стои и въпроса: чии възгледи в тази област съответстват повече на ЕАЦ?

7. Правото на глас.

В САЩ има решение на Върховния съд, което признава на корпорациите права в предизборната борба, подобни на правата на индивидуалните граждани на републиката. Това решение има огромно значение за влиянието на корпоративните пари в предизборната борба. От друга страна редица решения на съда се опитват да ограничат влиянието на профсъюзите в набирането на финансови средства от своите членове, които да бъдат използвани за предизборна борба. Изобщо съдебната власт по всякакъв начин се стреми да ограничи влиянието на профсъюзите в политиката и да облекчи влиянието на корпорациите в нея. По тези въпроси ми се струва, че ценностите на европейците отново се раздалечават от ценностите на американците.

Мисля да приключвам с философстването си по въпросите за отделните евро-атлантически ценности. Надявам се, че е ясна несъстоятелността на термина, дължаща се преди всичко на неговата неопределеност, а в редица случаи и противоречивост на отделните ценности от двете страни на океана. Впрочем в САЩ терминът се използва значително по-рядко, което вероятно се дължи на несъгласието на управляващите в САЩ с редица ценности, които европейците особено ценят, като например тези, осигуряващи социалната кохерентност.

По тази причина си мисля, че гражданите на България винаги, когато им е възможно, трябва да искат от политиците да дефинират точно какво имат предвид, когато говорят за привързаността си към евро-атлантическите ценности!? Тогава те може да видят, че "царят е гол", както се говори в онази приказка! Или по-просто казано, че политиците им замазват очите и ушите, за да могат да си правят каквото им е изгодно, прикривайки се под гръмки и красиво звучащи фрази.

Дилетант

Моите университети: Общежитието и неговата фауна

Още в Харков установих, че хигиената не е особен приоритет на живота в студентските общежития. В Ленинград тази ми констатация се утвърди и придоби валидността на факт от живота.

Няколко дена след като пристигнахме в общежитието в ХИГМАВТ, аз си легнах спокойно една вечер в леглото и лека-полека започнах да се отдавам в прегръдките на Морфей, когато почувствах, че нещо тупна на бузата ми. Моментално замахнах с ръка и ударих нещото. Чу се леко пукане, както когато се пука малко балонче, и аз усетих мокрота на бузата си. Рипнах бързо, запалих лампата и пред огледалото установих, че на бузата ми има малко кърваво петно. Погледнах към тавана и видях няколко дребни животинки, които панически бягаха към кабелите на електрическата инсталация. Отначало не разбрах какво става, но след кратки размишления дойдох до извода, че това са някакви "домашни питомци", които се опитват да се скрият от светлината. Повдигнах един от кабелите, който слизаше от тавана до контакта и там видях подобни животинки, строени в редица, които се криеха под кабела. След кратка конференция със съквартиранта решихме, че това вероятно са дървеници!

На другия ден се оплакахме в администрацията на общежитието. Нашите домакини, много притеснени, наредиха да се извърши спешна обработка на стаите ни.

Така започна моето запознанство с дървениците, за които бях чувал от баба си на село. Тя всяка пролет правеше опушване и генерално почистване на дъските на дървените легла в къщата, но дървениците оставаха енигма за мен, защото такива не се забелязваха по дървенията. Очевидно баба ми се занимаваше с профилактика, но тогава аз си мислех, че дървениците са толкова малки, че просто са невидими!

След акцията на администрацията на общежитието, аз още известно време имах чувството, че дървеници валят върху мен от тавана, но не успях да намеря доказателства за верността на възприятията си. Накрая реших, че става дума за "комплекс за преследване", на който аз бях станал жертва!

Когато се прехвърлих в ЛЕТИ бях убеден, че в толкова красив и величествен град като Ленинград не може да има дървеници, даже в студентските общежития! В съгласие с убежденията си аз дори не си направих труда да проверя под кабелите. Скоро обаче някой ми се пожалва, че не може да спи от тези гадинки и когато аз повдигнах един от кабелите ... voila, те стояха строени в редица чак до горе и чакаха нощта, за да започнат набезите си! Този път не се жалвах никъде, защото се опасявах, че ще изглеждам смешен, ако не жалък. За това помогна и Игор, който ми разказа, че уж Ленин бил казал:

"Ако учените намерят начин да кръстосат дървеница със светулка, въпросът с електрификацията на цяла Русия ще бъде решен веднаж завинаги!"

Аз бях убеден, че ако Ленин е казал нещо подобно, то това е било на майтап, но Игор се кълнеше, че едва ли не го е чул със собствените си уши! Той имаше този обичай, винаги да защищава докрай всяко нещо, което е казал и аз затова не му придирях много много.

По-късно, когато след три години попаднах в съветска болница заради възпаление на вътрешното ухо, се наслушах на истории от бивши фронтоваци за жизнеността на дървениците. Те твърдяха, че лично са правили експерименти с дървеници, които оставяли полу-удавени в консервени кутии с вода на покрива на землянката си през есента и когато дошла пролетта и ледът се разтопил, дървениците изпълзели като че ли нищо не се било случило!

Проблемът с дървениците отново показа грозната си физиономия четири години по късно, когато малко преди да си замина обратно за България, майка ми и сестра ми дойдоха да видят къде съм прекарал четири години от живота си. Аз разбира се отдавна бях свикнал с дървениците и дори бях забравил за тяхното съществуване. Те кой знае защо не ме безпокояха. Дали кръвта ми им беше омръзнала или организмът ми беше започнал да генерира някакви субстанции, които ме правеха невкусен, не знам, но от години нямах никакви проблеми с тези животинки. Не така се оказа обаче положението с майка ми и сестра ми. Още първата вечер, двадесетина минути след като загасихме лампата, двете дами започнаха да се въртят в леглата си. След малко майка ми ме попита дали случайно нямаме бълхи или дървеници? За бълхите не знаех, но за дървениците си признах. Майка ми и сестра ми скочиха ужасени и щяха да се осакатят коя да запали първа лампата. Естествено почти всички дървеници се бяха прибрали под кабелите, но зоркото око на майка ми видя няколко, които панически се скриха от погледа ѝ. В следващия момент, преди да успея да я предупредя, майка ми повдигна най-близкия кабел и там, както винаги, строени в идеално права колона се бяха подредили те – дървениците! Майка ми и сестра ми изпищяха и изпаднаха в истерия. Слава Богу съквартирантите ми се бяха преместили по други стаи, че иначе двете паникьорки щяха много да ме изложат!

Започнах да ги успокоявам. Направих им чай, но нищо не помагаше. И двете заявиха, че те няма да легнат нито за секунда и да се подложат на тези "гадни насекоми"! Сестра си все пак я разбирах. Тя, като градско чедо, не беше имала възможността да си съжителства с безобидните твари, но майка ми прекаляваше! Тя беше прекарала поне първите 10 години от живота си без да напуска селото си и беше недопустимо да проявява подобно малодушие! Единственото оправдание, което ѝ признавах, беше фактът, че кръвта ѝ изглежда много се ценеше от всякакви кръвопийни твари, защото всеки комар, бълха, а вероятно и дървеница, която се окажеше в радиус от поне 10 метра около нея, моментално се устремяваше към най-вкусните части на тялото ѝ и това беше всеизвестен факт в семейството!

Както и да е, майка ми и сестра ми наистина не можеха да спят, но аз нищо не можех да им помогна в случая. За периода от две седмици, през които те ми гостуваха, майка ми отслабна с 5-6 килограма, а сестра ми не можа да отслабне видимо, защото тя изобщо беше само кожа и кости. Причина за отслабването бяха не само дървениците, но и храната, която те намираха за ужасна!

Тук искам само да вметна, че в общежитието имаше не само дървеници, но и хлебарки. Последните бяха в далеч по-малки количества и аз да си призная бях виждал хлебарка в нашата стая само един или два пъти и то точно когато тя влизаше в стаята от коридора, минавайки под вратата, естествено без да почука!

Администрацията на общежитието проявяваше завидни усилия, за да се бори с гадините в стаите, но тази борба беше осъдена на неуспех по няколко причини:

1. Борбата срещу подобни паразити трябва да се води много организирано! Това означава, че когато се обявеше "санитарен ден", при което ни се раздаваха материали и химикали за хигиенизиране на стаите, то всички трябваше едновременно да атакуват паразитите в цялото общежитие! Бедата беше, че подобни мероприятия се провеждаха през почивния ден и обикновено поне 30-40% от студентите се скатаваха някъде, заключваха си стаите и не участваха в санитарните мероприятия. Никакви заплахи и опити за санкции не помагаха, защото да се оправяш със студенти е все едно да се опиташ да водиш под строй стадо котки! В резултат само след няколко дни от съседните, непочистени стаи, се преселваха нови дървеници, осигурявайки по този начин жизнено пространство за колониите, които бяха напуснали.

2. През лятото общежитието се изпразваше за седмица-две. Тогава администрацията провеждаше, в служебен порядък, мерки по тотално хигиенизиране на стаите, но през останалите дни на лятната ваканция в общежитието се настаняваха кандидат-студенти от целия Съюз. Те докарваха с багажа си невероятно генетично разнообразие от гадини, които обогатяваха генетичния пул на месните разновидности. Новите мутанти бяха привикнали на всякакви химикали и борбата с тях беше просто безнадеждна!

Безразличието, с което аз се отнасях към паразитните гадини, беше именно в резултат на размишленията ми по горните обстоятелства и неизбежните изводи, които би си извадил всеки разумен и хладнокръвен човек, че ако не можеш да се бориш с нещо, то най-добре е да го приемеш!

В заключение на тази тема искам да отбележа, че както изглежда бившият Съветски Съюз не е единственото място на Земята, което някога е страдало от нашествието на тези животинки. Преди около две години едни познати от Фулертън ходиха на екскурзия до Ню Йорк. Като се върнаха, те ми разказаха ужасени как в стаята в хотела си открили между таблите на леглата и стената цяло "ковьорче" от дървеници, чакащи нощта, за да се насладят на кръвта им. Няколко дена пък след това прочетох в "Ню Йорк Таймс", че в града вече от няколко години имало нашествие от дървеници и борбата с тях изглеждала безнадеждна!

Личната ни хигиена беше донякъде затруднена от нередовността на топлата вода в банята на общежитието и липсата на топла вода в умивалните по етажите. Ща не ща се научих да се бръсна със студена вода, а въпроса с прането реших чрез обществените перални. За да си дава човек бельото в тях, трябваше да се зашият номерца на всички фланелки, гащета и чорапи, което ми отне един ден, но нямаше какво да се прави. Ризите давах на една от чистачките, която за една-две рубли ми изпираше по няколко ризи. Разбира се, ако някой си мисли, че съм си сменял ризите всеки ден, то той ще се заблуждава дълбоко. Аз предвидливо се бях снабдил с ризи с тъмни цветове (така наречените ризи-семестриалки), които издържаха поне по две седмици носене без пране! Разбира се подобни хигиенни порядки изглеждат не съвсем хигиенични в днешното време на изобилна топла вода, но преди 50 години в общежитието на ЛЕТИ топлата вода беше лукс и по-голяма наситеност с хигиенни мероприятия, ако мога така да се изразя, би ми изглеждала най-малко израз на превзетост и каприз.

Разказвач

Моите университети: учение и забавления

Като студент аз имах много свободно време, което оползотворявах по начини, които имаха малко общо с основните ми задължения да усвоявам учебния материал и да си взимам изпитите.

В България постепенно се бях отучил да ходя на лекции, защото не можех да правя хубави записки. Освен това във ВМЕИ преподавателите обикновено се придържаха стриктно към учебниците, които бяха издадени от ръководителите на съответните катедри, а въпросниците за изпитите доста точно сочеха какъв материал и в какъв обем трябва да се усвои за съответния изпит. Ученето през време на семестъра ми изглеждаше като светотатство, което заплашваше да отнеме чара на студентските ми години и да ги приравни на годините в училище, когато аз честно и почтено си учех всеки ден уроците за следващия ден и също всеки ден най-съзнателно си пишех домашните.

В ЛЕТИ се оказа, че преподавателите рядко четяха лекциите си по определени учебници, поне що се отнася до моята специалност. За съжаление навиците ми да не ходя на лекции бяха вече създадени и доста улегнали, за да мога да ги преодолея. За мой късмет Веска Доровска, една от българските красавици в ЛЕТИ, беше от моята специалност и учеше една година преди мен. Тя си водеше много прилежни и хубави записки. Аз се присламчих към нея и тя ми осигуряваше записки за курсовете, които ми предстояха. Проклетите преподаватели непрекъснато си обновяваха материала, но не чак дотолкова, че да направят записките ѝ неизползваеми. Българските колеги от специалността, с изключение на един, бяха прилежни момчета, но не изпитваха особено желание да ми предоставят записките си по време на сесия. Налагаше се да водя дълги и понякога неуспешни преговори за достъп до материалите им и често успявах да ги получа само за ползване през нощите, но някак сколасвах да се оправям. По тази причина за нито една сесия не успях да бъда пълен отличник. Като се има предвид обаче, че през целия си "учебен живот" аз бях успял да стана пълен отличник само веднаж - за последните два срока и за годината в 11-ти клас, аз нямах особено болезнени амбиции в това отношение. Все пак, при петобална система, успявах да допусна само по една четворка на сесия, което беше забележителен успех, като се отчете моята "прилежност" като студент. Освен това в групата, между руснаците, минавах за "корифей", което си имаше и своите недостатъци, защото колегите и най-вече колежките винаги ме избутваха да сядам при преподавателя в най-неудачните от тактическа гледна точка моменти под предлог, че "на мен ми било все едно, защото съм си знаел всичко"! Винаги, когато преподавателят питаше кой е готов с въпросите си, няколко колеги и колежки дружно отговаряха "Теодор!", и аз след кратка, но цветиста умствена благословия, се ухилвах приветливо на преподавателя и се премествах до изпитващия. Това беше в пълен разрез с изпитната ми тактика, която се свеждаше до кротко седене на мястото ми, напрягайки слух, докато преподавателят не започнеше да повтаря допълнителните въпроси, които обичаше да задава и аз не чуех верните им отговори, ако случайно не ги знаех.

Сесиите бяха много кратки и от изпит до изпит имаше по 4-5 дена, през които моята съкровена цел беше да прочета материала 2 пъти. Като се има предвид, че през семестрите почти никога не следях материала, то това ми се удаваше чрез неимоверна упоритост и много малко сън. В момента, в който достигах тази цел, аз се успокоявах и лягах да спя, защото считах, че отличната бележка ми е почти вързана в кърпа.

Животът ми през следването не се отличаваше с особени материални възможности. Баща ми ми изпращаше по 60 рубли на месец и аз притежавах един костюм и една връзка, един допълнителен панталон, 3-4 ризи, още толкова фланелки, гащета и чифтове чорапи, един пуловер и някакъв шлифер със сменяема вълнена подплата, която свалях когато беше топло и слагах, когато беше студено. Имах и една милиционерска ушанка, която не знам по какъв път бях придобил, и това беше целия ми гардероб. Неизвестно защо за мен се беше разнесъл слуха, че съм много разсеян, като за доказателство няколко души се кълняха, че ме видели да отивам на лекции с две различни обувки. Това беше злостна клевета по две причини: аз почти никога не ходех на лекции, но може да са ме видели да отивам на упражнения, но което е по-важно, аз никога не съм имал, през цялото си следване, повече от един чифт обувки, което веднага изключва възможността да съм ходел с две различни обувки!

Участието ми в културния живот на Ленинград се свеждаше само до абонамент за Ленинградската филхармония, който аз използвах за посещение на всеки симфоничен концерт от програмата ѝ в продължение на всичките 4 години от прекарването ми в СССР. Бях си купил и един преоценен радиограмофон, на който слушах радио "Гласът на Америка", която станция по онова време не се заглушаваше. Редовно си купувах плочи със симфонична музика и знаех наизуст всичките симфонии на Бетовен, увертюрите от оперите на Вагнер и редица други произведения на класическата музика. Когато си тръгвах се оказа, че притежавам близо 200 плочи, които най-съзнателно си донесох в България, но по неизвестни причини след завръщането си престанах да ги слушам и те така си стояха в шкафа с години като спомен от студентството.

В общежитието забавленията се свеждаха главно до танците в събота вечер и по празниците, както и неизбежните рождени и именни дни. Тези мероприятия трудно можеха да се причислят към културните занимания, тъй като обикновено се съпровождаха с алкохолни ексцесии, водещи до сериозно замърсяване на тоалетните и умивалните в общежитието. Не бяха редки и случаите на пияни колеги да заспиват в тоалетните кабинки и да предизвикват сериозна суматоха и стрес сред съквартирантите си, които, ако все още бяха в състояние да мислят, обикновено си мислеха най-страшното. Повод за това беше един случай, когато един пиян руснак се беше хванал на бас, че ще премине от прозореца на една стая на третия етаж в съседната – пак през прозореца. Човекът не беше успял, но както е известно "Пияният има десет живота", та и той беше останал жив и почти здрав, за което беше спомогнал и факта, че събитието се беше случило през зимата и долу имало голяма преспа.

Танците обикновено се провеждаха в голямата учебна стая, която се намираше на първия етаж на общежитието. В тези забавления сериозна роля играеше един контингент от момичета, които по някакъв начин пробиваха през охраната на входа. Тя нормално се осъществяваше от един образ на име Кузма Матвеич. Той беше един трудоустроен ветеран от войната, който не се отличаваше с особена интелигентност и се задоволяваше с малки подаръци в размер на бутилка водка. По време на връчването на подаръка Матвеич съзнателно гледаше дарителя в очите, стараейки се да не обръща никакво внимание на събитията в периферното си зрение. Тези кратки пристъпи на "тунелно зрение" бяха достатъчни една или две гостенки да "прелетят" покрай масата на рецепцията и да потънат в тъмнината на стълбите към първия етаж.

По време на празниците: 7 ноември, Нова година, 1 май и т. п. Кузма Матвеич беше под непрекъснатия зорък контрол на представители на Студсъвета и местната Доброволна дружина, но и те не бяха светци, поради което момичетата от контингента успяваха да се доберат до танците. Това беше важно, защото в общежитието имаше много малко студентки и те всички или си имаха постоянни приятели, или пък спазваха стриктно морално поведение.

Във всички случаи за мен това не беше от особено значение, тъй като аз не можех да танцувам и по тази причина не можех да се вредя до контингента, а и нямах особени амбиции в това отношение. По празниците аз взимах активно участие в алкохолизацията в някоя стая (често в в стая 101), а след това, ако не трябваше да напусна стаята за известно време, или ако пиенето се провеждаше в друга стая, аз си лягах и заспивах смирено на леглото си. По онова време сънят ми беше здрав и безоблачен и даже излишният алкохол не му въздействаше както сега, когато след пиене заспивам за около 2-3 часа, а след това се ококорвам и не мога да заспя с часове. През онези години изглежда мозъкът ми не беше обременен с особено големи количества информация и бързо се успокояваше и изпадаше в дълбока несвяст.

Българите в ленинградските университети бяха според мен над 500 души, а само в ЛЕТИ имаше близо стотина нашенци. Както останалите чуждестранни студенти така и ние си имахме землячество с партийна и комсомолска организации. Аз разбира се не бях партиен член, а в комсомолската организация не проявявах никаква активност. Все пак всяка година в землячеството се разпалваше огъня на състезателната художествена самодейност. Основният организатор беше комсомолският комитет на землячеството, който обявяваше награди в различни области на самодейността като народни танци, театрално изкуство и други щуротии. Аз нямах никакви таланти в никакви области и никога и никъде не бях участвал в художествена самодейност, с изключение на един единствен път през живота ми, който вероятно се помни от много от колегите ми и до ден днешен.

В ЛЕТИ се беше появил един колега на име Румен Хранов. Той беше участвал във ВМЕИ в София в някаква театрална трупа, където бяха играли пиеска от студентския живот. Не си спомням нито заглавието на пиеската, нито пък съдържанието ѝ, но си спомням, че аз се цаних да играя ролята на втори или трети неандерталец! Не си спомням как точно моята роля се вписваше в цялостната идея на пиеската, но моята роля, заедно с още двама неандерталци, се състоеше в това, че в една от сцените, след отваряне на завесите, аз усърдно се занимавах с изготвянето на каменни "пищови" за предстоящите изпити. Първият или третият неандерталец, не си спомням вече кой точно, но си спомням много добре, че той се казваше Иван, трябваше да ми открадне пищовите, а от мен се изискваше да го халосам по главата с чука, за да предотвратя грабежа!

В цялата тази сцена аз имах да произнеса някаква реплика от десетина думи, а иначе трябваше да си стоя мирно и тихо и да си изчуквам пищовите с един чук. За целите на покушението срещу Ванчо обаче се предвиждаше да ползвам един картонен чук, който се налагаше да крия от публиката и незабележимо да сменя истинския чук с картонения в момента на удара.

Аз много се притеснявах за репликата си и я бях повтарял стотици пъти, но въпреки всичко се страхувах, че ще я объркам. Освен това режисьорът Румен Хранов не успя да ни осигури репетиция на истинската сцена, на която щеше да се играе пиеската. Всичко това допринесе за събитията на сцената, които реално се разиграха с моето участие.

В качеството си на неандерталци ние тримата, само по плувки и облечени в кожените подплати на нечии палта, заехме местата си преди да се вдигне завесата. Аз хванах истинския чук и едно длето здраво в ръце, а картонения чук оставих до себе си, но така че да не се вижда от публиката. Завесата се вдигна и публиката ни видя, увлечени в тежък труд да блъскаме по някакви плочи с длетата. Скоро се появи третият неандерталец и завърза разговор с нас по въпроса за пищовите. След като, в подходящия момент, аз успешно си казах репликата, Ванчо се опита да ми задигне един от "пищовите". Аз, както беше по сценария, посегнах към картонения чук, но с ужас установих, че го няма там където според мен го бях оставил! За части от секундата трябваше да реша какво да правя и в желанието си да спася спектакъла, аз рипнах с истинския чук в ръка, хванах Ванчо за шията и внимателно го халосах с чука по главата! Зрители по-късно твърдяха, че като ме видели да посягам с чука всички затаили дъх от ужас, че ще счупя главата на Ванчо. Завесата падна и аз веднага се извиних на Ванката и се опитах да му обясня какво е станало, но той се опипваше по главата и твърдеше, че съм бил ненормален да го удрям с чука. Според мен му нямаше нищо, а само симулираше, защото аз наистина приложих всички усилия да не му причиня болка, а още по-малко нараняване, но той се кълнеше, че съм му бил направил цицина на главата!

Коментарите след края на пиесата не спираха и даже продължиха дни след това и направо ме отказаха от всякакви опити за по-нататъшна театрална дейност.

Години по-късно четох някаква подобна на нашата история, случила се с един велик артист. В края на пиесата той трябвало да бъде застрелян от един също така велик и известен артист, но когато последният натиснал спусъка на пистолета, не се чул никакъв звук. Второто натискане също не произвело звуков ефект на изстрел. Тогава вторият велик артист грабнал един чадър и внимателно "намушкал" първия велик артист. Той се хванал за корема, извикал: "О, чадърът беше отровен!" и паднал на земята! Ако аз можех да мина за втория велик артист, то Ванчо изобщо дори не се доближаваше до майсторството на първия велик артист!

Същата тази година нашето участие във фестивала имаше и друг блестящ номер. Боби Спасов, Боби Гълъбов, Румен Патрашков и Митко Баев (ако съм включил някой вместо друг – да ме извинява) представиха танца на четирите лебеда от Лебедово езеро! Пародията беше много удачна според мен, но политическото ръководство на землячеството се опасяваше номерът да не бъде изтълкуван погрешно от по-високото политическо началство, та танцьорите не получиха полагащото им се признание за оригиналност, въпреки смелите им и даже бих казал безразсъдни скокове по сцената, везни и пируети, които те бяха успели да подготвят под музиката на Чайковски. Особено впечатляващ беше финалът, когато под завършващите акорди четиримата изведнъж се устремиха към залата от дъното на сцената като изстреляни от гигантско оръдие и разбягвайки се като букет, когато всички очакваха те да полетят над залата, размахвайки космати крайници, те се заковаха точно преди края на сцената във фантастични везни, които успяха да задържат почти половин минута под бурните аплодисменти на публиката.

Години по-късно в САЩ, в едно предаване по телевизията, видях подобна пародия на танца на четирите лебеда, която според мен далеч отстъпваше на пародията, представена от колегите в Ленинград! Липсата на въображение и вкус у журито обаче беше фатално за класирането на нашите хора.

Разказвач