петък, 1 януари 2016 г.

Моите университети: учение и забавления

Като студент аз имах много свободно време, което оползотворявах по начини, които имаха малко общо с основните ми задължения да усвоявам учебния материал и да си взимам изпитите.

В България постепенно се бях отучил да ходя на лекции, защото не можех да правя хубави записки. Освен това във ВМЕИ преподавателите обикновено се придържаха стриктно към учебниците, които бяха издадени от ръководителите на съответните катедри, а въпросниците за изпитите доста точно сочеха какъв материал и в какъв обем трябва да се усвои за съответния изпит. Ученето през време на семестъра ми изглеждаше като светотатство, което заплашваше да отнеме чара на студентските ми години и да ги приравни на годините в училище, когато аз честно и почтено си учех всеки ден уроците за следващия ден и също всеки ден най-съзнателно си пишех домашните.

В ЛЕТИ се оказа, че преподавателите рядко четяха лекциите си по определени учебници, поне що се отнася до моята специалност. За съжаление навиците ми да не ходя на лекции бяха вече създадени и доста улегнали, за да мога да ги преодолея. За мой късмет Веска Доровска, една от българските красавици в ЛЕТИ, беше от моята специалност и учеше една година преди мен. Тя си водеше много прилежни и хубави записки. Аз се присламчих към нея и тя ми осигуряваше записки за курсовете, които ми предстояха. Проклетите преподаватели непрекъснато си обновяваха материала, но не чак дотолкова, че да направят записките ѝ неизползваеми. Българските колеги от специалността, с изключение на един, бяха прилежни момчета, но не изпитваха особено желание да ми предоставят записките си по време на сесия. Налагаше се да водя дълги и понякога неуспешни преговори за достъп до материалите им и често успявах да ги получа само за ползване през нощите, но някак сколасвах да се оправям. По тази причина за нито една сесия не успях да бъда пълен отличник. Като се има предвид обаче, че през целия си "учебен живот" аз бях успял да стана пълен отличник само веднаж - за последните два срока и за годината в 11-ти клас, аз нямах особено болезнени амбиции в това отношение. Все пак, при петобална система, успявах да допусна само по една четворка на сесия, което беше забележителен успех, като се отчете моята "прилежност" като студент. Освен това в групата, между руснаците, минавах за "корифей", което си имаше и своите недостатъци, защото колегите и най-вече колежките винаги ме избутваха да сядам при преподавателя в най-неудачните от тактическа гледна точка моменти под предлог, че "на мен ми било все едно, защото съм си знаел всичко"! Винаги, когато преподавателят питаше кой е готов с въпросите си, няколко колеги и колежки дружно отговаряха "Теодор!", и аз след кратка, но цветиста умствена благословия, се ухилвах приветливо на преподавателя и се премествах до изпитващия. Това беше в пълен разрез с изпитната ми тактика, която се свеждаше до кротко седене на мястото ми, напрягайки слух, докато преподавателят не започнеше да повтаря допълнителните въпроси, които обичаше да задава и аз не чуех верните им отговори, ако случайно не ги знаех.

Сесиите бяха много кратки и от изпит до изпит имаше по 4-5 дена, през които моята съкровена цел беше да прочета материала 2 пъти. Като се има предвид, че през семестрите почти никога не следях материала, то това ми се удаваше чрез неимоверна упоритост и много малко сън. В момента, в който достигах тази цел, аз се успокоявах и лягах да спя, защото считах, че отличната бележка ми е почти вързана в кърпа.

Животът ми през следването не се отличаваше с особени материални възможности. Баща ми ми изпращаше по 60 рубли на месец и аз притежавах един костюм и една връзка, един допълнителен панталон, 3-4 ризи, още толкова фланелки, гащета и чифтове чорапи, един пуловер и някакъв шлифер със сменяема вълнена подплата, която свалях когато беше топло и слагах, когато беше студено. Имах и една милиционерска ушанка, която не знам по какъв път бях придобил, и това беше целия ми гардероб. Неизвестно защо за мен се беше разнесъл слуха, че съм много разсеян, като за доказателство няколко души се кълняха, че ме видели да отивам на лекции с две различни обувки. Това беше злостна клевета по две причини: аз почти никога не ходех на лекции, но може да са ме видели да отивам на упражнения, но което е по-важно, аз никога не съм имал, през цялото си следване, повече от един чифт обувки, което веднага изключва възможността да съм ходел с две различни обувки!

Участието ми в културния живот на Ленинград се свеждаше само до абонамент за Ленинградската филхармония, който аз използвах за посещение на всеки симфоничен концерт от програмата ѝ в продължение на всичките 4 години от прекарването ми в СССР. Бях си купил и един преоценен радиограмофон, на който слушах радио "Гласът на Америка", която станция по онова време не се заглушаваше. Редовно си купувах плочи със симфонична музика и знаех наизуст всичките симфонии на Бетовен, увертюрите от оперите на Вагнер и редица други произведения на класическата музика. Когато си тръгвах се оказа, че притежавам близо 200 плочи, които най-съзнателно си донесох в България, но по неизвестни причини след завръщането си престанах да ги слушам и те така си стояха в шкафа с години като спомен от студентството.

В общежитието забавленията се свеждаха главно до танците в събота вечер и по празниците, както и неизбежните рождени и именни дни. Тези мероприятия трудно можеха да се причислят към културните занимания, тъй като обикновено се съпровождаха с алкохолни ексцесии, водещи до сериозно замърсяване на тоалетните и умивалните в общежитието. Не бяха редки и случаите на пияни колеги да заспиват в тоалетните кабинки и да предизвикват сериозна суматоха и стрес сред съквартирантите си, които, ако все още бяха в състояние да мислят, обикновено си мислеха най-страшното. Повод за това беше един случай, когато един пиян руснак се беше хванал на бас, че ще премине от прозореца на една стая на третия етаж в съседната – пак през прозореца. Човекът не беше успял, но както е известно "Пияният има десет живота", та и той беше останал жив и почти здрав, за което беше спомогнал и факта, че събитието се беше случило през зимата и долу имало голяма преспа.

Танците обикновено се провеждаха в голямата учебна стая, която се намираше на първия етаж на общежитието. В тези забавления сериозна роля играеше един контингент от момичета, които по някакъв начин пробиваха през охраната на входа. Тя нормално се осъществяваше от един образ на име Кузма Матвеич. Той беше един трудоустроен ветеран от войната, който не се отличаваше с особена интелигентност и се задоволяваше с малки подаръци в размер на бутилка водка. По време на връчването на подаръка Матвеич съзнателно гледаше дарителя в очите, стараейки се да не обръща никакво внимание на събитията в периферното си зрение. Тези кратки пристъпи на "тунелно зрение" бяха достатъчни една или две гостенки да "прелетят" покрай масата на рецепцията и да потънат в тъмнината на стълбите към първия етаж.

По време на празниците: 7 ноември, Нова година, 1 май и т. п. Кузма Матвеич беше под непрекъснатия зорък контрол на представители на Студсъвета и местната Доброволна дружина, но и те не бяха светци, поради което момичетата от контингента успяваха да се доберат до танците. Това беше важно, защото в общежитието имаше много малко студентки и те всички или си имаха постоянни приятели, или пък спазваха стриктно морално поведение.

Във всички случаи за мен това не беше от особено значение, тъй като аз не можех да танцувам и по тази причина не можех да се вредя до контингента, а и нямах особени амбиции в това отношение. По празниците аз взимах активно участие в алкохолизацията в някоя стая (често в в стая 101), а след това, ако не трябваше да напусна стаята за известно време, или ако пиенето се провеждаше в друга стая, аз си лягах и заспивах смирено на леглото си. По онова време сънят ми беше здрав и безоблачен и даже излишният алкохол не му въздействаше както сега, когато след пиене заспивам за около 2-3 часа, а след това се ококорвам и не мога да заспя с часове. През онези години изглежда мозъкът ми не беше обременен с особено големи количества информация и бързо се успокояваше и изпадаше в дълбока несвяст.

Българите в ленинградските университети бяха според мен над 500 души, а само в ЛЕТИ имаше близо стотина нашенци. Както останалите чуждестранни студенти така и ние си имахме землячество с партийна и комсомолска организации. Аз разбира се не бях партиен член, а в комсомолската организация не проявявах никаква активност. Все пак всяка година в землячеството се разпалваше огъня на състезателната художествена самодейност. Основният организатор беше комсомолският комитет на землячеството, който обявяваше награди в различни области на самодейността като народни танци, театрално изкуство и други щуротии. Аз нямах никакви таланти в никакви области и никога и никъде не бях участвал в художествена самодейност, с изключение на един единствен път през живота ми, който вероятно се помни от много от колегите ми и до ден днешен.

В ЛЕТИ се беше появил един колега на име Румен Хранов. Той беше участвал във ВМЕИ в София в някаква театрална трупа, където бяха играли пиеска от студентския живот. Не си спомням нито заглавието на пиеската, нито пък съдържанието ѝ, но си спомням, че аз се цаних да играя ролята на втори или трети неандерталец! Не си спомням как точно моята роля се вписваше в цялостната идея на пиеската, но моята роля, заедно с още двама неандерталци, се състоеше в това, че в една от сцените, след отваряне на завесите, аз усърдно се занимавах с изготвянето на каменни "пищови" за предстоящите изпити. Първият или третият неандерталец, не си спомням вече кой точно, но си спомням много добре, че той се казваше Иван, трябваше да ми открадне пищовите, а от мен се изискваше да го халосам по главата с чука, за да предотвратя грабежа!

В цялата тази сцена аз имах да произнеса някаква реплика от десетина думи, а иначе трябваше да си стоя мирно и тихо и да си изчуквам пищовите с един чук. За целите на покушението срещу Ванчо обаче се предвиждаше да ползвам един картонен чук, който се налагаше да крия от публиката и незабележимо да сменя истинския чук с картонения в момента на удара.

Аз много се притеснявах за репликата си и я бях повтарял стотици пъти, но въпреки всичко се страхувах, че ще я объркам. Освен това режисьорът Румен Хранов не успя да ни осигури репетиция на истинската сцена, на която щеше да се играе пиеската. Всичко това допринесе за събитията на сцената, които реално се разиграха с моето участие.

В качеството си на неандерталци ние тримата, само по плувки и облечени в кожените подплати на нечии палта, заехме местата си преди да се вдигне завесата. Аз хванах истинския чук и едно длето здраво в ръце, а картонения чук оставих до себе си, но така че да не се вижда от публиката. Завесата се вдигна и публиката ни видя, увлечени в тежък труд да блъскаме по някакви плочи с длетата. Скоро се появи третият неандерталец и завърза разговор с нас по въпроса за пищовите. След като, в подходящия момент, аз успешно си казах репликата, Ванчо се опита да ми задигне един от "пищовите". Аз, както беше по сценария, посегнах към картонения чук, но с ужас установих, че го няма там където според мен го бях оставил! За части от секундата трябваше да реша какво да правя и в желанието си да спася спектакъла, аз рипнах с истинския чук в ръка, хванах Ванчо за шията и внимателно го халосах с чука по главата! Зрители по-късно твърдяха, че като ме видели да посягам с чука всички затаили дъх от ужас, че ще счупя главата на Ванчо. Завесата падна и аз веднага се извиних на Ванката и се опитах да му обясня какво е станало, но той се опипваше по главата и твърдеше, че съм бил ненормален да го удрям с чука. Според мен му нямаше нищо, а само симулираше, защото аз наистина приложих всички усилия да не му причиня болка, а още по-малко нараняване, но той се кълнеше, че съм му бил направил цицина на главата!

Коментарите след края на пиесата не спираха и даже продължиха дни след това и направо ме отказаха от всякакви опити за по-нататъшна театрална дейност.

Години по-късно четох някаква подобна на нашата история, случила се с един велик артист. В края на пиесата той трябвало да бъде застрелян от един също така велик и известен артист, но когато последният натиснал спусъка на пистолета, не се чул никакъв звук. Второто натискане също не произвело звуков ефект на изстрел. Тогава вторият велик артист грабнал един чадър и внимателно "намушкал" първия велик артист. Той се хванал за корема, извикал: "О, чадърът беше отровен!" и паднал на земята! Ако аз можех да мина за втория велик артист, то Ванчо изобщо дори не се доближаваше до майсторството на първия велик артист!

Същата тази година нашето участие във фестивала имаше и друг блестящ номер. Боби Спасов, Боби Гълъбов, Румен Патрашков и Митко Баев (ако съм включил някой вместо друг – да ме извинява) представиха танца на четирите лебеда от Лебедово езеро! Пародията беше много удачна според мен, но политическото ръководство на землячеството се опасяваше номерът да не бъде изтълкуван погрешно от по-високото политическо началство, та танцьорите не получиха полагащото им се признание за оригиналност, въпреки смелите им и даже бих казал безразсъдни скокове по сцената, везни и пируети, които те бяха успели да подготвят под музиката на Чайковски. Особено впечатляващ беше финалът, когато под завършващите акорди четиримата изведнъж се устремиха към залата от дъното на сцената като изстреляни от гигантско оръдие и разбягвайки се като букет, когато всички очакваха те да полетят над залата, размахвайки космати крайници, те се заковаха точно преди края на сцената във фантастични везни, които успяха да задържат почти половин минута под бурните аплодисменти на публиката.

Години по-късно в САЩ, в едно предаване по телевизията, видях подобна пародия на танца на четирите лебеда, която според мен далеч отстъпваше на пародията, представена от колегите в Ленинград! Липсата на въображение и вкус у журито обаче беше фатално за класирането на нашите хора.

Разказвач

Няма коментари:

Публикуване на коментар