Основният източник на храна, както вече отбелязах в един от предишните си блогове, се осигуряваше от бюфета в общежитието. Разнообразието на хранителните артикули не беше голямо, но базови млечни продукти като кашкавал, сметана, прясно мляко и кефир имаше почти винаги. Макароните и кренвиршите, когато ги имаше, също допринасяха за разнообразието, макар че кренвиршите обикновено се сваряваха веднъж на няколко дена и след втория ден вкусът им наподобяваше по-скоро на някаква пластмаса, а не на месо, ако кренвиршите изобщо имаха вкус на месо, но това бяха бели кахъри! Що се отнася до макароните, то след завръщането ми в България, аз дълго време не можех да погледна макарони, та камо ли да ги ям! Тъкмо бях преодолял отвращението си към този деликатес на италианската кухня и дойде емиграцията. В лагера и при татко Карло в Клавдия ни сервираха макарони всеки ден, което отново ме отврати от тази храна. В днешно време пак съм преодолял отвращението си от подобни тестени произведения и се надявам, че в бъдеще нищо няма да помрачи вкусовите ми усещания към този доста разпространен хранителен артикул.
Освен бюфета на общежитието аз често посещавах още няколко обекта за обществено хранене. Единият беше една чебуречна, доста близо до общежитието. Там понякога човек можеше да се добере до порция чанахи (кавказка супа с месо от стогодишни овце), чебуреки (тестени "пликове" с кайма, пържени в олио) и шашлик. Бедата беше, че вероятно поради липса на месо, тези лакомства не винаги бяха налични.
Другият обект, който предоставяше по-голям хранителен избор, беше столовата на Политехниката, където в неделя можех да си хапна любимата ми солянка. Там обаче човек трябваше да си отваря очите на четири, защото чистачките непрекъснато сновяха около масите и прибираха в количките за мръсни съдове всяка чиния или чаша, за която решаваха, че клиентът е приключил да консумира съдържанието ѝ. Веднъж, тъкмо си бях оставил чашата, от която бях пийнал малко компот, и следях с наслаждение грациозната походка на една красавица, която си носеше таблата нанякъде, с тайната надежда, че тя ще седне на моята маса, когато с края на окото си забелязах някакво подозрително движение около мен. Веднага зарязах красавицата, но беше вече късно. Чистачката беше бръкнала с два пръста в чашата ми и с ловко движение я прехвърли в мръсните съдове в количката си! Имах и други подобни случаи, но този ми се е набил в паметта като че ли съм го преживял вчера!
Най-изисканото заведение беше така наречената "Серая лошадь", официалното име на което всъщност беше "Кафе Ровесник". Там освен солянката човек можеше да си купи окрошка (супа от квас, кисели краставички и други зеленчуци), антрекот, биф Строганов и други подобни лакомства. Цените бяха много достъпни и човек можеше да се нахрани прекрасно за под две рубли.
Когато бях на лекции в института обикновено се хранех в столовата, която в никакъв случай не беше храм на кулинарното изкуство, но предлагаше борш с парче месо, което всъщност беше парче сланина, и други месни произведения на кулинарията, в които месото се представляваше от различни по размер парчета сланина с бегъл намек за месо! Кокалите бяха неотменна част от месните яденета и аз винаги се чудех какви са тези животни, чието "месо" ни сервираха, с телеса състоящи се преди всичко от кокали?
Майка ми и сестра ми не одобриха нищо от храните, които аз бях привикнал да ям и даже в известна степен харесвах. Особено ги отврати окрошката, която аз почти обожавах. Това беше втората причина, че те забележимо отслабнаха по време на посещението си в СССР.
За да разнообразя храната си аз дори се опитах да си готвя. Опитите ми в областта на кулинарното изкуство обаче се увенчаха с пълен провал и след първата година аз повече не се докоснах до тенджерите и тиганите.
Първият ми провал стана, когато по съвет на аспиранта Д. от стаята с десетте съквартиранти, аз реших да си изпържа калкан. Според Д. приготвянето на тази риба било много лесно и тя била много вкусна. Трябвало само да купя по-голям калкан и преди да го изпържа да му почистя "копчетата" от кожата!?
В магазина намерих калканите (на руски "камбала"). На витрината на щанда се мъдреха няколко калкана, които не ми изглеждаха нито големи, нито малки. Работата беше там, че аз май никога до този момент не бях виждал калкан, освен на снимка. По тази причина не можех да оценя дали те са големи или малки!? Избрах си два калкана, които ми се сториха най-големите, и ги купих. Отнесох ги в общежитието и в кухнята се заех да им свалям "копчетата". За съжаление заедно с копчетата се сваляше и кожата, а с нея и част от месото. След упорита борба с калканите аз имах пред себе си в една чиния два скелета на калкани с парченца месо, които висяха тук-таме по костите им, и друга чиния с далеч по голяма купчина от "копчета", кожа и полепнали по нея парчета месо.
В мен полека-лека се загнезди подозрението, че или Д. не ми е казал както трябва какво да правя, или че аз не съм го разбрал добре. След като приключих с дрането на калканите, аз налях малко олио в един тиган, сложих скелетите вътре и започнах за пръв път в живота си да пържа. Няма да се разпростирам върху описанието на процеса на пържене, за да не отегчавам читателите, но само ще кажа, че отвреме-навреме в кухнята надничаха притеснени студенти, които бяха решили, кой знае защо, че някой си е забравил яденето на печката и то е загоряло или дори, че е станал пожар.
Бях поканил Боби на пържена риба и той по едно време се появи с вилица в ръка. Аз вече бях разпределил по един скелет в чиния и го поканих на масата. Боби се усмихна с типичната си мефистофелска усмивка и ме похвали за рибата! Аз скромно признах, че резултатът е далеч под очакванията ми и за дояждане извадих малко луканка, която все още беше останала от запасите, донесени от България.
Следващият ми провал стана, когато вече се бях преместил в стая 101. По онова време бяхме разбрали, че няколко българи си бяха организирали комуна и си готвеха и ядяха заедно.
Боби, Камбо и аз уговорихме Веска Доровска – една нашенска красавица – също да си организираме комуна. Нищо не подозиращата Веска се съгласи. Тя беше първият дежурен готвач в комуната. Цяла седмица момичето честно и почтено ни храни с най-различни манджи.
Дойде моят ред и аз реших да приготвя месо с ориз. Купих килограм говеждо, което имаше едва ли не 1.5 килограма кокали и стотина грама месо, и килограм ориз. Първо реших да изпържа месото. Тогава и забелязах колко много кокали има, но вече го бях купил и нямах избор. След това налях в една тенджера вода и в нея сипах ориза, ако не се лъжа цял килограм, както си беше от пакета. В края на краищата ние бяхме четирима възрастни, а Камбо можеше даже да се брои за двама!
Сложих тенджерата на газовата горелка и заминах да си подготвям някакъв лабораторен отчет. Правих си сметка, че на ориза ще му трябват поне 45 минути за да заври. След около 30 минути на вратата ми почука един унгарец и каза, че тенджерата ми загаря! Погледнах го недоверчиво, но все пак отидох до кухнята. От вратата и струеше сив дим и още в коридора миришеше на изгоряло. Когато влязох в помещението намерих печката, само защото знаех отлично разположението на мебелите и апаратурата в кухнята. Грабнах един парцал и свалих тенджерата от горелката. Отворих прозореца и размахах парцала, за да прогоня дима. Проклетият ориз беше изпълнил цялата тенджера до горе с бяла твърда маса, а капакът се беше повдигнал и беше почти готов да падне! Нямаше и следа от водата, макар че според мен аз бях сипал достатъчно само преди половин час.
Извадих втората тенджера на комуната. Внимателно отбрах ориза, който не беше загорял, сипах нова вода и сложих тенджерата отново на горелката. Напълних загорялата тенджера с вода да се разкисне овъглената маса на дъното и отново заминах да си пиша лабораторния протокол. След тридесетина минути един немец ми почука на вратата и ми каза, че яденето ми гори на печката. Аз не повярвах на ушите си, но този път хукнах към кухнята. Наистина от нея отново изригваше дим и миришеше на изгоряло. За момент си помислих, че това вероятно не е моята тенджера, но само един поглед ми беше достатъчен да установя, че надеждите ми са напразни.
Отново свалих тенджерата, която беше пълна догоре с ориз и не се виждаше и следа от вода. Захванах се яко за работа и след десетина минути успях да поочистя първата тенджера от загорелия ориз и да прехвърля съдържанието на втората тенджера в нея. Отново долях вода, но този път се запретнах и почистих предишната тенджера. Това се оказа много разумен и навременен ход, защото когато приключих с чистенето и погледнах към печката, установих с ужас, че оризът отново се беше вдигнал почти догоре и даже беше почнал леко да загаря. Направо не знаех какво да правя? Никога не бях допускал, че оризът поема толкова много вода!
Този път сипах в почистения съд само около една трета от останалия ориз и го сложих да ври. Не напуснах кухнята докато не реших, че оризът се е сварил. сложих месото и каквито подправки ми попаднаха под ръка. От останалия ориз направих мляко с ориз. В последния момент се усетих, че съм забравил да сложа захар, та се наложи да тичам до бюфета за захар, но слава Богу с тази задача се справих успешно.
Месото с ориз стана неочаквано вкусно, а млякото с ориз предизвика всеобща изненада. И двете яденета понамирисваха на изгоряло, но миризмата беше търпима, а вкусът не беше засегнат от неочакваното за мен поведение на ориза! Освен това имахме ядене за половин седмица, а останалата половина изкарахме на суха храна, защото аз не посмях повече да се опитвам да готвя.
Дежурството на Боби беше пълен провал. Той реши да ни изпържи риба, но по погрешка купи солена сельодка, която, след като я изпържи, стана толкова концентрирано солена, че не можеше да се яде дори с водка! През останалата част от седмицата той ни храни с "френска салата" (известна в България като "руска салата") и "рибна салата" (същата салата като френската, но с риба), които купуваше от близкия кулинарен магазин. Камбо си спомням, че се представи далеч по-достойно от Боби, но не си спомням добре с какво ни гощава той?
След като приключи цикъла на дежурствата, решихме, че нашата комуна няма да я бъде. Основната причина беше, че ни стана съвестно за Веска, която полагаше усилия и умения да ни храни вкусно, а ние се бяхме провалили по най-безобразен начин! Извинихме се на Веска. Тя беше готова да изкара още едно дежурство, но ние се бяхме депресирали от неудачните си опити за готвене и галантно ѝ се извинихме и признахме, че сме некадърни за комуна!
Накрая трябва да отбележа, че храненето в Ленинград подейства добре на размера на талията ми. Аз заминах за СССР 68 килограма, а се върнах 66 килограма, т. е. за четири години не придадох нито един килограм, докато през следващите 3 години ергенски живот в София напълнях с цели 8 килограма!
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар