Настаняване в Бъркли

Тери завърши гимназия с блестящи резултати на SAT-тестовете. Юлия много искаше той да отиде да учи в Харвард или MIT, но аз тайно се надявах (по чисто финансови съображения), че той няма да се хване на тази амбициозна въдица. Надеждите ми се оправдаха главно, защото за всеки университет, особено за по-известните, трябваше да се попълват огромни молби, които наподобяваха книги с по стотина страници. В допълнение трябваше да се пишат есета на тема "Моите цели в живота", "Защо искам да постъпя в Харвард?" или нещо в подобна насока. За парите, които струваше един семестър в тези светилища на познанието, дори не искам да споменавам, макар че по онова време те бяха два-три пъти по-ниски от цените в днешно време! След като Тери попълни молбата за University of California, която беше обща за всичките му филиали и подреди желанията си: Бъркли, Лос Анджелис, Ървайн, той реши, че е положил достатъчно усилия и трябва да се отдаде на живота преди да го понесе потока на житейските задължения и несгоди!

Приеха го и на трите места, но той разбира се избра Бъркли.

От университета започнаха да пристигат най-различни писма и съобщения, но ние оставихме той да си се оправя с тях, защото вече ставаше независим, а и рядко се вслушваше в нашите съвети.

По едно време стана дума къде ще живее и Тери ни обясни възможностите. Той бе избрал някакво ново общежитие, в което на всеки трима души се полагаше тристаен апартамент с обща кухня с баня и общ хол!? Всичко това струваше по около 800 долара на месец! Аз ахнах и си спомних моето общежитие в Ленинград, където по едно време живеех в една стая с още 9 юнака, но през по-голямата част от студентските си години прекарах в стая 101 с още трима студенти. Както се казва във вица: "Ово е стандард! ... и хвърляш!"

След избора си на "фантастично общежитие" Тери попълни една форма с предметите, които желаеше да изучава през първия семестър и след това го удари на живот.

Дойде септември и ние започнахме да се готвим за великото преселение. Тери беше кандърдисал и приятеля си Хуан, едно много способно по математика мексиканче, който по настояване на Тери също бе кандидатствал в Бъркли.

В уречения ден Хуан се появи с една скромна пътна чанта с дрехи и с велосипед. Тери пък беше напълнил камиона с електронна апаратура, куфар с дрехи, одеяла и чаршафи и един велосипед. Сместихме Хуан в каросерията при багажа, а ние тримата се натъпкахме в кабината заедно с кучето Нокси, едно шелти, което се беше свило на пода в краката ни.

Юлия, както ѝ е обичаят, първо потегли няколко сантиметра напред, за да ни върви, а след това се изтегли на улицата и заминахме по пътя, който през следващите 4.5 години щяхме многократно да изминаваме през почивни дни и празници.

Пътят от Фулъртън до Бъркли е малко повече от 400 мили (около 650 км). Изминахме го за 8 часа, защото трябваше да спираме по естествени нужди на Нокси, а и на нас, свързани главно с удовлетворяването на входно-изходни физиологически потребности, ако ми позволите да бъда по-дискретен.

В едно градче до Бъркли намерихме хотел, в който се настанихме заедно с Хуан и Нокси. За последния имаше малък проблем, тъй като имахме опасения, че в хотела не се допускат животни. За да избегнем риска от потенциална забрана, ние сложихме Нокси, въпреки отчаяната му съпротива, в една пътна чанта и така го внесохме в хотела. Оказа се, че това е най-лесната част от авантюрата, защото Нокси реши, че трябва да ни охранява и през нощта скачаше на крака и започваше да ръмжи щом някъде на етажа тропнеше врата или се зачуеха стъпки!

Тук е моментът да обясня, че ние с Юлия си бяхме взели една седмица отпуск и смятахме след настаняването на Тери и Хуан да направим една обиколка из Северна Калифорния: Напа Вали, Лунната долина (където е живял Джек Лондон) и изобщо други забележителности на този много красив район на Калифорния.

На следващия ден беше откриването на учебната година в университета. Рано сутринта ние нехайно пренесохме чантата с Нокси, който беше много умно животно и макар и да не говореше, по всичко личеше, че разбира, че трябва да мълчи, когато се намира в пътна чанта!

Отидохме пред фантастичното общежитие в университета. Юлия грабна една чанта с багаж, а Тери понесе телевизора и влязоха в рецепцията, за да вземат ключовете за апартамента! Аз останах да чакам в камиона с Нокси и Хуан. След около половин час Юлия се появи на входа със същата чанта, с която беше тръгнала, а след нея се материализира и Тери с възмутено лице и телевизор в ръце!

Следващият половин час беше посветен на препирня между Тери и Юлия по един въпрос, който отначало беше много неясен за мен, но в процеса на "дискусията" се изясни.

Оказа се, че по необясними причини, тристайният апартамент, в който Тери трябваше да се нанесе, се беше смалил до една малка стая с три легла и три малки бюрца. В стаята вече се бяха нанесли съквартирантите и бяха заели по-хубавите легла. За Тери беше останало леглото на втория етаж! При това леглото беше разположено изцяло до един огромен прозорец. Юлия беше категорично против Тери да спи на такова легло, тъй като, "ако се напиел, можел да падне през прозореца!". Да не говорим, че ако разтоварехме камиона, то багажът щеше да заеме останалото пространство в стаята, заедно с леглата и бюрцата! Интересното е, че след година-две Тери ни уведоми, че някакъв юнак наистина паднал през прозореца на общежитието, с апокрифната диагноза – препиване!

Юлия не можеше да се помири с факта, че Тери не беше си дал труда да разбере за каква точно квартира кандидатства, а Тери се кълнеше, че в буклета на общежитието се говорело наистина за апартаменти, каквито той ни ги беше описал. Аз лично подозирах, че апартаментите наистина съществуваха, но те бяха с по три стаи за по трима души, а останалите атрибути – кухничка, тоалетна с баня и хол – си бяха също налице.

Отправихме се към домакинството, където канцелирахме заявката за общежитието и си платихме неустойката от 250 долара!

Следващото мероприятие беше официалното откриване на учебната година. Ние с Юлия обаче вече имахме задача да търсим квартира на Тери, а както се оказа и на Хуан, който изобщо не беше помислил за квартира, а разчиташе да се оправя както може като член на малцинство в администрацията на университета.

Оставихме Тери и Хуан да се разправят с формалностите около започването на учебната година, а ние се юрнахме по квартирни агенции да търсим стая. Оказа се, че в деня на започването на учебната година търсенето на квартира е "гиблое дело". Навсякъде висяха табелки, че квартири няма или се приемаха заявки на дълги молби, където човек трябваше да си каже всичко, включително и каква е била "маслеността на майчиното му мляко"! Накратко бъдещите студенти обикновено пристигали месец-два по-рано в Бъркли, за да си намерят квартира, плащали си редовните два наема (първи и последен), както и депозит от един наем и след това си заминавали по живо, по здраво, за родните си места да изчакат започването на учебната година.

Скоро попаднахме на една агенция, която се управляваше от студенти. През всеки 30 минути на входа ѝ, на една дъска, се публикуваха списъци на квартири. Ние си разделихме работата, като аз и Нокси пазехме място пред едни телефонни кабини, а Юлия дебнеше списъците и щом излезеха, веднага преписваше няколко телефонни номера и тичаше при нас. Ние пък, когато наближеше времето за излизане на списъка, влизахме с Нокси в първата свободна кабина и се правехме, че говорим по телефона.

За съжаление телефоните, които се публикуваха, или не отговаряха, или имаше съобщения, че квартирата е вече заета, или пък телефонен секретар ни призоваваше да си кажем телефонния номер, за да ни се обадят по-късно. По онова време за мобилни телефони само се говореше и ги притежаваха някои адвокати, сейлсмени и по-заможните продавачи на наркотици, така че ние не можехме да удовлетворим подобно искане.

Изобщо успехът ни в търсенето на квартира беше нулев и след няколко часа напразни опити, ние отидохме на срещата с Тери.

Там ни чакаше ново разочарование. Оказа се, че когато Тери си заявил предметите, които иска да учи през първия семестър, той не дочел, че трябва да чака писмо, в което ще му се определи дата и час, когато трябва да се обади на автоматичната система, за да разбере дали е получил желаните предмети. В този момент той трябва да е готов с резервни желания, които да въведе на мястото на тези, които не са удовлетворени! Дали писмото е пристигнало или не в този момент беше безпредметно да се обсъжда, но фактът беше, че Тери не се обадил в уречените дата и час и по-тази причина не беше получил нито един час по нито един предмет! Подобно беше и положението с Хуан. Ние се ужасихме, но Тери ни успокои, че щял да "крашва" желаните предмети и ни разясни с няколко думи значението на този нов за нас термин. Ставаше дума да започне да посещава желаните лекции с надежда, че администрацията ще организира допълнителен курс по предмета, ако има много желаещи, или че някои студенти ще се откажат от курса и така ще се отворят допълнителни места в групата.

Отидохме отново в хотела и прекарахме още една нощ под бдителната охрана на Нокси. На другия ден Тери започна с процедурата по "крашване" на желаните курсове, а ние отново се понесохме с камиона по уличките на Бъркли и околните градчета в търсене на квартира. В по-далечните градчета квартири се намираха, но те бяха сравнително далече от университета и даже с велосипед щеше да е трудно да се посещават лекции и упражнения. Наемите бяха от 700 долара нагоре, но за нас това вече нямаше значение, тъй като алтернативата беше Тери да се върне във Фулъртън и да чака следващия семестър, ако това изобщо беше възможно?

Междувременно Юлия се сприятели със студентите на рецепцията в агенцията, която даваше най-големи надежди за успех в квартирната сага. Тя получи правото да преглежда списъка няколко минути преди да бъде публикуван на таблото и да си изважда най-перспективните квартири в Бъркли. В един момент даже имаше достъп до адресите преди дори те да бъдат включени в списъка. По този начин тя прихвана един адрес доста близо до университета и даже успя да предотврати появата му в списъка. Обадихме се по телефона и си определихме среща с менажера. Отидохме на срещата. Менажерът се оказа един голям, дебел негър. Той ни показа квартирата, която беше на партера на един нов блок. На прозорците имаше решетки, защото районът не беше от най-добрите. В момента апартаментчето се ремонтираше и щеше да бъде готово след два-три дни. Помолихме се на негъра да ни помогне да осигурим място на нашите хора да прекарат няколко дни, докато завърши ремонта. Той благосклонно ни показа една стая в блока, където Тери и Хуан можеха временно да се настанят, докато стане готово апартаментчето. Стаята нямаше прозорци, но това даже беше по-добре, защото прозорците ѝ щяха да гледат към задния двор, който изглеждаше като боклукчийница (кашони, останки от мебели, използвани спринцовки и други атрибути на наркоманията). Прозорци към него не биха допринесли с нищо за комфорта на нашите хора, а само биха представлявали опасност за спокойствието ни.

Тери беше започнал да има успехи с "крашването" и вече ходеше на лекции, макар и неофициално, но се надяваше до края на месеца да си уреди всички формалности. В края на краищата така и стана и за месец той успя да влезе във всички курсове, които си беше избрал.

Половината от нашата отпуска беше минала. Ние бяхме смъртно уморени от "почивката" и жадувахме да се приберем във Фулъртън, оставяйки мераците за Напа и Лунната долина за други, по-добри времена. Камионът също беше започнал да ни създава проблеми, тъй като дните бяха много горещи и по тесните улички на Бъркли и градчетата наоколо можеше да се кара само много бавно, с безбройни спирания и потегляния, което изглежда никак не се харесваше на петлитровия двигател и той започна да се съпротивлява чрез прегряване на необичайния режим на експлоатация.

Най-накрая разтоварихме багажа на студентите в стаичката, където щяха временно да се приютят. Апартаментчето беше почти готово. Качихме се на камиона. Нокси се разположи между нас на седалката. Простихме се със студентите и поехме с облекчение към Южна Калифорния.

Настаняването на Тери в Бъркли остана като един малък кошмар в нашия живот. В допълнение се оказа, че сме навъртели в телефонни разговори около 500 долара. Този път вината беше моя, защото не бях прочел текста с малки букви на договора с телефонната компания, от която бяхме получили телефонната карта. С нормалните букви се описваха удобствата, които предоставяше картата. Едно от тях беше, че сметката ще бъде част от телефонната ни сметка. Аз обаче, поради "душевната си простота и наивност", бях решил, че тарифите, по които се заплащат разговорите с картата, са като тези за разговорите от домашния ни телефон! "Да, ама не!" както се казва. Тарифите по картата били ... 3 долара за минута!? Очевидно за 3-4 дена търсене на квартира, бяхме успели да навъртим над сто минути!

Изобщо, след това злополучно пътуване до Бъркли, аз се заклех, че когато приемам някакъв договор ще се опитвам с всички сили да разбера всички условия и особено тези написани с малките букви!

Разказвач