Провалени планове и надежди

В реч през 2007 година пред "CommonWealth Club of California" генерал Wesley Clark споделил, че през 1991 година, подсекретаря по политиката на отбраната на САЩ Paul Wolfowitz казал, че САЩ имат на разположение пет до десет години да разчистят "съветските клиентски режими", преди да се появи опасността от нова суперсила, която да се опита да оспори световната хегемония на САЩ и Запада. Атаката на 11 Септември 2001 срещу кулите на Световния търговски център и Пентагона даде повод на Rumsfeld, Wolfowitz и другите автори на "Project for the New American Century" (PNAC) да се заемат с дестабилизацията на редица арабски и ислямски режими, като следващ етап от реализацията на идеите от PNAC. Същият генерал W. Clark твърди, че веднага след 9/11 в Пентагона са били разработени планове за дестабилизация и сваляне на седем Близко- и Средноизточни режими: Ирак, Сирия, Судан, Сомалия, Иран, Ливан и Либия.

Забележка. Горният параграф е ЦИТИРАН буквално от материала в блога ми от 19 март 2012 година.

Ние всички сме повече или по-малко свидетели на събитията от 90-те години, които Волфовиц определя като фатални за успеха на плановете, разработени в PNAC за предотвратяването НА ПОЯВАТА в света на нова суперсила, която да оспорва господството на САЩ през новото столетие.

Очевидно "разчистването на съветските клиентски режими", предвиждано от Волфовиц, завърши успешно, поне що се отнася до интересите на САЩ и васалите им в Западна Европа. Почти цялото постсъветско пространство в Източна Европа е под крилото на НАТО и в прегръдката на Европейския съюз. Тези държави, които все още не са обхванати от двете организации, неистово се стремят да се присъединят към тях, очевидно ласкаейки се да станат част от "цивилизования свят на АТЛАНТИЧЕСКОТО демократично семейство" – каквото и да означава това!?

Бившите социалистически страни с по-голям или по-малък успех тръгнаха с първоначален ентусиазъм по пътя на западната либерална демокрация. След време обаче някои от тях, пред опасността от имиграция на различни от тяхното население религиозни етноси, "удариха спирачките" на либерализма и си заслужиха неудоволствието и дори презрението на политическите лидери от либералния Запад, които видяха в тяхното стъписване елементи от низвергнатите комунизъм и фашизъм! Появиха се неочаквани пукнатини даже в основите на ЕС. Винаги претендиращата за специално отношение и привилегии Великобритания, внезапно реши да напусне СЪЮЗА. Тук-там в останалите основни стълбове на Съюза се появяват и пукнатините на сепаратизма И НАЦИОНАЛИЗМА.

Една от основните причини за това неприятно развитие е, че в стремежа си да утвърдят абсолютното си имперско господство над света САЩ се навряха в едно гнездо на оси, каквото неочаквано се оказаха страните на исляма. Това последва от опитите им да дестабилизират седемте ислямски държави, за които планове говори генерал Уесли Кларк. В допълнение на това Русия се осъзна от приспивната либерална песен на Запада и разбра, че припевът ѝ е предназначен да я унесе и по този начин да ѝ прибере несметните природни богатства, оставяйки за руския народ само магията на упояващата песен за свобода и демокрация! Изглежда великите имперски народи си остават велики дори тогава, когато тяхното величие е отминало безвъзвратно в историята, както е например случаят с Великобритания, и не са особено склонни да се разделят лесно с независимостта си.

САЩ започнаха имперската си наказателна експедиция с Афганистан. Поради безмерното надценяване на способностите си да омиротворят една треторазрядна сила, която СССР не можа да омиротвори, както се струваше на САЩ, поради неадекватността на съветската стопанска и военна машина, те вместо да напуснат Афганистан след разгрома на Ал-Кайда решиха да останат и да демонстрират на света превъзходството на менажерските си качества над тези на Съветите и да "построят един нов демократичен Афганистан"!? След Афганистан последва Ирак, който трябваше да послужи за образец на гения на САЩ да построи едно образцово демократично общество на руините на един тоталитарен режим.

Оказа се, че това далеч не е толкова лесно, както си го представяха американците. Техният опит на обществено строителство и икономическо възстановяване се базира единствено на плана Маршал в Европа и възстановяването на Япония след войната. Тези случаи са абсолютно неприложими за Афганистан и Ирак, защото при тях става дума за хомогенно население на държави, което е участвало в агресия срещу други народи и е претърпяло жестоко поражение, от което то неизбежно е придобило чувството за вина и е готово да приеме помощта на победителя като израз на благороден жест на помирение! Както в случая с Афганистан и особено в случая с Ирак, става дума за страни с вътрешни религиозни и етнически противоречия, които считат, че с нищо не са предизвикали агресията срещу тях и които приемат арогантността на победителите като незаслужено наказание и недопустима намеса във вътрешните им работи.

Впрочем, според Whitney Webb "САЩ осигурява с военна помощ повече от 70% от диктаторските режими по света"

http://www.informationclearinghouse.info/48298.htm

и целта на Америка винаги е била не толкова подкрепата за демокрацията по света, колкото утвърждаването на режимите, приемащи васална зависимост от САЩ.

Разумният човек би очаквал, че след провалите в Афганистан и Ирак имперските амбиции на олигархичната върхушка в САЩ ще претърпят преоценка и ще бъдат потърсени нови методи за укрепването на Империята. Оказа се обаче, че преоценката не е част от методите, с които се ползва управляващата върхушка на "най-великата държава на всички времена", както обичат да се самоласкаят управляващите в САЩ. Именно по тази причина те изпуснаха и появата на Путин в Русия и укрепването на неговия режим, за което спомогнаха и инсценираната безсмислена военна провокация на Грузия в Южна Осетия, както и още по-безсмисления преврат в Украйна през февруари 2014 година, който даде повод на режима на Путин да прибере практически безнаказано Крим в пазвите на Майка Русия! Наложените след този акт икономически санкции на Русия само спомогнаха за укрепването на режима на Путин и демонстрираха на населението необходимостта от укрепване на военната мощ на страната и способността ѝ за самозадоволяване в производствено и научно-техническо отношение, въпреки временните лишения, до които тази политика неизбежно ще доведе.

Резултат от самонадеяността на САЩ и ЕС е и разрушаването на държавността в Либия, акт, който лично на мен ми е непонятен и до ден днешен! Ако САЩ си нямат хабер от понятие от деликатното разпределение на силите в района на Северна Африка и положителната роля, която играеше режима на Кадафи в Либия за предпазването на ЕС от мигрантските вълни, надигащи се в Африка, то как е възможно старите колониални държави като Франция, Великобритания и Италия да не бяха наясно за последствията от разрушаването на държавността в Либия!? Как е допустимо политическата класа в тези държави, която е преживяла загубата на колониалните си империи, да се заблуждава, че ще е в състояние да озапти племенните и родови амбиции на едно население, което е било държано само по малко от половин век с мъка в подчинение от един диктаторски режим!?

За съжаление, когато лудостта замъгли съзнанието на някого, то това е задълго!

Едновременно с Либия САЩ и ЕС решиха, че могат да проведат и операцията по свалянето от власт на Асад в Сирия. В тази афера разбира се участват и други играчи със своите плиткомозъчни планове и намерения.

Израел от 1982 година има планове за разбиването на околния арабски свят на дребни, враждуващи помежду си княжества и шейхства.

Саудитска Арабия горещо желае ликвидирането и на последния светски режим, начело на който отгоре на всичко стои и управник от омразната секта на шиитите.

Ердоган от Турция храни амбиции за де факто възстановяване на Отоманската империя.

САЩ, както е известно, трябва да се грижат за осъществяването на желанията на ционистките си господари от Израел и влиятелните нефтени шейхове от Персийския залив.

Резултатът от тези на пръв поглед противоречащи си амбиции стана организираното "демократично-терористично въстание" срещу Асад. Макар че има поговорка, която казва "Много баби - хилаво дете", то въстанието беше на път да успее, ако не се беше намесила Русия, Иран и Хизбула. От тези трите сили само намесата на Русия беше неочаквана за стратезите на Запада и Изтока, но това само показва тяхната стратегическа неграмотност. Намесата на Русия беше неизбежна, защото тя се нуждаеше от демонстрация на военни способности, за които Западът очевидно нямаше реална представа. Удивителното е, не че Русия се намеси в конфликта в Сирия, а това, че тя го направи толкова ефективно! В резултат на намесата на Русия и неудачният опит за преврат срещу Ердоган, стана това, което нито Западът, нито Израел, нито пък Саудитска Арабия очакваха да стане. Постепенно се изгради нещо като съюз между Русия, Иран, Ирак, Турция и Хизбула, който всъщност е кошмар за подпалвачите на конфликта в Сирия!

САЩ, за да останат активни играчи в бърканицата в Сирия трябваше да заложат на кюрдите, тъй като само чрез тях можеха да си осигурят пехота в борбата на различните сили и течения в Сирия, но с този си ход неизбежно предизвикаха недоволството на Турция и дори реалното ѝ преминаване в съюза между Русия и Иран. На практика Турция за момента е извън НАТО и изобщо не е ясно дали това няма да е завинаги, защото – реално погледнато – днешна Турция на Ердоган няма нужда от НАТО, както между другото нямат нужда от НАТО и останалите европейски страни, макар и още да не са проумели този факт!

Оттук нататък основните карти в Сирия държи Путин и каква ще бъде в крайна сметка бъдещата позиция на Русия в района зависи от това как той ще изиграе картите си? Ако се съди по политиката на Русия от началото на идването на Путин на власт досега, то шансовете, че той ще изиграе картите си по най-добрия начин, са изключително големи. Путин има едно качество, което е особено важно за Русия в момента. Той има огромно стратегическо търпение и никога не действа преди да е дошъл най-добрия момент за това. В момента единственият ход, който Западът има срещу Русия, е създаването на допълнителни проблеми в Източна Украйна. Това е така, защото Русия едва ли може да води активни военни действия на два фронта, но всяка акция в Украйна изисква "големи топки" от страна на западните стратези, защото не е ясно с каква сила ще реагира Русия на една сериозна провокация в Украйна? Каквото и да се говори за готовността на НАТО да отрази всяка атака на източния си фланг, то тази готовност винаги трябва да се преценява пред опасността от една ядрена война, т. е. дали САЩ и големите западни държави са готови да се пожертват за някакви локални интереси, та дори това да са интереси в Източна Европа. Именно по тази причина НАТО е ненужна организация, защото тя поставя света пред опасността от ядрен конфликт дори в случай на маловажни демонстрации на сила и решимост!

Досега дори не съм споменал за Китай и неговата все по-нарастваща роля в световната политика, което има пряко отношение към идеите на PNAC и думите на Волфовиц за необходимостта от предотвратяване на появата на нова суперсила в света, цитирани в началото на този материал. Наскоро прочетох книгата на Збигнев Бжежински:

"Out of control: global turmoil on the eve of the twenty-first century"

Това е една сравнително стара книга, писана, ако не се лъжа, през 1993 година. Интересното в нея е, че се говори преди всичко за опасността, която крие Япония за хегемонията на САЩ в света и практически почти нищо не се говори за опасността за САЩ от страна на Китай, да не говорим за Русия, която по онова време очевидно се е считала вече за "умрял кон", а както е известно умрелите коне не ритат! Днес президентът на САЩ Тръмп, който беше избран едва ли не на антикитайска платформа, варира в отношенията си към Китай от гневни туитове, когато е далеч от Си Дзинпинг, до подмазвачески умилквания, когато се среща с него, защото това е представителят на бъдещата суперсила! Колкото и да е неуравновесен Тръмп, той все пак разбира, че единственият съюзник, който САЩ и Западът може да имат срещу Китай, е Русия, но мозъчните тръстове на "дълбоката държава" в своята всеобемна русофобия са все още далеч от разбирането на този факт, а когато го осъзнаят, то вероятно ще бъде твърде късно, защото самата Русия не може да си позволи със своите 145 милиона жители и територия от 17 милиона квадратни километра да не бъде в приятелски отношения с поне една от граничещите с нея велики сили!

В заключение на този бегъл преглед на провалите на Запада в стратегическото противостоене със Изтока не мога да не отбележа и истерията на западните Средства за масова дезинформация (СМД) във връзка с предполагаемата подмолна дейност на режима на Путин в "светая светих" на западната демократична изява – изборния процес! Почти всички западни демокрации единодушно отдават изборните провали на традиционните политически партии на "хибридната война и фалшивите новини“, генерирани от Русия по личното нареждане на Путин!? И всичко това се прави от една "бензиностанция с ракети и ядрени оръжия", както обичат да квалифицират Русия западните политици!? Изглежда на никой не му идва на ум, че по този начин се издига престижа на режима на Путин, който се оказва способен и на далеч по високи достижения от елементарната и груба дезинформация, на която високо интелектуалните западни мозъчни тръстове се опитват да ни втълпят, че е способна Русия! В това отношение е интересна статията на Andrew Higgins в Ню Йорк Таймс, който изглежда единствен е прозрял трагичната несъстоятелност на истерията в СМД в статията си:

"Why Putin's Foes Deplore U.S. Fixation on Election Meddling"

https://www.nytimes.com/2017/11/23/world/europe/russia-vladimir-putin-liberals.html?emc=edit_th_20171125&nl=todaysheadlines&nlid=16863361

Дилетант

Отново за русофобите

Тези дни в българското медийно и политическо пространство се разгоря поредната шизофренична свада между русофилите и русофобите. Повод за това стана заявлението на говорителката на Външното министерство на Руската Федерация във връзка с поредното оскверняване на паметника на Съветската армия в София от – както винаги – неизвестни лица!? Това значимо за утвърждаването на национално-патриотичните ценности на русофобите активно мероприятие почти съвпадна с есенната ни миграция към САЩ, поради което не можах да проследя всички детайли на историческото събитие, за което моля да бъда извинен, ако сбъркам нещо, ако пропусна някой или добавя несъществуващ факт!

Доколкото разбрах, паметникът е бил осквернен с надпис "100 години ционизъм"!

Както е нормално в такива случаи, софийските власти почистили надписа и – както се казва: "Ни лук яли, ни лук мирисали!"

Да ама не!

Руското външно министерство, в лицето на Мария Захарова, с всичкото си нахалство взело, че протестирало по въпроса!

Мария Захарова, както твърдят, прочела протеста, което означава, че не си го е измислила в момент на умопомрачение, демонстрирайки липсата на важни за българската патриотична чувствителност и самосъзнания познания по историята на България!

Това което дълбоко е накърнило чувствителността на българските патриоти-русофоби е твърдението, че Съветската армия, разгромявайки войските на фашистка Германия, е допринесла и за спасяването на 50000 евреи от България!? Това, както е известно, е едно от малкото неща, с които българите могат да се похвалят с участието си във Втората световна война и ето, че проклетите руснаци искат да ни отнемат и този светъл лъч от нашето минало! (Впрочем, има и още едно постижение на българите през тази война, за което кой знае защо не желаем да се говори особено много, а именно, че България, доколкото знам, е единствената страна от лагера на победените, която е излязла от войната с увеличена територия – Южна Добруджа! Причината да не желаем много-много да се говори за това е, че вероятно за Южна Добруджа трябва да благодарим на Хитлер и Сталин!?)

Какво нахалство от страна на руснаците? Нима те допускат, че ако Вермахтът беше разбил Съветската армия, българските политици е нямало да застанат пред влаковите композиции и с телата си да предотвратят извозването на евреите към лагерите на смъртта? Та нали същите тези политици само година-две преди гласуването през 1943 година по "еврейския въпрос" са гласували смело и самоотвержено, с бурни овации, обявяването на война на САЩ и Англия, с което са предизвикали даже отвращението на цар Борис, който кисело заявил: "Груев, поне да не бяхте аплодирали толкова възторжено!", или нещо подобно! Предполагам, че Захарова е намеквала и за факта, че 1943 година, когато е станало гласуването в българския парламент, "съвършено случайно" следва след победата на Съветската армия над Вермахта при Сталинград, което за много хора, а както изглежда и за българските парламентаристи от онова време, е изиграло ролята на студен душ, охладил вярата в крайната победа на Вермахта до степен, при която народните представители може би са си помислили, че не е необходимо чак толкова да се бърза по еврейския въпрос!?

Преди всичко обаче искам да изразя удивлението си от историческата несъвместимост на надписа "100 години ционизъм" и паметника на Съветската армия, където този надпис е бил изрисуван!? Откъде накъде Съветската армия и, както изглежда, Октомврийската революция се свързват с ционизма?

Вярно е, че евреите са играли съществена роля във Февруарската и Октомврийската революции и в последвалата ги гражданска война, но онези евреи едва ли са били ционисти, а по-скоро са били интернационалисти. Освен това мен малко ме стряска идеологическата непоследователност на русофобското пространство. Руските комунисти биват обявявани ту за антисемити, ту за поддръжници на ционизма!? Мисля, че е време русофобите да си изяснят този въпрос веднъж завинаги! Аз дори бих искал да им помогна малко в това отношение.

1. В царска Русия за евреите е имало ограничения къде могат да живеят (имало е географска линия, на изток от която те не са имали право да се заселват), както и какви професии могат да упражняват. Периодически е имало погроми срещу еврейските общности. Подобни погроми е имало и в други страни на Европа, но съвременните русофоби предпочитат да не си спомнят за тях.

2. Тези ограничения, израз на антисемитизъм, естествено са будели недоволство у младежите с еврейски произход и голям процент от тях са били със социалистически убеждения, тъй като социализмът им е обещавал равенство и права, както на тях, така и на всички етноси в Руската империя.

3. Голяма част от ръководителите на различните социалистически партии в Русия (есери, меншевики, болшевики) са били от еврейски произход и са участвали активно както в двете революции през 1917 година, така и в гражданската война след това.

4. След революцията, Сталин ликвидира част от евреите, които са били на ръководни позиции в Болшевишката партия. Причината за това е била не неговият антисемитизъм, а фактът, че тези хора (Зиновиев, Каменев, Троцки и др.) са били против неговата политика за утвърждаване с всички възможни средства на социализма в Русия и за бърза индустриализация на страната, за да може тя да се противопостави успешно на бъдещите атаки на буржоазните демокрации, целящи унищожаването на социализма като лош пример за тяхната работническа класа.

Освен ликвидирането на евреи-комунистически водачи по време на терора на Сталин в Русия през 20-те и 30-те години, често във вина на Сталин се внушава и антиеврейската политика на комунистическата партия в края на 40-те и началото на 50-те години. При това се премълчава едно важно събитие в Москва, което е предизвикало смяната на отношението на Сталин към руските евреи.

Малко хора в България знаят, че СССР е първата държава, признала Израел, почти веднага след обявяването на независимостта му през 1948 година. Причината за това е била, че Сталин е разчитал чрез ранната си подкрепа за Израел, СССР да получи достъп за влияние в Близкия изток. По тази причина СССР и някои държави от източна Европа (Чехословакия, Югославия и др.) активно подпомагат с оръжие победата на Израел във войната му срещу арабските армии, която започнала на следващия ден след обявяването на независимостта на Израел. Всичката тази политика и замисли на Сталин са били облени със студен душ, когато през 1948 година 50000 евреи се събират на екзалтирана демонстрация в първия ден на Рош Хошана пред синагогата в Москва, където със сълзи на очи акламират посланичката на Израел в Москва, ционистката Голда Меир. Тази понятна демонстрация на евреите кара Сталин сериозно да се замисли доколко той може да разчита на лоялността на евреите към СССР!? С типичния за Сталин замах, всички евреи са били обявени за космополити – един от многобройните потенциални грехове на сталинската идея за истински комунист! Веднага следват репресии, в които не е пощадена дори Жемчужина – съпругата на Молотов, която е била един от организаторите на демонстрацията. С това започва цяла серия от репресии срещу евреите в СССР, които е трябвало да кулминират в тотална депортация на евреите в Сибир, за което е попречила само смъртта на Сталин.

С други думи, отношението на руските комунисти към еврейството и ционизма е в най-добрия случай доста двусмислено и съвсем не е толкова просто те да бъдат заклеймявани като ционисти или като антисемити. Подобни детайлни различия и противоречия обаче са непостижими за българските русофоби и изобщо десни политици. Те хората, имат работа да вършат, за да си заслужат финансирането от различните неправителствени организации, които са неправителствени главно защото не отговарят пред българското правителство и народ, а не защото са независими от други правителства!

В скандала се намесиха много кадърни и некадърни политически наблюдатели. Стигна се до заклеймяване на някои изключително ерудирани и смели политици, като например професор Иво Христов, който се опита да разясни на колегите си от народното събрание някои елементарни факти от близката и по-далечна история на България, имащи отношение към въпроса за евреите и отношенията на България с Русия. Той си позволи да изрази съмнение в нивото на образованост, а като следствие – и в умствената способност на болшинството българи да разберат за какво точно става дума, но удари на камък главно поради традиционната умствена недостатъчност, характерна открай време за българските политици. В резултат на това му беше поискана оставката от Народното събрание, която той абсолютно правилно отказа да подаде!

Изглежда, че през последните години различията в историческата трактовка на редица събития от българските и руските учени все повече и повече нарастват, пропорционално на слугинското сервилничене на българският политически елит към новите господари на съдбата на България. Проблемът е, че България по традиция обикновено се присъединява към коалициите, които губят битките си (двете световни войни), или в най-добрия случай участва в победоносни коалиции, но по някакъв невероятен начин се изхитрява в последния момент да се скара със съюзниците си и да се окаже в лагера на победените (двете балкански войни)! Кой знае защо се опасявам, че и този път българите ще останат верни на традициите си в това отношение!

Дилетант

Пенсионирането на Бабуса

– Опасно е да пътуваме с Бабуса на дълги разстояния! – заявих аз с тон, който трябваше да приключи спора.

– На мен ми се пътува до Германия и аз държа да го направя, защото не е ясно още колко време ще съм кадърна да шофирам?! – заинати се Юлия.

Този довод беше нов. Досега не беше използван в подобен контекст и аз се замислих. Наистина след някоя и друга година Юлия можеше да се окаже неспособна да шофира и тогава, щем не щем, трябваше да си седнем на задниците и да приключим с пътуванията!

Все пак Бабусът през последните две години поне 4 пъти се бе наложило да бъде транспортиран с репатрак на разстояния над 40 километра. Пътуването до Германия щеше да направи една повреда фатална за буса, който беше вече на 28 години! От друга страна това пък можеше да се окаже доста положително, защото най-накрая щеше да ни застави да се разделим с тази машина, която чувствахме почти като член на семейството и не можехме да си наложим да изоставим!

Както бихте се досетили, аз се предадох и предпочетох пътуването пред перспективата да остана на диета от хляб, сирене, домати, краставици, ракия и вино, която ми бе предложена като алтернатива на участие в пътуването, докато Юлия и Нина щяха да се носят по пътищата на Европата. Започнах да се настройвам за пътуването, надявайки се, че поне до Фрайбург ще стигнем без проблеми!

Дойде и денят на заминаването. Предната вечер натоварихме бурканите с лютеница, щайгите с картофи, домати, чушки и една петлитрова бутилка с минерална вода от Банкя за из път. Продуктите на земеделския труд на Юлия и Нина бяха предназначени за дъщерята на Нина, която се трудеше за благото на немския народ във Фрайбург. На сутринта, рано-рано, се натоварихме на Бабуса и се понесохме по разбитите междуселски шосета на демократична България към Драгоман, а след това по гладкия царски път към Калотина и Европата.

През границата минахме бързо. Нямаше опашки от югоизточните комшии.

Спряхме в Пирот и си купихме 3 килограма печено прасенце от месарницата на Миньо и отново Бабуса се закроти на пътя, който братята сърби с бързи темпове превръщаха в магистрала.

До Хърватска спирахме само да заредим газ. Сърбите събираха тук-там скромни такси за магистралата и всичко беше прекрасно. Когато обаче навлязохме в Република Хърватска, нещата доста загрубяха. Хърватите събираха по 3-4 пъти по-големи такси за по-кратки разстояния от сърбите, а отгоре на това, когато трябваше да ни връщат ресто, вместо евро ни връщаха от техните нещастни куни! На излизане от Хърватска имахме вече почти една торбичка ненужни куни, които вероятно така и щяха да си ни останат за спомен за цял живот.

Привечер минахме в Словения и с разумна скорост, за да не привлечем без нужда вниманието на някой полицай за някакво непонятно нарушение, се устремихме към Марибор, където по традиция нощувахме в един хотел близо до магистралата.

В хотела пристигнахме към 20 часа. Места имаше и ние се настанихме. Жената на рецепцията с искрено съчувствие попита Юлия дали е тръгнала да търси работа? Юлия ѝ благодари за комплимента, като възприе въпроса и като намек, че все още изглежда доста млада, но ѝ каза, че сме тръгнали на разходка! Аз през зъби промърморих "Г*з път да види!", като внимавах някой да не ме чуе.

В стаята разтворихме дисагите. Изпихме по чашка ракия със салатка. След това си наляхме и вино и се насладихме на прасенцето на Миньо, което ни се топеше в устата. Позамаяни от алкохола се натъркаляхме в леглата и се гушнахме в "пазвите на Морфей".

На другия ден станахме рано. Натоварихме се на Бабуса и потеглихме към Австрия.

Пътуването през Австрия беше ужасно досадно. Ту валеше дъжд, ту грееше слънце. Освен дето трябваше да си купим винетка, австрийците периодически ни събираха по 8-9 евро - къде за тунел или мост, а къде просто така – неизвестно защо? В допълнение почти на нито една бензиностанция нямаше газ и голяма част от пътя трябваше да пътуваме на бензин, което беше по-скъпо, а и Бабуса не го биваше много на бензин.

Изведнъж, в късния следобед, когато отново трябваше да заредим бензин, Юлия възмутено обяви, че тя никога не би живяла в Австрия! Причината за възмущението ѝ не беше толкова липсата на газ, колкото хълмовете и планините покрай магистралата, които пораждаха клаустрофобичното чувство, че се намираме в улей за бобслей. По склоновете тук-там се гушеха китни къщички, заобиколени от ливади с пасящи крави. Юлия се чудеше как тези хора живеят така изолирани един от друг и как не им е скучно, като сигурно е трудно да се срещат и да си говорят при такива разстояния?!

През Австрия ние само минавахме на път за Мюнхен, където трябваше да се видим с Валерата. С него бяхме работили в Калифорния в една компания. Около две години той живя у нас на квартира със Сашка – дъщеричката му от първия брак.

С Валера не се бяхме виждали повече от десетина години, а през това време той се беше развел с втората си жена, беше се оженил за трети път и даже имаше две момченца – едното на 7, а другото на 4 години. Наскоро той се беше преместил от Москва в Мюнхен, където беше станал партньор в "Де Лойд & Туш".

Когато влязохме в Германия и наближихме Мюнхен, аз се обадих на Валера по телефона в работата му. Разбрахме се да си намерим хотел някъде около тях и отново да му звъннем, за да дойде да ни вземе с колата си.

Когато стигнахме до адреса му, зададохме на GPS-а да ни намери мотел. Той откри един "Мотел 1" наблизо и ни поведе натам. Слава Богу, места имаше. Стаите бяха по за двама души и толкова големи, че около креватите имаше само по около 50 сантиметра за минаване, но иначе си имаше баня и беше чисто и лъскаво. Разбира се цените бяха солени – по 85 евро за двама и 65 евро за един!

След като се настанихме, отново звъннах на Валера, дадох му адреса на мотела и се разбрахме към 19 часа да го чакаме пред входа.

В уреченото време Валера се появи пред мотела със служебното си BMW (петица) и ние се натоварихме вътре. До апартамента му беше близо, така че скоро се запознавахме с дечицата и се прегръщахме с Аня, с която се бяхме запознали преди години в Калифорния.

Валера извади някакви многогодишни уискита, които току-що беше донесъл от Ирландия, откъдето се беше върнал предния ден. Полека-лека парите от ароматното уиски започнаха да обгръщат невроните ни, а след това и да проникват в тях. Разнежихме се и започнахме да си спомняме миналото, когато Сашка беше само на 6 години. Спомнихме си как тогава един ден той и жена му, потъвайки в дебрите на поредната кавга за глупости, попитали Сашка "Кой е най-важен – мама или татко?", а Сашка им отговорила с безапелационната си невинност "Най-важна е Юлия Атанасова!" Двамата зяпнали от изненада, а след това прихнали да се смеят и така се разсеяли черните облаци на поредната караница!

Спомнихме си и молитвата на Сашка към нейния трол: "Трол, а трол, направи така, че Юлия да стане богата! Дай и цели 10 долара!?"

Вечерта мина прекрасно. Освен уискито имаше и хубаво вино, което окончателно омая невроните ни, а месото с гъби заличи спомените от сандвичите на крайпътните закусвални!

На другия ден отново яхнахме Бабуса и зададохме на GPS-а адреса на племенницата във Фрайбург. За съжаление устройството предпочете да не ни води по магистралата през Щутгарт, а през райони покрай южната граница на Германия. В това нямаше нищо лошо, защото времето беше прекрасно и природата много красива. Пътят се виеше покрай живописното езеро Бодензее. В един район обаче имаше големи ремонти на пътищата и GPS-ът се обърка. Отне ни около половин час докато се усетим, че се движим по някаква сложна затворена крива. Наложи се да изключим провинилото се устройство и да минем на архаичното, преди GPS-но ориентиране, което се базираше на аудио-контакти с местните граждани. Комуникацията с туземците ни се затрудняваше от нашите рудиментарни познания на немския и техните рудиментарни познания на английския. Все пак след около половин час решихме, че сме излезли от опасната зона, довела до объркването на GPS-а, и отново го включихме. Оказа се, че сме познали, и до Фрайбург той ни води уверено и безпогрешно.

Както вероятно сте забелязали от изложението ми досега, Бабусът се държеше безупречно, но на тази безоблачност идваше краят, за което ние дори не подозирахме!

Във Фрайбург навлязохме в "час пик", което означаваше чакане по светофари и забавено придвижване поради трафика. В такива случаи след време обикновено започваше да се включва вентилатора при радиатора на Бабуса. Така се случи и този път, но при включването му внезапно се зачу някакъв вой на сирена! Аз отначало помислих, че минава линейка или полиция, но скоро разбрах, че тази "сирена" звучи някак по-различно! Попитах Юлия какво става и тя троснато ми отговори, че нещо вие в Бабуса! След малко "сирената" престана да вие, но при следващото спиране на светофар тя се обади отново. Разбрах, че това е вентилаторът и предложих на Юлия да спре, за да не стане беля, но вече бяхме стигнали до целта и като спряхме, след секунди "сирената" отново спря да вие! Помислих си, че все пак сме късметлии, защото очакваният от мен "проблем" с Бабуса се беше проявил в края на пътуването и нямаше да се налага да даряваме лютениците и щайгите с органични зеленчуци на непознати хора на пътя!

Додо ни чакаше пред входа. Набързо разтоварихме багажа. След това откарахме Бабуса до един близък паркинг, на който автоматът, за щастие, беше повреден, та не можеше да си платим. Паркирахме Бабуса безплатно.

Отидохме до хотела, който Додо ни беше резервирала за три дена срещу скромната сума от 250 евро. Това, общо взето, беше най-евтиния хотел от всички до момента. Ние разполагахме с кухня, малка столова и спалня.

На другия ден беше неделя и не можеше да търсим сервиз за Бабуса. Отдадохме се на мързел и лентяйство, тъй като валеше ситен дъждец, който не предразполагаше към разходки. Все пак отделихме двадесетина минути и отидохме до Бабуса, където аз се заврях под него и проверих дали вентилаторът случайно не се е разхлабил и дали перката му не бие по някоя ламарина или пък, недай Боже, по радиатора. Всичко беше стабилно закрепено и надеждите ми за подобен дребен и лесно поправим проблем не се оправдаха.

Вечерта отидохме четиримата на ресторанта "Крокодилът" (ресторантът всъщност имаше друго име, но наблизо се мъдреше една статуя на крокодил), където традиционно вечеряхме при посещенията си във Фрайбург. Тъкмо се настанихме на една маса и си поръчахме ядене и Юлия установи, че ѝ липсва чантичката с документите и кредитните карти! Тя не можеше да се сети дали си я беше взела от хотела, но започна да фантазира, че на мостчето пред ресторанта стоели някакви подозрителни личности и май един от тях се бил бутнал в нея! Притеснението ѝ заплашваше да провали вечерта и Додо, като най-млада и най-бърза, рипна и замина към хотела да провери дали чантичката не е останала там. След двадесетина минути, когато вече вечеряхме, тя се върна със заветната чантичка и настроението ни веднага се повиши и вечерята продължи с приятни разговори и спомени за подобни случаи в миналото, завършили щастливо като този път!

На другия ден рано-рано се натоварихме с Юлия на Бабуса, набрахме на GPS-а адреса на сервиза на Фолксваген и заминахме да търсим помощ и утеха. Там ни приеха много любезно. Някакъв началник, който знаеше английски, се осведоми за проблема ни и нареди на един майстор да диагностицира повредата на Бабуса. След двадесетина минути майсторът дойде и обясни на началника нещо на немски, от което разбрахме само думата "капут"! Веднага се досетихме в какъв смисъл ще е превода на началника и когато той свърши с обяснението си, ние го попитахме какво може да се направи? Той каза, че ще проверят, и след малко дойде да ни каже, че нищо не може да се направи, защото колата е много стара. Като видя оклюманите ни физиономии, началникът ни каза, че по принцип вероятно можем да караме известно време и с виещ вентилатор, защото кога точно той ще се счупи окончателно не е известно никому?! Ние бяхме вече говорили с братовчеда Пейчо по телефона и той беше дал същата диагноза на повредата с утешението, че преди години той бил карал цял месец с подобен виещ вентилатор и нямал никакви проблеми. Все едно нямаше какво да правим и се примирихме със съдбата си, но се наложи да се откажем от намеренията си да ходим при един приятел в Бремен, откъдето между другото преди двадесетина години бяхме купили Бабуса. Решихме на другия ден да поемаме обратно към България, надявайки се, че няма да има задръствания по пътя, които да подтикнат вентилаторът да ни тормози с виенето си! Сетихме се, че в случай на задръствания можем да пускаме отоплението на купето, което ще намали необходимостта от включване на вентилатора.

На другия ден, в ранни зори, потеглихме към Виена, през Будапеща и Белград за Годеч. Избрахме този маршрут, защото Юлия категорично отказа да се върнем по стария – през Марибор – заради многобройните тунели, мостове и изобщо магистрала оградена от двете страни от планини и хълмове и почти без никакви изходи! Тя по никакъв начин не желаеше да закъсаме в Австрия в някой от безкрайните тунели, откъдето кой знае как и в какво състояние щяха да ни изкарат?

Почти на границата с Австрия спряхме на една бензиностанция да заредим колата и да похапнем. В закусвалнята касиерката – българка – се разтопи от щастие като разбра, че сме българи. Тя горката работела за "жълти стотинки" и не била виждала българи отдавна, та на бърза ръка ни избърбори проблемите си, наругахме заедно българските политици, които бяха докарали българите да се скитат немили-недраги по Европата и т. н.

Вечерта пристигнахме в покрайнините на Виена и си наехме стая в хотел от веригата "Ибис". Тези хотели ги има навсякъде по Европа – особено около летищата и гарите – и са с приемливи цени и прилични стаи. Бабусът до момента се беше държал превъзходно, като само веднаж "просвири" за десетина секунди при едно задръстване в Германия. За наше щастие времето беше хладно и това също помагаше много.

На сутринта хапнахме по един кроасан с кафе и продължихме по пътя. Аз както винаги се бях разположил на задната седалка. По едно време усетих, че някаква топлина извира под седалката и ми грее нетърпимо на краката. Попитах Юлия дали не е включила отоплението, но тя каза, че не е. Помислих си, че плъзгачът на регулатора не е затворил добре разните клапани на отоплението и на това се дължи горещината, която извираше изпод седалката.

Стигнахме Белград, където имаше задръствания, но Юлия включи отоплението на купето и до "сирена" не се стигна. Някъде след Белград заредихме с газ и решихме, че като отминем Ниш, ще спрем за ново зареждане и ще похапнем, за да не се разправяме с приготвяне на вечеря в Годеч.

Отоплението беше изключено, но в краката ми духаше все по-горещ и по-горещ въздух. Притеснението ми нарастваше, но от друга страна непрекъснато се приближавахме до България и това компенсираше безпокойството ми.

Отминахме Ниш и навлязохме в трасето на новостроящата се магистрала. Пътувахме по платното, което беше почти готово. По средата имаше конуси, които разделяха двете посоки на интензивното движение. По едно време моторът започна да бучи страшно, като че ли изкачваме някаква стръмнина. След малко попитах Юлия защо така бучи мотора, но тя не отговори. Изведнъж се чу "бум" и моторът започна да работи спокойно, но се загуби тягата на колелата и Бабусът започна да върви по инерция. Отново запитах какво става, но отговор не получих, защото в този момент Юлия се стараела да изкара по инерция до удобно за паркиране място в края на платното на насрещното движение. Когато тази опасна маневра приключи, тя ме информира за очевидното, че Бабусът е "капут"!

Бяхме спрели в средата на нищото, на малка площадка до мантинелата в платното за насрещно движение. Беше тъмно. Нямахме представа къде точно се намираме, което означаваше, че дори и да се свържем с помощ по телефона, не знаехме как да им обясним къде сме?! Така седяхме в мълчание няколко минути. Изведнъж аз се сетих, че имаме карта на СБА, която по моите спомени осигуряваше безплатно репатриране до най-близкия сервиз в България, Сърбия, Гърция и Румъния. Попитах Юлия дали я носи и тя ми отговори с "не"! Аз избухнах в гневна тирада, защото тази година по изрично мое настояване тя беше станала член на СБА, а сега не носеше картата. Юлия обаче си разрови чантичката и намери картата, след което ме обвини, че аз както винаги вдигам скандали без основание!

В този момент до Бабуса се приближи отнякъде един сърбин и започна да ни разпитва какво ни се е случило? Той погледна под буса и каза, че се вижда локва от масло!? Попитахме го на какъв номер да звъним в Сърбия за помощ, но в този момент аз се сетих, че можем да звъннем на оператора на пътната помощ в България. Така и направихме и Юлия започна да му обяснява какво се е случило. Операторът обеща да се свърже със сръбските си колеги и да им каже да ни се обадят. След малко сърбите звъннаха, но ние не знаехме къде точно се намираме? Юлия даде телефона на сърбина и той обясни къде сме. Оказа се, че той е пазач на строителна техника по магистралата и фургонът му, в който живее, се намира наблизо.

По всичко личеше, че спасението беше на път. След около 15 минути се появи и полиция, която обезопаси мястото, където бяхме спрели, а след малко добръмча и един репатрак. Шофьорът му се казваше Найден. Той беше дребничък на ръст и според Нина приличал на Чарли Чаплин. Той и полицаите се заеха с натоварването на Бабуса на репатрака. След това се натоварихме и тримата в кабината на репатрака, като Юлия седна на коленете ми, и се отправихме на път.

С Найден се разбрахме да ни закара до границата, като той потвърди, че превозът се плаща от клуба. Веднага звъннахме на братовчеда Пейчо и го информирахме, че отново сме закъсали около Пирот (Преди година той ни транспортира с неговия репатрак от Пирот до Годеч.) Разбрахме се, че той ще дойде до границата и ще ни вземе от там.

По пътя завързахме приятен разговор с Найден. Той започна да ругае сегашната власт и политиците, които разграбвали държавата. След това се възмути от духовенството. Каза, че едно опело струвало в Пирот 50 евро, а в Ниш – 100! Какъв Господ е този, за който има разлика къде си умрял?! Тирадата си за религията и духовенството Найден завърши с "Е**м ти попо, е**м ти попадио!".

Известно време беше посветено на загниващите морални устои на съвременното общество! Найден с дълбоко възмущение и презрение се изказа за съвременните момичета, които всичко вършели по сметка, за младежите, които се занимавали само с дръгове и не работели нищо полезно, нито пък учели, след което ни информира, че в днешна Сърбия младите се женели и като похарчели парите от сватбата се развеждали!?

Най-горчиви слова Найден обаче беше запазил за американците, които само знаели да избиват хората с бомби от самолети, защото били страхливци! Спомена Саддам и Кадафи, Ирак, Либия и Сирия. Тази си реч той завърши с пророчеството "Они кинезите ще им покажат! Они с голи ръце ще ги надвият! Като се хванат по 50 на един и ще ги натръшкат!" Явно с превъзходството на "кинезите" в жива сила малко беше преувеличил, но презрението и омразата към американците бяха искрени и ние не посмяхме да му споменаваме, че имаме нещо общо с тази държава!

Филипиките му по отделните теми и типажи неизменно завършваха с унищожителната квалификация: "Исто говно!".

Найден явно се беше изпълнил със състрадание към нас, защото каза на Юлия, че тя е вече "стара жена" и не бива повече да кара кола!? Съжаляваше, че не можел да ни закара чак до Годеч, но нямало да го пуснат с репатрака през границата и т. н.

Трябва да призная, че пътуването ни до границата мина весело и поучително. Разбрахме, че и братята сърби хранят същата дълбока любов и уважение към политиците и управниците си, както и българите!

Стигнахме до границата. Найден ни остави на паркинга пред митницата. Обясни на граничните полицаи, че ще чакаме друг репатрак от България и си замина, след като Юлия, въпреки анемичните му протести, му тикна в ръката 10 евро в отплата за доброто дело и за веселбата!

След около 40 минути се появи и братовчедът Пейчо. Натовариха Бабуса на репатрака, а ние се натоварихме в колата на Пейчо и тръгнахме към Годеч. На границата ни видя митничарят Емо-хлебчето, който каза, че миналата година този бус вече бил минавал веднъж границата, натоварен на същия репатрак! Ние потвърдихме наблюдението му. Беше вече минала полунощ, но ние все още бяхме бодри и пълни с впечатления от края на нашето полуудачно пътешествие!

Послеслов

Оказа се, че се е скапал съединителят на Бабуса. Това дето ми е греело под седалката е било приплъзващият диск на съединителя, който най-накрая си е изхабил окончателно феродото и когато се дошло до триене на желязо в желязо съм чул "бум" и всичко, което е можело да се счупи в един съединител, се е счупило и смляло! Що се отнася до вентилатора, то там работата била лесна – лека корозия и замърсяване на втулковите му лагери, бързо почистване и смазване и вентилаторът станал почти като нов!

Братовчедът Пейчо предложи да му дадем Бабуса като резервна кола за стопански цели с право да я ползваме, когато ни потрябва и да не плащаме за ремонта. Ние приехме с удоволствие, защото и без това мислехме да захвърлим Бабуса, а по този начин щяхме само да го пенсионираме и може би още дълго да му се радваме! Сега, в оставащите седмици на престоя ни в България, го ползваме, но непрекъснато ни тормози малък страх да не ни направи някакъв друг номер.

Напролет, като се върнем, планираме да търсим друг Бабус. Съветите за това какво да си вземем са много и разнообразни. Едни предлагат да си купим нова кола, защото сме се излагали, но ние сме категорично против подобно разхищение. Въпросът е колко да е стар новият Бабус и каква марка да е? Все ми се иска да е модел произведен след 2010 година, но някои ми казват, че ще се мина, защото новите стари коли са направени да траят по стотина-двеста хиляди километра и след това започват да им се чупят различни, много скъпи възли и детайли, без които те не могат да мръднат! Та ще видим. Имаме шест месеца за мислене, а дотогава "я камилата, я камиларят!"

Разказвач