Пенсионирането на Бабуса

– Опасно е да пътуваме с Бабуса на дълги разстояния! – заявих аз с тон, който трябваше да приключи спора.

– На мен ми се пътува до Германия и аз държа да го направя, защото не е ясно още колко време ще съм кадърна да шофирам?! – заинати се Юлия.

Този довод беше нов. Досега не беше използван в подобен контекст и аз се замислих. Наистина след някоя и друга година Юлия можеше да се окаже неспособна да шофира и тогава, щем не щем, трябваше да си седнем на задниците и да приключим с пътуванията!

Все пак Бабусът през последните две години поне 4 пъти се бе наложило да бъде транспортиран с репатрак на разстояния над 40 километра. Пътуването до Германия щеше да направи една повреда фатална за буса, който беше вече на 28 години! От друга страна това пък можеше да се окаже доста положително, защото най-накрая щеше да ни застави да се разделим с тази машина, която чувствахме почти като член на семейството и не можехме да си наложим да изоставим!

Както бихте се досетили, аз се предадох и предпочетох пътуването пред перспективата да остана на диета от хляб, сирене, домати, краставици, ракия и вино, която ми бе предложена като алтернатива на участие в пътуването, докато Юлия и Нина щяха да се носят по пътищата на Европата. Започнах да се настройвам за пътуването, надявайки се, че поне до Фрайбург ще стигнем без проблеми!

Дойде и денят на заминаването. Предната вечер натоварихме бурканите с лютеница, щайгите с картофи, домати, чушки и една петлитрова бутилка с минерална вода от Банкя за из път. Продуктите на земеделския труд на Юлия и Нина бяха предназначени за дъщерята на Нина, която се трудеше за благото на немския народ във Фрайбург. На сутринта, рано-рано, се натоварихме на Бабуса и се понесохме по разбитите междуселски шосета на демократична България към Драгоман, а след това по гладкия царски път към Калотина и Европата.

През границата минахме бързо. Нямаше опашки от югоизточните комшии.

Спряхме в Пирот и си купихме 3 килограма печено прасенце от месарницата на Миньо и отново Бабуса се закроти на пътя, който братята сърби с бързи темпове превръщаха в магистрала.

До Хърватска спирахме само да заредим газ. Сърбите събираха тук-там скромни такси за магистралата и всичко беше прекрасно. Когато обаче навлязохме в Република Хърватска, нещата доста загрубяха. Хърватите събираха по 3-4 пъти по-големи такси за по-кратки разстояния от сърбите, а отгоре на това, когато трябваше да ни връщат ресто, вместо евро ни връщаха от техните нещастни куни! На излизане от Хърватска имахме вече почти една торбичка ненужни куни, които вероятно така и щяха да си ни останат за спомен за цял живот.

Привечер минахме в Словения и с разумна скорост, за да не привлечем без нужда вниманието на някой полицай за някакво непонятно нарушение, се устремихме към Марибор, където по традиция нощувахме в един хотел близо до магистралата.

В хотела пристигнахме към 20 часа. Места имаше и ние се настанихме. Жената на рецепцията с искрено съчувствие попита Юлия дали е тръгнала да търси работа? Юлия ѝ благодари за комплимента, като възприе въпроса и като намек, че все още изглежда доста млада, но ѝ каза, че сме тръгнали на разходка! Аз през зъби промърморих "Г*з път да види!", като внимавах някой да не ме чуе.

В стаята разтворихме дисагите. Изпихме по чашка ракия със салатка. След това си наляхме и вино и се насладихме на прасенцето на Миньо, което ни се топеше в устата. Позамаяни от алкохола се натъркаляхме в леглата и се гушнахме в "пазвите на Морфей".

На другия ден станахме рано. Натоварихме се на Бабуса и потеглихме към Австрия.

Пътуването през Австрия беше ужасно досадно. Ту валеше дъжд, ту грееше слънце. Освен дето трябваше да си купим винетка, австрийците периодически ни събираха по 8-9 евро - къде за тунел или мост, а къде просто така – неизвестно защо? В допълнение почти на нито една бензиностанция нямаше газ и голяма част от пътя трябваше да пътуваме на бензин, което беше по-скъпо, а и Бабуса не го биваше много на бензин.

Изведнъж, в късния следобед, когато отново трябваше да заредим бензин, Юлия възмутено обяви, че тя никога не би живяла в Австрия! Причината за възмущението ѝ не беше толкова липсата на газ, колкото хълмовете и планините покрай магистралата, които пораждаха клаустрофобичното чувство, че се намираме в улей за бобслей. По склоновете тук-там се гушеха китни къщички, заобиколени от ливади с пасящи крави. Юлия се чудеше как тези хора живеят така изолирани един от друг и как не им е скучно, като сигурно е трудно да се срещат и да си говорят при такива разстояния?!

През Австрия ние само минавахме на път за Мюнхен, където трябваше да се видим с Валерата. С него бяхме работили в Калифорния в една компания. Около две години той живя у нас на квартира със Сашка – дъщеричката му от първия брак.

С Валера не се бяхме виждали повече от десетина години, а през това време той се беше развел с втората си жена, беше се оженил за трети път и даже имаше две момченца – едното на 7, а другото на 4 години. Наскоро той се беше преместил от Москва в Мюнхен, където беше станал партньор в "Де Лойд & Туш".

Когато влязохме в Германия и наближихме Мюнхен, аз се обадих на Валера по телефона в работата му. Разбрахме се да си намерим хотел някъде около тях и отново да му звъннем, за да дойде да ни вземе с колата си.

Когато стигнахме до адреса му, зададохме на GPS-а да ни намери мотел. Той откри един "Мотел 1" наблизо и ни поведе натам. Слава Богу, места имаше. Стаите бяха по за двама души и толкова големи, че около креватите имаше само по около 50 сантиметра за минаване, но иначе си имаше баня и беше чисто и лъскаво. Разбира се цените бяха солени – по 85 евро за двама и 65 евро за един!

След като се настанихме, отново звъннах на Валера, дадох му адреса на мотела и се разбрахме към 19 часа да го чакаме пред входа.

В уреченото време Валера се появи пред мотела със служебното си BMW (петица) и ние се натоварихме вътре. До апартамента му беше близо, така че скоро се запознавахме с дечицата и се прегръщахме с Аня, с която се бяхме запознали преди години в Калифорния.

Валера извади някакви многогодишни уискита, които току-що беше донесъл от Ирландия, откъдето се беше върнал предния ден. Полека-лека парите от ароматното уиски започнаха да обгръщат невроните ни, а след това и да проникват в тях. Разнежихме се и започнахме да си спомняме миналото, когато Сашка беше само на 6 години. Спомнихме си как тогава един ден той и жена му, потъвайки в дебрите на поредната кавга за глупости, попитали Сашка "Кой е най-важен – мама или татко?", а Сашка им отговорила с безапелационната си невинност "Най-важна е Юлия Атанасова!" Двамата зяпнали от изненада, а след това прихнали да се смеят и така се разсеяли черните облаци на поредната караница!

Спомнихме си и молитвата на Сашка към нейния трол: "Трол, а трол, направи така, че Юлия да стане богата! Дай и цели 10 долара!?"

Вечерта мина прекрасно. Освен уискито имаше и хубаво вино, което окончателно омая невроните ни, а месото с гъби заличи спомените от сандвичите на крайпътните закусвални!

На другия ден отново яхнахме Бабуса и зададохме на GPS-а адреса на племенницата във Фрайбург. За съжаление устройството предпочете да не ни води по магистралата през Щутгарт, а през райони покрай южната граница на Германия. В това нямаше нищо лошо, защото времето беше прекрасно и природата много красива. Пътят се виеше покрай живописното езеро Бодензее. В един район обаче имаше големи ремонти на пътищата и GPS-ът се обърка. Отне ни около половин час докато се усетим, че се движим по някаква сложна затворена крива. Наложи се да изключим провинилото се устройство и да минем на архаичното, преди GPS-но ориентиране, което се базираше на аудио-контакти с местните граждани. Комуникацията с туземците ни се затрудняваше от нашите рудиментарни познания на немския и техните рудиментарни познания на английския. Все пак след около половин час решихме, че сме излезли от опасната зона, довела до объркването на GPS-а, и отново го включихме. Оказа се, че сме познали, и до Фрайбург той ни води уверено и безпогрешно.

Както вероятно сте забелязали от изложението ми досега, Бабусът се държеше безупречно, но на тази безоблачност идваше краят, за което ние дори не подозирахме!

Във Фрайбург навлязохме в "час пик", което означаваше чакане по светофари и забавено придвижване поради трафика. В такива случаи след време обикновено започваше да се включва вентилатора при радиатора на Бабуса. Така се случи и този път, но при включването му внезапно се зачу някакъв вой на сирена! Аз отначало помислих, че минава линейка или полиция, но скоро разбрах, че тази "сирена" звучи някак по-различно! Попитах Юлия какво става и тя троснато ми отговори, че нещо вие в Бабуса! След малко "сирената" престана да вие, но при следващото спиране на светофар тя се обади отново. Разбрах, че това е вентилаторът и предложих на Юлия да спре, за да не стане беля, но вече бяхме стигнали до целта и като спряхме, след секунди "сирената" отново спря да вие! Помислих си, че все пак сме късметлии, защото очакваният от мен "проблем" с Бабуса се беше проявил в края на пътуването и нямаше да се налага да даряваме лютениците и щайгите с органични зеленчуци на непознати хора на пътя!

Додо ни чакаше пред входа. Набързо разтоварихме багажа. След това откарахме Бабуса до един близък паркинг, на който автоматът, за щастие, беше повреден, та не можеше да си платим. Паркирахме Бабуса безплатно.

Отидохме до хотела, който Додо ни беше резервирала за три дена срещу скромната сума от 250 евро. Това, общо взето, беше най-евтиния хотел от всички до момента. Ние разполагахме с кухня, малка столова и спалня.

На другия ден беше неделя и не можеше да търсим сервиз за Бабуса. Отдадохме се на мързел и лентяйство, тъй като валеше ситен дъждец, който не предразполагаше към разходки. Все пак отделихме двадесетина минути и отидохме до Бабуса, където аз се заврях под него и проверих дали вентилаторът случайно не се е разхлабил и дали перката му не бие по някоя ламарина или пък, недай Боже, по радиатора. Всичко беше стабилно закрепено и надеждите ми за подобен дребен и лесно поправим проблем не се оправдаха.

Вечерта отидохме четиримата на ресторанта "Крокодилът" (ресторантът всъщност имаше друго име, но наблизо се мъдреше една статуя на крокодил), където традиционно вечеряхме при посещенията си във Фрайбург. Тъкмо се настанихме на една маса и си поръчахме ядене и Юлия установи, че ѝ липсва чантичката с документите и кредитните карти! Тя не можеше да се сети дали си я беше взела от хотела, но започна да фантазира, че на мостчето пред ресторанта стоели някакви подозрителни личности и май един от тях се бил бутнал в нея! Притеснението ѝ заплашваше да провали вечерта и Додо, като най-млада и най-бърза, рипна и замина към хотела да провери дали чантичката не е останала там. След двадесетина минути, когато вече вечеряхме, тя се върна със заветната чантичка и настроението ни веднага се повиши и вечерята продължи с приятни разговори и спомени за подобни случаи в миналото, завършили щастливо като този път!

На другия ден рано-рано се натоварихме с Юлия на Бабуса, набрахме на GPS-а адреса на сервиза на Фолксваген и заминахме да търсим помощ и утеха. Там ни приеха много любезно. Някакъв началник, който знаеше английски, се осведоми за проблема ни и нареди на един майстор да диагностицира повредата на Бабуса. След двадесетина минути майсторът дойде и обясни на началника нещо на немски, от което разбрахме само думата "капут"! Веднага се досетихме в какъв смисъл ще е превода на началника и когато той свърши с обяснението си, ние го попитахме какво може да се направи? Той каза, че ще проверят, и след малко дойде да ни каже, че нищо не може да се направи, защото колата е много стара. Като видя оклюманите ни физиономии, началникът ни каза, че по принцип вероятно можем да караме известно време и с виещ вентилатор, защото кога точно той ще се счупи окончателно не е известно никому?! Ние бяхме вече говорили с братовчеда Пейчо по телефона и той беше дал същата диагноза на повредата с утешението, че преди години той бил карал цял месец с подобен виещ вентилатор и нямал никакви проблеми. Все едно нямаше какво да правим и се примирихме със съдбата си, но се наложи да се откажем от намеренията си да ходим при един приятел в Бремен, откъдето между другото преди двадесетина години бяхме купили Бабуса. Решихме на другия ден да поемаме обратно към България, надявайки се, че няма да има задръствания по пътя, които да подтикнат вентилаторът да ни тормози с виенето си! Сетихме се, че в случай на задръствания можем да пускаме отоплението на купето, което ще намали необходимостта от включване на вентилатора.

На другия ден, в ранни зори, потеглихме към Виена, през Будапеща и Белград за Годеч. Избрахме този маршрут, защото Юлия категорично отказа да се върнем по стария – през Марибор – заради многобройните тунели, мостове и изобщо магистрала оградена от двете страни от планини и хълмове и почти без никакви изходи! Тя по никакъв начин не желаеше да закъсаме в Австрия в някой от безкрайните тунели, откъдето кой знае как и в какво състояние щяха да ни изкарат?

Почти на границата с Австрия спряхме на една бензиностанция да заредим колата и да похапнем. В закусвалнята касиерката – българка – се разтопи от щастие като разбра, че сме българи. Тя горката работела за "жълти стотинки" и не била виждала българи отдавна, та на бърза ръка ни избърбори проблемите си, наругахме заедно българските политици, които бяха докарали българите да се скитат немили-недраги по Европата и т. н.

Вечерта пристигнахме в покрайнините на Виена и си наехме стая в хотел от веригата "Ибис". Тези хотели ги има навсякъде по Европа – особено около летищата и гарите – и са с приемливи цени и прилични стаи. Бабусът до момента се беше държал превъзходно, като само веднаж "просвири" за десетина секунди при едно задръстване в Германия. За наше щастие времето беше хладно и това също помагаше много.

На сутринта хапнахме по един кроасан с кафе и продължихме по пътя. Аз както винаги се бях разположил на задната седалка. По едно време усетих, че някаква топлина извира под седалката и ми грее нетърпимо на краката. Попитах Юлия дали не е включила отоплението, но тя каза, че не е. Помислих си, че плъзгачът на регулатора не е затворил добре разните клапани на отоплението и на това се дължи горещината, която извираше изпод седалката.

Стигнахме Белград, където имаше задръствания, но Юлия включи отоплението на купето и до "сирена" не се стигна. Някъде след Белград заредихме с газ и решихме, че като отминем Ниш, ще спрем за ново зареждане и ще похапнем, за да не се разправяме с приготвяне на вечеря в Годеч.

Отоплението беше изключено, но в краката ми духаше все по-горещ и по-горещ въздух. Притеснението ми нарастваше, но от друга страна непрекъснато се приближавахме до България и това компенсираше безпокойството ми.

Отминахме Ниш и навлязохме в трасето на новостроящата се магистрала. Пътувахме по платното, което беше почти готово. По средата имаше конуси, които разделяха двете посоки на интензивното движение. По едно време моторът започна да бучи страшно, като че ли изкачваме някаква стръмнина. След малко попитах Юлия защо така бучи мотора, но тя не отговори. Изведнъж се чу "бум" и моторът започна да работи спокойно, но се загуби тягата на колелата и Бабусът започна да върви по инерция. Отново запитах какво става, но отговор не получих, защото в този момент Юлия се стараела да изкара по инерция до удобно за паркиране място в края на платното на насрещното движение. Когато тази опасна маневра приключи, тя ме информира за очевидното, че Бабусът е "капут"!

Бяхме спрели в средата на нищото, на малка площадка до мантинелата в платното за насрещно движение. Беше тъмно. Нямахме представа къде точно се намираме, което означаваше, че дори и да се свържем с помощ по телефона, не знаехме как да им обясним къде сме?! Така седяхме в мълчание няколко минути. Изведнъж аз се сетих, че имаме карта на СБА, която по моите спомени осигуряваше безплатно репатриране до най-близкия сервиз в България, Сърбия, Гърция и Румъния. Попитах Юлия дали я носи и тя ми отговори с "не"! Аз избухнах в гневна тирада, защото тази година по изрично мое настояване тя беше станала член на СБА, а сега не носеше картата. Юлия обаче си разрови чантичката и намери картата, след което ме обвини, че аз както винаги вдигам скандали без основание!

В този момент до Бабуса се приближи отнякъде един сърбин и започна да ни разпитва какво ни се е случило? Той погледна под буса и каза, че се вижда локва от масло!? Попитахме го на какъв номер да звъним в Сърбия за помощ, но в този момент аз се сетих, че можем да звъннем на оператора на пътната помощ в България. Така и направихме и Юлия започна да му обяснява какво се е случило. Операторът обеща да се свърже със сръбските си колеги и да им каже да ни се обадят. След малко сърбите звъннаха, но ние не знаехме къде точно се намираме? Юлия даде телефона на сърбина и той обясни къде сме. Оказа се, че той е пазач на строителна техника по магистралата и фургонът му, в който живее, се намира наблизо.

По всичко личеше, че спасението беше на път. След около 15 минути се появи и полиция, която обезопаси мястото, където бяхме спрели, а след малко добръмча и един репатрак. Шофьорът му се казваше Найден. Той беше дребничък на ръст и според Нина приличал на Чарли Чаплин. Той и полицаите се заеха с натоварването на Бабуса на репатрака. След това се натоварихме и тримата в кабината на репатрака, като Юлия седна на коленете ми, и се отправихме на път.

С Найден се разбрахме да ни закара до границата, като той потвърди, че превозът се плаща от клуба. Веднага звъннахме на братовчеда Пейчо и го информирахме, че отново сме закъсали около Пирот (Преди година той ни транспортира с неговия репатрак от Пирот до Годеч.) Разбрахме се, че той ще дойде до границата и ще ни вземе от там.

По пътя завързахме приятен разговор с Найден. Той започна да ругае сегашната власт и политиците, които разграбвали държавата. След това се възмути от духовенството. Каза, че едно опело струвало в Пирот 50 евро, а в Ниш – 100! Какъв Господ е този, за който има разлика къде си умрял?! Тирадата си за религията и духовенството Найден завърши с "Е**м ти попо, е**м ти попадио!".

Известно време беше посветено на загниващите морални устои на съвременното общество! Найден с дълбоко възмущение и презрение се изказа за съвременните момичета, които всичко вършели по сметка, за младежите, които се занимавали само с дръгове и не работели нищо полезно, нито пък учели, след което ни информира, че в днешна Сърбия младите се женели и като похарчели парите от сватбата се развеждали!?

Най-горчиви слова Найден обаче беше запазил за американците, които само знаели да избиват хората с бомби от самолети, защото били страхливци! Спомена Саддам и Кадафи, Ирак, Либия и Сирия. Тази си реч той завърши с пророчеството "Они кинезите ще им покажат! Они с голи ръце ще ги надвият! Като се хванат по 50 на един и ще ги натръшкат!" Явно с превъзходството на "кинезите" в жива сила малко беше преувеличил, но презрението и омразата към американците бяха искрени и ние не посмяхме да му споменаваме, че имаме нещо общо с тази държава!

Филипиките му по отделните теми и типажи неизменно завършваха с унищожителната квалификация: "Исто говно!".

Найден явно се беше изпълнил със състрадание към нас, защото каза на Юлия, че тя е вече "стара жена" и не бива повече да кара кола!? Съжаляваше, че не можел да ни закара чак до Годеч, но нямало да го пуснат с репатрака през границата и т. н.

Трябва да призная, че пътуването ни до границата мина весело и поучително. Разбрахме, че и братята сърби хранят същата дълбока любов и уважение към политиците и управниците си, както и българите!

Стигнахме до границата. Найден ни остави на паркинга пред митницата. Обясни на граничните полицаи, че ще чакаме друг репатрак от България и си замина, след като Юлия, въпреки анемичните му протести, му тикна в ръката 10 евро в отплата за доброто дело и за веселбата!

След около 40 минути се появи и братовчедът Пейчо. Натовариха Бабуса на репатрака, а ние се натоварихме в колата на Пейчо и тръгнахме към Годеч. На границата ни видя митничарят Емо-хлебчето, който каза, че миналата година този бус вече бил минавал веднъж границата, натоварен на същия репатрак! Ние потвърдихме наблюдението му. Беше вече минала полунощ, но ние все още бяхме бодри и пълни с впечатления от края на нашето полуудачно пътешествие!

Послеслов

Оказа се, че се е скапал съединителят на Бабуса. Това дето ми е греело под седалката е било приплъзващият диск на съединителя, който най-накрая си е изхабил окончателно феродото и когато се дошло до триене на желязо в желязо съм чул "бум" и всичко, което е можело да се счупи в един съединител, се е счупило и смляло! Що се отнася до вентилатора, то там работата била лесна – лека корозия и замърсяване на втулковите му лагери, бързо почистване и смазване и вентилаторът станал почти като нов!

Братовчедът Пейчо предложи да му дадем Бабуса като резервна кола за стопански цели с право да я ползваме, когато ни потрябва и да не плащаме за ремонта. Ние приехме с удоволствие, защото и без това мислехме да захвърлим Бабуса, а по този начин щяхме само да го пенсионираме и може би още дълго да му се радваме! Сега, в оставащите седмици на престоя ни в България, го ползваме, но непрекъснато ни тормози малък страх да не ни направи някакъв друг номер.

Напролет, като се върнем, планираме да търсим друг Бабус. Съветите за това какво да си вземем са много и разнообразни. Едни предлагат да си купим нова кола, защото сме се излагали, но ние сме категорично против подобно разхищение. Въпросът е колко да е стар новият Бабус и каква марка да е? Все ми се иска да е модел произведен след 2010 година, но някои ми казват, че ще се мина, защото новите стари коли са направени да траят по стотина-двеста хиляди километра и след това започват да им се чупят различни, много скъпи възли и детайли, без които те не могат да мръднат! Та ще видим. Имаме шест месеца за мислене, а дотогава "я камилата, я камиларят!"

Разказвач