Австралийската тайна на чичо Дончо

Забележка. Продължение на "Чичо Дончо и прасето"

https://diletant43.blogspot.com/2019/12/blog-post_23.html

Беше минала минута или две и чичо Дончо отново се размърда. Побутна ме леко с лакът и като видя, че му кимнах, отново заговори.

- А ти ходил ли си по света, господине? - попита ме той.

- Ходил съм тук-там - скромно му отговорих аз.

- А къде си ходил, ако не е тайна? - не мирясваше чичо Дончо.

- Ходил съм до Америките и по Западна Европа - отговорих аз.

- Аха! - кой знае защо каза Дончо с облекчение.

Възцари се кратко мълчание, но аз вече знаех, че няма да е задълго.

- Значи до Австралия не си ходил? - осигури се чичо Дончо.

- Не съм. Някога много исках да ида до Австралия, но вече меракът ми е попреминал - отбелязах с известно съжаление в гласа си аз.

- И аз не съм ходил, - каза чичо Дончо също със съжаление в гласа - но все още ми се ходи и някой ден ще се надигна и ще отида до тази пуста Австралия!

- А какво ти пречи да отидеш? - попитах аз - Парѝ ли нямаш или нямаш там познати?

- Пари имам, - каза чичо Дончо с лека обида в гласа - но имах едни познати, които се пенсионираха и се върнаха в България, а други познати нямам - с някаква тъга отбеляза чичо Дончо.

- Ами запиши се за някаква екскурзия - посъветвах го аз.

- Абе ескурзията не е работа. Всичко е под час: кога лягаш, кога ставаш, къде ходиш, какво гледаш, изобщо казарма!

- Има такъв момент, - отбелязах аз - но това си има също своите предимства. Ще видиш най-важните неща, ще посетиш най-интересните места и така нататък.

- Абе друго си е да идеш при познат. Ще му занесеш ракия, ще си хапнете и ще си пийнете, ще си спомните за миналото, а и това-онова ще видиш, което иначе може и да не ти покажат гидовете. Те, гидовете де, все напират с музеите, а аз не съм много по музеите!

Почувствах, че чичо Дончо имаше нещо на ума, нещо което го човъркаше, но разбирах, че той няма да издържи и най-накрая ще изплюе камъчето на австралийската си тайна.

- Аз имам един приятел, който е ходил до Австралия! - някак победоносно обяви Дончо.

- Аха! - възкликнах аз, без да имам нещо конкретно предвид.

- Той ходи до Австралия още по време на социализма. Там имал някакъв чичо, та отиде да го види, когато международната обстановка се поразведри.

Аз мълчах и чаках чичо Дончо да продължи.

- Та той ми разказа разни неща за Австралия и някои от тях звучаха доста невероятно! - отбеляза Дончо.

Аз продължавах да мълча, но и той вече мълчеше. Явно беше достигнал до тази част на историята, която трябваше да има потресаващ ефект върху мен и чакаше да се понажежи любопитството ми.

- И какви такива работи ти е наразправял този роднина за Австралия?

- Ами, за животните там. Много странни животни имало в Австралия и всичките си носят децата в торби на коремите!

- Че това е известно на всеки - отбелязах аз безмилостно.

- Да, ама има и нещо друго, което никога и никъде не съм чувал за Австралия! - отбеляза чичо Дончо.

- Какво е това, което никога и никъде не си чувал? - попитах аз заинтригуван.

- Ами моят роднина разказа, че там имало ресторанти, в които като келнери работели кѐнгурута!? - малко притеснено откри тайната чичо Дончо.

Аз замълчах, защото такова нещо чувах за пръв път и се чудех дали чичо Дончо не ме пързаля, или роднината му наистина беше му разправял такива щуротии!

След кратка пауза, по времето на която чичо Дончо със затаен дъх очакваше моята реакция, аз попитах.

- Как така кѐнгурута работят като келнери?

- Та там е работата - отбеляза чичо Дончо - кѐнгурута работят като келнери! Облечени са с фракове. Носят бели ризи с папионки. Подскачат между масите. Вземат поръчки. Разнасят ядене. Събират съдовете. Всичко както си му е редно за келнери!

- Ако ми кажеш, че от време на време разправят и келнерски вицове, направо няма да ти повярвам!

- Абе, вицове не ми е казал, че разправят, но всичко друго вършат!

- Ами как става плащането? - попитах аз, макар това да не беше проблем, защото по света имаше ресторанти, в които се плащаше на изхода и по принцип не беше необходимо кѐнгурутата-келнери да се разправят с пари.

- Ами и парите приемат - каза чичо Дончо и от лицето му се излъчваше някаква загадъчност.

- Как така приемат парѝ? А как връщат ресто? - попитах аз, като не знаех какво друго да питам.

- Там е работата, я! - победоносно обяви чичо Дончо. - Веднаж като разправях тази история, един от слушателите ми зададе точно този въпрос за рестото!

- И ти какво му отговори?

- Ами аз дотогава не се бях сетил за рестото и не можах да му отговоря, та трябваше да питам роднината.

- А той какво ти каза? - попитах аз заинтригуван.

- Ченгура паре не врача! - премина изведнъж чичо Дончо на диалект, вероятно цитирайки дума по дума роднината си.

- Как така не врачат? - слисано попитах аз, след като асимилирах казаното.

- Ами не връщат. Или даваш точно пари, или плащаш с карта! - тържествуващо обяви чичо Дончо.

Отговорът беше доста разумен, но аз бях задал въпроса главно, за да спечеля време да асимилирам казаното дотук, защото никъде и никога не бях чел или чувал за подобни ресторанти и кѐнгурута-келнери.

- Чичо Дончо - попитах аз - А ти сигурен ли си, че този твой роднина не те лъже?

- Ете това и мен ме тормози оттогава - призна чичо Дончо. - Затова и искам да ида до Австралия, за да разбера дали онзи ме лъже или е истина!

Автобусът навлизаше в някакво село. Чичо Дончо се засуети и ми подаде ръка за сбогом, защото това било неговото село и трябвало да слиза.

Автобусът спря. Чичо Дончо слезе, обърна се и ми махна за сбогом.

Аз му махнах в отговор, но от главата ми не излизаха образите на кѐнгурута-келнери. Представях си ги високи, облечени във фракове и с папионки, малко пълнички, носещи табли с чинии и чаши и строго и чинно разнасящи поръчките по масите, прибирайки пари и карти за плащане, връщащи картите след удържането на сметката, но никога не връщащи ресто!

Разказвач