Имало един старец, нека да го наречем дядо Иван, който пасял по цяло лято овцете по балкана над Годеч и рядко слизал до града. Един ден внучката му се заженила и роднини се качили до кошарата му да му кажат да слезе в града за сватбата.
Дошъл денят на сватбата и дядо Иван слязъл от балкана, за да почете внучката си. Всички много му се зарадвали, дали му нови чисти дрехи и му казали да влезе в банята да се изкъпе и да се преоблече в новите дрехи.
Минал половин час, минал час а дядо Иван не излиза от банята. Нещо повече – от банята не се чували никакви звуци!
Хората се притеснили, почукали и отворили вратата. Банята била празна, дрехите стоели сдиплени на един стол, както ги били дали на дядо Иван, а от него нямало и следа!
Всички се затюхкали и зачудили какво е станало със стареца и къде е изчезнал? По едно време някой изказал идеята, че дядо Иван се е разсърдил и си е тръгнал към кошарата. Веднага се организирала потеря от внуци и те бързо тръгнали по пътя към кошарата. Действително след около половин час видели напред по пътя стареца, който вървял с наведена глава. Внуците го настигнали и започнали да го разпитват:
- Що стана бе, дядо? Разсърди ли се?
А старецът вървял и само изръмжавал отвреме-навреме. Най-накрая той не издържал на досадниците и с възмущение изрекъл:
- Ще ме купу! Да не съм умрел!?
---
В Годеч имало една баба и един дядо. Нека да ги наречем условно баба Мария и дядо Марин.
Баба Мария била много възпитана жена, от стар род и винаги говорела на „господине“ и „госпожо“, даже по времето на социализма.
Една зима Пейчев (на Юлия баща ѝ), като се връщал от ресторанта леко пийнал, видял в една преспа, че лежи някакъв човек. Той отишъл да го вдигне и видял, че това е дядо Марин, който безуспешно се опитвал да се изправи на крака. Пейчев му помогнал да стане и решил да го придружи до дома му, защото ако паднел можел така и да си остане в снега.
Пейчев и дядо Марин дошли до къщата на стареца. Пейчев почукал на вратата, баба Мария отворила вратата и Пейчев и представил дядо Марин, без да се разпростира къде и как го е намерил.
Баба Мария пуснала двамата да влезнат. Пейчев помогнал на стареца да се стабилизира на един стол и се простил с баба Мария, която през цялото време бърборела:
- Господин Милуше, вие сътворихте манастир, вие направихте благодеяние, като доведохте стопанина ми в тази зимна нощ ...!
Пейчев малко смутено от всичките благодарности си взел довиждане с баба Мария и излязъл да се прибира. Когато минавал под прозореца на кухнята, в която останали бабата и дядото, чул бабата да казва със вече съвсем друг глас, в който нямало и капка любезност:
- А сега тебе кьоравецо я че те оправим!
---
По време на социализма в България, когато ходехме в Годеч, аз често се ползвах от услугите на Пейчев, за дребни ремонти по колата ни. Един ден, както си работехме по колата, до нас спря един едър годèчанин и започна да ни наблюдава с любопитство. По едно време той се изкашля и каза дълбокомислено:
"Наборе, ако не бяха тия коле, можеше малко да се поживее!"
Разказвач
Няма коментари:
Публикуване на коментар